Арнет Лем
Продадена принцеса (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Кажи ми останалите вести, Броуди, и да се надяваме, че не си оставил най-лошото за накрая.

Ривъс отхапа остатъка от ябълката си, изхвърли огризката през прозореца и се пресегна да си вземе портокал.

Неговият приятел и наставник се отдръпна от малката дървена масичка.

— Енгъс е извикал у дома младия Мънроу.

Младият Мънроу беше един от дузината младежи, които се възпитаваха при Ривъс. Докато ги учеше да си служат с меч и боздуган и да управляват честно, Ривъс същевременно укрепваше съюза си с бащите им. Земите на Енгъс Мънроу лежаха на запад от Инвърнес и граничеха с владенията на Кътбърт Макгиливри. Щом Мънроу искаше сега наследника си обратно под своето крило, това можеше да значи само едно — Кътбърт кроеше неприятности за Хайлендс. Нищо чудно, че Броуди изглеждаше толкова замислен. Но те бяха преминавали десетки пъти през чистилището и ада, заради бащата на Меридийн.

Меридийн. Тук. От плът и кръв. У дома. Най-сетне. От години Ривъс си бе представял точно тази картина. Докато беше младеж с гореща кръв, той си бе представял как ще й направи едно голямо момче още преди сватбения пир да е свършил. С навлизането в по-зряла възраст годините бяха добавили поетичност към доброто сърце и омайните очи. Въпреки това дори сега, когато си мислеше за живота с Меридийн, той си представяше как ще се обвърже с деца и ще прекарва уютни вечери край огъня. Щеше да има и тях, и своята жена, но само след като тя се влюбеше в него и изгубеше сърцето си по Шотландия. Това беше предизвикателство, което съперничеше по трудност с обединяването на шотландските кланове. Едно предизвикателство, което той приемаше без колебание.

— Ривъс, не те ли е грижа, че Мънроу е извикал сина си у дома?

Като се откъсна от тези мисли — негово любимо занимание през свободното му време — Ривъс се хвърли в изтощителното и опасно царство на политиката.

— Затова ли изпрати младия Мънроу да се погрижи за каруцата с багажа?

— Трябваше му малко време, за да помисли върху това, че го призовават в къщи, преди да се види с теб.

Казани направо, тези прости думи носеха цял товар от честност. Ривъс отвърна по подобен начин.

— Няма да преча на решението му.

— Не е лишено от смисъл.

Броуди изглеждаше отпаднал, а Ривъс с мъка се сдържаше. Меридийн си беше у дома. Целта му беше на една ръка разстояние и му се искаше да се качи на крепостната стена и да се разкрещи радостно, като някой полуидиот по време на Пролетния празник. Броуди също трябваше да се усмихва и тъй като постигането на цели се бе превърнало в негово ежедневие, Ривъс прие предизвикателството да подобри мрачното настроение на приятеля си.

— Предполагам, че е прекалено наивно да повярвам, че сестрата на Мънроу се жени и поради тази причина нашият млад приятел трябва да си отиде в къщи.

Загрижеността изчезна от царственото изражение на Броуди.

— Да, би било наивно.

Ривъс прехвърли портокала от едната си ръка в другата.

— Тогава може би нейният чичо, свещеникът ще бъде канонизиран?

В очите на шерифа проблесна искрена насмешка.

— Само ако църквата е готова да посрещне въстание начело с нашия отец Томас.

Ривъс продължи да настъпва.

— Младият Мънроу не е ли искал ръката на някоя хубава девойка?

Броуди се разсмя и поклати глава с престорено съжаление.

— Не.

— А може би някое хубаво момиче има син от Мънроу?

Шерифът се заля в смях и се шляпна с длан по бедрото.

— Ти си цял дявол, Ривъс Макдъф. И знам, че няма да съжалявам, ако кажа, че е хубаво човек да живее край теб. — Той огледа подноса с плодове и сирена и си взе парче сирене. — Уви, твоята хубава девойка не споделя ентусиазма ти.

Меко казано, помисли си Ривъс и настроението му стана меланхолично. Ако погрешните ходове бяха победите в една война, тогава уменията му съперничеха на тези на папата — най-войнственият човек на деня.

— Така е, приятелю. Тя е разколебана.

— Нима меча на Чаплинг не представлява интерес за нея?

Ривъс помръкна още повече. Погледът му се плъзна из стаята и се спря върху пустото легло. Ако затвореше очи можеше да си я представи там, съблазнително гола върху завивката, с разпиляна като ветрило разкошна черна коса и с омагьосващи очи, които го приканват да отпразнуват взаимната си любов.

— Ривъс!

Той подскочи като крадец, спипан на местопрестъплението.

— Тя те е омагьосала.

— Привлекателна е — промърмори той с крива усмивка.

Броуди се изкиска.

— Но ще поиска ли меча на Чаплинг от баща си, за да ти даде короната на Хайлендс?

— Ако си спомням точно думите й — призна Ривъс, — тя каза, че мечът по-скоро ще хване ръжда, отколкото тя да го докосне.

Броуди завъртя заобления нож за сирене към прозореца, докато накрая острието хвана лъча и хвърли отблясък върху тавана.

— Може би се инати, защото е била твърде дълго далеч от нас?

Дано да беше така, помисли си Ривъс.

— Тя твърди, че Шотландия е страна на чудовища.

Като се отпусна дълбоко в креслото си, Ривъс си припомни думите й.

— Тя каза, че ако аз съм единственият й избор за съпруг, по-скоро би предпочела да легне девствена в гроба.

Броуди сви рамене.

— Предполагам, че си й казал, че си се пазил за брачното ложе?

Ривъс прозря плана на Броуди. Опитваше се да накара Ривъс да се усмихне. Успя, при това с лекота.

— Хубава е, нали?

— Достатъчно хубава за един син на месар, който някой ден ще носи короната на Хайлендс?

Усетил, че е прибързал с думите си, Ривъс се опита да се измъкне.

— Освен това има й характер.

Броуди стана сериозен.

— Вече не е изплашеното и озлобено дете.

По този въпрос Ривъс беше добре запознат.

— Тук грешиш. Изплашена е до дъното на душата си и не иска да прави грешки.

— Наследила е злия нрав на клана Макгиливри — избуча Броуди.

— Не е взела нищо от Макгиливри, но ще е грешка да забравяме кой е баща й.

— Като че ли някой може да пренебрегне това войнолюбиво копеле. — Броуди остави ножа и кръстоса ръце пред гърдите си. Беше свалил бойните си гривни, но все още носеше плетената броня. — Какво я гневи най-много?

Като преживяваше отново всяка дума в разказа си, Ривъс описа отвличането на Меридийн.

— В името на свети Кълъмба, Ривъс! Какво те накара да действаш толкова дръзко?

Ривъс се почувства като зелено момче, което за първи път отива да стреля с лък. Напълно заслужено, защото бе сгрешил. Но след като през всичките тези години бе копнял за нея, явно бе загубил трезвата си преценка. Никога през главата му не бе минавала мисълта, че Меридийн би го отхвърлила.

— Е? — подкани го Броуди.

Ривъс се стегна.

— За мое учудване се оказа, че Ана не е украсила разказите за омразата на Меридийн към всичко шотландско. Нямах друг избор, освен да я върна насила.

Броуди извърна раздразнено очи.

— Напълно по шотландски.

— Не можех повече да се разтакавам из добрата стара Англия. — После добави нехайно: — Храната щеше да ме убие.

Макар ъгълчетата на устните му да се бяха извили, Броуди не се усмихна.

— Какво ще правиш сега?

— Ще я науча да ни обича малко по-малко. Вече имам известен прогрес — Ривъс не се сдържа и се похвали: — Новото й жилище й хареса.

Броуди махна с ръка.

— Дори сляп корнуолец би харесал двореца, който й изгради.

Ривъс почувства прилив на гордост от това, което бе свършил. Принцесата заслужаваше да живее в лукс. Като неин съпруг той бе задължен да й го осигури.

— Винаги съм знаел, че тя ще дойде у дома при мен, Броуди.

Обветреното лице на шерифа засия.

— Все същото повтаряш от деня, в който старият крал Едуард ти я даде.

През пороя от сантиментални спомени, Ривъс видя образа на Меридийн, когато преди няколко часа я бе оставил.

— Трябваше да я видиш как се разбира с новите си прислужници. Казвам ти, Броуди, тя дава заповеди, като командир по време на поход. Родена е да управлява.

— Най-вероятно това идва от бабите й. От Макгиливри е наследила малко, като изключим склонността към войните.

Ривъс усети позната тревога, но вече бе започнал да привиква към постоянните промени в настроението си. В момента усещаше, че делата му са в опасност.

— Ако не спра Кътбърт сега, той ще разлее отровата си не само сред клана Мънроу, а из всеки клан в Западен Хайлендс.

— Така е. Прекалено много усилия положи, за да спечелиш доверието на тези старейшини. Ако седиш и чакаш, Кътбърт ще възвърне силите си и скоро и други ще последват примера на Мънроу. Фреймът също може да извика скоро детето си. След това Макферсън може да последва примера им. Мечтата ти за обединение може да умре.

Придобивки след години на преговори можеха да пропаднат. Клановете щяха да се разделят и малките войни отново щяха да плъзнат, като чума из Хайлендс. Но вредата нямаше да спре дотам. Фландрия и Северните страни щяха да прекратят търговските си съглашения, които Ривъс бе извоювал с толкова усилия.

Освен ако не предприемеше действия. Но трябваше да постъпва предпазливо.

— Ще стане по-лошо, когато Кътбърт научи, че сме довели дъщеря му у дома.

Броуди потърка брадата си с мазолестата си длан.

— Мисля, че той не е дотам безсърдечен, та да изпрати отново убиец при детето си, нали?

Тази възможност разтърси из основи Ривъс. Нищо лошо нямаше да се случи на Меридийн. Щеше да я наблюдава като ястреб, щеше да я придружава при всяко нейно излизане.

— Да се молим да не го нрави. Иначе на епископа на Инвърнес ще му се наложи да прехвърли задълженията си на отец Томас.

— Може ли да се вярва на епископа?

— Той ще вземе страната на шотландската църква, както стори миналата година, когато папата отлъчи крал Робърт. На Ватикана няма да й хареса, но аз с удоволствие ще поема този риск в името на самоуправлението ни. Както и цялото ни духовенство.

— Както и Елджиншър — Броуди стана и отиде до високата масичка, върху която от тринайсет години насам стоеше Заветът на принцесата. — Каква мъдрост казва по този въпрос първата Меридийн?

Броуди, както всички други, обичаше историите, записани в книгата от съименничките на Меридийн.

— Тя не е била така щастлива, като нас. По нейно време духовенството е било развратно и не е заслужавало доверие. Когато е искала някаква информация, тя изпращала блудница, която да развърже езика на свещеника.

— Сигурен съм, че твоята Меридийн не би могла да върже кусур на ни една своя съименничка. Има поне един шотландец, към когото тя е привързана.

— Тя не иска да има нищо общо със Завета.

Броуди подсвирна.

— И какво ще правиш?

— Ще променя мнението й.

С крива усмивка на лице Броуди се върна до стола си.

— В такъв случай горката тя, защото още не съм виждал да си си поставил за цел сърцето на някое момиче и да си си тръгнал с празни ръце.

Комплиментът насърчи Ривъс.

— Тя си мисли, че държа двайсет наложници.

Сериозен като проповедник на неделна проповед, Броуди рече:

— А така ли е?

Ривъс му метна поглед, запазен специално за палавия Съмърлед Маккуин. След това не можа да се сдържи и прихна да се смее.

Броуди се изкашля.

— Кой й е казал тази история?

— Ана. Съмнявам се, че историята е свършила там. Беше ми ядосана, загдето взех Меридийн посред нощ.

— Не се безпокой, Ривъс. Джон Съдърленд ще вразуми дъщеря си. Но кога ще кажеш на Меридийн за своята…?

Ривъс имаше незаконородена дъщеря. Момиченцето Гиби живееше при родителите на майка си в близкото село Ейбърхорн. Майка й, Мери, бе починала от треска скоро след като бе спряла да кърми Гиби и сега момичето беше единствената радост в живота на баба си и дядо си.

Дали Меридийн щеше да се разгневи, когато научеше за извънбрачното му дете? Надяваше се, че няма, защото Гиби беше добро дете.

— Още не съм решил кога ще й кажа. Все още е рано, а милата Гиби не би могла да я ядоса с нищо.

Броуди махна утвърдително с ръка.

— Всички обичат момиченцето.

Ривъс забеляза нови пришки по ръката на шерифа. Обикновено тази му ръка беше чиста.

— Да не се учиш да въртиш меча с лявата си ръка?

— Да, онзи момък от Тейн обича да импровизира. А сега, кажи ми, какви са новините от парламента в Сейнт Ендрюс?

Събитието беше крайъгълен камък в шотландската история, защото това бе първият истински шотландски парламент.

— Нищо по-изненадващо от самото събитие. За облекчение на Брус, членовете на парламента гласуваха да се откаже предложението на френския крал да се присъединим към Кръстоносния поход.

— Макгиливри беше ли на мястото си там?

— Да. Кътбърт се перчеше като бик на пасище с разгонени крави.

— Носеше ли меча на Чаплинг.

Ривъс сви ръце в юмруци.

— Да. Възползва се от възможността да ме подразни.

— Говорихте ли?

Темата за бащата на Меридийн безпокоеше силно Ривъс.

— Нека говорим за нещо по-весело.

Броуди кимна с тъжно състрадание.

— Какви са плановете на краля?

— Нашият владетел е толкова доволен, загдето седи в парламент, че реши да направи обиколка из Шотландия това лято. Да обиколи кралството си, както каза той. Поканих го да дойде за Еньовден.

— Той те предупреди да не принуждаваш лейди Меридийн. Вярва ли, че тя е дошла доброволно в Шотландия?

Лъжата тревожеше Ривъс, но пред нея бе сложил истината и щеше да го стори отново, ако от другата страна на везната стоеше съдбата на Шотландия

— Да.

Броуди се засмя, но смеха му бе примесен с болка.

— Ще поема отново обучението на тези хлапаци, за които толкова обичаш да се грижиш. Ти ще бъдеш прекалено зает със сърдечните си проблеми.

Ривъс с готовност прие предизвикателството.

— Моите благодарности.

— Ще ми бъде забавно, Ривъс, да те гледам как ухажваш момиче, което не го желае.

— Ще го пожелае.

Някой задумка по вратата.

— Ривъс Макдъф!

Гласът на Меридийн. Вълнението отново повдигна духа му.

— Не ти ли казах, Броуди? Вече е тръгнала да ме търси.

— Така е, каза ми. Но ми се струва, че е ядосана.

Вратата се разтвори широко. На прага застана разгневената Меридийн. Косата й беше все още мокра от банята и висеше до кръста й. Беше облякла дрехите на Сирина.

Само преди час тя се бе разтопила в обятията на Ривъс и го бе целувала със страстта на жена, готова да се влюби всеки миг.

Сега гледаше свирепо към шерифа.

— Трябва да говоря насаме с Ривъс. Незабавно.

Ривъс се изправи.

— Броуди, виж какво забавя Мънроу и каруцата с багажа.

Тя се втурна в стаята, без да обърне внимание на шерифа, който излезе покрай нея.

— Защо си облякла дрехите на Сирина? — попита Ривъс.

Ако гневът беше мантия, то тя бе облякла тази дреха от главата до петите.

— Тя занесе дрехите ми в пералнята. Ти ли й заповяда да вземе дрехите ми?

— Не. Дори през ум не ми е минавало.

Тя сложи ръце на хълбоците си и започна да крачи напред-назад по покрития с килим под.

— Сигурно си бил зает с четенето на записките ми и с разпространяването наляво-надясно на разни истории. Как си посмял да кажеш на Елън, че баба ми се е къпала заедно с дядо ми?

Тя говореше за една от любимите извадки на Ривъс от Завета. Тази история той бе разказвал на всеки, по-желал да го изслуша.

— Ти не ми каза да не чета книгата. Каза ми да я пазя от вражи ръце.

Тя спря рязко, завъртя се и насочи показалец право към гърдите му.

— Ти си този враг! Ти си казал на тези хора, че ще ме намериш.

Краката й бяха боси, а пръстите им — възхитителни.

— Аз наистина те открих.

— Повтарял си им го повече от десет години!

Като се надяваше да потуши пожара, той й отправи крива усмивка.

— Аз съм вярно агънце.

Тя стисна зъби и се приближи до него. Ароматната миризма на изтравниче изпълни носа й.

— Чуй това, Ривъс Макдъф. Щях да те пронижа с кинжала си, ако Елън не го бе занесла на ножаря.

Напрежението между тях се сгъсти като овесената каша на Монфише.

— Значи, била си обезоръжена, за мой късмет.

— Не се подигравай с мен — процеди тя през стиснати зъби.

Той протегна ръце с дланите нагоре в знак, че се предава.

— Моите извинения, Меридийн, за всичко лошо, което съм ти сторил, каквото и да е то.

— Сега ме моли за прошка — рече тя към тавана. — Ти си накарал тези хора да казват молитви за мен всяка събота. А те дори не ме познават!

Ривъс реши, че е най-добре да й каже всичко.

— Освен това те почитат два пъти — през Новогодишните празници и за да отбележат твоя рожден ден. Записан е в Завета.

Меридийн се подпря на масата и се наклони към него. В очите й тлееше пренебрежение, а сладкият й дъх галеше лицето му.

— Имаш извратен ум.

Жълтият сукман на Сирина на Меридийн и беше прекалено стегнат. Тъканта се изпъваше над гърдите й, които се надигаха и спускаха под напора на гнева й. Прииска му се да го прогони с целувка.

Тя се отдръпна назад като опарена.

— Гледаш ме похотливо. Спри веднага!

Той се замисли над неубедителния й отказ и прекалено късно видя как тя поглежда към ножа, оставен върху подноса с храната. В миг тя сграбчи заобленото острие.

Меридийн не беше като другите жени. Разчиташе само на себе си и освен това бе страдала от несправедливо отношение. Беше грешка да я ласкае. Измамата водеше към по-лоши грешки. Ривъс мъдро отстъпи.

— Имаш нож в ръката си, Меридийн. Моля те, остави го.

Тя пренебрегна любезната му подкана и отново закрачи из стаята.

— Как си могъл година след година да даваш на тези хора фалшива надежда?

Полите й бяха прекалено къси, а глезените й — твърде разсейващи. Дали беше гола под взетите назаем дрехи?

— Иначе по-добре да бях мъртъв.

Ривъс се опита да остави настрана неприличните си мисли, но не можа, поради простата причина, че тя беше тук, най-сетне до него. Освен това я желаеше с такъв силен копнеж, който прогаряше корема и слабините му.

— Как си могъл? — Кокалчетата й бяха побелели от силата, с която стискаше ножа.

Той пое дълбока, успокояваща глътка въздух.

— На тях им трябва надежда, Меридийн.

Раменете й хлътнаха. Тя отиде до камината и се загледа в пламъците.

— Колко мило от твоя страна.

Ривъс не бе възнамерявал да го каже по този начин, но в себе си винаги бе вярвал, че един ден ще я намери. Макар и толкова покварен, Едуард I не бе бесил дъщерите на враговете си. Вместо това той ги бе давал в ръцете на църквата.

Като наблюдаваше сега Меридийн, облечена в тази прекалено тясна дреха, с коса разперена като черно одеяло, той отново откри отново откри в нея малкото дете. Това е само привидно, възрази мъжкото му сърце, защото тя беше жена до дъното на душата си.

— Няма да остана. — Тя размаха ножа срещу него. — По-добре да стана монахиня.

Не, нямаше, но беше прекалено разгневена, за да обсъжда аргументите си с него.

— Това е драстичен ход.

Тя разпери ръце и изпусна ножа, който прелетя през стаята. От косата й се разпиля дъжд от водни капки, които попаднаха в огнището и засъскаха.

— Драстичен ли? А отвличането ми не е ли? За Бога, Ривъс, ще отида при крал Едуард.

Ако Едуард II узнаеше, че Ривъс я бе отвел против волята й, той щеше да се възползва от факта, за да продължи бащината си война против Шотландия. Сам Ривъс не би имал шансове да победи. Обединените армии на Ривъс и Робърт Брус бяха прекалено голям залък за англичаните, но Брус нямаше да обедини силите си с него, докато Ривъс не вземеше меча на Чаплинг. Кътбърт Макгиливри нямаше да го отстъпи. Само Меридийн можеше да вземе меча от него.

— Не мога да ти позволя да намесваш крал Едуард в нашия брак.

— Странна е представата ти за брака. Та аз съм твоя затворница.

— Само ако ме накараш да играя ролята на тиранин. Хайде, Меридийн, нека не водим битка още от днес. Семейство Монфише са ни приготвили фазан и ечемичени кейкове. Не можеш да отречеш, че това е любимата ти храна.

— Ана ти е казала. Какво друго ти наговори тази глупава клюкарка?

Беше му дала възможност да разведри атмосферата. Ривъс се хвана за нея като удавник за сламка.

— Разказа ми също за онази случка, когато си носила колана на целомъдрието.

По бузите й изби червенина.

— По онова време тя не беше в манастира.

— Не, но се боя, че историята е била доукрасена при преразказите. Не мога да си представя как си отишла в ковачницата и си накарала да изковат от доброто кентско желязо черпак.

Меридийн се усмихна.

— Изковаха не черпак, а пиростия.

— Монфише веднъж ми каза, че не би могъл да сложи на Сайбил колан на целомъдрието, защото ще трябва да прекопаят половин Англия, за да съберат достатъчно желязо.

— Съмнявам се дали й харесва, че е толкова едра.

Ривъс се развесели, защото ядът й бе попреминал. Отвлечена от предишните си мисли, Меридийн попита:

— Къде е Заветът?

Той погледна покрай нея към високата масичка в ъгъла. Над древната книга гореше светилник.

— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с легендата.

Тя последва мисълта му.

— Все още е вярно.

Младата жена реши да превърне лъжата си в твърдение, затова прекоси стаята и докосна книгата.

— Но книгата е моя собственост — добави тя.

— Тя принадлежи на принцесата. Ти ли си принцесата?

Тя го погледна. Очите й изглеждаха особено наситено зелени на светлината на лампата.

— Принцесата я няма вече.

— Тогава повторното запознаване със съдържанието на книгата не би трябвало да представлява интерес за теб — Ривъс подозираше, че е точно обратното. Книгата я интересуваше, при това много. — Вътре има само наставления и догми за запазването на хайлендското единство — небрежно добави той.

Чувствайки се онеправдана и напълно в правото си, тя вирна гордо брадичка.

— Написана е от майка ми и нейните предшественички. По право всички техни слова са мои.

В интерес на истината майка й не бе добавила ред към наследството на принцесите. Нито пък всички жени се занимаваха с бродерия. Ако всички бяха писали в книгата, нямаше том, който би побрал толкова думи.

Ривъс се бе смял и плакал, докато бе чел хрониките на много от онези смели и забавни жени. Дори пет живота да бе живял и във всеки да бе имал по пет жени, не би могъл да научи повече за тайните на женския ум и за копнежите на техните сърца, отколкото бяха скрити в този том. Нямаше да отстъпи тяхното скъпоценно наследство, най-малкото на някой, който поставяше под съмнение тяхната чест.

Помъчи се да налучка правилния тон.

— Думите им принадлежат на всички хора от Хайлендс.

Меридийн се опита да скрие чувствата си, но ръката й се разтрепери, докато пръста й следваше символите, изписани върху подвързията. Повдигна с показалец предната корица. Очите й светеха от любопитство, а от устните й се откъсна въздишка, която, беше от задоволен копнеж. Можеше ли да използва книгата в свой интерес? Не знаеше.

През прозореца долетя шум откъм двора на замъка Каруцата с багажа бе пристигнала. Меридийн бе потънала в четене. Ривъс се насочи към вратата.

— Извини ме за малко, но трябва да поговоря с младия Мънроу.

Тя притисна книгата към гърдите си.

— Трябва да вървя.

Ривъс не бе очаквал толкова бързо развитие на събитията. Друг избор, обаче, нямаше.

— Заветът трябва да остане тук, освен ако не си готова на сделка.

Тя застана нащрек.

— Каква сделка?

Той се стегна за нова битка. Слава Богу, че тя бе хвърлила ножа.

— Мечът на Чаплинг срещу тази книга.

Любопитството й се превърна в недоверие. След това тя отметна глава назад и се разсмя.

— О, вие, окаяни шотландци!

Не бе очаквал Меридийн да се съгласи, но обидата й предизвика гнева му.

— Не мога да ти позволя да вземеш книгата.

— Би ли ми казал защо? Тя е моя?

— Твоя, за да я почиташ или за да я унищожиш?

Тя изпъна шия с типичния за нея царствен маниер.

— За да правя с нея каквото реша.

Беше обречена да изгуби битката, защото за Ривъс книгата беше безценна. Мънроу можеше да почака. Ривъс щеше да вземе превес.

Той посочи с ръка креслата, поставени пред камината.

— Седни, тогава. Нека се насладим заедно на Завета.

— Мразя те.

— Е, добре, и преди го каза. — Меридийн бе гушнала книгата, сякаш за нея тя също беше нещо скъпоценно. — Искаш ли да разлистиш Завета или не?

Тя го погледна с нескрита неприязън.

— Това, което бих искала да видя, е главата ти, забучена върху копие на лондонския мост.

Ривъс не можа да сдържи полазилата го тръпка. Тя се усмихна злобно.

— А пък сърцето ти и дроба ти — дадени на гладните змиорки.

Достатъчно. Решен да я подчини на волята си, той зае властна поза.

— Ако направиш нещо на тази книга, ще те набия — нямаше, разбира се, да го направи, но не бе нужно тя да го знае. — Ще те заключа в тъмницата и ще ти посветя желанието си, докато не ме дариш с дъщеря, която ще почита жените в тази книга.

— Преди това ти ще умреш.

— Ще ти трябва помощ, за да ме отстраниш.

Тя спря за миг, за да го огледа преценяващо от главата до петите.

— Пробиваш си път, като се държиш лошо.

Доводите им ставаха прекалено разгорещени.

— Трябва да отстъпиш, Меридийн, защото аз съм боец и нямаш с какво да ми се противопоставиш.

В очите й проблесна пресметлив поглед.

— Тъй като си податлив на суеверията, ще извикам духовете на жените от моя род, за да ги видя как ще ти отхапят скъпоценната мъжественост.

Представата за тази страстна любовна игра накара Ривъс да се усмихне.

— Призови ги още сега.

— Да не би да ти е приятно?

— Направо съм възхитен. Това е наистина новаторско наказание — той протегна ръката си за книгата.

Тя я стисна в мъртва хватка.

— Ти си обезумял.

— Не, само съм въодушевен. — Той направи крачка към нея. — А някой ден, моя девствена жено, ще ти покажа защо идеята да ми отхапят мъжествеността изглежда толкова привлекателна.

Със сърце, разтуптяно от мисълта за намерението му, Меридийн отстъпи крачка назад.

— Е? — подкани я той, с искрящи дяволски черни очи.

Трябваше да му се измъкне. Междувременно трябваше да прочете Завета. Слугите знаеха повече за наследеното от нея, отколкото тя самата. На всяка крачка се сблъскваше с ритуал, описан в тази книга — дори подредбата на банята й бе продиктувана от обичаите. Всъщност не беше чак толкова любопитна. Просто мразеше да се чувства извън събитията, особено когато се отнасяше до тоалета й. Щеше да остави книгата тук, както той бе настоял. Нямаше смисъл да му дава повод да заподозре, че наследената от нея книга я интересува.

— Свършиха ли ти се острите нападки срещу мен, Меридийн?

Ривъс изглеждаше толкова решителен и силен, че тя не можа да сдържи езика си:

— Имам едно желание, Ривъс. Бих искала да умреш без потомство, а костите ти да бъдат погребани на неосветена земя.

Той тръсна рязко глава и въздъхна.

— Ти си страстна жена.

Неговият прекалено явен замисъл разтопи ледовете на яростта й. Тя отиде до един стол, тръшна се върху него и отвори книгата. С крайчеца на окото си видя Ривъс да излиза от стаята. Много му здраве. Резето щракна на мястото си. Тя прочете първото изречение.

Умът й неочаквано се прикова върху думите на жената, която бе живяла преди векове.

„Застанах гола пред съпруга си. Не се разтреперих от страх в брачното ложе, защото аз съм Меридийн, първата принцеса на Инвърнес.“