Включено в книгата
Оригинално заглавие
Umney’s Last Case, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Кошмари и съновидения

ИК „Плеяда“, София, 1994

Художник: Петър Станимиров, 1994

Коректори: Джени Тодорова, Петрана Старчева

Печат: Полипринт, Враца


II. КАШЛИЦАТА НА ВЪРНЪН

Успях да се изправя и да прекося улицата. Бульона, или Франсис Смит, отдавна бе изчезнал, но исках да събера тези понесени от вятъра вестници зад мен. Само като ги погледнех, ме заболяваше главата, което бе далеч по-лошо, отколкото болката в слабините ми.

От другата страна на улицата се вгледах в Магазина за канцеларски принадлежности на Фелт, сякаш новите химикалки „Паркър“ на витрината бяха най-омагьосващото нещо, което някога бях виждал в живота си (или може би ме привлякоха тези секси дневници за срещи, покрити с имитация на кожа). След около пет минути — време достатъчно да запечатя всеки предмет от покритата с прах витрина дълбоко в паметта си — се почувствах в състояние да възобновя прекъснатата си разходка по Булеварда на Залеза, без да се килвам прекалено забележимо на една страна.

В главата ми кръжаха въпроси така, както комарите кръжат около главата ви в мотела на Сан Педро, когато забравите за вземете със себе си свещи против насекоми. Успешно се правех, че не забелязвам повечето от тях, но няколко успяха все пак да си пробият път. Първо, какво, по дяволите, бе станало с Бульона? Второ, какво, по дяволите, бе станало с мен? Продължих да се измъчвам с тези неудобни терзания, докато се добрах в Градската сладкарница на Блонди, „Отворена 24 часа в денонощието“ и реклама „Кифлите са нашият специалитет“, на ъгъла на Булеварда на Залеза и Травърния. Чак когато стигнах там видях, че надписите са изчезнали. Сладкарницата на Блонди бе на този ъгъл, откакто се помня — с хитрягите, далавераджиите и дребните тарикати, които непрекъснато влизаха и излизаха, да не говорим за дебютантките, издокараните типове и наркоманите. Веднъж една известна звезда на нямото кино бе арестувана на излизане от Блонди и самият аз свърших едно не дотам праведно дело, като застрелях едно надуто модно конте на име Дънинджър, който бе убил трима наркомани след приключването на едно холивудско парти с дрога. Точно това бе мястото, където бях казал сбогом на мадамата с мека сребриста коса и виолетови очи Ардис МакГий — Теменужката. Бях прекарал остатъка от онази загубена нощ, като се разхождах в разредената лосанджелиска мъгла, която може би е била само пред моите очите… и бе започнала да се спуща на струйки по бузите ми, когато слънцето изгря.

Блонди е затворил? Блонди е изчезнал? Невъзможно, бихте казали вие — по-вероятно е, че Статуята на свободата би изчезнала от голата скала в нюйоркското пристанище.

Невъзможно, ама истина. Витрината, която някога показваше разкошен избор от торти и сладкиши бе покрита със слой боя, но работата бе свършена отгоре-отгоре, с пълно безразличие и през пролуките се виждаше почти празното помещение. Линолеумът изглеждаше мръсен и гол. Потъмнелите от мазнина перки на вентилаторите на тавана висяха надолу като пропелерите на разбити самолети. Бяха оставили няколко маси и шест или осем от познатите мебелирани в червена кожа столове, наредени върху масите с краката нагоре и това май че бе всичко…, с изключение на няколко празни шейкъри за коктейли, струпани в единия ъгъл.

Стоях там и се опитвах да проумея какво става и това бе все едно да пренесеш голям диван по тясно стълбище. Целият живот и вълнение, целият този безкраен нощен купон и изненади — как би могъл да свърши? Не приличаше на грешка, приличаше на светотатство. За мен „При Блонди“ въплъщаваше всички блестящи противоречия, които заобикалят тъмното и лишено от обич сърце на Лос Анджелис, понякога съм си мислил, че „При Блонди“ бе Лос Анджелис, такъв, какъвто го познавах през последните петнадесет или двадесет години, само че в умален размер. Къде другаде можете да видите някой гангстер да закусва в 9:00 вечерта заедно със свещеник или обсипана с диаманти красавица да седи на бара до омаслен механик, който отбелязва края на смяната си с гореща чаша кафе. Изведнъж осъзнах, че мисля за кубинския диригент и неговия инфаркт този път със значително повече съчувствие.

Целият този приказен звезден живот на Града на загубените ангели — разбираш ли приятел? Усещаш ли къде е гвоздеят на новините?

На надписа, закачен на вратата, пишеше „ЗАТВОРЕНО ЗА РЕМОНТ, СКОРО ЩЕ ОТВОРИМ ПАК“, но аз не му повярвах. Празните шейкъри за коктейли, отрупани в ъгъла не означаваха, доколкото опитът ми позволяваше да определя, ремонтни работи. Бульона бе прав, „При Блонди“ бе останал в историята. Обърнах се и продължих по улицата, но сега вървях бавно и с неимоверно усилие на волята едва успявах да държа главата си изправена. Когато приближих „Фулуайдър Билдинг“, където държах офис в продължение на повече години, отколкото ми се ще да вярвам, ме обзе странна увереност. Дръжките на големите двойни врати ще бъдат опасани с дебели вериги и катинар. Стъклата ще бъдат замазани небрежно на неравни черти. И там ще виси табела, на която ще пише „ЗАТВОРЕНО ЗА РЕМОНТ, СКОРО ЩЕ ОТВОРИМ ПАК“.

Когато стигнах до сградата, тази безумна идея бе обсебила съзнанието ми със страшна сила и дори това, че видях как пияницата Бил Тъгъл — счетоводителят от третия етаж, влиза в сградата, не успя да разсее натрапчивата мисъл. Но като видиш, означава да повярваш и когато стигнах до номер 2221, не видях нито верига, нито табела, нито пък замазани стъкла. Това бе неизменният „Фулуайдър“, винаги същият. Влязох във фоайето, долових познатата миризма — тя ми напомни за розовите сапунчета, които слагат в писоарите в обществените мъжки тоалетни напоследък и се огледах около себе си, за да видя същите окаяни палми, които бяха провиснали над същия поизбелял червен теракотен под.

Бил стоеше до Върнън Клайн, най-древният оператор на асансьори в света в кабинка номер 2. В оръфания си червен костюм и древна лекарска шапка, Върнън приличаше на кръстоска между пиколото на Филип Морис и маймуна от някоя лаборатория, паднала в индустриална парна машина за химическо почистване. Той ме изгледа с тъжните очи на ловджийско куче, които се бяха просълзили от цигарата „Камел“, тикната в центъра на устата му. Зъркелите му трябваше да свикнат с дима от цигарите преди години, не можех да си спомня да съм го виждал без цигара „Камел“, залепнала в същото положение.

Бил се размърда малко, но недостатъчно. Нямаше място в кабинката, за да се отдръпне достатъчно. Не съм сигурен, че и в Роуд Айлънд за него щеше да се намери толкова пространство, за да се отдръпне достатъчно. В щата Делауеър, може би. Миришеше на болонка, която е престояла година или две в евтин бърбън. И тъкмо когато си помислих, че не може да стане по-зле, той се оригна.

— Съжалявам, Клайд.

— Има за какво — казах аз, като махнах с ръка, за да разкарам въздуха пред лицето ми, когато Върн затвори вратата на асансьора и се подготви за полет до луната… или поне до седмия етаж. — В коя канализационна тръба си прекарал нощта, Бил?

Но в тази миризма имаше нещо успокояващо — ще си изкривя душата, ако кажа, че нямаше. Тъй като това бе позната миризма. Това бе просто Бил Тъгъл, вонящ колкото си иска, махмурлия, застанал с леко превити колене, сякаш някой бе напълнил долните му гащи с пилешка салата и той току-що бе осъзнал това. Не му бе приятно, нищо в това утринно пътуване с асансьор не му бе приятно, но поне бе познато.

Бил ми хвърли една измъчена усмивка, когато асансьорът започна да дрънчи нагоре, но не каза нищо.

Завъртях главата си към Върнън, най-вече за да избягам от миризмата на препилия счетоводител, но каквото и да съм се готвил да водя като светски разговор, замря във въздуха. Двете картини, които висяха над столчето на Върн от началото на времето — едната на Исус, който върви по Морето на Галилея, докато учениците му го зяпат от лодката и другата на жената на Върн, облечена в носия стил „Красавицата на родеото“ с ресни от еленова кожа и с прическа, която е била модна на границата между двата века — бяха изчезнали. Това, което ги бе заменило не би трябвало да бъде шокиращо, особено като се има предвид възрастта на Върнън, но въпреки това ме удари като файтон, пълен с тухли.

Това бе една картичка, нищо повече — проста картичка, показваща силуета на мъж, който лови риба на езеро при залез слънце. Пожеланието, отпечатано под кануто ме срина: ЩАСТЛИВО ПЕНСИОНИРАНЕ!

Можете да умножите това, което изпитвах, когато Бульона ми каза, че би могъл отново да вижда и въпреки това няма да получите представа какво ми беше. През паметта ми преминаваха спомени със скоростта на карти, размесени от комарджия на речен кораб. Спомних си как някога Върн нахлу в съседния офис, за да извика линейката, когато онази побъркана дама Агнес Стърнуд първоначално изтръгна телефона ми от стената и след това погълна нещо, което се закле, че е препарат за почистване на канализационни тръби. Този препарат се оказа не нещо друго, а кристали захар, а офисът, в който Върн нахлу, се оказа офис на фирма-фантом. Доколкото ми е известно човекът, който бе наел мястото и на вратата бе закачил надпис „Вносна търговия, Маккензи“, продължава да си живее необезпокояван някъде в Сан Куентин. След това си спомних за нехранимайкото, когото Върн хладнокръвно халоса със столчето си, точно преди оня да ми надупчи корема за по-добра вентилация, това бе отново онази история с Мейвис Уелд, разбира се. Да не говорим пък когато доведе дъщеря си при мен — а какво маце само бе тя, — когато тя се забърка с оня бизнес с мръсни снимки. И този Върн да се оттегли? Това не бе възможно. Просто беше невъзможно.

— Върнън, попитах аз — що за шега е това?

— Не е шега, господин Ъмни — каза той и когато спря кабинката на асансьора на трети етаж, получи пристъп на дълбока кашлица, какъвто не бях чувал през всичките тези години, които го познавах. Все едно, че чувах как се търкалят мраморни топки за боулинг по каменна алея. Той извади цигарата от устата си и с ужас видях, че краят й бе розов, а това определено не бе червило. Той изгледа петното за миг, направи гримаса и отвори решетката на асансьора.

— Т-т-трети етаж, господин Тъгъл.

— Благодаря ти, Върн — каза Бил.

— Не забравяй за купона в петък — каза Върнън. Думите му бяха приглушени, той бе извадил носна кърпичка, осеяна с кафяви петна от задния си джоб и бършеше устните си с нея.

— Ще бъде възхитително, ако дойдете. — Той ме погледна с влажните си очи, а това, което видях в тях, ме изплаши до смърт. Нещо чакаше Върнън Клайн точно зад следващия завой на пътя му и погледът му подсказваше, че Върнън знае какво именно.

— Вие също, господин Ъмни — преминахме заедно през толкова неща и ще бъда очарован да вдигна наздравица с Вас.

— Почакай малко! — изкрещях аз и пипнах Бил, докато той се опитваше да слезе от асансьора. — Почакайте, за Бога, минута само, и двамата! Какъв купон? Какво става тук?

— Той излиза в пенсия — каза Бил. — Обикновено, когато ти побелее косата все някога става, в случай че сте били прекалено зает, за да го забележите. Купонът на Върнън ще бъде в сутерена в петък следобед. Всички, които работят в тази сграда са поканени, а аз пък ще приготвя моя световноизвестен динамитен пунш. Какво става с теб, Клайд? От месец знаеш, че Върн ще се пенсионира на тридесети май.

Това отново ме разгневи, по същия начин, както когато Бульона ме нарече педераст. Сграбчих Бил за реверите на подплатения му костюм и го разтърсих.

— Какво, по дяволите, приказваш?

Той ме удостои с измъчена усмивка.

— По дяволите, Клайд. Но ако не искаш да дойдеш, прекрасно. Стой надалеч. Така или иначе през последните дни го раздаваш леко психясал.

Отново го разтресох.

— Какво искаш да кажеш с това, психясал?

— Че не си наред, че дъската ти хлопа, че си смахнат колкото си искаш, че си изкрейзил, че си кухавелник, нещо от тези неща, светва ли ти? И преди да ми отговориш, позволи ми да те информирам, че ако ме разтресеш още веднъж, дори съвсем лекичко, ще издрайфам вътрешностите си точно върху гърдите ти и дори и химическото чистене няма да може да спаси костюма ти.

Той се отдалечи, преди да мога да го направя отново, дори ако исках и тръгна надолу по коридора, с дъното на панталоните, увиснало някъде до равнището на коленете както обикновено. Той се обърна назад само веднъж, докато Върнън отново затваряше решетката на асансьора.

— Трябва да си вземеш малко почивка, Клайд. Още от следващата седмица.

— Какво ти е станало? — изкрещях му аз. — Какво е станало с всички вас? — Но тогава вътрешната врата се затвори и ние отново се отправихме нагоре — този път до седмия етаж. Моето малко късче небе. Върн хвърли фаса на цигарата си в кофата с пясък, подпряна в ъгъла и веднага залепи още една цигара в плювалника си. Той запали клечка кибрит с нокътя на палеца си, запали цигарата и веднага се задави отново с кашлица. Сега видях ситни капчици кръв да се стичат от пропуканите му устни. Бе мъчителна гледка.

Очите му бяха наведени, те гледаха празно в далечния ъгъл, нищо не виждаха, на нищо не се надяваха. Миризмата на тялото на Бил Тъгъл витаеше между нас като Духът на Миналите Гуляи.

— О’кей, Върн — казах аз. — Какво има и къде отиваш?

Върн никога не бе от хората, които изчерпват английския език и поне това не се бе променило.

— Гони ме онази с косата. Рак — каза той. — В събота хващам експреса „Пустинен цвят“ и заминавам за Аризона. Ще живея със сестра ми. Не очаквам, че ще злоупотребя с гостоприемството й. Може би ще й се наложи да ми смени завивките два пъти. — Той спря асансьора и загърмя с решетката. — Седми етаж, господин Ъмни. Вашето късче небе. — Той се усмихна така, както винаги се усмихваше, но този път усмивката му напомняше за усмивката, която виждате на шекерените черепи в Тихуана, дето ги продават в Деня на Мъртвите.

След като се отвори вратата на асансьора, помирисах нещо в моето късче небе, което бе толкова не на място, че ми отне сума ти време да го позная — прясна боя. След като го забелязах, го забравих, имах съвсем други проблеми.

— Има нещо, което не е наред — казах аз. — Знаеш, че е така, Върн.

Той завъртя ужасяващо празните си очи към мен. В тях се четеше смъртта, черен силует, който ми махаше и кимаше зад избелелите сини очи.

— Какво не е наред, господин Ъмни?

— Ти трябва да бъдеш винаги тук, по дяволите! Точно на това място! Да седиш на столчето си с Исус и жена ти над главата ти. Не това! — Пресегнах, сграбчих картичката с картината на рибаря в езерото, скъсах я на две, събрах парчетата, скъсах я на четири и след това ги захвърлих. Те се посипаха по избелелия червен килим на пода на кабинката на асансьора като конфети.

— Трябва да съм винаги тук — повтори той, тези ужасни негови очи нито за миг не изпускаха моите. Някъде отвъд, двама мъже в изцапани с боя престилки се обърнаха и ни изгледаха.

— Точно така.

— Докога все така, господин Ъмни? Тъй като вие знаете всичко останало, сигурно можете да ми обясните това, нали? Докога трябва да се кандилкам в тази проклета кабинка?

— Ами… завинаги… — казах аз и думата увисна между нас, още един призрак в задимената от цигари асансьорна кабинка.

Ако имах избор от призраци, щях да избера телесната миризма на Бил Тъгъл… но нямах избор. Вместо това, повторих:

— Завинаги, Върн.

Той всмукна от цигарата си „Камел“, изкашля дима и ситна мъгла от кръв и продължи да ме гледа.

— Не ми е работа да давам на наемателите съвет, господин Ъмни, но ми се иска да ви посъветвам нещо. Така или иначе, това е последната ми седмица тук. Вие самият трябва да отидете на лекар. От онези, дето те чукат с чукче но коляното, а после те питат дали сънуваш бели мишки.

— Не можеш да се пенсионираш, Върн. — Сърцето ми биеше по-силно от всякога, но успях да запазя гласа си спокоен. — Просто не можеш.

— Не? — Той извади цигарата от устата си. Крайчецът й бе прогизнал от прясна кръв и след това пак ме погледна. Усмивката му бе мъртвешка. — Така, както стоят нещата, струва ми се, че просто нямам избор, господин Ъмни.