Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (7)

ГЛАВА СЕДМА
СЛЪГ-КРЪГ

През последната седмица от ваканцията Хари често размишляваше за поведението на Малфой на „Мракон-али“. Онова, което го тревожеше най-много, бе самодоволното изражение по лицето на Драко на излизане от магазина. Каквато и да беше причината за такова щастие, то не вещаеше нищо добро. Хари обаче донякъде се дразнеше, че и Рон, и Хърмаяни не проявяват чак такова любопитство към деянията на Малфой — няколко дни по-късно вече им беше скучно да ги обсъждат.

— Да, Хари, вече се съгласих, че има нещо гнило — рече малко нетърпеливо Хърмаяни. Беше седнала на перваза в стаята на Фред и Джордж, беше стъпила на един от кашоните и беше вдигнала без никакво желание очи от новия учебник „Превод на руни за напреднали“. — Но нали си казахме, че може да има най-различни обяснения.

— Например Малфой да си е счупил Ръката на славата — предположи напосоки Рон, докато се мъчеше да изглади подвитите клонки в долния край на метлата си. — Помниш ли, че имаше една изсъхнала ръка?

— Ами когато каза „И не забравяйте да ми запазите това“? — попита за стотен път Хари. — Лично на мен ми се стори, че Боргин има втора бройка от повредения предмет и Малфой иска и двете.

— Така ли смяташ? — рече Рон и се опита да изчегърта петънца от кал, полепнали по дръжката на метлата.

— Да, така — потвърди Хари. И понеже и Рон, и Хърмаяни продължиха да мълчат, той допълни: — Баща му е в Азкабан. Не мислите ли, че Малфой иска да си отмъсти?

Рон вдигна очи и примига.

— Малфой да си отмъсти ли? И какво може да направи?

— Е, и аз това питам! Не знам — отговори отчаян Хари. — Но е намислил нещо и ние трябва да погледнем сериозно на това. Баща му е смъртожаден и…

Той замълча насред изречението и със зяпнали уста се втренчи в прозореца зад Хърмаяни. Току-що му беше хрумнала стъписваща мисъл.

— Хари! — възкликна тревожно Хърмаяни. — Какво има?

— Да не те боли пак белегът? — попита притеснен и Рон.

— Той е смъртожаден! — провлачи Хари. — Заел е мястото на баща си като смъртожаден!

Известно време всички мълчаха, после Рон избухна в смях.

— Малфой ли? Та той е на шестнайсет години! Нима смяташ, че Ти-знаеш-кой ще допусне точно Малфой да се присъедини към тях?

— Звучи твърде неправдоподобно, Хари — подкрепи го Хърмаяни със скептичен тон. — Защо реши, че…

— В магазина на Мадам Молкин. Тя не го и докосна, само понечи да му вдигне ръкава, а той се разврещя и си дръпна ръката. Лявата ръка! Белязан е с Черния знак.

Рон и Хърмаяни отново се спогледаха.

— Ами… — проточи Рон, очевидно не бе особено убеден.

— Според мен, Хари, той просто искаше да се махне оттам — рече Хърмаяни.

— Малфой показа на Боргин нещо, което не успяхме да видим — продължи да настоява вироглаво той. — Нещо, което го уплаши не на шега. Беше знакът, сигурен съм… Малфой показваше на Боргин с кого си има работа, сами видяхте, че след това собственикът взе всичко много присърце.

Двамата му приятели отново се спогледаха.

— Не съм убедена, Хари…

— Ами да, все пак смятам, че Ти-знаеш-кой няма да допусне Малфой…

Подразнен, но повече от сигурен, че е прав, Хари грабна купчина мръсни куидични мантии и излезе от стаята: от няколко дни госпожа Уизли все подканяше да не оставят за последния момент прането и приготвянето на багажа. На стълбищната площадка той се сблъска с Джини, която се връщаше в стаята си със сгънати изпрани дрехи.

— На твое място точно сега не бих отишла в кухнята — предупреди го тя. — Пълно е с Флегма.

— Е, ще внимавам да не се подхлъзна — усмихна се Хари.

Както и беше очаквал, когато влезе в кухнята, завари Фльор да седи на масата и да излага надълго и нашироко плановете си за сватбата с Бил, а госпожа Уизли с ядосан вид наглеждаше купчинка самобелещо се брюкселско зеле.

— Ние с Бил почти ррешихме шаферрките да бъдат само две — Джини и Габрриел, толкова са сладки една до друга. Възнамеррявам да ги облека в бледозлатисто… розовото ще стои ужжасно на Джини с тази нейна коса…

— О, Хари! — възкликна на висок глас госпожа Уизли и прекъсна монолога на Фльор. — Чудесно, тъкмо исках да ти разкажа какви ще са мерките за сигурност за пътуването до „Хогуортс“ утре. Отново ще ни пратят коли от министерството, на гарата ще ни чакат аврори…

— Тонкс там ли ще бъде? — попита Хари и подаде куидичните си неща.

— Не, едва ли, доколкото разбрах от Артър, пратили са я другаде.

— Много се е занемаррила тази Тонкс — отсъди Фльор, докато се взираше в собственото си изумително отражение на обърната чаена лъжичка. — Голяма гррешка, мен ако…

— Да, благодаря ти — отново я прекъсна кисело госпожа Уизли. — Приготви си багажа, Хари, искам до довечера да си си прибрал нещата в куфара, не ми се ще както обикновено да се суетим до последната минута.

И наистина заминаването им на другата сутрин премина по-гладко от обикновено. Когато автомобилите на министерството спряха плавно пред „Хралупата“, всички вече ги чакаха с приготвен багаж, с котарака на Хърмаяни Крукшанкс, затворен в пътния кош, и с Хедуиг, Пигуиджин, совата на Рон, и Арнолд — новия пухкавел мъник на Джини, — прибрани по кафезите.

— Au revoir^[1], ’Арри — пожела гърлено Фльор и го целуна на тръгване.

Рон също се устреми обнадежден към нея, но Джини му подложи крак, той падна и се просна в прахта в нозете на Фльор. Вбесен, почервенял до мораво и целият прашен, той забърза към автомобила, без дори да каже „довиждане“.

На гара Кингс Крос ги чакаше не веселият Хагрид, а двама свъсени брадати аврори в черни мъгълски костюми, които, още щом автомобилите спряха, се завтекоха към групичката, застанаха от двете й страни и без да казват и дума, я подкараха към гарата.

— Бързо, бързо през бариерата — заподканя госпожа Уизли, която бе доста стресната от тази сурова опитност. — Нека Хари мине пръв заедно с…

Тя погледна изчаквателно към единия аврор, който кимна отсечено, сграбчи Хари над лакътя и се опита да го поведе към бариерата между девети и десети перон.

— Мога да ходя, благодаря — подразни се момчето и изтръгна ръката си от хватката на аврора.

Без да обръща внимание на мълчаливия си спътник, затика количката с багажа право към плътната бариера и след миг се озова на перон Девет и три четвърти, където яркочервеният локомотив на експрес „Хогуортс“ вече бълваше пара над гъмжилото.

След няколко секунди при него вече бяха и Хърмаяни, и семейство Уизли. Без да изчаква свъсения аврор, за да се допита до него, Хари махна на Рон и Хърмаяни да минат тримата по перона и да потърсят празно купе.

— Не можем, Хари — погледна го Хърмаяни извинително. — Ние с Рон първо трябва да се отбием във вагона на префектите и да подежурим малко из коридорите.

— А, да, забравих!

— Хайде, всички, качвайте се, влакът потегля само след няколко минути — заподканя госпожа Уизли, след като си погледна часовника. — Е, Рон, успешен срок…

— Господин Уизли, може ли набързо да ви кажа нещо? — попита Хари, който току-що импулсивно беше взел това решение.

— Ама разбира се! — възкликна мъжът, който се поизненада, но се отдръпна заедно с Хари, за да не ги чуват останалите.

Хари беше мислил дълго и бе стигнал до заключението, че ако изобщо ще казва на някого, това трябва да е господин Уизли — първо, защото той работеше в министерството и имаше най-голяма възможност да проучи нещата, и второ, защото според него почти не съществуваше опасност господин Уизли да се ядоса и да избухне.

Докато двамата се отдалечаваха, Хари забеляза, че госпожа Уизли и свъсеният аврор им хвърлят подозрителни погледи.

— Когато бяхме на „Диагон-али“… — подхвана Хари, но господин Уизли го спря с гримаса.

— Дали сега ще науча къде изчезнахте тримата с Рон и Хърмаяни, когато трябваше да бъдете в задната стаичка в магазина на Фред и Джордж?

— Ама вие откъде…

— Много те моля, Хари! Разговаряш с човека, който е отгледал Фред и Джордж…

— Ъъъ… да, добре де, не бяхме в задната стаичка.

— Да чуем тогава най-лошото.

— Проследихме Драко Малфой. С мантията невидимка.

— Имахте ли причина да го правите, или беше просто някаква приумица?

— Реших, че Малфой е намислил нещо — обясни Хари, без да обръща внимание на изражението на господин Уизли, нещо средно между отчаяние и развеселеност. — Беше се изплъзнал на майка си и исках да разбера защо.

— Не се и съмнявам — отсъди примирен господин Уизли. — Е, разбра ли?

— Той отиде в „Боргин и Бъркс“ — продължи Хари — и започна да нагрубява собственика, Боргин, и да го притиска да му поправи нещо. Освен това каза, че искал да му запази нещо. От думите му излезе, че е същото като онова, което трябва да се поправи. Сякаш са чифт. И… — Хари си пое въздух. — Има и друго. Видяхме как Малфой подскача едва ли не до небето, когато Мадам Молкин посегна да го докосне по лявата ръка. Според мен е белязан с Черния знак. Мисля, че е станал смъртожаден на мястото на баща си.

Господин Уизли изглеждаше стъписан. След малко каза:

— Съмнявам се, Хари, че Ти-знаеш-кой ще разреши на едно шестнайсетгодишно…

— Нима някой наистина знае какво ще направи Ти-знаеш-кой? — попита разгневен Хари. — Извинявайте, господин Уизли, но дали не си струва да проверите? Щом Малфой настоява нещо да му се поправи и се налага да заплашва Боргин, за да му свърши работа, може би става дума за нещо опасно, свързано с Тъмните сили, нали?

— Да ти призная, Хари, съмнявам се — проточи мъжът. — Когато задържахме Луциус Малфой, направихме обиск в къщата му. Иззехме всичко, което би могло да бъде опасно.

— Вероятно сте пропуснали нещо — упорито отсече Хари.

— Е, възможно е — отвърна господин Уизли, но момчето усети, че се съгласява колкото да го остави на мира.

Зад тях се чу свирка, почти всички се бяха качили на влака и вратите вече се затваряха.

— Върви! — каза господин Уизли, а госпожа Уизли се провикна:

— Побързай, Хари!

Той се затича към влака, а господин и госпожа Уизли му помогнаха да качи куфара.

— Е, миличък, ще ни дойдеш на гости за Коледа, вече сме уточнили всичко с Дъмбълдор, ще се видим много скоро — каза госпожа Уизли през прозореца, след като Хари затръшна вратата и влакът потегли. — Грижи се за себе си, чу ли… — Експресът започна да набира скорост. — Дръж се добре и… — Тя вече тичаше след композицията. — … и се пази!

Хари махаше на господин и госпожа Уизли, докато влакът зави и те се скриха от погледа му, после се обърна и затърси с очи другите. Предположи, че Рон и Хърмаяни не могат да мръднат от вагона на префектите, но малко по-нататък в коридора зърна Джини, която си бъбреше с приятелки. Хари тръгна към нея, мъкнейки куфара.

Докато се приближаваше, всички го зяпаха най-безочливо. Дори долепваха лица до стъклата на купетата, за да го видят по-добре. Заради слуховете за „Избрания“ в „Пророчески вести“ той очакваше да го зяпат и да се кокорят срещу него още повече, но никак не му беше приятно да се чувства като на ярко осветена сцена. Потупа Джини по рамото.

— Хайде да потърсим купе.

— Не мога, Хари, имам среща с Дийн — отвърна бодро тя. — Ще се видим по-късно.

— Добре.

Усети леко раздразнение, докато Джини се отдалечаваше с дългата червена коса, танцуваща по гърба й. През лятото беше свикнал да е близо до него и почти беше забравил, че в училище тя рядко се задържа при тях с Рон и Хърмаяни. Примига и се огледа: беше обкръжен от прехласнати момичета.

— Здравей, Хари! — каза някъде отзад познат глас.

— Невил! — отвърна той с облекчение, след като се обърна и видя кръглоликото момче, което си проправяше път към него.

— Здрасти, Хари! — поздрави го и момиче с дълга коса и големи очи с отнесен поглед, което вървеше точно след Невил.

— Здравей, Луна, как си?

— Благодаря, много добре — отвърна тя.

Стискаше до гърдите си списание, чиято корица с големи букви оповестяваше, че вътре имало безплатен незримоглед.

— Значи „Дрънкало“ върви добре, а? — попита Хари, който изпитваше известни нежни чувства към списанието — нали предишната година бе дал ексклузивно интервю за него.

— О, да, тиражът скочи доста — щастливо се похвали Луна.

— Хайде да си намерим места — подкани Хари и тримата тръгнаха по коридорите на влака през пълчищата ученици, които ги гледаха мълчаливо.

Накрая откриха празно купе и Хари с облекчение побърза да влезе вътре.

— Зяпат дори и нас двамата — учуди се Невил, — защото сме с теб.

— Зяпат ви, защото и вие бяхте в министерството — поправи го Хари, докато качваше куфара на поставката за багажа. — Сигурно си видял, че в „Пророчески вести“ почти не пишат за друго, освен за малкото ни приключение там.

— Да, мислех, че баба ще се ядоса заради цялата тази шумотевица — обясни Невил, — а тя, моля ти се, се радва. Разправя, че най-сетне съм бил започнал да се държа като истински син на баща си. Купи ми нова магическа пръчка, виж!

Той я извади и му я показа.

— Черешово дърво и косъм от еднорог — оповести гордо. — Решихме, че е една от последните, които Оливандър е продал, на другия ден той изчезна… Ох, идвай тук, Тревър!

И Невил се гмурна под седалката, за да извади жабата си, която направи пореден опит да си върне свободата.

— Тази година ще имаме ли пак сбирки на ВОДА, Хари? — попита Луна, докато откачваше от средата на „Дрънкало“ чифт доста шантави на вид очила във всички цветове на дъгата.

— Отървахме се от Ъмбридж, вече не се налага — отвърна Хари и седна.

Докато излизаше изпод седалката, Невил си фрасна главата. Изглеждаше страшно разочарован.

— Във ВОДА ми харесваше! Научих от теб куп неща!

— И на мен ми беше приятно — подкрепи го ведро Луна. — Струваше ми се, че имам приятели.

Това бе едно от неловките неща, които Луна често изтърсваше и от които Хари изпитваше мъчително съжаление, примесено с неудобство. Но преди да е отговорил, пред вратата на купето настана суматоха — от другата страна на стъклото цяла тумба четвъртокурснички си шушукаха и се кикотеха.

— Ти го поканѝ!

— Не, ти!

— Нека аз!

И едно от тях — отракано на вид момиче с големи тъмни очи, издадена брадичка и дълга черна коса — си проправи път и влезе вътре.

— Здравей, Хари, казвам се Ромилда, Ромилда Вейн — представи се тя високо и самоуверено. — Защо не дойдеш в нашето купе? Не си длъжен да седиш с тези тук — добави тя през шепот доста пресилено и посочи дупето на Невил, който отново се беше пъхнал под седалката, за да търси опипом Тревър, и Луна, която си беше сложила безплатния незримоглед и приличаше с него на шантава шарена сова.

— Те са ми приятели — хладно отсече Хари.

— О, така ли! — Момичето доста се изненада. — О! Добре тогава.

Тя излезе и плъзна вратата след себе си.

— Хората очакват да имаш по-готини приятели от нас — отбеляза Луна, като за пореден път прояви склонността си към притесняваща откровеност.

— Вие сте си готини! — възрази Хари. — Никой от тях не е бил в министерството. Никой не се е сражавал заедно с мен.

— Много си мил! — грейна Луна, а после намести незримогледа по-нагоре на носа си и се зае да чете „Дрънкало“.

— Ние обаче не се опълчихме срещу него — напомни Невил, след като изникна изпод седалката с валма прах по косата и примирения Тревър в ръка. — А ти го направи. Да беше чул баба ми! „Този Хари Потър е по-сърцат от всички в Министерството на магията накуп!“ Би дала всичко ти да си й внук…

Хари се засмя притеснено и при първа възможност смени темата — заговори за резултатите от СОВА. Докато Невил му съобщаваше оценките си и умуваше дали ще му разрешат да запише трансфигурация и за ТРИТОН, въпреки че е получил само „Приемлив“, Хари го наблюдаваше, без да го слуша.

Точно като и неговото, детството на Невил е било помрачено от Волдемор, той обаче и не подозираше колко са близки съдбите им. Пророчеството можеше да се отнася и за единия, и за другия, но по неведоми причини Волдемор беше решил, че в него се говори за Хари.

Ако Волдемор беше избрал Невил, сега именно той щеше да седи срещу Хари с мълниевиден белег и бремето на пророчеството… Но дали наистина беше така? Дали майката на Невил е щяла да умре, за да го спаси, както Лили беше загинала заради Хари? То се знае, че е щяла да умре… Но ако е била лишена от възможността да застане между сина си и Волдемор? Дали в такъв случай изобщо щеше да има „Избран“? Дали щеше да има празно място там, където сега седеше Невил, и Хари без белег на сбогуване щеше да бъде целунат от собствената си майка, а не от майката на Рон?

— Добре ли си, Хари? Изглеждаш странно — рече Невил.

Хари трепна.

— Извинявай… аз…

— Да не са те нападнали хапливите бързобла̀ци? — попита състрадателно Луна, като го погледна през огромните разноцветни очила.

— Кои да са ме нападнали?

— Хапливите бързоблаци… те са невидими, летят си и ти влизат през ушите, а после мозъкът ти се скашква — обясни тя. — Стори ми се, че току-що един се стрелна покрай мен.

Тя замаха с ръце, сякаш гонеше огромни невидими мухи. Хари и Невил се спогледаха и побързаха да заговорят за куидич.

Времето навън беше точно толкова капризно, както през цялото лято: ту навлизаха в мразовита мъгла, ту под слабо слънце, блеснало от ясното небе. Именно през един такъв промеждутък, когато слънцето се виждаше почти над тях, в купето най-после влязоха Рон и Хърмаяни.

— Кога най-сетне ще дойде количката с обяда, умирам от глад! — обяви въжделено Рон, после се свлече тежко на седалката до Хари и си потърка корема. — Здрасти, Невил, здрасти, Луна! Знаете ли — добави той, извърнат към Хари, — Малфой не дойде да дежури като префект. Седи си в купето заедно с другите слидеринци, видяхме го, докато минавахме.

Хари изправи гръб и сякаш наостри уши. Малфой не беше от хората, които ще пропуснат възможността да покажат властта си като префекти, и цялата предишна година той на воля бе злоупотребявал с нея.

— Какво направи, като ви видя?

— Каквото прави обикновено — отговори безразлично Рон и показа неприличен жест с ръка. — Не е в негов стил… Е, това тук може да се очаква от него — повтори той жеста, — но защо не обикаля по коридорите и не тероризира зайците?

— Нямам представа — отвърна Хари, обаче мозъкът му работеше на пълни обороти.

Дали Малфой нямаше по-важни дела, за които да мисли, отколкото да ходи и да тормози по-малките ученици?

— Може би предпочита Отряда за бързо реагиране към великата инквизиторка и след него дежурството като префект му се струва умряла работа — предположи Хърмаяни.

— Едва ли — възрази Хари. — Според мен той…

Но преди да изложи теорията си, вратата на купето се плъзна отново и вътре влезе задъхана третокурсничка.

— Пратиха ме да донеса тези неща на Невил Лонгботъм и на Хари П-потър — заекна тя и се изчерви, когато погледът й срещна очите на Хари.

Държеше два пергаментови свитъка, прихванати с лилави панделки. Озадачени, Хари и Невил ги взеха, а момичето с препъване излезе в коридора.

— Какво е това? — полюбопитства Рон, докато Хари разгъваше свитъка.

— Покана.

„Хари,

ще се радвам, ако дойдеш на скромен обяд при мен в трето купе.

Искрено твой, професор Х. Е. Ф. Слъгхорн“

— Кой е този професор Слъгхорн? — попита все още стъписан Невил, докато гледаше своята покана.

— Нов учител — рече Хари. — Е, май се налага да отидем, а?

— Но за какво съм му притрябвал аз? — възкликна притеснен Невил, сякаш очакваше наказание.

— Нямам понятие — каза Хари, но не бе докрай искрен, макар още да нямаше доказателства, че предчувствието му е вярно. — Знаеш ли — добави той, защото внезапно му хрумна нещо, — хайде да отидем с мантията невидимка, така по пътя ще можем да огледаме хубаво Малфой и да разберем какво е намислил.

От тази работа обаче не се получи нищо: двамата така и не успяха да се проврат с мантията невидимка по коридора, задръстен с ученици, които чакаха количката с обяда. Колкото и да му беше неприятно, Хари се видя принуден да пъхне мантията обратно в раницата и съжали, че не може да я сложи — ако не за друго, то поне за да избегне зяпачите, които сякаш се бяха умножили още повече в сравнение с предишното минаване през влака.

От някои купета изскачаха ученици, за да го разгледат по-добре. Изключение направи само Чо Чан, която още щом го зърна отдалеч, се шмугна обратно в купето. Докато минаваше покрай вратата, Хари видя, че момичето решително е потънало в разговор с приятелката си Мариета, която си беше сложила много дебел слой грим, но пак не бе прикрила докрай странното съзвездие от пъпки, осеяли и сега лицето й. Хари се подсмихна леко и продължи нататък.

Още при вратата на трето купе видяха, че не са единствените, които Слъгхорн е поканил, макар че — ако се съдеше по радушния прием, който учителят им оказа — Хари очевидно бе най-желаният му гост.

— Хари, момчето ми! — възкликна Слъгхорн и скочи на крака, така че увисналото му, покрито с кадифе шкембе сякаш изпълни цялото свободно пространство в купето. Лъскавото му голо теме и огромните сребристи мустаци проблясваха на слънцето точно толкова ярко, както и златните копчета на жилетката му. — Радвам се да те видя, радвам се да те видя! А ти сигурно си господин Лонгботъм!

Невил кимна, изглеждаше уплашен. След като Слъгхорн ги покани с ръка, двамата седнаха един срещу друг на единствените две свободни места най-близо до вратата. Хари огледа другите поканени. Видя един слидеринец от техния курс — високо мургаво момче с издадени скули и дръпнати очи, двама седмокурсници, които не познаваше, и Джини, сгушена в ъгъла до Слъгхорн — изражението й издаваше недоумение защо се е озовала тук.

— Е, познавате ли всички? — попита Слъгхорн новодошлите. — Блейз Забини е във вашия курс, разбира се…

Забини не показа с нищо, че ги познава или поздравява, а Хари и Невил му отговориха със същото — грифиндорци и слидеринци си се мразеха поначало.

— Това тук е Кормак Маклагън, може би сте се срещали… Не?

Маклагън, едро момче с остра къса коса, вдигна ръка и Хари и Невил му кимнаха.

— А това е Маркъс Белби, не знам дали…

Белби, слаб и развълнуван, им се усмихна измъчено.

— А тази очарователна млада дама твърди, че ви познава! — завърши Слъгхорн.

Джини се свъси иззад гърба му на Хари и Невил.

— Е, каква приятна среща! — продължи ведро учителят. — Тъкмо ще ви опозная малко по-добре. Хайде, вземете си салфетки. Нося си обяд, доколкото си спомням, количката предлага само лакрицови магически пръчки, а храносмилателната система на един старец не е пригодена за такива неща… Фазан, Белби?

Момчето трепна и взе нещо, което приличаше на половинка студен фазан.

— Тъкмо обяснявах на младия Маркъс, че съм имал удоволствието да преподавам на чичо му Дамокълс — обърна се Слъгхорн към Хари и Невил, докато поднасяше на всички панер с франзелки. — Изключителен магьосник, наистина изключителен, напълно си заслужава ордена „Мерлин“! Често ли се виждаш с чичо си, Маркъс?

За беда момчето тъкмо беше лапнало голямо парче фазан и от бързане да отговори на преподавателя го глътна прекалено бързо, почервеня и се задави.

— Анапнео! — рече спокойно Слъгхорн, като насочи магическата си пръчка към Белби и той веднага преглътна заседналата хапка.

— Не… не много често — отговори задъхан, с насълзени очи.

— Е, предполагам, че чичо ти, разбира се, е твърде зает — отбеляза Слъгхорн, като изчаквателно гледаше момчето. — Съмнявам се да е изобретил съхранителната отвара без къртовски труд!

— Сигурно… — потвърди Белби, който изглежда се страхуваше да отхапе отново от фазана, докато не се увери, че Слъгхорн е приключил с него. — Ъъъ… те с татко не са в добри отношения и всъщност го виждам рядко… — провлачи момчето, а Слъгхорн му се усмихна студено и се обърна към Маклагън:

— Е, за теб, Кормак, по една случайност знам, че се виждаш често с вуйчо си Тибериус, той има прекрасна снимка на двамата, докато сте били на лов за клиноопашки, май в Норфолк, нали?

— О, да, прекарахме си страхотно — потвърди Маклагън. — Бяхме заедно с Бърти Хигс и Руфъс Скримджър… преди да стане министър, разбира се…

— Значи познаваш и Бърти, и Руфъс? — грейна Слъгхорн, като предложи на всеки пастички върху малък поднос, но кой знае защо пропусна Белби. — Я ми кажи…

Подозренията на Хари се оправдаваха. Всички тук явно бяха поканени, защото имаха връзка с известни и влиятелни хора… всички без Джини. Оказа се, че Забини, който беше разпитан след Маклагън, е син на прочута красива вещица (доколкото Хари подразбра, тя имала седем брака и всичките й съпрузи умрели при загадъчни обстоятелства, но й оставили планини от злато). Дойде и редът на Невил. Това бяха изключително неприятни десет минути, защото неговите родители, известни аврори, били изтезавани, докато полудеят, от Белатрикс Лестранж и двама от нейните смъртожадни приятелчета. След разговора с Невил Хари остана с впечатлението, че Слъгхорн вече си има едно наум за него и смята допълнително да провери дали той притежава някоя от дарбите на майка си и баща си.

— А сега — оповести професорът и се отпусна тежко на седалката с вид на конферансие, което ще обяви коронния номер. — Хари Потър! Откъде ли да започна? Чувствам, че при срещата ни през лятото само съм се плъзнал по повърхността. — Той огледа Хари, сякаш е особено голямо и сочно парче фазан, и рече: — „Избрания“, ето как те наричат сега! — Хари не каза нищо. Белби, Маклагън и Забини се бяха втренчили в него. — От години, разбира се, се носят слухове… — продължи преподавателят, като изпитателно гледаше момчето. — Помня… след онази ужасна нощ… Лили… Джеймс… а ти оживя… Говореше се, че притежаваш изключителни способности…

Забини се изкашля тихо — очевидно целеше да покаже, че не му се вярва особено и се забавлява. Иззад Слъгхорн екна сърдит глас:

— Да, Забини, ти пък имаш голям талант… да си придаваш важност…

— О, миличка! — изгука умиротворително Слъгхорн и стрелна Джини с очи, както се беше вторачила иззад огромното му шкембе в Забини. — Трябва да внимаваш, Блейз! Докато минавах през вагона, видях тази млада дама да прави изключително добро проклятие за летящи сополи! На твое място не бих се заяждал с нея!

Забини само я изгледа презрително.

— И така — продължи Слъгхорн, като се извърна отново към Хари. — Какви слухове това лято! Е, човек не знае да вярва ли, да не вярва ли, всеизвестно е, че в „Пророчески вести“ допускат и неточности, правят грешки… но ако отчетем броя на очевидците, едва ли може да има съмнение, че произшествието в министерството наистина е било сериозна работа, а ти си бил в епицентъра! — Хари, който не виждаше друг начин да се измъкне, освен с лъжа, само кимна и не каза нищо. Слъгхорн го озари с усмивка. — Толкова скромен, толкова скромен, нищо чудно че Дъмбълдор те обича тъй силно!… Значи все пак си бил там? Но останалото в разказите… Каква сензация, а! Човек наистина не знае дали да вярва… да вземем например това прословуто пророчество…

— Не сме чули пророчество — намеси се Невил и се изчерви като мушкато.

— Точно така, не сме — отсече и Джини. — Ние с Невил също бяхме там и тоя „Избран“ е поредният пример как в „Пророчески вести“ само си измислят.

— Значи и вие двамата сте били там, така ли? — попита силно заинтригуван Слъгхорн, като премести поглед от Джини към Невил, но въпреки насърчителната усмивка и двамата млъкнаха като онемели. — Да… ами… вярно си е, разбира се, че в „Пророчески вести“ често преувеличават… — призна донякъде разочарован Слъгхорн. — Помня как веднъж скъпата Гуеног ми каза… нали се сещате, Гуеног Джоунс, естествено, капитанката на „Холихедските харпии“…

Той се впусна да разправя заплетен спомен, но Хари имаше ясното усещане, че учителят още не е приключил с него и не е бил убеден от Невил и Джини.

Слъгхорн запълни следобеда с още случки с прославени магьосници, на които е преподавал — всички те с огромно удоволствие се били присъединили към онова, което той нарече „Клуба на любимеца“ в „Хогуортс“. Хари изгаряше от нетърпение да се измъкне, но не знаеше как да го направи любезно. Накрая влакът излезе от поредния дълъг участък с мъгла и се насочи към червения залез, а Слъгхорн се огледа и примига в здрача.

— Майко мила, вече се мръква! Не съм забелязал кога са включили осветлението! Я всички вървете да си облечете мантиите. Трябва да се отбиеш при мен, Маклагън, за да ти дам оная книга за клиноопашките. Хари, Блейз… и вие винаги сте добре дошли. Същото важи и за теб, госпожичке — намигна той на Джини. — Е, вървете, вървете де!

Докато се буташе да излезе в притъмнелия коридор, Забини изгледа Хари на кръв, той също не му остана длъжен и го погледна заинтригувано. Тримата с Джини и Невил тръгнаха след слидеринеца през влака.

— Добре че свърши! — промърмори Невил. — Странна птица, нали?

— Да, странен си е — съгласи се Хари, без да сваля очи от Забини. — А ти, Джини, как се озова там?

— Слъгхорн ме видя как урочасвам Закарайъс Смит — отвърна момичето, — нали го помниш онзи малоумник от „Хафълпаф“, който се включи във ВОДА? Непрекъснато подпитваше какво точно е станало в министерството, накрая ми писна и му направих една магийка… Когато Слъгхорн нахълта в купето, мислех, че ще ме накаже, а той заяви, че проклятието ми било наистина чудесно, и ме покани на обяд! Луд човек!

— Пак е по-добре да покани някого заради това, отколкото заради прочутата му майка — отвърна Хари, като се свъси на тила на Забини, — или ако чичо му е…

Той обаче млъкна насред изречението. Точно в този миг му хрумна нещо — безразсъдно, но пък блестящо. След една минута Забини щеше да влезе в купето на слидеринците шестокурсници, а там седеше Малфой, на който и през ум нямаше да му мине, че го чува някой друг, освен съучениците му от „Слидерин“… Ако Хари успееше да влезе незабелязан след Забини, какво ли щеше да види и да чуе? Е, вече пристигаха, гарата на Хогсмийд беше само на половин час път, ако се съдеше по дивия пейзаж, мяркащ се зад прозорците, но тъй като явно никой не беше готов да погледне сериозно на подозренията му, само от Хари си зависеше да ги докаже.

— Ще се видим по-късно — каза тихо той, извади мантията невидимка и се заметна с нея.

— Ама ти къде… — зачуди се Невил.

— После! — прошепна Хари и се стрелна след Забини възможно най-тихо, макар че подобна предпазна мярка всъщност се обезсмисляше заради тракането на влака.

Сега коридорите бяха кажи-речи празни. Почти всички се бяха прибрали по купетата, за да се преоблекат в училищните мантии и да си приготвят багажа. Макар че вървеше колкото е възможно по-плътно до Забини, без да го докосва, Хари не беше достатъчно бърз и не успя да се пъхне в купето, когато другото момче отвори вратата. Забини вече я затваряше и Хари припряно подложи крак да я задържи.

— Какво става? — ядоса се Забини, като отново и отново удряше Хари по крака с плъзгащата се врата.

Хари я хвана с все сила и я изтика, а Забини, който още се държеше за ръчката, залитна настрани и се стовари върху коленете на Грегъри Гойл, при което настана суматоха, а Хари само това и чакаше — шмугна се в купето, скочи на празното засега място на Забини и се вдигна на поставката за багажа. Извади късмет, че Гойл и Забини си ръмжаха един на друг, с което привлякоха към себе си всички погледи, защото Хари беше сигурен, че мантията се е развяла около ходилата и глезените му и те са се появили. Дори за един миг на ужас му се стори, че докато се мяташе горе на поставката, Малфой бе приковал поглед в една от маратонките му, после обаче Гойл плъзна с трясък вратата, затвори я и изтика от себе си Забини, който се свлече настръхнал на мястото си. Винсънт Краб се зачете отново в комикса си, а Малфой се изкикоти и се излегна на две от седалките, като положи глава в скута на Панси Паркинсън. Хари се сви неудобно на кълбо под мантията невидимка, за да е сигурен, че всеки сантиметър от тялото му ще остане скрит, и загледа как Панси милва зализаната руса коса по челото на Малфой, и то със самодоволна усмивка, сякаш всеки би дал мило и драго да е на нейно място. Фенерите, които се полюшваха на тавана в купето, хвърляха достатъчно ярка светлина — Хари виждаше всяка дума в комикса на Краб точно отдолу.

— Е, Забини — подхвана Малфой, — какво искаше Слъгхорн?

— Просто се подмазваше на връзкарите — отвърна другото момче, което още гледаше нахъсено Гойл. — Не че е успял да открие много де!

Тази новина като че ли не допадна на Малфой.

— Кого още беше поканил? — попита той настойчиво.

— Маклагън от „Грифиндор“ — отговори Забини.

— Да, да, вуйчо му е важна клечка в министерството — рече Малфой.

— Някакъв тип на име Белби от „Рейвънклоу“…

— Този пък защо го е повикал, голям мухльо е! — включи се и Панси.

— И Лонгботъм, Потър и малката Уизли — завърши Забини.

Малфой се изправи рязко, като изтика встрани ръката на Панси.

— Поканил е Лонгботъм?

— Предполагам, щом и той беше там — равнодушно потвърди Забини.

— С какво тоя Лонгботъм е привлякъл интереса на Слъгхорн?

Другото момче сви рамене.

— И Потър, ненагледния Потър, дядката явно е искал да види отблизо „Избрания“ — изхили се злобно Малфой. — Но малката Уизли! Какво толкова е видял в нея?

— Много момчета я харесват — напомни Панси и погледна с крайчеца на окото Малфой да види как ще реагира. — Дори ти смяташ, че е хубава, нали, Блейз, а всички знаем, че на теб не може да ти се угоди.

— Както и да изглежда, и с пръст не бих докоснал мръсна родоотстъпница като нея — отсече ледено Забини, а Панси очевидно остана доволна.

Малфой отново се отпусна върху коленете й и й разреши да продължи с галенето на косата му.

— Съжалявам го тоя Слъгхорн! Може би е започнал да изкуфява. Срам, баща ми винаги е твърдял, че навремето Слъгхорн е бил добър магьосник. Татко му е бил нещо като любимец. Слъгхорн сигурно не е разбрал, че и аз съм във влака, или пък…

— На твое място нямаше да разчитам на покана — вметна Забини. — Когато влязох при Слъгхорн, той ме попита за бащата на Нот. Явно са стари приятели, но щом разбра, че са го заловили в министерството, му стана много неприятно, а Нот не получи покана. Мен ако питаш, дядката не иска да си има вземане-даване със смъртожадни.

Малфой изглеждаше ядосан, но все пак се насили да се ухили изключително злобно.

— На кой ли му пука какво иска Слъгхорн! Кой е той всъщност, като се замислиш! Някакъв тъп учител — прозя се той показно. — Догодина може изобщо да не съм в „Хогуортс“, много важно, че не ме харесва някакво тлъсто дърто бивше величие!

— Как така догодина може и да не си в „Хогуортс“? — попита възмутена Панси, която моментално беше спряла да го гали.

— Е, човек никога не знае — отвърна Малфой с едва забележима ехидна усмивчица. — Може пък да се заема с по-големи и по-важни дела.

Сърцето на Хари, който се беше свил под мантията невидимка на рафта за багажа, забумка ускорено. Какво ли щяха да кажат за това Рон и Хърмаяни? Краб и Гойл бяха зяпнали Малфой, явно нямаха и най-малка представа, че той възнамерява да се заеме с по-големи и по-важни дела. Дори Забини беше допуснал високомерното му изражение да бъде помрачено от любопитство. Панси, която изглеждаше онемяла от учудване, отново се зае да милва Малфой по косата.

— Какво имаш предвид — с него ли?

Малфой сви рамене.

— Мама настоява първо да завърша, но напоследък лично на мен това не ми се струва чак толкова важно. Мисля си… когато Черния лорд победи, едва ли ще обръща внимание кой колко изпита за СОВА и ТРИТОН е взел. Няма, разбира се… Само ще гледа как си му служил и дали си му останал верен.

— И ти смяташ, че ще успееш да направиш нещо за него? — попита с изпепеляващо ехидство Забини. — На шестнайсет години, още незавършил училище!

— Нали току-що ти обясних! Може би на него му е все едно дали съм завършил училище. Може би за онова, което ми възлага, не е нужно да си завършил — тихо завърши Малфой.

Краб и Гойл седяха с отворени усти точно като страшилищата по водоливниците. Панси зяпна Малфой, сякаш за пръв път се натъква на нещо, което да й вдъхва такова страхопочитание.

— Вече виждам „Хогуортс“ — оповести след малко Малфой, доволен от впечатлението, което е направил, и посочи притъмнелия прозорец. — Хайде да си слагаме мантиите.

Хари се беше вторачил в Малфой и не забеляза кога Гойл се е пресегнал да си свали куфара — дръпна го рязко и той силно удари Хари отстрани по главата, който неволно изпъшка от болка, а Малфой се свъси и се извърна към поставката за багажа.

Хари не се страхуваше от него, но никак не му се искаше да бъде разкрит под мантията невидимка от цяло купе враждебно настроени слидеринци. Със сълзи в очите и туптяща от болка глава той извади магическата пръчка, като внимаваше да не размести мантията, и затаи дъх в готовност. За негово облекчение Малфой изглежда реши, че само му се е сторило: сложи си като другите училищната мантия, заключи куфара си и когато влакът намали скоростта и запъпли, с олюляване пристегна около врата си ново дебело пътно наметало.

Хари видя, че коридорите отново се пълнят, и си каза обнадежден, че Рон и Хърмаяни ще свалят на перона и неговия багаж: не можеше да мръдне преди да се опразни купето. Накрая експресът се разтресе за последно и спря. Гойл плъзна рязко вратата и я отвори, после грубо си запроправя път през гъмжилото второкурсници, а Краб и Забини тръгнаха след него.

— Тръгвай! — Малфой подкани Панси, която го чакаше с протегната ръка, сякаш се надяваше той да я хване. — Искам само да проверя нещо.

Панси също излезе. Сега Хари и Малфой бяха сами в купето. Хората се изнизваха покрай тях и слизаха на тъмния перон. Малфой се доближи до вратата на купето и спусна щорите, така че учениците в коридора да не надзъртат. После се наведе към куфара и отново го отвори.

Хари надникна иззад ръба на поставката за багажа, сърцето му отново задумка. Какво ли искаше да скрие Малфой от Панси? Дали Хари нямаше да види тайнствения повреден предмет, който бе толкова важно да се поправи?

— Петрификус тоталус!

Малфой изневиделица насочи магическата си пръчка към Хари, който в миг се вцепени. Като в забавен кадър се претърколи, свлече се от поставката за багажа и падна с болезнен удар на пода, който се разтресе, точно в краката на Малфой — мантията невидимка бе затисната под него, цялото му тяло се показа, а краката все още бяха нелепо свити в коленете. Не можеше да помръдне и мускулче, можеше само да гледа нагоре към Малфой, който се беше ухилил.

— Така си и знаех! — оповести той тържествуващо. — Чух те, когато куфарът на Гойл те удари. А когато Забини влизаше в купето, ми се стори, че се мерна нещо бяло… — Малфой хвърли поглед към маратонките на Хари. — Ето какво е пречело на вратата да се затвори, нали? — После го погледна втренчено. — Не си чул нищо, заради което да се тревожа, Потър. Но понеже си ми паднал в ръчичките… — И той с все сила стовари крак върху лицето му. Хари усети как носът му се чупи и руква кръв. — Това е от баща ми. Я сега да видим… — Малфой издърпа изпод обездвиженото тяло мантията невидимка и го заметна с нея. — Предполагам, че ще те открият чак когато влакът се върне в Лондон — прошепна той. — До скоро, Потър… или до не толкова скоро.

И като се постара да стъпи точно върху пръстите на Хари, излезе от купето.