Стивън Бруст
Феникс (5)

Петнадесети урок
Основна импровизация

Върнах се в Черен замък и почнах да обмислям последствията.

Животът ми струваше по-малко от няколкото дребни петака в кесията ми, а ако всичко тръгнеше така, както почти бях убеден, че ще тръгне, щях да остана с удовлетворението, че съм лишил организацията от удоволствието да ме убият те самите. След като се прибрах в стаята си, си позволих няколко минути душевен анализ.

Нямаше нищо общо с фатализма, присъщ на някои лиорни, чиято житейска перспектива е твърде дълга, и определено не беше самоубийствената мания, която ме бе обзела за кратък период, след като ме бяха прекършили с изтезания. По-скоро нещата се бяха подредили така, че ми оставаха все по-малко и по-малко възможни ходове, тъй че единственият, който оставаше, бе да извърша правилното нещо.

Което доведе до следващия въпрос: в кой точно момент бях заобичал да върша правилните неща, вместо практичните? Дали беше по улиците на Южна Адриланка? Дали беше в дюкяна на дядо ми, когато ми каза, толкова простичко и кротко, че това, което правя, е погрешно? Дали беше, когато разбрах окончателно, че жената, за която се бях оженил, си е заминала завинаги и че в каквото и да се е превърнала, няма полза от мен такъв, какъвто съм? Или беше, когато най-сетне се изправих пред проблем, с който не можех да се справя, като просто убия подходящото лице? Всъщност можеше да се реши само като извърша услуга на Империята, която мразех, така ли?

Изведнъж осъзнах, че точно това бе станало с Коути… Тя беше прехвърлила омразата си към драгарите на Империята. Някои глупаци твърдят, че човек може да изживее живота си, без да мрази, и че самото чувство е, видите ли, някак си грешно. Аз никога не съм имал този проблем. Но понякога собствената ти омраза може да те подведе, също както любовта ти, със също толкова пагубни резултати. Най-малкото беше глупаво да си мисля, че мразя драгарите, след като всичките ми близки приятели бяха от тяхната раса. Омразата на Коути към Империята, която аз самият вече споделях по своему, беше навярно по-смислена, но в крайна сметка безсилна. Ноиш-па беше прав — омразата е неизбежна; но да позволиш да контролира действията ти е глупаво.

Не знаех докъде ме води това и си признах, зяпнал в тавана и скрил мислите си от Лойош, че бездруго всичко това няма значение. Подчинявайки се на „правилното“ за сметка на „практичното“, се бях променил безвъзвратно. Но щом си позволиш да различиш необходимостта, откриваш две неща: първо, откриваш, че изборът ти е толкова ограничен, че единствената посока на действие става очевидна и, второ, заедно с решението идва едно страхотно чувство за свобода.

Утре по това време Влад Талтош, джерег и професионален убиец, щеше да е мъртъв, така или иначе. Погрижих се всичките ми документи да са в ред и реших, че времето, заделено за душевен анализ, е изчерпано.

Но трескаво се надявах, че ще ми остане някакъв шанс да споделя със своята богиня-демон някои мисли, преди всичко да е казано и свършено.

 

 

Повикаха ме в долната работилница на Мороулан, заделена за опитите му в магьосничеството, в ранния следобед. Бях много по-спокоен, но започваше да ме обзема нервност. Наречете го страх, няма да сбъркате.

По пътя взех със себе си Айбин. Сетра, Деймар и Мороулан вече бяха там, гледаха втренчено черния камък и си говореха. Щом влязох, вдигнаха глави, а Сетра каза:

— Влад, дръж! — И ми подхвърли камъка. — А сега ми проговори псионично. — Опитах се и се оказа също като на острова — няма никой. Свих рамене. — А сега — каза тя — гледай. — Вдигна ръка и рапирата ми почна да излиза сама от ножницата. Свали я и оръжието се плъзна обратно.

— Е? — попитах.

— Камъкът няма никакво въздействие върху магията.

— Но тогава…

Тя пак вдигна ръка.

— А сега, ако обичаш, завърти си Маготрепача.

— А? Добре. — Пуснах синджира да падне в лявата ми ръка, зачуден какво си е наумила. Беше много хладен, и жив, както е живо едно моргантско оръжие, само че по-различно. Направих каквото ми се каза. Когато се завъртя добре между мен и Сетра, тя отново направи жест. Този път не се случи нищо, освен може би съвсем слабото гъделичкане нагоре по ръката ми.

— Е? — попитах пак. — Знаехме, че Маготрепача пречи на магията. Точно затова го нарекох така.

— Да. И същото го прави онова, което се намира на острова. Тази прилика не те ли удивлява?

— Какво искаш да кажеш?

— В тази верига има нещо повече, отколкото знам — каза тя. — Но смятам, че засега можем да твърдим едно. Всъщност тя не е от злато. Направена е от златен камък Феникс.

— Така ли го наричате? — намеси се Айбин, който дотук беше толкова тих, че почти бях забравил за присъствието му.

— А вие как го наричате? — попита Мороулан, с цялата си невинност.

— Ми, в моята страна му викаме „камък“.

Казах припряно:

— Всъщност не съм изненадан, че Маготрепача не е просто злато; не съм виждал никога злато, твърдо като брънките на тази верига.

— Да. Черният камък спира псионичната активност, златният предотвратява действието на магията.

Погледнах замислено Маготрепача.

— Определено прилича на метал. А и на допир също.

— Както казах, в тази верига се крие нещо повече, отколкото мога да разбера.

— Добре, както и да е. Знаете ли как да използвате тази информация, за да се доберем до острова?

— Вероятно. Завърти още веднъж Маготрепача, ако обичаш. — Направих го. Тя погледна Деймар, кимна и направи жеста. Рапирата отново започна да излиза от ножницата, само че много бавно. Сетра престана и тя се прибра.

— Изглежда добре — казах аз. — Как?

— Как Алийра проби през онази стена последния път, когато беше на острова?

— Предимперска магия — казах.

— Да.

— Можете ли да я контролирате достатъчно добре, за да ни телепортирате с нея? — Доколкото знаех, толкова фин контрол беше невъзможен, поради което именно бил изобретен Глобусът.

— И да, и не — каза Сетра. — Мога да предизвикам смущение в полето, излъчвано от камъка Феникс, което позволява на Деймар да насочи своята енергия през златния камък, пренебрегвайки черния, което ми позволява да насоча своята енергия през черния камък, пренебрегвайки златния. Не е лесно — добави тя.

— Прилича — намеси се Мороулан — на начина, по който си общувате с Лойош. Не е точно псионичен, а е по-…

— Да оставим подробностите — прекъснах го, — след като ще свърши работа.

— Би трябвало — каза Сетра. — Стига да получим достатъчно стабилен образ на мястото.

Погледна Айбин. Той отвърна на погледа й с цялата си невинност.

— Добре — казах. — Сетра, а какво ще кажеш за връщането ни?

— Деймар ще трябва да се опита да направи пробив до вас.

— Добре, кога?

— Да го обсъдим.

Решихме, че ще ни оставят два часа, а след това Деймар ще се опитва да ме достига псионично на всеки половин час, докато кажем, че сме готови за връщане.

— Нали знаеш, че е много по-трудно да телепортираш нещо до теб, отколкото от теб? — попита Сетра.

— Да. Но ви вярвам.

— Както кажеш.

— Тогава можем да започваме.

— Добре — каза тя. — Готов ли си?

— Родил съм се готов.

— Тогава да повикаме Алийра и да почваме.

Алийра пристигна почти моментално. Беше облякла черно-сребърните бойни одежди на Господар на дракони. Беше съвсем малко по-висока от мен, което означаваше, че е много ниска за драгарка. Предполагам, че това я притесняваше, защото имаше навика да левитира, вместо да върви по земята, но напоследък беше престанала да го прави. Помислих, че в бъдеще ще трябва да я попитам защо, но се сетих, че за мен бъдеще може би нямаше да има. Потръпнах. На хълбока си носеше един къс меч, наречен Пътедир — едно от седемнадесетте Велики оръжия, макар че като изключим това, почти нищо друго не знам за него. Това, че беше моргантско оръжие, беше достатъчна информация за повечето хора, моя милост включително.

Мороулан, както винаги, носеше черно. На хълбока му беше Чернопрът, за който колкото по-малко се каже, толкова по-добре. Сетра ни накара да застанем в триъгълник, аз най-отдолу на острия връх, Мороулан пред мен и вдясно, Алийра пред мен вляво. Лойош беше на дясното ми рамо, Роуца — на лявото. Сетра каза:

— Сложи едната си ръка на рамото на Мороулан и едната на… Здравейте, господин Талтош.

Вдигнах очи и видях, че дядо ми крачи към мен. За миг се уплаших, че ще поиска да тръгне с нас, но искаше само да окачи някакъв амулет на шията ми и да ме целуне по бузата.

— Какво е това?

— Би трябвало да те пази от неприятности, докато пътуваш в земите на елфите.

Отне ми няколко мига, докато го осмисля, след което казах:

— Искаш да кажеш, че вече няма да ми се гади, когато се телепортирам? Ноиш-па, животът ми вече е пълен.

— Не — каза той. — Не е пълен, докато не ми дадеш правнуче. Не забравяй това.

Погледнах го за миг в очите и го целунах.

— Няма.

Той се отдръпна и застана до Айбин, който стоеше до Деймар и Сетра. Сложих ръцете си на раменете на Алийра и Мороулан и рекох:

— Е, Сетра и Деймар. Мятайте ни.

— Съсредоточи се върху мястото, Айбин. Избрал ли си нещо?

— Да.

— Добре. Съсредоточи се върху него и ми разтвори ума си… о, махни го това нещо!

— Какво? Ах, да.

— Сега помисли за мястото. Спомни си всеки детайл, който можеш, усещанията… Чудесно. Добър си. Мисля, че сме готови, Влад.

— Почвайте тогава — казах. Надявах се, че Айбин не ни праща пак в някоя килия или в морето, или нещо такова. Искаше ми се да му вярвам малко повече. Усетих мощното психично присъствие на Деймар, все едно че стъпваше на пръсти в челния ми лоб. След което последва нещо, което мога да определя само като психично усукване. Представете си, ако щете, че мислите ви са като кротки вълнички по повърхността на горско езерце, и идва някой, и хвърля в средата му цяла канара. Не можех повече да оформям съдържателни мисли, а възприятията ми се замъглиха безнадеждно. Помня как усетих, че Черен замък се разлетя в главата ми, и отчаяно се мъчех да го привържа отново, за да не го отнесе бурята, като в същото време съзнавах колко е абсурдно.

Последваха още неща, много по-силни, но не съм в състояние да ги възстановя, или дори да си спомня повечето образи, които предизвика заклинанието. Следващото, което мога да си спомня отчетливо, а нямам представа колко време стояхме така, преди да се случи, беше, че сме загърнати от яркосиня светлина, която ни погълна в себе си, след което се сви до копие от ярък блясък, което се понесе в някаква невъзможна посока, отнасяйки ни със себе си.

Нямаше никакво гадене. Липсваше дори усещане за движение. Стояхме в една горичка под дървото, от което бях паднал преди няколко дни. Исках да отворя бутилка вино, повече заради това, че амулетът на Ноиш-па беше подействал, отколкото заради успешната телепортна магия, но нямах подръка.

— Какъв е планът, Влад? — попита Мороулан.

План ли? От мен се очакваше да имам план?

— След мен — казах, и: „Лойош, помниш ли пътя?“

„Така мисля, шефе. Дай малко наляво“.

Тръгнахме. В гората, през която крачехме, цареше странно спокойствие, предполагам поради липсата на психофон, онази странна психична дейност, която човек не забелязва, но която въпреки това винаги присъства. Скоро забравих, че с мен има и други, освен Лойош, когото усещах като хладна длан върху челото на мислите ми, както и смътното ехо от присъствието на Роуца, едва съвземаща се от паниката, предизвикана от телепорта. За пръв път осъзнах колко странно би трябвало да е това за нея и колко й е трудно да изглежда спокойна пред тези странни магии, за които никой в живота й не я беше подготвял. Лойош беше направил добър избор.

„Благодаря, шефе“.

„Няма защо, Лойош“.

„Я ми кажи сега какво криеше от мен през целия ден?“

„Почакай и ще видиш“.

Стигнахме до мястото, където се бих с първите ми четирима преследвачи, и не се спрях да видя дали са останали следи от битката. Лойош водеше мен, аз водех Мороулан и Алийра, и след около час и половина стигнахме до окрайнините на селото. Не се виждаше никой.

„Къде са всички, шефе?“

„Сигурно по корабите, готвят се за атака срещу драгарския флот“.

„О!“

— Да хапнем — казах на глас и извадихме от храната, която ни беше опаковал готвачът на Мороулан. Аз се спрях на сушено винозавърско и пресен хляб. Хранех се, без да бързам, така че докато привършим, стана съвсем тъмно.

— Сега какво? — попита Мороулан.

Погледнах мрачните им лица, Мороулан е’Дриен и Алийра е’Кийрон. Гледаха ме с търпеливо очакване. Казах:

— Сега ви отвеждам до мястото, което минава за дворец, договаряме се и се махаме.

— С други думи — каза Алийра, — просто ще импровизираме.

— Схвана.

— Добър план — каза Мороулан.

— Благодаря. Един от най-добрите ми.

Поведох. Мороулан и Алийра вървяха зад мен. Трябва да сме били доста впечатляваща гледка, докато се изкачвахме по широките стъпала към малката сграда с пилоните, приютяваща управлението на Грийнери.

Отворихме широко вратата пред двамата полузадрямали стражи, и двамата без униформи, и двамата стиснали по едно от късите копия с пера, които помнех много добре. Събудиха се моментално. Можехме да ги свалим на място без капка пот, но им вдигнах ръка да не бързат.

Стражите ни зяпнаха. Ние тях — също. Казах:

— Отведете ни при…

— Кой си ти? — най-после изграчи единият.

— Неофициални пратеници на Драгарската империя. Искаме да започнем преговори с…

— Познах те — каза другият. — Ти си оня, дето…

— Хайде, хайде — прекъснах го аз. — Онова е минало. — И се усмихнах в лицето му. Усетих, че зад мен се готвят за битка. Успокоително е да разполагаш с Мороулан, с неговия Чернопрът, и с Алийра, с нейния Пътедир, готови да скочат в твоя защита. Стражите изглеждаха много нервни, не без основание. — Бихме искали да се видим с краля ви — казах им. Напред по тесния коридор не се виждаше никой; явно не бяха допускали възможност за нападение.

— Аз… ще видя дали той, тоест, ще разбера дали…

— Чудесно. Действай.

Той преглътна и отстъпи две крачки назад. Последвах го. Мороулан и Алийра тръгнаха след мен, принуждавайки другия страж също да отстъпи.

— Не, вие почакайте тук.

— Няма начин — казах усмихнато.

— Не мога да ви пусна да минете.

— Не можеш и да ни спреш — казах кротко.

— Ще вдигна тревога.

— Вдигай.

Той се обърна и изрева с цяло гърло…

— Помощ! Нашественици!

Странно защо, все още не ми се искаше да го заколя, затова само поведох двамата с мен и го подминахме. Настигнах другия, дето ме позна, и го потупах по рамото. Двамата изглеждаха доста жалки, а онзи, дето го подминахме, даже извади меч. Мороулан и Алийра също извадиха оръжията си и само чух как приятелчето отзад ахна смаяно. Да, въпреки камъка Феникс и тук, на острова, все пак беше възможно да се усети моргантското оръжие. Предположих, че Мороулан си го е отбелязал, за да го проучи в кабинета си, като се върнем.

— Насам — казах им и ги поведох към тронната зала.

Имаше още двама стражи, един бледолик, със странно бял кичур в тъмната коса, и една кривоноса жена. Явно бяха чули виковете, защото стояха, насочили копията си срещу нас. Вдясно от трона стоеше някаква старица със сива коса и хлътнали очи, а вляво имаше двама мъже. Единият изглеждаше доста стар и занемарен. Другият беше разпитвачът ми с рунтавите вежди, когото помнех толкова добре. Беше въоръжен само с един нож на колана, старецът нямаше оръжие. Кралят, който не изглеждаше на повече от двеста-триста години (осемнайсет или деветнайсет за човек), се беше вторачил в нас, със смесица от страх и удивление. И него го познах — беше вървял до краля, когото убих. Преди колко време беше? Все едно преди години.

Поведох групата ни към трона, спрях съвсем малко извън обсега на двете копия и рекох:

— Ваше величество крал Коркор’н, имаме удоволствието да ви поздравим с добър вечер. Мм, извинете, „ваше величество“ подходяща форма на обръщение ли е?

Той преглътна два пъти и отговори:

— Става.

Казах:

— Аз съм Владимир Талтош. Приятелите ми са Мороулан е’Дриен и Алийра е’Кийрон. Дошли сме, за да обсъдим с вас мира.

Двамата стражи с копията изглеждаха много нещастни и непрекъснато поглеждаха към двете Велики оръжия. Какво пък, не беше изненадващо. Казах:

— Приятели, може би ще е по-добре да си приберем оръжията.

Направиха го веднага.

Кралят изхриптя тихо:

— Как дойдохте тук?

— Магия, ваше величество.

— Но…

— О, да, знам. Този проблем го решихме.

— Невъзможно!

Свих рамене.

— В такъв случай нас ни няма тук и спокойно можете да ни пренебрегнете. Длъжен съм да ви кажа, ваше величество, че дойдохме тук, за да убием вас и толкова ваши съветници и пълководци, колкото успеем да намерим. Но след като видяхме колко зле сте защитен, променихме намеренията си.

— Вестоносците тръгнаха — каза той. — Много скоро тук ще дойдат войници.

— В такъв случай — казах аз, — ще е добре да приключим с работата си преди да са пристигнали. Иначе, хм, нещата може да станат неприятни.

Устата му се размърда от гняв и от страх. Сивокосата старица се наведе към него и му заговори нещо. Дадох мълчаливи заповеди на Лойош и Роуца и те хвръкнаха към двамата стражи. Като кукли, дръпнати от един конец, стражите затрепериха, изпаднаха в паника, овладяха се и застанаха мирно, щом джерегите кацнаха на раменете им. Бях силно впечатлен от тях… трепереха, но не мърдаха. Усмихнах се.

— Вие убихте… — почна кралят.

— Да. Така е. И вие никога няма да разберете причината. Но пък вие потопихте няколко наши кораба и убихте стотици наши граждани. Животът на колко хора струва един крал, ваше величество? Готови сме да теглим чертата, стига и вие да сте готови.

— Той беше моят баща.

— Съжалявам.

— Съжалявал! — изсумтя той.

— Да. Наистина съжалявам. По причини, които не мога да обясня, както не мога да обясня защо го направих. Но стореното — сторено. Вашият баща получи кръвна цена, ваше величество — екипажите на… колко кораба? Ваше величество, искаме да сложим край на това. Вие можете ли…

В този момент по коридора се чу топуркане. Прекъснах речта си, но не се обърнах.

„Колко са, Лойош?“

„Около двайсет, шефе“.

— Алийра, Мороулан, следете ги.

— Вече го правим, Влад — каза Мороулан. Мисля, че го подразни, че все едно получава заповеди от мен. Страхотно. В този момент чух гласа на Деймар в тила си. Позволих контакта и казах: „Всичко е наред. Обади се по-късно“. Контактът прекъсна.

Наистина бяха доста, но пък ние се намирахме между тях и краля. Нещо повече, всеки от двамата стражи между нас беше с по един отровен джерег на рамото. Казах:

— Трябва да решите, ваше величество. Тоест, стига да не искате първо да ви избием войниците и после да продължим преговорите?

— Откъде знаете — промълви най-после той, — че ще се придържам към едно споразумение, сключено при подобни обстоятелства?

— Не знам — казах аз. — Нещо повече, спокойно можете да го нарушите. Ако го направите, разбира се, ние ще се върнем. Може би с няколко хиляди войници.

Той се обърна към старицата до себе си и си заговориха тихо.

„Лойош, какво казват?“

„Тя казва, че Елди няма възражения за мир, стига той да гарантира, че…“

— Добре — каза кралят. — Съгласен съм. Корабите, които потопихме, ще са отплатата за щетата, която ни нанесохте. Ние… един момент.

Заговори тихо с двамата мъже от другата страна на трона.

„Лойош?“

„Не мога да ги чуя, шефе“.

„Добре. Бабата трябва да е посланичката на Елди или нещо такова. Другите сигурно са му нещо като съветници“.

Изчакахме, докато си поприказват, след което кралят кимна и каза:

— Но държим на две неща. Първо, уверения, че няма да бъдат предприети никакви наказателни мерки срещу нас или срещу нашия съюзник. Второ, искаме убиецът и неговият съучастник да ни бъдат предадени за наказание.

Обърнах се и хвърлих поглед към Мороулан и Алийра. Тя продължаваше да държи под око въоръжените мъже в дъното на стаята. Мороулан се извърна към мен, тихо промълви думата „убиец“ и повдигна вежди. Усмихнах се и отново се обърнах към краля.

— Колкото до първото условие, давам ви честна дума. Това не е ли достатъчно?

— Не — каза кралят.

— Не сте в особено изгодно положение за пазарлъци.

— Може би — каза той. Явно бе започнал да се съвзема, след като вече имаше войска подръка. — Но може би не е чак толкова лесно да проникнете тук. Може би ще ви е трудно да пратите тук войска. Може би е било само един щастлив удар, който е позволил на трима ви да пристигнете по този начин. Може пък да не сте пробили по начина, по който твърдите, а да сте се промъкнали покрай корабите ни на някой ваш съд.

— Може би — съгласих се. — Но смятате ли, че бихме могли да се промъкнем покрай вас в собствените ви води? И готов ли сте да рискувате?

— Ако не изпълните условията ни, да.

— Какви гаранции искате?

— Думата на вашата императрица.

— Ние сме неофициални пратеници — казах. — Не мога да говоря от нейно име.

— Ще напишем мирен договор, в който ще уточним условията. Императрицата може да го подпише и да ми го върне, или да откаже. Ще позволим един неголям кораб с флага на империята ви да акостира и да върне документа. Ще спрем атаките си за три дни, което ще осигури достатъчно време договорът да бъде подписан и да се върне. Предупреждавам ви, че през тези три дни нашата подготовка за война и подготовката на съюзниците ни ще продължи.

— Великолепно — казах аз. — Колкото до второто условие, то е неизпълнимо.

Той ме изгледа, после заговори тихо със съветниците си. Единият, дето ме позна, току се озърташе към мен. Кралят вдигна очи и каза:

— В такъв случай можете да дадете сигнал клането да започне, защото няма да позволим на вас и на вашия съучастник да се измъкнете безнаказано.

— Ваше величество, накарайте писаря си да подготви документа, докато обмислям въпроса. Надявам се да успеем да уредим нещо.

— Добре. — Старецът от лявата му страна, изглежда, беше писарят, защото излезе за малко и се върна с перо, попивателна, мастило и пергамент и започна да пише.

Попитах:

— Мога ли да се приближа до вас, ваше величество?

Двамата стражи пред него се стегнаха, но той каза:

— Добре.

— Влад, какво правиш? — попита Мороулан.

— Изчакай малко.

Поговорих тихо с краля няколко минути, като съветникът, посланичката и рунтавите вежди ни слушаха. Лойош каза: „Шефе, ти…“

„Млъкни“.

„Но…“

„Млък“.

Кралят ме изгледа с интерес, погледна съветника и кимна. Рунтавите вежди също кимнаха. Посланичката каза:

— Нас не ни засяга, ваше величество.

Кралят заяви:

— Добре. Така да бъде.

А писарят продължи да пише.

Отстъпих назад. Лойош и Роуца се върнаха на раменете ми и стражите си отдъхнаха.

— Влад, какво направи? — попита Алийра.

— Постигнах компромис — отвърнах й. — Ще ти обясня, като се върнем вкъщи.

Докато писарят си вършеше работата, усетих нов опит за контакт от страна на Деймар. „Пет минути — казах му. — Почти привършихме“.

„Ще накарам Сет…“ Псевдогласът му прекъсна по средата на изречението. Писарят приключи и кралят го подписа. Взех го, прочетох го, кимнах, навих го и го връчих на Мороулан, който веднага почна да го развива.

— Недей — казах му. — Ще го прочетеш вкъщи.

— Защо?

— Трябва да тръгваме.

И наистина, точно в този момент отново усетих присъствието на Деймар. „Окей — казах му. — Прибирайте ни“.

Заклинанието тръгна много бавно; толкова бавно, че се уплаших, че този път няма да подейства. Но ето че започна да ни обкръжава червеникаво сияние. После се усили и усетих как ни обгръща и поема, и почувствах началото на загубата на ориентация, която бях изпитали преди.

Никак не беше трудно да отстъпя вляво, така че да остана извън обсега на действието му. Видях как Мороулан и Алийра бавно се стопиха, без все още да са разбрали, че съм останал.

Кралят гледаше с удивление доказателството, че магията е нахлула в кралството му. Привлякох отново вниманието му с думите:

— И така, ваше величество, само от любопитство, какви са островните ви обичаи при екзекутиране на кралеубийци?

Шестнадесети урок
Отношения с висшето началство I

Дойдоха и ми прибраха оръжията — взеха ми рапирата, камата на колана и наметалото ми, оставяйки ме само с около девет оръжия, но и тях несъмнено щяха да намерят по-късно. Кралят каза:

— Не се е случвало досега, така че нямаме обичай. Няма да бъдем жестоки.

— Благодаря — отвърнах. — Много съм ви признателен.

— Ще си спазя споразумението, но ми кажете: вярно ли е, че Айбин от Долна тераса не ви е съучастник?

— Допреди да настоите да ви бъде върнат, подозирах, че е ваш шпионин. Той обаче ми помогна, така че изпитвам известна лоялност към него.

— Защо скрихте споразумението ни от приятелите си?

— Нямаше да го позволят.

— Тогава може би ще се опитат да ви спасят.

— Сигурен съм, че ще го направят. Мисля, че трябва да приключвате бързо с мен, за да не им остане време.

Той изшепна нещо на съветника си, който кимна и ситно-ситно излезе от стаята.

— Скоро ще имаме достатъчно войници да…

— Да умрат — прекъснах го. — Не знаете с какво си имате работа. Чували ли сте някога за оръжие, което сериолите наричат „Магически прът за причиняване на смърт под форма на черен меч“? Ние го наричаме Чернопрът и го владее моят приятел Мороулан. А какво ще кажете за „Оформен като кама носител на огън, който пари като лед“? Това го носи Сетра Лавоуд от Дзур планина. Ами „Артефакт с форма на меч, който търси верния път“, а? Викаме му Пътедир и го носи Алийра е’Кийрон. Ваше величество, правите грешка, ако си мислите, че можете да докарате достатъчно войска да им попречи да ме спасят, стига да съм още жив, когато се върнат тук.

Той ме зяпна.

— На своята императрица ли сте толкова верен, че сте готов да пожертвате живота си за нея? Или на Империята?

— Нито на нея, нито на Империята. Те държат жена ми в плен и се надявам да спечеля освобождението й.

— В плен ли? За какво?

— Предвожда въстание.

Той зяпна отново, после взе да се усмихва, докато не се разсмя на глас.

— Значи вие жертвате живота си в интерес на Империята, която държи жена ви в плен затова, че се опитва да я събори? И правите това, за да спечелите освобождението й, за да може тя отново да се опита да я събори?

— Нещо такова. — Не мислех, че е чак толкова смешно.

— Между другото, за това ли убихте баща ми?

— Не.

— Тогава за какво?

— Вижте, ваше величество, моите приятели вероятно ще се върнат веднага щом разберат какво е станало. Ще им отнеме известно време да направят отново заклинанието, но не знам колко дълго ще е. Ако все още съм жив, когато дойдат, много бързо ще се пролее кръв. А и честно казано, не ми е много приятно да стоя така. Защо просто не го приключим?

— Драги ми убиецо — каза кралят. — Ние мислим да ви екзекутираме. Не може просто ей така да ви посечем на място.

— Значи сте глупав — сопнах се.

— Наистина ли смятате, че могат да се върнат толкова бързо?

— Вероятно не, но няма как да го разбера. Точно в момента вероятно спорят помежду си по същата тема. Или вече са го решили и преценяват дали са запомнили мястото достатъчно добре. Но бъдете сигурен, че няма да се мотаят — познавам ги.

Той кимна.

— А онези… онези ваши зверове?

— Те няма да ви наранят.

„Така ли мислиш? Шефе, ще убия всеки, който се опита да те пипне“.

„Няма да го направиш“.

„А как ще ме спреш?“

„Лойош, това е заради Коути“.

„Така ли? Я виж ти!“

Окашлях се.

— Извинете ме, ваше величество, но май наистина имам малък проблем. Дайте ми малко време да го уредя.

— С тези зверове?

— Те са, хм, приятели, ваше величество, и не искат и косъм да падне от главата ми. Дайте ми малко време да се разбера с тях.

Той поклати глава.

— Как може такъв като теб да внушава такава вярност?

— Проклет да съм, ако знам. Въпрос на елементарна етика, предполагам.

Кралят килна глава на една страна.

— Казвате го много лековато, но може би е вярно. Бяхте нает, нали? Убивате за пари? — Свих рамене. — Ако ви платя достатъчно, бихте ли убили този, който ви нае?

Представих си как се опитвам да убия Вийра и се изсмях.

— Боя се, че в дадения случай — едва ли.

— Жалко — каза той. — Защото вие не сте нищо повече от един инструмент, а аз бих предпочел да хвана този, който държи инструмента. Да, аз ще ви убия, както и отровните ви приятелчета, ако потрябва, и ще спазя сделката, която сключих. Но много бих искал да знам кой е дал заповедта, за да унищожа него. Хайде. Предлагам ви живота. Ще ми го кажете ли?

И какво сега? Да му кажа, че ми го е заповядал бог? Щеше ли да ми повярва? А ако повярва, какво щеше да направи? Смешна работа. Рекох:

— Съжалявам, но правилата не го позволяват. Хайде да приключваме, а? Я ми подайте оная торбичка. — Никой не помръдна. — О, я стига. Ако се канех да ви убивам, щях да го направя, докато шансът беше на моя страна.

Кралят кимна, пуснаха ме и ми дадоха торбичката, но ме следяха изкъсо. Извадих няколко праха и ги подредих на пода.

„Шефе, не е честно“.

„Такъв е животът, приятел“.

— Ето — казах на глас. — Смесете тези прахове поравно и ги разтворете във вода. Ако някой бъде ухапан от приятелите ми, това ще го опази от всяко по-тежко въздействие, освен малкото прилошаване. Използвах ги, докато ги обучавах. Вярвам, че ще се намери някой, който да няма нищо против да го ухапят един-два пъти?

Кралят се обърна към оня с рунтавите вежди и каза:

— Ами тогава да приключваме.

Старият ми разпитвач кимна и попита:

— По кой начин?

— Да донесат брадва.

— Знаете ли — рекох, — така ще оцапаме пода с кръв.

— Може да се почисти — успокои ме кралят. — Ама на вас наистина ли ви е все едно?

Вгледах се в младото му лице и се зачудих колко прилича на баща си, когото бях убил. Отново се замислих за Вийра, която бе задвижила всичко това, и отново съжалих, че няма да мога да споделя с нея едно-друго.

— Какво значение има? — казах. — Не ми е все едно, разбира се. Но кога това е променяло нещо?

Пратиха човек да донесе брадва и докато я чакаха, пристигнаха още четиридесетина островни войници. После дойде и брадвата и отново ме хванаха за ръцете. Двамата, дето ме държаха, поглеждаха нервно към джерегите и към шишенцата с прахове на пода.

„Шефе, не можем просто да им позволим да…“

„Само гледай“.

Погледнах брадвата. Много грозно нещо — направено беше да сече дървета, а не човешки вратове. Рекох си, дано поне да могат да ми отсекат главата без прекалено много опити — не е толкова лесно, колкото сигурно си мислите. Потръпнах.

— Надявам се, че е остра — рекох.

— Остра е — увери ме кралят.

Рунтави вежди хвана брадвата, но тъкмо докато се обръщаше към мен, преди да са успели да ме нагласят в подходящата поза, в стаята се появи бледосиньо сияние — и започна да се усилва пред очите ни.

— Много се забавихме — казах.

— Готови за атака — каза кралят.

Зачудих се дали да помогна на приятелите си да не ги изколят, или да ги убедя да не се опитват да ме спасяват. Все още не бях решил, когато Алийра изведнъж изникна, с Пътедир в ръка, и, представете си, Айбин, с барабана под мишницата, с много невинна и глупава физиономия.

— Напред! — извика кралят.

— Стой! — викна Алийра.

Гласът й някак ги спря и всички останаха по местата си, въздухът — изпълнен с голи мечове и с ужасната мощ на Великото оръжие, и както си стояха, изведнъж забелязах, че има още един на пода, точно в краката на Алийра. Като видях кой е, овързан и със затъкната уста, за малко щях да се разсмея.

— Какво е това? — извика кралят. — Коя си ти?

— Аз съм Алийра е’Кийрон от дома на Дракона. Или ще говоря с вас, или — клане. Ще ме оставите ли да говоря?

Ако бяха могли да пратят и тримата, или поне двама, работата нямаше да изглежда толкова съмнителна. Но така, с Алийра, която не можеше да използва магьосничество, можеше да стане гадно. Ако я нападнеха, щеше да има много смърт, а си давах сметка, че въпреки всички обещания не можех да си стоя със скръстени ръце и да ги оставя да я убият, все още имах няколко оръжия по себе си, а можех да разчитам и на познайника си. „Лойош, пригответе се с Роуца. Ако почнат…“

„Готови сме, шефе“.

Кралят, който вече стоеше пред високия си трон, ме погледна, после пак се обърна към Алийра.

— Кажи каквото имаш да кажеш.

— Предлагам ти размяна — заяви тя и си прибра меча. — Даваш ни убиеца, а ние ти даваме този, който го нае. Какво ще кажеш?

Кралят се усмихна.

— Така ли? Тъкмо казвах, че… Махнете му парцала от устата. Искам да чуя какво ще каже сам.

Вдигнаха го, отпушиха му устата и по-добре да не ви изреждам как ме нарече. Пълен срам. Запазих лицето си невъзмутимо. Накрая кралят го прекъсна и каза:

— Няма защо да мразиш човека, на когото си платил за злото, което си бил твърде страхлив да извършиш сам. Той изобщо не издаде името ти.

Той се изправи колкото можеше, все още с вързани крака и ръце, и заяви:

— Отричам да имам нещо общо с това, или с което и да било друго убийство.

Кралят почука с нокти по устните си и се обърна към Алийра:

— Сега как да разбера това ли е виновникът?

Тя се поклони, пристъпи напред и му връчи два големи жълти свитъка, които вече се бяха поомачкали на колана й. Единия познах по пергамента — беше договорът, който кралят преди малко беше подписал. Другият…

— Носи имперския печат — каза той. — Познавам го. И е подписан от самата Зерайка. — Кимна. — Ще свърши работа. — Обърна се към Боралиной. — Защо поиска да убият баща ми?

— Не съм. Всичко това е лъжа! Изобщо не съм…

— Убийте го — каза кралят.

— Аз ще го направя — рекох.

— Какво?

— Добре де, нали чухте какво каза за мен и как ме наричаше.

Кралят ме погледна и се усмихна.

— Добре, направи го ти. Дайте му брадвата.

Исках да се изсмея на глас, но се сдържах. Рекох:

— Не разбирам много от брадви. Може ли да използвам нож?

Боралиной изкрещя от гняв, почна да се дърпа яростно и да сипе люти ругатни срещу мен и срещу всички наоколо. Все още ми се искаше да се изсмея. Кралят кимна. Извадих нож от канията между плешките си, докато смъкваха Боралиной на колене.

— Дръжте главата му здраво — казах и двама от тях пристъпиха напред. Той не спря да крещи от гняв, докато не му затвориха устата.

Понякога в живота си съм изпитвал съжаление, че убивам някого. Друг път — не. Казах съвсем ясно:

— Съжалявам, шефе, но работата си е работа. — И много точно мушнах острието в лявото му око. Той изкрещя, сгърчи се, изрита и издъхна. Погледнах трупа му и трябва да кажа, че не бях недоволен.

После погледнах краля и вяло се зачудих какво ще стане сега. „Да се махаме, шефе“, предложи Лойош. Все още не бях приел съвсем на сериозно, че ще се измъкна жив. Алийра улови погледа ми и ми махна да ида при нея.

Рунтави вежди каза:

— Ваше величество…

— Да? — каза кралят. И се обърна към Алийра. — Вие можете да си ходите. Другите ще останат.

Алийра го изгледа.

— Така ли си спазвате думата?

— Не съм давал никаква дума — каза кралят. — Дори с намек.

— Започваш вече да не ми харесваш — казах му.

Той не ми обърна внимание.

— Вървете си. Имате си мира. Аз ще се оправя с убийците.

Помислих, че след всичко това идеята да умра тук в края на краищата е глупава. Алийра явно мислеше същото, защото извади Пътедир и усещането за него изпълни стаята. Това ги отвлече достатъчно, за да имам време да си прибера Маготрепач, наметалото и рапирата. Завъртях я и ножницата й изхвърча към краля. Един от стражите му храбро пристъпи пред него и рухна, хванал се за гърдите. Някой път ще ви разправя за тази моя ножница.

Пристъпих към Алийра и опряхме гърбове, изчаквайки ги да нападнат. Моментът щеше да е идеален за пробив на Сетра и Деймар. Алийра ми прошепна:

— Ще им трябва доста време; изтощени са.

— Страхотно!

— Напред — извика кралят.

— Вратата — казах аз.

Алийра поведе с Пътедир, следвана от Айбин, а аз ги пазех откъм гърба и отстрани — сечах яростно с рапирата и размахвах още по-яростно наметалото. Мисля, че наметалото нанесе повече щети от рапирата, а колкото до Пътедир… ами, имаше писъци. Лойош и Роуца налитаха в лицето на всеки и правеха бъркотията още по-голяма.

Да кажем просто, че стигнахме до вратата, и да спрем дотук, а? В коридора имаше още няколко души, но те като че ли бяха по-малко склонни да влизат в непосредствен досег с Пътедир от останалите, а после вече бяхме навън.

— Сега какво? — попита Алийра.

— Сега бягаме — предложих.

— Накъде?

— След мен — каза Айбин.

— Един момент — спря го Алийра. Насочи върха на оръжието към вратата и измърмори нещо под нос, като правеше тайнствени движения с другата си ръка. Вратата рухна, като събори няколко стражи, при което между входа и нас останаха само трима.

Те погледнаха към вратата, погледнаха Пътедир, после се спогледаха.

— Е? — попитах ги.

Не казаха нищо. Тръгнахме си общо взето по същия път, по който вече бях минал.

— Какво беше това? — попита ме Айбин.

— Предимперско магьосничество.

— А то какво е?

— Много е ефективно — казах. И се обърнах. Тримата стражи бяха решили да помогнат на приятелите си да се измъкнат от руините, вместо да ни гонят. Умно.

Поддържахме скорост, докато навлезем дълбоко в гората, след което спряхме да си поемем дъх.

— Благодаря ти, Алийра.

— Няма за какво. Надявам се, че не съм объркала някой план.

— Обърка го. Точно затова ти благодаря. Как се сдоби с Боралиной?

— По милостта на Императрицата.

— Тя знае ли, че той всъщност не е виновен?

— Виновен е. Може би не за убийството на краля, но е виновен.

— Това ли каза Императрицата?

— Да.

— Какво пък, проклет да съм. Как успя да дойдеш толкова бързо?

— С помощта на Сетра, Деймар, Айбин и Глобуса.

— На Глобуса?

— Да.

— Разбирам. — Обърнах се към Айбин. — Ти пък защо дойде?

Той сви рамене.

— Помислих, че сигурно ще мога да ви помогна да се измъкнете.

— Как?

— Ами, мога да свиря на барабан.

Изгледах го. „Лойош, вярваш ли му?“

„Не знам“.

„И аз. Това все пак може да е…“

„Знам“.

Роуца изхвърча от рамото ми и кацна на рамото на Айбин. Той сякаш се сепна, но се справи съвсем прилично.

„Тя му вярва, шефе“.

Погледнах Айбин, после Роуца. Въздъхнах.

— Избарабанвай ни тогава.

— Да седнем — каза Айбин.

Направихме го.

И той забарабани.

Седемнадесети урок
Отношения с висшето началство II

Огледах белия коридор и казах:

— Или е Имперският дворец, или…

— Не е Имперският дворец — каза Алийра.

Айбин продължаваше да седи. Изглеждаше изцеден. Престана да барабани и се усмихна вяло.

— Как стана това? — попитах.

— Него питай — каза Алийра и посочи Айбин.

— Е?

— Понякога — каза той, — когато барабаниш… трудно е да се опише. Стигаш до разни места. Не го ли усети?

— Не — отвърнах, също толкова бързо, колкото Алийра каза:

— Да.

„Шефе…“

— Хм. Добре де. Може — отстъпих аз. — Но защо точно тук?

— И двамата мислехте за това място. — Беше вярно; аз наистина си мислех колко приятно би било да споделя с Вийра някои мисли, но защо Алийра трябваше да мисли за същото?

Казах:

— Защо и ти? — В същия момент и тя ме попита същото. Свих рамене, обърнах се към Айбин и рекох: — Значи през цялото време ти наистина не си бил нищо друго освен свирач на барабан?

За първи път той наистина изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че не си ми вярвал?

— Да речем, че просто се чудех.

Алийра стана и каза:

— Да вървим.

Изглежда, знаеше пътя, затова тръгнах след нея. Този път стигнахме бързо до вратите. Бяха отворени и този път нямаше котка. Стори ми се, че видях нещо или някой, който набързо се скри зад трона, но не бях сигурен. Във всеки случай богинята си беше там.

Посрещна ни със:

— Здравей, Алийра, здравей, Влад.

— Здравей, майко — каза Алийра.

Майко?

— Кой е приятелят ви и какво ви води тук?

— Казва се Айбин — каза Алийра. — Той ни доведе тук, за да ни спаси живота.

Майко?

— Разбирам. Трябва ли да ви върна веднага, или мога да направя нещо за вас?

Майко?

— Върни ни, майко. Ние…

— Извинявай — попитах аз, — това буквално ли го казваш?

— Кое?

— Наричаш я „майко“.

— О, да. Защо? Ти не го ли знаеше?

— Никога не си ми го казвала.

— Никога не си ме питал.

— В името на всички… все едно. Богиньо, ако благоволите да ги върнете, бих искал да си кажем няколко думи, които те няма нужда да слушат.

Алийра ме изгледа.

— Не ми харесва тонът ти, Влад.

Отворих уста да й се сопна, но богинята каза:

— Всичко е наред, Алийра. Той има основания.

Тя не остана много доволна, но каза:

— Добре.

— Но бъди кратък — каза богинята-демон, — иначе ще закъснееш за срещата.

— Каква среща?

— С Императрицата.

— Аз имам среща с Императрицата?

— Да. Поканата е у Мороулан, но реших да ти го кажа лично.

Облизах устни.

— В такъв случай — казах на Айбин, — ще се срещнем в Имперското крило на двореца.

— Добре — отвърна ми той уморено.

Богинята каза:

— Ти ме заинтригува, барабанчико. Може би някой ден ще ми посвириш.

— Защо не.

Можех да го предупредя, че поемането на работа от богинята-демон не винаги завършва така, както би ти харесало, но реших, че може би ще е нетактично. Алийра пристъпи и целуна Вийра по бузата. Вийра се усмихна майчински. Беше много странно. Алийра отстъпи и кимна; после двамата с Айбин изчезнаха.

Тъкмо се канех да почна богинята, когато зад трона се показа едно момиченце. Овладях се и рекох:

— Здрасти, Девийра.

— Здравей, чичо Влад. Всъщност вуйчо Влад, нали така казвате вие, източняците?

— Ти защо се криеш?

— Все още не мога да позволя на мама да ме види.

— Защо не?

— Това може да обърка нещата.

— О. Значи тя… — посочих богинята-демон — е баба ти?

Девийра се усмихна и допълзя в скута й.

„Шефе, аз ли съм луд, или това наистина е шантаво?“

„И двамата сме луди“.

— Съжалявам, че стана така — каза Вийра.

— И има защо, да му се не види.

— Все пак помогнах да спасят живота ти.

— Да бе. Много го правят напоследък. Трябва да ти благодаря, предполагам.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Да, богиньо. Има. Много добре се набърка в живота ми и остави това, ами така извъртя нещата, че заради действията ми умряха стотици хора. Не ме интересува какви са били мотивите ти, но не искам нищо повече да правя за теб. Разбрахме ли се?

Девийра ме погледна тъжно, но си замълча. Вийра каза:

— Разбирам, Влад. Но няма да те виня. Ти дори не знаеш все още кой си. Сега започваш нов живот. Изчакай, докато разбереш що за живот е, преди да вземаш такива решения.

Понечих да кажа още нещо, но Девийра слезе от скута й, дойде при мен, хвана ръката ми и я стисна.

— Не се сърди, вуйчо Влад, тя ти мисли доброто.

— Аз… — Млъкнах и я погледнах. Поклатих глава.

— Хайде — каза Вийра, — чакат те в Имперския дворец.

— За какво?

— Ще видиш. И мисля, че ще се срещнем отново, Влад Талтош, каквото и да изпитваш в момента. — Стаята се завихри и изчезна, преди да съм успял да проговоря.

 

 

Живот, името ти е ирония. Или нещо такова.

— И с всички свои действия, с риск за живота си… — Гласът на сенешала ехтеше като гръм над притихналия дворцов съвет. Бях свел очи към пода, а мислите ми бяха изпълнени с две противоречиви желания. Първо, исках да се обърна и да видя как граф Софта приема цялата работа. Второ, ужасно ми се искаше да се разсмея на глас.

— … което със сигурност щеше да струва живота на хиляди имперски граждани…

Лойош, разбира се, не помагаше с нищо. Клечеше на рамото ми, озърташе се, ближеше Роуца и общо взето се държеше все едно, че го удостояват лично него, и ми говореше неща от сорта: „Ама те наистина ли го приемат толкова сериозно, шефе?“

— … всички земи около езерото Цурке, в границите на херцогството на Източния страж, на разстояние…

Даже ми бяха дали възглавничка за коляното; възглавничка със стилизиран джерег в сиво, на черен фон. Понеже си държах очите забити в пода, непрекъснато виждах части от извезано крило или глава, от което ми беше още по-трудно да запазя физиономията си сериозна.

— … всички права и привилегии, полагащи се на този ранг, да бъдат дадени на всички негови потомци и наследници, докато Империята…

Зачудих се как ли щеше да реагира Коути, ако можеше да чуе. Вероятно не много добре, като знаех какво изпитва към Империята. Може би това, което най ми липсваше в новата Коути, беше, че бе изгубила чувството си за хумор. И то за какво? Думите на богинята-демон се върнаха в ума ми и за миг горчивината надмогна иронията.

— … герб с Имперския Феникс над символа на дома Джерег… — Тук гласът му за малко да секне, но не секна. Дали изобщо някога бе давана имперска титла на един джерег? На източняк със сигурност не беше давана. Чувството ми за хумор се върна.

— … който герб да бъде вписан в Имперския регистър за вечни времена и да не бъде премахван, освен с вишегласието на Съвета на Наследниците на Императора…

Точно това ми трябваше. Прехапах устна. Горях от желание всичко това най-после да свърши, защото свършеше ли, щях да срещна отново жена си. Трябваше ли да кажа нещо в края на церемонията? Не, един дълбок поклон щеше да свърши работа.

— … да се знае като граф Цурке и да му се даде правото на висше и низше правосъдие в неговите земи, и да носи отговорност за…

Зачудих се дали това щеше да разколебае джерегите да искат главата ми. След като бях издал член на съвета пред Империята, а след това бях взел участие в убийството му, не ми се струваше много вероятно. Кога щяха да се задвижат? Скоро. Много скоро. Ако исках да опазя живота си, което наистина трябваше да направя след цялата работа, която Алийра и някои други бяха свършили, за да го опазят, не можех да губя повече време.

— … сега стани, пред Императрицата и Наследниците на двора, и приеми…

Вече имах тази изключително рядка позиция, имперска титла, която всъщност не струваше пет пари. Зачудих се дали самата Императрица вижда целия хумор в това. Най-после церемонията приключи. Веднага щом благоприличието ми го позволи, се измъкнах с намерението да се върна при Йоричкото крило. Но на излизане от Имперското крило се натъкнах на Айбин, с барабана в краката му — гледаше минувачите и почукваше в ритъм с монети по мраморния парапет покрай широкото мраморно стълбище, водещо към преддверието.

— Тук в Империята — рекох му, — на това му викаме балюстрада.

— Къде отиваш? — попита той.

— Сега ли? Да видя жена си. След това, ами, искам да ми направиш една услуга.

— Каква?

— Камъка Феникс, дето го носиш. Трябва ми.

Той се намръщи, но каза:

— Добре. Още е в онзи замък. Можеш просто да си го вземеш.

— Сигурен ли си, че няма да ти потрябва?

Той сви рамене.

„Сериозно ли си го решил, шефе?“

„Да“.

— Благодаря ти, Айбин.

— Няма нищо. Какво е това, дето го носиш?

— Това? Нося го, за да не ми прилошава, когато…

— Не, това.

— О, знак за имперска титла. Всъщност нищо не значи. Искаш ли го? В замяна на онова, дето ми го даваш?

— Не, благодаря. Къде отиваш?

Поклатих глава.

— Няма значение. А ти? Не можеш да се върнеш у дома.

— Не, поне засега. Все едно, тук ми харесва. Барабаненето е много по-примитивно.

Примитивно? Изсмях се, като се сетих за някои познати музиканти, които много щяха да се ядосат, ако го чуеха.

— Е, хайде. Може пак да те срещна някой път.

— Да.

— И, Айбин…

— Да?

— Мисля, че не беше прав за боговете.

— О? Защо?

— Мисля, че когато един бог направи нещо осъдително, то все пак си е осъдително.

— Тогава какво е бог?

— Не знам.

— Може би ще разбереш.

— Да. Може би. Може би ще разбера. Благодаря ти.

Той кимна признателно и отново засвири на балюстрада. Отидох до Йоричкото крило и разбрах, че трябва да почакам около час, докато приключат с бумащината, свързана с освобождаването на Коути. Лошо няма — бездруго трябваше да свърша някои неща. Отдалечих се от двореца и все още радвайки се на липсата на гадене, се телепортирах.

 

 

— Не можеш да ми го направиш това — каза Крейгар.

— Вече го направих.

— Няма да преживея и пет минути.

— Вече си го преживявал много по-дълго и не ти е за първи път.

— Онова беше временно. Влад, аз станах джерег, защото не можех да бъда дракон. Роден съм дракон, нали знаеш. И съм се опитвал да заповядвам по време на битка, обаче никой не ме забелязва. Не мога…

— Хората се променят, Крейгар. Ти вече си се променил.

— Но…

— Помисли за парите.

Той спря и каза:

— Вярно.

— Освен това имаш верността на всички, които работят тук. Знаят те и ти вярват. А и имам ли друг избор? Колко предлага в момента организацията за главата ми?

Каза ми и да си призная — впечатлих се.

— Според слуховете — добави той — искат да е моргантско.

— Съвсем логично — отвърнах спокойно, въпреки че потръпнах. Огледах кабинета си. Все още беше пълен с всички мои неща — мишена на стената, дрешника, на който бяха кацнали Лойош и Роуца, тъмните кръгове на бюрото, където обикновено слагах паницата си с клава, стола на колелца, изработен по специално направен от мен модел, и още какво ли не. Беше ми повече дом, отколкото домът ми.

— Изобщо ще можеш ли да се върнеш някога?

— Може би. Но дори и да е възможно, не съм сигурен дали ще го искам. А и да се върна? Можем да измислим нещо или мога да започна някъде другаде.

Той въздъхна.

— Трудно ще се работи тук без Мелестав.

— Мда. И без Пръчките.

Помълчахме няколко мига, от уважение към мъртвите. Все още не можех да мразя Мелестав, а Пръчките значеше много за мен. Мразя да умират приятели.

— Ще мога ли да се свързвам с теб? — попита Крейгар.

— Не.

— Къде отиваш?

— Не знам. Бил съм на изток, на юг е морето. Значи остават север и запад. Вероятно в някоя от тези посоки.

Той се замисли, после каза:

— Какво ще правиш с Южна Адриланка?

— За това не се безпокой. Тази територия ще я уредя по друг начин.

— Е, това поне е нещо.

Огледах отново кабинета си. Толкова много от живота си оставях в тази стая. Лойош прелетя до Крейгар, близна го по ухото и кацна на дясното ми рамо. Роуца кацна на лявото. Станах.

— О, и Крейгар, предай моето сбогом на Кийра Крадлата. Кажи й, че още съм й длъжник. От друга страна, очаквам, че ще може да ме намери, когато поиска.

— Ще й кажа.

— Благодаря ти. И късмет.

Телепортирах се.

 

 

Беше като репетиция на пиеса; все едно че режисьорът ми беше казал: „Направи онова парче, където се срещате на стъпалата на Йоричкото крило, само че този път го направи с повече хъс“. Този път тя ме прегърна силно, сякаш го правеше искрено. Аз също я прегърнах и се зачудих защо не реагирам по-силно. Лойош и Роуца хвърчаха наоколо и ни гледаха много внимателно.

— Разкажи ми — каза тя.

Стояхме там, сами на пустото стълбище. Вечерта бавно и усилено запълваше ъглите на двореца. Започнах. Разказах й всичко и докато го правех, се чудех на спокойния глас на този говорител, разказващ за революция, за убийства и интриги все едно, че няма нищо общо с всичко това. „Какво ли изпитва сега?“ — чудех се. Съжалявах, че не бяха намерили някой друг за ролята, някой по-способен да изрази чувство. А може би точно това беше ефектът, желан от режисьора, ако не и от сценариста.

Когато свърших, тя ме пусна, избута ме от себе си и ме погледна втренчено.

— Те ще те убият.

— Не мисля.

— Какво ще ги спре?

— Имам план.

— Кажи ми.

— Първо ти ми кажи — връщаш ли се при мен?

Тя не извърна очи, както очаквах. Вместо това ме изгледа внимателно, както човек поглежда някой непознат, чието настроение или мислене иска да прочете на лицето му. Не каза нищо, което според мен беше отговор. Но аз го облякох в думи.

— Твърде много неща се случиха. Твърде много убийства, твърде много промени. Каквото и да сме имали, вече го нямаме. Можем ли да създадем нещо друго? Не знам. Но ти тръгваш по един път, а аз — по друг. Засега това е всичко.

Очите й бяха наистина много големи.

— Отиваш си, нали?

— Да.

— Ще се върнеш ли някога? — Попита ме някак странно разсеяно, сякаш не беше сигурна колко я интересува, или се боеше, че твърде много я интересува, или се боеше, че я интересува твърде малко.

— Не знам.

Тя кимна.

— Кога тръгваш?

— Веднага.

— Съжалявам, че стана така.

— Аз също.

— Оставил си бизнеса на Крейгар?

— Повечето. Освен Южна Адриланка.

— С това какво ще правиш?

Помислих си за двора на Черен замък, докато образът не стана силен и ясен. Усилих връзката си с Глобуса, привлякох енергия и започнах телепорта.

— Всички интереси на организацията в Южна Адриланка са твои — казах. — Хората ми ще те посрещнат утре сутринта. Успех.

И изчезнах.

 

 

Двамата с Алийра седяхме в библиотеката на Черен замък, в очакване към нас да се присъединят Сетра и Мороулан. Това място, също като кабинета ми, пазеше не един спомен. Бях седял тук със своите приятели — да, те определено ми бяха приятели — и бяхме провеждали военни съвети, бяхме се утешавали един друг, бяхме празнували. Много вино се беше изляло в тази стая, наред със сълзи и смях, както и с обещания за помощ и заплахи за разчленяване; много от тези неща в рамките само на няколко минути.

Забелязах, че Алийра ме гледа.

— Срещнах дъщеря ти — казах й.

— Каква дъщеря?

— Ще разбереш.

— За какво говориш?

— Питай майка си. Времето около нея май се държи много странно.

Тя не ми отговори пряко, а каза:

— Ще ми липсваш.

— Може и да се върна някога.

— Джерег мразят дълго.

— Не че не го знам. Все пак…

— Какво ще правиш?

— Не знам. Искам да поостана сам.

— Не мога да си го представя.

— Че искам да съм сам? Права си. Все пак ще си имам Лойош и Роуца.

— Въпреки това…

— Мда. Вероятно ще намеря някое място, с хора наоколо. Вероятно драгари, които да мога отново да мразя като цяло и да обичам поотделно. Но засега не искам да виждам никого.

— Разбирам.

— Много ти дължа.

— Аз ти дължа живота си — каза тя.

— И аз ти дължа своя, няколко пъти. Понякога съжалявам, че не мога да си спомня предишния си живот, от началото.

— Сетра може да го уреди — каза Алийра.

— Не сега.

— Това може да ти помогне да се разбереш със самия себе си.

— Все ще намеря начин.

— Знам. Винаги го правиш.

Мороулан и Сетра дойдоха при нас, преди да успея да я питам какво точно има предвид.

— Сбогуваме се — казах. — Засега.

— Така и предположих — каза Мороулан. — Желая ти всичко най-добро в пътуванията. Ще се грижа за дядо ти.

— Благодаря.

— Очаквам да се срещнем отново, в този живот или в следващия — каза Сетра.

— В следващия. Така или иначе, ще бъде друг живот.

— Да — каза Сетра. — Прав си.

Тръгнах си без повече думи.

 

 

Последно говорих с дядо ми.

— Добре изглеждаш — каза той.

— Благодаря.

За първи път в живота ми на възрастен приличах на източняк, а не на джерег. Наметалото ми беше същото, но беше боядисано зелено. Носех широки ботуши от даррска кожа, зелени панталони и светлосиня туника.

— Налага се, при тези обстоятелства — казах.

— Какви са тези обстоятелства, Владимир?

Обясних му какво се е случило, какво смятам да направя по въпроса и какво според мен трябва да направи той. Той поклати глава.

— Да бъдеш управител, Владимир, дори на едно малко място, е умение, каквото не притежавам.

— Ноиш-па, не е нужно да управляваш. Не е нужно да правиш нищо. Там има стотина семейства текла и няколко източняшки, и те се справят съвсем добре, без никой да ги управлява. Не е нужно да правиш нищо. С титлата върви имперска заплата, която е достатъчна, за да преживяваш. Единственото, което трябва да правиш, е да ходиш до езерото Цурке и да живееш в имението, в замъка или каквото е там. Ако селяните идват при теб с проблеми, не се съмнявам, че можеш да им предложиш решения, но вероятно няма да идват. Можеш да си продължиш работата там, без никой да те притеснява. Иначе къде ще отидеш? И при това е съвсем малко на запад от Пиперените поля, което е в планините западно от Фенарио, тъй че ще си близо до родния край. Какво по-добро?

Той се намръщи, но накрая кимна. После попита:

— Но с теб какво ще стане?

— Не знам. Сега бягам, за да спася живота си. Но ако нещата се променят, ако се уверя, че е безопасно да се върна, ще се върна.

— А жена ти?

— Това свърши.

— Нима?

Опитах се да срещна погледа му, но не можах.

— Засега свърши. Може би по-късно, може би като мине време, но не сега.

— Снощи хвърлих пясъците, Владимир. За първи път от двайсет години. Хвърлих пясъците и попитах какво ще стане с мен. Усетих силата и прочетох символите, и те ми казаха, че ще доживея да държа правнуче в ръцете си. Смяташ ли, че пясъците са сбъркали?

— Не знам. Надявам се, че не са. Но щом ти трябва да видиш правнуче, аз трябва да съм жив, за да го направя.

Той кимна.

— Да, Владимир. Направи каквото трябва. Ще отида където казваш и ще живея там, за да знаеш къде да ме намериш, когато можеш.

— Когато мога — казах. — Когато мога.