Карен Симонян
Планетата на двойниците (9)

Четвърта глава

Нерсес Мажан се събуди от непознат глас в съседната стая.

Той с удоволствие се протегна, усмихна се на синьото небе в прозореца без следа от унилите сиви облаци и отново затвори очи.

— Старчески навик — непознатият явно се опитваше да говори тихо, но не успяваше. — Естествено, нямам вас предвид.

— Да не би старците да не обичат да спят? — отбеляза Нестор.

Аптекарят се опита да не мисли за посетителя, който в този ранен час бе пристигнал в хотел „Жълт кикен“.

Искаше му се да удължи ония редки мигове, които човек далеч не винаги изживява при събуждането си. Мигове, когато светът и животът ти се струват като щедър, божествен дар, когато наистина не мислиш за нищо или се стараеш да убедиш сам себе си, че не мислиш за нищо.

Но още не си успял да се насладиш на тези минути и изведнъж забелязваш, че мислите ти с бясна скорост започват да се сменят. Остава само със същата скорост да следиш техния ход.

— … още е млад — чу се откъслечна фраза.

— Ваш син ли е?

— Нямам син.

Нерсес Мажан придърпа одеялото и се зави презглава, за да не пречи на мислите му разговорът в съседната стая. И се видя в килията на затвора. „Урсула, опитай се да си спомниш… той някога имал ли е желание да отпътува завинаги?“ И отговорът на момичето: „Всеки път той се сбогуваше с мен, като казваше, че повече няма да се връща. Първия път му повярвах, че си отива завинаги… И това стана точно по времето, когато изведнъж осъзнах, че обичам Оскар… но Зенон бързо се върна. Едва сега си спомням колко беше тъжен… Няколко пъти в годината решаваше да се върне в Лета. «Отивам си завинаги» — казваше той. Но аз вече знаех, че скоро пак ще се появи в Капелата. Саможив човек беше.“

— Може би ще ми предложите да седна?

— Заповядайте!

— Благодаря.

— Само ще ви моля да говорите шепнешком, меластър.

Нерсес Мажан се сви под одеялото и в миг затворническата килия изведнъж се превърна в приемната на града, където се запозна с човека-маска.

С маската или с Бааб Каспар?

Какво каза той, преди да изчезне зад кафявата врата? „Ако успеете да влезете в града, отседнете в хотел «Жълт кикен». Ще го запомните, нали?“

Ако успеете да влезете в града.

Значи…

Аптекарят почувствува, че се задушава, и започна неспокойно да се върти.

… Мъжът с червената шапка. Настойчиви разпити.

А ако той, Нерсес Мажан, не беше аптекар?

И ако по една случайност кметът на града не бе запланувал да открие аптека в Сонт?

Сетне се появи Зенон Джабез? Всъщност какво е известно за него?

Това, че той няколко пъти се е завръщал на Лета. Не успял обаче (защо?) да влезе в Сонт. От приемната на града отлитал обратно за Виланк. После отново се опитвал да проникне тук. Може би трябва да се свържат отделните брънки, за да се получи в логическа последователност общата верига на събитията. Няма как, трябва да се заловим за работа!

Отчаяна, трагична маска.

И този човек-маска искаше да влезе в града.

Казваше, че възнамерява да опита още веднъж. А ако не успее, не му остава нищо друго, освен… да отиде по дяволите.

А после.

„Татко не е заминавал никъде.“

Брънки от веригата…

Нерсес в просъница видя множество бащи и мъже, юноши и възрастни мъже, които бродеха из галактическите простори, спираха от време на време на някоя планета и често си спомняха за своята далечна Лета или за някогашната Сива пустиня, после се опитваха да се завърнат… у дома. Дом, в който вече не ги чакаха и където, кой знае защо, не ги пускаха да влязат.

И те отново започваха скиталческия си живот из далечните кътчета на Галактиката, бродеха с години и десетилетия, убивайки бавно времето си, и накрая, напълно отчаяни, свършваха със себе си в някоя луксозна или пък скромна стая в някакъв хотел… Сякаш отделните брънки на веригата се свързваха… Но ако се вгледаш внимателно, може да забележиш и малки прекъсвания, предизвикващи съмнения. Кои са бащите, дето не заминават никъде? Кои са мъжете, дето непрестанно са при жените си? Кои са те? Откъде са се появили? И защо те не умират, а от време на време излизат от строя и ги слагат в обикновени сандъци?

— Клиенти приемаме само в аптеката, меластър.

— С ваше разрешение можем да си сменим ролите.

— Тоест?

— Вие можете да станете мой клиент — рече непознатият. — Да сте чували някога за Варвукс?

Мажан отметна одеялото и седна.

„Аз съм просто дъщеря на Варвукс.“

Той разтърка очи, разтърси глава, но Урсула упорито стоеше пред очите му — с доспския знак, татуиран на полуголата й гръд, с опечалени, умоляващи очи.

— Чувал съм — отвърна Нестор. — Мисля, че е планета.

Спокойният глас на стареца стресна Нерсес. И Урсула се стопи сред синевата на сонтското небе.

— Не. Такава планета не съществува — непознатият сякаш се усмихна. — Не съществува. Можете да проверите в справочника на Лоуел. Варвукс вероятно е условно название. Но сега това не е важно. И тъй, пристигнал е агент от Варвукс. Обикновено тези агенти избягват да се срещат лично с клиентите си. Следователно аз се явявам като техен представител или ако щете, като обикновен посредник.

Нерсес Мажан започна да се облича. Непознатият, който бе пристигнал рано сутринта в хотела и се представяше за обикновен посредник, го заинтригува.

Аптекарят се обу и се приближи до открехнатата врата.

Нестор вече бе сервирал закуската. Непознатият гост стоеше в ъгъла и внимателно разглеждаше сандъка, сложен на постамента.

— Случайно ли е поставен тук? — попита той, сочейки сандъка.

— Не — отвърна Нестор.

— Той е за онези, дето излизат от строя — обясни Мажан, влизайки в стаята.

Гостът се обърна, погледна Нестор, сетне се извърна към аптекаря и покланяйки се леко, се представи.

— Агамемнон.

— Аа!…

— Дошъл съм с делово предложение, меластър. И съм уверен, че се срещаме точно навреме.

— Аз трябва да закуся — отвърна аптекарят. — Не искате ли да хапнете?

Нерсес Мажан седна и придърпа чинията. С нетърпение очакваше мига, в който отново щеше да се заговори за Варвукс.

— Не намерихте ли да сложите на постамента нещо по-подходящо? — полюбопитствува Агамемнон.

— Не.

— Купихте ли този сандък?

— Да.

— Защо?

— Не обичам да излизам от магазин без покупка.

— Значи сте били при майстора на ковчези?

— Познахте.

— Знаете ли кои излизат от строя?

— Вие, изглежда, обичате да задавате въпроси, меластър.

— Това ли е отговорът ви на моя въпрос?

— Разбира се, че не.

— Тогава?…

Нерсес Мажан изтри устните си със салфетка и без да поглежда събеседника си, каза:

— Като закусвам, не обичам да говоря. Но мога да ви слушам.

— А димът не ви ли пречи?

— Пушете, моля…

— Обикновено пуша ароматичен тютюн. — Агамемнон запали лулата си и придърпа стола близо до масата. — Желанието да се срещна с вас можеше да се породи у мен много по-рано или малко по-късно… Но и в единия, и в другия случай с вас ще стигнем до едно и също заключение — Агамемнон смукна от лулата и издиша гъсти облачета дим — ароматна завеса между двамата събеседници. — Човек по природа е неспокойно същество: не обича да стои прикован там, където не е необходим. И благодарение на това негово качество днес са населени всички планети от Галактиката, на които в една или друга степен има условия за живот и развитие. Уверен съм, че в близкото или пък в далечното бъдеще хората непременно ще напуснат своята стара Галактика и със същата последователност, настойчивост и енергия ще покорят съседните галактики и ще се заселят там. Съгласен ли сте, че човекът е устроен много странно, меластър?

— Интересно, за какво са ви тези предсказания?

Агамемнон се усмихна.

— Не преследвам никаква цел — рече той. — Старая се да ви припомня, че това древно човешко качество не е чуждо и на вас.

— Може би ще пийнете кафе? — предложи Нерсес.

— Ние сме неспокойни души. И ако някой се опита да ви убеди в противното, не му вярвайте. Просто у някои това безпокойство се проявява в по-голяма степен, у други — в по-малка.

— Вероятно.

— Доколкото ми е известно, вие възнамерявате да заминете за Роджър?

— Ще доставям лекарства оттам — побърза да уточни Мажан.

— Точно така — Агамемнон с удоволствие смукна от лулата. — Всеки измисля някаква причина, за да оправдае или по-скоро да придаде смисъл на унаследения от прадедите инстинкт за безпокойство. Но вие вече сте се убедили колко е трудно да се постигне това. Искам да кажа, че Лета не се разделя лесно с рожбите си, макар вие да не се смятате за дете на Лета.

— Сонт е прекрасен град, меластър — плахо възрази Мажан.

— Вероятно — вметна Агамемнон. — Но най-хубавите места са там, където нас ни няма. Така ли е? Между другото надявам се, че няма да разкажете на случайни хора за този разговор.

— А на неслучайни?

— Също.

— Ясно — Нерсес бавно допи кафето си.

Присвил очи, Агамемнон гледаше аптекаря и сякаш бе доволен, че Мажан добросъвестно се опитва да разбере какво се иска от него и какво крие разговорът им.

— И тъй, какво предлагате? — най-сетне попита Нерсес Мажан.

— Нищо.

Аптекарят остави чашката и се изправи.

— Имам работа — рече той. — Беше ми приятно, че се запознахме и разговаряхме.

Агамемнон не очакваше такъв рязък обрат.

— Ние още не сме приключили разговора си — отбеляза той.

— Съжалявам, но аз съм безкрайно зает. — Аптекарят се запъти към спалнята си. — Освен това безсмислените разговори не ме интересуват, меластър.

— Аз имам делово предложение — видя се принуден да отстъпи Агамемнон.

— Така ли?

— Ако някога поискате да напуснете Лета… — Агамемнон подаде на аптекаря визитната си картичка, — обърнете се към мен. Тук са написани номерът на видеофона ми и адресът ми.

Нерсес Мажан демонстративно равнодушно взе картичката и я сложи в джоба си.

— Довиждане, меластър Агамемнон.

— Вие не искате да обърнете внимание на предложението ми — развълнува се гостът. — Уверявам ви, че това е единственият начин… За заплащането ще се споразумеем…

— Меластър, напразно си мислите, че в близко бъдеще възнамерявам да отпътувам. — Нерсес Мажан се спря за миг на прага, млъкна, обърна се, разпери ръце и продължи. — Вчера ми заявиха, че би трябвало да съм загрижен за работата в аптеката. А ако не се лъжа, през цялото това време единственият клиент сте били вие. Жалко, че нямахте късмет да получите подаръка от кметството. Както и да е, в близко бъдеще аз едва ли ще пожелая да напусна Лета.

Като излизаше от стаята, аптекарят чу след себе си тревожния глас на Агамемнон.

— Почакайте, меластър!

— Жалко, аз съм твърде зает!

— Да, меластър… Вие сте и самоуверен, много самоуверен. Това не е за препоръчване. Аз съм делови човек. И в случая се явявам като посредник на варвукския агент.

— Ако не сте и самият агент.

— Правилно предположихте, меластър. Ще кажа и нещо повече. Тук вие вече имате познати и доколкото зная, вашите познати също са мои клиенти. Те отдавна са тръгнали на далечни пътешествия. Впрочем и те, доколкото ми е известно, навремето са правили същите категорични изявления като вас.

Нерсес Мажан разбираше, че трябва да се върне в гостната, да седне срещу Агамемнон и откровено да поговори с него за онова, за което бе дошъл чак в това усамотено кътче на Галактиката. Ала само сви рамене и рече внимателно:

— Меластър, вие ми оставихте адреса си… Ако случайно вашите предсказания се сбъднат, то ние несъмнено ще имаме възможността отново да се срещнем.

— Вие сте и недоверчив, меластър Мажан.

— Благодаря.

— Или може би сте талантлив актьор?

— Много сте любезен, меластър Агамемнон. Агамемнон въздъхна тежко, разочаровано, бавно се изправи и без да се сбогува, излезе.

— Нестор? — Мажан замислено поглади брадата си. — Ти отгатна ли какво иска да каже той?

— Мисля, че каза, че твоите познати отдавна са тръгнали на далечни пътешествия.

— Аз още утре… или не, още тази вечер ще се срещна с него.

— А ако всичко е игра… Може би е по-добре да не бързаме?

— Ако е игра, да свършва по-скоро — рече решително Нерсес. — Вече съм безкрайно изморен и отегчен. Той отново пристъпи към витрината и погледна навън, към улицата.

На отсрещния тротоар край остъклената кабина все още чакаха няколко души. Нерсес остана доволен, защото „опашката“ се бе стопила. След малко той спокойно можеше да се затвори в кабината, да пусне дребна монета и да чуе от зеленото око някаква остроумна история или шега, която да поразсее тягостното му настроение. Мажан седна на дивана и равнодушно погледна към шкафа, където бяха наредени стъклени съдове, малки и големи колби и епруветки, лъскави инструменти. Аптекарят не искаше да се примири с мисълта, че този салон може да се превърне в неговото последно работно място.

… Преди много години, в Капутан, когато той все още беше верен съратник на Маджо Дребосъка, веднъж през нощта попадна в плен. Най-ужасното бе, че го заловиха не момчетата на мургавия Ноел, а Верона с момичетата си. Как се случи това? Може би момичетата искаха да напомнят за себе си или просто желаеха да покажат на момчетата, че трябва да се съобразяват с тях? Те го затвориха в студено и тъмно мазе. Това бе нечувано… И Нерсес, преглъщайки мъжествено сълзите от обидата, се стараеше да обясни на амазонките, че затварянето на пленника в тъмно и тясно мазе е против всички правила… Но напразно! Момичетата си имаха свое мнение по въпроса. Колко минути, колко часа остана затворен в това тъмно мазе? Тогава му се струваше, че никога няма да се измъкне оттук. Зад вратата стъпките затихнаха и животът сякаш се превърна в тъма и мълчание. Нерсес беше сигурен, че момичетата ще забравят пленника, че положението му става още по-отчайващо, защото никога нямаше да моли, нито пък да вика за помощ.

… Сега принудителното очакване в голямото и светло помещение му напомняше някогашните часове на отчаяние, преживени в мазето.

Аптекарят се изправи, започна неспокойно да се разхожда из салона и макар около кабината на отсрещния тротоар вече да нямаше никой, той не се втурна навън да търси смях, а предпочете да влезе в съседната стая и да седне пред видеофона.

Колебанието му трая секунди. В следващия миг Нерсес вече беше уверен, че няма сила, която да го накара да се откаже от намерението си да открие Агамемнон и колкото се може по-скоро да се измъкне от тъмното влажно мазе.

Той извади от джоба си визитната картичка, набра сложна комбинация от цифри и зачака лицето на Агамемнон да се появи на матовия екран.

— Здравей, Нерсес! — чу се познат женски глас.

По екрана изплуваха тъмни и светли петна.

— Защо мълчиш, Нерсес?

Светлите и тъмните петна се свързаха в образ и на екрана се появи лицето на Ева, Николет или Мариам. Нерсес Мажан трескаво се опита да намери някаква логическа връзка между Агамемнон, Николет и Гретхен, но миговете течаха ужасно бързо и нямаше време за мислене. „Колко съм наивен!“ — мина му през ума, ала за всеки случай той се усмихна.

— Здравей, Зенобия!

— Добре, нека бъда Зенобия — съгласи се момичето, чието лице бе полузакрито от спуснатите коси.

— Аз съм готов, Зенобия — рече Мажан.

— Значи ще се срещнем утре… В същото кафене. По обяд.

— Ще бъде късно — възкликна аптекарят. Момичето не отговори.

— Ще бъде късно — отчаяно повтори Мажан.

— Не е възможно по-рано.

— А ако…

— Добре, уговорихме се — преди обяд — рече Николет или Ева. — Довиждане, Нерсес.

Върху матовия екран тъмните и светлите петна се смесиха и след миг изчезнаха. Нерсес Мажан сложи визитната картичка в джоба си. Сега веч е със спокойна съвест можеше да се вмъкне в остъклената кабина.

Той излезе от аптеката, пресече улицата и премина на другия тротоар. И в миг се закова на място. Спомни си нещо много важно… Но какво?… И не само важно, но и тревожно. Той машинално бръкна в джоба си и пръстите му напипаха две визитни картички. Странно! Агамемнон му даде само една картичка. Аптекарят се озърна. Край него минаваха хора, които вече не му обръщаха никакво внимание, защото аптекарят бе престанал да бъде сензация за града.

Като се върна в аптеката и се почувствува в пълна безопасност, Нерсес извади от джоба си визитните картички. Това бяха две напълно еднакви по размери, правоъгълни жълтеникави картончета, които се различаваха само по сините цифри и адресите в десния ъгъл.

Мажан въздъхна облекчено, защото разбра, че предположението за някаква връзка между Агамемнон и Зенобия или Ева е погрешно. Но как и кога е попаднала в джоба му визитната картичка на Ева, Астарат или Николет? И като не намери друго, по-приемливо обяснение, помисли: „Чисто и просто тя я е пуснала в джоба ми.“ И се зарадва от разрешението.

Смътното безпокойство, което го беше обзело на излизане от аптеката, постепенно изчезваше. Ала в замяна той чувствуваше, че е попаднал отново в тъмното влажно мазе.

Нерсес пак влезе в кабинета си. Набра номера на видеофона, а после си спомни, че обеща на момичето да се срещнат утре преди обяд. Необходима ли беше тази среща?

Тъмните и светлите петна по матовия екран отново заиграха и се сляха в широко усмихващи се устни с голяма лула между тях.

— Не очаквахте, нали?

— Очаквах, но не мислех, че толкова бързо ще надвиете упорството си — рече Агамемнон.

— А и сега…

— Сега вече съм уверен в моето второ предположение.

— Не ви разбирам.

— Вие сте талантлив актьор.

— Благодаря… Мога ли да подпиша договора? — попита Нерсес.

— Бързате ли?

— Това не е делови въпрос.

— Прав сте. — Гъстите кълба дим замъглиха матовия екран. — Съгласието си можете да дадете още сега, устно. Интересуват ли ви подробностите?

— Какви?

— Например цената.

— За мен тя е без значение — отвърна Мажан.

— Или, да речем, условията за пътуването?…

— Интересува ме само едно — колкото може по-скоро да се уреди заминаването ни.

— Ясно. Колко души сте?

— Аз и Нестор.

— За последствията.

— Отговарям аз.

— Не се ли интересувате какви ще бъдат последствията? — запита Агамемнон.

— Дотолкова, доколкото могат да причинят вреда някому, като изключим мен и Нестор.

— Никому.

— Тоест?

— Най-вероятно е вие и Нестор да си имате неприятности.

— И никой друг?

— Никой.

— Тогава…

— Тогава да пристъпим към работа. Продиктувайте вашето предложение и аз ще го запиша на магнетофон. Повтаряйте след мен.

Нерсес Мажан повтори всичко онова, което чу по диктофона. После тържественият, монотонен глас на Агамемнон затихна.

— И какво още? — попита Мажан.

— Вие можете да заминете веднага, още с първия звездолет — отвърна Агамемнон.

— Мога ли да бъда сигурен?

— Варвукс не причинява на клиентите си никакви неприятности. Напротив, целта на Варвукс е да създава удоволствия.

— Довиждане, меластър Агамемнон.

— Сбогом, меластър Мажан.

— Какво? — не чу аптекарят.

— Сбогом — повтори Агамемнон. — Защото ние едва ли ще имаме възможност да се срещнем пак.

И тъмните и светли петна по екрана изчезнаха. Изчезнаха и разтегнатите в усмивка устни, и лулата.

 

— Меластър — прошепна гласът.

Нерсес Мажан се усмихна.

— Дълго ли ще седите така?

— Не — отвърна Нерсес Мажан. — Не ме ли помните? Веднъж сме се срещали и вие ме взехте за малко момче.

Котешкото око започна да мига бързо и тревожно.

— Обещах ви, че пак ще дойда да чуя някоя от вашите смешни истории. — Аптекарят замълча и се намести по-удобно на стола. — Ако не капризничите, ще поговорим като миналия път. Защо мълчите? Аз например искам да зная защо продавате смях и защо хората никога не се смеят навън? Или по-скоро ми кажете кой сте вие?… Умна машина?… Или глупав човек? Не смятате ли, че това са наистина интересни въпроси?

— Меластър, пуснете монета, за да ви разкажа нещо много смешно — отвърна гласът.

— Зная. Миналия път ми обяснихте. И днес съм решил да чуя най-скъпата история.

— Най-скъпата ли?… Не е нужно, меластър — посъветва го гласът.

Той понечи да каже още нещо, но аптекарят пусна едра монета в процепа. Зеленото око не искаше да се затвори. То упорито премигваше, после лениво забави темпото и накрая угасна.

— Прислужникът на кмета влязъл в спор с едного — подхвана гласът. — И когато спорът стигнал до бой, оня успял да ухапе прислужника за носа. Бедният човечец го заловили и го отвели на разпит. „Не съм ухапал носа му“ — казал арестуваният. „А според тебе кой го е ухапал?“ — попитал кметът. „Сам се е ухапал“ — невъзмутимо отвърнал арестуваният. „Как може човек сам да ухапе носа си?“ — ядосал се кметът. Арестуваният свил рамене и отвърнал: „Ех, меластър… щом е прислужник на кмета, той може да прави каквото си поиска.“

В кабината се възцари мълчание.

— Меластър — рече пак гласът. — Предупреждавах ви, че не си струва да чуете най-скъпата история.

— Защо?

— Вие не се смяхте.

— Да, защото тази история, вместо да е смешна, беше много тъжна.

— Меластър, не винаги най-скъпото е и най-смешно. Обикновено е обратното.

— Тъжна история — повтори Нерсес Мажан. — Тъжно е, когато прислужникът на кмета може да върши всичко, каквото си поиска.

— Изводите ги правете за себе си — посъветва го гласът. — Ако след всяка история хората, вместо да се смеят, се заловят да правят гласно своите заключения, бъдете сигурен, че на Лета още същия ден ще изчезнат всички кабини на смеха.

— А когато изводите се правят наум?

— Наум?… Ваша воля! Но на глас — никога. Меластър, вече за втори път ме карате да разговарям. Това не влиза в задълженията ми.

— Извинете… Аз сега си тръгвам — и Нерсес стана. — И вече никога няма да ви задължавам да разговаряте с мен.

— Защо? — котешкото око неспокойно замига и това любопитство се стори странно на Нерсес.

— Защото се готвя да заминавам.

— Завинаги ли?

— Може би.

— Значи ще се появи още една сянка — промълви гласът.

— Какво?… Каква сянка?

Гласът мълчеше.

Нерсес Мажан търпеливо почака, но напразно. Гласът, който разказваше смешни истории, мълчеше. Вероятно защото беше казал повече, отколкото бе необходимо.

— Останете със здраве — рече Мажан. — Доволен съм от днешния ви разказ. Нямате представа колко интересен беше той. Никога няма да ви забравя.

— А на мен ще ми е мъчно за нашите разговори — каза боязливо гласът.

Нерсес Мажан се смути от неочакваното признание, но разбра, че това бяха последните думи. Той излезе от кабината и затвори внимателно вратата.

Застанал на бордюра, Нерсес се огледа.

Всичко бе обикновено: и улицата, и триетажните къщи с разнообразни причудливи орнаменти, и тротоарът с изтрития от безброй нозе плочник, дори и хората.

Ако Агамемнон изпълни обещанието си, то много скоро всичко това ще се превърне в един обикновен спомен, който ще се появява в паметта му само когато пожелае да разкаже в семеен кръг за своя единствен опит да разследва убийство.

А у него ще остане една необикновена тъга. Усещане, подобно на онова, което изпитва човек, когато мисли за неизбежното, закономерно редуване на живота и смъртта, на началото и края.

„Кой си ти?… Умна машина или глупав човек?“

„Кой си ти, дето не поиска да отговориш на моя въпрос и обеща да тъгуваш за нашия разговор?“

И още колко десетки, а може би и стотици години ще продаваш своя смях на нещастните хора?

 

… В остъклената кабина в края на улицата се кикотеше малчуган на десет-дванадесет години. Нерсес забави крачка.

Момчето кривеше лицето си, удряше с юмруци коленете си, а от очите му се стичаха сълзи. От смях за малко щеше да падне от стола… То се наслаждаваше на това, което бе успяло да получи срещу дребна монета. После момчето излезе от кабината, омаломощено от смях. Като видя сериозното му лице, по което не бе останала и следа от предишната веселост, аптекарят припряно се отдръпна и без да се оглежда, побърза за хотела. Бързаше и размисляше върху думите, изречени от котешкото око:

„Ще ми е мъчно и ще тъгувам.“

Кога и как се е появило чувството на тъга у човека? Щом любовта умре, всичко свършва, угасне ли ненавистта, тя се забравя, надмогнеш ли скръбта, тя утихва, а тъгата, напротив, пуска дълбоки корени.

Нестор разказваше как на далечната Земя в ония далечни времена, когато малката планета се търкаляла из огромната Галактика, земните хора с мъка гледали небосвода, неговите елмазени звезди и тъгували.

Дали жителите на планетата Сонт, свикнали да си купуват смях, са тъгували поне веднъж по звездите?

… Както обикновено фоайето на „Жълт кикен“ бе празно. Така е на тази планета. Живей за себе си и толкова! Кметството отделя средства за хотела и той продължава да съществува, въпреки че никой не се нуждае от него. И само хотелът ли е ненужен? Ами аптеката?… Ами църквата?… Любопитно е колко такива заведения има в Сонт? Заведения напълно безполезни, но въпреки това грижливо поддържани.

— Нестор — извика Мажан, влизайки в гостната, — утре сутринта имам среща.

— Да — отвърна Нестор от спалнята. Той вероятно приготвяше леглото. — Виж там да не се смутиш, дръж се на висота… — и без да довърши мисълта си, Нестор се разсмя.

— А защо смяташ, че ще се смутя и няма да бъда на необходимата висота? — пристъпвайки към вратата на спалнята, каза Нерсес. — Може би няма да имам време да отида в аптеката. Утре ме замествай… Тук по време на представление не обичат дори и един статист да отсъствува от сцената.

— Меластър, аз ще ви заместя. — На Мажан му се стори, че чува собствения си глас.

— Обърни внимание, Нерсес — каза Нестор, като излизаше от спалнята.

— На какво?

— На него — и Нестор посочи с поглед ъгъла на гостната.

Аптекарят се обърна и видя една фигура, която спокойно стоеше в ъгъла. Непознатият бе точно негово копие.

— Кой е този? — смутено попита аптекарят.

— Има и още един — рече Нестор и извика: — Нестор!

В стаята влезе още един Нестор.

Аптекарят си спомни, че в такива случаи хората обикновено разтъркват очи. За да не повтаря това безсмислено движение, той пъхна ръце в джобовете, сви с недоумение рамене и започна да оглежда ту Нестор, ту другия Нестор, който току-що бе влязъл в стаята.

Старецът се усмихна многозначително.

— Запознай се — каза той, — това е Нестор, а това е Нерсес Мажан. Впрочем официалностите са излишни. Къде се е чуло човек да се запознава със себе си, със своето копие?

— Какво означава всичко това?

— Означава, че, първо, Агамемнон не е хвърлил думите си на вятъра и, второ, — отлитаме с първия звездолет, Нерсес!

— Така ли?

— Не говоря на тебе — каза Нестор и се обърна към човека, който стоеше в ъгъла. — Дай документите, Нерсес!…

Човекът в ъгъла сви рамене, погали брадата си и се доближи.

— Нестор, това аз ли съм?

— Да.

Нерсес Мажан подаде на Нерсес Мажан, тоест на своя двойник, малък плик.

— От утре аз ще дежуря в аптеката вместо тебе — каза двойникът.

— Добре. Нестор…

— Да — отвърнаха едновременно и двамата.

— Необходим ми е истинският Нестор — рече Нерсес и погледна подозрително към застаналия до него старец.

— Кой от вас е истинският?

— Аз — каза този, който беше по-близо.

— Значи нашите двойници ще останат в аптеката, а ние ще си заминем?

— Да.

— А ако случайно ни объркат? Ако вземем, та останем ние?

— Не се безпокой — каза Нестор. — Докато сме тук, те никога няма да се появят вместо нас в аптеката и да предявяват правата си. Искаш ли да провериш? Питай своя двойник.

Нерсес Мажан повъртя плика в ръцете си и се обърна към своето копие.

— Кой си ти? — но не се реши да го назове по име.

— Твоят двойник.

Аптекарят въздъхна облекчено.

— Докато си тук — рече му вторият Нерсес, — аз ще бъда само твой двойник. Но щом отлетиш, веднага ставам ТИ. И ще живея така, както намеря за добре. Но обещавам редовно да ти изпращам заплатата.

— Благодаря.

— Моля.

— Не се стеснявай от мен.

— Не се безпокой. Аз се стеснявам дотолкова, доколкото човек може да се стеснява от себе си в някои моменти: А ние сме едно и също лице.

— Да, да — замислено отвърна Нерсес Мажан.

— Ти не се притеснявай, чувствувай се свободен — предложи двойникът.

— Ще опитам — отговори Мажан.

— В края на краищата става въпрос за ден-два.

— Да, разбира се.

— По-важното е да не ни виждат двамата, въпреки че всички пълнолетни мъже в града не са истинските, а са двойници. Но не е приятно, когато…

— Когато истината се изнася пред очите на всички — рече Нерсес Мажан.

— Точно това исках да кажа. Голата истина е приятна само когато човек е насаме със себе си или в краен случай, когато са двама… — Двойникът хитро се усмихна.

Нерсес Мажан с отвращение помисли, че тази хитра, многозначителна и почти сластна усмивка не е чужда, а е негова собствена.

— Между другото — продължи вторият Нерсес — за двойниците чувството на взаимност е чуждо, Те не усещат нито умора, нито глад. При тях не съществува въпросът на пола. Затова и нашето общество е лишено от всички човешки слабости. Ако се изразим по-точно, тук, на Лета, скоро ще създадем едно съвършено общество.

— Съмнявам се — сей рамене Нерсес Мажан. — Нестор, хайде преди полета да се поразходим малко!

— Добре — съгласиха се и двамата. Нерсес Мажан трескаво започна да глади брадата си и без да поглежда към никого, заяви:

— Имайте предвид, че аз непрекъснато се обръщам към истинския Нестср.

— Много добре, меластър — каза Нестор — двойникът. — Но доколкото ми е известно, разликата между Нестор и мен не е толкова голяма. И той до известна степен…

— Аз ви помолих да обърнете внимание на онова, което казах, без излишни обяснения. — Нерсес Мажан излезе в коридора.

Старецът изгледа двойниците от главата до петите и последва аптекаря.

— Ако всичко това бе спомен, бих се чувствал чудесно — рече Нерсес Мажан.

— Каква е тази твоя среща? — позаинтересува се старецът.

— Не зная… Така се случи, че отново ще се срещна с Ева, Астарат или Зенобия. Тя ме увери, че щом пожелая, мога да се превърна в Али Баба.

— Опитай!

— Знаеш ли, Нестор, аз все повече се убеждавам, че Зенон Джабез се е самоубил в Капелата.

— Навън започва да вали — рече Нестор, протягайки длани в мрака.

 

През целия ден той не напусна работното си място. През целия ден стрелката на везната потрепваше на циферблата. Нерсес Мажан отново беше в стихията си. Пълнеше с лекарствен прах малки цилиндърчета, запечатваше ги, подреждаше ги… После отново теглеше белите и небесносините съставки на лекарството, стриваше ги и ги смесваше с червени и розови бучки в порцелановите хаванчета, пак пълнеше цилиндърчетата и отново, и отново — безспир… Глухият шум, долитащ от улица „Син фазан“, за него бе сякаш дъх на непресекващия, безкраен живот. Тревожеха го само жените, момичетата и юношите, струпани пред остъклените кабини на отсрещния тротоар. Впрочем тревожеха го не хората, а самите кабини, разположени на различни места в града, в които боязливо мигаха котешки очи и невидимият разказвач понякога шепнешком подхващаше подозрителен разговор с непознатите.

На Нерсес Мажан вече не му се искаше да мисли, че разнообразните таблетки не са необходими никому, не му се искаше да си спомня виланкската удобна аптека, на чийто втори етаж той можеше с наслаждение да се изтяга върху кикенските кожи, да пуши цигари „Сърце на скорпион“ и да се вслушва в монотонната гълчава на клиентите от долния салон.

Сега с удоволствие приготвяше лекарствата, като осъзнаваше колко е отговорна работата му. Никакви условности и измамни илюзии не бяха в състояние да го накарат да прояви недобросъвестност, макар той отлично да знаеше, че тези таблетки не са необходими никому. В момента Нерсес имаше напълно определена цел — да върши онова, което е нужно, за да не излезе преждевременно от строя.

Съвест?… Нима тя не е измамна илюзия на остарелия морал?

Инициатива?… Кому е нужна тя, щом разноцветните таблетки не се търсят никъде: нито на улица „Син фазан“, нито в Сонт, нито на Лета? И само един кръгъл глупак може да проявява инициатива, като започне да доказва, че извършената от него работа е ненужна. В края на краищата кметството веднага ще си намери друг аптекар, а на теб ще ти покаже вратата, без да се церемони много-много. А това вече е тъжно. Тъжно е, когато тази тъй мила и чудесна аптека продължава да съществува без тебе.

Не. Нерсес Мажан не е глупак и без да безпокои някого, без излишен шум, тихо и незабележимо ще отваря аптеката в един и същи час и старателно, с любов ще приготвя таблетките. А когато се наложи, по-силно от всички ще тръби, че в Сонт е нужна аптека. Не е важно дали тук има болни или не.

… Когато вратата на аптеката се отвори, Нерсес Мажан неволно погледна часовника си. Денят неусетно бе минал. Той пресова последните таблетки и със съжаление избърса блюдата на везните.

— Меластър Мажан — повика го някакъв глас, когато той вече бе прибрал от масата порцелановите хаванчета. — Меластър аптекар — обади се повторно гласът, но този път шепнешком.

Мажан пак хвърли поглед към работната маса и излезе в салона.

— Попречих ли ви? — попита Зенон Джабез, ставайки от мястото си.

— Седнете, меластър — предложи аптекарят.

— Не ме очаквахте, нали?

— И да, и не! — отвърна Мажан, недоумявайки защо посетителят говори шепнешком.

— Дойдох, за да…

— За момент, меластър — прекъсна го Нерсес. — Да си измия ръцете.

— Моля, моля!

Когато Нерсес Мажан се върна в салона, Джабез вече бе преодолял смущението си.

— С какво мога да ви бъда полезен? — учтиво го запита Мажан.

— Минавах оттук и… реших да се отбия — Джабез избягваше да гледа аптекаря в лицето. — Бях забравил, че заедно сме ловили мишки в Капелата. Наистина бях забравил.

— Мишки ли? — попита Нерсес Мажан. — Меластър, трябва да си призная, че за първи път ви срещнах в Сонт в деня, когато посетихте аптеката ми. И никога не сме ловили мишки, нито пък съм имал случай да ги ловя сам.

— Може би бъркате нещо? — рече Зенон Джабез. — Срещали сме се във Виланк. Може и да не сме ловили мишки, но няколко пъти съм идвал в аптеката ви за лекарства.

— Изключено е, защото вие не сте били никога във Виланк, а името ви го научих едва когато се самоубихте — отвърна Мажан. — Дери не съм имал възможност да видя трупа ви.

— Никога не съм се самоубивал, меластър.

— Защото никога не сте били във Виланк. Самоубил се е Зенон Джабез.

— Аз съм Зенон Джабез.

— Да. Сега можете спокойно да твърдите това. Скоро такава възможност ще има и меластър кметът, защото по всяка вероятност ще се самоубие и Бааб Каспар, който също не можа да влезе в Сонт. Доколкото ми е известно той направи последен опит в тази насока и в случай на неуспех се готвеше да отиде по дяволите.

— Меластър!

— А Нерсес Мажан ще излети с първия звездолет — продължи аптекарят. — Но днес той ще остане, защото има среща с Ева или Зенобия.

— Мъча се да ви разбера…

— Ще ви обясня. Аз трябваше да дойда в аптеката след заминаването на Нерсес Мажан. Но днес той има среща и аз се възползвах от случая, за да мога по-рано да встъпя в длъжността си и, както се казва, да вляза в руслото. Нали и вие изпитахте същото чувство преди години, когато Зенон Джабез ви изписа от Варвукс, за да отлети самият той за Виланк?

— Искате да кажете…

— Че ние се разбираме взаимно. И аз съм готов с присъствието си тук да помогна за по-нататъшния прогрес на Сонт.

— Да, да — потвърди Зенон Джабез. — Вие сте прав.

Нерсес Мажан се приближи до витрината и спусна щорите. И салонът отново се превърна в набразден от светлосенки свят.

— И миналия път дойдохте по това време — каза той. — И аз… тоест той, Нерсес Мажан, наистина се изненада. Защото беше уверен, че вие… тоест Зенон Джабез, се е самоубил във Виланк. Работата е в това, че понякога Нерсес Мажан си въобразява, че е следовател. Интересно, нали?… Аптекар — следовател. Въпреки това той ми е много симпатичен. Но не мога да разбера защо е толкова неспокоен по характер. Преди не беше такъв. Доколкото си спомням, характерът му се промени след вашето… тоест след самоубийството на Зенон Джабез. Кажете, моля ви се, какво може да направи един обикновен аптекар в ролята на следовател. За него това не е ли едно непоносимо бреме? Времето на донкихотовците отдавна е отминало.

— Чие време?

— На донкихотовците… Не сте ли чували? Впрочем това няма никакво значение. Хубаво е, че хората започват да ги забравят… Меластър, с нетърпение очаквам мига, когато ще остана сам. Не, не ме разбирайте погрешно. Седнете, моля ви. Имам предвид своята самота. Нерсес Мажан ме сковава.

Зенон Джабез поклати глава в знак на съчувствие.

— Да, разбирам. Но не се отчайвайте. И аз съм се чувствал унил. Такава е нашата природа. Между впрочем вие сте щастлив, че той няма жена и деца. Иначе положението ви нямаше да е за завиждане. Жените и децата много ни пречат. Извинете, не смятате ли да си обръснете брадата?

— Вярно — рече Мажан, — още днес ще я обръсна.

— Защо бързате? Оставете я, докато си замине. — Зенон Джабез се изправи. — Добре си побъбрихме… Ще тръгвам. За съжаление жените така и не могат да свикнат с Варвукс. Опитваме се да им обясним, да ги убедим, но напразно. Впрочем имайте предвид, че по такива деликатни въпроси не е прието да се говори гласно. Всички ние — и мъже, и жени, сме достойни граждани на Сонт… Всичко е много добре. Всичко върви както трябва. Нашето спокойствие не пречи никому. И ние не пречим на никого да живее спокойно.

— Знаят ли за това жителите на другите планети?

— Може би не знаят.

— А ако някой им разкаже?

— Ние не пречим на никого. Скоро ще прекъснем връзките си и с Роджър. Онези, които заминаха, трябва да знаят, че тук никой не ги очаква, и затова те няма какво да правят при нас. Дори и този Бааб Каспар, когото аптекарят срещна в приемната на града… Представяте ли си колко неудобно би се чувствал меластър кметът, ако бяхме разрешили на другия да влезе в града? За последните десет години само аптекарят и неговият помощник са получили разрешение да влязат в Лета. Аз бях против откриването на аптеката. Знаех, че може да имаме неприятности. Но за щастие аптекарят реши да си замине много по-бързо, отколкото си мислех.

— Той дойде, за да разбере дали вие съществувате или не.

— И каква е разликата? Важното е, че функционирам! Така ли е, меластър? Довиждане.

— Прав сте.

— Ние пак ще се срещнем.

— Несъмнено, меластър.

Аптекарят, застанал на прага, дълго гледа подир Зенон Джабез. После заключи аптеката и отиде в хотел „Жълт кикен“, макар че нямаше желание да се среща с Нерсес Мажан.