Джоан Роулинг
Хари Потър и Нечистокръвния принц (24)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
СЕКТУМСЕМПРА

На другата сутрин в часа по вълшебство, изтощен, но щастлив от свършеното през нощта, Хари разказа на Рон и Хърмаяни какво точно се е случило (като първо направи на най-близо присъстващите ученици заклинанието „Муфлиато“). И двамата останаха възхитени от начина, по който е изтръгнал от Слъгхорн спомена, но се стреснаха, когато им разправи за хоркруксите на Волдемор и как Дъмбълдор му е обещал да го вземе със себе си, ако случайно намери някой от тях.

— Еха! — възкликна Рон, след като Хари най-сетне привърши разказа си: Рон размахваше много разсеяно магическата си пръчка към тавана, без изобщо да обръща внимание какво прави. — Ау! Значи ще отидеш с Дъмбълдор… и ще се опиташ да унищожиш… леле…

— Рон, измагьосваш сняг — рече търпеливо Хърмаяни, сграбчи китката му и насочи пръчката встрани, защото от тавана наистина се сипеха едри бели снежинки.

Хари забеляза, че от съседния чин Лавендър Браун зяпа с много червени очи Хърмаяни, която тутакси пусна ръката на Рон.

— А, да — каза Рон и погледна отнесено и изненадано към раменете си. — Извинявайте… сега всички все едно имаме ужасен пърхут…

Той изтръска малко от измагьосания сняг по рамото на Хърмаяни. Лавендър ревна. Рон я погледна страшно гузно и й обърна гръб.

— Разделихме се — пошушна той през ъгълчето на устата си на Хари. — Снощи. След като тя ме видя, че излизам заедно с Хърмаяни от спалнята. Явно не те забеляза и реши, че сме били само двамата.

— А! — възкликна Хари. — Но ти не страдаш особено, че сте скъсали, нали?

— Не — призна си Рон. — Никак не беше приятно, когато тя ми се разкрещя, но поне не се наложи аз да късам с нея.

— Страхливец! — изсъска Хърмаяни, макар че изглеждаше развеселена. — Е, снощи си беше гадна вечер за любовта изобщо. Джини и Дийн също се скараха, Хари.

Стори му се, че го казва с многозначителен поглед, но тя нямаше откъде да знае, че всичко вътре в него изведнъж е затанцувало конга^[1]. И като се постара лицето му да е възможно най-неподвижно, а гласът — безразличен, Хари попита:

— И защо?

— О, заради нещо наистина смешно… Джини се разфуча, че Дийн постоянно искал да й помага, докато минават през дупката в портрета, сякаш тя не можела да се прекачи и сама… но всъщност от цяла вечност между тях хвърчат искри.

Хари погледна към Дийн в другия край на класната стая. Определено нямаше щастлив вид.

— Е, сега си в безизходица, нали? — попита Хърмаяни.

— В какъв смисъл? — побърза да попита Хари.

— За отбора по куидич — уточни Хърмаяни. — Ако Джини и Дийн не си говорят…

— О… о, да — каза Хари.

— Флитуик! — предупреди ги Рон.

Съвсем мъничкият учител по вълшебство се задаваше с пружинираща походка, а само Хърмаяни беше успяла да превърне оцета във вино и стъкленицата й беше пълна с наситеночервена течност, докато съдържанието в стъклениците на Хари и Рон още си беше мътнокафяво.

— Хайде, хайде, момчета! — изписка укорно професор Флитуик. — По-малко приказки, повече действие… я да ви видя как ще опитате…

Двамата вдигнаха магическите си пръчки, съсредоточиха се възможно най-силно и ги насочиха към стъклениците. Оцетът на Хари стана на лед, а стъкленицата на Рон се пръсна.

— Да… за домашно… — заяви професор Флитуик, след като излезе изпод чина и изтръска от върха на шапката си парчетата стъкло. — Упражнения.

След урока по вълшебство имаха един от редките промеждутъци между часовете, когато и тримата бяха свободни, и се върнаха заедно в общата стая. На Рон очевидно му беше олекнало, че е скъсал с Лавендър, Хърмаяни също изглеждаше весела, макар че когато я попитаха защо се подсмива, тя отвърна само:

— Денят е прекрасен.

И Рон, и Хърмаяни като че ли не забелязаха яростната битка, която бушуваше в мислите на Хари.

Тя е сестра на Рон.

Но нали е разкарала Дийн!

Въпреки това е сестра на Рон.

Аз съм най-добрият му приятел!

От това нещата се усложняват

Ако първо поговоря с него…

Той ще те удари.

И какво като ме удари?

Той е най-добрият ти приятел!

Хари почти не забеляза кога са прекрачили през дупката в портрета и са се озовали в окъпаната в слънце обща стая и съвсем бегло видя групичката седмокурсници, които се бяха събрали там, докато Хърмаяни не възкликна:

— Кейти! Върнала си се! Добре ли си?

Хари се взря: наистина беше Кейти Бел, която изглеждаше съвсем здрава и беше заобиколена от ликуващите си приятели.

— Наистина съм добре! — отвърна тя щастлива. — В понеделник ме изписаха от „Свети Мънго“, прекарах два дни у дома с мама и тате и днес сутринта се върнах тук. Лийни тъкмо ми разказваше за последния мач и за Маклагън, Хари…

— Да — рече той. — Е, сега ти се върна, Рон също е в прилична форма и направо ще ги смажем онези от „Рейвънклоу“, а това означава, че още можем да се надяваме да грабнем купата. Слушай, Кейти…

Трябваше да я попита още сега, от любопитство дори за миг забрави за Джини. Приятелите на Кейти вече си събираха нещата, очевидно бяха закъснели за трансфигурация, а Хари сниши глас.

— Огърлицата… сега спомняш ли си кой ти я даде?

— Не — отвърна Кейти и поклати унило глава. — Всички ме питат, а аз нямам никаква представа. Последното, което помня, е, че влязох в женската тоалетна в „Трите метли“.

— Значи си сигурна, че си влязла в тоалетната? — включи се и Хърмаяни.

— Ами помня, че отворих вратата — уточни Кейти, — значи човекът, който ми е направил проклятието Империус, е стоял точно зад нея. След това изобщо не помня какво е ставало, дойдох на себе си едва преди половин месец в „Свети Мънго“. Вижте какво, трябва да вървя, не искам Макгонъгол да ме наказва да преписвам, въпреки че съм се върнала днес…

Тя взе чантата и учебниците си и забърза след своите приятели, оставяйки Хари, Рон и Хърмаяни да седят на една маса до прозореца и да размишляват върху думите й.

— Значи огърлицата е дадена на Кейти от момиче или жена, щом е станало в дамската тоалетна — обобщи Хърмаяни.

— Или от някого, който е приличал на момиче или жена — вметна Хари. — Не забравяйте, в „Хогуортс“ има цял котел многоликова отвара. Знаем, че част от нея е била открадната…

Той си представи дълго-предълго шествие от Крабовци и Гойловци, които подскачат покрай него, преобразени в момичета.

— Смятам да глътна още малко от Феликса и отново да опитам с Нужната стая — оповести Хари.

— Само ще хабиш отварата — отряза Хърмаяни и остави „Силабичен речник“ на Спелман, който тъкмо беше извадила от чантата си. — Късметът едва ли ще ти помогне в този случай, Хари. При Слъгхорн беше различно, ти определено можеше да го убедиш, просто трябваше да побутнеш малко обстоятелствата. Но късметът не е достатъчен, за да преодолееш мощно заклинание. Не пилей за щяло и нещяло остатъка от отварата! Ако Дъмбълдор те вземе със себе си, ще ти бъде необходим целият късмет на този свят… — завърши тя шепнешком.

— Не можем ли да забъркаме още? — попита Рон Хари, без да обръща внимание на Хърмаяни. — Ще бъде страхотно, ако се запасим с нея… я да видим в учебника…

Хари извади от чантата си учебника по отвари за напреднали и затърси Феликс Фелицис.

— Олеле, страшно сложно е! — съобщи той, докато плъзгаше поглед по списъка с необходимите съставки. — И се прави в продължение на половин година… оставя се да къкри…

— Не съм и очаквал друго — въздъхна Рон.

Хари тъкмо понечи да остави учебника, когато забеляза, че ъгълчето на една страница е прегънато, затова прелисти нататък и видя заклинанието „Сектумсемпра“, под което пишеше „За врагове“ — той самият го беше прегънал преди няколко седмици. Не беше установил какво е въздействието му главно защото не искаше да го изпробва пред Хърмаяни, но смяташе да го приложи още следващия път, когато Маклагън му изскочеше изневиделица в гръб.

Единственият човек, който не се зарадва особено на завръщането на Кейти Бел в училището, беше Дийн Томас, защото вече нямаше да я замества като гончия. Когато Хари му съобщи, той понесе удара мъжки, само изсумтя и сви рамене, но докато се отдалечаваше, на Хари определено му се стори, че Дийн и Шеймъс мърморят размирнически зад него.

Следващия половин месец всички бяха свидетели на най-добрите тренировки по куидич, откакто Хари беше станал капитан. Отборът беше много щастлив, че се е отървал от Маклагън, и неописуемо доволен, че Кейти се е върнала, и всички летяха изключително добре.

Джини изобщо не изглеждаше разстроена, задето е скъсала с Дийн, напротив — беше душата на отбора. Всички се забавляваха страхотно, докато тя имитираше как Рон подлитва припряно нагоре-надолу пред головите стълбове, докато куофълът се носи шеметно право към него, или как Хари крещи заповеди на Маклагън, преди да бъде съборен от метлата. Докато се смееше с останалите, Хари беше доволен, че си има безобидна причина да се любува на Джини, дори по време на тренировките получи още няколко контузии с блъджъра, защото не беше гледал снича.

Битката в главата му продължаваше да бушува: Джини или Рон? Понякога му се струваше, че след-Лавендъровият Рон може би няма да бъде чак толкова против Хари да ходи с Джини, после обаче си спомняше физиономията на Рон, когато я беше видял да се целува с Дийн, и беше сигурен, че той ще изтълкува като долно предателство дори и ако Хари само хване сестра му за ръка…

Въпреки това не можеше да се сдържи да не разговаря с Джини, да не се смее и да не се прибира от тренировките заедно с нея. Колкото и да го гризеше съвестта, все се хващаше да умува как двамата да останат сами; щеше да бъде чудесно, ако Слъгхорн устроеше поредното си малко празненство, тъй като Рон нямаше да е наблизо, за беда обаче Слъгхорн явно се беше отказал. Един-два пъти Хари дори се накани да поиска помощ от Хърмаяни, но после си помисли, че едва ли ще понесе самодоволното й ехидно изражение, каквото май долавяше понякога, ако тя го засечеше да се любува прехласнат на Джини или да се смее на шегите й. За капак го глождеше и притеснението, че ако той не определи среща на Джини, скоро със сигурност ще го направи друг — поне тук двамата с Рон бяха единодушни, че всички й налитат и това никак не е добре за нея.

И така, от ден на ден Хари се изкушаваше все повече да глътне още малко от Феликс Фелицис, защото това определено беше от случаите, когато — както се беше изразила Хърмаяни — не бе зле човек да „побутне обстоятелствата“. През май се занизаха топли дни, а всеки път, когато Хари зърнеше Джини, до него плътно стоеше Рон. Хари се усети как мечтае да извади някакъв страхотен късмет, Рон да си даде сметка, че нищо не би го ощастливило повече от това най-добрият му приятел и сестра му да се влюбят един в друг, и да започне да ги оставя сами за повече от няколко секунди. Но нямаше никакви изгледи да стане нито едното, нито другото, защото наближаваше последната за сезона среща по куидич, Рон постоянно напираше да обсъжда с Хари тактиката и кажи-речи не мислеше за нищо друго.

В това той не правеше изключение: цялото училище се вълнуваше изключително много от мача между „Грифиндор“ и „Рейвънклоу“, понеже от него зависеше изходът от шампионата, който засега беше съвсем неясен. Ако грифиндорци биеха „Рейвънклоу“ с поне триста точки (което си беше цял подвиг, макар че Хари не помнеше отборът му някога да е летял по-добре), щяха да станат победители в шампионата. Ако биеха с по-малко от триста точки, щяха да се наредят втори след „Рейвънклоу“, загубеха ли със сто точки, оставаха трети след хафълпафци, а ако паднеха с повече от сто точки, щяха да бъдат четвърти и както Хари си помисли, никой никога нямаше да му позволи да забрави, че именно той е бил капитан на грифиндорци, когато те са останали за пръв път от два века на дъното на таблицата.

В навечерието на този решителен мач се повтаряше старата история: учениците от домовете на противниковите отбори се опитваха да сплашат по коридорите съперниците, отделните играчи бяха принудени да слушат как те гръмогласно репетират подигравателни скандирания, играчите в отборите се чувстваха на седмото небе от вниманието, с което бяха заобиколени, или пък между часовете се шмугваха в първата тоалетна, за да повръщат от притеснение. В съзнанието на Хари мачът кой знае защо беше неразривно свързан с успеха или провала на плановете му за Джини. Все му се струваше, че ако победят с повече от триста точки, еуфорията и шумният купон след мача ще му помогнат точно толкова, колкото и юнашка глътка от Феликс Фелицис.

Въпреки всички тези трепети и вълнения Хари не беше забравил и другото си желание: да разбере какво точно прави Малфой в Нужната стая. Продължаваше да проверява Хитроумната карта и тъй като често не успяваше да открие Малфой върху нея, си вадеше заключението, че той и досега прекарва доста време вътре в стаята. Макар вече да губеше надежда, че някога ще успее да проникне в нея, Хари не се отказваше от опитите всеки път, щом се озовеше някъде наблизо, ала с каквито и думи да изразяваше молбата си, стената пак си оставаше вироглаво плътна, без врата.

Няколко дни преди мача срещу „Рейвънклоу“ Хари тръгна сам от общата стая на вечеря, защото Рон пак се беше юрнал да повръща в най-близката тоалетна, а Хърмаяни беше изхвърчала при професор Вектор заради една грешка, която май била допуснала в последното си съчинение по аритмантика. По-скоро по навик, отколкото заради друго, Хари мина по обходния маршрут, по коридора на седмия етаж, като пътем провери Хитроумната карта. За миг не откри никъде Малфой и реши, че той навярно пак е в Нужната стая, после обаче съгледа мъничката точка с името на Драко отстрани в една от момчешките тоалетни на долния етаж — беше в компанията не на Краб или Гойл, а на Стенещата Миртъл.

Откъсна очи от тази толкова неправдоподобна двойка чак след като се блъсна директно в едни доспехи. Силният грохот го изтръгна от унеса, той побърза да се махне от местопрестъплението, докато отнякъде не е изникнал Филч, и хукна по мраморното стълбище, а после и по долния коридор. При тоалетната долепи ухо до вратата. Не чу нищо. Бутна я съвсем тихо и я отвори.

Драко Малфой стоеше с гръб, беше се хванал отстрани за мивката и беше свел бялорусата си глава.

— Недей — рече напевно гласът на Стенещата Миртъл от една кабинка. — Недей… кажи ми какво има… мога да ти помогна…

— Никой не може да ми помогне — простена Малфой. Цялото му тяло се тресеше. — Не мога да го направя… не мога… няма да стане… а ако не го направя скоро… той каза, че ще ме убие…

Стъписан дотолкова, че да застине като пуснал корени, Хари си даде сметка, че Малфой плаче… плачеше си съвсем истински… по бледото му лице се стичаха сълзи, които капеха в мръсната мивка. Малфой изхлипа, задави се, потрепери силно и като погледна в пукнатото огледало, видя, че Хари го наблюдава иззад рамото му.

Завъртя се кръгом и извади магическата си пръчка. Хари инстинктивно направи същото. Проклятието на Малфой не улучи Хари, мина на сантиметри покрай него и натроши лампата на отсрещната стена, а Хари отскочи встрани, помисли си „Левикорпус!“ и завъртя пръчката; Малфой обаче отби заклинанието и вдигна своята пръчка, за да насочи друго…

— Не! Не! Престанете! — изписка Стенещата Миртъл и гласът й прокънтя силно в облицованото с плочки помещение. — Спрете! СПРЕТЕ!

Чу се оглушителен трясък и кошчето за отпадъци зад Хари се пръсна на парчета, Хари се опита да направи кракозаключващо проклятие, което рикошира от стената зад ухото на Малфой и счупи казанчето зад Стенещата Миртъл, която се разпищя като попарена. Рукна вода, която наводни всичко, и Хари се подхлъзна точно когато Малфой изкрещя с изкривено лице:

— Круци…

— СЕКТУМСЕМПРА! — ревна Хари от пода, като яростно махна с магическата си пръчка.

От лицето и гърдите на Малфой шурна кръв, сякаш той е бил съсечен с невидим меч. Залитна назад и се свлече със силен плясък върху наводнения под, а магическата пръчка отхвърча от безжизнената му дясна ръка.

— Не… — простена Хари.

Изправи се, като се плъзгаше и залиташе, и се втурна към Малфой, който се беше хванал с бели ръце за наквасените с кръв гърди, а лицето му лъщеше алено.

— Не, не исках…

Хари не знаеше какво говори — падна на колене до Малфой, който се тресеше неудържимо сред локва от собствената си кръв. Стенещата Миртъл нададе оглушителен писък:

— УБИЙСТВО! УБИЙСТВО В ТОАЛЕТНАТА! УБИЙСТВО!

Вратата зад Хари се отвори шумно и той вдигна очи с ужас: в тоалетната беше нахълтал Снейп, лицето му беше позеленяло. Той грубо избута Хари встрани, коленичи над Малфой, извади магическата си пръчка и като нашепваше някакво заклинание, прозвучало почти като песен, я прокара над дълбоките рани, нанесени от проклятието на Хари. Кръвта като че ли вече не шуртеше толкова силно, а Снейп избърса каквото беше останало от нея по лицето на Малфой и повтори заклинанието. Раните започнаха да заздравяват.

Ужасен от онова, което е извършил, Хари продължаваше да гледа почти без да забелязва, че и той целият е подгизнал от кръвта и водата. Стенещата Миртъл още хлипаше и виеше над тях. След като изрече за трети път контрапроклятието, Снейп вдигна до право положение Малфой.

— Трябва да те отведа в болничното крило. Сигурно ще ти останат леки белези, но ако незабавно вземеш риган, може би ще избегнем дори това… ела…

Както крепеше Малфой, прекоси с него тоалетната, а при вратата се обърна и изрече с глас, в който кънтеше ледена ярост:

— А ти, Потър… ти ме чакай тук.

На Хари и за миг не му хрумна да не се подчини. Изправи се бавно, като трепереше, и погледна надолу към мокрия под. По повърхността му като алени цветя плаваха петна кръв. Хари не намери сили дори да каже на Стенещата Миртъл да млъкне — тя продължаваше очевидно с все по-голямо удоволствие да вие и да хлипа.

Снейп се върна след десет минути. Влезе в тоалетната и затвори след себе си вратата.

— Изчезвай — рече той на Миртъл, която тутакси се гмурна в тоалетната чиния, оставяйки подире си кънтяща тишина.

— Аз не съм искал това — каза веднага Хари. Гласът му отекна в студеното мокро пространство. — Не знаех какво причинява проклятието.

Но Снейп не обърна внимание на думите му.

— Очевидно съм те подценявал, Потър — промълви той тихо. — Кой би предположил, че владееш такава черна магия? Кой те научи на заклинанието?

— Аз… прочетох го някъде.

— Къде?

— Ами… в една книга от библиотеката — взе да си съчинява каквото му падне Хари. — Не помня заглавието…

— Лъжец! — каза Снейп.

Гърлото на Хари пресъхна. Знаеше какво ще направи Снейп и никога досега не бе успявал да го предотврати…

Тоалетната затрепка пред очите му, той се опита да затвори съзнанието си за всякакви мисли, но колкото и да се мъчеше, учебникът на Нечистокръвния принц по отвари за напреднали се носеше като в мъгла най-отпред в главата му…

Сетне той отново се вторачи в Снейп, който стоеше насред опустошената, плувнала във вода тоалетна. Взря се в черните му очи и се вкопчи в отчаяната надежда, че той не е видял от какво се страхува Хари, но…

— Донеси ми ученическата си чанта — нареди едва чуто Снейп — и всичките си учебници. Всичките до последния. Донеси ми ги тук. Незабавно!

Нямаше смисъл Хари да спори. Веднага се обърна и заджапа към вратата на тоалетната. След като излезе в коридора, хукна стремглаво към Грифиндорската кула. Повечето ученици вървяха в обратната посока и го зяпаха, изумени от водата и кръвта по дрехите му, той обаче не отговори на нито един от въпросите, с които започнаха да го обстрелват.

Чувстваше се вцепенен, като внезапно освирепял обичан домашен любимец. Какво го беше прихванало Принца, че да препише в учебника си такова проклятие? И какво щеше да се случи, след като го видеше Снейп? Дали щеше да каже на Слъгхорн — усети спазъм в стомаха — по какъв начин през цялата година е постигал такива забележителни успехи в часовете по отвари? Дали щеше да вземе и да унищожи учебника, от който Хари беше научил толкова много… учебника, който се беше превърнал в нещо като наставник и приятел? Хари не можеше да го допусне… просто не можеше…

— Къде беше?… Защо си вир-вода?… Това кръв ли е?

Рон стоеше в горния край на стълбището и го гледаше като зашеметен.

— Дай ми учебника си — рече запъхтян Хари. — Учебника по отвари. Бързо… давай го де!

— А Нечистокръвния?

— Ще ти обясня по-късно!

Рон извади от чантата си своя учебник по отвари за напреднали и му го подаде, а Хари го подмина като вихър и се втурна обратно в общата стая. Там грабна ученическата си чанта, без да обръща внимание на изумените погледи на мнозина, вече приключили с вечерята, метна се отново през дупката в портрета и се завтече по коридора на седмия етаж.

Спря рязко при гоблена с троловете балетисти, зажумя и тръгна бавно.

„Трябва ми място, където да скрия учебника… Трябва ми място, където да скрия учебника… Трябва ми място, където да скрия учебника…“

Мина три пъти първо в едната, после и в другата посока пред дългата плътна стена. Когато отвори очи, най-накрая видя вратата на Нужната стая. Отвори я рязко, нахълта вътре и я затръшна.

Ахна от изумление. Въпреки че бързаше, въпреки че се страхуваше от онова, което го чакаше в тоалетната, направо се смая от гледката, разкрила се пред погледа му. Стоеше в помещение с размери на огромна катедрала и с високи прозорци, откъдето падаха снопове светлина и озаряваха нещо като град с високи стени, които — както Хари знаеше — бяха вдигнати от предметите, укривани тук от поколения и поколения обитатели на „Хогуортс“. Имаше улички и пътища, от двете страни на които се възправяха климнали купчини счупени или повредени мебели, струпани тук вероятно за да се потулят доказателства за зле направени магии, или скрити от горди със замъка домашни духчета. Имаше хиляди и хиляди книги, безспорно забранени, надраскани или откраднати. Имаше крилати прашки и зъбати фризбита, някои с достатъчно живот в тях, за да прехвърчат вяло над планините забранени предмети, имаше нащърбени стъкленици с втвърдени отвари, шапки, накити, мантии, имаше и нещо, което приличаше на черупки от змейски яйца, запушени с коркови тапи бутилки, чието съдържание и досега потрепваше зловещо, няколко ръждясали саби и тежка, изцапана с кръв брадва.

Хари забърза към една от многото улички между всичките тези скрити съкровища. Зави надясно покрай грамаден препариран трол, притича малко напред, после зави наляво при счупения изчезващ сандък, с който миналата година се беше изгубил Монтагю, и накрая спря при голям шкаф, върху чиято напукана боядисана повърхност някой май беше лиснал киселина. Отвори една от скърцащите му врати: шкафът явно вече беше използван за скривалище — вътре имаше нещо в кафез, което отдавна беше умряло, а скелетът му беше с пет крака. Хари напъха учебника на Нечистокръвния принц зад кафеза и затръшна вратичката. Поспря за миг с ужасно разтуптяно сърце и огледа безредието наоколо… дали щеше да намери отново това място сред всичките тези боклуци? Грабна от един сандък наблизо очукан бюст на грозен стар магьосник, премести го върху шкафа, където беше скрил учебника, нахлупи на статуята прашна проскубана перука и потъмняла от времето тиара, за да я види по-лесно, и хукна колкото му държат краката по пътеките между скритите боклуци; накрая излезе при вратата към коридора, която затръшна и тя тутакси отново се вкамени.

Хари се понесе право към тоалетната на долния етаж, като пътем пъхна учебника на Рон в чантата си. След минута отново стоеше пред Снейп, който протегна мълком ръка към ученическата му чанта. Хари му я подаде запъхтян, с пронизваща болка в гърдите, и зачака.

Снейп извади един по един учебниците и ги огледа. Накрая в чантата остана само учебникът по отвари за напреднали, който учителят разлисти много внимателно, сетне попита:

— Това твоят учебник „Отвари за напреднали“ ли е, Потър?

— Да — потвърди Хари, като едва си поемаше дъх.

— Напълно сигурен ли си, Потър?

— Да — каза пак Хари с една идейка по-предизвикателно.

— Това е учебникът „Отвари за напреднали“, който си купил от „Флориш и Блотс“, така ли?

— Да — отсече твърдо Хари.

— Защо тогава на гърба на корицата пише „Рунил Уозлиб“? — попита Снейп.

За миг сърцето на Хари сякаш спря.

— Това ми е прякорът — отвърна той.

— Прякорът ти — повтори Снейп.

— Да… така ми викат приятелите — обясни Хари.

— Знам какво е прякор — рече Снейп.

Студените черни очи отново се впиха в очите на Хари, а той се помъчи да не гледа в тях. „Затвори съзнанието си… затвори съзнанието си…“ — повтаряше си наум, но така и не се беше научил да го прави добре…

— Знаеш ли какво си мисля, Потър? — попита много тихо Снейп. — Мисля, че си лъжец и измамник и че заслужаваш да бъдеш наказан всички съботи до края на срока. Какво ще кажеш, Потър?

— Аз… аз не съм съгласен, сър — пророни Хари все така без да поглежда Снейп в очите.

— Е, ще видим как ще се чувстваш, след като си изтърпиш наказанията — заяви Снейп. — Десет часът сутринта в събота, Потър. В кабинета ми.

— Ама професоре… — рече Хари и го погледна отчаян. — Куидичът… последният мач от…

— Десет часът — прошепна Снейп с усмивка, при която се видяха жълтите му зъби. — Клетите грифиндорци… опасявам се, че тази година ще останат на четвърто място…

И излезе от тоалетната, без да каже ни дума повече, оставяйки Хари да гледа вторачен пукнатото огледало — беше сигурен, че му се гади така, както на Рон не му се е гадело никога през живота.

— Няма да казвам „Нали ти казвах“ — рече Хърмаяни един час по-късно в общата стая.

— Не почвай пак, Хърмаяни! — прекъсна я ядосан Рон.

Хари така и не беше отишъл да вечеря, изобщо не му се ядеше. Тъкмо беше разказал на Рон, Хърмаяни и Джини какво е станало, макар че можеше и да не го прави. Вестта беше плъзнала много бързо: Стенещата Миртъл явно бе сметнала за свой дълг да обиколи всички тоалетни в замъка и да разправи за случилото се, а Панси Паркинсън вече беше ходила на свиждане на Малфой в болничното крило и сега не губеше време — злословеше пред всеки срещнат за Хари. Снейп също беше обяснил на преподавателите какво точно се е разиграло и Хари беше повикан от общата стая, за да изтърпи петнайсет крайно неприятни минути в компанията на професор Макгонъгол, която му заяви, че пак е извадил късмет, задето не са го изключили, и че подкрепя изцяло наказанието, наложено му от Снейп за всички съботи до края на срока.

— Казвах ли ти аз, че не му е чист косъмът на тоя твой Принц — продължи Хърмаяни, която очевидно не беше в състояние да се спре. — И излязох права, нали?

— Не, според мен не си излязла права — заинати се Хари.

Беше му криво и без да му опява Хърмаяни: най-страшното наказание беше изражението по лицата на съотборниците му от „Грифиндор“, когато им каза, че в събота няма да може да играе. Сега усети, че Джини го гледа, но не вдигна глава — не искаше да вижда разочарование и гняв в очите й. Току-що й беше съобщил, че в събота ще играе търсачка и че Дийн ще се върне на нейно място в отбора като гончия. Ако биеха, нямаше да е чудно Джини и Дийн да се сдобрят при еуфорията след мача… тази мисъл проряза Хари като леден нож…

— Хари, как изобщо е възможно да държиш още на този учебник, при положение че заклинанието… — подхвана пак Хърмаяни.

— Ще престанеш ли да ми натякваш за учебника! — избухна той. — Принца само е преписал заклинанието! Никъде не е съветвал никого да го използва! Доколкото можем да гадаем, вероятно си е записал нещо, което е било насочено срещу него!

— Не ми се вярва — знаеше си своето Хърмаяни. — Ти всъщност оправдаваш…

— Не оправдавам онова, което извърших! — побърза да я прекъсне Хари. — Сега съжалявам, че съм го направил, и то не само защото ми натресоха около дванайсет наказания. Знаеш прекрасно, че за нищо на света не бих използвал такова заклинание дори срещу Малфой, но не можеш да обвиняваш Принца, той не е написал „Опитай това тук, страхотно е“… просто си е водел записки за себе си, а не за някой друг, нали…

— Нима твърдиш — продължи Хърмаяни, — че ще се върнеш и…

— И ще си прибера учебника ли? Да, ще го направя — натърти Хари. — Виж какво, без Принца нямаше да спечеля Феликс Фелицис. Нямаше да знам как да спася Рон от отравяне, нямаше да…

— … да се прочуеш с бляскави умения при правенето на отвари, каквито не притежаваш — напомни гадничко Хърмаяни.

— Престани, Хърмаяни! — намеси се Джини и Хари беше толкова изумен и признателен, че вдигна поглед. — Доколкото разбирам, Малфой се е опитал да приложи непростимо проклятие, би трябвало да се радваш, че Хари е знаел нещо добро, с което да се защити!

— Е, радвам се, разбира се, че Хари не е бил застигнат от проклятие — отбеляза явно жегната Хърмаяни, — но няма как, Джини, да наречеш заклинанието „Сектумсемпра“ добро, виж какво си навлече Хари с него! И като гледам как ви подля вода за мача…

— О, я не ми се прави пак, че разбираш нещо от куидич! — тросна се Джини. — Само ще изпаднеш в неловко положение.

Хари и Рон ги зяпнаха: Хърмаяни и Джини, които винаги се бяха разбирали толкова добре, сега седяха с кръстосани ръце и гледаха ядосано в противоположни посоки. Рон се извърна смутен към Хари, после грабна наслуки един учебник и се скри зад него. Но макар и да знаеше, че не го е заслужил, Хари най-неочаквано се почувства невероятно весел, въпреки че цяла вечер никой от тях не проговори отново.

Ала ведрото му настроение се изпари бързо. На другия ден трябваше да търпи ехидните подмятания на слидеринци, да не говорим пък за доста сериозния гняв на съучениците му от „Грифиндор“, които бяха страшно нещастни, че техният капитан е бил отстранен по собствена вина от финала за сезона. Каквото и да беше казал на Хърмаяни, в събота сутринта той бе готов тутакси да замени целия Феликс Фелицис по света срещу възможността да отиде на куидичното игрище заедно с Рон, Джини и останалите. Сърцето му се късаше, когато тръгна в посока, обратна на гъмжилото от ученици, които се изсипваха навън в слънчевия ден: всички носеха кречетала и шапки и размахваха знаменца и шалове, а той трябваше да слезе по каменните стъпала на подземията, да върви, докато звуците на множеството в далечината заглъхнат съвсем, и да знае, че няма да чуе и дума от коментара, и дори един-едничък радостен възглас или недоволен стон.

— А, Потър! — каза Снейп, след като Хари почука на вратата и влезе в неприятно познатия кабинет, който учителят, макар и сега да преподаваше няколко етажа по-горе, не беше опразнил: както винаги, в помещението беше сумрачно и навсякъде по стените бяха наслагани същите мъртви слузести отвратителни неща, топнати в пъстроцветни отвари.

На маса, до която Хари очевидно трябваше да седне, зловещо бяха струпани цяла камара покрити с паяжини кашони, около които витаеше усещането за досаден, усърден и безсмислен труд.

— Господин Филч търсеше кой да разчисти тези стари папки — обясни тихо Снейп. — В тях са описани провиненията на други злосторници в „Хогуортс“ и наложените им наказания. Бихме искали да препишеш наново провиненията и наказанията там, където мастилото е избеляло или картонът е пострадал от мишки, и след като ги подредиш по азбучен ред, да ги върнеш в кашоните. Няма да използваш магия.

— Добре, професоре — отвърна Хари с цялото презрение, което успя да вложи в последните четири срички.

— Мисля да започнеш — добави Снейп с ехидна усмивчица — с кашони хиляда и дванайсети до хиляда петдесет и шести. Там ще откриеш някои познати имена, което ще направи задачата по-интересна. Ето тук виждаш… — Той издърпа със замах от един от горните кашони картонче и прочете: „Джеймс Потър и Сириус Блек. Заловени да прилагат на Бъртрам Обри забранена магия. Главата на Обри — два пъти по-голяма от обичайното. Двойно наказание.“ — Снейп се подсмихна. — Каква утеха да знаеш, че макар и тях вече да ги няма, великите им подвизи са прилежно описани…

Както многократно досега, Хари усети как отвътре му кипва. Прехапа език, за да се сдържи да не отговори, после седна пред кашоните и придърпа един към себе си.

Точно според очакванията му, работата беше безполезна и отегчителна и понякога беше прекъсвана (което Снейп очевидно бе целял) от жегване под лъжичката, когато Хари виждаше името на баща си или на Сириус, обикновено споменати заедно като извършители на най-различни безобидни лудории и от време на време придружавани от имената на Ремус Лупин или на Питър Петигрю. И докато преписваше всичките им пакости и наказания, той се питаше какво ли става навън, където мачът вероятно беше започнал току-що… и Джини играеше търсач срещу Чо…

Хари поглеждаше отново и отново към големия часовник, който тиктакаше на стената. Струваше му се, че върви два пъти по-бавно от обикновените часовници: дали Снейп не го беше омагьосал да изостава? Просто беше невъзможно Хари да е тук само от половин час… от един час… от час и половина…

Когато стрелките на часовника показаха дванайсет и половина, стомахът на Хари започна да къркори. В един и десет Снейп, който не беше проронил и дума, откакто беше възложил задачата на Хари, най-сетне вдигна поглед.

— За днес достатъчно — каза той ледено. — Отбележи мястото, докъдето си стигнал. Ще продължиш следващата събота в десет часа.

— Добре, сър.

Хари пъхна напосоки в кашона едно прегънато картонче и побърза да излезе, да не би Снейп да размисли, после хукна нагоре по каменните стъпала, като надаваше ухо да долови някакъв звук откъм игрището, но не чу нищо… значи мачът бе приключил…

Поколеба се пред претъпканата Голяма зала, сетне се завтече нагоре по мраморното стълбище — и да бяха били, и да бяха паднали, грифиндорци празнуваха или поливаха мъката си в своята обща стая.

— Quid agis?^[2] — каза той плахо на Дебелата дама, понеже не знаеше какво ще завари вътре.

Изражението й беше непроницаемо, когато тя отговори:

— Ще видиш.

И се дръпна напред.

От отвора зад нея гръмна тържествуващ рев. Хари зяпна от учудване, когато — още щом го видяха — всички се разпищяха и гора от ръце го притеглиха в стаята.

— Бихме! — изкрещя Рон, който изскочи отнякъде и размаха пред него Сребърната купа. — Бихме! Четиристотин и петдесет на сто и четирийсет! Бихме!

Хари се обърна: към него с пламнало лице тичаше Джини, която протегна ръце да го прегърне. И без да се замисля, без да е възнамерявал да го прави, без да се притеснява, че ги гледат петдесет души, Хари я целуна.

След няколко дълги мига… или може би половин час… или няколко слънчеви дни… те най-сетне се пуснаха. Стаята беше притихнала. После неколцина от учениците подсвирнаха, чу се взрив от притеснено хихикане. Хари погледна над главата на Джини и видя, че Дийн Томас държи в ръка натрошена чаша, а Ромилда Вейн имаше вид сякаш всеки момент ще метне нещо. Хърмаяни грееше, Хари обаче затърси с очи Рон. Накрая го откри — още стискаше Купата и имаше вид на ударен с тояга по главата. За стотна от секундата двамата се гледаха, после Рон кимна едва доловимо и Хари го разтълкува като: „Е, щом се налага.“

Съществото в гърдите на Хари ревна тържествуващо, а той се усмихна на Джини и без да казва нищо, й посочи дупката в портрета. Очевидно имаше предвид дълга разходка в парка, през която — ако им останеше време — можеха да обсъдят и мача.