Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ներսես Մաժան դեղագործը, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от арменски
- Агоп Орманджиян, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карен Симонян. Планетата на двойниците
Роман и разкази
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №85
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Съставител: Агоп Мелконян
Преведе от арменски: Агоп Орманджиян
Редактор: Светлана Тодорова
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Съветска — арменска, I издание
Дадена за набор на 29.I.1987 г. Подписана за печат на 9.IV.1987 г.
Излязла от печат месец май 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2057
Печ. коли 20. Изд. коли 12,95. УИК 12,11. Цена 2 лв.
Страници: 320. ЕКП 95363 5617–142–87
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С–31+32
© Агоп Мелконян, съставител, предговор, 1987
© Агоп Орманджиян, преводач, 1987
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
c/o Jusautor, Sofia
Կարեն Սիմոնյան
Ներսես Մաժան դեղագործը
„Հայաստան“ Երևան, 1974
Մոգական պատմություն
„Սով. գրող“ Երևան, 1980
Թարգմանեց՛ Հակոբ Օրմանժյան
„Գ. Բակալով“ հրատարակչություն, Վառնա, 1987
История
- — Добавяне
Глава пета
— Отивай! — каза Ева и леко побутна Нерсес Мажан.
Аптекарят погледна огромните причудливи скали в нежносин цвят, които се издигаха от всички страни. Те сякаш бяха готови да погълнат в синкавата си паст някоя друга сива планета.
— Отивай! — повтори Ева.
— Къде? — попита Нерсес Мажан, защото в дивия страшен свят на сините скали не се виждаха нито пътища, нито пътеки, нито някакъв живот.
— Ти искаше да намериш вратата и да влезеш във вълшебното царство — усмихна се момичето и му показа тясната камениста пътека на няколко крачки от тях, чезнеща в невидими дълбини.
— Искаш да кажеш, че това е вратата, така ли? — плахо попита аптекарят.
Момичето не отговори. То се покатери на огромна скала и се загледа в планините отсреща. Вятърът дръзко заигра с косата и роклята му. А Нерсес Мажан едва сега забеляза колко красива и женствена е девойката. Лудият порив на вятъра погали бедрата на момичето, изду роклята му, сякаш поиска да го отнесе от скалата към далечните хоризонти, но то притисна с ръце полите си и приятелски се усмихна на аптекаря.
— Сам ли трябва да си отида? — попита Мажан.
— Да.
— Но къде?
Вместо отговор девойката се разсмя.
— И защо сам?
— За да не се разсейваш и по-пълно да изживееш радостта от откритието си — рече момичето. — Отивай!
— Ще ме чакат ли?
— Ние ще се срещнем — девойката скочи от скалата, пристъпи към Мажан и като сложи ръце на раменете му, приятелски рече: — Помниш ли?… Ние всички искаме да бъдем Еви, Аз също. Тогава побързай, Али Баба! Ти все още не си закъснял и ще успееш.
— Наистина ли? — усъмни се Мажан.
— Виждаш ли колко много са въпросите, които чакат отговор? И ти ще получиш този отговор. Само не ме лъжи — помоли момичето. — Ти си моята победа. Аз успях да победя Варвукс. Но този път те закъсняха. А ти вече си тук.
— Уверена ли си, че Варвукс наистина е закъснял?
Момичето затвори очи и кимна.
— Уверена ли си, че ще стана баща на голямо семейство?
— Ще ти народя много деца — каза Ева — и ти наистина ще станеш баща на голямо семейство.
— Благодаря — смути се Нерсес Мажан. — Ти си великодушна… и щедра.
— Е, хайде, отивай! — рече момичето.
Нерсес Мажан отстъпи назад. Искаше да каже нещо важно, но не можеше да се сети какво точно беше то. А момичето пак притискаше с ръце роклята си и се береше с дръзкия порив на вятъра. То махна с ръка за сбогом. Мажан се обърна и заслиза по пътеката.
Слънцето се бе издигнало над дола и всичко наоколо — скалите, горите по склоновете, малките полянки и широката река жадно поглъщаха ласкавата топлина.
Синьото небе сякаш бе възседнало острите планински върхари и нежната синева струеше бавно надолу и проникваше в горите, поляните и във водите на реката.
Нерсес Мажан стоеше, затаил дъх, боейки се да не наруши хармонията в природата. Тази хармония, която обикновено наричаха тишина, не всъщност това бе химнът на Чичил, гдето се смесваха ромонът на реката, шепотът на пръкващите от земната гръд кълнове и на разпукващите се цветни пъпки, опияняващото жужене на насекомите. Колко ли време стоя така, заслушан в диханието на това пленително островче на природата?… Мажан едва ли би могъл да отговори — за него времето бе спряло още в мига, когато, слизайки по пътеката към дъното на дола, той изведнъж се озова тук, на гладкия камък, плискай от водите на реката.
„А после?“ — помисли си Нерсес Мажан и се помъчи да превъзмогне вцепенението си.
Високите зеленикави вълни се разбиваха в скалите, пръскаха бяла пяна и воден прах и оставяха след себе си влажна прохлада. Нерсес Мажан почувствува непреодолимо желание да се слее с природата, с този неспокоен свят.
Бавно се съблече, прибра дрехите си в един скачен процеп, далече от водните пръски, протегна ръце, изпъна се и сякаш пред него изчезна невидимата бариера и той се сля с вълшебната природна стихия, превърна се в частица от нея.
Аптекарят легна по гръб, затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Но в същия миг отново изникна въпросът, останал без отговор: „А после?“
„Сезам, отвори се!“ — промърмори Нерсес, без да помръдне устни. Но, изглежда, той не беше станал истински Али Баба, щом нищо не се беше променило. Нерсес разпери ръце и заплува, борейки се с течението, ала много скоро разбра, че не може да го преодолее.
„Ето това е всичко“ — заключи той и заплува към брега, защото Чичил вече се готвеше да се скрие зад хоризонта, а той, Мажан, трябваше до свечеряване да стигне в хотел „Жълт кикен“, където го чакаха двама Несторовци и един Нерсес.
Като забеляза теменужената крайбрежна скала с червеникави жилки, той доплува до брега, спря, стъпи на дъното и разсичайки водата, тръгна по хлъзгавите камъни.
— Хей, здравей! — чу се нечий глас и Нерсес смутено се озърна. — Погледни насам — отново се чу същият глас.
Нерсес Мажан се обърна по посока на гласа и на няколко крачки сред гъстите крайбрежни храсти видя един мъж. Човекът приветливо го поздрави с ръка.
— Добър ден — отвърна Мажан и скачайки по камъните, отиде към скалата. — Аз сега ще се облека — засрамено каза той.
— Няма нужда, така е по-добре! — обади се мъжът.
— Как? — не разбра Мажан.
— Така, без дрехи е по-добре!
— Не мисля, че е по-добре — тръсна глава Мажан, отметна назад мокрите си коси и тръгна към цепнатината, където бяха дрехите му.
— Не се обличайте напразно — посъветва го мъжът и проправяйки си път през храстите, излезе напред.
И той беше гол.
— Защо — отново попита Мажан, гледайки мократа си брада, от която се сцеждаше вода.
— За да мога да ви позная — любезно му обясни мъжът.
— Мене и с дрехи ме познават. Аз съм Нерсес Мажан.
— Ясно ми е. Но това още нищо не означава.
— Аптекарят от Сонт.
— Прав сте, но и това все още нищо не означава. Тук могат да ви познаят само без дрехи.
— Да предположим — съгласи се Мажан. — И вие сте гол, но не мога да твърдя, че ви познавам. Така ли е?
— Не.
— Може би искате да кажете, че сме стари познати, а вероятно и приятели? — възрази нервно Мажан, защото голият мъж стоеше срещу него и не му позволяваше да се добере до дрехите си. — Може би и вие ще твърдите, че сме ловили мишки в мазетата на Капелата?
— Не виждате ли, че и аз съм човек?
— Какво друго можете да бъдете? Може би кикен?…
— Шегувате се… — усмихна се мъжът. — Но аз можех да бъда и… — той млъкна смутен. — Вие чували ли сте за двойниците? — Мажан се опита да го заобиколи. — Не сте ли чували?
— Студено ми е.
— Ще свикнете… Ние вече свикнахме.
— Искате да кажете, че не сте сам?
— Разбира се. Да вървим.
— Но…
— Там — мъжът посочи платото, откъдето бе дошъл Мажан — наистина не ходят голи. За това има причини. А ние… ние не се нуждаем от дрехи. Така по-лесно се опознаваме взаимно. В противен случай откъде да знаеш дали под дрехите се крие човек или двойник? Виждам, че започвате да се съмнявате. А съмненията само могат да пречат на общественото развитие. Вие решихте да се окъпете тъкмо навреме, иначе сам трябваше да ви моля да се събличате. Това, че тук ходим без дрехи, винаги смущава новодошлите и по-специално жените, въпреки че и те добре знаят къде идват.
— И жени ли има тук?
— Да, жените са повече.
— И вие си мислите, че ще се покажа пред тях в този си вид? — възрази Мажан.
— Напразно усложнявате нещата — рече мъжът. — Жените няма да го сметнат за предизвикателство спрямо тях. Всичко е условно. Ако жителите на клисурата ви видят облечен, това ще бъде също толкова скандално, колкото ако тръгнете гол по улиците на Сонт или посетите гол семейството на кмета. Моля ви, не изоставайте, меластър!
— Дълго ли ще вървим?
— Не.
— Казаха ми, че трябва да направя откритие.
— Да… Вие ще откриете хора. Аптекарят кимна. — Странно ли е?
— Кое?
— Че ще преоткривате хората за себе си?
— Вероятно.
— Ако пожелаете, ще ви обясня… Там горе, в Сонт и въобще на Лета, живеят заедно и истински хора, и двойници. Двойниците постепенно изместват хората и много скоро на Лета, ако не смятаме жителите на Клисурата, няма да остане нито един истински човек. Мнозина обвиняват Варвукс… Но според мен, когато става дума за израждането на едно цяло общество, не е нужно виновникът за това да се търси далече. Хората сами са си виновни.
По тясното мостче над шумната река спътникът на Мажан го пропусна пред себе си. Мостчето бе дълго, безкрайно дълго и се люлееше. Прекосиха реката, без да проговорят. И когато стигнаха другия бряг, непознатият мъж продължи разговора:
— Агонията на Лета започна от момента, когато хората взеха да се грижат само за собствените си удоволствия и да живеят само за себе си.
— Ясно — рече Мажан.
— Нищо не ви е ясно. Някой някога е направил първата крачка.
— Кой? Как?
— Човекът, за да изживее пълно удоволствията, си намерил двойник, който трябвало да го замества както в семейството, така и в службата, и в обществените му задължения. А той, да речем, заминавал за Виланк… или за друга някоя планета, където можел да живее сам за себе си. Двойникът по принцип няма големи разходи за храна, за облекло, не чувствува нужда от жени… Напълно подходящ за случая. Освен това той изпраща спечелените пари на своя оригинал.
— Вие предполагате ли, или…
— Сега вече е ясно, че е станало точно тъй…
— Значи хората по своя воля са отстъпили мястото си на двойниците? — прекъсна го Нерсес.
— Точно така… И сега на цялата планета само тук-там можеш да намериш истински мъж.
— А жените?
— Те както винаги се оказаха по-трезви. Именно те създадоха тази община в Клисурата.
— Отдавна ли е започнало това отшелничество? Или може би бягство?
— Добре го казахте — бягство. В общината на Клисурата вече се ражда трето поколение.
— Тъжна история — отбеляза Нерсес Мажан.
— Тъжна ли? — спътникът му въздъхна. — Този катаклизъм никога не би настъпил, ако навремето не поощрявали създаването на двойници за лично удоволствие.
— Вероятно са били необходими?
— Ни най-малко. Вие не знаете и как са се развили нещата по-нататък. В началото двойниците заменяли само хората, които очаквали да получат от живота колкото се може повече радости и удоволствия, без да дават на обществото каквото и да било. Това дори било приятно за ония, които стоели на върха на обществената пирамида или близо до него и смятали, че останалите, които са в основата на пирамидата, са създадени не да я поддържат здраво, а само за главоболие. А с двойниците нямало такива неприятности. Години, десетилетия наред те играели ролята на машини, изпълнявайки всичко онова, което било програмирано при създаването им. И затова двойниците никога не противоречали на хората. Те винаги били доволни и до дълбока старост старателно изпълнявали задълженията си. На пръв поглед като че ли всичко било наред — доволни били и двете страни…
— Да, но всичко това води до застой — прекъсна го Мажан. — А после?
— После ли?… Работата не е само в застоя. И хората, които стоели на върха на обществената пирамида, започнали да се сдобиват с двойници. И тогава двойниците завладяха всичко. Те вече не позволяват на истинските хора, които навремето са напуснали планетата, да се завърнат. Така е, меластър… Това не е само една тъжна история, е трагедия. Всъщност истинската причина за това е безразличието.
Когато двамата се озоваха на малка поляна, мъжът каза:
— Ето, вече пристигнахме… Цялата Клисура е заселена, но всяка вечер се събираме ей там под ония скали и свободните жени си избират мъже… Погледнете насам, меластър!… Какво ви е?
Нерсес Мажан се закова на място запленен, в самозабрава. Не можеше да откъсне поглед от жената, легнала във високата трева. Изтегната неподвижно, тя бе сложила ръце под главата си и замислено, притворила очи, наблюдаваше синия небосвод, озарен от златистите лъчи. Стройното й бронзово тяло, налято с нежност, сякаш бе въплъщение на любовта и щедрото плодородие, на всичко в този тайнствен, необичаен остров на първичната природа, наречена Клисура.
По цялото й тяло проблясваха ситни капчици пот като прашинки.
Жената почувствува, че я гледат, и се обърна.
— Меластър — прошепна мъжът, побутвайки леко Нерсес Мажан по ръката.
— Да — отвърна аптекарят.
… Свечеряваше се.
На площадката, обградена от вековни дървета, с надвиснали над тях стръмни скали, гореше огън. Неговите огромни, червени пламъци сякаш се опитваха да подпалят небесната синева.
Нерсес Мажан седна недалеч от огъня и замислено се вгледа в игривите пламъци, от чиито отблясъци тъмните скали изглеждаха още по-мрачни и непристъпни. Насядалите край огъня жени и мъже бяха унесени в разговор и сякаш не забелязваха нищо около себе си. Говореха полугласно. От време на време някой ставаше и донасяше наръч съчки, за да поддържа огъня.
Нерсес Мажан седеше и мислеше, и колкото повече наблюдаваше тези хора, тъй упорито и твърдо спазващи своята община, толкова повече те започваха да му харесват. В живота си те се стремяха към висока цел. Предстоеше им да възродят човешкия род на планетата Лета.
Някой седна съвсем близо до аптекаря. Беше жена. Ослепен от ярките пламъци, Нерсес успя да разгледа само големите й черни очи, в които се отразяваше спускащата се нощ.
— Уморихте ли се, меластър? — със съчувствие го запита жената.
Като не намери какво да й отговори, той сви рамене.
— Или може би всичко това е необичайно за вас? Нищо… Ще свикнете… В първите дни всички новаци малко се смущават — жената се усмихна — и гледат захласнато само огъня.
— Всички ли? — попита Нерсес.
— Вие имате много време… Ще свикнете. И Клисурата ще ви се стори родина, както родното ви място.
„Родина?… Като Джузарока?…“
Нерсес Мажан поклати глава в знак на отрицание. Никога нищо не може да стане за него роден дом като Капутан, разпрострян сред вълнистите хълмове и безкрайните равнини, сините гори и широките реки. Този чудесен Капутан с небосвод, на който винаги грее ярко, весело слънце.
— Защо тъгувате, меластър? — попита жената и нежно погали с дългите си тънки пръсти Нерсес Мажан по лицето. — В целия свят няма да намерите такова приказно кътче, където хората с цялото си същество да са отдадени на природата.
— Така ли?… А нима отдаването на природата е най-важното нещо за човека?
— Разбира се — уверено рече жената и се отдръпна. — Ако не се отдаваме на природата, каква ще е съдбата на човешкия род? Хората ще изчезнат от лицето на света, оставяйки всичко на двойниците, които са загрижени само за себе си.
Нерсес Мажан със смътна тъга погледна младата жена, която бе убедена, че вече навсякъде се е установило господството на двойниците. И той не поиска да разруши нейната увереност. Та нали именно това бе твърдата вяра на жителите на Клисурата, благодарение на която те искаха да започнат всичко от самото начало, като прачовека…
— Ева — изрече Нерсес Мажан, — двойниците не ви ли пречат?
— Откъде знаете името ми?
— Тук всички сте Еви — усмихна се аптекарят.
— Харесвате ли ме, меластър?
Нерсес Мажан внимателно я изгледа.
— Може би… Да… Но сега вече това е без значение. Тези дни заминавам завинаги от Лета.
— Меластър — жената отново се разсмя. — Меластър, това е невъзможно!
— Тъй ли?… Та нали все пак някои заминават?
— Само при условие, че оставят тук своя двойник.
— Един или двама двойници в повече или по-малко не е от значение за Лета. Рано или късно всички двойници ще излязат от строя. И ако вие им попречите да си сътрудничат с Варвукс, вероятно ще имате възможност да заселите Лета със здраво и пълноценно потомство.
— Меластър, ако свикнете с нашата Клисура, никога вече няма да пожелаете да си заминете. Ние живеем сред природата без всичко онова, което кара хората да отстъпят мястото си на двойниците. Когато е студено, греем се край огъня. Когато свърши храната, отиваме на лов. Не се боим от времето, защото не бързаме за никъде.
— Да — съгласи се аптекарят. — Вие наистина сте започнали всичко отначало. Върнали сте се в пещерите, за да можете отново да станете господари на планетата. Но, честно казано, все още не е имало случай хора, върнали се назад към пещерите, да станат владетели на планетата. Обикновено се случва обратното. Планетата се покорява от тези, които напускат пещерите и отправят поглед към звездите.
Огънят догаряше и гъстият лепкав мрак се спусна над тлеещите въгленчета, изпод които още просветваха пламъчета. Хората се разотидоха тихо и незабелязано. Само няколко души останаха край огъня. От време на време далечен детски плач раздираше нощната тишина.
Нерсес Мажан бавно се изправи. Той погледна голите мъже и жени, насядали край огъня, и изведнъж с ужас си помисли, че потомците на тези хора могат и да се окосмят, могат да загубят тайната на получаването на огъня, да надянат животински кожи, да се въоръжат с тояги и тогава тепърва ще трябва да се научат да говорят… И след хилядолетия хората ще спорят дали на тяхната планета е съществувала цивилизация.
Унесен в мислите си, Нерсес се спусна към реката и свърна по пътеката, водеща към полето.
Още няколко крачки — и той потъна в гъстата, лепкава тъма.