Стивън Бруст
Исола (16)

14.
Разговори с немрящите

Радвах се, че Тилдра и Лойош са с мен, защото не исках да оставам сам.

Мороулан, Сетра и Алийра ни бяха оставили, за да продължат дискусията си кой с кого да говори и за какво — Мороулан щеше да говори с Императрицата, Алийра — с Некромантката и така нататък, и какво да им кажат. Дзур планина е голямо и самотно място и това усещане отчасти се е утаило във всяка стая, колкото и малка и затоплена да е. С малко усилие можех да си представя как кошмарите от детството ми изпълзяват от ъглите — особено след като тук някои кошмари си бяха жива реалност. И не беше нужно кой знае какво въображение, за да си представя как дженоините се появяват изневиделица — ако се съдеше по всичко, възможността си беше напълно реална.

Двамата с Тилдра си поговорихме за храната, за обзавеждането в Дзур планина и за други неща. Искаше ми се да я разпитам за Коути, но се въздържах. Вместо това казах:

— Смяташ ли, че престъпих чертата, Тилдра?

— Милорд?

— Това мое, ъъъ, избухване към Мороулан и Алийра. Престъпих ли чертата?

— Не мисля, че е в правото ми да съдя, милорд.

— Хе. С други думи — да.

Тя поклати глава.

— Не. Просто казвам, че не е в правото ми да съдя.

— Добре.

Тилдра се поколеба.

— Милорд, мисля, че след като пострадахте, беше в правото ви да помолите за уважение към състоянието ви.

— Хм. Но би предпочела да не бях го казал.

— Не съм сигурна, Влад. — Тя пак мина на „ти“. — Разбира се, всичко, което каза, е вярно. Не изчерпателно, но вярно.

— Не изчерпателно?

— Искам да кажа, че имаш добра интуиция. Но все пак у милорд Мороулан има много неща, които не разбираш. Въпреки всички негови умения и сила на характера, Мороулан все още е млад. Той знае това. Точно затова пожела да стана негова икономка. Да съзнаваш своята слабост и да вземеш мерки за парирането й е похвално, според мен. А също така е рядко качество.

— Разбирам. Освен желанието от време на време да изколиш няколкостотин безпомощни селяни, какво означава да си млад дракон?

— Означава да гледаш на света все едно, че си центърът му.

— Нима? Не си бях помислял, че Мороулан е толкова егоцентричен.

— Не е — отвърна Тилдра. — Не и в обичайния смисъл. Съществува една тънка, но важна разлика, Влад, между това да мислиш само за себе си и да гледаш на света като на заобикаляща те среда, която ти въздейства. — Изведнъж се усмихна. — И с тази разлика, между другото, е свързано цялото добро възпитание.

— Ще трябва да ми го обясниш това.

— Нима, Влад? Съмнявам се.

— О?

— Е, добре. Мороулан е щедър и самопожертвувателен, и винаги с радост се притичва на помощ на приятел, но понякога гледа на нещата преди всичко според начина, по който въздействат на самия него. Това означава, че понякога попада в ситуация да се чуди какво трябва да направи той, вместо да се чуди какво трябва да се направи.

— Доста тънко е, Тилдра.

— Не чак толкова. Или по-точно, това е случай, когато тънкостите могат да станат много дебели. Например, понякога попадаш в ситуация, в която необходимото действие ти изглежда дреболия; друг, който гледа на проблема от своя перспектива, едва ли ще го разбере.

Изсумтях уклончиво; мъчех се да вникна в думите й.

— Знам за един случай от края на Междуцарствието — защото ми го разказа лично лорд Мороулан, — когато е бил дивизионен командир под командата на Сетра. Казва, че бил ефикасен командир, но имал лошия навик, когато получи заповед какво да направи с войската, да не осъзнава добре, че Сетра може би е мислила за тези неща и че все пак тя има най-добър поглед върху цялостната картина, и че в края на краищата тя е поставена да взима въпросните решения. В резултат на това търканията в командването се усилвали и последвали няколко забавяния в изпълнението на заповедите й. Намеренията му са били добри, но е гледал на всичко от собствената си перспектива.

— Разбрах те. Да, Мороулан е такъв понякога. Както и Алийра, между другото.

— Да. Тя също е млад дракон.

— Което, разбира се, обяснява отчасти защо непрекъснато си блъскат главите, въпреки младежкото ми избухване преди малко.

— Разбира се.

Свих рамене.

— Е, радвам се, че това го решихме. А как изглеждат младите исола?

Тя се усмихна бегло.

— Сервилни до нетърпимост или свити до незабележимост. А младите източняци?

— Безочливи, наперени и уверени, че могат да пребият всичко, което върви, лети или плува, и че знаят всички отговори за всички неща.

— Точно като дзур значи.

— Предполагам. Все пак обобщавам от един пример, но всеки обобщава от един пример. Аз поне — със сигурност.

Смехът й този път беше съвсем искрен. Почувствах се горд. Добавих:

— Разбира се, според драгарските стандарти всички източняци са млади източняци.

— Да. Това е една от причините хората да се отнасят така с източняците.

— Мороулан е изключение, трябва да му се признае. Както и ти, между другото.

— Благодаря ти — каза Тилдра. — В моя случай е неизбежно; просто така съм възпитана. — И се усмихна.

В коридора отекнаха стъпки и разбрах, че е Сетра, още преди да се е появила, било защото познах стъпките й, или заради някакъв тънък психически усет за нея, който развивах. Тя ни кимна и каза:

— Двамата да не би да решихте всичките ни въпроси около великата стратегия?

— Не — отвърнах, — но решихме много неща около загадката със загадъчния Мороулан.

— Впечатлена съм — каза Сетра и седна в огромното кресло вляво от мен. — Това е много по-трудно. — Погледнах я как се е отпуснала в креслото и ми се стори, че е уморена. Предположих, че е била доста заета. Попитах я:

— Е, свърза ли се с Некромантката?

Сетра кимна.

— Ще дойде направо тук.

Опитах се да кажа „добре“, но думата заседна на езика ми, тъй че се задоволих с отривисто кимване. Сетра хвърли поглед към ръката ми и попита:

— Някаква промяна?

— Преди пет-шест минути потръпна леко. Едва ли е нещо сериозно; говорех с Тилдра и едва го забелязах.

— Чудесно — каза тя. — Това вероятно е добър знак. Мускулите се съживяват, което означава между другото, че не са съвсем мъртви.

— Смятала си, че може да са мъртви?

— Възможно беше.

— Защо не ми го каза?

— Щеше ли да помогне, ако ти го бях казала?

— Щеше да ми даде добър повод да се набясам точно когато имах адска нужда от това.

— Да се набясам?

— Ами…

— Не, Влад. Не ми обяснявай. — Сетра се изкикоти. — Да се набясам. Харесва ми.

Само за един час бях предизвикал кикота на Тилдра и на Сетра, и то след като бях принудил Тилдра и Алийра да се изчервят, а преди това бях стъписал самата Богиня демон. Животът ми вече беше пълен. Реших, че моментът е адски подходящ да се разкарам, тъй че се отпуснах в стола и затворих очи, но се чуха нови стъпки. Не исках да отворя очи от страх, че ще видя Некромантката, тъй че ги отворих и я видях.

Трябва да разберете, не че ме е страх от нея. Разговарял съм с нея и ако човек може да подмине факта, че е немряща и че умът й се чувства съвсем удобно в места, които могат да те побъркат, и че за нея разликата между живия и мъртвия е само въпрос как тя гледа на него, иначе си е съвсем прилично същество като за драгар. Само че появата й точно в този момент означаваше, че нещата ще се раздвижат, а ми беше толкова удобно да си седя на диван в Дзур планина, да се чувствам в относителен мир със света и да се наслаждавам на мисълта, че точно в този момент никой не би могъл да ме убие.

„Техническият термин е самосъжаление, шефе“.

„Да съм питал за техническия термин?“

— Здравей, Влад — каза Некромантката със странния си, почти кух глас. Очите й гледаха по-скоро през мен, отколкото мен.

— Здрасти — отвърнах аз, като сдържах желанието си да изръмжа.

Алийра стоеше до нея. Кимна ми хладно за поздрав и попита:

— Как е ръката?

— Трепна.

— Добре. Надявах се, че ще го направи.

Страхотно.

— Обясни ли какво искаме от Некромантката? — попита Сетра.

— Не. Реших, че е по-добре ти да й го кажеш.

— Добре. Докато го правя, мисля, че знаеш следващата си задача.

— Да. Веднага се заемам.

Сетра кимна, а Алийра направи две крачки напред, една настрана — и изчезна, все едно че мина през невидима врата.

Сетра Лавоуд кимна на Некромантката и изведнъж ме обзе чувството, че присъствам на един от онези велики исторически моменти, за които четеш и съжаляваш, че не си бил там. Ето, Великата чародейка на Дзур планина ще обясни сега на Некромантката плана за бойна кампания срещу древните врагове на драгарската раса. Това можеше да се окаже един от великите и съдбовни обрати в историята на Империята. Почувствах се задължен да кажа нещо, което да омаловажи важността на събитието, но не ми хрумна нищо подходящо.

Двете бледи, облечени в черно немрящи жени се изгледаха — с фини лица, с древни очи; като огледални образи една на друга. Сетра беше може би малко по-висока и косата й бе малко по-тъмна и дълга; Некромантката създаваше впечатлението за по-голяма възраст, макар че това бе илюзорно. В добавка, макар да знаех, че Сетра е вампир, тъкмо Некромантката приличаше на такъв — толкова бледа, немощна, изцедена; като същество в последния стадий на ужасна болест.

— Очакваме атака от дженоините — заяви Сетра.

— Къде?

— В района на Бедствието на Ейдрон.

Веждите на Некромантката се вдигнаха.

— Незащитен ли е?

— Да. Другият винаги е бил под защита, макар и по случайност. И никога не ми е хрумвало да очаквам атака от тази посока.

Некромантката кимна, притвори очи за миг и отново ги отвори.

— Все още нищо.

— Сигурна ли си?

Некромантката се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж отново. Погледни за всичко, което не е на място там.

— Добре. О!

— Източват от него?

— Да. Някой. Ще ми е нужно време, докато разбера къде отива, но определено изглежда тяхна работа.

Сетра кимна.

— Подозирах го. След разказа на Влад. Очевидно я събират в голямо количество.

— Събират? Сурова?

— Така изглежда.

— Как я съхраняват нестабилна?

— Намерили са голям къс от камъка Треллан и с негова помощ задържат аморфията в течащо състояние, като поток, според описанието на Влад и Тилдра.

— Разбирам. Да, това може да стане, стига някой да го наблюдава непрекъснато и да е физически близо до камъка Треллан.

— Потокът тече на няколкостотин стъпки от него.

Некромантката кимна.

— Това може да се окаже сериозен проблем. — Каза го почти притеснено. — Раздвижили ли са се?

— И още как. Мороулан и Алийра бяха отвлечени, Вийра беше заплашена — раздвижиха се, да.

— Значи са готови за удар.

— Така изглежда. Но ние освободихме Мороулан и Алийра. Не знам как ще променят плановете си. Но сме длъжни да допуснем, че ще продължат.

— Добре — каза Некромантката. — Какво искате от мен? Мога много лесно да прекъсна достъпа им.

— Не е достатъчно — каза Сетра. — Можеш ли да им попречиш да проникнат в района?

Некромантката помълча около минута.

— Не знам. Много е голям. Трийсет и четири квадратни мили, при последния ми оглед.

— Да — каза Сетра. — Императрицата почти сигурно ще се съгласи да помогне.

— Тогава — може би.

— А ако не можеш да им попречиш, не би ли могла, да речем, да ги задържиш вътре?

Некромантката се намръщи.

— Един — да. Но десет или дванайсет, с целия им достъп до силата на аморфията — невъзможно. Но същата система от заклинания може да се използва и в двете посоки.

— Добре — каза Сетра. — Хубаво. Трябва веднага да започнеш подготовката. Аз междувременно трябва да остана тук, с Мороулан, Алийра и всички, които успеем да съберем бързо. Колко време ще ти трябва?

— Не знам. Ще го разбера, когато започна. Поне няколко часа, дори с помощта на Глобуса. Вероятно ден-два. Жалко, че не ми го каза по-рано.

— Съжалявам, че не се досетих по-рано какво кроят. Не можем да чакаме цели два дни, докато прекъснем връзката им. Ще се изнервя дори ако чакам един час.

— Ще побързам, доколкото е възможно.

— Да. Ние се задвижваме колкото може по-бързо и ако не си готова, ще се постараем да опазим района, докато станеш.

Некромантката кимна и каза:

— Започвам веднага.

Завъртя се безцеремонно, направи три стъпки и сякаш се стопи в движение, оставяйки зад себе си златни искри — сигурно беше за ефект, макар че едва ли си падаше по ефектите.

Точно в мига, в който напусна, се появи Мороулан — той през вратата — явно по силата на някакъв закон за съхранение на магьосници. Некромантката напусна с дъжд от искри; Мороулан се появи с плясък на криле. Криле на джерег, за да сме по-точни. Крилете на Роуца, за да сме по-прецизни. Лойош напусна рамото ми и изхвърча към нея, двамата се сплетоха във въздуха в подобие на танц, обиколиха веднъж из стаята, преди да кацнат на раменете ми, и продължиха любовната си милувка, с търкане на шии и глави зад главата ми. Всичко беше много сладко.

„Казах ти, че съм сладък“.

— Помислих си, че може би ти липсва — каза Мороулан.

— Да, а и на Лойош също. Благодаря от името на двама ни.

Той ми кимна, обърна се към Сетра и заяви:

— Императрицата е съгласна.

— Добре. Некромантката също.

— Обожавам, когато един план започне да се намества — подхвърлих напосоки.

Мороулан сви рамене и рече:

— Имам нещо за теб, Влад. — Бръкна под наметалото си, извади една торба и я изсипа на масата до лакътя ми. Съдържаше пет-шест ками с различна големина. — Реших, че може би ще искаш да се презаредиш, затова ги насъбрах от оръжейната. Не знам точно какво ще ти хареса, но една-две поне сигурно ще ти свършат работа.

— Да. Много предвидливо от твоя страна. — Огледах ги внимателно и ги наместих по тялото си. Само с една ръка си беше доста работа, но това ми напомни да ги поставя така, че всички да са достъпни за дясната ми ръка. Тъй че една отиде на кръста ми, една между плешките, друга в десния ми ръкав, схващате идеята. Изведнъж се почувствах много по-добре, изпружих крака и се отпуснах.

— Приличаш на човек, който не се кани да ходи никъде, Влад — подметна Сетра.

— Ами, не се каня да си тръгвам скоро. Да не би да бъркам нещо?

— Смятах веднага да ни пренеса при Бедствието на Ейдрон. Не знаем кога ще се появят. Бих предпочела да ги изпреварим.

Погледнах лявата си ръка, после — Сетра. С достатъчно красноречиво изражение, надявах се. Тя кимна.

— Разбирам те. Но Маготрепача пак може да е полезен, ако можеш да го въртиш с дясната ръка.

Въздъхнах.

— Е, добре. — Надигнах се бавно от дивана. — Вярвам, че Алийра ще се включи скоро.

— Би трябвало. Мороулан, ако обичаш, свържи се с братовчедка си, когато е на разположение, уведоми я, че тръгваме незабавно, и й дай точното ни местоположение.

Той отдаде чест, с лека ирония, струва ми се. Мисля, че все още й беше ядосан за „младия дракон“. Пресуших чашата с вино и попитах:

— Сетра, никога ли не ти омръзва да си главнокомандващият генерал?

Тя се усмихна кисело.

— Това е половината мечта на всеки генерал, Влад: кампания, в която не ти трябват интенданти. Другата половина, разбира се, е кампания, в която не ти се налага да глезиш подчинените си. Ако получа и двете наведнъж, ще смятам съществуването си за удовлетворено и отново ще се превърна в част от скалата на Дзур планина.

„Отново?“

— Отново?

Тя само сви рамене и не отговори, проклетницата.

Поставих внимателно чашата на масата и казах:

— Е, да се залавяме, а?

— Да — каза Тъмната дама на Дзур планина и се обърна към Тилдра. — Ако получим възможност да преговаряме с тях, ще я използваме. Трудното е да разберем дали ни мамят. Мислиш ли, че ще можеш?

— Не знам — отвърна Тилдра. — Надявам се. Ще се опитам, разбира се.

Сетра кимна.

— Добре. Да слагаме точката тогава.

— Мислиш ли, че това наистина ще е точката?

— Ако имаме късмет, ще сложим край на този гамбит на дженоините.

— Мен ме устройва — отвърнах аз; постарах се да прозвучи, все едно че умирам от желание да участвам в играта. Лявата ми ръка висеше отпусната и безпомощна и Маготрепача се разви. Взех го в дясната и след доста усилия успях да го навия на китката си. Смешно стоеше там. Смешно ми беше и че нося моргантска кама. И това, че си нямам действаща лява ръка, беше много смешно. Целият си бях една жива смешка.

„Лойош, млък“.

„Не съм…“

„Знам. Сетра щеше да го нарече превантивен удар“.

— Още нещо да ни трябва? — попита Мороулан.

Сетра пипна дръжката на Ледоплам и отвърна:

— Не. Мисля, че имаме всичко.

— Имаш ли местоположението?

— След малко. Почакай.

Тилдра застана до мен и я попитах тихичко:

— Знаеш ли какво искаше да каже с онова, че щяла да стане отново „част от скалата на Дзур планина“?

— Не — отвърна Тилдра също тихичко. — И аз се чудех.

— Може би се изрази метафорично.

— Може.

Не бях убеден. Бас слагам, че и Тилдра не беше.

Тилдра ми спретна набързо превръзка през рамо, от една тъмносива ленена кърпа, която извади отнякъде. Намести грижливо ръката ми в нея и измърморих едно „благодаря“.

— Да тръгваме — заяви Сетра и се струпахме около нея. Пипнах дядовия си амулет само колкото да се уверя, че си е на мястото, и изведнъж ми хрумна, че напоследък се шляех насам-натам без защитите си, а дори не го бях забелязал. Можеше да се окаже лош навик. От друга страна, ако ме убиеха дженоините, нямаше да ми се налага да се притеснявам от джерегите. С такива неща се утешава човек понякога.

Тъкмо стигнах до този низ от разсъждения, когато стените изведнъж се сринаха — поне така ми се стори — и се озовахме на открито. Вече стояхме на малка скална тераса с изглед към По-малкото море на Аморфия, където е бил най-големият град и столица на Империята, преди татенцето на Алийра да се набяса на Императора. Да не забравя да кажа на Сетра да не подценява силата на „набясването“.

Загледах се в суровата кипяща аморфия под нас — квинтесенцията на хаоса, плачеща да бъде организирана и опълчваща се на всеки, който може да го направи. Някои от тези, които бяха с мен, знаеха какво усилие е нужно, за да създадеш ред от хаос; тези, които очаквахме, също го знаеха. Някои искаха да го използват за едно, други — за друго, откъдето произтичаше целият смъртоносен конфликт. Колкото до мен, предпочитах да си го оставим проклетото нещо, както си е.

Разправяли са ми, че древният град Драгара се разраснал в някогашна плодородна равнина, напоявана от няколкото потоци и реки, стичащи се от една планинска верига, по която има повече имена, отколкото върхове. Планините, които се намирали на запад от града, сега се падаха зад лявото ми рамо, само дето части от тях се изпъваха напред под формата на ръбати грозни сиви скали, на една от които стоях в момента. От мястото, където стоях, не се виждаха никакви реки, а някогашният град и повечето от равнината представляваха вихреща се грамада от цветове — кафяви, зелени и оранжеви, най-вече помръкнали на места, другаде — искрящи, понякога дори се отдръпваха, за да покажат нещо като кафява пръст отдолу. Наистина много приличаше на океан, стига да можете да си представите океан без приливи и отливи и вместо тях — безразборни вълни, които се разбиват на около двеста стъпки от „брега“ — вълни, притежаващи очарователното свойство само с едно докосване не само да те убият, но моментално да те разтворят в нищото. Не беше любимото ми място; особено тук, само на петдесет стъпки от него.

За да сме честни, съм длъжен да добавя, че да си нависоко изглеждаше по-безопасно. Не безопасно, но по-безопасно.

— Сега какво? — попита Мороулан. — Разпръсваме ли се, или оставаме заедно?

— Оставаме заедно — отвърна Сетра. — И се устройваме тук. Може да се наложи да се позадържим.

— Трябваше да си донесем столове — измърморих. Мороулан ме изгледа.

Клекнах — какво да направя. Лявата ми ръка трепна отново. Може би с малко късмет щеше да започне да работи, преди да ми е потрябвала. Поразтрих я през превръзката, но не усетих нищо.

Сетра извади Ледоплам, насочи го към центъра на Морето и се загледа напрегнато натам. После го прибра в ножницата и каза:

— Тъй. Всеки момент.

— Това ли беше всичко?

— Това. Прекъснах им връзката. Сега чакаме. Ако Некромантката успее да го запечата, преди да са дошли, всички можем да се върнем у дома. Ако не, ще трябва да се бием с тях. Ако извадим късмет, няма да могат да възстановят веднага връзката си, тъй че ще се бият без предимството на магията и един добър удар с Велико оръжие ще ги убие. Иначе нещата може да се окажат по-трудни.

— Късмет значи?

— Ето ги — каза Сетра и сърцето ми подскочи в устата. Надигнах се и се опитах да пусна Маготрепача да падне в ръката ми, но го изтървах и той се изхлузи на земята. Докато се навеждах да го взема, проследих погледа на Сетра и зърнах във въздуха проблясък, няма и на петдесет стъпки встрани, на същата тераса.

„Е, почва се, Лойош“.

„Шефе, това са Алийра и Богинята демон“.

„О, това било значи“.

— Сетра, това го направи нарочно, нали?

— Не — отвърна тя и отдръпна ръката си от дръжката на Ледоплам.

Увиването на веригата ме поразсея, докато се съвземах. Алийра и Богинята демон се приближиха до нас и се загледаха над морето. В изражението на Алийра имаше нещо, което не бях виждал досега. Възможно ли беше да гледа това и да мисли за баща си? Как? От друга страна, как не? Първите й думи бяха:

— Какво каза Некромантката?

— Работи по въпроса — отвърна Сетра. — Но казва, че може да отнеме време.

— Е, богинята поне е тук. Може тя да направи нещо — подхвърлих аз.

— Няма да е по-бързо от Некромантката — отвърна Вийра със странно отекващия си глас.

— Защо не?

— Защото — каза търпеливо богинята — тя е по-добра от мен.

Зяпнах я и за малко да изтърся: „Но ти си богиня!“, обаче щеше да прозвучи тъпо, затова само преглътнах и рекох:

— Ясно.

— Добре, Вийра, значи аз ще насоча вниманието си в другата посока — каза Сетра.

В живота си съм се натъквал на хора, които е трудно да разбереш. Богинята демон е единственото познато ми същество, което прави хората около себе си неразбираеми. Нещо много сбъркано има в този ефект.

Алийра извади Пътедир; неволно отстъпих. Алийра насочи острието към Морето, развъртя го два-три пъти, изсумтя нещо неопределено и каза:

— Все още нищо.

Мороулан се намеси:

— Мога да се свържа с Некромантката и да…

— Да я прекъснеш, докато работи — довърши Сетра.

Мороулан се намръщи, после се изкиска.

— Да. Точно това смятах да направя. Не ви ли харесва планът?

— Колкото на теб чакането — каза Сетра.

Мороулан я изгледа.

— Ти нямаш нищо против чакането, а, Сетра?

Тя се засмя.

— На моята възраст човек свиква, малки драконе. Прекарала съм повече време в чакане, отколкото във всичко друго.

Мороулан поклати глава.

— Не мога да си представя, че ще свикна.

— Виждаш ли? Имаш много повече общи неща с нашия приятел Влад, отколкото си допускал.

Отворих уста да възразя и я затворих бързо. Мороулан също нямаше какво да каже. Зяпнахме отново Бедствието на Ейдрон с танца на аморфията: с преливащите се цветове, с възникващите и изчезващи форми и винаги някак изкусително, както една дълбока пропаст е изкусителна за човек, който се бои от височините. Държах очите си колкото може по-нависоко, защото не исках да го гледам, но и не исках някой да разбере, че ме е страх да го гледам.

„Искаш ли да изглеждаш полезен, Лойош?“

„В смисъл, да ги впечатлим ли? Разбира се“.

Двамата с Роуца захвърчаха над околността в противоположни посоки. Казах наум: „Не се доближавайте много до него“.

„Нямаме такова намерение, шефе“.

— Ще получим ли някаква помощ от Императрицата? — попита Сетра.

— Да — отвърна Мороулан. — Изпраща ни Дворцовия магьосник.

— Аха.

Беше шега — Мороулан беше Дворцов магьосник вече от няколко години, след един нещастен инцидент със Сетра Младшата, държала поста преди това.

— Вярвам, че ще сме готови за тях — каза богинята.

— Тя каза, че ще получим помощ от Барлън и още няколко от Боговете на съда — добави Алийра.

Последното събуди у мен няколко въпроса, като например защо по дяволите им трябвах и аз. Но вместо това казах:

— Алийра, защо когато твоята майка богинята заговори, всеки чува нещо различно? Все едно че…

Сетра изведнъж ме прекъсна:

— Некромантката твърди, че идват. Не може да ги спре, но се надява да ги задържи.

Лойош и Роуца се върнаха на раменете ми. Алийра, Мороулан и Сетра извадиха оръжията си. Аз успях да развия Маготрепача, без да го изтърва.

Останах разочарован.

Наистина се надявах Алийра да отговори на въпроса ми.