Робърт Ранкин
Най-страхотното шоу в космоса (21)

21

— Какво си им казал? — изуми се професорът.

— Ами, трябваше да им кажа нещо. — Реймънд се отпусна на мекия диван. — Те ще са голяма работа в сражение. Но засега не можем да си позволим да разрушат кораба. Трябва да им пратиш храна. И каквото там имаш за пиене. Пусни им го с въже или с нещо друго.

— Тратататам. — Старецът вдигна перуката си и избърса праха от главата си. — И така, на работа. Пътуваме с пълна пара към Рай. Сподели сега с мен твоя план.

— Моят план? — Реймънд въздъхна. — Да нямаш предвид плана ми как да попреча на жителите на. Рай да запушат отворите на Земята при полюсите?

— Кристално ясно, мое скъпо захарче. „Отнасящото се до такива философски концепции като истина, необходимост, възможност и случайност. А сега изложи ми подробно плана си, братко.“

— Нямам никакъв план — каза Реймънд. — Както много добре ти е известно. Не знам нищо за Рай и нямам ни най-малка представа как можем да попречим на зловещите им намерения.

— Това вече е много обезкуражаваща новина. — Професорът направи много обезкуражена физиономия. — Мислех, че можем просто да си сверим часовниците, както го направихме последния път.

— Този път смятам, че не можем. — Реймънд поклати глава, като не остави никакво съмнение за мнението си по този въпрос. — Предлагам всичките ти уникални артисти да се съберат около масата и тъй като ни заплашва още една голяма обща криза, да се опитаме да стъкмим някакъв план, както някога сте успели да стъкмите Зефир. — Споменавайки името й, Реймънд се натъжи, но за един мъж чувствата са си чувства, а дългът си е дълг. И прочие такива дивотии в стил „мачо“.

Професор Мерлин поглади брадичката си.

— В думите ти има мъдрост, но моите артисти са уморени.

— И аз съм уморен — каза Реймънд. — И съм с разбито сърце. Но съм готов да дам всичко от себе си. В Бремфийлд съм само водопроводчик. Чувал ли си някога светът да е бил спасяван от водопроводчик?

— Марио — каза професорът — и брат му Луиджи.

— Ще се направя, че не съм те чул.

— Съжалявам. — Професор Мерлин се изправи и коленете му изпукаха. — Добре. Тъй да бъде. Тук се слуша твойта воля. Да свикаме военен съвет. Ще пратя нещо за ядене на бунтарите долу и всички ще се съберем след половин час в големия салон. Как ти звучи това?

— Звучи ми добре — каза Реймънд. — Да започваме.

 

— Започвам да броя — каза режисьорът, — пет, четири, три, две, едно. Да започваме.

— Добър ден и здравейте! — Чакалоглавият в шикозния смокинг се ухили и показа два реда равни зъби. — Тук е Хъмфри Гогмагог. Предаваме на живо от Двореца на небесните удоволствия. За мен е голяма чест и привилегия да ви представя един човек, който няма нужда от представяне. Нашият любим владетел, човекът, когото боготворим и уважаваме, Негово Великолепие, Негово Сиятелство, самият рожденик. Нека чуем Великия херцог…

Пляс-пляс-пляс — чу се от машината за изкуствен смях и аплодисменти. Пляс-пляс-пляс плюс възторжени викове.

Онези жители на Фогърти, които не бяха прогонени от домовете си от развихрилия се над града ад, а гледаха на живо телевизионното предаване, станаха да изключат телевизора и да си направят чай.

— Не изключвайте! — викна Хъмфри. — Това е предаване от световно значение и засяга всички лично. Негово кралско височество…

— Благодаря ти, Хъмфри. — Голямото месесто лице запълни екрана. — Добри хора — усмихна се той, — говоря ви днес, на този специален празник по случай рождения ми ден, не за да ви благодаря за хилядите картички и послания с благопожелания към мен…

— Защото тлъстото копеле не е получило нито една — прошепна Хъмфри в ухото на оператора.

— …а защото с голямо съжаление трябва да обявя, че въвеждам извънредно положение в световен мащаб. Днес нашата столица беше вероломно нападната и подпалена. Сигурно сте видели всичко на телевизионните си екрани. Нашите храбри огнеборци не можаха да овладеят пожара…

— Защото им даде почивен ден, простак такъв — прошепна Хъмфри.

— Хиляди хора се разбягаха в ужас. Домовете и работните им места бяха разрушени. Трагедия. Истинска трагедия. — От специалните тубички, изкусно закрепени за слепоочията на Великия херцог, се отцедиха няколко сълзи, които се стекоха по бузите му. — Сърцето ми се къса.

— Как пък не — прошепна Хъмфри.

— Това е кошмарът, от който всички тайно се страхувахме: непредизвикано с нищо нападение от страна на жителите на Рай. От страна на тази войнствена и тиранична раса, под чието владичество изнемогваме години наред.

— Намерил се кой да го каже.

— Аз самият — каза Великият херцог — произхождам от Рай. Но не съм като тях. Аз съм един от вас и съм се борил непрестанно за независимостта на Сатурн. Но и тук, както на Уран и Марс, вероломните жители на Рай разпространиха своята култура, своите стоки и своя език.

Жалко, че Реймънд не можеше да чуе това. То би му обяснило много неща.

— Ние внасяме техните стоки, те доминират нашата икономика, а сега искат и да ни унищожат. Нима ще стоим безучастно и ще ги гледаме как го правят? Нима ще гледаме безпомощно как изгарят красивите ни градове? Или ще отвърнем на удара с удар? Нека вдигнем оръжие срещу зловещия тиранин. Нека го унищожим.

— Може ли това да бъде претекстът, който той години наред чака, за да се нахвърли срещу омразния си брат? — прошепна Хъмфри. — Или просто започвам да ставам много циничен.

— Моят собствен брат — Великият херцог пророни още няколко фалшиви сълзи, — моят собствен тризнак, крал Еди от Раи. Ще попитате: как такъв миролюбив и добродушен като мече човек като мен може да вдигне ръка срещу собствената си плът и кръв? С голямо прискърбие, ето как. Брат ми ни използваше и злоупотребяваше с нас и ние повече няма да търпим. Нареждам да започне пълна мобилизация. Заповядвам войската да се приведе в състояние на пълна бойна готовност, а военновъздушните сили — в готовност за нападение. Тръгваме срещу Рай. Ние сме във война. Да живее Сатурн! — Великият херцог вдигна огромния си юмрук. — Благодаря ви.

— Край — каза водещият. — Пускай националния химн.

Големият дебел Велик херцог избърса изкуствените сълзи от лицето си.

— Мисля, че мина много добре. Какво ще кажеш, Хъмфри?

„Щом като искаш да те будалкам…“ — каза си чакалоглавият, а на глас изрече:

— Вълнуващо, сир. — Побърза да направи дълбок поклон. — Надявам се, че ще ми окажете честта да ме направите специален военен кореспондент за цялостното времетраене на конфликта.

Великият херцог поглади тлъстата си брада.

— Няма да стане, Хъмфри.

— Защо не, сир?

— Не, Хъмфри. Виждаш ли, през цялото ми дълго-дълго царуване на тази планета се научих да дочувам и най-малките злобни подмятания, направени от моите поданици, когато те си мислят, че са извън обсега на слуха ми. Затова мисля да наредя да ти отсекат главата, шибано тарикатско копеле, проказнико с кучешка муцуна.

— О — каза Хъмфри, — какви сквернословия! Операторът се изкиска в шепа.

— И ти внимавай — каза Великият херцог, — защото и твоята глава ще падне, смрадливецо.

 

Ужасната смрад накара Саймън да си запуши носа. Чудовището запълваше цялата врата и блокираше единствения изход. Драскачът подбели очи и се строполи в безсъзнание в камината.

„Много ти благодаря, страшно ми помогна“ — помисли си Саймън. О, по дяволите!

Онова нещо пристъпи крачка напред и отново вдигна ужасяващия си птичи крак.

— Книгата.

Саймън не можеше да продума. Гърлото му беше пресъхнало, сърцето му бясно друсаше аеробика, краката му бяха омекнали в колената, макар че копнееха да побегнат. Това вече беше сериозно. Не можеш да влезеш в двубой с такова нещо. Нямаш никакъв шанс.

То направи още една крачка.

Какъв ужас!

Саймън направи нещо толкова жалко, че ако Господ го наблюдаваше, без съмнение щеше да извърне лице и да промълви: „О, Боже!“

Саймън събра пръсти за кръст и каза:

— Назад, повелявам ти в името Божие!

— Книгата. — Нещото пристъпи към него, спъна се и се пльосна в краката му.

— Я гледай! — Саймън заразглежда пръстите си. — Това нещо действало.

Взря се в чудовището. В нещото. В Сатан-Кокошката.

Това не беше Сатан-Кокошката.

Саймън се втренчи в петоъгълния отпечатък от греда върху окървавената глава. Не беше Сатан-Кокошката.

Беше господин Хилсейвайс!

Саймън се наведе и с мъка обърна огромния мъж. Видът му наистина беше ужасен. Беше покрит с пера, имаше много V-образни порезни рани и беше облян в кръв. Този човек беше водил битка и по всичко изглеждаше, че я беше загубил.

— Добре ли сте? — Саймън разтърси главата му. Защо хората винаги задават такъв глупав въпрос на онези, които съвсем очевидно не са добре? Саймън нямаше отговор. — Съжалявам — каза той. — Останала ли ви е искрица живот?

— Едва мъждука. — Господин Хилсейвайс немощно стисна Саймън за рамото, при което прекъсна кръвообращението в ръката му и му размести два кокала. — Дай ми нещо да пия.

„С удоволствие, а и аз ще си пийна“ — каза си Саймън и се отправи към кухнята на Драскача. Много баровска кухня. Отвори хладилника. Вътре имаше шампанско. Две дузини бутилки с шампанско.

— Гледай го ти, копелето му с копеле! — Саймън извади една бутилка, върна се в гостната и измъкна тапата. — Заповядайте. — Опря гърлото на бутилката до устните на работодателя си.

— Благодаря. — Господин Хилсейвайс отпи няколко мощни глътки. — Достатъчно.

— Добре. И аз ще пийна. — Саймън обърса гърлото на бутилката с ръкава си (хигиена на устната кухина) и се накани да удари една голяма глътка. Но в шишето нямаше нищо.

— Помогни ми да стана.

Саймън помогна на ранения човек да седне на канапето.

— Какво е станало с вас? — попита го той.

— Пилетата. Гадните пилета. Гадните, смрадливи пилета. Нахвърлиха се върху мен като хищници.

— Книгата е у вас? — Саймън я вдигна от килима. — Нищо не разбирам.

— Видях те. — Господин Хилсейвайс бе започнал постепенно да се съвзема. — Снощи си разхождах кучето и те видях. Пикаеше горе на хълма, над фермата на Дългия Боб.

Саймън си спомни за туриста в синия анорак.

— Бях решил да се кача при теб, да ти изкарам червата и да ги просна да съхнат за това, че ми блокира камиона, че ми бастиса косачката и че напусна работа, без да се обадиш.

— Ах! — възкликна Саймън.

— Но ти си беше отишъл. Чух кучето да ръмжи и ти да викаш, а аз намерих книгата. Помислих, че ще се върнеш да я вземеш, и останах да те чакам там. И докато чаках, я прочетох.

— Ах! — възкликна отново Саймън.

— Видях и останалото — как изпусна гумите на Дългия Боб, как взе тубата с бензин и я отнесе в птичарниците, а после как Дик Годолфин…

— Няма нужда да продължавате — каза Саймън. — Много добре си спомням всичко.

— Споменах ли ти, че ми хареса новата ти шапка? — попита г-н Хилсейвайс.

— Вече се отказахме от гега за новата шапка — каза Саймън. — Никой не го разбра, а и освен това не е много смешен.

— Правилно. Напоследък те гледам, че караш ягуар. Обаче работата е там, че го прочетох и в книгата. Там също пише, че караш ягуар.

— Значи отново са ме включили. — На лицето на Саймън се появи широка усмивка и зъбите му блеснаха. — Отново съм в книгата. Номерът мина.

— Искам да пийна още — каза г-н Хилсейвайс. — Донеси още една бутилка, Саймън. Умирам от жажда.

— Добре. — Саймън донесе още шампанско. Две бутилки. Отвори ги и двете.

Драскачът се съвзе от припадъка си, видя какво става и пак припадна.

— Така. — Г-н Хилсейвайс взе едната бутилка, а Саймън надигна другата. — И така, чета си и си мисля: това не може да е вярно. Та прелиствам аз назад и прочитам онзи пасаж, в който се казва: „Господин Хилсейвайс седеше в храсталака-скривалище и четеше книгата, когато пилетата го надушиха и го нападнаха.“ Казвам: „Какво?“ И после, докато се усетя…

— Да — каза Саймън, — вече ми е ясно. Не искам да чувам нищо повече.

— Тия твари за малко да ме убият. Обаче и аз откъснах някоя и друга пилешка глава.

— Достатъчно — каза Саймън. — Мога да си представя.

— Но това е много лошо, Саймън. Наистина, много е лошо.

— Знам. Затънал съм до гуша в тази работа.

— Според книгата ти откриваш Бога. Браво.

— Да, така е. — Саймън изведнъж се дръпна назад. — Ама вие… Аз си мислех…

Господин Хилсейвайс повдигна окървавена вежда.

— Никога не си бил голям умник, Саймън — каза той и посочи пентаграмата на главата си. — Това нещо сочи нагоре. Аз не съм сатанист. Аз съм привърженик на старата религия. Друид. Бял магьосник, ако щеш. Въпреки че на мен повече ми допада наименованието „бял заклинател“.

— О — каза Саймън. — А имате ли последователи?

Магьосникът кимна.

— В Бремфийлд има много хора, които са привърженици на старата религия. В края на краищата тук е провинция.

— А вие — Саймън се спря, — как да го кажа? Танцувате ли с млади жени с боси крака? Имам предвид на лунна светлина и т.н.?

— Да, най-вече в сряда вечер.

— Но никога не сте ме канили — Саймън направи обидена физиономия.

— Ти би ли се поканил, ако беше на наше място?

— Хммм — поколеба се Саймън. — Е, както и да е. Важното е, че и двамата сме на една и съща страна.

— Но аз все пак ще ти изкарам душицата, ако не ми върнеш Голямата Алън.

— Тя е у Дългия Боб.

— Това вярно ли е?

— Да пукна, ако не е вярно, ей на, честен кръст. — Саймън се прекръсти с надеждата първото да не стане. — Как се чувствате сега?

— Доста разнебитен. Искам да се изкъпя. Мисля обаче, че имам достатъчно сили да направя това, което трябва.

— Да се борим против Сатан-Кокошката и неговите последователи.

— Да унищожим Сатан-Кокошката и да разпръснем последователите му.

— Браво! — извика Саймън. — Естествено, аз имам много добре обмислен план как да се справим с тях, но… — Той се спря насред лъжата. — Много ще съм ви благодарен да чуя вашите намерения.

— Обзалагам се, че е така. — Господин Хилсейвайс се усмихна, нещо, което Саймън не беше виждал преди. Беше съвсем необичайно. И някак обезпокоително. — Ако искаш да унищожиш дявола, скрит в някой птичарник, и да спасиш човечеството — каза той, — един е начинът да го направиш.

— Да облечеш черни кожени дрехи и да възседнеш „Харли Дейвидсън“.

— Не — каза господин Хилсейвайс. — Трябва да отидеш там през нощта с тълпа селяни със запалени факли. Никога ли не си ходил на кино?

— Очевидно не съм гледал филмите, които сте гледал вие.

— Очевидно. Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Ти завържи този тъпанар за камината и приготви нещо за закуска.

— Става — каза Саймън. — Всъщност, не става. Този тъпанар не трябва ли всъщност да пише какво ще стане по-нататък в книгата?

— От това, което успях да прочета, той е написал дотам, докъдето мъжете в сиво му отнемат ръкописа. Мисля, че сигурно ти си написал останалото.

— Да! — Саймън вдигна заплашително юмрук. — Тогава ще завържа този тъпанар и ще отида да приготвя закуската. Защото след това тръгваме на война.

 

— Преди да тръгнем на война — каза Реймънд, който беше седнал на челното място на масата, — дали няма да е по-добре да се опитаме да постигнем мир?

Артистите от цирка на професор Мерлин пак бяха насядали край великолепната маса в големия салон. Тя отново бе застлана с изпрана и колосана покривка и отрупана с най-отбрани ястия и напитки. Но никой не изглеждаше особено гладен. Артистите бяха изморени. Седяха прегърбени, с размазан грим. Реймънд огледа един по един цялата тъжна трупа.

— Кой гласува за мира? — попита той.

Никой не му отговори.

— Може би ще успеем да се споразумеем с жителите на Рай.

— Забрави това, мон ами. За тях ние нищо, просто Джорджовци за тяхна трапеза — каза мосю Ла Рош.

— Ами ако им кажем, че играта свърши? Ако уведомим хората на Земята какво става и кажем на онези от Рай, че земните жители знаят?

Професор Мерлин поклати глава.

— Променящите формата си жители на Рай държат властта на долния свят в свои ръце. Ще направят така, че никой да не ти повярва. А дори и да ти повярват, пак нищо не може да се направи.

— Я ми разкажи за тези същества, дето си променят формата. Да не би да притежават някакви магически способности?

— Притежават технологии, това е цялата работа. В това отношение са по-напреднали от вътрешната Земя.

— Искаш да кажеш, че използват нещо като холограми, така ли?

— Принципът, на който действат приспособленията им, е по-усъвършенствано изобретение. Някога и аз имах холографско устройство. Но един от тук присъстващите го счупи.

— Спомням си — каза Реймънд. — Нека обаче да си изясним едно нещо. Искаш да кажеш, че президентите, министър-председателите и другите на Земята са били подменени от тези усъвършенствани холограми?

— Точно така. Спомняш ли си как президентът Рейгън бе прострелян в сърцето, а въпреки това е жив. Как не се разрешава на никой да се докосва до английската кралица. Как държавните глави се ръкуват само с други държавни глави.

Реймънд не започна да изтъква очевидните недостатъци на тази теория.

— Но как го правят?

— Това са проекции, изпращани от горе, скъпо момче. В специално студио, което се намира на Рай, някой актьор играе например ролята на президента. Холографското му изображение, изработено до най-малки подробности с помощта на компютър, се излъчва към Земята. Движенията, които актьорът извършва, са същите като тези, които прави президентът на Земята.

Реймънд си почеса носа.

— Не виждам как тази работа би могла реално да функционира. Какво става например, когато президентът се качва в кола или самолет? Как става тази работа?

— Не знам, но става.

Реймънд поклати глава.

— А какво ще стане, ако някой изключи холограмите там горе, на Рай?

— На Земята ще настъпи хаос. — Професор Мерлин разпери ръце, отново ги събра, а след това ги мушна в джобовете си. — Всички световни лидери ще изчезнат за част от секундата.

— Е, това вече ми звучи добре. Обаче хаосът на Земята няма да попречи на запушването на отворите.

— Има само един начин да се спре всичко — каза мрачно (и заплашително) д-р Бактерия. — Трябва да се убие кралят. Това е.

— Звучи ми твърде войнствено.

— Мога да го направя само с едно ръкостискане. Да речем, синя пъпка. Или холера.

— Точно така — Реймънд се облегна на стола. — Но какво ще постигнем с това? Дори да го убием, а аз не съм склонен да убивам когото и да било, той вероятно ще бъде заменен от друг крал. Това няма да реши проблема. Не. Я почакай, може пък да го реши.

— Той има идея — професор Мерлин изръкопляска. — Виждате ли. Нали ви казах, че ще измисли нещо. Говори, захарче, думай, златно мое момче. Хайде да си сверим часовниците.

— Просто ми мина една мисъл. Ако тези суперусъвършенствани програми могат да заблудят хората на Земята, те могат да избудалкат и жителите на Рай, нали така?

— Могат да избудалкат всеки. Само не трябва да ги докосваш.

— А никой не се докосва до краля, нали?

— Никой.

— Ето на! — каза Реймънд.

— Какво „на“? — попита професор Мерлин.

— Ти пък сега!

— Моля?

Реймънд въздъхна.

— Да предположим, че стигнем до Земята и тайно видим сметката на краля или го отвлечем, или нещо подобно. После го заменяме с холограма. И тази холограма казва на хората си: „Нека не затваряме отворите на полюсите. Нека заживеем в мир с нашите братя от вътрешната Земя. Нека сложим началото на нов златен век на любов и разбирателство. Нека им предадем нашите познания и…“

— Извинете ме, но аз ще взема да похапна малко — каза г-н Аквафагоцит. — Някой да иска суши?

Професор Мерлин се ухили до уши.

— Триста дяволи! Реймънд е прав. Планът му е рожба на вдъхновението.

— Да, но трябва все пак да се доберем до краля.

Професорът се замисли върху това.

— Би могъл да отидеш сам през нощта — предложи той.

— Не — каза Реймънд.

— Тогава вземи със себе си и д-р Бактерия.

— Не — каза д-р Бактерия.

— Тогава вземи онези двеста воини.

— Не — каза Реймънд. — Но мисля, че знам какво трябва да направим.

— Това никак не ме изненадва, славни богатирю.

— Ще дадете представление.

— Ще дадем какво?

— Ами, представление. Като това, което изнесохте пред Великия херцог. Можете да предложите да играете пред краля. — Реймънд се усмихна. — Той би трябвало да има рожден ден тия дни, не мислите ли?

— Аха — каза мрачно професорът.