Ъруин Шоу
Париж, Париж (3)

ВАРИАЦИИ

ТАКА… по този начин стояха нещата — или поне така изглеждаха — за един доста омаян наблюдател много отдавна. Мнозина от нас, които живееха там, си спомнят за този период като за добрите стари времена.

Униформите на армията, флотата и въздушните сили на Съединените американски щати, с всичките им добре познати военни отличия, можеха да се видят навсякъде, а НАТО, с неговите прославени американски командири, беше като едно успокояващо присъствие в града. Франция бе галантен и надежден съюзник, поне в пресата, а гарнизонната лавка в американското посолство демонстрираше щедростта на Новия свят като раздаваше кленов сироп, хладилници и безмитен бърбън на заслужилите войници и дипломати, както и на техните заслужили приятели.

Шарл де Гол беше застаряващ, недодялан генерал, който си пишеше в сбита проза мемоарите в едно мъничко, забравено селце на име Коломби-ле-Дуз-Еглиз, което човек прекосяваше за две минути на път към скиорските писти в Швейцария. По някакъв начин изглеждаше, че слънцето никога не грее над схлупените стари покриви, докато колата префучава през него. Каквото и да станеше с Франция, казваха всички, то щеше да стане без генерал де Гол.

Вярно бе, че в собствената ни страна сенатор Маккарти малтретираше цивилизацията, а Джон Фостър Дълес и руснаците планираха бог знае какви ужаси за нас в бъдеще, но за момента се намирахме извън потока на нашето родно мнозинство и само за освежаване се докосвахме до теченията на Европа. Егоистично се възползвахме максимално от късмета си. Бяхме преживели своята война и Париж от този период бе част от наградата ни, макар в сърцата си да знаехме, че това не може да продължава вечно, перспективите ще станат други, работните места ще се изчерпят, момичетата ще се омъжат, приятелите ще ни изоставят, увеселителните заведения ще затворят вратите си, старите песни ще загубят магията си, времето ще се промени.

Хората винаги пишат за градове, в които да бъдат щастливи. Позволете ми за момент да направя обратното. Позволете ми да пиша за онези, които са нещастни и търсят град, в който да бъдат нещастни. Позволете ми да пиша за Париж през зимата.

Париж през зимата е за любителите на меланхолията — за любовниците, които скоро трябва да се разделят, за търговците, които са на ръба на фалита, за поетите, притиснати от стихове и за хората на издръжка, притиснати от чекове, за собствениците на коне, чиито жребци току-що са се оказали последни на състезанието, за сценаристите веднага след някой провал, за жените, изоставени от мъжете си заради други по-млади, по-хубави, по-умни, по-богати и във всяко отношение по-добри момичета. Париж през зимата е за свалени от престола крале, за разкрити шпиони, за лидери на движения за мир, за хора, които дължат пари на правителството — на което и да е правителство, за издатели на малки списания, които нямат сила да отидат в редакцията, защото там ги чака печатарят със сметката, за деца, които не смеят да се приберат вкъщи, защото току-що са си получили бележниците. Париж през зимата е за смели мъже, които са се били във войните на това столетие и които вече са прочели сутрешния вестник, за пияници, които се борят с алкохола, за бременни неомъжени момичета, за джентълмени приятели на бременни неомъжени момичета, за филмови звезди, тръгнали по пътя надолу и за филмови звезди, които се изкачват нагоре, за хора, чиито имена се появяват във вестниците прекалено често и за такива, чиито не се появяват достатъчно често, за вдовици на съпрузи, оставили по-голямата част от имуществото си за благотворителност, за обезнаследени синове, за комарджии, проиграли късмета си.

Минават седмици наред, а слънцето е само едва доловим слух отвъд бавно движещите се облаци и нежно сивото небе над покривите сякаш се готви да избухне в нисък, мелодичен плач, склонно да съчувства на бягащите от полицията престъпници и на боксьорите средна категория, нокаутирани още в първия рунд. В декемврийските следобеди градът изразява каменната си симпатия към летците, останали на земята, към страдащите от ревност — основателна или не, към вестникарите на нощна смяна, към полицаите с уморени крака и към сопраните с кашлица, към търговците на самолети, непродали на Германия нито един изтребител от две години. Антикварите, затрупани със скринове в стил Луи XV, произведени по времето на Леон Блум, намират съответстваща тъга под ръмящия дъждец по притихналите улици, а колекционерът на картини, който току-що е разбрал, че безценния му Реноар е фалшификат, открива че климатът в долината на Сена е създаден за неговото настроение.

Тук-там можеш да откриеш по някой англичанин, който отпива щастливо от брендито си в претъпкан ресторант, но след като си бил в Лондон зимно време трудно ще намериш друго място, където да бъдеш нещастен.

За да балансират настроението на незамръзналия англосаксонец, ще присъстват и келнерът грък, който поглежда през замъгления прозорец на ресторанта, завладян от спомена за егейското слънце и коренякът от Мисисипи, който пише първата си книга с разгорещено въображение, но с разредена от наследството си кръв, свил се до смехотворно хладен радиатор в отдалечен от площад „Одеон“ хотел, който е трябвало да бъде конфискуван по времето на генерал Буланже.

Париж през зимата е създаден за арена на дребни злощастия и остри лични разочарования, за домакинята, на която йй се обаждат в осем и петнайсет вечерта, за да йй кажат, че приема за четирийсет души, който дава тази вечер, ще трябва да мине без почетния гост, защото го е хванал грипа или са го арестували. Това е сезонът и мястото за майки, чиито дъщери, станали за женене, са прекарвали всичките си нощи в последните шест месеца с графове, за които се е оказало, че произхождат от семейства на водопроводчици в Сицилия; за американски пратеници, дошли във Франция, специално за да убеждават президента де Гол да направи нещо, което той не иска да направи или изобщо за да направи каквото и да било; за представители на американски фирми, които за пръв път стъпват в Париж и сляпо вярват на всичко, което са им разправяли в Чикаго за французойките; за американки, които за пръв път стъпват в Париж и сляпо вярват на всичко, което са им разправяли в Сейнт Луис за французите; за играчи на тенис, които току-що са станали професионалисти и са убедени, че могат да победят Гонзалес стига да им падне на кортовете в Стад Кубертен; за пенсионирани генерали, които току-що са прочели какво са написали за тях в мемоарите си други пенсионирани генерали.

Париж през зимата е град за женомразци, мизантропи и песимисти, за студенти по история, които вярват, че цялата работа е само едно дълго, устремно спускане надолу; за всички любовници от човешката раса, които са готови да поклащат глави по повод мъжката неблагодарност, да осъждат нехайната склонност на света да прощава и да претеглят суетата на тленните придобивки. Париж е град, претъпкан с паметници и улиците му са наречени на отдавна умрели велики мъже, но кой изобщо знае какво е направил генерал Рошамбо в битката при Йорктаун, за да заслужи да носи бронзова сабя пред гаража на „Фиат“ на Рю дьо Шеийо; кой си тананика мелодия от Амброаз Тома, докато опитва да си намери място за паркиране на улицата, която носи името на композитора; кой вдига поглед към унилото небе и вижда благородните криле или чува бръмченето на смелите примитивни двигатели, когато се скрива от дъжда в някой еспресо бар на Рю Жан Мермоз? Кой днес е излекуван от каквото и да е на Рю Дотор В. Ютинел?

Дали някой декламира: „Sur le printemps de ma jeunesse folle, je ressemblais a l’hirondelle qui vole, puis ca, puis la…“^[1], докато се подстригва на Рю Клеман Маро? Къде са потомците на Петър Първи Сръбски? Къде е Сърбия? Кой като влезе в Музея на модерното изкуство на улица „Президент Уилсън“ може честно да заяви, че е живял съобразно Четиринайсетте точки на президента? Такива са януарските размисли на Париж.

Париж постоянно е сравняван с красива жена и ако сравнението е правилно, през зимата Париж е красива жена, която преди две седмици се е върнала от почивка на слънце, позагубила е тена си и сега има този нездрав жълт оттенък, който кара резултатите от почивката да изглеждат като начало на жълтеница. Ако Париж е красив и женствен през пролетта и лятото, когато двеста деветдесет и петте хиляди дървета на града са разперили листата си, то това е красотата на възрастна дама с фини кости, изкусно увила около себе си ярък зелен шал, който те кара да забравиш бръчките. Зимата оголва костите на града и на старата дама започва да йй личи възрастта.

Париж през зимата е за тъжни географи, за създатели на печални карти, за туристи с вкус към посещение на места, откъдето е избягала радостта. За такива аматьори в скръбта ми позволи да предложа Народното събрание, натъпкано с политици, които никой не слуша и чиито закони никой не спазва. Влез в мрачната червена зала, с нейните редици амфитеатрално подредени скамейки и чуй ехото от речите, които някога са били произнасяни тук — чуй гласа на Гамбет, вслушай се в изгубените властни интонации на Клемансо и Ерио и се замисли дълго и усилено за демокрацията. За зимно пътуване към Ла Санте. Това е затворът близо до Монпарнас, един квартал от край време известен с комбинацията си от веселие и култура, но той допуска малко от звънките му качества да достигнат до стените на затвора, които са точно до неговите граници. Погледни към мрачната грамада и си помисли за събраната вътре престъпност, убийствата, палежите, изнудванията, злоупотребите, влизанията с взлом, противодържавните дейности, сводничествата, оскърбленията на обществения морал, кражбите с насилие, развращаването на младежи, жестокостите с деца, поставянето на бомби и хвърлянето на киселина, даването на допинг на коне и продаването на наркотици на малолетни, добавянето на долнокачествени продукти към храната и фалшифицирането на старите майстори, контрабандирането, лъжесвидетелстването и подстрекаването към дезертьорство, шпионирането за врага и отказването на помощ на човек в опасност. Има много хора в опасност през зимата в Париж и отказването на помощ приема величествени размери. Отдалечи се по булеварда от затвора, където утре сутринта може да гилотинират сина на някое добро семейство, полял с бензин и запалил момиче близо до Фонтенбло, защото то вече не искало да дели с него припечеленото като проститутка, върни се към ярките реклами на заведенията със стриптийз на няколко преки оттам и си помисли колко много потресаващи възможности може да предложи един-единствен квартал в съвременния град.

Поскърби за по-добрите времена, разхождайки се бавно из Булонския лес в началото на февруари, когато зимата сякаш е траяла през целия ви живот и виж как изскачат от мъглата ездачи, как копитата на конете им хвърлят кал, докато галопират край езерото, по което през лятото младите мъже дрънкат на китари, а техните момичета гребат между лебедите. През февруари помисли за всички мъртви рози на флиртаджиите, помисли за момичетата, танцували под дърветата на великолепните балове давани от Али Хан в нощта на Гран При. Докато си още в Леса потърси, с неудоволствие, наскоро издигналата се зала, където електрифицирани пътеки за боулинг ечат от грохота на ударите и си помисли за нашествието на неона и механизираните забавления в света на природата. Погледай пазачите, които събират мъртвите листа и секат разпрострелите се нашироко явори и кестени с вид, сякаш могат да издържат триста години, но се оказва, че наистина са изгнили отвътре, мъртви от дишането на парижкия въздух.

Отдалечи се от Леса по авеню Генерал Кьониг и погледни към къщите-лодки, завързани по бреговете на реката, с олющената им лятна боя и студените корпуси, оградени от плаващи плевели и захвърлени кори от портокали. Помисли за самоубийците, извадени изпод най-близкия мост и забележи задушаващите се, наблъскани, набързо построени блокове, които покриват брега от другата страна на реката, където до неотдавна имаше тенис кортове и градини.

Спри при вратата на някое ecole communale и забележи колко блед и нездрав вид имат децата, докато се потапят в зимния сумрак, колко често имат нужда от носна кърпичка, колко преждевренно състарени изглеждат. Спомни си как е трябвало да прекарат дългия ден, без да им е разрешено да пият вода, когато ожаднеят или да ходят до тоалетната, когато изпитат нужда. Заговори ги и се шокирай от тяхната образованост и ерудираност и открий, че са били научени на единствения ужасен парижки урок — състезавай се или умри.

Наблюдавай техните бащи и майки, докато идват с колите си и проумей колко добре и те, в своето време, са научили същия урок. Около извисяващия се монумент на Триумфалната арка, с барелефите говорещи за слава и стремления, една раса на колела демонстрира колко много егоизъм, себичност, нетърпение, невъзпитано държане и нехайство към човешкия живот могат да бъдат изразени с помощта на двигателя с вътрешно горене.

За умора на сърцето и потвърждаване на връзката между зимата и Индустриалната революция, вземи метрото към Източната гара от предградията Шел, Бобиньи и Ноази-льо-Сек. Постой до работниците с посивели лица в претъпканите влакове, докато те минават покрай мрачните си домове в опушената каменна рана, която е североизточния край на Париж. Виж през техните очи загорелите дами с норки, които се връщат от прекарания в Сен Мориц сезон и си спомни, че първата комуна беше установена в този град от прадядовците на твоите спътници във влака и помисли колко много кръв бе проляна.

Разстройва ли те религията? Иди на някоя модна сватба и докато булката се приближава към олтара, хванала баща си под ръка, послушай разговора за бащата, който води дамата облечена в „Диор“ на скамейката вдясно от теб.

Съдебните спорове депресират ли те? Имаш ли чувството понякога, че всички гори по земята ще бъдат изсечени, за да бъде произведена достатъчно хартия за адвокатските досиета? Сънуваш ли кошмари, в които си пленник на свят, където е необходимо да се консултираш с адвокат, преди да напишеш името си на визитна картичка, преди да създадеш дете или да го кръстиш, преди да говориш със статистика, който преброява населението или да наемеш детегледач, преди да си погребеш кучето или да си купиш самолетен билет за Цюрих? Отиди в Съдебната палата и преброй адвокатите, които си шушукат по коридорите и се опитай да им простиш за онова, което си шушукат. Влез да изслушаш делото по завещанието на покоен банкер, оспорено от членовете на семейството. Следи известно време доводите и се опитай за себе си да решиш дали татенцето е било напълно с разсъдъка си, когато е оставило семейната къща на авеню Фош на танцьорката от операта, която била неговия най-близък и добър приятел през последните десет години от живота му. И като капак за отчаянието ти, прекоси реката към Правния факултет и виж още колко много адвокати ще се присъединят на следващата година.

Вмъкни се в най-близката общинска болница и мини край осакатените старици, блъснати от камиони, докато са се опитвали да пресекат улиците пред домовете си, край алжирците, простреляни с карабини по погрешка, докато са си обядвали, покрай жените, наранени от завърнали се неочаквано съпрузи — мини покрай всички тях и ако не е неделя, или празник, или обедно време, ще успееш да откриеш някой лекар и той ще може да ти каже колко случая на смърт от алкохолизъм има този ден в Париж. После иди направо на пазара за вино и от ароматните сергии опитай да си купиш своя целогодишен запас от бургундско за следващата година и се шокирай от цената на миналогодишната реколта.

Иди до Пантеона и честно си задай въпроса би ли искал да прекараш зимата под земята в компанията на Мирабо, Волтер, Декарт и Жан-Жак Русо.

Мини с бодра крачка покрай Военната академия и хвърли поглед, не много явно, на генералите и на полковниците, които влизат и излизат, като попипват розетките си от почетния легион, размишляват върху предателството и с горчивина съзнават, че са загубили твърде много войни.

Надникни в художествените галерии, където новото поколение, което рисува абстрактни линии, кръгове и квадрати, изглежда като цяло иска да изкрещи едно и също нещо — „Боли ме!“. Помисли за Сезан, Гоген и Модилиани, които изобщо не продават картини в този град и за Буфе, който продава прекалено много.

Погледни към театралните афиши. За зимни развлечения се предлагат Бекет, Йонеско и Гене, единият казва: „Невъзможно е да се помръдне“, другият твърди: „Не може да се общува“, а третият вика: „Няма как да не мамиш и да не бъдеш мамен“.

Погледни към откритите пазари, където домакините ровичкат из безцветните зеленчуци на зимата и казват: „Невъзможно е да се живее със заплатата на мъжа ми“.

Погледни към вечерните вестници. Не… като се позамисля, по-добре недей.

Зареди се с носталгия — тананикай старите песни и се разхождай по „големите булеварди“, където витринките пред киносалоните са окичени със снимки на полуголи млади звездички и най-различни млади актьори с оръжие в ръце. Бирариите са безмилостно осветени и изглеждат мръсни, келнерите имат преуморен и недобре заплатен вид, а клиентите, увити в палта и шуби, седят на остъклените тераси под инфрачервеното отопление в упорита пародия на лято. Всичко е измислено така, че да ти се прииска веднага да си идеш вкъщи и да изхвърлиш старите песни от колекцията си с плочи. Новите песни се леят от входовете на музикалните магазини и те карат да изпитваш чувството, че вече никой не знае как се пише или пее песен. Момичетата са загърнати в безформени издути палта и в тяхната мъченическа преданост към найлона краката им са болезнено сини от студа, докато те бързат да се върнат на зле платената си работа. Изглеждат неприветливи и недостъпни и почитателят на жените въздъхва с копнеж по друг сезон, когато същите тези момичета, облечени за слънчеви дни и топли нощи, изглеждат като възхитителна собственост на всеки наблюдател в града.

В Париж през зимата човек забелязва, че има по-малко деца по улиците и повече линейки, по-малко жени и повече мъже и винаги прекалено много гълъби, хранени с вчерашен хляб от смахнати, антисоциални бабички, които изобщо не се замислят за вредите, нанасяни от пернатите им приятели на статуите в столицата или за милионите часове сън, които те струват на обитателите на града с подлудяващото ранноутринно гукане, пляскане и почукване. Ако някога град е имал нужда от неми и въздържани птици, то това е Париж и човек не може да не се запита, в случай че дърветата и хората умират като дишат въздуха на града и има нещо в атмосферата, което поддържа раждаемостта ниска, защо тези гълъби просперират така шумно и се плодят с такава страст?

През зимата в Париж по-често се срутват сгради, самолетите летят по-ниско, хеликоптерите накъсват въздуха по пътя си към и от Брюксел, а мотоциклетите ти опъват нервите с вечното си машинно кашляне. На thes dansants в огромните зали повечето двойки грациозно се въртят под музика, композирана от момичета, които чакат да бъдат измамени от мъжете и за които човек знае, че няма да бъдат удовлетворени дори в това свое скромно желание. Вечерно време, в ресторантите, навсякъде се сблъскваш с картини на скучна съпружеска вярност, отдавна женени двойки се хранят с нехигиеничните си кучета на трапезата между тях, като от време на време подхвърлят по някоя дума на животното и почти никога не се обръщат един към друг. Трудно е да се открие какво наричат парижаните les vrais couples d’aout. Истинските августовски двойки обикновено се състоят от мъж, чиято жена е на море с децата и хубаво момиче, което вероятно е в Париж през август, защото е модел за есенните колекции. Разликата между обичайните зимни двойки и les vrais couples d’aout е, че последните внасят оживление в помещението, защото те са се търсили, те вечерят заедно доброволно, те се наслаждават на компанията си и имат страшно много неща да си кажат.

Замисляш се за всички литературни награди, които се връчват в Париж, средно по една на ден, което прави около деветдесет за цялата зима и вместо да споделиш удовлетворението на тези, чиито достойнства са възнаградени, теб те боли от огорчението на десетте хиляди писатели в града, които този сезон не са спечелили нито една награда и чиито книги не стоят на витрината на никоя книжарница този следобед.

Потръпваш пред жестокостта на града и се сещаш за разказаната снощи история за красивата жена на трийсет, чието лице преди се появявало непрекъснато по кориците на всички списания, а сега не може да си намери работа като модел дори при най-лишения от амбиции редактор.

— С нея е свършено — каза весело небрежният глас. — Тя просто прекали. Винаги така става в този град. Ако те знаят по име, няма и да те погледнат.

През зимата ти дожалява дори за фотографите-репортери, навлечени, духащи на премръзналите си пръсти в непрестанните си бдения край вратите на големите хотели, от които филмови звезди или гостуващи сановници могат да се появят евентуално навреме за последното издание. По-късно, когато на репортерите им нареждат да отидат на Левия бряг, за да отразят студентските вълнения, на теб ти дожалява за тях дори още повече, докато полицаите ги удрят с палки по главите и им чупят скъпите фотоапарати, защото ченгетата по цял свят се смятат за добродушни семейни мъже и не са склонни да им се правят лесни за идентифициране снимки, които ги показват в печата как халосват по тила разни млади жени.

Разпростри симпатиите си и над собствениците на известни стари ресторанти, където никой преди не е изяждал обяда си за по-малко от три часа и които сега се подчиняват на времената и преобразяват салоните им в снек-барове. Постави се на мястото на тези победени възрастни апостоли на радостта, докато те наблюдават как винарските им изби се разпродават на търг, докато бургундското върви на цели партиди, докато се извикват имената на прочутите chateaux, докато се откарват скъпоценните сандъци, защото е малко вероятно някой в новото cafe от хром и пластмаса да поръча La Tache с шунковия си сандвич или Montrachet с хамбургера си.

Помисли си за старите дами в разнищени пуловери замръзнали във вестникарските будки, за продавачките, които по цял ден стоят на крака в неотоплените си бакалнички, за ловците на стриди, които отварят милиони черупки на зима с голите си, подпухнали пръсти, полепени със замръзнали водорасли на ветровитите улици; помисли за побърканите младежи, които се промъкват между къщите със затворени капаци след полунощ и рисуват символа на Jeune Nation по стените на града, за да накарат парижани да научат, че фашизмът не е мъртъв във Франция; помисли за несломените колтове от зелените поля на Ирландия обречени да стрелят на месо утре в кланицата на булевард „Вожирар“.

Тъжното минало също присъства със смесените си претенции през зимата в Париж и в съзнанието нахлуват мрачни спомени: за Наполеон в оставка на половин заплащане на двайсет годишна възраст, с ранг лейтенант, който се храни икономично, за да спести някое су и се тревожи, че всички войни са свършили; за Ней, когото Наполеон нарече най-смел сред смелите, който предлага да докара бившия си командир на краля Бурбон в клетка, когато Наполеон се връщаше от Елба; за Балзак, който се крие от кредиторите си на улица „Реноар“; за Едит Пиаф, която пее „La Vie en Rose“^[2] веднага след войната и „La fille de joie est triste, au coin d’la rue, la-bas. Son accordeoniste, il est parti soldat…“^[3] Гледаш Морис Шевалие на една премиера и забелязваш, че той остарява и си губи гласа, виждаш Жорж Карпентие, белокос и безпогрешен като външен министър, на първите редове в понеделник вечер на борбите в Двореца на спорта и си спомняш как, когато беше chevalier sans peur and sans reproche^[4], с едра дясна ръка, но не достатъчно тежка за професията му, Джек Дъмпси го нокаутира в четвъртия рунд на игрите в Нюарк и около него нямаше никой, който да говори достатъчно френски, за да може да му бъде от полза, когато падна за последен път. Спомняш си Хитлер при Триумфалната арка и Гьоринг при „Максим“ и Лувъра; спомняш си Ф. Скот Фицджералд, пиян в бара на „Риц“, как пише най-хубавата си книга и получава най-лошите отзиви за нея. Прокарваш пръст по новите анти-романи в книжарниците и си задаваш въпроса какво ли е било да си Ги дьо Мопасан на път към приюта на доктор Бланш, какво ли е мислел Дюма, когато, стар и passe, е позволил да бъде сниман с Ада Менкен седнала в скута му. Опитай се да си представиш какъв товар от страдание човек трябва да е понесъл, за да напише, както е написал Верлен: „Il pleure dans mon coeur comme il pleut sur la ville“^[5].

Зимата, като нещастието, е по-хапеща в Париж, отколкото другаде. Най-веселият от градовете пада от най-високо, когато се потапя в мъка. В най-остроумния от градовете най-силно се забелязва, когато шегата е плоска. Най-гостоприемният от градовете е най-самотен, когато вратите са затворени. Най-откритият в любовта град е най-студен, когато любовниците са вкарани на закрито. Тук е невъзможно да се подмине негероичният факт, че недостатъчно хора се целуват под дъжда или при пет градуса под нулата.

Всичко това е вярно. И тогава…

Тогава изгрява слънцето.

За два часа, около обяд, зимата изчезва, никой не е и чувал за нея.

Всички по някакъв начин се озовават навън, седнали край кафе масичките на открито върху столове, които по някакъв начин са разцъфнали там. Средата на февруари е, но любителят ботаник може да почувства, в собствената си кръв, започващото разпъпване на дърветата. По някакъв начин през нощта е била произведена цяла нова богата реколта от деца на възраст между две и шест години и те са се запътили, очарователно облечени и придружени от най-великолепните млади майки, към парка. Могат да се видят и забързани мъже с тенис ракети. На Сена се появява платно. Брадато момче целува върху моста момиче с дънки. В ресторанта като по магия върху масата в средата на салона е изникнала чиния с пресни аспержи. Някой до теб казва, че снощи е гледал най-страхотния филм през живота си и че той е създаден от негов приятел, който е само на двайсет и за да го направи е взел парите назаем от бащата на своята приятелка. От другата си страна чуваш някой да казва, че ще отиде в Гърция през лятото. Момчето от Мисисипи ти съобщава, че току-що е продало първия си разказ, а гардеробиерката заявява, че се омъжва през юни. Американецът, който ти е добър приятел и от седем години плаща издръжка, се обажда за да ти каже как току-що е научил, че бившата му жена предния ден се е омъжила в Лас Вегас и трябва да си запазиш следобеда, вечерта и нощта, за да празнуваш с него. Един твой познат жокей ти подшушва за фантастично трениран двегодишен жребец и ти внимателно си отбелязваш следващата дата с надбягвания за двегодишни коне. Момичетата, които минават покрай масата ти, люлеят поли и косите им блестят на слънцето.

Някой черпи един младеж с мустаци, защото току-що е приключил с военната си служба и му е обещана работа в „Еър Франс“. Друг тупва наблизо седящ младеж по гърба, защото току-що е победил австрийците в спускането и гигантския слалом и ти с удоволствие отбелязваш, че момчето си поръчва мляко, а не перно. Оказва се, че момичето с очилата край входа, което е затворило очи и е отметнало назад глава, за да поеме слънчевите лъчи, току-що е завършило дисертацията си за Бергсон и е смаяло професора си със своята ерудиция. Дочуваш как някой споменава с добро американците и прочиташ, че президент де Гол ще говори тази вечер и се сещаш, че има един гигант, смел като Аякс и хитър и безмилостен като Одисей, останал от великото минало и че той живее в сърцето на Париж.

Докато слънцето грее, ти разсъждаваш като парижанин и знаеш защо е толкова трудно да го накарат да живее някъде другаде. Тук той е в центъра на света. Докато Лондон е сив, защото не е сигурен дали може да живее съобразно своето минало, а Вашингтон е безумен, защото не е сигурен дали може да живее съобразно своето бъдеще, Париж сияе, защото е триумфално сигурен, въпреки всички явни доказателства за противното, че той живее съобразно своето настояще. Никой успех не се брои за действителен, мисли тайно в сърцето си парижанинът, ако не се е случил в този град и никой провал не е истински страшен, ако не те е сполетял тук. Тази концепция е върха на самоизтъкването и демонстративния фалш и парижаните щастливо си живеят с нея. Никой виц не е смешен, ако не е накарал Париж да се смее, никоя жена не е красива, ако не е накарала Париж да й изпраща цветя, никоя рокля не си струва да бъде обличана, ако не е била ушита в Париж или не е била изкопирана там, никоя пиеса не е шедьовър, ако не е задоволила парижката публика, никой мъж не е донжуан, ако не е разбивал парижки сърца, никоя репутация не е сигурна, освен ако името на героя се знае от всеки парижки портиер.

Докато слънцето грее, ти се съгласяваш с клишетата: Париж е хубава жена, и то толкова изключителна, толкова жизнена и самовъзстановяваща се, че нищо — нито минаването на годините, нито алкохолът или наркотиците, нито лошите инвестиции или недостойните любовни връзки, нито липсата на грижи или развратът — могат да я съсипят.

Не и докато слънцето грее…