Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Границата (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maiden of Inverness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 82 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

ГЛАВА ТРЕТА

Покрай пътя към замъка Олдкеърн се бяха наредили стотици хора. Фермерите размахваха шапките си, вдигнали високо във въздуха гребла и мотики. Жените развяваха кърпи, а после попиваха с тях насълзените си очи. Децата подскачаха, пищяха и се бутаха напред, за да виждат по-добре.

Гордост изпълни гърдите на Ривъс. За разлика от него, шотландката, седнала до него, стоеше неподвижна като пън. Възторгът на хората беше заради нея, а тя не обръщаше ни най-малко внимание. В душата му се прокрадна съмнение, защото се бе надявал, че този радушен прием ще започне да разтапя студеното й сърце.

Обърната към тълпата качулката на наметалото и закриваше лицето й от него. Можеше само да се моли тя да не се покаже несправедливо безразлична към тях. защото се бе скарала не с тях, а с един крал и със сина на месаря.

Към тях се втурна едно момиченце на около шест години, стиснало в ръка букет замръзнали лилии. Ривъс забави коня и се наклони настрани с надеждата, че Меридийн ще вземе цветята.

Слава на свети Кълъмба, тя ги взе и благодари.

Детето засия и се втурна обратно при семейството си.

След малко един младеж излезе напред и подаде на Меридийн чаша, голяма колкото длан. По ръба й бяха издълбани петолистници — символ на принцесата.

— Оказвате ми голяма чест, сър — каза тя на момчето.

— А-ха — отвърна той, като се залюля на пети и придърпа надолу закърпената си дреха.

— Е… — тя замълча, чудейки се какво да отговори. — Ти си добро момче.

Младежът се поклони и побърза да застане край баща си.

Почитането на принцесата на Инвърнес беше обичай, стар като празнуването на Деня на жътвата. Ривъс се зачуди защо тя не си спомни и не отвърна на момчето с правилните думи?

Като скри лицето си с цветята, тя прошепна на Ривъс:

— Мразя те за това, Ривъс Макдъф.

Обзе го желание да защити хората си.

— Нямаш ли място в сърцето си за любовта, която те ти даряват безвъзмездно?

— Безвъзмездно ли? Грешиш. Тяхното обожание има твърде висока цена.

— Каква цена?

— Загубата на дома ми, на мирния ми живот. На приятелите ми също.

— Тези хора са невинни във почитта си към теб. Ще намериш сред тях много нови приятели.

Бащите вдигаха синовете си на ръце, за да виждат по-добре. Майките помагаха на бебетата да махат. Посрещаха я по същия начин, както бяха приветствали предшественичките й преди стотици години. Нима Меридийн не осъзнаваше значението на това посрещане? Подробностите бяха описани в Завета — цветята, чашата и другите дарове, които щеше да получи.

Меридийн не каза нищо и мълчаливо преглътна надигналите се в нея проклятия. На юг от тях на фона на небето се издигаха двете четвъртити кули на замъка Олдкеърн.

— Спомням си само едната кула. Кога си построил… Оттеглям въпроса си. Нищо не исках да те питам.

— Напротив. Любопитна си, а аз съм готов да удовлетворя любопитството ти.

Меридийн отметна назад качулката си и го погледна ядосано.

— Тогава ми кажи коя дупка наричаш свой дом.

По носа й беше полепнал цветен прашец и Ривъс се зачуди как ли щеше да реагира, ако изчистеше с целувка изцапаното. Развеселен от тази мисъл той прехвърли юздите в едната си ръка, за да може да я прегърне по-добре.

— Построих втората кула, за да отпразнувам смъртта на Едуард Първи. Има и трета кула, но тя не е толкова висока. Оттук не можеш да я видиш.

— В чест на чия бедна душа я построи?

Той се опита да сдържи смеха си, но не успя.

— В чест на теб.

Меридийн вдигна рязко глава и се удари в брадичката му. В очите й проблесна обещание за бъдеща разплата.

— Не искам да ме замесваш.

Разбира се, че искаше — заветът на принцесата го предричаше. Защо тя се отричаше от едно от главните условия?

— Така трябва да бъде.

— Защото го казваш ти ли?

— Не. Написано е в Завета. Поне не можеш да ме обвиниш, че съм те лишил от дължимото ти.

— Заветът! — повтори тя, сякаш думата й беше непозната. — Ти си го прочел.

Като си помисли, че тя има предвид общото им начало, Ривъс с голямо удоволствие й отвърна:

— Вярно, че някога бях неграмотен, но на четиринайсет години придобих това умение. Да не би да се съмняваш в способността ми да чета?

Тя го погледна така изненадано, сякаш бе вкусила нещо горчиво, когато бе очаквала сладко.

— Не, вярвам ти, че години наред си изучавал Завета. Тъкмо ще ми бъде по-лесно да те лиша от присъствието си.

Ривъс смяташе да й се отдаде всецяло. Съвсем скоро тя щеше да хвърля дребни монети над главите на хората от Елджиншър, а на него щеше да дава целувки.

— Невъзможно, Меридийн, защото смятам да те придружа до църквата.

— До църквата ли? — Смущението й се разсея като мъгла над голо поле. Последва го лъчезарна усмивка — О, с удоволствие ще се срещна със свещеника.

Ривъс я погледна любопитно, но замълча. Беше постигнал напредък и засега щеше да се задоволи с тази позиция. При всички случаи свещеникът щеше да застане на негова страна. Шотландското духовенство желаеше и работеше за автономията така въодушевено, както и светските хора. Когато папата бе отлъчил Робърт Брус, духовенството бе застанало зад краля на Шотландия.

Вратите на замъка се отвориха. Чу се скърцане на колела и дрънчене на вериги. Дузина конни стражи, водени от Кенет Броуди, изскочиха на пътя и препуснаха в галоп към тях. В този специален кавалерийски отряд бяха включени повечето от синовете на старейшините на клановете. Лесли яздеше до Форбс. Грант служеше заедно с Мъри. Отсъствието на клана Макгиливри демонстрираше огромната пропаст помежду им с Ривъс.

Меридийн щеше да промени тази ситуация. Тя щеше да повлияе върху живота на повече хайлендци, отколкото всички нейни предшественички. Подобно, ролята на Лондон, която заемаше спрямо Англия, Елджин щеше да стане отворен град за всички шотландци. Меридийн просто все още не го знаеше.

— Пристига армията ти — каза тя, като се откъсна от него.

„А твоят дълг те зове“ — помисли си той.

Конниците забавиха ход. Броуди свали шлема си и отпусна ниско глава за поздрав. Плетената му ризница прозвънтя при това движение.

— Лейди Меридийн. Сър.

Ривъс бе забранил на хората си да го наричат лорд. Не беше особено привързан към благородническите титли. Искаше да води хората. Тяхното обожание беше съвсем правилно насочено към Меридийн. Ривъс желаеше само тяхното уважение и лоялност.

— Познавам ли ви, шерифе? — попита тя. Обърканият Броуди сложи отново шлема си.

— Беше преди много години, вие бяхте…

— Заложница — прекъсна го тя. — Каквато съм и днес.

Ривъс реши, че с получаването на подаръците от децата великодушието й се бе изчерпало. Не бе обърнала внимание на нито един от мъжете, които яздеха с Броуди. Същевременно всички те искат да се поперчат пред нея с мъжествените си стойки.

Броуди хвърли въпросителен поглед на Ривъс, но той само поклати глава. По-късно, насаме щеше да му обясни.

— Милейди желае да отиде направо в църквата.

— Днес е сряда — рече Броуди, като отдалечи коня си от мрачната кобила на Леели. — Отец Томсън отиде в Неърн.

— Кога ще се върне?

Меридийн бе прекарала сред духовници години наред. Въпреки това тя продължаваше да бъде твърде пламенно отдадена на църквата. Ривъс се надяваше да не е добила странни привички в манастира. Познаваше мъже, чиито съпруги бяха неестествено привързани към молитвите. Жената на Макларън имаше олтар във всяка стая, дори в килера, в резултат на което в детската стая нямаше никой. Това нямаше да се случи и в замъка Олдкеърн.

— В петък — отвърна й Ривъс.

Удовлетворена от отговора му, тя се изправи.

— Тогава можеш да ми покажеш моите стаи.

Тя натърти на последното, за да подчертае разделението, което думите й подсказваха. Предизвикателството й беше разбираемо. Ривъс не бързаше. Пред него стояха години, за да узнае мислите й и да спечели сърцето й.

Като кимна на Броуди, той срита жребеца си: Стражите също тръгнаха, за да заемат местата си отстрани на Ривъс. Щом набраха скорост Ривъс хвана по-здраво Меридийн. А когато преминаха в галон тя сама се притисна към него.

Ято кокошки и шумни патици бяха накацали върху наскоро съоръжената с топове крепостна стена, която обхождаше огромния външен двор на замъка. Стражите по стената се насочиха към тесните отвърстия и птиците се разлетяха.

Във вътрешния двор се бутаха овце и мучаха говеда.

Щом конете влязоха в двора на замъка протръби рог. Войниците по стените подеха обичайното си приветствие:

— Макдъф! Макдъф!

Ако Меридийн чуеше същия ден още веднъж това име, щеше да започне да пищи като луда. Чувстваше се смазана под тежестта на толкова много ласкателства и доказателства за вярност. Дали наистина не беше единственият човек, готов да се противопостави на Ривъс Макдъф? Не. Не и в Хайлендс, защото тук винаги бе имало ежби. Сега цареше съгласие. Но утре или следващата седмица някой клан щеше да обиди друг. Мъжката гордост щеше да бъде наранена. Възрастни мъже щяха да се държат, като кучета пред парче месо, вързано за канап. Щеше да почне война. Щеше да дойде краят на благоденствието. Майки, жени и дъщери щяха да тръгнат с посърнали лица и разбити сърца. Бащи, съпрузи и братя щяха да оправдават своята жестокост с приказки за мощ и за правото на този или онзи клан. Дъщери щяха да бъдат принесени в жертва на врага.

Дано Бог й помогнеше да остане тук единствено в ролята на временен наблюдател.

Кулите близнаци се извисяваха в небето. Тесните процепи, предназначени за зорките стрелци с лъкове, сега се бяха превърнали в наблюдателници за любопитните. За голямо учудване на Меридийн, по нейна преценка, в самия двор имаше поне двеста души. Видя същата онази стена, на която преди години бяха сложени копията, с набучените на тях глави. Днес, под поривите на вятъра, там се вееха знамената на Макдъф и на дузина други кланове. Един флаг привлече погледа й — Маккуин.

Сега вече знаеше как Ривъс я бе открил. Най-добрата й приятелка, Джоана, бе разкрила пред съпруга си, Дръмънд Маккуин тайната й. Той, на свой ред, бе информирал Ривъс. Логичното заключение, което следваше от този факт, обезсърчи Меридийн. Копнееше да види отново приятелката си от детинство. От любов към племенника си смелата Джоана бе приела самоличността на сестра си и се бе впуснала в бурен живот. Меридийн й завиждаше за това, защото нейното собствено бъдеще изглеждаше мрачно.

Между двете кули на замъка Олдкеърн стоеше малка закръглена постройка, украсена със скъпи цветни стъкла и пръстен от офики, посадени в двора. До ковачницата бяха работилниците на бъчваря и коларя, а до стената на замъка бяха долепени внушителна казарма и оръжейница. Мишената, която войниците използваха, стоеше забита в утъпканата земя и изглеждаше измамно безобидна.

Меридийн погледна на изток и най-сетне забеляза църквата, вклинена между дърводелската работилница и тъкачницата.

Там тя щеше да намери своето убежище и това я успокои.

Следвайки знаменосеца, Ривъс насочи коня си покрай кладенеца и спря пред стълбите. Слугите от замъка се бяха наредили по стъпалата като войници. Прислужниците бяха спретнати и чисти, а мъжете — сериозни. Дали Ривъс бе взел на сериозно заплахата й да прогони слугите му? Можеше ли да го направи? Да, стига да имаше повод.

Като я притисна към гърдите си, той слезе от коня с плавно движение. Меридийн се почувства като пухена възглавница — така леко я носеше той.

Не беше поглеждала към него, откакто бяха говорили за църквата. Боеше се, че той ще прозре плана й да потърси помощта на свещеника за анулиране на брака им. За момента той я искаше в този замък. Първото задължение на съпруга към съпругата бе да покаже пред слугите поддръжката си към нея.

Съпруга. Тази дума събуди цял куп момински сънища. От месеци не я бяха посещавали мечтите за другар и за собствен дом. Сега трябваше да се отърве и от двете.

В петък щеше да отиде при свещеника и да задвижи плана си за разтрогване на връзките, които я обвързваха с Ривъс Макдъф.

Той я изчака да оправи полата си, след това взе ръката й и я поведе към един мъж на около петдесет години. Както подобаваше на възрастта му, той носеше дълга вълнена дреха, притегната с кожен ремък на кръста.

— Лейди Меридийн, позволи ми да ти представя моя стюард, Сим Грант.

С голямо достойнство той й се поклони ниско до кръста.

— Предавам ви сметките на господаря, милейди, и кесията на баща си. — Той й подаде кесия, направена от кожа на язовец. По нея нямаше златни пискюли или украшения. Баща му беше обикновен човек.

Тъй като тя не взе скъпоценния дар, Сим стана настойчив.

— Ако откриете в сметките ми нечестна облага, можете да задържите кесията на баща ми. — Той извърна очи, задавен от напиращите емоции.

Това беше неговата най-ценна вещ и сега я предаваше на тази красива непозната.

— Но защо?

— За да раздавате справедливост, както подобава на една принцеса.

Принцесата. Сигурна бе, че Ривъс Макдъф и снажният шериф раздаваха справедливост сред хората си. Освен ако Сим не говореше за някоя от догмите, записани в Завета. Ривъс ги знаеше всичките. Не можеше да вини стюарда, докато не прочетеше Завета. Не искаше да става част от традиционните ритуали, а освен това какво я интересуваше, ако Сим Грант бе мамил Ривъс Макдъф? Би се радвала дори, ако той го бе разорил.

Тя взе кесията и мушна в нея дървената чаша. После подаде на Сим цветята.

— Сигурна съм, че си водил честно службата си. Моля те, постави цветята във вода.

Дойде ред на готвачите.

— Сайбил и Коунал Монфише.

Двамата бяха различни като деня и нощта. Сайбил беше два пъти по-едра от съпруга си и толкова руса, че чак жълтееше.

— Монфише ли? — рече Меридийн, заинтригувана от името.

Коунал, слабо телосложение, бе подстригал черната си коса необичайно късо, а брадата му стърчеше, гъста като овче руно.

— Да, милейди. Ние сме от изток.

— От Неърн — вметна Сайбил.

— Дойдохме тук, когато града ни бе опожарен през есента на трийсет и седма година.

Жена му се сгуши в шала си.

— Беше през октомври.

— Дрънкаш глупости.

— Само защото ти не мислиш какво говориш.

Явно кавгите идваха лесно при тях. Меридийн познаваше добре този тип приятелство. Тя и Джоана Бенисън бяха прекарали часове наред в размяна на остроти и години в учене на изкуството да прощаваш. Джоана, нейната приятелка, сега бе съпруга на Дръмънд Маккуин, звярът, разкрил на Ривъс Макдъф местонахождението на Меридийн.

Меридийн погледна изпитателно съпруга си.

— Изненадана съм, че Брус може да влиза във владенията ти и да ги опустошава.

Очите му се присвиха, сякаш се чудеше как да й отговори. След известно време додаде:

— По онова време аз не се подчинявах на Робърт Брус.

Меридийн насмалко от изненада не изпусна кесията на стюарда.

— Значи си бил старейшина бунтовник?

— Да. Поисках нещо от Брус. Той ми отказа и ми заповяда да сторя онова, което не можех. Когато аз възразих той подложи земите ми на огън и сеч. Двамата заедно с баща ти превзеха Неърн.

Това я учуди, понеже баща й рядко се съюзяваше с шотландците от юга. По това време, когато тя бе отишла в Англия Робърт Първи беше крал на всички шотландци.

— Какво поиска от Брус?

Ривъс преметна наметалото си през рамо и придърпа нагоре колана, на който, висеше меча му.

— Тъй като той е наш монарх, а теб не можах да те открия никъде, аз му поисках меча на Чаплинг. Той… в пристъп на гняв ми отказа.

Меридийн се напрегна. Подозренията й се потвърждаваха. Ривъс искаше не нея. Той искаше меча и вече се бе опитвал да го вземе. Дали преди това си бе направил труда да я потърси? О, по дяволите, мислено изруга тя.

— А какво поиска Брус от теб?

Като се ухили, Ривъс погледна към шерифа Броуди.

— Той ми заповяда да се подчиня на баща ти.

Сред стражите се чу сърдито сумтене.

Но Меридийн набра смелост от наученото. Ако Робърт Брус бе против Ривъс да вземе меча на Чаплинг, значи със сигурност щеше да й помогне да избяга от Шотландия.

— Брус все още размишлява върху тази шега — намеси се един от стражите. — Кътбърт ще види едно превито коляно. — Той посочи към собственото си коляно. — Собственоръчно ще му разбия главата в него.

Последваха толкова силни одобрителни дюдюкания, че се наложи Ривъс да вдигне ръка, за да ги спре. Мъжът спря погледа си върху Меридийн.

Непознатият младеж се държеше с онази гордост, присъща само на хайлендците. Наперената му стойка и неговата самоувереност й напомниха за по-големите й братя. Но този човек бе говорил с пренебрежение за баща й. Не можеше да се съгласи с него.

— Кой сте вие? — попита го тя, като забеляза, че на китките му няма нищо, докато всички останали мъже носеха златни бойни гривни.

Той направи внушителен поклон.

— Съмърлед Маккуин.

— Най-младият брат на Дръмънд — поясни Ривъс. — Много е доволен, че ти се върна.

— Лейди Клеър ми е казвала за вас хубави неща, милейди — рече Съмърлед.

Фактът, че бе нарекъл съпругата на Дръмънд Клеър беше от голямо значение за Меридийн, защото това даваше отговор на един въпрос, който я бе озадачавал откакто Дръмънд неочаквано бе освободен от затвора Тауър в Лондон. Джоана, жената, която сега живееше с Дръмънд, бе запазила в тайна от хората на Елджиншър истинската си самоличност.

Заобиколена от толкова много мъже, Меридийн се почувства малка и безпомощна. Обърна се настрани и се престори на заинтригувана от третата кула.

— Как мислиш, подхожда ли ти? — попита я Ривъс. Щом той можеше да говори общи приказки по важни въпроси, можеше го и тя.

— Това място би харесало на всяка съпруга.

— И понеже имам само една, предполагам, че говориш от сърце.

Меридийн внимателно подбра отговора си, тъй като говореше пред толкова много свидетели.

— Бих казала, че винаги познаваш, когато говоря искрено, милорд.

Той отговори така високо, сякаш го бе помолила за щипка сол.

— О, разбира се, Меридийн.

След това я придърпа към себе си и я целуна.

Преди да е успяла да се отскубне от него, той я стисна здраво и прошепна:

— Бъди нежна, смела моя и внимавай. Зле си въоръжена за тази битка.

— Да не ме заплашваш? — рече тя с лице толкова близко до неговото, че носовете им почти се допираха.

— Не. Обещавам ти. Ако отново ме срежеш в присъствието на тези мъже, ще те метна на рамо и ще те внеса вътре. Вече съм го правил. — Той й отправи ослепителна усмивка. — Тогава, вълшебна моя Меридийн, ще започне битката.

Не й беше работа да го предизвиква пред толкова мъже. Знаеше го добре, но бяха минали години, откакто бе научила този тайландски протокол.

— Мислиш си, че някой ден ще спечелиш тази битка.

— Привлекателен ли? — рече той с мелодичен тон, сякаш искаше да придаде на гласа си интимност. — Ласкаеш ме, мила.

Меридийн се ядоса.

— Не, не те лаская и престани да преиначаваш думите ми. Никога не съм те намирала за привлекателен.

— Сигурен съм, че каза точно това.

— А пък аз съм сигурна, че го е казала някоя от твоите държанки, които имаш.

Стражите започнаха да шептят помежду си. Явно последните й думи бяха казани твърде силно и те я бяха чули.

— Жени ли? — Ривъс се отдръпна и я зяпна с тревожно ококорени очи. — Кой ти каза това?

— Няма значение. — Един поглед през рамо й подсказа, че е тръгнала в права посока, защото мъжете се бяха приближили малко. — Сега искам да вляза вътре.

— Твоето щастие е мое задължение.

За един непознат думите му биха прозвучали искрено, но тя знаеше, че той е зъл човек. Ривъс се обърна към шерифа.

— Погрижи се да смажат вратата. Звучи като ръждясала обсадна машина. И изпрати един мъж до кораба. Нека им каже да побързат с изпращането на багажа.

— Добре — шерифът се отдалечи и започна да издава заповеди на висок глас. Стражите го последваха като патета след патица.

Ривъс освободи слугите.

— Ела, Меридийн.

Макар и казани сърдечно, в думите му се съдържаше заповед. Щеше да бъде твърде меко, ако го наречеше просто деспотичен. Мислите й се върнаха обратно към Робърт Брус. Беше ли приятел или враг? Трябваше да научи отговора на този въпрос, но засега просто последва Ривъс в крепостта.

Трапезарията беше отделена с преходна врата от голямата зала. Над каменния свод в гладката скала бяха издълбани думите „Единно царство“ — един древен вик за шотландско единство, останал без отговор.

Мотото беше изсечено наскоро, защото, дори когато бе била момиче, щеше да забележи открито написаното предизвикателство. Погледна към Ривъс, който се чувстваше така удобно в ролята си на великодушен господар и беше толкова последователен в опитите си да я задържи. Пожела му успех в неминуемото му разочарование. Но, все пак, не можа напълно да скрие усещането за щастие, което извикваше в нея направеното само за тринайсет години от сина на един месар.

Закръглените стени бяха украсени с хералдични бойни щитове. Еленът — символ на клана Гордън стоеше край орела на клана Мънроу. Кралската котка на Макферсън делеше място с могъщия меч на клана Гън. И над всички тях царстваше развилнелия се лъв на Макдъф.

— Мислила ли си някога, че ще видиш събрана на едно място толкова много хайлендска добра воля? — додаде той.

— Не и не мисля, че тя ще процъфти.

Усмивката му помръкна, а погледът му доби отчуждено изражение. Забележката й го бе наранила и Меридийн почти бе готова да го помоли за извинение.

— Искаш ли ейл или билково вино? — попита я той. — Сайбил Монфише е известна с напитката, която вари от билки и плодове.

Трябваше ли да му откаже? Видът на толкова много хайлендско оръжие, накачено покрай нея, трябваше да я изплаши. Въздействието му, обаче беше точно противното. За първи път, откакто бе напуснала Англия, Меридийн се чувстваше в безопасност и това ужасно туптене в гърдите й бе изчезнало.

Тъй като знаеше, че скоро ще се върне в Скарбъроу, тя предпочете да избере за известно време компанията на Ривъс.

— Предпочитам ечемичена отвара, но, ако нямате, ще опитам виното.

— Кажи на Монфише да има винаги готова ечемичена отвара за милейди.

— Да, сър — рече Сим. — Веднага ще изпратя момчето от кухнята до хамбара.

Ривъс кимна на слугата, който се завъртя рязко и си тръгна с отекващи по каменния под стъпки.

— Кажи ми какво стана после между теб и Робърт Брус.

— Сключихме мир. Той гори от нетърпение да се запознае с теб.

Нима коронованият крал на Шотландия щеше да опрости подлостта на Ривъс? Вероятно, тъй като бяха съюзници. Тази новина й донесе известно разочарование, но Меридийн имаше и други възможности.

— Тогава трябва да поканиш краля си.

— Вече е сторено. Ще дойде за Еньовден.

Меридийн се зарадва. Ако Робърт Брус се надяваше на среща с Меридийн Макгиливри, чакаше го разочарование. През юни тя вече щеше да се разхожда сред високата до колене английска детелина.

— Чудесно — рече тя, понеже не можа да измисли нищо друго.

— Знам какво си мислиш, Меридийн. Отговорът е: да, той се радва, че изгубеното агне се връща при стадото си.

Желанието да го поправи отстъпи на идеята за насладата от бъдещата победа.

— Прекрасно.

Ривъс се пресегна и свали една кутия, сложена на висок рафт. От кутията извади колана на господарката на замъка — същият колан, на който тя можеше да закачи ключовете от стаите в замъка.

— Това е за теб.

Фино изработени верижки от злато и сребро се преплитаха и оформяха символа на женската власт. Дори колана на майка й не бе толкова хубав.

— Няма да го нося.

— Напротив, ще го носиш.

Ако Ривъс заподозреше, че се готви да избяга, можеше да й попречи. Затова тя се подчини. Взе колана и го сложи около кръста си.

— Прилича на колан на целомъдрието.

— Какво знаеш за коланите на целомъдрието?

Преди две години в манастира бе пристигнало едно момиче от Кент, което носеше това ужасно устройство. Ключът бе изпратен по отделен пратеник. Меридийн успя да вземе ключа и заедно с другите момичета пробваха колана за развлечение. По-късно сестра Маргарет бе наредила на ковача да изкове от колана пиростия.

— Знам достатъчно.

Той отиде до игралната маса, поставена близо до огнището, взе чифт зарове и ги разлюля в шепа.

— Да ти поръчам ли един колан?

— Опитай и ще го захвърля по похотливото ти лице.

Той цъкна укорително и търкулна заровете обратно върху масата.

— Рядко съм похотлив.

— Често ли каниш истински мъже?

— Напоследък не. Изглежда, че съм обречен да живея в компанията на страхливци и похитители.

Той отиде до масата и се върна с нанизаните на пръстен ключове от замъка.

— Ако подсладиш малко езика си, ще живееш много по-добре тук.

— Да не би ти, синът на месаря, да ми заповядваш?

— Не. — Той закачи тежкия обръч на колана й. — Само те съветвам като твой съпруг.

С добавянето на тежките ключове, колана се смъкна надолу върху хълбоците й.

— Никога няма да се покоря.

Ривъс кимна и се приближи към нея, за да намести колана й.

— Само защото баща ми беше месар?

Тя отстъпи извън обсега на ръцете му.

— Не за това, а защото синът му е едно зло чудовище.

Той сложи ръка на гърдите си и примигна с престорена невинност.

— Но аз всъщност съм кротък като агънце.

Тя се изсмя. И преди бе казал тази глупост.

— Ако си толкова нежен, защо ме отвлече, вместо да ме съблазниш с нежните си молби?

Той закрачи напред-назад с ръце зад гърба и Бог знае каква пакост в ума. Никога ли не се гневеше? Господи, ако това бе истинската му същност скоро щеше да си отиде в Англия.

Сигурно щяха да последват още словесни трикове, така че Меридийн предпочете да поеме инициативата.

— Предполагам, че би предпочел да падна в ръцете ти и да те залея с любовта си.

Сякаш, че я предизвикваше. Той разтвори широко ръце. Тази поза щеше да изглежда глупаво при всеки друг, по-дребен мъж, но Ривъс Макдъф беше прекалено добре скроен и го знаеше. Противно на волята си, тя установи, че му се възхищава, че харесва стегнатия му кръст и силните крака, широките му рамене и привлекателната му външност.

Привлекателен. Интересът й изчезна и тя съжали за изречените мислено дръзки думи.

Меридийн не помръдна и Ривъс повдигна презрително вежди.

— Така си и мислех. Ти си прекалено страхлива. Съмнявам се дали някога през главата ти е минавала поне една мисъл за страст — като размаха показалец към нея, той добави мъдро: — Англичаните са унищожили романтиката в теб.

— Как смееш да твърдиш, че си разбрал мислите ми? — та той не я познаваше ни най-малко. — Какво изобщо би могъл да знае един хайлендец за копнежите на женското сърце?

Потънал в размисли, той се приближи до нея и спря на една ръка разстояние.

— Всеки уважаващ себе си шотландец ще ти каже, че твоята кожа е толкова гладка, та чак кара човек да те помоли да се докосне до ръката ти. Усмивката ти е богатство, което съперничи на планина от злато.

Сладкодумието му я поласка. Ривъс взе ръката й и я поднесе към носа си.

— Само дето миришеш на кон и кожа — добави той. Меридийн замръзна по средата между обидата и смеха. Той й намигна и последния победи. Със смях тя отиде до масата и изми ръцете си в легена. Сапунът беше ароматизиран с изтравниче. В ума й проблесна един спомен.

Много, много отдавна тя бе тичала из поле от изтравниче, така високо, че не можеше да вижда над растенията. На колко ли години е била тогава? Сигурно на три или четири, защото на шест бе започнала да расте бързо като лиственица на слънце.

— Какво те кара да се усмихваш? — попита Ривъс, като й подаде кърпата.

Една щастлива мисъл, което беше странно, защото рядко си спомняше с любов за детството си. Не трябваше да го прави често, нито да споделя мислите си с него.

Потърси някакъв подходящ отговор и го намери в завръщането на Сим.

— Усмихнах се при мисълта, че ще вкуся напитката на мисис Монфише. Трябва да я пробвам, докато се къпя.

Изражението му й подсказа, че не е успяла да го заблуди, но той прояви достатъчно добро възпитание и остави темата да отмине.

— Оттук, моля — рече той, като й подаде чаша вино. Поведе я през тесен, но добре осветен коридор към една обкована с желязо врата. В дървото бе дълбоко издълбан петолистник.

Меридийн не можа да сдържи саркастичната си забележка.

— Странно колко ти харесва това цвете.

Той повдигна едната си вежда, но изражението му излъчваше по-скоро търпимост, отколкото презрение.

— Не само цветето, Меридийн. Имаш клетвата ми над това цвете.

— Можеш да вземеш клетвата си и да я втъчеш в дрехите си, ако питаш мен.

Той вдигна резето и отвори вратата, без ни най-малко да се подразни от гневните й думи.

— Твоите покои.

Меридийн моментално бе поразена от красотата на стаята и не забеляза трите слугини, които стояха до стената. Явно това беше малката постройка между кулите, същата с офиките пред нея. Беше я харесала как изглежда откъм двора.

Построена наскоро, постройката беше изпълнена със слънчева светлина, навлизаща през скъпите стъклени прозорци. Покрай тях беше постлан красив килим. Върху килима имаше кошници с прежда и скъпоценни сребърни нишки. Станът й щеше да подхожда съвършено на това слънчево място.

Вдясно стоеше огромно легло с балдахин, който се издигаше до тавана. Завесите бяха направени от тъмнозелено кадифе и бяха привързани със златни ширити. Дюшекът бе застлан с подходяща покривка, избродирана със златни петолистници в средата. Два каменни мангала, големи като бъчви за събиране на дъждовна вода, излъчваха приканваща топлина из уютната стая.

Стаята буквално излъчваше притегателна сила. Неспособна да й се противопостави Меридийн пристъпи навътре. Нямаше никакви тръстикови рогозки, които да загрозяват обстановката. Вместо това покрития с каменни плочи под бе застлан с малки вълнени гоблени.

Зад една странична врата се намираше малък килер, криещ набор от различни вина, буре с ейл и кани, достатъчни за малък банкет. Майка й бе забавлявала баща й в стая, която изглеждаше и миришеше съвсем по същия начин. Завивките на майчиното й легло бяха сини, но направени по подобен начин.

Но откъде Ривъс го бе узнал?

От книгата. Проклетият Завет на принцесата. Ривъс не само бе прочел книгата, но и бе обзавел стаята според описанията на предшественичките й.

Меридийн не бе чела описанията. Защо майка й не й бе дала книгата? Подобно на повечето деца, Меридийн бе ограничавана в детската стая, освен при специални случаи. По онова време разговорите се съсредоточаваха около отношенията между клановете или застрашаващото ги английско нашествие. В началото беше прекалено малка, за да разбере и тъкмо когато бе започнала да проумява за какво говорят, тя бе хвърлена в ръцете на врага и забравена в Англия.

— Харесва ли ти стаята, милейди?

Това беше глупав въпрос, понеже стаята беше достатъчно добра, дори за кралска особа — едно мирно място, което я предразполагаше да захвърли грижите си и да се отпусне.

Тя го погледна и обезпокоеното му изражение я накара да се замисли. Ривъс бе свършил много работа, за да приготви място за нея и сега очакваше тя да му благодари. Меридийн бе мечтала за друг един живот в страна, където мъжете не започват война заради стадо говеда или пиянско самохвалство.

Но по причина, която не проумяваше, тя не можеше да го разочарова.

— Красива е.

Той се усмихна и тя отново си спомни смелото момче, което бе дръзнало да се застъпи за нея пред могъщия Плантагенет.

„Очаквах кралят да ме обеси преди залез слънце.“

Погледна го и разбра със сърцето си, че дори цяла армия крале не можеха да навредят на сегашния Ривъс Макдъф, но ако тя се покажеше жестока, това щеше да го разочарова.

— Благодаря ти — добави тя, мислейки си, че някога щеше да съжалява за отстъпчивостта си.

Той сложи ръка на рамото й и я обърна към чакащите я прислужнички. Две от момичетата бяха млади, вероятно на дванайсет години. Третата прислужница беше значително по-стара, може би на двайсет години. И трите бяха облечени в еднакви жълти носии върху бели ризи.

— Това са прислужниците ти — рече той.

Майката на Меридийн бе имала три прислужници, както и всички принцеси преди нея. Но от петгодишна възраст, докато не я бяха прокудили от Шотландия, Меридийн бе изпълнявала задълженията и на трите. Обязаностите и задълженията на трите прислужници бяха легенда. Ривъс сигурно ги бе открил в книгата, както и другите неща.

Задави я сантиментално чувство. Не можеше да се противопостави на копнежите на едно момиче за истинска майка, а не онази, която я бе изоставила.

— Запознай се с Лизабет — каза й той, — пазителката на завивките ти.

С непознато досега за нея усилие, Меридийн се откъсна от старите си копнежи.

Момичето с кафява коса и лешникови очи се размърда неспокойно от вълнение, че е било представено първо. Другите момичета, едното — високо червенокосо, а Другото — с коса руса като узряло жито, забиха поглед в ръцете си.

Тяхното разочарование беше толкова мило, че Меридийн забрави собственото си смущение.

— Елате насам и трите.

Ривъс продължи:

— Това момиче с коса с цвета на морков е Сирина. Тя се грижи за цветната градина, по специално за офиките. Сирина се зарадва особено силно на твоето идване, защото гори от нетърпение да се омъжи за онзи млад момък, Съмърлед Маккуин.

Прислужницата, по-възрастна от останалите, се изчерви и доби цвят, близък до този на косата си.

— Добре дошла, милейди.

Прислужниците на майка й винаги бяха прекратявали службата си с навършване на дванайсетата си годишнина. Очевидно това не бе записано в книгата, защото Сирина доста бе надхвърлила тази възраст. Или пък беше записано? Меридийн отчаяно желаеше да знае кое беше вярното.

— И накрая, това русо момиче е Елън, която се грижи за банята. Мисля, че това беше първото ти желание.

Елън направи реверанс, а сините й очи се стрелнаха от Меридийн към отворената врата вдясно. Меридийн забеляза, че в стаята имаше огромна вана, кърпи за подсушаване и екстравагантно огледало, голямо като поднос за говеждо.

— Твое дело ли е целия този лукс, Ривъс? — поинтересува се Меридийн.

— Може да се каже. Но подредбата на банята води началото си от съпруга на десетата ти прапрабаба. Тя е била една от принцесите, които са се казвали Мери и е описала банята в Завета. — Той поклати глава, сякаш спомена бе извикал нежност у него. — Мила душица е била тази Мери, според записаното от нея.

Шокираната Меридийн насмалко не го подкани да й обясни подробно. Заветът съдържаше правила и съвети за насочване на бъдещите принцеси, а не лични хроники. Или не беше така? Майка й не й бе казвала нищо подобно. Дали не бе пропуснала тази информация?

Меридийн не знаеше и самият факт, че беше любопитна относно съдържанието на книгата я обезпокои повече, отколкото знанието, че Ривъс смята да я задържи тук. Връзките й с Шотландия бяха прекъснати преди повече от десет години. Сега принадлежеше на Англия. Защо да се безпокои заради онази глупава книга?

— Имаш ли някакви поръчки към Лизабет и Сирина? — попита Ривъс.

Меридийн сграбчи възможността за отсрочка относно тревожните мисли.

— Да. Лизабет, погрижи се да донесат тук сандъка с вещите ми. Когато пристигне, отдели настрана нещата ми за писане. А ти, Сирина, се погрижи да сложат стана. Искам да бъде ето там, под прозореца.

— Веднага — обади се по-голямата и смела девойка Сирина. — Баща ми е умел и известен тъкач. А аз съм същински специалист в подготвянето на станове.

— Как намираш време да се грижиш за цветята? — попита Меридийн.

— Сега не са им нужни грижи. По това време на годината са голи като душата на англичанин.

Меридийн чу как Ривъс изпръхтя от смях в шепата си зад нея. Не можа да се сдържи да не отговори:

— Може би е така, Сирина. Но знаеш ли какво казват англичаните за хайлендците?

— Нищо хубаво, навярно — вирна тя брадичка.

— Те казват — започна Меридийн, като обърна глава към Ривъс, — че ако искаш да опитомиш шотландец, трябва да го хванеш още като малък.

Сирина я погледна така, сякаш бе глътнала магарешки бодил.

Ривъс се наклони по-близо до нея.

— Освен това англичаните имат навика да ловят шотландски принцеси и да ги настройват срещу рода им. Но ние ги връщаме и отново ги правим наши принцеси.

Тя се завъртя рязко и се озова с лице срещу брадичката му.

— Ривъс, ако се замислиш малко повече, скоро сам ще се оплетеш в доводите си.

Устата му беше само на един шепот разстояние от нейната.

— Успели ли са да те опитомят, Меридийн? Или са оставили на мен това удоволствие?

Опасенията заседнаха като буца в гърлото й.

— Удоволствие ли?

Погледът му се плъзна по лицето й и остана доволен от видяното там.

— А-ха. Удоволствие от най-изискан тип.

Много жени бяха паднали в плен на мъжествения му чар и Меридийн добре разбираше защо. Собственото й сърце туптеше силно. Нямаше как да не си представи чувството, ако устата му се допреше до нейната. Много жени познаваха това чувство. Дали и тях бе успял да плени с примамливите си очи?

Той погледна покрай Меридийн и с едва забележимо движение на очите си показа на слугините вратата. Меридийн ги чу, че излизат, но умът й остана зает с неуместни въпроси, относно Ривъс Макдъф. Не можеше да се извърне от него.

Той сложи ръце на раменете й, но тя не почувства тежестта им.

— Затвори очи, Меридийн, и ми дай целувка.

Той я бе нарекъл страхливка на полето на любовта. Да го обореше, като същевременно задоволеше собственото си любопитство, представляваше едно предизвикателство. Погледът му искреше от приятелска подкана, на която тя не можеше да откаже. Затвори очи и в следващия миг устните му докоснаха устата й, след това се притиснаха по-силно и започнаха да се движат в бавни, умели кръгове.

Дали всички жени чувстваха този шеметен, ефирен копнеж? Ако беше така, тогава напълно разбираше защо жената на рибаря в Скарбъроу винаги беше усмихната на сутринта, след като мъжът й се бе върнал от морето. Меридийн възнамеряваше да изследва тази тайна и да се измъкне, събрала знания, които й бяха били забранени.

Устните му се разтвориха и тя откри, че устата му беше сладка и гостоприемна като топла напитка в студена зимна нощ. Топлина се разля чак до върховете на пръстите й. Тя се олюля, но ръцете му я сграбчиха, задържаха я и я привлякоха в люлката, заключена между гърдите и мишците му. Сърцето му биеше силно и равномерно до гърдите й, а дъхът му галеше бузата й. В главата й се завъртяха привлекателни представи — красиво пролетно утро и вихрена езда на бърз кон през ливади, обсипани с полски цветя. Представи си как вятърът шиба косите й и чу тропота на копита в ушите си. Пръстите й докоснаха кадифето на дрехата му и почувстваха как мускулите му отдолу се стегнаха и надигнаха.

Дълбоко в гърдите му се зароди стон, а след него целувката им се промени. Ривъс стана по-настойчив, езикът му разтвори устните й, а ръцете му замачкаха плътта й.

Интимността на целувката я разтревожи. Да не би да смяташе да я насили? Тя се отдръпна рязко и го попита.

Очите му станаха като стъклени и той разтърси глава, сякаш искаше да се пробуди от дълбок сън.

— Опитваш се да ме прелъстиш? — попита тя.

Той изпусна въздуха от дробовете си и заби поглед в леглото.

— Не днес. — Очите му се върнаха към нея. — Ти си девствена, Меридийн Макгиливри. На кораба заяви нещо друго само напук на мен. Това беше първата ти целувка.

Негодуванието я настрои войнствено.

— Това беше първата ми целувка с човек от твоя тип.

Обхвана го гордост.

— От моя тип ли?

— Да. С мъж, който мирише на кон и кожа. — Тя хвърли в лицето му собствените му думи.

Облекчението му бе така пълно сякаш му бе казала, че е най-изисканият лорд в целия християнски свят. Като се разля в усмивка, той я целуна бързо по бузата.

— Наслаждавай се на банята си, Меридийн. Ще се върна да те взема в осем часа.

— Няма да отвърна на почукването ти.

Ривъс се насочи към вратата, като потисна с воля желанието, сграбчило слабините му.

— Тогава ще трябва да използвам ключа си.

Щом излезе от изящната врата, видя, че Кенет Броуди го чака в коридора с пергаментови свитъци под мишница и нетърпелив поглед в очите.

— Имаме неприятности, Ривъс — рече той.

„Повече, отколкото предполагаш“ — помисли си Ривъс и се насочи към собствените си покои, последван от Броуди.