Реймънд Чандлър
Убиец в дъжда (11)

11

Това никак не хареса на Марти. Той захапа долната си устна и присви вежди. Лицето му стана зло. Звъненето продължи.

Блондинката скочи. От нервното напрежение лицето й изглеждаше старо и грозно.

Без да ме изпуска от поглед, Марти рязко издърпа едно от чекмеджетата на писалището и извади малък автоматичен пистолет с бяла дръжка. Подаде го на блондинката. Тя се приближи и чевръсто го пое, без обаче да изгаря от възторг.

— Седни до него — изхриптя Марти. — Дръж го на мушка. Ако започне много да знае, пусни му няколко куршума.

Тя седна на дивана на около половин метър от мен, на по-отдалечената от вратата страна. Прицели се в бедрото ми. Неспокойният й поглед никак не ми допадна.

Звънецът спря и някой започна бързо, леко и нетърпеливо да чука по вратата. Марти прекоси стаята и отвори. Плъзна дясната си ръка в джоба на сакото и отвори с лявата — рязко и широко.

Кармен Дравец го избута навътре в стаята, навряла дулото на малък пистолет в тъмното му лице.

Марти отстъпи леко и бързо. Устата му беше отворена, а на лицето му бе изписана паника. Твърде добре познаваше Кармен.

Тя затвори вратата и продължи да напредва с малкия си пистолет. Не гледаше нищо друго освен Марти, а и не виждаше нищо друго освен него. Изглеждаше здравата упоена.

Блондинката потрепери с цялото си тяло и извъртя пистолета с бялата дръжка към Кармен. Бързо се пресегнах, сграбчих я за китката, стиснах я здраво, спуснах предпазителя и задържах така. Последва кратко боричкане, на което нито Марти, нито Кармен обърнаха внимание. После пистолетът се прехвърли в моята ръка.

Блондинката задиша дълбоко и се вторачи в Кармен. Кармен гледаше Марти с упоени очи.

— Искам си снимките — каза тя.

Марти преглътна и се опита да се усмихне.

— Разбира се, малката, разбира се — каза с нисък, глух глас, далеч неприличащ на онзи, който бе използвал с мен.

Кармен изглеждаше почти толкова смахната, колкото на стола у Стайнър. Този път обаче успешно контролираше гласа и крайниците си.

— Ти застреля Хал Стайнър — заяви тя.

— Чакай малко, Кармен! — изкрещях аз.

Тя не помръдна глава. Блондинката изведнъж се оживи и се обърна срещу мен, все едно искаше да издъни корема ми с глава, но впи зъби в ръката ми. Тази с пистолета.

Нададох поредния крясък, но и на него никой не обърна внимание.

Марти рече:

— Слушай, малката, аз не съм…

Блондинката измъкна зъбите си от ръката ми и ме заплю със собствената ми кръв. После се хвърли върху бедрото ми и се опита да захапе и него. Леко я цапнах по главата с приклада на пистолета и понечих да се изправя. Тя се изтърколи надолу по краката ми и обви ръце около глезените ми. Отново се строполих върху дивана. Лудостта на страха й даваше сила.

Марти посегна с лявата си ръка към пистолета на Кармен. Не успя. Револверчето издаде глух, тежък звук, който никак не беше силен.

Куршумът прелетя покрай Марти и счупи стъклото на отворения френски прозорец.

Той отново застина. Сякаш всичките му мускули се бяха парализирали.

— Хвърли й се в краката и я събори на пода, глупако! — изкрещях аз.

После повторно фраснах блондинката по главата, този път доста по-силно, и тя се търкулна на пода. Освободих краката си и прекрачих встрани.

Марти и Кармен все още стояха един срещу друг и се гледаха като истукани.

Нещо много едро и тежко се стовари върху външната врата и ламперията се разцепи по диагонал от горе до долу.

Това върна жизнеността на Марти. Той измъкна колта от джоба си и отскочи назад. Стрелях в дясното му рамо, но в желанието си да не го нараня много, не уцелих. Онова, тежкото, отново се блъсна във вратата с трясък, който сякаш разтърси цялата сграда.

Дравец влетя в стаята заедно със счупената врата. Аз хвърлих малкия автоматичен пистолет и измъкнах собствения си патлак.

Той гледаше като обезумял, беше жестоко пиян и разярен. Огромните му ръце се мятаха като вършачка, погледът му бе свиреп и кръвясал, на устата му имаше пяна.

Нанесе ми страхотен удар по главата, без дори да ме забележи. Рухнах до стената, между края на дивана и счупената врата.

Тъкмо разтръсквах глава и се опитвах да се нивелирам отново, когато Марти започна да стреля.

Нещо повдигна палтото на Дравец откъм гърба, все едно куршумът бе пронизал цялото му тяло. Той се препъна, но веднага се изправи и нападна като бик.

Прицелих се и стрелях в тялото на Марти. Той потръпна, но колтът в ръката му продължи да подскача и трещи. После Дравец се озова между нас, а Кармен отхвърча настрани като сухо листо и вече никой не беше в състояние да направи каквото и да било.

Куршумите на Марти не можеха да спрат Дравец. Нищо не можеше. И мъртъв да бе, пак щеше да докопа Марти.

Сграбчи го за гърлото, когато онзи запокити празния пистолет в едрото му лице. Желязото отскочи като гумена топка. Марти пронизително изпищя, а Дравец го стисна за гушата и го отлепи от пода.

За миг тъмните ръце на Марти се опитаха да се вкопчат в китките на огромното мъжище. Нещо рязко изпращя и ръцете увиснаха безжизнено. Последва втори, по-глух пукот. Миг преди Дравец да пусне врата му, забелязах, че лицето на Марти е моравочервено. Спомних си, някак между другото, че онези, на които им чупят вратовете, понякога гълтат езиците си, преди да умрат.

После Марти се свлече в ъгъла, а Дравец започна да отстъпва назад. Отстъпваше като човек, губещ равновесие, неспособен да се задържи на краката си. Направи четири-пет несигурни крачки. Огромното туловище се килна заднишком и той се сгромоляса на пода с широко разперени ръце.

От устата му бликна кръв. Очите му се напрегнаха, все едно се мъчеше да види през мъгла.

Кармен Дравец клекна до него и започна да вие като уплашено животно.

От антрето се чу шум, но никой не се показа през отворената врата. Твърде много олово се бе изсипало напосоки.

Бързо се приближих до Марти, надвесих се над него и пъхнах ръка във вътрешния му джоб. Измъкнах дебел квадратен плик, в който имаше нещо твърдо. Изправих се и се обърнах.

Далеч във вечерния здрач се разнесе слаб вой на сирена, който сякаш се усилваше.

Пребледнял мъж предпазливо надникна през вратата. Коленичих до Дравец.

Той се опита да каже нещо, но не можах да чуя думите. После напрежението изчезна от очите му и те станаха далечни и безразлични, като на човек, загледан много напред, отвъд ширнала се далнина.

Кармен каза безучастно:

— Беше пиян. Принуди ме да кажа къде отивам. Не знаех, че ме е последвал.

— Разбира се — отвърнах глухо.

Изправих се и отворих плика. Вътре имаше няколко снимки и негатив. Хвърлих го на пода и го смачках с тока на обувката си. Започнах да късам снимките и да гледам как парченцата падат от ръката ми и се разпиляват из стаята.

— Сега ще публикуват доста твои снимки, малката, но тази няма да е между тях.

— Не знаех, че ме е проследил — повтори тя и задъвка палеца си.

Сирената вече виеше пред блока. Заглъхна до монотонно бръмчене, после спря окончателно точно когато привърших с късането.

Стоях неподвижно в средата на стаята и се питах защо унищожих снимките. Сега вече това нямаше никакво значение.