Стивън Кинг
Последният случай на Ъмни (3)

III. ЗА ХУДОЖНИЦИ И ПЕСОС

Миризмата на прясната боя прониза носа ми, като надделя както над миризмата на дима от цигарите на Върнън, така и над вонята от мишниците на Бил Тъгъл. Мъжете в комбинезони сега бяха заели пространството в близост до вратата на офиса ми. Бяха прострели огромно платнище, върху което бяха разпръснали инструментите си — кутии боя, четки и терпентин. Имаше и две сгъваеми стълбички, които ограждаха бояджиите като мършави подпори за книги. Искаше ми се да изтичам чак до края на коридора, да изритам струпаните им инструменти, където ми попадне. Какво право имаха те да боядисват тези тъмни стари стени с това ослепително, кощунствено бяло?

Вместо това, отидох до този, който изглеждаше така, сякаш коефициентът му на интелигентност може да се изрази с цели две цифри и го попитах какво си въобразяват, че правят заедно с другото дете-чудо. Той ме изгледа:

— А ти какво мислиш, че правим? Аз съм набримчил Мис Америка, а Чък там слага червило на зърната на циците на Бети Грейбъл.

Това ме довърши. Писна ми от тях, писна ми от всичко. Пресегнах и сграбчих детето-чудо под мишницата и с върха на пръстите си притиснах един особено чувствителен нерв, който се крие там. Той изкрещя от болка и изпусна четката си. Бялата боя заля обувките му. Партньорът му хвърли един примирен гълъбов поглед и отстъпи крачка назад.

— Ако се опиташ да се измъкнеш, преди да съм свършил с теб — изръмжах аз, — ще натикам дръжката на четката ти толкова дълбоко в задника ти, че ще се задавиш с нея. Искаш ли да опиташ, за да разбереш да не би пък случайно не преувеличавам?

Той спря да се движи и просто застана на ръба на платнището и стрелкаше с очи от едната страна на другата, оглеждайки се за помощ. Нямаше откъде да дойде. Почти бях сигурен, че всеки момент Кенди ще отвори вратата и ще погледне да види какъв бе тоя шум, но вратата остана здраво затворена. Отново се съсредоточих върху детето-чудо, което държах в ръцете си.

— Въпросът бе доста прост, приятел — какво, по дяволите, правиш тук? Можеш ли да отговориш или да те разнищя? Можеш ли да ми отговориш, или искаш аз да ти припомня?

Отново забих пръсти в мишницата му, за да освежа паметта му и той пак изпищя:

— Боядисваме коридора! За Бога, не виждаш ли?

Разбира се, че виждах и даже да бях сляп, щях да помириша. Ненавиждах това, което сетивата ми казваха. Коридорът не трябваше да бъде боядисван, особено в този ослепително бял, светоотразяващ цвят. Трябваше да бъде сенчест и потаен, трябваше да мирише на прах и стари спомени. Това, което бе започнало с необичайната тишина на семейство Демик, непрекъснато ставаше все по-зле. Бях бесен, нещо, което този нещастник откриваше на собствен гръб. Бях и изплашен, но това бе чувство, което знаех много добре как да прикрия, когато вадя хляба си, принуден през цялото време да нося ютия в кожен кобур под мишницата си.

— Кой ви изпрати тук, нещастници такива?

— Нашият шеф — каза той и ме изгледа така, сякаш бях обезумял. — Ние работим за „Чалис Къстъм Пейнтърс“, на „Ван Найс“. Шефът ни е Хап Кориган. Ако искаш да разбереш кой нае компанията, трябва да помиташ…

— Бе собственикът — каза тихо другият кандидат художник. — Собственикът на тази сграда. Тип на име Самюел Ландри.

Поразтършувах паметта си, като се опитвах да свържа името на Самюел Ландри с това, което вече знаех за „Фулуайдър Билдинг“ и не можах. Всъщност не можах да свържа името Самюел Ландри с каквото и да е било. Но въпреки това, то кънтеше в главата ми, като църковна камбана, която можеше да чуеш на километри разстояние в някоя мъглива утрин.

— Лъжеш — казах аз, но без особена увереност в гласа. Казах го, защото просто трябваше да кажа нещо.

— Обади се на шефа тогава — каза другият бояджия.

Външността би могла да лъже, той очевидно бе по-схватливият от двамата, в края на краищата. Той бръкна в мръсния си омацан в боя комбинезон и извади една визитна картичка.

Изведнъж почувствах зверска умора и махнах с ръка.

— Кой, за Бога, би искал да боядиса това място?

Въпросът ми не бе зададен към тях, но бояджията, който ми подаваше визитната картичка, ми отговори.

— Е, добре, това ще освежи мястото и ще го направи по-приветливо — каза той предпазливо. — Трябва да го признаеш.

— Синко — попитах го аз, като направих крачка към него, — майка ти роди ли някакви нормални деца или те пръкна само тебе, като жертва на несполучлив аборт?

— Хей, внимавай какво приказваш — каза той, като отстъпи крачка назад. Последвах тревожния му поглед до стиснатите ми на топка юмруци и с усилие на волята ги разтворих отново. Той не изглеждаше особено спокоен, нещо за което всъщност не мога и да го виня.

— На теб не ти харесва — ти се изказа достатъчно ясно по този въпрос. Но аз трябва да направя това, което шефът ми нареди, нали? Искам да кажа, по дяволите, нали така постъпваме тук, в Америка — изпълняваме всичко, което ни наредят.

Той изгледа партньора си, след това отново мен. Бе бърз поглед, по-скоро мигновено движение, но в моята работа съм виждал достатъчно често как се споглеждат по този начин и обикновено складирам в архивата си този род погледи. Не се занимавай с този тип, казваше той. Не го дразни, не го закачай. Той е напълно откачен и взривоопасен.

— Искам да кажа, че имам жена и малко дете, за които трябва да се грижа — продължи той. — А на улицата е Голямата Депресия, доколкото ти е известно.

Обзе ме тотално объркване, което удави гнева ми по начина, по който поройният дъжд загася пожара. Имаше ли Депресия навън? И каква бе тя?

— Зная — казах аз, без да зная каквото и да е било. — Нека просто забравим за всичко, какво ще кажете?

— Разбира се, — съгласиха се двамата с такъв ентусиазъм, че прозвучаха като половината от бръснарски квартет.

Този, който по грешка бях квалифицирал като малоумник, бе пъхнал лявата си ръка дълбоко под дясната мишница и се опитваше да успокои засегнатия нерв. Бих могъл да му кажа, че го чака цял час напразни усилия, а може би и повече, но не исках да говоря повече с тях. Не исках да говоря с никого, не исках да виждам никого, дори и възхитителната Кенди Кейн, чиито влажен поглед и закръглени, субтропични линии омайваха уличните зяпачи до такава стенен, че те бяха готови да коленичат пред прелестите й. Единственото, което исках, бе да се добера до приемната, а от нея в моето убежище. Имаше бутилка уиски „Роб’с“ в долното ляво чекмедже и точно сега зверски се нуждаех от една дълбока глътка.

Спуснах се към вратата от матирано стъкло, на която бе написано КЛАЙД ЪМНИ, ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ, като едва се удържах да не опитам дали мога да ритна една кутия мръснобяла боя, марка „Дъч Бой“ през прозореца чак до края на хола и навън, по пожарния изход. Всъщност точно пресягах към дръжката на вратата, когато ме осени една мисъл и се обърнах към бояджиите… но бавно, така че да не си помислят, че отново нещо ми е скимнало и ще изпадна в нов припадък. Освен това бях сигурен, че ако се обърна прекалено бързо, ще ги видя как се споглеждат и се хилят и махат с пръсти около ушите — този добре познат жест за обозначаване на смахнатите, който всички ние знаем още от училищния двор.

Те не правеха неприлични жестове с пръсти, но не бяха свалили поглед от мен. Полуумният сякаш мереше разстоянието до вратата, обозначена като вход към СТЪЛБИЩАТА. Изведнъж ми се поиска да им кажа, че не съм толкова лошо момче, когато ме опознаете, че имаше няколко клиенти и поне една бивша съпруга, които ме възприемаха като герой. Но това не бе нещо, което човек би могъл да каже за себе си, особено на двойка малоумници като тях.

— Спокойно, момчета — казах аз. — Нямам намерение се нахвърлям срещу вас. Просто исках да ви попитам още нещо.

Хе се поотпуснаха малко. Всъщност много малко.

— Питай — каза Бояджия номер Две.

— Някой от вас да е играл на лотарията в Тихуана?

— Ла Лотерия? — попита Номер едно.

— Дълбоките ти познания по испански ме хвърлят в тъч. Да, Ла Лотерия.

Номер едно поклати глава.

— Мексиканските лотарии и мексиканските публични домове са само за глупаци.

„Защо си мислиш тогава, че ви попитах?“ — помислих си аз, но не го казах.

— Освен това — продължи той, — ако спечелиш десет или двадесет хиляди песос, голяма работа. Колко е това в истински пари? Петдесет долара? Осемдесет?

Майка ми направи големия удар в лотарията в Тихуана, бе казал Бульона и аз си знаех още тогава, че нещо има, което не се връзва, както трябва._ Четиридесет хиляди гущера. Чичо ми Фред отиде и прибра парите вчера следобед. Докара ги па задната седалка на мотоциклета си Вини!_

— Да, нещо такова, предполагам — казах аз. — И печалбата винаги я изплащат по този начин? В песос?

Той отново ме погледна така, сякаш бях луд за връзване, след това си спомни, че наистина бях откачен и поотпусна лицето си.

— Да, разбира се. Това е мексиканска лотария, да знаеш. Не биха могли да ти платят в долари.

— Колко точно — казах аз и в съзнанието си видях слабото, щастливо лице на Бульона и го чух как казва: Парите бяха разхвърлени по леглото на мама! Четиридесет хиляди подскачащи зелени гущери!

С изключение на това как би могло едно сляпо хлапе да бъде сигурно за точното количество и дали това, в което се бе заровило, наистина бяха пари? Отговорът бе много прост — не можеше. Но дори едно сляпо вестникопродавче щеше да знае, че ла лотерия изплаща печалбите си в песос и дори едно сляпо вестникопродавче трябваше да знае, че не можеш да носиш четиридесет хиляди долара в мексикански марули на задното седло на мотоциклет марка „Винсент“. Чичо му се нуждаеше от боклукчийска кола, с каквито разполагаше Градската управа на Лос Анджелис, за да пренесе толкова много мангизи.

Бъркотия и хаос, хаос и бъркотия — нищо друго, освен пълен безпорядък.

— Благодаря ви — казах аз и се отправих към офиса си.

Сигурен съм, че тримата въздъхнахме с облекчение.