Траян Първанов
Мълчание

Сега мълчанието е богато…

Мълчи ледът, сред броня оковал

гласът на дългото приречно лято

със слънцето над онзи бързей бял.

 

Шумят из храстите безкрили врани

завити в топли сънища от пух

и под пръстта от плуга разорана

мълчи на зърното добрия дух.

 

Дори в студения и остър кремък

горят заспали пламъчни недра

и чакат своето желязно време —

да хвърлят с блясък огнена искра.

 

Дими с високите мъгли Балкана,

въздиша глухо Черното море

и даже мълния с червена рана

не може облака да раздере.

 

Сега природата е онемяла…

Но ние всички чувстваме в това

мълчание — как диша, тръпне цяла

от буйни кълнове и сетива.

 

И в този свят на пориви неясни

обвити в тайнството на бавен дим —

разбирате ли — колко е прекрасно,

че много дълго няма да мълчим?