Включено в книгата
Оригинално заглавие
Umney’s Last Case, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Кошмари и съновидения

ИК „Плеяда“, София, 1994

Художник: Петър Станимиров, 1994

Коректори: Джени Тодорова, Петрана Старчева

Печат: Полипринт, Враца


VI. ПОСЛЕДНИЯТ СЛУЧАЙ НА ЪМНИ

На улицата, седем етажа по-долу някакъв човек бе замръзнал с глава, полуобърната към някаква жена на ъгъла, която се качваше на автобус номер осемдесет и девет в посока към центъра. Тя бе разкрила за миг едно красиво бедро и точно в тази изкушаваща плът се бе зазяпал мъжът. Малко по-надолу едно момче държеше изтърканата си стара бейзболна ръкавица, за да хване топка, замръзнала във въздуха точно над главата му. Два метра над земята като призрак, призван от третокласен шаман по време на карнавален сеанс бе застинал един от вестниците от обърнатата сергия на Бульона Смит. Невероятно, но оттук виждах две от фотографиите: Хитлер над прегъвката и неотдавна починалия кубински диригент под нея.

Гласът на Ландри сякаш идваше от много далече.

— Първоначално си помислих, че това означава да прекарам остатъка от живота си в някакво заведение за психично болни, но това бе безопасно, тъй като само физическата ми обвивка щеше да бъде затворена в лудницата, нали? И тогава, постепенно започнах да осъзнавам, че би могло да бъде много повече от това… че може би има някакъв начин, по който бих могъл физически да се промъкна до теб. И знаеш ли къде бе ключът за това?

— Да — казах аз, без да поглеждам встрани. Жуженето отново дойде, след като нещо в играчката му се завъртя и изведнъж вестникът, замръзнал насред въздуха се приземи върху застиналия булевард. Миг или два по-късно, стар Де Сото прекоси неуверено кръстовището на Булеварда на Залеза и Фернандо. Той удари момчето с бейзболната ръкавица и двамата изчезнаха. Но не и топката. Тя падна на улицата, търкулна се до канализационната тръба, след това отново замръзна на място.

— Така ли? — В гласа му прозвуча удивление.

— Да. Бульона бе ключа.

— Точно така. — Той се засмя, сетне нервно се изкашля. — Продължавам да забравям, че ти си аз.

Това бе лукс, с който аз не разполагах.

— Мотаех се с една нова книга, която просто не вървеше. Опитах шест различни варианта на Първа глава до неделя, преди да осъзная нещо действително интересно: Бульона Смит не те харесва.

Това ме накара бързо да подскоча.

— Какво, по дяволите, говориш?

— Не мислех, че ще го повярваш, но такава е истината и странно, че през цялото време съм я знаел. Не искам да започвам отново литературния семинар, Клайд, но ще ти кажа едно нещо за професията — да пишеш романи в първо лице е доста рискована и забавна работа. Сякаш всичко, което писателят знае, идва от основния му герой, като серия писма или съобщения от някаква зона, далеч от полесражението. Много рядко писателят има някаква тайна, но в този случай аз имах. Изглежда, твоята малка част от Булеварда на Залеза бе кът от Рая…

— Никога не съм чувал да го наричат така преди — забелязах аз.

— … И в нея има една змия, която аз виждах, а ти не я виждаше. Змия, наречена Бульона Смит.

Там навън, в замръзналия свят, който той бе нарекъл моя Рай, продължи да се стъмва, въпреки че небето бе безоблачно. „Червената врата“, нощният клуб, за който се говореше, че принадлежи на Лъки Лучано, изчезна. За миг там бе останала само дупка, която бързо бе запълнена от нова сграда — ресторант на име „Пти Дежоне“ с витрини, потънали в папрат. Погледнах нагоре по улицата и видях и другите промени — нови здания заместваха старите с тиха, измамна скорост. Това означаваше, че времето ми изтича. Знаех го със сигурност. За нещастие, знаех и нещо друго — вероятно, че този път нямах и ни най-малкия шанс да се измъкна. Когато Господ влезе в офиса ти и ти каже, че Той е решил, че твоят живот му харесва повече от Неговия собствен, какъв избор имаш, по дяволите?

— Захвърлих всички варианти на романа, който бях започнал два месеца след смъртта на жена ми — каза Ландри. — Бе лесно, това бяха такива нещастни и убоги творения, че никак не съжалявах за тях. И след това започнах нов роман. Нарекох го… можеш ли да познаеш, Клайд?

— Разбира се, — казах аз и се завъртях. Отне ми цялата сила, но това, което този нещастник би нарекъл „мотивацията“, ми бе добра. Моята отсечка от „Булеварда на залеза“ не бе точно като Шан-з-Елизе или Хайд парк, но това бе моят свят. Не исках да гледам как той го разрушава и го престроява по някакъв си свой начин.

— Предполагам, че си го нарекъл „Последният случай на Ъмни“.

В погледа му се прочете леко удивление.

— Прав си.

Махнах с ръка. Това ми костваше известно усилие, но успях.

— Не съм спечелил наградата „Детектив на годината“ през 1934 и 1935 година за нищо, тъй да знаеш.

Той се усмихна при тези думи.

— Да. Винаги съм харесвал тази фраза.

Изведнъж почувствах, че го ненавиждам — мразех го до дъното на душата си. Ако можех да събера цялата си сила, щях да прескоча бюрото и да го задуша до смърт. Той също го забеляза. Усмивката му изчезна.

— Забрави за това, Клайд, нямаш никакъв шанс.

— Защо не се разкараш оттук? — скръцнах със зъби аз. — Просто излез и остави на мира бедния труженик!

— Защото не мога. Не бих могъл даже да исках… а аз не искам. — Той ме погледна със странна смесица от гняв и умоление. — Опитай се да погледнеш нещата от моя гледна точка, Клайд…

— Имам ли някакъв избор? Изобщо имал ли съм някакъв избор?

Той пропусна това край ушите си.

— Тук е свят, където няма да остарея, година, в която всички часовници са спрели около година и половина преди Втората световна война, където вестниците винаги струват три цента, където мога да ям толкова яйца и прясно месо, колкото пожелая и никога да не се тревожа за равнището на холестерола ми.

— Изобщо нямам представа за какво говориш!

Той се наклони бързо към мен.

— Не, нямаш! И точно това е въпросът, Клайд! Това е светът, където наистина мога да върша работата, за която мечтаех още като малко момче — да бъда частен детектив. Мога да кръстосвам из целия град в бърза кола в два часа сутринта, да стрелям по разни нехранимайковци, като зная, че те биха могли и да умрат, но аз не… и да се събудя осем часа по-късно до красива певица, а птиците да чуруликат в дърветата и слънцето да озарява прозореца на спалнята ми. Това ясно, красиво калифорнийско слънце.

— Прозорецът на спалнята ми гледа на запад — казах аз.

— Вече не — ми отговори той спокойно и почувствах как ръцете ми се впиват в безсилни юмруци върху страничните, облегалки на стола ми. — Виждаш ли, колко прекрасно е всичко? Колко съвършено? В този свят хората не ги подлудява сърбеж, причинен от тази глупава недостойна болест, Наречена „херпес зостер“. В този свят, хората не побеляват, да не говорим за това, че не оплешивяват.

Той ме погледна спокойно и в погледа му не съзрях и грам надежда за мен. Нямах никакъв шанс.

— В този свят любимите синове никога не умират от СПИН, а любимите съпруги никога не се нагълтват със сънотворни хапчета. Освен това ти тук винаги си бил външен човек, а не аз, независимо как си се чувствал. Това е моят свят, роден в моето въображение и поддържан от моите усилия и амбиции. Известно време ти го бях дал назаем, това е всичко… и сега си го прибирам обратно.

— Довърши разказа как си се намъкнал в моя свят, моля те, направи ми тази услуга! Наистина искам да чуя.

— Беше лесно. Разкъсах го на парчета, като започнах от семейство Демик, които никога не са били нещо повече от пошла имитация на Ник и Нора Чарлз и го преустроих в съответствие с моите виждания. Изчистих всички любими второстепенни герои и сега махам всички стари ориентири. Полека-лека изтеглям чергата изпод краката ти с други ми, и не се гордея с това, но съм доволен от постоянството и волята ми, които използвах, за да подкопая почвата под краката ти.

— Какво се е случило с теб в твоя собствен свят? — продължавах да го заприказвам, но това бе само един стар професионален навик, като стар млекарски кон, който се връща сам във фермата в някое снежно утро. Той повдигна рамене.

— Може би съм умрял. Или може би съм оставил някаква физическа обвивка — чучело, което седи безмълвно в някоя лудница. Не мисля, че проблемът е в това, въпреки че всичко това звучи прекалено реално. Не мисля, че съм изминал своя път, Клайд. Мисля, че там, в моя свят търсят един изчезнал писател… без да имат изобщо представа, че той е изчезнал в дълбините на паметта на собствения си компютър. А истината е, че всъщност хич не ми пука.

— А аз? Какво ще стане с мен?

— Клайд — каза той. — И за теб хич не ми пука. — Той отново се надвеси над играчката си.

— Недей! — казах рязко аз. Той повдигна очи.

— Аз… — чух как гласът ми трепери, опитах се да го проконтролирам и разбрах, че не мога. — Господине, страх ме е. Моля ви, оставете ме на мира. Зная, че всъщност там, навън моят свят повече не съществува, по дяволите, нито пък тук, но това е единственият свят, който познавам и към който съм привързан. Оставете ми това, което се е запазило от него. Моля Ви.

— Прекалено е късно, Клайд. — Отново чух безжалостната нотка в гласа му. — Затвори очи. Ще го направя колкото се може по-бързо.

Опитах се да се нахвърля върху него — опитах се с всички сили. Не можах да се придвижа ни на йота. Открих, че няма нужда да си затварям очите. Светът около мен бе потънал в пълен мрак и в офиса бе тъмно като в чувал въглища в полунощ.

По-скоро почувствах, отколкото видях как той се надвесва над бюрото към мен. Опитах се да се дръпна назад и открих, че дори това не мога да направя. Нещо сухо и шумолящо докосна ръката ми и аз изпищях.

— Спокойно, Клайд. — Това бе неговият глас, идващ от тъмнината. Този глас идваше не само от стола насреща ми, а се носеше отвсякъде. Разбира се, помислих си аз. В края на краищата аз съм само плод на въображението му. — Това е само един чек.

— Чек?

— Да. За пет хиляди долара. Продал си ми офиса си, Преди да си тръгнат довечера, бояджиите ще замажат, името ти върху вратата и ще напишат моето. — Гласът му звучеше унесено. Самюел Д. Ландри, Частен детектив, Звучи страхотно, нали?

Опитах се да го увещавам, но открих, че не мога. Дори гласът ми бе изневерил.

— Подготви се — каза той. — Не зная какво точно идва, Клайд, но то вече идва. Не мисля, че ще боли. „Но на мен не ми пука изобщо дали ще те боли“ — това бе частта, която той пропусна.

Слабото бръмчене отново дойде от тъмнината. Почувствах как столът ми се разтапя под мен и изведнъж усетих, че падам. Гласът на Ландри пропадаше заедно с мен, като рецитираше заедно с почукванията и изщракванията на приказната му футуристична стенографска машина, рецитираше последните две изречения от роман, озаглавен „Последният случай на Ъмни“.

Е, и аз напуснах града, а що се отнася до това, къде завърших остатъка на живота си… е, добре, господине, мисля, че това си е моя работа. Нали?

Под мен имаше ослепителна зелена светлина. Падах към нея. Скоро тя щеше да ме погълне и единственото чувство, което изпитвах, бе на облекчение.

— КРАЙ — гласът на Ландри изкънтя и след това пропаднах в зелената светлина, тя блестеше през мен и в мен и Клайд Ъмни бе изчезнал. Сбогом, ченге.