Стивън Кинг
Последният случай на Ъмни (5)

V. ИНТЕРВЮ С ГОСПОД

Въпреки че бях направо потресен, ми бяха достатъчни само няколко секунди, за да свържа името, вероятно защото го бях чул съвсем преди малко. Според Бояджия Номер Две, Самюел Ландри бе причината, поради която дългият мрачен коридор, водещ до моя офис, скоро щеше да бъде пребоядисан в мръснобяло. Ландри бе собственикът на „Фулуайдър Билдинг“.

Изведнъж ми хрумна една щура идея, но потенциалната й налудничавост с нищо не затули внезапния лъч надежда, който я придружаваше. Те — независимо кои са те — казват, че всеки по лицето на земята има двойник. Може би Ландри бе моят. Може би бяхме идентични близнаци, несвързани двойници, които по някакъв начин са родени от различни родители, с десет или петнадесет години разлика във времето. Тази идея съвсем не обясняваше останалите странности, с които ме сблъска този ден, но поне можех да се хвана за нея като удавник, по дяволите!

— Какво мога да направя за вас, господин Ландри? — попитах аз. Въпреки че полагах всички усилия, гласът ми бе започнал да трепери. — Ако сте дошъл за наема, ще трябва да изчакате един-два дена да си оправя нещата. Изглежда, че секретарката ми току-що е открила, че има неотложна работа у дома в Арминт, Айдахо.

Ландри изобщо не обърна внимание на това анемично усилие от моя страна да променя насоката на разговора.

— Да — каза той замислено. — Предполагам, че това е бил дядото от лошите му дни… и това е изцяло моя вина. Съжалявам, Клайд, наистина. Да те срещна, лично за мен бе… е добре, не това, което очаквах. Изобщо бе съвсем различно. Първо на първо, те харесвам доста повече, отколкото очаквах. Но връщане назад няма сега. — И той въздъхна. Начинът, по който въздъхна съвсем не ми хареса.

— Какво искате да кажете с това? — казах аз. Гласът ми трепереше повече от всякога и лъчът надежда умираше. Липсата на въздух в празната кухина, която някога бе мозъкът ми, изглежда, бе причината за това.

Той не отговори веднага. Отпусна се назад и стисна дръжката на елегантното дипломатическо куфарче, подпряно на предния крак на стола за клиенти. Инициалите върху него… бяха С.Д.Л.… и направих извода, че моят странен посетител го е донесъл със себе си. Неслучайно получих наградата „Детектив на годината“ през 1934 и 1935 година. Никога не бях виждал такова нещо — бе прекалено малко и прекалено тънко, за да бъде куфарче, с каквито чиновниците отиват на работа и се отваряше не със закопчалки и ремъци, както обикновено, а с цип. Никога не бях виждал подобен цип, ми идва наум сега. Зъбчетата му бяха прекалено мънички и почти не приличаха на метал.

Но странностите само започваха с багажа на Ландри. Дори ако се абстрахираме от факта, че той страхотно приличаше на мен, така, както би изглеждал един мой по-голям брат, Ландри изобщо не ми напомняше за бизнесмените, които бях виждал през живота си и съвсем не изглеждаше достатъчно състоятелен тип, че да притежава „Фулуайдър Билдинг“. Разбира се, това не бе Хотел „Риц“, но е в центъра на Лос Анджелис, а клиентът ми (ако може да се нарече такъв) приличаше на странстващ селскостопански работник от щата Оклахома в добро настроение, прясно изкъпан и избръснат.

Той носеше сини джинси и чифт гуменки на краката… само че те изобщо не приличаха на гуменките, които бях виждал преди. Бяха големи тежки гуменки с двойни подметки. Това, на което в действителност приличаха, бяха обувките, които Борис Карлоф носи като част от костюма, в който играе Франкенщайн и, ако са направени от брезент, ще изям любимата си мека шапка. От двете им страни имаше написана с големи букви дума, която ми приличаше на блюдо от китайски ресторант, който предлага храна по домовете — Рийбок.

Погледнах към попивателната хартия, която някога бе осеяна с телефонни номера и изведнъж осъзнах, че повече не мога да си спомня номера на Мейвис Уелд, въпреки че сигурно й се бях обаждал милиард пъти само през тази последна зима. Почувствах как обзелият ме ужас се усили.

— Господине — казах аз. — Бих искал да ми обясните причината за Вашето посещение, след което ще ви помоля да се изметете оттук. Между впрочем, защо да не пропуснем светските любезности и предисловията и направо да преминем към същината на въпроса?

Той се усмихна… отегчено, помислих си аз. Това бе другото. Лицето над широко разгърдената бяла риза изглеждаше ужасно уморено. И ужасно тъжно. То показваше, че човекът, който го носи е преминал през неща, каквито изобщо не мога да си представя. Почувствах известно състрадание към посетителя ми, но това, което чувствах в най-голяма степен бе страх. И гняв. Поради това, че това бе моето лице, той също очевидно бе преминал през много неща, за да го износи по този начин.

— Съжалявам, Клайд — каза той. — Не мога.

Той сложи ръката си върху малкия и чуден цип. Изведнъж последното нещо на света, което исках, бе това Ландри да отвори това куфарче. За да го спра, казах:

— Винаги ли посещавате наемателите си, облечени като някой тип, който изкарва прехраната си, отглеждайки зеле? Кой сте вие, да не би да сте някой от тези ексцентрични милионери?

— Да, наистина съм ексцентричен — каза той. — И няма да е добре за теб да продължим да протакаме тази работа повече, Клайд.

— Откъде ви хрумна да…

Тогава той ми каза това, от мисълта за което се ужасявах и изгаси последните остатъци от надежда, които таях дълбоко в себе си.

— Аз познавам всички твои хрумвания и идеи, Клайд. В края на краищата аз съм ти.

Облизах пресъхналите си устни и с усилие на волята, започнах да говоря. Бях готов да направя всичко, само и само да не му позволя да разтвори оня цип. Всичко на света.

Гласът ми бе дрезгав, но добре че изобщо излизаше от устата ми.

— Да, забелязах приликата. Но въпреки това, не можах да разпозная одеколона ти. Самият аз използвам „Олд Спайс“.

Палецът и показалецът му стиснаха ципа, но той не го дръпна. Поне не още.

— Но ти харесва — каза той със съвършена увереност — и ти би го използвал, ако можеш да го вземеш от магазина „Рексол“ на ъгъла, нали? За съжаление, не можеш. Одеколонът ми е „Арамис“ и ще го изобретят чак след четиридесет или повече години. — Той погледна към странните си и грозни баскетболни обувки. — Както и маратонките ми.

— По дяволите, нека бъде така, щом казваш.

— О, да, мисля че дяволът би могъл да се впише в тази работа — каза Ландри и този път не се усмихна.

— Откъде си ти?

— Мислех, че знаеш. — Ландри разтвори ципа и извади някакъв правоъгълен прибор, направен от гладка пластмаса. Имаше същия цвят, който щеше да има коридорът на седмия етаж, когато слънцето залезе. Никога не бях виждал нещо подобно. Върху него нямаше име на търговската му марка, само нещо, което би трябвало да бъде серийният номер — Т-1000. Ландри го извади от калъфа, натисна с палец страничните ключалки и повдигна закачения на пантички капак, за да разкрие нещо, което приличаше на телеекрана във филм на Бък Роджърс.

— Идвам от бъдещето — каза Ландри. — Точно като разказ в евтино булевардно издание.

— По-вероятно е, че идваш от санаториума в Съниленд, където държат лудите — изграчих аз.

— Но не съвсем като булеварден научнофантастичен разказ — продължи той, като не обръщаше внимание на това, което бях казал. — Не, не съвсем. — Той натисна някакъв бутон от страничната част на пластмасовото куфарче. Последва слаб бръмчащ звук от вътрешността на тази играчка, последван от кратко жужене и изсвирване. Това, което лежеше в скута му, приличаше на някаква странна стенографска машинка… и ми се струваше, че не бях съвсем далеч от истината.

Той вдигна очи към мен и каза:

— Как се казваше баща ти, Клайд?

Изгледах го за миг, като едва устоях на импулса отново оближа устните си. Стаята бе все още тъмна, слънцето се — скрило зад някакъв облак, който изобщо не се виждаше, когато влязох от улицата в сградата. Лицето на Ландри сякаш плаваше в мрака като стар, съсухрен балон.

— Какво общо има това с цените на краставиците в Моравия? — попитах аз.

— Не знаеш, така ли?

— Разбира се, че знам — казах и наистина бе така. На езика ми бе, но не можех да го кажа — бе заседнало някъде на края на езика ми, като телефонния номер на Мейвис Уелд, който беше Бейшар нещо си.

— А майка ти?

— Спри да ме будалкаш!

— Ето ти един по-лек въпрос — в каква гимназия завърши средното си образование? Всеки американец, в жилите на когото тече червена кръв си спомня в какво училище е ходил, нали? Или първото момиче, с което е стигнал докрай. Или пък града, в който е израснал. Твоят град Сан Луис Обиспо ли беше?

Отворих си устата, но този път нищо не излезе от нея.

— Кармел?

Това звучеше правилно… и след това се усетих, че греша.

Главата ми се завъртя.

— Или може би пък е бил Дъсти Ботъм, Ню Мексико.

— Прекрати с тези глупости! — изкрещях аз.

— Знаеш ли ги тези неща? Знаеш ли ги?

— Да. Беше…

Той се надвеси над мен и си играеше с ключовете от странната стенографска машина.

— Сан Диего! Роден съм и съм израснал там!

Той сложи машината на бюрото ми и я завъртя така, че да мога да следя думите, които изплуваха една след друга в прозореца над клавиатурата.

Сан Диего! Роден съм и съм израснал там!

Очите ми се отклониха от екрана към думата, отпечатана върху пластмасовата рамка, която го заобикаляше.

— Какво е Тошиба? — попитах аз. — Нещо, което върви заедно с Рийбок за вечеря ли?

— Това е японска електронна компания.

Аз се засмях сухо.

— Кого будалкаш, бе господине? Японците не могат да направят даже самонавиващи се играчки, без да объркат пружините им и да ги сложат наопаки.

— Не сега — съгласи се той с мен — и като говорим за сега, Клайд, кога е сега? В коя година сме сега?

— 1938 — казах аз, след което вдигнах полуизтръпналата си ръка до лицето и потърках устни. — Почакай малко. 1939 година.

— Би могло да бъде даже 1940 година. Прав ли съм?

Нищо не казах, но почувствах как лицето ми пламва.

— Не се измъчвай, Клайд, ти не знаеш, защото аз не зная. Винаги съм оставял времето, в което се развива действието, неопределено и неясно. Временната рамка, която опитвах да създам бе по-скоро въпрос на атмосфера, на чувство… да го наречем Времето в Америка в епохата на Чандлър, ако искаш. Вършеше сензационна работа за повечето от читателите и опростяваше нещата от гледна точка на редакторската работа, тъй като не винаги можеш точно да определиш преминаването на времето. Не си ли забелязал колко често казваш неща като „в продължение на повече години, отколкото съм в състояние да си спомня“, или „толкова отдавна, че не ми се иска да си спомням“, или „откакто Хектор бе малко кученце“.

— Не, не бих казал, че ги употребявам. — Но сега, след като ми привлече вниманието към това, наистина забелязах, че често използвам точно тези фрази. И това ме накара да помисля за „Лос Анджелис Таймс“. Чета го всеки ден, но кой точно ден е това? Не можеш да го кажеш от самия вестник, тъй като на мястото на заглавката няма никаква дата, само този лозунг „Най-прекрасният вестник на Америка в най-прекрасния град на Америка“.

— Казваш тези неща, защото в този свят всъщност времето не минава. То е… — Той спря, сетне се усмихна. Бе ужасно да се погледне тази усмивка, пълна с копнеж и странна алчност. — … е едно от многото му привлекателни страни — завърши той.

Бях уплашен, но винаги бях в състояние да приема поражението, когато чувствах, че наистина трябва да го приема, а сега бе един от тези случаи.

— Кажи ми, какво, но дяволите, става тук!

— Добре… но вече започваш да разбираш за какво става дума, Клайд, нали?

— Може би. Не зная името на баща ми или майка ми, или името на първото момиче, с което съм преспал, защото ти не ги знаеш тези неща. Така ли?

Той кимна, като се усмихна по начина, по който учителят ще се усмихне на ученика, който прави истински скок в овладяването на логиката и стига до верния отговор, въпреки всички неблагоприятни обстоятелства. Но очите му все още бяха изпълнени от онова ужасно съчувствие.

— И когато ти написа Сан Диего на твоята машинка, това нещо ми хрумна и на мен…

Той кимна. Очевидно искаше да ме поощри да продължавам.

— Ти не притежаваш само „Фулуайдър Билдинг“, нали? — Преглътнах, сякаш се опитвах да се освободя от нещо в гърлото, което просто ми пречеше да си поема дъх и очевидно нямаше намерение да се махне току-така оттам. — Ти притежаваш всичко.

Но Ландри вече клатеше глава.

— Не всичко. Само Лос Анджелис и заобикалящите го райони. Тази версия на Лос Анджелис, тоест пълната версия на града, с епизодични изменения в рамките на приемствеността или незначителни, съчинени от мен добавки.

— Блъфираш — казах аз, но едва прошепнах думата.

— Виждаш ли картината на стената отляво на вратата, Клайд?

Погледнах я, но едва ли имаше необходимост от това — тя показваше как Джордж Вашингтон прекосява Делауеър и бе там откакто… е, добре, откакто Хектор бе малко кученце.

Ландри бе взел пластмасовата стенографска машина а ла Бък Роджърс и се надвеси над нея.

— Не прави това! — изкрещях аз и се опитах да го хвана. Не можах. Ръцете ми бяха безсилни, и не можах да събери достатъчно решителност. Чувствах се летаргичен, опустошен, сякаш бях загубил литър и половина кръв и кръвта и продължаваше да изтича.

Той отново натисна клавишите. Обърна машината към мен, така че да мога да чета думите на екрана. Там пишеше:

На стената наляво от вратата, водеща към царството на Кенди виси Нашият Високопочитаем Ръководител… но винаги леко наклонен на една страна. Това е моят начин да го поддържам в перспектива.

Погледнах към картината. Джордж Вашингтон бе изчезнал, заменен от фотография на Франклин Делано Рузвелт. ФДР бе ухилен до ушите и с цигаре в устата, провиснало напред под ъгъл, който привържениците му възприемаха като наперен, а хулителите му като арогантен. Картината висеше леко на една страна.

— Нямам нужда от преносим компютър, за да го направя — каза той. В гласа му прозвуча известно смущение, сякаш го бях обвинил в нещо. — Мога да го направя, само като се концентрирам — както ти си се уверил, когато цифрите изчезнаха от попивателната, но лаптопът ми помага. Сигурно защото съм свикнал да записвам нещата. И след това да ги редактирам. В определен смисъл, редактирането и преработването са най-пленителната част от цялата работа, тъй като там внасям окончателните промени — обикновено дребни, но често важни, които допринасят картината наистина да се избистри и фокусира.

Погледнах към Ландри и когато заговорих, гласът ми бе погребален.

— Ти си ме измислил, нали?

Той кимна. Изглеждаше странно засрамен, сякаш това, което бе направил, бе нещо мръсно.

— Кога? — Смехът ми бе нервен и писклив. — Или въпросът ми не е зададен правилно?

— Не зная дали е правилен или не е… — каза той — и предполагам, че повечето писатели ще ти кажат същото. Не дойде наведнъж — поне за това съм сигурен. Бе продължителен процес. Ти се появи за първи път в „Пурпурния град“, но това съм го написал в 1966 година, а ти си се променил сериозно оттогава насам.

1977 година, помислих си аз. Още една година на Бък Роджърс. Не исках да повярвам, че това наистина се случва, исках да вярвам, че всичко това е сън. Доста странно, но ароматът на одеколона ми попречи да го направя — този познат аромат, какъвто никога не бях помирисвал в живота си. Как бих могъл? Той бе „Арамис“, аромат, непознат за мен като „Тошиба“.

Но той продължаваше.

— Ти стана много по-сложен и интересен персонаж. Първоначално бе доста еднозначен и еднообразен. — Той се изкашля и се усмихна, втренчен в ръцете си за миг.

— Каква трудна задача за мен.

Той премигна, явно доловил яда в гласа ми, но отново ме погледна:

— Твоята последна книга бе „Как само прилича на Паднал Ангел“. Започнах я в 1990, но успях чак през 1993 година да я довърша. Междувременно имах някои проблеми. Животът ми бе… доста интересен. — Той изрече бавно думата, а на лицето му играеше грозна и горчива усмивка.

— Писателите не пишат най-добрите си неща през интересни времена, Клайд. Можеш да ми повярваш.

Погледнах как скитническите му дрехи висяха като торба върху него и реших, че тук може би има основание.

— Може би затова се издъни тук със страшна сила — казах аз. — Тези глупости за лотарията и четиридесетте хиляди долара бяха чист гаф — на юг от границата плащат в песос.

— Знаех това — каза той меко. — Не казвам, че от време на време не се издънвам — може да съм като Господ в този свят или за този свят, но в моя собствен свят съм съвършено нормален и когато се издънвам, ти и твоите партньори, герои на моите романи, никога не го разбирате, Клайд, защото грешките ми и нарушаването на последователността са част от твоята истина. Не. Бульона лъжеше. Знаех го и исках и ти да го научиш.

— Защо?

Той повдигна рамене, и отново в изражението му се появи неловкост и даже някакъв срам.

— Предполагам, за да те подготвя за идването ми. Затова бе всичко това, като се започне от семейство Демик. Не исках да те изплаша повече, отколкото бе необходимо.

Всеки частен детектив, който отбира нещо от занаята, си дава точна сметка кога човекът от стола на клиента лъже и кога казва истината. Да знаеш кога клиентът казва истината, но съзнателно прави пропуски, е по-рядък талант и се съмнявам, че дори и гениите сред нас могат да го долавят през цялото време. Може би аз го долавях сега, защото мозъчните ми вълни и тези на Ландри вървяха в затворен кръг. Имаше неща, които той не ми казваше. Въпросът бе дали да го притисна или не.

Това, което ме спря, бе внезапна, ужасна интуиция, която ме озари неизвестно откъде, като призрак, материализирал се от стената на обитавана от духове къща. Бе свързано със семейство Демик. Причината, поради която бяха толкова тихи снощи, бе поради това, че умрелите не влизат в брачни кавги — това е едно от тези азбучни правила като „зарът винаги се търкаля надолу“, „денят идва винаги след нощта, а доброто след лошото“. Почти от самото начало, когато го срещнах, почувствах, че зад благовъзпитания горен слой на Джордж има яростен темперамент и че зад красивото лице и глуповато поведение на Глория Демик се крие една истинска кучка, при това с остри нокти. Но те наподобяваха прекалено силно персонажи в стила на Коул Портър, за да бъдат истински, ако разбираш какво искам да кажа. А сега аз бях някак сигурен, че Джордж най-накрая е цапардосал и убил жена си… вероятно и малкото им уелско куче. Глория сигурно е натикана в ъгъла в банята между душа и тоалетната в този момент, с потъмняло лице, очите й са изпъкнали като стари топчета за игра, а езикът й е провиснал между сините й устни. Кучето лежеше с глава върху скута й, а около врата му бе усукана елена закачалка, с което завинаги бе прекъснат пискливият му и пронизителен лай. А Джордж? Лежеше мъртъв в леглото с шишенцето „Веронал“ на Глория — вече празно — изправено до него на нощното шкафче. Повече нямаше да има никакви купони, никакви шумни празненства и танци под звуците на джаза в „Ал Ариф“, никакво пенявене по случаите с убийства във висшето общество в Палм Дезърт или Бевърли Глен. Сега те бавно изстиваха и привличаха единствено мухите и полека-лека пребледняваха под модерния си загар, получен край басейна.

Джордж и Глория Демик бяха умрели вътре в машинката на този човек. Бяха умрели в главата на този човек.

— Планът ти да ме изплашиш малко издиша — казах аз и веднага започнах да се чудя, дали той бе в състояние да осъществи един добър план. Задайте си този въпрос: как може човек да се подготви за среща с Господ? Предполагам, че даже Мойсей се е поизпотил под робата, когато е видял пред себе си как храстът пламва, а аз съм само едно ченге, което работи за четиридесет долара на ден плюс разходите.

— „Как само прилича на Паднал Ангел“ бе историята на Мейвис Уелд. Името Мейвис Уелд съм го заимствал от един роман, озаглавен „По-малката сестра“. На Реймънд Чандлър. — Той ме изгледа с разтревожената несигурност, която криеше някакво чувство на вина. — Това е стилизация, израз на дълбоката ми почит към този автор. — Той произнесе бавно и натъртено последните думи.

— Прекрасно — казах аз, — но това име нищо не ми светва.

— Разбира се, че не. В твоя свят, който е моята версия на Лос Анджелис, разбира се, Чандлър никога не е съществувал. Въпреки това, съм използвал много имена от неговите книги в моите. „Фулуайдър Билдинг“ е мястото, където детективът на Чандлър, Филип Марлоу държи своя офис, Върнън Клайн… Смит Бульона… и Клайд Ъмни, разбира се. Това е името на адвоката от „Плейбек“.

— И ти наричаш тези заимствания израз на дълбока почит?

— Точно така.

— Щом така искаш, но ми звучи като префинено обяснение за доброто старо плагиатстване. — Но се чувствах доста странно, след като научих, че името ми е измислено от човек, за когото никога не съм чувал в свят, за чието съществуване изобщо не бях подозирал.

Ландри бе достатъчно благовъзпитан да се изчерви, но не сведе поглед.

— Е, добре, може би съм пооткраднал това онова. Разбира се, че приех стила на Чандлър за свой собствен, но едва ли съм първият. Рос Макдоналд направи същото през петдесетте и шестдесетте години, Робърт Паркър го направи през седемдесетте и осемдесетте и критиците го обсипаха с лаврови венци. Освен това Чандлър се е учил от Хамет и Хемингуей, да не говорим за автори на криминалета като…

Вдигнах ръка:

— Какво ще кажеш, ако пропуснем литературния семинар и се заемем със същината на нещата. Това ми звучи налудничаво, но… — очите ми се плъзнаха по портрета на Рузвелт, след което се върнаха към празната попивателна хартия и след това се отместиха към измитото бледо лице от другата страна на бюрото, — … но да кажем, че ти вярвам. Какво правиш тук? Защо си дошъл?

Само че аз вече знаех. Вадя си хляба с разгадаването на загадки, но отговорът на този въпрос, дойде от сърцето, не от главата ми.

— Дойдох за теб.

— За мен?

— Извинявай, но е така. Страхувам се, че ще трябва да започнеш да мислиш за живота си по нов начин, Клайд. Като за… чифт обувки. Ти излизаш от тях, аз влизам вътре. И веднага след като си завържа връзките на обувките, ще се разкарам оттук.

Разбира се. Разбира се, че щеше да го направи. И изведнъж разбрах какво трябва да направя… единственото нещо, което можех да направя.

Да се избавя от него.

Пуснах широка усмивка на лицето. Любознателна усмивка, умоляваща за повече разяснения. Междувременно свих крака под себе си, готов да прескоча бюрото и да се стоваря върху него. Само един от нас щеше да напусне този офис, това поне бе ясно. Възнамерявах този някой да бъда аз.

— О така ли? — казах аз. — Колко странно. А какво ще стане с мен, Сами? Какво ще стане с обоселия частен детектив? Какво ще стане с Клайд…

Ъмни, последната дума би трябвало да бъде фамилията ми, последната дума, който този натрапник, този безочлив крадец щеше да чуе в живота си. В момента, в който щях да изрека тази дума, възнамерявах да се хвърля върху него. Проблемът бе, че телепатичната връзка помежду ни, изглежда, работеше и в двете посоки. Видях как в очите му просветна тревога и след това той ги затвори и стисна устни, за да се концентрира. Той не си губеше времето с машинката на Бък Роджърс, предполагам, че разбираше, че няма време за нея.

— Неговите разкрития се стовариха върху мен като омаломощаващо лекарство — каза той, като говореше с ниския, но увличащ тон на някой, който рецитира, а не просто говори. Цялата сила напусна мускулите ми, краката ми се чувстваха като преварени спагети и можех само да се отпусна в стола си и да го гледам в очите.

Стоварих се назад в стола, ръцете ми провиснаха омаломощени под мен и не бях в състояние да направя нищо друго, освен да втренча поглед в него.

— Не е много добре — каза той с извинителен глас, — но бързото съчинителство никога не е било силната ми страна.

— Ах, ти копеле — немощно протестирах аз. — Кучи син такъв.

— Да — съгласи се той. — Предполагам, че съм такъв.

— Защо правиш това? Защо крадеш живота ми?

При тези думи в очите му проблесна гняв.

— Живота ти? Ти добре разбираш за какво става дума, Клайд, дори и да не искаш да го признаеш. Изобщо не става дума за твоя живот. Аз те създадох, като започнах в един дъждовен ден през януари 1977 година и продължих чак до настоящия момент. Аз ти дадох живот, мое е и правото да го отнема.

— Много благородно — презрително казах аз, — но ако Господ слезе при нас в този момент и започне да разкъсва твоя живот по шевовете, като несръчно ушито шалче, може би ще ти бъде малко по-лесно да оцениш и моята гледна точка.

— Добре — каза той, — предполагам, че имаш известно основание. Но защо да спорим? Да спориш със самия себе си е все едно да играеш шах със самия себе си — всяка честна игра води всеки път до пат. Нека просто кажем че го правя, защото го мога.

Изведнъж се почувствах малко по-спокоен. Изпадал съм в такова положение и преди. Когато те сипнат, ти трябва да ги заприказваш и да не ги оставяш да прекъснат приказките си. Това свърши работа при Мейвис, ще ми свърши работи и сега. Те ти казват фрази като „Е, добре, предполагам, че няма да ти се отрази зле, ако научиш“ или „Какво толкова може да ти навреди, ако узнаеш, че…?“

Версията на Мейвис бе наистина елегантна — „Искам да го научиш, Ъмни — искам да отнесеш истината със себе си. Може да я снесеш на дявола, докато си пиеш кафето с него“. Няма значение какво ти казват, но поне говорят, а не стрелят.

Винаги ги заприказвай и ги остави да говорят, това бе истината. Нека ти приказват и само се надявай, че отнякъде ще изскочи кавалерията на помощ.

— Въпросът е защо искаш да го направиш? — попитах аз. — Едва ли е в реда на нещата, нали? Искам да кажа, че вие, писателите, обикновено се задоволявате с това да осребрявате чековете, когато ги има и продължавате да си вършете работата.

— Опитваш се да ме заприказваш и да отслабиш бдителността ми, нали Клайд?

Това ме халоса като парен чук в слабините, но единственият избор, който имах, бе да играя до последната карта.

— Може би да. Може би не. Така или иначе, наистина исках да разбера.

Той ме погледна неуверено в продължение още на миг, сетне се надвеси и натисна клавишите в онази странна пластмасова машинка. При това негово движение, почувствах как полазиха тръпки по краката ми и гърдите и как се свива коремът ми, след това отново се изправи.

— Предполагам, че няма да ти се отрази зле, ако научиш сега — каза той най-накрая. — В края на краищата какво толкова може да ти навреди?

— Нищо лошо.

— Ти си умно момче, Клайд — каза той — и си съвършено прав — писателите рядко се гмуркат в създадените от тях светове и когато го направят, мисля, че го правят единствено в главите си, докато телата им вегетират в някакво заведение за душевноболни. Повечето от нас просто се задоволяват да бъдат туристи в страната на въображението си. Разбира се, такъв бе и моят случай. Аз не ниша бързо, съчинителството винаги е било мъчение за мен, но успях да напиша пет книги за Клайд Ъмни за десет години, като всяка бе по-успешна от предишната и през 1983 година напуснах работата си като регионален мениджър за голяма застрахователна компания и станах професионален писател. Имах съпруга, която обичах, малко момче, което озаряваше като слънце деня ми чак до вечерта, когато заспиваше в леглото ми — така ми изглеждаше на мен и не мислех, че нещата могат да тръгнат по-добре.

Той се намести на стола си, махна с ръка и видях как дупката, изгорена от цигара, която направи Ардис МакГий в страничната облегалка, бе също изчезнала. И той се засмя със студени горчив смях.

— И бях прав. Нещата не можеха да бъдат по-добри, но можеха да станат далеч по-лоши. Така и стана. Три месеца след като започнах „Как само прилича на Паднал Ангел“, Дани, нашето момче, падна от люлка в парка и си удари главата. Както ти се изразяваш, малкият се претрепа.

Кратка усмивка, все така студена и горчива, както и смехът му, прекоси лицето му. Дойде и си отиде със скоростта на истинската тъга.

— Дълго време кръвта му не спираше — ти си виждал достатъчно ранени глави, за да знаеш как кървят тези рани — и това изплаши Линда до смърт, но докторите бяха добри и всичко се оказа само сътресение, те го стабилизираха и му преляха половин литър кръв, за да се навакса това, което бе загубил. Може би не трябваше да го правят, и тази мисъл непрекъснато ме преследва, но го направиха. Истинският проблем не бе с главата му, разбираш ли, бе с оня половин литър кръв. Прелятата кръв бе заразена със СПИН.

— Повтори пак?

— Слава Богу, че не знаеш за какво става дума — каза Ландри. — Това не съществува в твоето време, Клайд, ще се появи чак през средата на седемдесетте години. Като одеколонът „Арамис“.

— Какво прави то?

— Изяжда ти имунната система, докато цялата не се сгромоляса като конски файтон. След това всеки бацил, който се навърта около нас, от рак до дребна шарка, се намъква и си прави купон.

— Боже мой!

Усмивката му дойде и изчезна като спазъм:

— Може и така да се каже. СПИН е болест, която се предава предимно по полов път, но понякога се появява и след кръвопреливане. Мисля, че би могло да се каже, че синът ми спечели губещия билет в много нещастна версия на ла лотерия.

— Съжалявам — казах аз и въпреки че бях изплашен от този слаб мъж с уморено лице, наистина го мислех. Да загубиш дете по такова тъпо съвпадение… Какво би могло да бъде по-лошо? Сигурно има — винаги има нещо, което да е по-лошо, но трябва да седнеш и да помислиш именно какво, нали?

— Благодаря — каза той. — Благодаря ти, Клайд. Поне всичко свърши бързо. Той падна от люлката през май. Първите пурпурни петна — саркомата на Капоши — се появиха точно преди рождения му ден през септември. Почина на 18 март 1991 година. И може би той не страда колкото някой друг от заразените, но страда. О да, той наистина се измъчи.

Изобщо нямах и представа какво е саркома на Капоши, но реших, че не искам да питам. Вече знаех повече, колкото исках да зная.

— Може би разбираш защо се забавих с книгата ти — каза той — Нали разбираш, Клайд?

Кимнах му.

Въпреки това се постарах. Най-вече, защото светът на въображението е добър лекар. Може би трябваше да повярвам в това. Опитах се да продължа живота си, но нещата продължиха да вървят наопаки — сякаш книгата ми „Как само прилича на Паднал Ангел“ бе някакво фатално нещастно заклинание, което ме превърна в библейския Йов. Жена ми изпадна в дълбока депресия след смъртта на Дани и аз бях толкова загрижен, че не забелязах червените петна, които избиха по краката, корема и гърдите ми. И сърбежа. Знаех, че не е СПИН, и първоначално само това ме вълнуваше. Но времето минаваше и нещата се влошиха… Боледувал ли се от херпес, Клайд?

След това той се засмя и се плесна по челото с жест, който показваше „какъв глупак съм аз“, преди да мога да поклатя глава.

— Разбира се, че не — ти никога не си боледувал от нещо повече от махмурлук. Херпес, приятелю, е забавното име за една ужасна, хроническа болест. В моята версия на Лос Анджелис съществува много добро лекарство, което може да облекчи симптомите на заболяването, но не ми помагаше кой знае колко, към края на 1991 година бях изпаднал в дълбока криза. Частично тя се дължеше на общата депресия от това, което се случи с Дани, но частично се дължеше на страданието и сърбежа. Ще се получи много добро заглавие на книга за измъчен писател, не мислиш ли? Страданието и сърбежът или Томас Харди влиза в пубертета? — Дрезгавият му безумен смях ме накара да потреперя.

— Както кажеш, Сам.

— Бих казал, че това бе адски период от живота ми. Разбира се, сега е лесно да се говори, но към Деня на благодарността на онази година хич не ми бе до смях — вечер можех да затворя очи и поспя не повече от три часа и имаше дни, които се чувствах така, сякаш кожата ми се опитва да изпълзи от тялото и да избяга нанякъде. Предполагам, че поради това не съм разбрал колко зле вървят нещата с Линда.

Нямаше откъде да зная, не бих могъл да зная… но аз знаех.

— Тя се е самоубила.

Той кимна:

— През март 1992 година, в годишнината от смъртта на Даниел. Преди около две години.

По набръчканото и преждевременно съсухрено лице се стичаше една-единствена сълза и ми хрумна, че той се е състарил дяволски бързо. Ужасно бе да осъзная, че съм създаден от такава треторазредна версия на Бога, но поне обясняваше много неща. Недостатъците ми, най-вече.

— Това е достатъчно — каза той с глас, който бе замъглен от гняв, както и от сълзи. — Да се заемем със същината на въпроса, както казваш ти. В моето време ние казваме да хванем бика за рогата, но става дума за едно и също. Завърших книгата. Един ден открих Линда мъртва в леглото — начина, по който полицията ще открие днес Глория Демик, Клайд, — а аз бях завършил сто и деветдесет страници от ръкописа си. Стигнах до мястото, където ти изваждащ брата на Мейвис от Езерото Таху. Върнах се от погребението и три дена по-късно включих компютъра и започнах направо на страница сто деветдесет и първа. Това шокира ли те?

— Не — казах за. — Мислех да го попитам какво представлява компютъра, след това реших, че няма нужда. Това, което лежеше в скута му бе компютър, разбира се. Трябваше да бъде.

— Ти може би си единственият — каза Ландри. — Това шокира малцината приятели, които ми бяха останали, доста силно ги шокира. Роднините на Линда помислиха, че съм безчувствен като африкански глиган. Нямах сили да им обясня, че по този начин се опитвам да се спася. Майната им, както би казал Бульона. Вкопчих се в книгата по начина, но който давещ се се улавя за спасителен пояс. Вкопчих се в теб, Клайд. Заболяването от херпес бе все още в доста тежка форма и това ме забави — до известна степен ми попречи да дойда, иначе бих могъл да се озова при теб далеч по-рано, но не ме спря. Почувствах се малко по-добре — физически, поне — точно когато завършвах книгата. Но когато я завърших, изпаднах в това, което би могло да се нарече моето собствено състояние на дълбока депресия. Прегледах редактирания ръкопис като през мъгла. Бе ме обзело такова чувство на съжаление… на загуба… — Той ме погледна право в очите и каза — Разбираш ли всичко това?

— Разбирам — казах аз. И наистина бе така. По някакъв безумен начин нещата стигаха до мен.

— В къщата бяха разхвърляни много хапчета — каза той. — Линда и аз приличахме много на семейство Демик, Клайд, ние наистина вярвахме, че като гълтаме хапчета ще се почувстваме по-добре и няколко пъти едва се удържах да не нагълтам две шепи. Начинът, по който мисълта идваше при мен не бе като самоубийство, а като средство да се присъединя към Линда и Дани. Да ги догоня, докато все още има време.

Кимнах. Точно това си помислих за Ардис МакГий, когато три дни след като се сбогувахме „При Блонди“, я открих в онази задушна таванска стая с малка синя дупка в центъра на челото. Само че Сам Ландри я бе убил в действителност и го бе извършил с някакъв пластичен куршум в мозъка. Разбира се, че е било така. В моя свят, този мъж с изморен вид и скитнически панталони носеше отговорност за всичко. Тази мисъл би трябвало да ви се стори безумна, но ставаше все по-смислена с времето.

Открих, че имам достатъчно енергия, за да завъртя стола и да погледна през прозореца. Това, което видях, изобщо не ме изненада: „Булевардът на Залеза“ и всичко, което го заобикаляше бе застинало в неподвижно положение. Коли, автобуси, пешеходци, всички бяха замрели в очакване. Това бе свят, увековечен с моментална фотография. Създателят му не искаше да се главоболи и да му вдъхне живот, поне засега, самият той бе все още потопен във вихъра на собствената си болка и скръб. По дяволите, имах късмет, че все още можех да дишам.

— И така, какво се случи? — попитах аз. — Как се добра дотук. Сам? Мога ли да те нарека така? Имаш ли нещо против?

— Не, не възразявам. Не мога да ти дам особено добър отговор, защото самият аз не зная със сигурност. Всичко това, което зная точно, е, че всеки път когато понечвах да взема хапчетата, си спомнях за теб. Това, което си мислех, бе: „Клайд Ъмни никога няма да направи това и ще се присмее на всеки, който го направи. Ще го нарече «измъкване на един страхопъзльо».“

Поразмислих върху това, счетох, че е достатъчно справедливо и кимнах. За някой, който се е изправил пред някакво ужасно заболяване — рака на Върнън, или нелепия кошмар, който бе убил момчето на този човек, бих могъл да направя изключение, но да налапаш дулото само поради това, че си депресиран? Това е изход само за педитата.

— След това си помислих: „Но това е Клайд Ъмни, а Клайд е на ужким, просто плод на твоето въображение.“ Но съзнанието ми не възприе тази идея. Само твърдоглавите глупаци в този свят — политици и юристи, в преобладаващата си част — се подиграват на въображението и мислят, че е нещо нереално, освен ако не могат да го подушат, да го разрошат, да го опипат или обладаят. Мислят така, защото самите те нямат никакво въображение и нямат представа за силата му. Аз ги разбирам по-добре тези работи. По дяволите, така би трябвало да бъде — благодарение на въображението съм си изкарвал хляба и изплатих ипотеката за къщата през последните десетина години.

— Същевременно знаех, че не мога да продължа да живея в обозначения от мен „реален свят“, под което предполагам, че всички ние имаме предвид „единствения свят“. Точно тогава започнах да осъзнавам, че е останало само едно място, където мога да отида и да се чувствам добре дошъл и само една личност, която бих могъл да бъда, когато се озова там. Мястото бе тук — Лос Анджелис, в 1930 година. А лицето си ти.

Чух отново тихото жужене от неговата играчка, но този път не се обърнах.

Частично защото се страхувах да го направя. И частично защото не знаех повече дали мога.