Стивън Бруст
Исола (7)

5.
Размяна на учтивости с божества

Всичко беше прекалено голямо и прекалено бяло. Таванът беше прекалено висок, стените — прекалено раздалечени, колоните покрай стените — прекалено дебели и всичко беше в един и същ еднакъв гаден тебеширеномек цвят. Беше огромно. Беше само коридор.

Следващото, което забелязах, беше, че е по-лесно да се диша и че не се чувствам толкова тежък и тромав, колкото преди секунда. Чак тогава осъзнах, че черното кубче, след като си беше свършило работата, беше изчезнало.

— Трябва да си намеря едно такова — отбелязах. Гласът ми прозвуча странно; чак след миг осъзнах, че е защото нямаше ехо — все едно че коридорът поглъщаше звука.

— Ще ти заделя едно при следващата пратка — каза Тилдра. Гласът й също прозвуча странно.

Трябваше да я погледна, преди да разбера, че се шегува. Репликата изобщо не беше ала Тилдра. Предполагам, че и тя беше стъписана. Попита ме:

— Къде сме?

— Където се очаква да бъдем. Или където не се очаква да бъдем, зависи как ще го погледнеш. Но това е домът на Вийра. Бил съм тук. Виждал съм я ей там, право напред, през онези врати.

— Значи си бил в присъствието й?

— Да, два пъти. Веднъж тук, веднъж — другаде. Или може би по-често, ако използваш „присъствие“ по-свободно.

— Обкръжени сме от цвета на злото. Не е много окуражително.

— Мисля, че за нея означава нещо друго.

— Така и подозирах. Но какво?

— Не знам точно. Важно ли е?

— Би трябвало да го знам.

— Като върховна жрица на Мороулан ли?

Тя кимна.

— Такива неща може да се окажат важни. А и по принцип, колкото повече зная за боговете, толкова по-добре.

— Май вече знаеш доста. Може би има неща, които трябва да ми кажеш за Вийра, преди да минем през вратите.

— Може би. Но това, което знам, скъпи ми източняко, е, че за теб тя е Богинята демон, а за мен е Вийра, и че двамата я познаваме по различен начин. Каквото и да ти кажа, едва ли ще е от полза. Всъщност може да те подведе.

Изсумтях.

— Стените бели ли са?

— Да.

— И аз ги виждам по този начин.

— Разбрах те.

— Тогава дай да го чуем.

— От друга страна — каза тя с лека усмивка, — възможно е да не мога да ти кажа нищо полезно, а ти само да се опитваш да протакаш, защото не бързаш за минеш през вратите.

— Разбрах те — отвърнах и закрачих към вратите.

— Почакай.

Спрях.

— Един бог — каза лейди Тилдра — е живото, одушевено въплъщение на един символ.

— Аха. Е, това вече изяснява всичко.

— Вие, източняците, можете да говорите за бог на живота, бог на смъртта, бог на планините и така нататък. Не е ли истина?

— Понякога. Така мисля. Имам пропуски в образованието.

— Всичко това са символи.

— И смъртта ли е символ?

— Определено. В голяма степен. Смъртта всъщност е един много мощен символ, защото дефинира живота.

Много неща можех да отвърна на това, но се спрях на:

— Добре, давай нататък.

Тя се огледа и посочи стените.

— Стоим в дома на едно много могъщо същество; същество с дарби и способности, които далеч надминават тези на който и да било смъртен. По традиция Вийра олицетворява произволните случайности на живота.

— Такава е клюката.

— Добре, огледай се. Домът й изглежда ли ти случаен и произволен?

Изсумтях, защото не обичам да давам очевидни отговори на насочващи въпроси.

— Накъде биеш?

— Натам, че тя не е просто символ, тя е и личност.

— Моля?

— Традицията не греши — каза Тилдра. — Просто е непрецизна. Тя… — Тилдра замълча и се намръщи, сякаш търсеше подходящите думи. — Твоята богиня е капризна. Или поне такава е репутацията й. Може би е защото очакваме едно същество с нейната сила да се държи с известно постоянство и благоприличие, докато тя следва своите капризи също като нас. Но недей да зависиш от нея.

— Няма — обещах. — Никога не съм зависил. — Последното не беше съвсем вярно. Веднъж зависех, но си научих урока.

— Е, това е всичко, което мога да ти кажа.

— Благодаря. Да вървим тогава.

И тръгнахме. Извървяхме доста крачки, докато стигнем вратите, пред които тези на Мороулан изглеждаха джуджета, и спряхме, защото за разлика от вратите на Мороулан, тези не се отвориха, щом застанахме пред тях.

— Може би трябва да кажем нещо — предположих.

— Може би не трябва да влизаме — предположи Тилдра.

Огледах грамадните врати и коридора зад мен.

— Последния път, когато бях тук, в коридора имаше нещо като мъгла. Сега няма. Мислиш ли, че това означава нещо?

Тя поклати глава — онова поклащане на глава, което е отговор на въпрос, на който не знаеш как да отговориш. Изругах под нос и просто защото не знаех какво друго да направя, взех, че почуках.

Нищо не се случи.

„Лошо, шефе. Не си е вкъщи. Май ще е по-добре да…“

„Млъкни, Лойош“.

После бутнах крилата, само защото щях да се почувствам тъпо, ако се отваряха навътре и не са залостени. Не подейства и се почувствах тъпо. Вратите бяха покрити с разни шарки, все бяло върху бяло, абстрактни шарки, напомнящи за бродерията от родината на предците ми. Всички много красиви. Дръжки нямаше. Отворът между двете крила беше достатъчно широк, за да се пъхне шило или острие на нож, но нямах шило, нито нож, който да не се счупи от тежестта на проклетите врати. От друга страна, имах няколко резервни ножа. Извадих един стилет от ботуша си и тъкмо се канех да го пъхна между крилата, когато Тилдра каза:

— Влад.

Завъртях глава, без да пъхам ножа.

— Да?

— Убеден ли си, че влизането с взлом е добра идея?

— Страх те е, че ще я обидя ли?

— Ами, да.

— Не мислиш ли, че убиването й ще я обиди повече?

Тя се усмихна.

— Влад, и двамата знаем, че нямаш никакво намерение да я убиваш.

„Знаем ли го, шефе?“

„Ами, Тилдра поне явно го знае“.

Обърнах се пак към вратата, пъхнах ножа, натиснах малко и острието се откърши. Звукът беше тъп и също като гласовете ни не отекна. Зяпнах дръжката и половината педя острие, останали в ръката ми, свих рамене и го захвърлих. По-скоро тупна, отколкото издрънча, когато падна на пода.

— Добре — рекох. — Друга идея?

— Би могъл да й се помолиш.

— Ами ако вземе, че отвърне?

— Боговете отвръщат ли, когато им се молиш?

— Понякога. Във всеки случай веднъж или два пъти ми е отвръщала. Може да е имало и други случаи, но съм забравил. Такива неща предпочитам да ги забравям. Как да влезем все пак?

— Не знам — каза Тилдра. — Ти би трябвало да знаеш повече от мен. Имал си личен контакт с нея.

— Мда. От което не знам нищо освен… — Вдигнах глава към вратата и ревнах: — Вийра! Аз съм, Влад! Направи си шегичката, вземи я отвори тая проклета врата!

Крилата бавно се люшнаха навътре. Последния път, когато бях тук, се отваряха навън. Или така поне си мисля. Но тоя път се отвориха навътре и се затъркаля бяла мъгла. Мъглата, която миналия път беше в коридора, сега се оказа в стаята.

— Същия ефект го правиш със сух лед — казах на Тилдра.

— Какво е сух лед, Влад?

— Една източняшка тайна, да пазиш нещата студени. Научих я в кръчмата на Валабар.

— Вещерство ли?

— Предполагам.

Тя кимна.

— Ще влизаме ли? Мисля, че ни поканиха.

— Да бе, да. Колко му е — отвърнах и пристъпих в мъглата.

Закрачих напред по-уверено, отколкото се чувствах. Крачих дълго. Разстоянията изглеждат по-големи, когато не виждаш, а помещението и без това си беше доста голямо.

„Стена, шефе“.

Спрях и изругах под нос. После казах:

— Вийра…

Чу се кикот, който сякаш идваше от всички посоки, и мъглата се разнесе и изчезна — не че се дяна някъде, просто оредя и изчезна — процес, който отне някъде около пет секунди. Стоях в другия край на залата; Вийра седеше на стола си или на трона си, или на подиума си, на двайсетина крачки вляво и зад мен. Обърнах се, отидох пред него и докато Тилдра правеше някакви поклони, рекох:

— Защо беше всичко това?

Тя ме погледна иронично-снизходително, ако можете да си представите нещо такова. На трона на подиума (всичко в бяло) изглеждаше още по-висока, отколкото беше в действителност. Беше облякла халат без качулка, общо взето светлочервен, с черна бродерия. Пръстите й бяха дълги и с една става в повече. Косата й този път беше дълга до раменете и вълниста: приглушено кафяво с червени жилки, и много гъста, биеше малко на шанжан. Очите й не че блестяха, но като че ли трябваше да блестят.

Беше моят Бог — дотолкова, доколкото си имах бог, разбира се. Когато бях дете, дядо ми беше говорил за нея, но не ми беше предложил някакви полезни подробности, а баща ми изобщо не бе споменавал за нея, но в детския ми ум беше набито, че човек прави подходящите наблюдения в подходящото време на годината. Нещо повече, нейната власт и присъствие бяха така дълбоко набити в съзнанието ми, че през целия ми живот мислите ми пробягваха към нея в мигове на опасност или в мигове на отчаяние; дори в мигове на голяма радост и триумф съм си помислял за нея, изпращал съм й благодарностите си и надеждите си, че няма да бъда наказан затова, че се радвам на щастието си.

Когато за първи път я срещнах лично, стъписването беше толкова голямо, че не можах да го асимилирам. В други моменти съм усещал присъствието й, но не знаех доколко това чувство не е плод на въображението ми и колко пъти наистина е била с мен. Имаше случаи, както при едно мое преживяване като войник на фронта, когато не можех да си представя как съм оцелял, без тя да има пръст в цялата работа, но тя никога не ми е казвала, че го е направила. Разбира се, не съм и питал.

Да я познавам като нещо реално — в смисъл, като индивид от плът и кръв, с когото съм разговарял — беше нещо, което не можех да примиря с идеята за присъствие, което ме наблюдава; може би ме наблюдаваше в моменти, в които не исках да бъда наблюдаван. Потискал бях реакциите си, само за да изригнат като омраза по-късно, когато тя изсипваше нещастия върху главата ми, или може би позволяваше да ме засипят нещастията, все едно. Оттогава се бях опитвал изобщо да не мисля за нея, но без успех, и ето я сега тука, пред мен, а за да спася приятелите си, трябваше да я унищожа.

— Е? — рекох. — За какво бяха всичките тези игри?

— Странен въпрос — отвърна тя. Бях забравил странното звучене на гласа й: не точно ехо, но все едно че говореха две наведнъж, общо взето в унисон, но понякога губеха синхронизацията. Тя продължи: — Как може да се оплакваш от отношението ми към теб, след като си дошъл да ме убиеш?

— Така си е — съгласих се. — Богиньо, ще ми бъде ли позволено да задам един въпрос?

— Давай, убиецо — каза Богинята демон.

— Всичко това твоя работа ли беше? — И за секунда ми се стори, че Вийра наистина изглежда смаяна. След миг смайването изчезна. Продължих: — Последния път, ако помниш…

— Да, Владимир Талтош, помня. Но не, това не беше мое дело. Не съм го уредила аз, нито го очаквах. Не очаквах да дойдеш тук; не мислех, че ще можеш да го направиш без моята помощ. Кажи ми, как всъщност успя да го направиш? Не мога да повярвам, че стоящата до теб исола го е направила заради теб.

Искаше ми се да отвърна нещо от сорта на „професионална тайна“, но дори и аз си имам граници, които не престъпвам.

— Богиньо, бяха дженоините — каза Тилдра.

Вийра кимна замислено.

— Да. Те трябва да са били. Знаеш ли кой? Коя фракция?

— Не можах да разбера, богиньо. Мога да ви кажа само, че единият се обръщаше към другия с почетното „кер“.

— Браво, исола. Този термин дженоините го използват като еквивалент на „военен“ или „офицер“. Полезна информация.

— Безкрайно съм щастлива да бъда на вашите услуги — отвърна Тилдра.

При тези думи Богинята демон присви леко очи и ми каза:

— А ти, малки източняко? И ти ли си безкрайно щастлив да бъдеш на моите услуги?

— Още не съм решил — рекох. — На колко места можеш да бъдеш едновременно?

— Виж ти — каза тя. — Учиш се. Сетра Лавоуд, предполагам?

— Да, но това поне го знам отдавна — изсумтях.

— На много — каза богинята в отговор на въпроса ми. — Но на едно място не мога да бъда и сънародниците ти са виновни за това.

— Някой праотец?

— Не. Беше знатен принц, а твоето потекло е селяшко.

Ужили ме. Казах:

— Добре. Благодаря за комплимента. Все пак искам да знам.

— Не мога да се появя между дженоините, Влад, всъщност това питаш, нали?

— Свръхестествени сили, безсмъртие, и умна на всичко отгоре.

— Не изпитвай търпението ми, фенариецо. Говоря сериозно.

Преглътнах и кимнах.

— Богиньо — заговори Тилдра, явно за да ме измъкне от куката, — нашите приятели са в плен. Можеш ли и искаш ли да ни помогнеш?

— Седнете в нозете ми и ще поговорим — каза тя.

Тилдра седна на подиума, все едно че в това нямаше нищо отблъскващо; постарах се да я уподобя, но мисля, че си останах леко намръщен.

— Говори — каза Вийра и Тилдра заговори. От време на време допълвах с някоя подробност или съждение. Вийра си мълча през цялото време. Сигурно знаеше какво става, ако можех да съдя по коментара й, че съм дошъл да я убивам, но само слушаше и с нищо не издаваше какво знае.

— Не е само това — заяви богинята, щом свършихме.

— Без майтап?

Усмихна ми се снизходително, което с нищо не оправи настроението ми. Усетих ръката на Тилдра на рамото си; ако беше някой друг, сигурно щях да го захапя.

— Нямам намерение да ви обяснявам всичко обаче — каза Вийра.

— Виж, това е новост за мен.

— Малки ми източняко — каза Вийра. — Изглежда, си решил на всяка цена да изразиш недоволството си към мен по повече от един явен начин, та да не би да не го забележа. Е, добре, забелязвам го. Ядосан си ми, защото те използвах; защото оскърбих вроденото ти право да бъдеш една безполезна киста на задника на живота. Да, добре, можеш да продължиш да ми се сърдиш, защото възнамерявам да продължа да те използвам. Можеш да се опиташ да ме убиеш, в който случай ще те унищожа; или можеш да продължиш да ме дразниш — в който случай ще ти причиня достатъчно болка, за да те накарам да престанеш; или можеш да млъкнеш и да приемеш неизбежното.

Отворих уста. Тилдра ме стисна за рамото и затворих уста.

— Кажи „благодаря ти, Тилдра“ — каза Вийра.

Казах:

— Благодаря ти, Тилдра.

„Шефе, откъде се намери тая самоунизителна жилка у теб?“

„Млъкни, Лойош“.

Вийра заговори:

— Очаквах от дълго време, както и Сетра, дженоините да задвижат плановете си, без да зная точно каква форма ще приемат те или изобщо какви са им плановете. Но знаехме, че подготвят нещо. Ето, че те вече започнаха, а ние можем да реагираме едва след като научим повече за намеренията им.

— Сетра веднъж се опита да ми обясни за нападателно-отбранителната страте… — почнах.

— Млъкни — каза тя и изведнъж усетих, че някой сякаш заби шип в главата ми. Изохках и болката се махна.

— Много убедително — измърморих, след като можех отново да говоря.

— Те направиха първия си ход — каза Вийра, все едно че не беше станало нищо. — Ние все още не знаем какво означава той. Дженоините в някои отношения са почти като йенди — предвиждат реакцията ни и се стараят да я включат в плановете си. Подготвят вторични и третични отговори на ходовете ни. Крайната им цел ще е скрита под много пластове заблуда и илюзия.

Исках да й подхвърля да ми каже, като го разбере, но си замълчах. Учех се. Тя продължи:

— В някои неща обаче можем да сме сигурни. Едното е, че трябва да намерят начин да неутрализират Сетра, Мороулан и Алийра, наред с други, чиито имена не зная.

— Двама от тях вече държат. Защо не са ги убили?

— Знаете колко е трудно да убиеш притежател на Велико оръжие.

— Помня един джерег, който веднъж успя.

— Мороулан ми го разказа. Да, може да стане, с пресметливо съчетание от чародейство, изненада и още чародейство. Но дори тогава, ако Мороулан не се беше върнал в живота, Чернопрът щеше да пази душата му. И можеше да направи много повече. Убиецът джерег е бил глупак. Влад, ти би трябвало вече да си започнал да разбираш нещо за Великите оръжия.

Това ме накара да млъкна. Спомних си някои номера, които въртяха тези неща. Веднъж бях видял как Алийра… но все едно.

— Но могат ли да продължат да държат Мороулан и Алийра в плен?

— Изглежда, могат. Не си го бях помисляла и все още не знам как.

— Вероятно с помощта на сериолите? — предположих.

Тоя път наистина беше стъписана. Най-малкото се дръпна в стола си и ме зяпна. Беше за втори път в един разговор. Изпитах задоволство.

— Виж ти, виж ти — каза тя след малко. — Знаеш повече, отколкото си мислех.

Свих рамене.

— Да, може да са сериолите — съгласи се тя. Намръщи се и сякаш потъна в дълбок размисъл. Мина ми през ума, че никога не я бях виждал потънала в дълбок размисъл, и представата за този могъщ ум, насочил енергиите си в някаква посока, ме накара да се почувствам жалък и нищожен повече от цялата пиротехника, която ми беше разиграла. Какво търсех тук, между другото?

„Не помниш ли, шефе? Ще я убиваш“.

„О, да. Това беше“.

Вийра приключи с дълбокия размисъл и каза:

— Сложно е. Играят много дълбока игра и на този етап е невъзможно да разберем всичко.

Зяпнах тавана, който беше бял и много високо над главата ми, и казах:

— Не е ли гадно, когато измислиш план, основан на непълна информация? — Никой не реагира. — Богиньо, имаш ли някакво предположение какво общо има убийството ти с това? В смисъл, те наистина ли си мислят, че бих могъл да го направя, или е просто някаква много сложна част от много хитра уловка?

— О, всичко, което би могло да ме затрудни, е добре дошло, от тяхна гледна точка — може да е само това. Ако е част от нещо по-дълбоко, не знам какво е. Да, много е възможно да очакват просто да се качиш тук и да ме убиеш. Или може би се надяват просто да ме объркат и да осуетят ефективността ми.

— „Неведоми са пътищата божии“ — цитирах.

— Да.

— И също така дразнещи, капризни…

Тилдра ме стисна за рамото и млъкнах.

— Богиньо — каза Тилдра. — Можеш ли да ни кажеш какво да направим?

— Какво да направите? За да постигнете какво? За да послужите на кого? На мен? На Алийра? На Мороулан? На Сетра?

— Мислех си за сериолите — подхвърлих. — Поне никой сериол не ме е ядосвал досега. Това ги прави уникални в списъка.

Вийра завъртя рязко глава към мен и неволно примигах. Тя го забеляза и се усмихна, а аз усетих, че се изчервявам.

— Ако обичате, богиньо — рече Тилдра, — казвахте какво трябва да направим.

— Да. Вярно. Проблемът не е само в това, че не знаем всичко; той е и в това, че интересите ни не съвпадат. Това усложнява проблема.

— Простите неща не са никакъв проблем — отбелязах. — За съжаление, може би, но ако не е сложно, не е никакъв проблем.

Богинята кимна.

— Много добре, Влад. Не очаквах такава мъдрост от теб.

Изсумтях и не й казах, че цитирам дядо си. Предпочетох да остане впечатлена.

— Дженоините — продължи богинята — на няколко пъти успяха да достигнат до вашия свят, последния път — едва преди няколко години. Отбивали сме атаките им срещу Великото море на хаоса, срещу Залите на Съда, срещу Имперския дворец, а последния път — срещу Дзур планина. Усилията им не бяха успешни. Ще споделя с вас някои свои мисли.

За малко щях да кажа: „Много благодарим“, но се овладях.

Тя продължи:

— Не мога да измисля защо правят този опит толкова наскоро след последния си провал. Хрумват ми две възможности: атаката срещу Дзур планина е била част от нещо по-голямо и днешното е друга част; или са получили внезапна и неочаквана възможност.

— Ако са търсили възможност, защо не са направили хода си по време на Междуцарствието?

— Какво те кара да мислиш, че не са? — каза Вийра.

— О!

После замълчахме. И чак тогава се зачудих къде сме. На някоя планина? Под земята? Или се реем във въздуха, като Черен замък? Или сме на друг свят?

— Преди всичко трябва да освободите Мороулан и Алийра — заяви изведнъж Вийра.

— Не — възразих аз. — Те очакват точно това.

— Шегуваш се. Въпреки че си прав.

Свих рамене.

— Добре. Как?

Тя се намръщи.

— Опиши ми как ги държат.

Описах й и тя рече:

— Ясно. Веществото ми е познато. Ето какво трябва да направиш. — И ми обясни.

— И това ще свърши работа?

— Мисля, че да.

— Мислиш? А ако грешиш?

— Тогава дженоините може би няма да те убият за опита.

— Страхотно. Добре. Да речем, че подейства. После какво?

— Ако Мороулан не може да стигне до портала си, то е защото дженоините му пречат. Трябва да ги принудиш да престанат.

— Да ги принудя?

— Да.

— И как точно да го направя това, или ще ми изразиш увереността си, че все ще мога да измисля нещо?

— Стига, мой малки източняко. Нима всички тези години в джерег са били напразни? Нима не си се научил да принуждаваш и заплашваш?

Точно в този момент се чувствах заплашителен колкото норска, така че казах:

— Богиньо, обикновено, за да отправи заплаха, човек трябва да има нужната сила. Или поне му трябва в случай, че не повярват на заплахата.

— Много добре, дребосъко. Търсиш общия закон, приложим към конкретния случай. Станал си философ.

Не знаех, че било толкова лесно. Тя продължи:

— След като Мороулан и Алийра бъдат освободени, Пътедир и Чернопрът би трябвало да представляват достатъчна заплаха, не мислиш ли?

— Мен поне ме плашат.

— Е, виждаш ли.

— Но не им казвай, че съм го казал. После какво правим? В смисъл, след като съм освободил Мороулан и Алийра, заплашил съм дженоините да ни пуснат и съм накарал Мороулан да ни върне у дома. В смисъл, това сигурно е само за загрявка, би трябвало да имаш цял план за по-нататък.

— Ще се върнете в Черен замък и ще чакате заповедите ми.

Отворих уста да възразя и я затворих. Да, ако изобщо съществуваше място, където щях да съм в безопасност, то беше Черен замък — причините за това се коренят чак в древната история, но сега няма да ви ги обяснявам.

— Добре. Ясно. Няма проблем. Само дето дженоините ще са го предвидили това, нали? И ще си имат свои планове по въпроса.

— Да — каза богинята.

— Значи искаш да ми кажеш, че всичко това ще е капан.

— Вероятно.

— Но капанът не ни притеснява, защото ще си имаме тайно оръжие, подготвено за тях.

— Какво е това тайно оръжие, дребосъко?

— Надявах се, че ти ще ми кажеш.

— Твоята храброст, бързият ти ум и умението ти да импровизираш, дребосъко. Това е тайното ни оръжие.

— О, добре.

— И, скъпи мой източняко, не допускай грешката да си мислиш, че се шегувам; казвам го съвсем сериозно.

— Още по-добре.

— Изобщо не се съмнявам, че можеш да го направиш.

— Великолепно.

— Съмняваш ли се в мен, Талтош Владимир?

— Непрекъснато, Демон богиньо.

Тя се изсмя късо.

— Хайде тръгвай. Създай неприятности на дженоините вместо на мен, а аз, аз ще направя това, което съм правила винаги: ще бдя над семейството ти.

На това му викат „удар под кръста“ — просто нямаше какво да кажа. Дощя ми се да я попитам как е дядо, но не исках да й доставя това удоволствие, така че казах само:

— Добре.

— Лейди Тилдра — каза богинята. — Вие можете да останете тук, ако желаете.

— Благодаря ви, богиньо, но ще придружа приятеля си.

Това за „приятеля си“ го каза толкова между другото, че ме стъписа.

— Както желаете — каза Вийра и се намръщи. — Разбира се, не съм съвсем сигурна как да ви върна при Мороулан и Алийра.

Въздъхнах.

— Предполагам, че можеш да ни върнеш в Черен замък, а оттам ще я подкараме по същия път.

— Ти какво точно направи, дребосъко?

Обясних й и тя присви очи.

— Я дай да я видя тази твоя верига.

Пуснах я да падне в шепата ми и я протегнах към нея, но вместо да си лежи както си му е редът, тя замърда и се заизвива в ръката ми, и се надигна като готвеща се за удар змия — по-точно за удар по Вийра, която се дръпна назад и вдиша рязко. За малко щях да пусна верижката, но я задържах. Никога досега не го бях правил.

— Богиньо… Аз не…

— Знам — прекъсна ме тя и скръцна със зъби. — Нямаш представа какво точно става, нали?

— Аз…

— Все едно.

Направи няколко движения във въздуха с показалеца си и на мястото на показалеца се изписа черна линия, приблизително с формата на меч. После бързо се запълни и вече виждах образа на Пътедир, увиснал във въздуха пред мене.

— Хайде. Направи го — каза богинята.

Не исках да приличам на идиот, но все пак попитах:

— Какво да направя?

— Направи контакт между твоята играчка и тази на Алийра.

Преглътнах. Не бях особено щастлив от начина, по който се държеше „играчката“ ми, но не можах да измисля добър повод да откажа. Понечих да пристъпя напред, за да опра веригата до образа, но проклетото нещо ме изпревари — пресегна се само и сякаш се удължи. Не, по дяволите, наистина се удължи. Краят му се уви около дръжката на Пътедир. Стегнах се в очакване да се случи нещо, след като направиха контакт, но не стана нищо. Повечето си енергия съсредоточих върху това да не изглеждам, все едно че съм притеснен от всичко това.

— Добре — каза Богинята демон. — Открих ги.

Тилдра застана до мен и сложи ръка на рамото ми.

Богинята направи небрежен жест с дясната си ръка и вляво от мен се появи правоъгълна форма — като рамка на врата; сияеше в някакво мътно червено и просто си седеше така насред стаята. От другата страна изглеждаше точно както от тази — просто част от пастелнобялата зала на Вийра.

— Пристъпи — подкани ме богинята. — И успех.

— Благодаря — отвърнах и, с Лойош на рамото ми и Тилдра до мене, пристъпих през прага и в нищото.