Бях вече на три дни разстояние от Грийнери. Коути беше отишла да се види със стария си приятел Кели и неговата весела банда сбърканяци, а аз се бях върнал да си оправям бизнеса и да се опитам да прочистя Южна Адриланка, без да попълвам формуляра „Опис на дълговете към Империята“. (Това е шега; Империята не би приела дългове от джерег; просто ми хрумна, че трябва да го уточня.)

Напредъкът по всички фронтове беше нулев. Тоест двамата с Коути продължавахме да се опитваме да си говорим и продължавахме да се въртим в омагьосан кръг. Все още си нямах кантора в Южна Адриланка и не разполагах със сигурни донесения оттам. Вийра все още не ми се обаждаше. Не знаех какво мисли Айбин за Адриланка, тъй като той много не говореше. Все още се чудех дали е шпионин. Бях обяснил ситуацията на Крейгар, който ми предложи да накарам Деймар да му сондира ума. Това ме накара да изпитам неудобство, а и не знаех дали изобщо ще се получи. Обсъждахме различни възможности, когато Крейгар изведнъж каза:

— Това не е толкова важно. Все едно, имаме по-належащи проблеми.

— Като например? — попитах аз и точно тогава той ми каза:

— Хората започват да питат за теб, Влад.

— Кои хора?

— Не знам, но е някой над тебе в организацията.

— За какво пита?

— За оная група източняци и твоите отношения с тях.

— Хората на Кели?

— Да. Някой се страхува, че си се замесил с тях.

— Можеш ли да разбереш… какво беше това? Чу ли нещо?

— Мисля, че да.

„Какво става, Мелестав?“

„Някакво вълнение долу, шефе. Да проверя ли?“

„Не, стой на място засега“.

„Окей. Ще ти се обадя, ако…“ Прекъсна връзката или му я прекъснаха. За миг ме жегна болка в главата все едно, че го бяха ударили.

Извадих кама в дясната си ръка и я сниших зад бюрото. След това се чу тропот, Лойош изпищя в ума ми и после вратата изгърмя. На прага стояха шестима джереги, всички въоръжени. Мелестав висеше отпуснат между двама от тях. По челото му имаше кръв. Очите му примигаха като свещ, която се чуди дали не трябва да изгасне, но после се фокусираха. Той улови погледа ми, извърна глава към биячите, които го крепяха под мишниците, изгледа ги строго един по един, после ме погледна отново. Направи жалък опит да се усмихне и каза:

— Искат да се видят с теб, шефе.

Задържах ръцете си под бюрото и огледах натрапниците. Бях озадачен. Разбирах, че не са дошли да ме убият, тъй като бяха твърде много за такова нещо. От друга страна, се съмнявах, че намеренията им са приятелски.

Един от тях, сравнително нисък джерег с къдрава рижа коса и топчести очи, каза:

— Вдигни си ръцете да можем да ги виждаме.

Пуснах още една кама в лявата си ръка и рекох:

— Предпочитам да не го правя, благодаря.

Той погледна многозначително към Мелестав. Свих многозначително рамене.

— Един човек иска да се види с теб.

— Кажи му, че не одобрявам начина, по който праща поканата си.

Топчести очи ме изгледа за миг и каза:

— Не сме убили никой от хората ти — все още. А господинът, който иска да те види, бърза. Вероятно е в твой интерес все пак да ми покажеш ръцете си. — Говореше все едно че нещо му е заседнало в гърлото.

— Добре — отвърнах и вдигнах ръцете си. Все още стискаха камите. Предполагам, че не го беше очаквал.

Топчести очи се окашля, което не му помогна особено. После каза:

— Искаш ли да ги оставиш тези неща, или да уредим нещата още сега?

Те — шестима, аз — един. Добре. Съвсем съзнателно се обърнах и хвърлих камите, една по една, в центъра на мишената на стената. После отново се обърнах към тях, скръстих ръце и рекох:

— Сега какво?

— Идваш с нас — каза той и кимна на един кокалест джерег… приличаше на направен от корабно въже, цялото на възли. Последният извъртя няколко пестеливи жеста с ръце и усетих, че телепортът се задейства. Стиснах зъби заради гаденето и се зачудих кой може да си позволи толкова небрежно да наеме магьосник, който е в състояние да телепортира седем души наведнъж. А може би не беше толкова небрежно, колкото изглеждаше. Може би… но беше твърде късно за подобни разсъждения.

Тяло и дух преминаха през ситото и изникнаха, повече или по-малко същите, в една част на града, която ми беше позната, пред един дюкян за скъпоценни камъни, който също ми беше познат.

— Торонан — казах.

Не си направиха труда да ми отговорят, но пък и аз не бях го произнесъл като въпрос.

Влязохме тържествено в дюкяна, където един тип, на външност и по облекло от дома Криота, правеше с дългите си пръсти разни неща със сребърна жичка и извити клещи. Знаех от достоверен източник, че въпросният „криота“ има поне три убийства в списъка си; но си играеше ролята усърдно и дори не ни погледна, докато минавахме.

Стомахът ми, който винаги се обръща при телепорт, вече се беше успокоил достатъчно, за да се притесня, че Лойош бе твърде далече, когато телепортът се задейства. От друга страна, какво можеше да направи той? Стигнахме до една врата в дъното на коридора и един от придружителите ми почука.

— Влизай — чу се приглушен глас отвътре и той отвори вратата. Торонан беше шефът ми, един вид. Тоест моят район влизаше в неговия и той получаваше парче от всичко, което правех. В замяна на това не бях притесняван от никой, който би се опитал да пробие в моя район, и разполагах с предимствата на Джерегската връзка в двореца. Кабинетът му не беше нито особено впечатляващ, нито се набиваше на очи. Нямаше мишена за ножове като мен, нямаше псиотпечатъци на семейството му или пейзажи с леко заоблени хълмове, по които щастливи текла копаят с мотики по нивите. Само един шкаф за книги с грижливо подредени няколко папки, дървено бюро с лъскав плот и спретнато подредени пачи пера в единия край, мастилница, хартия и преса с попивателна в другия, един поднос с мезе в десния ъгъл, кана вода и полупълна чаша до нея, бутилка бренди с шест чашки близо до каната. Друг стол нямаше, въпреки че в помещението имаше място за още няколко. Прозорци също нямаше, но това не беше изненадващо. Джерегският обичай забранява убийство в и около нечий дом; нищо не казва обаче за нечие работно място.

Самият Торонан беше дребен, с нервен поглед, с почти невидими очи и тънки устни. Поведението му можеше да накара човек да си помисли, че е слаб и безвреден, какъвто не беше. Когато влязох, той стана, постави някаква папка в книжния шкаф и ми кимна да седна. Седнах, той също, след което кимна на придружителите ми. Те излязоха и затвориха вратата. Хареса ми това, че прибра папката, над която работеше — някои обичат да се правят на важни, като не ти обръщат внимание известно време.

— Знаеш ли, можеш да поръчаш да ти сложат колелца на тоя стол, за да се изтъркулваш до рафта, без да ти се налага да ставаш — казах. — Аз така правя. Спестява време, нали разбираш.

— Не. Това е единственото упражнение, което правя напоследък — отвърна той. — Гласът му беше плавен и дълбок, като на бард. Винаги ми се е искало да го чуя как пее.

— Разбирам.

Той закова очите си в мен. Това, че вратата беше откъм гърба ми, будеше неприятни чувства. Обикновено не ме притеснява, тъй като повечето пъти Лойош е с мен.

След малко той поклати глава.

— Колко време мина, баронет? Три години, откакто работиш за мен?

— Толкова някъде.

Той кимна.

— Печелеше съвсем добре, копчетата ти винаги бяха лъснати и не си разливал вино, когато сервираш. Имаше хора в организацията, които ги изнервяше, че някакъв източняк се опитва да ръководи територия, но аз им виках: „Дайте му възможност на момчето, да видим какво може“ и ти се справяше съвсем добре.

Това като че ли не изискваше отговор, затова изчаках.

— Разбира се — продължи той, — имаше и малки неприятности от време на време, но доколкото мога да преценя, не ги започваше ти. Не си бил прекалено алчен и не позволяваше да ти се качват на главата. Парите постъпваха редовно, счетоводството ти беше балансирано. Това добре.

Отново замълча. Отново изчаках.

— Но напоследък — продължи той — чувам неща, които не ми харесват. Да имаш някаква представа какво чувам?

— Чул си, че преяждам на вечеря? Не е вярно, шефе. Аз…

— Не се опитвай да ми се правиш на смешен. Чух, че имаш връзки с някаква група източняци, които искат да докарат преждевременно управлението на текла или може би искат направо да отхвърлят целия Цикъл, или нещо от този род. Подробностите не ме интересуват. Но тези хора, техните интереси не съвпадат с нашите. Дотук ясен ли съм?

Загледах се в тавана. Мъчех се да си избистря нещата. Факт беше, че аз самият всъщност нямах нищо общо с тези хора, само дето жена ми се падаше една от тях. Но от друга страна, нямах никакво желание да се обяснявам, така че казах:

— Да ти кажа честно, смятам, че тези хора са съвсем безопасни сбърканяци.

— Империята не мисли така — каза той. — И има някои хора над мен в организацията, които също не мислят така. И има някои, които искат да знаят какво правиш ти при тях.

— Току-що поех интересите на Херт в Южна Адриланка — отвърнах. — Защо да не отпуснем малко, да видим как ще изглеждат доходите и тогава да решим?

Той поклати глава.

— Това не можем да го направим. Имперските ни връзки съобщават, че… все едно, не е нужно да знаеш подробностите. Трябва да се погрижим никой в организацията да не се забърква с тези хора.

— Разбирам.

— Мога ли да получа уверението ти, че в бъдеще няма да се замесиш с тях?

Гледаше ме много твърдо. Почти се почувствах заплашен.

— Я ми кажи нещо, шефе — казах. — Защо всеки път, когато говоря с някой по-високо в организацията, правите едно и също? В някое специално училище ли ходите, или какво?

— Не бих казал, че съм много високо — отвърна той.

— Сега пък се правим на скромни. Не, взимам си думите обратно. Демона например не говори като вас.

— Как говорим ние?

— О, знаеш. С насечени изречения, все едно че набивате само фактите и нищо друго.

— А действа ли?

— Май да.

— Е, значи ти е ясно.

— Но ако и аз се издигна толкова високо и почна също да говоря така? Притеснява ме. Май ще трябва да си променя всички планове за бъдещето.

— Баронет, знам, че си много забавен. Няма нужда да ми го доказваш. И знам, че си много корав също така, тъй че и това няма нужда да ми го доказваш. Но хората, с които си имам работа по този въпрос, не се интересуват от тарикати и са много по-корави от теб. Дотук сме наясно, нали?

Кимнах.

— Добре. Сега можеш ли да ми дадеш някакви уверения за тези източняци?

— Мога да ти кажа, че не ме харесват. Аз също не ги харесвам. Нямам никакви намерения да имам нещо общо с тях. Но вече контролирам този район и ще го управлявам както намеря за добре. Ако това ме докара до контакт с тях, не мога да ти кажа как ще се оправя, докато не стане. Това е най-доброто, което мога да направя.

Той кимна замислено, без да откъсва поглед от мен. После каза:

— Не съм убеден, че е най-доброто.

Издържах погледа му. Бях въоръжен и той го знаеше, но все пак се намирах в неговия кабинет, в единствения стол, който имаше. Ако беше направил в кабинета си половината неща, които аз бях направил в своя, можеше да ме убие, без да му мигне окото. Но понякога е по-безопасно да не отстъпваш, така че повторих:

— Това е най-доброто, което мога да направя.

— Добре — заяви той. — Ще оставим нещата дотук и ще видим какво ще стане. Остави вратата отворена на излизане. — Стана с мен и ми кимна вежливо. На излизане от сградата магьосникът, който ме беше пренесъл тук, предложи да ме телепортира обратно. Отклоних предложението. Беше само две мили.

— А бе краката ми нещо са отекли — каза Крейгар.

Магьосникът подскочи има-няма двайсет стъпки нагоре. Аз успях да се сдържа макар и с усилие.

— Ти откога си тук? — попита чворестият.

Крейгар го погледна учудено.

— Ти ме телепортира. Би трябвало да знаеш.

— Извинявай, днес май ще повървим пеш — казах.

И тръгнах, преди магьосникът да реши какво да прави. Щом се отдалечихме на безопасно разстояние, се посмяхме здраво.

Късно след полунощ Коути най-после се върна. Роуца прелетя от рамото й и поздрави Лойош, докато Коути хвърли ръкавиците си на лавицата в хола, тръшна се в края на дивана, смъкна ботушите си, разтри пръстите на краката си, протегна се като котка и каза:

— Още не си легнал.

— Четох — отвърнах й и вдигнах за доказателство тежкия том.

— Какво?

— Сборник есета от оцелели след Бедствието на Ейдрон и ранните години на Междуцарствието.

— Добри ли са?

— Някои. Повечето обаче нямат нищо общо с Бедствието на Ейдрон или с Междуцарствието.

— Драгарите са си такива.

— Да. Повечето обичат да говорят за неизбежността на катаклизма след един Велик цикъл или за „Истинския и окончателен смисъл на прераждането на Феникса“.

— Скучно.

— И е така, в по-голямата част. Има и няколко добри. Един атира, Бройн, твърди, че имало някакъв опит да се използва магьосничество по време на Междуцарствието, когато било почти невъзможно, и това тласнало магьосниците да развият умения, които правят днешното магьосничество много по-могъщо.

— Интересно. Значи не смята, че Глобусът се е променил с това, че е стигнал до Залите на Съда?

Кимнах.

— Теорията изглежда привлекателна.

— Така е. Странно, че не ми е хрумвало досега.

— На мен също. Да си виждала гостенина ни?

— Напоследък не. Сигурно е добре.

— Предполагам. Не е от тези, които сами си докарват неприятности. Все още се чудя дали не е шпионин.

— Интересува ли те?

— Интересува ме да не ме е пратил за зелен хайвер. Иначе не. Не изпитвам кой знае какво чувство на лоялност към Империята, ако питаш за това.

Тя кимна и се протегна отново, с ръце над главата. Косата й, дълга, кафява и леко къдрава в края, се беше разрошила приятно, а тъмната й кожа я правеше да изглежда винаги малко като в полусянка. Копнеех за нея, но бях започнал да свиквам. Може би бях започнал да свиквам да не виждам лекото кривване на устната й, когато подхвърлеше иронична забележка, или как поглеждаше към тавана с отметната глава, със сбърчено чело и китките, скръстени в скута й, когато сериозно се замислеше за нещо. Може би щях да свикна с това. А може би не.

Гледаше ме, с големи и питащи очи, и се чудех дали се досеща какво мисля.

— Можеш ли да ми кажеш какво замислят твоите хора? — попитах.

Изражението й не се промени.

— Защо?

— Днес ме привикаха. Искат да ги уверя, че не сътруднича на Кели. Мисля, че нещо става с Империята, а организацията мисли, че нещо става в Южна Адриланка.

Погледът й не се откъсна от моя.

— Няма нищо особено за казване.

— Значи твоите хора все пак замислят нещо.

Гледаше ме с празен поглед, което значеше, че премисля нещо, най-вероятно колко да ми каже, и не иска мислите й да се изпишат на лицето. Накрая каза:

— Не е това, което имаш предвид. Да, ние се организираме. Строим. Вероятно си забелязал някои неща в района си.

— Малко — отвърнах аз. — Но не мога да преценя колко е сериозно, а и не ми трябва да знам.

— Смятаме, че нещата ще избухнат скоро. Не мога да ти дам подробности за…

— Колко скоро?

— Колко скоро какво? Въстание? Не, нищо такова. Влад, разбираш ли колко лесно е за Империята да разбере какво става?

— Шпиони?

— Не, въпреки че и това е възможно. Имам предвид, че магиите за подслушване през стени са много по̀ на разположение на Империята, отколкото магиите за противодействие на нас.

— Сигурно. — Не казах колко трудно ми е да си представя, че Империята ще се притесни чак толкова, че да си прави труда — нямаше да го приеме много добре. Но като си помислиш, при толкова много стражи наоколо можеше и да не съм прав.

— Добре — продължи тя. — Това означава, че дейността ни всъщност не може да остане тайна. И тя не е. Когато съставяме планове, ние приемаме, че Империята може да разбере за тях още докато се съставят. Така че не крием нищо. Въпроси като „Колко скоро?“ не означават нищо, тъй като единственото, което правим, е да се подготвяме. Кой знае? Утре? Следващата година? Условията за…

— За условията знам.

— Да. Знаеш.

Изгледах я за миг и се помъчих да измисля какво да кажа. Не можах, вдигнах книгата и се престорих, че чета.

След около час Айбин почука на вратата и влезе. Първо показа главата си като боязлив текла, усмихна се срамежливо и седна. Беше пъхнал барабана си под мишницата, а с него и нещо, което ми заприлича на свитък.

— Свири ли? — попитах го.

Той кимна, после каза:

— Намерих ей това. — И разви рулото.

— Прилича на кожа — рекох.

— Така е — каза той. — Телешка кожа. — Изглеждаше необичайно възбуден.

— Нямате ли крави на острова? Сигурен съм, че видях.

— Но виж колко е тънка само!

— Прав си — вярно, че е почти прозрачна. Да не би тукашните крави да са по-различни от вашите?

Той поклати нетърпеливо глава.

— Разликата е в обработката. Не бях виждал толкова тънка телешка кожа. Тънка е като рибешка, и е по-топла.

— По-топла ли?

— Затова онези големи барабани звучат толкова хубаво.

— Кои големи барабани?

— Онези пред двореца, дето ги бият всеки ден да известяват за церемониите и разни други работи.

— Така и не съм ги забелязал.

— Не си? Огромни са, ей толкова. — Разпери ръце да ми покаже. — И свирят по десет наведнъж, и…

— Ох, вярно, че съм ги чувал — заедно с роговете, при Отброяването на всеки ден.

— Така ли се нарича? Но сега вече знам защо барабаните им звучат така. Телешка кожа. Нямаше да го повярвам. Но и заради тукашния въздух звучат толкова добре.

— Какво му е на тукашния въздух?

— Сух е. Откакто дойдох, така и не можах да си настроя барабана да свири хубаво.

За пръв път чувах някой да казва, че въздухът на Адриланка, град на морския бряг, бил сух.

— О!

— А защо носят онези маски?

— Кои?

— Барабанчиците.

— Хм. Не знам.

Той кимна и се повлече към синята стая. Докато излизаше, търкаше между пръстите си парчето кожа, стиснал барабана си под мишница.

Коути ме гледаше, но не можах да разгадая физиономията й.

— Телешка кожа — казах й. — Правят си барабаните от телешка кожа.

— Нищо странно, след като го научи човек.

— Може би това е проблемът ни обаче. Може би въздухът тук е твърде сух за нас.

Тя се усмихна леко.

— Отдавна го подозирам.

Кимнах и отново се отпуснах в стола си. Роуца кацна на ръката ми и ме изгледа въпросително.

— Телешка кожа — казах й и тя отлетя.

Седях в долната източна дневна на Черен замък и гледах Мороулан. Седнал, не изглеждаше толкова висок.

— Какво има, Влад?

— Искам да поговорим за революция.

Той килна глава на една страна и веждите му хвръкнаха към челото.

— Моля?

— За революция. Селско въстание. Насилие по улиците.

— И какво?

— Възможно ли е да се случи?

— Определено. Случвало се е.

— Успешно ли?

— Зависи от значението, което влагаш в тази дума. Имало е господари, които са били избити от селяните си. По време на Войната на бароните имаше един случай, при който цяло графство — мисля, че беше Дълга трева — беше превърнато в…

— Имам предвид по-дълготраен успех. Могат ли селяните да вземат властта и да я задържат?

— В Империята?

— Да.

— Невъзможно. Не и преди Цикълът да посочи текла, във всеки случай, което ще стане след няколко хиляди години. Дотогава всички ние ще сме покойници.

— Съвсем сигурен ли си?

— Че ще сме покойници?

— Не, че не може да се случи.

— Сигурен съм. Защо?

— Тази група революционери, с които се е забъркала Коути…

— Ах, да. Сетра ми спомена нещо за тях преди няколко недели.

— Сетра? Че тя откъде знае?

— Защото е Сетра.

— Мм. Какво каза?

Мороулан помълча, загледан в тавана да си припомни.

— Много малко всъщност. Като че ли беше загрижена, но не знам защо.

— Може би трябва да поговоря с нея.

— Може би. По-късно тази вечер ще прескочи насам, да обсъдим войната.

Устните ми се свиха намръщено.

— Каква война?

— Е, още не е избухнала. Но съм сигурен, че си чул новината.

— Не — отвърнах колебливо. — Каква новина?

— Един имперски товарен съд, „Песента на облаците“, е бил ударен с таран и потопен вчера от нападатели от Грийнери.

— От Грийнери? — повторих и преглътнах жлъчката. — О!

Седми урок
Държавни въпроси I

Мороулан, Алийра и моя милост обядвахме в малка пристройка, открита към тераса с изглед към земята на една миля надолу. Гледката я отбягвах. Готвачите на Мороулан бяха приготвили студена супа от патица с кимион, студени плодове асорти, кетна с дива мента и мед, пресни зеленчуци с джинджифил и чесън и вафлички, натопени в ягодово желе. По стар навик с храната Мороулан предложи няколко вина, вместо да избере по едно за всяко блюдо. Спрях се на бяло сухо от Жълтия бряг и останах на него през целия обяд, с изключение на десерта, при който превключих на това, което дядо ми щеше да нарече сливово бренди, но което драгарите наричат сливово вино.

Темата беше войната. Зелените очи на Алийра грееха лъчезарно, докато разсъждаваше за пехотни десанти на Грийнери, а Мороулан говореше замислено за морски експедиции. Аз продължавах да се опитвам да разбера защо става всичко това. След като няколко пъти отхвърли пренебрежително въпроса ми, Алийра каза:

— Откъде можем да знаем защо са го направили?

— Добре де, не е ли съществувала някаква комуникация между Империята и острова?

— Може би — каза Мороулан. — Но нищо не знаем за нея.

— Би могъл да попиташ Ноуратар.

— Не е необходимо — каза Алийра. — Тя сама ще ни каже каквото може и когато може.

Погледнах намръщено чинията си и гаврътнах чашата. Обикновено не изпивам виното си на екс… имам навика да отпивам глътка по глътка. Алийра, която държи чашата си като птиче, с два пръста, според етикета, на маса отпива деликатно, но когато е на открито, както ми се е случвало да я видя, гълта като нормален човек. Мороулан винаги държи чашата в шепа и отпива на бавни, дълги глътки, като не откъсва поглед от лицето, с което говори. Сега гледаше мен. Остави чашата си, която съдържаше нещо гъсто и тъмночервено, и рече:

— Защо те интересува толкова?

Алийра изсумтя още преди да успея да си отворя устата.

— А ти какво мислиш, братовчеде? Нали той беше точно там и всички го гонеха. Иска да разбере дали причината за случващото се сега е онова, което е направил. Не знам защо трябва да го интересува, но явно, че това иска да разбере.

Свих рамене. Мороулан кимна замислено и попита:

— А ти какво направи?

— Не си струва да го обсъждаме.

— Вероятно е убил някого — каза Алийра.

— Да не си убил някоя важна особа, което да е предизвикало гняв към Империята? — попита Мороулан.

— Хайде да сменим темата — казах.

— Както желаеш.

Джинджифилът и кимионът бяха преобладаващите миризми на масата. Лойош клечеше на лявото ми рамо и получаваше от време на време по някоя хапка. Смяташе, че джинджифилът в зеленчуците е прекалено много. Казах му, че първо на първо, такова нещо като прекалено много джинджифил няма, и че второ на второ, джерегите не ядат зеленчуци. Той тъкмо почна да ми обяснява разликата между див джерег и цивилизован джерег, когато една от слугите на Мороулан, възрастна жена, която се движеше като сериолски воден часовник и имаше черни косъмчета в сивата си коса, влезе и обяви:

— Сетра Лавоуд.

Всички станахме. Сетра влезе, поклони се леко и се настани между Алийра и мен. Винаги предпочиташе да я представят без титли — част от мистиката й, предполагам, но не можех да кажа дали е искрено, или преднамерено. Ако още не сте я срещали, представете си, ако можете, висока драгарка, облечена в черна блуза с бухнали ръкави, стегнати плътно около китките, черен панталон с крачоли, затъкнати във високи до прасците черни ботуши, сребърна верижка, от която виси талисман, изобразяващ драконова глава с два жълти скъпоценни камъка за очи, и две дълги сребърни подрънкващи неща, висящи от ушите й, които проблясват при всяко движение. Имаше високите, резки скули на Господар на дракони и острото чело на дзур. Очите й, скосени нагоре като на Господар на дзури, бяха тъмни и хлътнали, а когато надникнеш в тях, винаги изпитваш опасността да се изгубиш в хилядолетната й немряща памет. Ледоплам, с черната му дръжка на черния фон, предизвикваше ек в ума ми. Сетра беше вампир, чародей, воин и държавник. Силите й бяха легендарни. Понякога си мислех, че ми е приятелка.

— Обсъждате войната, предполагам? — каза Сетра.

— Допреди малко — отвърна Мороулан. — Имаш ли новини?

— Да. Грийнери е сключил съюз с остров Елди.

Алийра и Мороулан си размениха погледи, които не можах да разгадая, след което Мороулан каза:

— Това е твърде изненадващо, предвид историята им.

Сетра поклати глава и каза:

— Всъщност те не са били в съюз от Междуцарствието.

— Последния път, когато воювахме с Елди — каза Алийра, — Грийнери беше на наша страна.

— Да — каза Сетра. — И заради това изгубиха половината си флота.

— Флота ли? — каза Мороулан. — Че те имат ли флота?

— Имат много рибарски лодки и повечето от тях стават за дълги плавания. Рибарите им стават флотата, когато се наложи.

— Имат ли постоянна армия? — попита Алийра.

— Нищо сериозно — казах аз.

Двете ме изгледаха. Замълчах си и Мороулан се окашля и рече:

— Елди има.

— Изглежда странно — казах, — да си въобразяват, че могат да спечелят срещу Империята.

— Може би — каза Алийра — се надяват, че няма да се стигне до война.

— В такъв случай са глупави — каза Мороулан.

— Не е задължително — каза Алийра. — В миналото не са се справяли зле. Имало е девет войни с Елди и…

— Единайсет — каза Сетра. — Дванайсет, ако включим и първото нашествие на драгарите, но предполагам, че не би трябвало да го включваме.

— Все едно — каза Алийра. — Империята никога не е спечелвала решително. Ако беше, щяха да са част от нас.

Мороулан махна пренебрежително.

— Винаги са претърпявали по-големи щети от нас.

— Не винаги — възрази Алийра. — Нападнаха ни по време на бунта на Пепелява планина и трябваше да преговаряме за мир. Заради това поражение един наш общ предтеча беше обезглавен, Мороулан.

— Ах, да. Спомням си. Но като изключим това…

— А по време на петнайсетото управление на исола нападнаха отново и трябваше да търсим мир.

— По това време имаше война с Изтока.

— Е, добре, стига да не ни отвлече нещо…

— Така — прекъсна ги Сетра. — Какво все пак става в Южна Адриланка, Влад?

Първо Мороулан, а после и Алийра замълчаха и ме погледнаха, осъзнали важността на думите й.

— Добър въпрос — казах аз. — Самият аз тъкмо се чудех.

Между моите биячи и бодигардове има един тип с прякора Пръчките, заради любимото му оръжие. Повиках го в кабинета си и го накарах да седне. Седна, изпружил дългите си крака и видимо отпуснат. Пръчките винаги изглежда отпуснат. Дори когато е в акция, както имах възможност да наблюдавам отблизо по време на един скорошен инцидент, на който сега не искам да се спирам, никога не изглежда забързан или изнервен. Казах му:

— Веднъж ми спомена, че си свързвал музиканти с гостилници, които търсят музика.

Той кимна.

— Имаш ли още връзка с този бизнес?

— Не точно.

— Познаваш ли други в бизнеса?

— О, да. Десетина души. Държат го много затворен.

— Кажи няколко имена.

— Има една жена, Айси. С нея обаче не бих работил.

— Защо?

Той сви рамене.

— Тя като че ли никога не знае какво точно прави. А когато го прави, никога не обяснява на музиканта. Разправят, че много лъже, особено когато свива от комисионата.

— Добре. Друг кой?

— Има и един тип, Фент. Не лъже толкова, но е почти толкова некомпетентен и взима два пъти повече от всеки друг. Държи по-долните кръчми. Устройват го.

— Този може да ми потрябва. Къде мога да го намеря?

— Рибарска улица, номер четиринайсет.

— Добре. Кой друг?

— Грийнбоу. Той не е никак зле, стига да не е пиян. Д’Рай няма да те остави без работа, но много досажда и непрекъснато ще те кара свиренето ти да звучи по един и същи начин. Повечето музиканти не го харесват това.

— В името на кръвта на богинята, Пръчки, има ли изобщо някой добър в този бизнес?

— Не бих казал. Най-добрите са един екип от трима източняци, Томас, Оскар и Рабон. Държат Южна Адриланка и по-добрите гостилници в северната част на града.

— Как мога да ги намеря?

— На миля и половина нагоре по Долен Кийрон, зад „Вълча бърлога“, втория етаж.

— Знам я. Добре. Благодаря ти.

— Мога ли да попитам защо те интересува, шефе?

— Засега предпочитам да не казвам.

— Ясно. Това ли е всичко?

— Да. Кажи на Мелестав да повика Крейгар.

Щом той затвори вратата, Крейгар каза:

— А мога ли аз да попитам защо те интересува, Влад?

Подскочих, зяпнах го и казах:

— Ти през цялото време ли беше тук?

— Не знаех, че е толкова доверително.

— Все едно. Целя две неща. Едното е да видя дали мога да помогна на Айбин да си намери работа. Другото е да получа още един източник на информация в Южна Адриланка. Музикантите слушат почти толкова клюки, колкото курвите.

— Логично.

— След като вече получи информацията, защо не се свържеш с тази група зад „Вълча бърлога“?

— Какво, най-после искаш да ти свърша нещо лесно и безопасно? Разбира се. А този Айбин? Ще трябва ли първо да го чуят?

— Може би. Ще поговоря с него и ще го пратя. Но първо виж дали се интересуват от малко страничен доход, без да се налага да знаят кой им плаща.

— Добре. Нещо друго?

— Не. Нещо ново тук?

— Тевяр пак е прегрял.

— О?

— Някакъв йорич му дължал пари и почнал да се държи грубо, Тевяр решил да се оправи сам, ентусиазирал се и го претрепал. Нали го знаеш какъв е.

— Да. Идиот. Пресъживим ли е?

— Не. Строшил му е главата.

— Двоен идиот. Може ли да ни създаде неприятност?

— Не, доколкото мога да преценя. Не е оставил никакви следи.

— Това поне е добре.

— Ще правим ли нещо по въпроса?

Помислих за миг, след което поклатих глава.

— Тоя път не. Покриването на загубите би трябвало да го научи на нещо. Ако не…

— Ясно.

Лойош прелетя на рамото ми от дрешника. Почесах го по брадичката.

— Нещо за хората на Кели? Нещо за докладване.

Крейгар помръдна в стола си и обикновено безизразното му лице като че ли за миг се пребори със себе си.

— Империята е започнала мобилизация в Южна Адриланка.

— Толкова скоро?

— Само източняци при това.

— Интересно. Хората на Кели правят ли нещо по въпроса?

— Организираха някакъв марш. Около хиляда души.

Подсвирнах.

— Нещо стана ли?

— Не. Изглеждаше, че ще пуснат групи за натиск, но не го направиха.

— При хиляда побъркани източници, не съм изненадан.

— Утре вечер уж щяло да има някакво събиране, или митинг.

— Добре. Нещо друго?

— Обичайните неща. На бюрото ти са.

— Тогава отлитай. И ме дръж в течение какво става.

След като излезе, прегледах бележките, нахвърляни от него и Мелестав. Одобрих кредит за двама добри клиенти, съгласих се, че ни трябва още обзавеждане за едно от местата ми за комар, отказах молба за допълнителна охрана на друго и си направих няколко бележки в календара за делови срещи.

Нищо, което да изисква пряката ми намеса.

Всъщност почти не бях нужен за нищо.

Нещата в кантората бяха стигнали до момент, от който тя можеше да се управлява сама. Предполагам, че това трябваше да ме притесни, но всъщност бях доволен. Бях положил големи усилия, за да се стигне тъкмо до този момент. Иронията бе в това, че той настъпи точно когато ми се появи допълнителният проблем с Южна Адриланка, тъй че не можех да му се порадвам истински. Хрумна ми, че може би никога няма да доживея до времето, когато просто ще си седя и ще гледам как се изсипват парите, и ще се занимавам само с по-главните проблеми.

Но от друга страна, може би ако това изобщо се случеше някога, щях да разполагам с твърде много свободно време.

Лойош помръдна на рамото ми и го почесах по брадичката. Мобилизация в Южна Адриланка? Защо? Дали войната с Грийнери наистина бе неизбежна? Дали страхът от война бе само повод за издевателства над източняци? Ако войната наистина предстоеше, аз ли я бях причинил? Ако беше така, защо Вийра ме изпрати да убия краля? Е, тази част поне беше лесна… защото е искала войната. Но защо?

Призовах я, просто за да видя дали ще благоволи да се отзове, но тя не го направи. Съжалих, че не можех да я попитам пряко. Искаше ми се някак да разбера какво точно става в нейния странен нечовешки ум.

Позабавлявах се известно време със светотатствени мисли, но те не ме докараха доникъде, затова отново се замислих за войната. Ако погледнете картата на Империята, идеята за война с Грийнери ще ви се стори адски смешна — огромното континентално чудовище сравнено с малкото петънце сред морето, с форма на банан. Беше безсмислено. Трябваше да го знаят. Какво ставаше все пак? Кой кого тласкаше, за да се опита да направи какво? Що за интриги се разиграваха в Имперския дворец? Що за безумства се вихреха на Грийнери? Що за машинации се въртяха в Залите на Съда?

„Знаеш ли, шефе, може пък да е все едно. Може пък да си извън всичко това, след като вече си изпълни това, за което те наеха“.

„Наистина ли мислиш така?“

„Не“.

„И аз“.

Същата вечер, докато чаках Коути да се прибере, говорих с Айбин. Казах му за онази група, зад „Вълча бърлога“. Той кимна, но погледът му като че ли се беше съсредоточил върху нещо друго.

— Защо не идеш да се видиш с тях? — рекох му.

— Какво? О. Да. Ще го направя.

Разговорът увехна и той се прибра в синята стая. Захапах замислено устна. Лойош престана да гони Роуца из жилището, колкото да повтори мислите ми като ехо: „Много странен образ, шефе“.

„Вярно. Но дали е само странен, или върти някаква игра?“

Коути не се беше прибрала, когато си легнах да спя, и я нямаше, когато на заранта излязох. Преди година щях да се разтревожа. Преди половин година щях да се опитам да я достигна псионично. Нещата се бяха променили.

Когато влязох в кантората си, Мелестав каза:

— Чу ли новината?

Въздъхнах.

— Не. Трябва ли да седна?

— Не съм сигурен. Говорят, че Грийнери е сключил съюз с остров Елди.

— А, да. Това го знам.

— Откъде?

— Все едно. Всъщност някой обявил ли е наистина война?

— Чух, че Империята е обявила война, че островът е обявил война, че островът се е извинил, като е заявил, че всичко това е грешка, че Елди е минал на наша страна, че разполагат с някаква велика магия, която щяла да ни унищожи, че Империята капитулира и островитяните ще окупират континента, че…

— С други думи, нищо официално.

— Точно така.

— Добре, благодаря ти.

Влязох в кабинета си да помисля. След малко пристигна Крейгар и каза:

— Говорих с Рамон и той се нави, Влад. Скочи му като дзур на вечеря.

Намръщих се.

— Толкова нетърпелив? Не е ли малко…

— Не мисля. Смятам, че просто им трябват пари.

— Добре. Все едно, можем да си го позволим. Ще трябва да нагласим някой да държи връзка с тях, освен ако не държиш да го правиш лично.

— Не, благодаря. И без това си имам предостатъчно работа. Едва ми стига време да…

— Добре, добре. Какво ще кажеш за Пръчките?

Той кимна.

— Изглежда уместно. Ще говоря с него. Някакви предложения за размяната на информация?

— В смисъл?

— В смисъл, искаш ли всичко да минава през Пръчките, или през Пръчките и мен, или Пръчките на теб, или как?

— О! — Помислих. — Защо не направим онова със символа за разпознаване?

— Пръстен или нещо от тоя род ли?

— Да. Поръчай три пръстена и дай единия на мен, единия на Пръчките и третия задръж за теб. И ще следиш какво става с тях.

— Добре, ще говоря с Пръчките и ще го уредя до следобед.

— Хубаво. Още нещо… искам да знам какво става с онова голямо събиране, дето щели да правят днес в Южна Адриланка.

— Ясно.

След шест часа договорката ми с фирмата на Томас, Оскар и Рамон донесе първите плодове. Първо, успяха да намерят работа на Айбин с един музикант от дома Исола, който свиреше на източняшки инструменти, да му акомпанира песните на предмеждуцарствени балади. Второ, тъкмо те, чрез Пръчките, ми донесоха, че повечето от организацията на Кели, включително Коути, са арестувани.

Осми урок
Отношения с непосредственото началство II

Един от най-лесните и в същото време най-ефективните начини за офанзивно прилагане на магия е просто като награбиш толкова енергия от Глобуса, колкото можеш да удържиш, без да се самоунищожиш, да я прелееш през тялото си и да я запокитиш по онзи или онова, което искаш да повредиш. Единствената защита е като награбиш толкова енергия, колкото можеш да удържиш, без да се самоунищожиш, и да я използваш, за да блокираш атаката.

Стана така, че се сдобих с един златен синджир, който, ако се използва правилно, прекъсва действието на всякакво заклинание, насочено към мен, тъй че от подобни неща съм сравнително добре защитен. Но веднъж, в разгара на една битка, която изобщо не биваше да я има, ме поразиха изотзад.

Имах чувството, че пламнах отвътре, и както ми се стори, няколко минути усещах как ми горят вените, артериите и повечето вътрешни органи. Всички мускули по тялото ми се свиха и имах чувството, че бедрените ми мускули се опитват да се откъснат от двата ми крака. Почти в същия момент един воин дракон, на около петнайсет стъпки пред мен, бе поразен от стрела и го гледах в продължение на няколко минути как пада. Замириса ми на пушек и видях, че излиза изпод ризата ми, и разбрах с ужасно болезнено чувство, че космите по гърдите и ръцете ми горят. Знаех, че сърцето ми е спряло, че очните ми ябълки са се нажежили и ме сърбят. Всякакъв звук изчезна от света, а когато се върна, беше много бавно, отначало като ужасно жужене, все едно че ме беше връхлетял цял рояк пчели. Удивих се, че не изпитвам болка, и още повече се удивих, като осъзнах, че сърцето ми бие отново. Но и тогава все още не беше свършило, защото известно време не можех да стана; усилията да задвижа краката си само ги караха да подритват. Когато, след няколко минути, все пак успях да се изправя, помня, че се опитах да вдигна рапирата си и не можех, защото опитът да пристъпя към нея ме отвеждаше в обратната посока, а усилията да протегна ръката си я караха да посегне нанякъде, където не исках. Мисля, че минаха двайсет или трийсет минути, преди ефектът да се изчерпи, през което време бях обзет от ужас, какъвто не съм изпитвал никога.

Оттогава споменът се е връщал в ума ми в странни моменти и всеки път — много силен. Не прилича на болка, която всъщност човек не запомня — инцидентът беше изгорял и мисля, че го казвам буквално, в мозъка ми — тъй че понякога всички онези усещания ме заливат и не мога да дишам, и се чудя дали няма да умра.

Този случай беше един от тях.

Инцидентът на Грийнери беше четвъртият път, в който ме бяха затваряли. Първият беше най-труден, просто защото беше първи, но никой от тях не беше лек. Когато отнемеш на някой свободата на движение, му отнемаш част от достойнството и мисълта, че това се случва на Коути, на жената, чиито очи се присвиваха, когато се усмихнеше широко, и която отмяташе главата си назад, когато се засмееше така, че тъмната й коса подскачаше по раменете й, жената, която ми беше пазила гърба, жената, която…

… жената, която не знаеше дали ме обича още, жената, която беше отхвърлила своето и моето щастие заради една кофа лозунги. Не можех да го понеса.

— Добре ли си, шефе? — попита Пръчките. Съвзех се и усетих как ме е зяпнал загрижено.

— Донякъде. Доведи Крейгар.

Отпуснах се в стола и затворих очи. След малко чух гласа на Крейгар.

— Какво става, Влад?

— Затвори вратата.

Резето, стъпките на Крейгар, тялото му, наместващо се в стола, шумът на крилата на Лойош, собственият ми дъх.

— Намери ми подробни планове на тъмниците на двореца.

— Какво?!

— Те са под Крилото на йорич.

— Какво става?

— Коути е задържана.

Прекъсване на разговора, разтеглено до хоризонта, безкрайно, извън времето.

— Не е възможно да си въобразяваш, че…

— Намери ги.

— Влад…

— Просто го направи.

— Не.

Отворих очи и го изгледах.

— Какво каза?

— Казах, не.

Изчаках го да продължи.

— Преди няколко недели изгуби самообладание и едва не се самоуби — каза той. — Ако пак се издъниш, ще се оправяш сам.

— Не съм ти искал да…

— Но няма да ти сека дърва за погребението.

Изгледах го внимателно, мислите ми затекоха бързо, въпреки че не си спомням същината. Накрая рекох:

— Махай се.

Излезе без повече приказки.

Не помня никакво гадене след телепорта до Черен замък, нито помня какво ми каза лейди Тилдра за поздрав, когато минах през портала. Намерих Мороулан и Алийра в предната стая на библиотеката, където столовете са най-удобни и където той най-много обича да седи. Тя е най-голямата, но има по-малко книги от останалите и повече място за прелистване, за седене или за крачене напред-назад.

Мороулан седеше, Алийра стоеше, а аз крачех напред-назад.

— Какво има, Влад? — каза той, след като направих няколко курса покрай него.

— Коути са я арестували. Искам да ми помогнеш да я измъкна.

Той отбеляза мястото, докъдето беше стигнал, с тънка ивица от слонова кост, инкрустирана със злато.

— Съжалявам, че е арестувана. За какво е обвинена?

— За конспирация.

— Конспирация в какво?

— Не е уточнено.

— Разбирам. Ще пийнеш ли вино?

— Не, благодаря. Ще помогнеш ли?

— Какво имаш предвид с „да я измъкна“?

— На какво ти прилича?

— Прилича ми на онова, което направихме, за да те измъкнем от Грийнери.

— Точно.

— Защо искаш да го направиш?

Спрях да крача, колкото да го погледна в лицето и да видя дали има някаква нотка на хумор. Реших, че няма.

— Тя ме измъкна.

— Защото беше единственият начин да те освободи.

— Е?

— Бих предложил, с Империята, най-напред да опитаме други методи. Бившата й партньорка е Наследничката, в края на краищата.

За това не бях помислил. Позволих на Мороулан да ми налее вино и го изпих, без да му усетя вкуса. После казах:

— Е?

— Какво „е“? — каза Мороулан, но Алийра разбра, извини се и излезе. Седнах и зачаках. Не проговорихме, докато Алийра не се върна, може би след десет минути.

— Ноуратар — каза тя — ще направи каквото може.

— И какво е то? — попитах.

— Храня голяма надежда.

— Тя знаеше ли?

— Че Коути е арестувана? Не. Изглежда обаче, че в квартала на източняците е имало големи неприятности и тази група, в която е била тя, е много вътре.

— Знам.

— Всъщност има няколко такива групи из цяла Южна Адриланка и Императрицата се безпокои от разрушителния им потенциал.

— Да.

— Но Ноуратар има известно влияние. Ще видим.

— Да.

Умислих се, забил поглед в пода между краката си, докато Лойош не каза: „Внимавай, шефе“ и в същото време Алийра попита:

— Коя е „тя“ и кой е „той“?

— А?

— Току-що каза нещо защо тя искала той да умре.

— О! Не съм усетил, че говоря на глас.

— Не че говореше, но излъчваше мислите си толкова силно, че все едно го каза гласно.

— Предполагам, че съм се разсеял нещо.

— Е, коя е тя?

Поклатих глава и отново се замислих, като този път внимавах повече. Мороулан четеше, Алийра галеше една сива котка. Довърших чашата и отказах повече вино.

— Обяснете ми — казах на глас, — откъде идват боговете?

Мороулан и Алийра ме погледнаха, после се спогледаха. Мороулан се окашля и заговори:

— Зависи. Някои всъщност са дженоини, оцелели при възникването на Великото море на хаоса. Други са техни слуги, които са успели да се приспособят при появата му и да използват енергията му, било докато е ставало, било през следващите хилядолетия.

— Някои — добави Алийра — са просто магьосници, които са успели да станат безсмъртни и са добили силата да съществуват на повече от една плоскост едновременно.

— Е добре — казах аз, — по какво тогава се различават от демоните?

— Въпрос само на интерпретация — каза Мороулан. — Демоните могат да бъдат призовавани и контролирани, боговете не могат.

— Дори от други богове?

— Правилно.

— Значи, ако един бог може да контролира друг бог, то този бог се превръща в демон?

— Точно така. Ако можехме да го научим, щяхме да говорим за този бог като за демон.

— Изглежда много субективно.

— Така е — каза Алийра. — Но все пак е съществено. Щом един бог е просто сила, притежаваща личност, има голямо значение дали може да бъде контролиран, не мислиш ли?

— А Властелините на Съда?

— Какво имаш предвид?

— Те как се оказват там?

— Война — каза Мороулан. — Или подкупи, или приятелство с други богове.

— Защо го искат?

— Не знам — каза Мороулан. — А ти, Алийра?

Тя поклати глава.

— Защо са тези въпроси?

— А, просто колкото да си говорим нещо — излъгах.

— Да не би да искаш да станеш бог? — попита ме Мороулан.

— Не особено. А ти?

— Не. Не държа много да бъда отговорен.

Изсумтях.

— Че те пред кого са отговорни?

— Пред себе си, един пред друг.

— Вашата богиня-демон не изглежда особено отговорна.

Алийра трепна, едва не се изправи и ръката й почти посегна към Пътедир. Отстъпих назад.

— Извинявай. Не помислих, че можеш да го приемеш лично.

Тя ме изгледа сърдито за миг, после вдигна рамене, Мороулан я погледна, след това отново се обърна към мен и каза:

— Все пак е отговорна. Вярно, че е непредсказуема и капризна, но възнаграждава верността и няма да накара някой свой слуга да направи нещо, което би могло да му навреди.

— А ако допусне грешка?

Той ме изгледа замислено.

— Тази опасност винаги съществува, разбира се.

Замълчах, но се замислих върху това, което ми се каза. Все още ми се струваше малко скандално да говорим за моята богиня-покровителка по този начин, все едно че ни е обща позната, за чиито сили и слабости в характера можем да си клюкарстваме просто за да ни е по-весело. Но ако това, което ми казваха, беше вярно, то тогава тя или беше започнала някакъв заговор, който щеше, наглед случайно, да оправи всичко, или нещо се беше издънило, да се изразим така, на много високо равнище.

Или пък Мороулан и Алийра не бяха прави, разбира се.

Лейди Тилдра се появи на вратата и съобщи за пристигането на принцеса Ноуратар: херцогиня на Девет скали, графиня на Хеуинд и прочие, и прочие, и Драконовата наследничка на трона. Не беше толкова висока като Мороулан, нито толкова волева като Сетра, но все пак в движенията й не липсваше изящество.

„Бивш платен убиец“ беше пропуснато в списъка, но тя беше убиец, беше работила с Коути в един от най-търсените екипи убийци в Джерег, колкото и да беше трудно да го повярва човек тепърва, ако слушаше която и да е от двете. При това самият аз поназнайвах нещо за уменията й като боец — веднъж ме беше убила.

Ноуратар отиде до подноса със силни напитки, намери някаква кафява, която си харесваше, и си напълни един напръстник. Изпи цяла третина от него, обърна се към нас и каза:

— Императрицата е дала разрешение лейди Талтош да бъде освободена. Лейди Талтош е отказала. — След което седна и отново отпи. Лойош, на дясното ми рамо, ме стисна силно с ноктите си.

— Отказала? — казах най-сетне с глас, който, струва ми се, не трепна.

— Да — заяви Ноуратар. — Обясни, че ще изчака с приятелите си, докато не бъдат освободени всички. — Вече можех да доловя напрежението в гласа й, макар да се мъчеше да говори ясно и спокойно. Беше Господар на дракони до пръстите на краката си, също като Мороулан и Алийра, а и откакто я бяха направили Наследничката, се беше променила, тъй че вече изглеждаше много по-сдържана и уверена и от двамата. Но сега тази сдържаност беше плашеща, сякаш едва успяваше да удържи гняв, който е в състояние да унищожи Черен замък.

Забелязах всичко това някак съвсем периферно, докато самият аз се бях съсредоточил да удържа собствения си гняв, поне докато не реша към кого точно да го насоча.

След това изведнъж осъзнах кой би трябвало да е и казах:

— Лорд Мороулан, вие имате една стая, високо на върха на една кула, с много прозорци в нея. Бих искал да посетя това място.

Той ме изгледа продължително, после отговори:

— Да. Отиди, Влад. Имаш благословията ми.

Излязох през вратата и минах по коридора до широкото черно мраморно стълбище, водещо към Предната зала. Надолу по стъпалата, през Залата към Южното крило, после нагоре, на бегом покрай долната трапезария, покрай южните стаи за гости, нагоре един полуетаж, завой, още, през една тежка врата, която се отваря по моя команда, тъй като работя за Мороулан и помагам да се поставят магиите, които я пазят.

„Сигурен ли си, че идеята е добра, шефе?“

„Не съм, разбира се. Не ми задавай тъпи въпроси“.

„Извинявай“.

Стая цялата в черно, осветена от свещи, направени от восък от тлъстина, взета от задницата на коч, с фитили, направени от корени на лоза незагубниче, цялата ароматизирана с люлчин плод, тъй че всичко миришеше на утайка от сладко вино, малко преди да започне да става на оцет. Бяха запалени четири и пламъчетата им затанцуваха, за да отпразнуват пристигането ми.

Вещи от опитите на Мороулан във вещерството бяха покрили малки и по-големи маси, както и каменния му олтар, черен на фона на черната стена, едва открояващ се в далечния ъгъл. Тук бях лежал безпомощен, докато Мороулан се сражаваше с демон, отнел собствения му меч. Тук бях преговарял с духове от родината на моите предци, за да освободят душата на Некромантката. Тук се бях сразил със собственото си подобие, дошло да ме отведе в онази страна, от която няма връщане.

Но все едно, все едно. Излязох на тясното метално стълбище, което се изви и най-сетне ме отведе в Кулата на ветровете, където веднъж бях изтезавал една чародейка, за да освободи магиите, които пречеха на Мороулан да се пресъживи. Това беше съвсем наскоро и още чувствах вкуса от преживяното в устата си. Но и на това — все едно.

Най-сигурният начин да постигнеш общение с Вийра, богинята-демон, включва човешко жертвоприношение, което дядо ми ме беше накарал да се закълна, че никога няма да извърша. Но съм убеден, че ако тогава разполагах с необходимите средства, щях да го направя. Огледах се из кулата, пълна с прозорци, които не гледаха към двора долу, някои от които не гледаха към света, какъвто го познавах, някои от които не гледаха към реалността, както я разбирах. Постарах се да подготвя ума си за онова, което се канех да извърша.

Избрах си напосоки един прозорец, нисък и широк, и седнах пред него. Загледах някаква гъста мъгла, която се вихреше и през която успях да видя дървета и високи храсти, както и бързи движения, може би на дребни животни. Нямаше как да разбера дали виждам собствения си свят, или някой друг, нито пък имаше значение.

Лойош се отпусна на рамото ми и умът му се сля с моя. Върнах се към най-ранните си спомени, свързани с богинята-демон, указания от дядо ми за подходящите ритуали, приказки за битки с други богове, особено с Барлън, неин враг и неин любовник. Спомних си как я видях в Пътеките на мъртвите; гласа й, многоставните й пръсти и очите й, които сякаш минаваха през мен и едновременно се впиваха в мен. Спомних си я, когато ми бе възложила да убия краля на Грийнери; нима беше само преди няколко дни?

Докато си спомнях и се оставях да бъда изпълнен с благоговението на източняка и с почитта на драгара, ми хрумна, че кръвното жертвоприношение може да бъде извършено по много начини. Извадих камата си и срязах лявата си длан. Почти не усетих болката.

— Вийра! — извиках. — Богиньо-демон на моите предци! Идвам при теб! — Пръснах капчици кръв през прозореца.

Те изчезнаха в мъглата, която се завихри, изсветля и след няколко мига се превърна в чисто и съвсем безлично бяло. То също като че ли се отмести леко встрани и отново видях коридора, по който бях преминал, следвайки мъглата и една черна котка. На пода имаше няколко капки кръв.

Станах и прекрачих през прозореца.

Същият коридор, същото объркване на разстояние и измерение, поради безликото бяло. Този път обаче нямаше черна котка, която да ме води. Зачудих се по кой ли път да хвана и се зачудих също така дали има значение. Зад мен нямаше никакъв прозорец. Лойош помръдна на рамото ми и каза: „Натам ми се струва добре, шефе“. По спомен, и на мен ми се стори добре, тъй че прибрах камата в канията и закрачих.

Мъглата така и не се появи, тъй че може би всичко беше уредено така, че да ме улесни; богинята-демон, изглежда, много я биваше в театралните ефекти. Никаква мъгла, никаква котка, никакъв звук, но вратите като че ли се появяваха по-бързо от предишния път. В известен смисъл щеше да е най-странното, ако този коридор наистина се окажеше коридор, а не някаква фиксирана дължина, чието време за изминаване зависи от това откъде ще се появиш.

Този път се позадържах малко пред вратите, за да разгледам дърворезбата. На пръв поглед фигурите изглеждаха абстрактни, но щом се вгледах, започнах да различавам или да си представям разни неща: дървета, планина, две колелета, някакво подобие на мъжко лице, с трапчинка на брадичката, нещо друго, което можеше да мине за приказен четириног звяр, с дълго пипало на мястото на носа и два рога, стърчащи от устата му, може би нещо като океан под онова, което взех за планина, но което сега ми приличаше на прът, крепящ някаква кръгла буца.

Поклатих глава, отново погледнах и отново видях пред себе си съвсем абстрактни фигури. Кой знае колко имаше в тях и колко бях добавил?

След като нямаше какво друго да правя, почуках и изчаках много, много дълго. Отново почуках и отново почаках. Все още имах връзка с Глобуса и помислих дали да не опитам да ги тресна и да ги отворя със сила, но набързо премислих.

„Добре разсъждаваш, шефе“.

„Млъкни, Лойош. Да имаш някакви велики идеи?“

„Да. Удари й един юмрук, както се полага на източняк“.

„А ако има някакви защитни магии по нея, които унищожават всичко, което ги пипне?“

„Винаги е налице Маготрепача“.

Кимнах. Това беше идея. Постоях още малко като идиот, после въздъхнах и пуснах синджира да падне в лявата ми ръка. Замахнах с него и се спрях. „Май не е чак толкова добра идея“.

„Все нещо трябва да направиш, шефе. Ако те притесняват защитите, тресни я с Маготрепача. Ако не, или я удари с юмрук, или изчакай да видиш дали няма да се отвори сама“.

Помислих още малко, след което се ядосах на себе си, че стоя така като идиот, размахах синджира и го треснах във врата. Издрънча като метал в дърво и моментално заглъхна. Нямаше никакво усещане, не почувствах никаква магия и за щастие, Маготрепач не остави никакъв белег по вратата.

Бутнах дясното крило и то леко изскърца и се открехна. Но когато се люшна обратно, между двете крила остана цепнатина, достатъчно широка, за да си пъхна пръстите. Бутнах вратата, която се оказа толкова тежка, колкото изглеждаше, и се отвори бавно, колкото да мога да мина.

Щом пристъпих напред, видях, че въздухът засия и заискри, точно както бях забелязал, че става при появата и изчезването на Вийра. Мина ми през ума, че може би трябва да е точно така, когато прекрачвам прага на царството й.

И още докато си го помисля, тя се беше явила. Очите й ме проследиха, докато приближавах към трона й, а когато се доближих съвсем, котката, която не бях забелязал в гънките на бялата й рокля, скочи долу и ме огледа. Лойош се стегна на рамото ми.

„В тая котка има нещо, шефе…“

„Изобщо не би ме изненадало, Лойош“.

Спрях на прилично разстояние от трона и изчаках да видя дали тя ще заговори първа. Тъкмо реших, че няма, и тя каза:

— Цапаш пода ми с кръв.

Погледнах надолу. Да, наистина, дланта ми продължаваше да кърви и кръвта се стичаше по Маготрепач, който още висеше от лявата ми ръка, и бавно капеше на пода. Обърнах дланта си и Маготрепач оживя, както беше правил от време на време, изправи се във въздуха като йенди, готов за удар. Усетих лек гъдел по дланта си — потече нагоре по ръката и пред очите ми раната спря да кърви и се затвори, остана само тънък розов белег.

Не знаех, че Маготрепача може да прави това.

Увих го грижливо около лявата си китка и рекох:

— Да ти избърша ли пода?

— Може би по-късно.

Погледнах странното й издължено лице за някакви следи от хумор, но не можах да забележа такива. Разбрах обаче какво правеше лицето й толкова странно… очите й бяха разположени много високо. Не чак много, нали разбирате, но върхът на носа й стоеше малко по-ниско от челото, отколкото на човек или на драгар. Колкото повече я гледах, толкова по-странно ми се струваше. Извърнах очи настрани.

— Защо си дошъл тук? — каза тя.

Все така с извърнати настрана очи, отвърнах:

— За да те разпитам.

— Някои биха сметнали, че това е прекалено дръзко.

— Е, ами просто съм си такъв.

— Очевидно. Питай тогава.

Обърнах се отново към нея.

— Богиньо, преди те попитах защо си избрала мен да убия краля на Грийнери. Ти може би ми даде пълен отговор, а може би — не. Сега те питам следното: защо беше необходимо той да умре?

Очите й уловиха погледа ми и го задържаха и неволно потреперих. Ако намерението й беше да ме уплаши, беше успяла. Ако се опитваше да ме убеди да оттегля въпроса си, не можа. Накрая каза:

— За доброто на хората в Империята, както драгари, така и източняци.

— Великолепно — казах. — Можеш ли да бъдеш малко по-точна? Дотук резултатите са смъртта на един екипаж на драгарски товарен кораб и арестът на няколко източняци, сред които е и жена ми.

— Какво? — Веждите й се вдигнаха. Не мисля, че до този момент бях истински уплашен, но сега бях, понеже осъзнах, че съм я изненадал. Стомахът ми се стегна на възли и устата ми пресъхна.

— Организацията, в която членува жена ми…

— Всички ли са арестувани?

— Водачите, най-малкото. Кели, жена ми, още няколко други.

— Защо?

— Откъде да знам? Предполагам, защото са отказали мобилизация и…

— Отказал мобилизация? Какъв глупак. Цялата идея беше да… — Тя изведнъж млъкна.

— Какво да?

— Няма значение. Подцених арогантността му.

— Е, направо страхотно — казах аз. — Подценила си…

— Тихо — каза тя и думата изплющя като стрела покрай ухото ми. — Трябва да обмисля какво да направя, за да поправя грешката си.

— Какво искаше да постигнеш все пак?

Тя ме изгледа.

— Предпочитам засега да не ти го казвам.

— Всичко е било насочено към хората на Кели на първо място, нали? — попитах.

— Кели, както вече казах, е глупак.

— Може би, но ако може да се съди по това, което стана преди, той знае какво прави.

— Разбира се, че знае, в една тясна област. Той е социален учен, ако щеш, и в някои отношения е много сведущ. Изучавал е… но все едно.

— Кажи ми. — Не знам каква муха ми беше влязла в главата, че да започна да я разпитвам като някой клинчещ от задълженията си лакей, но го направих.

Тя присви устни.

— Добре. По време на Междуцарствието, когато твоите хора — източняците — налетяха на Империята като джерег на драконов труп…

„Амм!“

„Млъкни“.

— … бяха изкопани много подземия, лежали заровени и останали забравени от толкова време, че не би могъл да си го въобразиш дори. В някои от тях се пазеха записки, съхранени от дома Лиорн, развил умението да съхранява неща, които отдавна е трябвало да се разсипят на прах. А може би не трябва да виним тях — казано е, че никой не може да убие идеите.

— И какви идеи са били изкопани?

— Много, драги ми убиецо. Беше удивително време на растеж, тези четиристотин деветдесет и седем години на междуцарствие. Тогава магьосничеството беше почти невъзможно, тъй че само най-опитните можеха да извършат най-простите заклинания. И тези знания и умения бяха предавани, опазвани и преподавани на онези, чийто интерес е насочен в съответната посока. Какъв беше резултатът? Сега, след като Глобусът бе върнат, магьосничеството се е развило толкова силно благодарение на тези умения, че онова, което бе невъобразимо преди Междуцарствието и невъзможно по времето му, е нещо съвсем обичайно. Телепортация на такова равнище, че някои се опасяват, че ще замести напълно търговията по море и по суша. Военна магия толкова силна, че някои са убедени, че индивидуалният воин ще се превърне в част от миналото. Дори възкресението от мъртвите стана възмож…

— Какво общо има всичко това с Кели?

— А? Моите извинения, нетърпеливи ми източняко. По онова време твоите хора откриха неща, неща, които възхождат чак от онези, които първи откриха този свят.

— Дженоините?

— Преди дженоините.

— Кои са те?

— Все едно. Но дотогава под земята лежаха заспали идеи, съхранени от много, много време. И дори след като бяха изкопани, никой не ги разбираше близо двеста години, докато този Кели…

— Богиньо, не разбирам.

Тя въздъхна.

— Кели сложи ръка на истината за начина, по който действа обществото, в какво се крие силата и властта, и разбира причините за обществената несправедливост. Но тази истина е валидна за друго време и за друго място. Той изгради организация около тези идеи и заради тяхната истинност организацията му процъфтява. Но истината, на която той основава действията си, горивото за този огън, който той запалва, няма такава сила в Империята. Може би след десет хиляди години, или след сто хиляди, но не и сега. И със своите действия той обрича хората си на изтребление. Разбираш ли? Той гради свят на идеи, под които няма основа. Когато те се сринат… — Гласът й заглъхна.

— Защо не му го кажеш това?

— Правила съм го. Той не ми вярва.

— Защо не го убиеш?

— Не можеш да убиеш идеи, като убиеш онзи, който ги отстоява. Както торът подпомага растежа на дървото, така и кръвта…

— Значи — казах, — си решила да предизвикаш война, смятайки, че те ще тръгнат в поход и ще забравят воплите си, за да могат да се бият за отечеството си. Това не…

— Кели — прекъсна ме тя — се оказа по-умен, отколкото мислех, проклет да е дано. Достатъчно умен е, за да унищожи всеки източняк и повечето текла в Южна Адриланка.

— Какво ще направиш?

— Ще обмисля въпроса.

— А какво искаш да направя аз?

— Ще те върна веднага вкъщи. Трябва да го обмисля. — Махна с дясната си ръка и аз отново се озовах пред един прозорец в кулата на Мороулан. Прозорецът гледаше към лицето на богинята-демон, която се вторачи в мен и каза: — И стой настрана от тази неприятност, разбра ли?

Прозорецът загасна и отново почерня.

Девети урок
Завързване на приятелства I

Мороулан и Алийра си бяха там, където ги оставих. Ноуратар си беше заминала. Проверих през Глобуса и открих, че съм се бавил само два часа, като повечето от това време беше отишло в качването и слизането от кулата. Седнах и рекох:

— Е, сега можеш да ми напълниш отново чашата.

Мороулан ми наля и попита:

— Е?

— Какво „е“?

— Какво стана? Склонен съм да допусна, че току-що си имал някакво вълнуващо преживяване.

— Всъщност да. Не открих обаче нищо, което да ми помогне да измъкна Коути от имперските тъмници.

Алийра помръдна на стола си и попита:

— Видя ли се с Вийра?

— Да.

— Е, и тя какво каза?

— Много неща, Алийра. Няма значение.

Мороулан ме изгледа замислено — сигурно се чудеше дали да настоява за повече информация. Май се отказа. Алийра се беше намръщила.

— Е, добре — каза тя след малко. — Значи се връщаме на поредния план за нахлуване в затвор. Напоследък го правим доста често. Чудя се дали картите щяха да го предскажат, ако си бях направила труда да ги погледна.

— Не мисля, че предстои нахлуване в затвор — казах.

Алийра извърна сините си очи към мен.

— Защо не?

— Щом Коути не иска да приеме имперска прошка, какво те кара да мислиш, че ще приеме да я измъкнат със сила?

Алийра сви рамене.

— Просто ще трябва да измъкнем цялата им банда, нищо повече.

Поклатих глава.

— Не мисля, че ще тръгнат. Смятам, че ще пожелаят да останат в затвора, докато не бъдат освободени всички.

— Какво те кара да мислиш така?

— Говорил съм с тях. Знам как разсъждават.

— Те са луди — каза Алийра.

— Това е по-вярно, отколкото предполагаш.

— И така — намеси се Мороулан, който не изглеждаше особено щастлив от идеята да нахлуваме в имперските тъмници, — какво предлагаш?

— Не съм сигурен. Ще трябва да го обмисля. Но знам какво ще направя най-напред: ще разбера какво, проклетите му капки по пода на Вийра, става в Южна Адриланка.

— Капки по пода на Вийра? — попита Мороулан. — Това май не съм го чувал досега.

— Да — казах аз. — Предполагам, че не си.

Следващият ден щеше да е къс. Тоест, беше денят преди Празненството за Нова година, така че повечето хора работеха до обед. Аз държах хората си на работа, тъй като „Светите дни“ са от най-доходните за бизнеса ни, но давах на всички бонуси. Нямах представа дали тези, които трябваше да видя, ще работят през целия ден, през част от деня или изобщо нямаше да работят, затова се събудих по-рано от обичайното. Закусих и прекарах известно време в хвърляне на разни неща, за да ги ловят джерегите във въздуха и да се боричкат.

„Лойош, Роуца изглежда странно. Да не е бременна?“

„Ъ? Не, шефе. Най-малкото, поне не мисля. В смисъл, както вървят нещата…“

„Все едно. Какво й е тогава?“

„Ами, нали знаеш, че тя е малко по-близка с Коути от мен, така че…“

„О, разбирам. Добре“.

Изгълтах си клавата, облякох се, взех Лойош и Роуца и тръгнах по първата си задача. Айбин беше в синята стая, но още не се беше размърдал. Завиждах му.

Групата на Кели се беше премествала два пъти след последния път, когато им посетих щаба, и последното място твърде много се различаваше от предишните. Досега си правеха събранията в някое жилище, в което същевременно живееха двама или трима от тях, но наскоро си бяха намерили един празен склад, недалече от един от селските пазари, които изникваха хаотично из цяла Южна Адриланка. Всичките му някогашни прозорци бяха заковани с дъски, било като ужасно непохватен защитен ход, било защото не можеха да си позволят промазана хартия или стъкла за прозорци. Постоях там известно време да премисля нещата. Както винаги, когато навестявам източняшката част на града, се чувствам леко облекчен от ежедневното напрежение, но този път чувството беше почти незабележимо.

Ниската дървена сграда съвсем ясно се набиваше на очи както заради плаката, провесен на фасадата и гласящ: „Спрете бандите за натиск!“, така и заради отделението стражи феникс, които стояха от другата страна на улицата, мълчаливи и настръхнали, без да обръщат внимание на мръсните погледи на минувачите. Както беше казала Коути, като че ли всички бяха Господари на дракони и дзури. Тоест бяха професионалисти, а не мобилизирани текла, което означаваше, че с тях човек няма да може да се разбере и че се бият добре.

Както и да е. Наблюдавах от едно място по-надолу по улицата, откъдето можех да виждам както стражите, така и всеки, който минеше през вратата на склада. В един момент влезе един, когото познавах. Напуснах мястото си, махнах весело на златните плащове и го последвах.

Той ме поздрави с топлината, която помнех от предишните ни срещи.

— А, ти ли си.

— Скъпи ми Пареш — казах му. — Как стана така, че не са арестували и теб? Не, не, чакай да отгатна. Замъкнали са само източняците. Или са решили, че един драгар, дори да е текла, не заслужава затвор, или са решили, че един текла, дори да е драгар, трябва да е безвреден. Прав ли съм?

— Какво искаш?

— Да върна жена си. Как предлагаш да я извадя от затвора?

— Утре ще направим демонстрация на сила. Очакваме пет хиляди източняци и текла, всички готови да се борят, докато мобилизацията не се отмени и нашите приятели не бъдат освободени. Много от тях са решени да се борят, докато самата Империя не започне да се управлява от нас, и за нас. Всичко това схвана ли го, или да го повторя?

— Сега ще ти прочета превода: няма да направите нищо, освен да си крещите един на друг колко сте луди и да се надявате, че Империята ще пукне от смях.

— Преди няколко недели тя не се смя много, когато изтегли войските от Южна Адриланка.

— Да, но са се върнали.

— Засега. Но ако се наложи да затворим…

— Затвори си устата, Пареш. Дойдох тук, за да разбера дали имате някакви планове да извадите жена ми от имперските тъмници. Изглежда, че нямате. Само това исках да разбера. Лек ден.

Обърнах се, а той каза:

— Баронет Талтош. — И вложи толкова упрек в титлата ми, че за малко щях да го сваля на място. Не го направих, но се спрях и се обърнах към него. — Помислете как ще реагира жена ви, ако по някакъв начин я измъкнете като йенди от затвора, а всички останали останат вътре. Просто си го помислете.

Усетих как лицето ми се стегна, готово всеки момент да се озъби, но не му доставих удоволствието да го види. Излязох през вратата и тръгнах към своята част на града, където всеки ме мразеше по причини, от които се чувствах много по-комфортно.

Добре, значи не можех да разчитам на тях. Всъщност не бях си и мислил, че ще мога, но все пак си струваше да ги попитам. Къде ме оставяше това? Май никъде. Спрях се, колкото да се свържа с Крейгар.

„Нещо ново?“

„Онези бардове определено чуват някои неща, Влад. По-добри са от уличните пачаври. Свирят в двора и слушат, и клюкарстват. Идеята ти беше великолепна“.

„Спести ми похвалите, Крейгар. Научихме ли нещо?“

„И още как. Големият арест на източняци е бил… хм, не съм сигурен дали ще ти хареса“.

„Все едно, давай“.

„Добре. Бил е по молба на и на основата на информация, осигурена от имперския представител на дома Джерег“.

Вдишах много дълбоко и без и аз да знам защо, ръцете ми извършиха автоматичните жестове да се уверят, че разните ми скрити оръжия са на полагащите им се места.

„Добре, Крейгар. Нещо друго?“

„Нищо извън обичайното“.

„Ще държим връзка“.

Носех си обичайното наметало, но беше чисто. Сивата туника беше в добра форма, а ботушите ми, макар и не съвсем подходящи за двора, не бяха съвсем зле. Бяха поизтъркани и прашни, затова се спрях в драгарската част и накарах един текла да ги почисти и лъсне, за което му платих добре. След което, за да ги опазя чисти, много предпазливо се телепортирах в околностите на Имперския палат.

Облегнах се на най-близката стена и преброих минувачите, докато стомахът ми се успокои, след което тръгнах по алеята, водеща към Джерегското крило. Отпред стояха двама старци, които се правеха на стражи (кой здравомислещ би нахлул в Джерегското крило?). Кимнах им и ги подминах. Вътре зад нещо като ниска дъбова маса седеше усмихнат младок в сиво. Попита ме по каква работа съм.

— Идвам при граф Софта — рекох му.

— Имате ли уговорена среща, милорд?

— Естествено.

— О, добре. Ей онази врата, нагоре по стълбите и по коридора, чак в дъното.

— Ясно.

— Приятен следобед, милорд.

— Благодаря.

Благородник от главата до петите, такъв съм си. Хе. Близначният двойник на младока седеше зад близначната маса. Попита ме по каква работа идвам. Масата си замълча.

— Граф Софта — казах.

— Имате ли уговорена среща, милорд?

— Не.

— Кое име да предам?

— Баронет Талтош.

Веждите му леко помръднаха нагоре, сякаш може би беше чувал името ми, но това бе всичко.

— Един момент, ако обичате. — И помълча няколко секунди. После каза: — Можете да влезете, милорд.

— Благодаря.

Една поговорка гласи: „Само исола живеят в двореца“, и сигурно е вярна. В смисъл, ако изобщо беше възможно един джерег да прилича на исола, то Софта беше точно този джерег. Беше набит, с широки гърди, широко лице, тясно чело и остро теме, а движенията му бяха гладки, бавни и като че ли обиграни. Не, всъщност не приличаше на исола, но беше почти толкова близо, колкото можеше да го докара един джерег. Кабинетът му имаше четири удобни на вид стола и изглед към двора. Всеки стол беше с по една кръгла трикрака масичка отпред, да може гостът да си постави питието, приготвено от барчето в другия край на стаята. Всичко — много приятно и с нищо незаплашващо.

Софта ми махна с ръка да се настаня.

— Баронет Талтош. Какво удоволствие. Питие? Имам фенарийско вино.

Същински исола.

— Много мило от ваша страна — отвърнах. Видях бутилката и разбрах, че има предвид бренди. — Чисто и силно. — Столът се оказа толкова мек, колкото изглеждаше. Не много добър за бързо измъкване. Зачудих се дали е преднамерено. Аз ако бях обзавеждал стаята, щеше да е.

Наля ми от питието, както и на себе си. Зачудих се дали държи точно на него, или е само от учтивост. Вероятно така и нямаше да разбера. Беше „Тузвиз“, може би най-разпространеното фенарийско бренди; добро, но нищо особено. Поне се усещаше, че в родословието му е имало и праскови.

След като и двамата поседяхме мълчаливо, наслаждавайки се на огъня на езиците ни, той заговори:

— С какво мога да ви бъда полезен, баронет?

— Империята по погрешка е арестувала жена ми, почиствайки някакъв източняшки боклук от Южна Адриланка. Бих искал да уредя освобождаването й.

Той ми кимна съчувствено.

— Разбирам. Крайно неприятно. Името й?

— Лейди Коути. Талтош, разбира се. Графиня на… да помисля… Лостгард Клефт беше май.

— Мда. Моля изчакайте за малко, насладете се на виното. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря.

Той излезе. Станах и надникнах през прозореца. Едва успях да различа отстрани просторния коридор на Крилото на йорич, под който бяха тъмниците. Беше със здрави стени, тъмен и строг, с тяхното знаме, веещо се отгоре, и Господарите на дракони в златните плащове на стражата феникс, обикалящи по стените. Да, щеше да е адски трудно да я измъкна със сила.

Точно под мен имаше скална градина в синьо и бяло, с изрядно фризирани лехи, осеяни с ниски криви дръвчета. Точно пред мен на висок пилон се вееше знамето на дома, стилизиран джерег, зъл, с разперени криле, протегнати напред нокти, черен на сиво поле. Не ме изпълни с никакви чувства.

След малко Софта се върна и отново седна зад бюрото си. Физиономията му беше направо гробовна.

— Изглежда — каза той, — че някой вече се е намесил в полза на лейди Коути и тя е отказала да бъде освободена. Знаете ли нещо за това?

— Мм. Какво ще е необходимо, за да осигуря освобождаването й въпреки нейния отказ?

— Ами, не съм сигурен, лорд Талтош. Такъв отказ е нещо почти нечувано, а едно принудително освобождаване, не знам, може би една заповед на Императрицата би свършила работа.

— Несъмнено, несъмнено. — Станах, върнах се при прозореца и погледнах през него. Покрачих малко из кабинета и краченето ме доведе зад стола на Софта. Той ме остави да застана зад него, но забелязах напрежението във вратните му мускули. Дворцов представител или не, все пак беше джерег, а не исола. — Трудна ситуация — казах. — Вероятно нищо не може да се направи.

— Вероятно не — каза той, все така без да се обръща към мен. — Макар че определено бих искал да помогна с каквото мога.

— Добре, добре — казах аз. — В такъв случай вероятно бихте могли да ми кажете нещо. — Докато говорех, съвсем небрежно сложих ръка на рамото му. Вече усетих напрежението, но ръцете му останаха спокойни, отпуснати пред очите ми на бюрото. Бяхме на десет стъпки от вратата. — Само от любопитство, от колко време не се е проливала кръв тук, в Крилото на джерег?

— Не и след Междуцарствието, лорд Талтош.

— Би било много лошо за интересите на организацията да се допусне подобна жестокост да се случи точно тук, нали така?

— Много лошо. Надявам се, че не намеквате за такова нещо.

Облегнах се на рамото му, много леко.

— Аз ли? Не, ни най-малко. Не бих си и помислил за такова нещо. Просто си говорим.

— Разбирам. Какво искахте да научите?

— Кой уреди да бъдат арестувани тези източняци?

Последва едва доловимо стягане на мускулите, но не повече.

— Как кой? Императрицата, лорд Талтош.

— По ваша молба, граф Софта. И аз много държа да разбера кой от моите колеги ви е помолил да внесете тази молба.

— Струва ми се, че сте зле информиран, лорд Талтош.

— А вие чували ли сте за мен, граф Софта?

Ръката ми не пусна рамото му, но не се и стегна, нито направих някакво друго движение. Той не каза нищо в продължение на три секунди, след което изсумтя:

— Ще ми е нужно много време, докато го разбера, а очаквам много скоро голям брой посетители.

— Да, предполагам, че очаквате. Но при тези обстоятелства съм готов да остана толкова, колкото е необходимо. Сигурен съм, че посетителите ви ще го разберат.

— Би могло да се окаже много скъпо.

— Готов съм да платя. Все пак става въпрос за жена ми, знаете ли.

— Да…

— Така че цената е без значение.

— Предполагам…

— Вероятно ще е най-добре за вас, ако съберете информацията.

Почти го усетих как претегля възможностите и се мъчи да избере най-доброто, което може да каже, най-доброто, което да направи.

— Може да има последствия…

— Не храня абсолютно никакво съмнение, че ще има. Приемам ги.

— Всички?

— Каквото и да стане. Но се надявам, че вашата информация е пълна и точна, иначе може да има последствия, които не предвиждате.

— Да. Торонан.

— Не съм изненадан. Знаете ли защо?

— Не.

— Добре. Ще ми окажете ли честта да ме придружите навън до улицата?

— С най-голямо удоволствие, лорд Талтош.

— Да се поразходим тогава.

Направихме го усмихнати, с ръката ми нежно отпусната на гърба му. Щом стигнахме улицата, се огледах да се уверя, че няма никой наблизо, и се съсредоточих за телепорт. Пуснах Маготрепача да падне в лявата ми ръка за всеки случай.

— Граф Софта, бих искал да ви благодаря за помощта.

— Плодовете на вашето проучване ще бъдат моята награда, баронет Талтош.

— Несъмнено. Още едно нещо обаче.

— Да?

— Тузвизкото, с което ме почерпихте. Беше съвсем добро, но е бренди, не е вино. Би трябвало да го запомните.

— Благодаря ви, лорд Талтош. Ще го запомня.

Пуснах го и оставих телепорта да се задейства.

Когато влязох в кантората си, ме посрещна необичайна гледка, необяснима с подготовката за празненствата в следващите два дни… Пръчките беше вътре, държеше съвсем леко палките си, сякаш си играе с тях, а до него, съвсем не на място в яркото си островитянско облекло и шапката от норска, беше Айбин. Двамата си говореха тихо и за нещо много тайнствено, Айбин сочеше пръчките, а Пръчките жестикулираше с тях. Вероятно сравнавяха изкуството на пердаха с пръчки и барабаненето. Като помислиш, идеята не беше толкова странна… и двете изискваха отпускане и напрягане в нужната степен, скорост и ловкост, и добър усет за ритъм, контрол на тялото и концентрация на ума. Интересен възглед.

Но в този момент не мислех за това. Казах:

— Айбин, какво правиш тук?

Той заговори, бавно както винаги, сякаш го отвличаха висшите ритми на вселената.

— Дойдох да благодаря, че си ми намерил тази работа.

— О. Няма защо. Добре върви, както разбирам.

— Добре? Свирихме само една нощ заедно и ни поканиха утре да свирим за Императрицата.

— За имперското новогодишното празненство?

— Май че да. Макар че времето е странно за Нова година. На острова годината започва през зимата.

— Напролет изглежда по-логично, нали?

Той сви рамене.

— Във всеки случай — продължих, — Нова година в Двореца е голяма работа. Много съм впечат… хмм.

— Какво има?

— А? Нищо. — Изведнъж ми беше хрумнало, че аз бях заклал неговия крал, а той пък щеше да се яви пред Императрицата. Ако самият той всъщност се окажеше убиец, значи я бях подредил точно толкова елегантно, колкото ако го бях мислил нарочно. Премислих набързо дали да не направя нещо по въпроса, но бързо реших, че не е моя работа. Ако се окажеше убиец, може би щеше да ми се наложи да се разчистя, преди да са проследили връзката между Айбин и мен, но иначе какво толкова?

Отидох в кабинета си, като помолих Мелестав да извика Крейгар. Седнах и се съсредоточих върху вратата, така че успях да го забележа, когато влезе. Хвърли ми само един поглед и каза:

— Кой е обектът?

— Торонан.

— Самият той? Той ли ни гони, или ние него? Не че има значение.

— Честно казано, нито едното, нито другото. Тайфата на Кели е била арестувана по негова поръчка. Искам да разберем какво цели.

— Звучи добре. Как?

— Купуваш някой от организацията му, разбира се.

— Да бе. Просто ей така го купувам.

— Ако беше лесно, Крейгар, щях да го направя сам.

Той примига.

— Приятно е да чуя, че го казваш на глас, след толкова…

— Зарежи.

— Като стана дума…

— Е?

— Ще го светнем ли?

— Не, надявам се. Вече ми се събра много. Още едно и някои хора ще почнат да се изнервят — хора, които не искам да изнервям. Освен това сега ми е легнала на ръцете и Южна Адриланка; повече територия не ми трябва.

Той кимна.

— Точно това си мислех и аз. Добре, ще видя дали някой в организацията му се продава. — Стана, спря се и каза: — Мислиш ли, че той е купил някой от нашите?

— Няма как да го разбера. Възможно е. Но не смятам да изпадам в параноя заради това.

— Разбирам.

— А, и донеси ми, моля те, пълен комплект оръжия. Време му е.

— Ясно. Скоро се връщам. — Излезе необичайно умислен.

Два часа по-късно, когато привършвах с процедурата по смяната на оръжията, Мелестав влезе в кабинета ми.

— Писмо по куриер, шефе.

— О, нима? Някой се прави на много официален. Остави ли те да го срежеш?

— Да. Заповядай.

Огледах сгънатия подпечатан лист и не разбрах нищо. Печата не познах, но не мисля, че има повече от три или четири печата, които бих познал. Не съм сигурен, че знам собствения си. Отворих го, прочетох го и се замислих.

— Какво има, шефе?

— Какво? О, господинът, който ме покани преди няколко дни, иска да се видим отново, но този път не бърза.

— Торонан?

— Същият.

— Мислиш, че е нагласено?

— Трудно е да се каже. Иска аз да кажа времето и мястото, утре или вдругиден. Би било трудно да се нагласи.

— Добре, Влад — каза Крейгар. — Искаш ли да уредя охраната?

— Адски държа.

— Ясно. Значи това го поемам аз. Къде?

— Ще помисля. Ще кажа на Мелестав, когато реша.

Той излезе да го уреди.

„Какво мислиш, че е, шефе?“

„Не знам. Надявам се да не е поредната война; не мисля, че ще мога да се справя“.

„И аз“.

„Май трябва да се разкарвам вече от този бизнес, Лойош“.

„Май трябва, шефе“.

Замълча, а аз се замислих. Може би трябваше да се махам… да се махам от всичко това. Убиването на хора за пари, печеленето от текла и разни други тъпаци май ми стигаше. Сигурно щях да мога да…

Да мога какво? Какво щях да правя? Опитах се да си представя как живея като Мороулан или Алийра, спокойничко и кротко на някое парче земя, и как гледам теклите да работят по нивите — или не гледам, все тая. Седя, размотавам се, забавлявам се с разни любопитни нещица, които ми се изпречват на пътя. Не, просто не можех да си го представя. Може би съществуването ми беше безсмислено според всякакви по-велики схеми на нещата, но поне не бездействах.

Да, но беше ли това достатъчно оправдание за всички неща, които трябваше да върша, само за да остана жив и в бизнеса? Добре де, защо преди всичко изпитвах тази необходимост да се оправдавам? Отчасти заради Коути, предполагах. Тя беше точно там, където знаех, че не искам да бъда аз, останала без грижи и недоволна от себе си, и се беше справила, замесвайки се с някаква пасмина безумци, посветили се на благородна кауза. Друго какво? Е, дядо ми, когото уважавах повече от всички на света. Той знаеше какво правя и когато го попитах, ми каза мнението си. Голям глупак бях, че го попитах.

Но беше тъпо. Може би, по-късно, щях да мога да реша дали искам да променя начина, по който живеех, но точно сега жена ми беше в затвора, а аз току-що бях разбунил цяло стадо орки с това, че макар и съвсем нежно, заплаших представителя на организацията в Имперския дворец, лице, което най-много от всички трябваше да бъде оставено на мира. Не, организацията нямаше да позволи един самотен източняк да се измъкне с нещо такова. Трябваше или да измисля начин да ги усмиря, или да измисля как да се измъкна. Може би трябваше да се преселя на Грийнери и да се науча да бия барабан.

Или не.

„Мелестав“.

„Да, шефе?“

„Разбери къде свири тази вечер Айбин и прати куриер до Торонан. Кажи му, че ще се срещна с него там, в осмия час“.

„Добре, шефе“.

„И пусни лаф, че може скоро да ни ударят“.

„Пак ли?“

„Все някоя година, предполагам“.

„Ясно, шефе“.

Десети урок
Завързване на приятелства II

„Бъбривият луд“ се намира на улица „Цигарел“, близо до Кураж, в квартал, в който активността на организацията е слаба. Пристигнах две-три минути по-рано с Пръчките и един от биячите ми, с прякор Светулката. Крейгар беше казал, че също ще е там, но не го забелязах. В тази тълпа обаче едва ли щях да забележа и Сетра Лавоуд. Празненствата вече започваха. По стените вече пълзяха студени огньове, подскачащи кълбета прехвърчаха из помещението, от тавана надвисваха светещи ленти.

Тълпата бяха главно текла, всички пременени като подскачащите кълбета в червено, жълто и синьо, търговци и занаятчии шумно хвалеха стоките си и закачаха безсрамно жените, но тук-там можеше да се види маскираната аристокрация от дома Тиаса или Лиорн — добавяха изискани нотки на светлосиньо или кафяво и прибавяха в цялата празнична суматоха особения вкус на шумното кавгаджийство или на кроткото пиянство, според това на кого какво повече му харесва.

Което не означаваше, че беше препълнено — все още. Заведението е голямо и нещата тепърва започваха. Беше шумно, но не оглушително. Много добро и в същото време много непривично време и място за делова среща.

Торонан пристигна само две минути след мен, предшестван (както и аз, впрочем) от двама яки катили, които най-напред огледаха добре мястото, за да се уверят, че не е клопка. Такова нещо не е лесно да се разбере дори когато няма празненство, но не е невъзможно. Трябва да огледаш всички от заведението, особено сервитьорите, и да си отбележиш как се държи всеки от тях, къде е разположен, дали ти се струва, че може да носи скрити по тялото си оръжия, дали ти изглежда познат и дали се връзва с цялата обстановка.

Самият аз го бях правил няколко пъти и единия път наистина се оказа клопка за един, казваше се Уелок. За малко щях да пропусна да забележа, че един от готвачите не използваше ножа както се полага на истински готвач — вместо да го държи за острието между палеца и показалеца, с предпазителя опрян в дланта, той го стискаше като при бой. Споменах това на Крейгар, с когото работех, той се вгледа по-внимателно и се сети, че го познава. Срещата беше отменена и три месеца по-късно бях нает от Уелок да убия един бияч, Кин, който работеше за Ролаан — човека, който беше предложил срещата.

Но ето, че се отклоних. Не бях нагласил нищо, нито пък Торонан. Всъщност обстановката беше съвсем неподходяща да убиеш някого, тъй като голямата и непредсказуема тълпа може да те изненада, а убийците мразят изненадите. Той седна с лице към мен, с гръб към вратата и аз понечих да дам знак на сервитьора, но той ме спря с думите:

— Няма да ни отнеме много.

Постарах се лицето ми да остане безизразно. Сериозно нарушение на етикета е да уговориш делова среща и да не ядеш. Не бях сигурен какво означава, но не беше добре. Отпуснах се в стола и рекох:

— Давай тогава.

— Това стигна до съвета. Ти имаш силни приятели там, но не мисля, че този път могат да ти помогнат.

— Слушам те.

— Съжаляваме, че жена ти е намесена в това, но бизнесът си е бизнес.

— Слушам, слушам.

Той кимна.

— Днес се явих пред съвета. Попитаха дали може да бъдеш светнат без бой. Казах, че не, освен ако не намерят Марио. Това не означава, че няма да се опитат, но може би ще ти се даде отсрочка. Разбираш ли?

— Не съвсем. Продължавай.

— Тъкмо приключи онази голяма бъркотия между теб и Херт, а преди това беше спорът ти с някой си текла, който свърши с намесата на Империята, а между тях беше голямата касапница в хълмовете между Бе’ер и Фърнаан.

— Чух за това. Не бях замесен.

— Нямам предвид това. Организацията вече е привлякла твърде много внимание към себе си и на съвета му е писнало. Това е единствената причина все още да си жив.

— Обидил съм някого, доколкото схващам.

— Обидил си всички, идиот с идиот. Не можеш да заплашваш представителя на организацията в Имперския дворец. Не можеш ли да разбереш това?

— Да заплашвам? Аз?

— Не ми се прави на глупак, мустак. Казвам ти, престани. Казвам ти!

— Защо си уредил да арестуват онези източняци?

— Не задаваш ти въпросите, мустак. Аз задавам въпросите, ти отговаряш, после аз ти казвам нещата и ги правиш. Това е характерът на отношенията ни. Можеш ли да го схванеш, или трябва да ти го илюстрирам?

— Защо си уредил арестуването на онези източняци?

Устните му започнаха да се разтягат в озъбване, но успя да се овладее.

— Има ли някаква причина да ти отговарям?

— Иначе ще те убия.

— Няма да можеш да излезеш жив оттук.

— Знам.

Той ме изгледа. Накрая каза:

— Лъжеш.

Поклатих глава.

— Не. Не лъжа. Поддържам си репутация на честен, за да мога да я издъня, когато се появи нещо голямо. Това не е.

Той изсумтя.

— Колко по-голямо искаш?

— Почакай и ще видиш.

Той размърда нервно челюсти, после каза:

— Заповедите дойдоха от съвета. Не знам кой беше.

— Може би ще го отгатнеш, ако вложиш повече мисъл.

Изгледахме се продължително. После той каза:

— Шефът ми. Боралиной.

— Боралиной — повторих замислено. — Звучи логично. Моят район е твой район, който е негов район, а сега държа и Южна Адриланка, тъй че се връзва с него.

— Точно така. И ако си въобразяваш, че можеш да се мериш с него…

Поклатих глава.

— Искам да върна жена си, лорд Торонан. Всичко се свежда до това, нали? Няма начин да я оставя да гние в имперските тъмници, така че или измислете начин да ми помогнете, или не ми се пречкайте на пътя, или се постарайте да ме пречукате, защото няма да стоя мирен.

Той стана.

— Ще запомня това, лорд Талтош. Ще го запомня.

След като си замина, се преместих от другата страна на масата, за да мога да гледам музикантите, които тъкмо излизаха. Отне ми доста време да намеря свободен сервитьор, но накрая успях и си поръчах тестено с чушки и наденица. Изглеждаше изненадан, че искам ядене; предполагам, че повечето клиенти само пиеха. А тъкмо когато си тръгваше, Крейгар му извика и си поръча същото, което го озадачи още повече, въпреки че се постара да не го показва.

— Какво стана? — попита той.

— Изглежда, че си имаме нов враг.

— Охо? Торонан?

— Не. Джерег.

Крейгар килна глава на една страна.

— Я ми кажи, Влад… защо въпреки всичко продължавам да съм се лепнал за теб?

— Не знам. Може и да не си. Може да се гласиш да ме наръгаш.

— Айде стига с тая параноя.

— Какво пък, и да не се каниш да ме наръгаш, може би трябва. Моментът е много подходящ.

Изгледа ме много твърдо и в гласа му нямаше капка хумор…

— Я по-добре дай подробностите.

Направих го, като започнах от беседата си със Софта и завърших с разговора с Торонан. Храната пристигна някъде по средата, а когато завършвах, музикантите започнаха. Изненадах се колко се укроти тълпата, макар да бях сигурен, че скоро пак ще се разшумят. Надявах се дотогава да съм приключил.

Храната ставаше за ядене, виното беше прекалено сухо, но добро. Певецът беше добър. Айбин стоеше най-отзад, така че не го забелязвах много, макар че сигурно щях да го забелязвам, ако разбирах повече от музика. Забелязах обаче сънената усмивка на лицето му, която ми напомняше как изглежда дядо ми по средата на някое заклинание. Предполагам, че и аз изглеждам така.

В един момент спряха и Айбин дойде при нас, и представи партньора си, сравнително нисък тиаса, казваше се Тоди. Побъбрихме си, след което те се върнаха на сцената и засвириха отново.

— Какъв е планът? — попита Крейгар.

— Мисля, че ще трябва да намеря този Боралиной.

— Може да е опасно.

— Сигурно. Разбери къде работи.

— Какво? Сега ли?

— Сега. Аз ще почакам тук.

— Виж, Влад, като оставим очевидните глупости да се замъкнеш да се видиш с този тип, без нещата да са нагласени предварително, откъде знаеш дали Торонан не е изпратил тук екип да те светне, когато излезеш?

— Нека се опита — казах. — Само нека се опита.

— Влад…

— Действай. Разбери къде е. Ще почакам тук.

Той въздъхна.

— Добре. Ще гледам да не се бавя.

Удоволствието ми от музиката бе леко помрачено от необходимостта да поглеждам с едно око към входа, но не много, тъй като разчитах на Лойош, на Пръчките и на Светулката. След малко Крейгар се свърза с мен и ми каза къде мога да намеря Боралиной, когато е на работа.

„Сега не е там, Влад. Ще трябва да изчакаш до утре“.

„Така излиза“.

„Защо не премислиш цялата работа тогава? Можеш да…“

„Благодаря, Крейгар. Ще се видим утре“.

От шума на тълпата музиката едва се чуваше. После музикантите спряха, обявиха, че са приключили и че след тях ще свири някой друг, което ме изненада. Хвърлих в паничката един империал, платих за храната и пиенето и тръгнах към къщи с Айбин. Дълго време мълчахме, след което подхвърлих:

— Много добре звучеше.

— Мда. Онова си го биваше. Забеляза ли фалшивите седемдесет и два такта, дето ги мушках в седемнайсетките?

— Ъ, ами, всъщност не.

Той кимна.

— Всъщност не бяха седемдесет и двойка, щото трябва да удариш първия, шест-седем-осем, после десет, и шестнайсет-седемнайсет на всеки интервал, но донякъде се получава, ако го отиграеш уж, че всеки трети интервал е… — Продължи в същия дух, а аз кимах и издавах звуци, изразяващи любопитство. Пръчките, който вървеше отпред, изостана малко да слуша и двамата се увлякоха в някакъв спор за странни неща, които не бяха много в моята област. Все още се чудех кой всъщност е Айбин и дали ще убие Императрицата.

Не че ме интересуваше.

„А какво те интересува, шефе?“, попита Лойош, докато се изкачвахме по стъпалата към къщи.

„Да измъкна Коути от затвора“.

„А след това?“

„Не ми задавай трудни въпроси, Лойош“.

Поканих Пръчките и Светулката на чаша вино преди да си тръгнат. Светулката отказа, но Пръчките знае какво вино държа вкъщи, тъй че повлече крак точно зад мен, през вратата.

Това, което най-силно ме впечатли, мисля, беше колко бързо се бе задвижил Торонан. Беше — колко? Няма и половин час, откакто се разделихме. Убиецът чакаше точно зад вратата на жилището ми и нито Лойош, нито аз го бяхме усетили. Но Пръчките, както казах, беше точно зад мен и когато камата изсвистя към тила ми, реагира, като ме бутна встрани и напред в стаята. Претъркалях се и се изправих тъкмо навреме, за да видя Пръчките, хванал двете си палки, да ги набива много яко в темето му. Типът се смъкна на пода. Усетих парене на врата, опипах и видях, че ръката ми е оцапана с кръв. Можех само да се надявам, че оръжието не е било намазано с отрова. Усетих, че съм се разтреперил.

— Добра работа — казах на Пръчките. В отговор той се смъкна на пода. Едва тогава забелязах стилета, забил се в гърлото му и щръкнал откъм тила.

Айбин влезе в стаята и коленичи до Пръчките, чиито очи зееха отворени и изцъклени. Лойош кацна на рамото ми и ме близна по ухото. Огледах трупа на охранителя си и видях, че гръбнакът му е прерязан много изрядно. В бизнеса това се нарича късметлийски удар.

Час по-късно телата вече ги нямаше, а Крейгар седеше в дневната с мен. Треперенето ми вече спираше. Постепенно.

— В собствения ми дом, Крейгар — казах може би за девети път.

— Знам, шефе.

— Това просто не се прави.

Айбин беше в стаята си, да си побарабани, както каза, за да можел да се съвземе. Крейгар ми отвърна:

— Знам обаче защо са го направили.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли преди няколко недели? Ти не нахълта ли в жилището на един, за да измъкнеш информация от него?

Вдишах много дълбоко.

— Да.

— Ето ти отговора. Ти наруши правилата и те нарушиха правилата. Така става, Влад.

— Трябваше да се сетя.

— Мда.

Преди не повече от месец Пръчките беше отказал една оферта на шефа ми. Отказът му го превърна в мишена и аз бях спасил живота му, както той преди малко бе спасил моя. И за какво?

— Не мисля, че трябва да оставаш повече тук, Влад.

— Няма, Крейгар. Благодаря. Вече се оправих.

— Ще изчакам, докато напуснеш, ако нямаш нищо против.

— Да, добре.

Подхвърлих на Айбин, че жилището може би няма да е безопасно за пренощуване.

— Няма проблеми — каза той. — Имам приятел, при който мога да се настаня.

— Добре. Ще се видим скоро.

Крейгар ме придружи по стълбите и ме остави, след като се увери, че е безопасно.

„Къде отиваме, шефе?“

„В един познат хан в другия край на града“.

„Защо там?“

„Защото е срещу работното място на Боралиной“.

„Аха. А Торонан? Нали той беше този, дето…“

„Майната му на Торонан. Майната му на отмъщението. Първо си връщам Коути“.

Пътят бе цели три часа пешком, но мисля, че ми се отрази добре.

На другата сутрин станах рано и се побих пред хана, където бях прекарал нощта. Стоях в сянката на вратата и чаках. Роуца прехвърчаше съвсем невинно наоколо и тероризираше градските безпризорни джереги, а Лойош чакаше с мен. Бях се заредил с цели шест часа здравословен сън, последван от три чаши клава и препечен хляб с козе сирене. От хълма вляво духаше напорист хаплив вятър, плющеше в лицето ми и будеше размисли за преходността на старото и невъобразимия характер на предстоящото.

Денят не беше лош за убийство, не беше лош и за умиране, стига да предстоеше едното или другото.

Макар да нямах никаква представа как изглежда Боралиной, не ми беше трудно да го позная по двамата охранители, които го предшестваха, по един от всяка страна, и другите двама след него. При това бяха добри. Прехвърлих разсеяно в главата си възможностите да го закова, както си върви по улицата, и стигнах до извода, че ще трябва да подкупя поне двама, а може би трима от охраната му, за да имам някакъв що-годе разумен шанс. Очевидно си държаха на работата и трябваше много бързо да се отместя, за да не ме забележат. Боралиной беше облечен скъпо и вървеше така, сякаш го знае. Помислих, че сигурно изглежда добре в имперския двор, със съвършено черната си къдрава коса, с пръстените по ръцете и с тези деликатни и изискани стъпки. Сигурно беше напарфюмиран и несъмнено имаше ароматизирана кърпичка под яката в случай, че му се наложи да срещне някой с лош дъх.

Влезе в кожарския дюкян, в чието дъно се помещаваше кабинетът му. Повиках Роуца на другото ми рамо и влязох след него. Винаги съм обичал миризмата на прясна кожа, въпреки че тук май беше прекалено силна, предполагам заради всевъзможните миризми на масла и мазила, използвани в този тайнствен занаят. В предната част на дюкяна висяха елеци и палта, а по-навътре един стар валиста усърдно бодеше с дебела игла и шиеше нещо, което ми заприлича на кожена бутилка. Защо някой ще иска да пие от кожена бутилка — не знам.

Преди да ме е забелязал, минах покрай него и се озовах пред стълбището. На площадката горе имаше двама джереги — не изглеждаха особено дружелюбни. Изгледаха ме, сякаш се чудеха дали само да ме предизвикат, или направо да ме свалят на място. Стигнах горе жив и рекох:

— Влад Талтош, да се види с лорд Боралиной.

По-ниският от двамата каза:

— Покана?

— Не.

— Тогава изчакай.

— Добре.

Той се съсредоточи за миг, кимна сякаш на себе си и попита:

— Защо искаш да го видиш? — Гласът му прозвуча като ламаринен. Зъбите ми за малко да изскърцат.

— По личен въпрос.

— Тогава направи жертва.

Усмихна се през зъби. Зачудих се дали нарочно не държи зъбите си издадени напред, просто за ефект. Съсредоточи се отново, след което пак ми каза:

— Изчакай.

След минута или две стоене и взаимно гледане накриво, ниският каза:

— Аре влизай, шефът ш’ти даде пет минути.

— О, колко щастлив ден — рекох и ги подминах.

В следващата стая имаше петима души, един зад бюрото, а четиримата — насядали наоколо. Моментално разбрах, че са убийци до един. Онзи зад бюрото ми кимна, а останалите ме погледнаха, както аз поглеждам оскубана кокошка, преди да я напълня с гъби, чесън и тарагон.

Вратите бяха три. Посочих средната, зададох въпрос с вежди, отвърнаха ми с кимване и влязох. Бюрото му беше голямо и той седеше зад него, сякаш мястото му е точно там. С него имаше двама джереги, единият кротък и хърбав, с изпито лице и трапчинка на брадичката, който можеше да е или писар, или магьосник, а другият — як, с хладния поглед на тип, който е готов да убие всеки, по всяко време и по какъвто и да е повод. Когато влязох, той помръдна рамене и прокара длан по брадичката си, жест, от който разбрах, че проверява дали всичките изненади под наметалото му са си на мястото и готови. Автоматично прокарах длан през косата си и наместих токата на наметалото си. Моите си бяха на място.

В стаята нямаше прозорци и, както се уверих след бързо озъртане — никакви други пътища за изход. Бях готов да се обзаложа, че някъде има скрита врата, защото при тези хора е така, но не можах да я открия. Лойош помръдна неловко на рамото ми — на него също не му харесваше, че няма авариен изход. Роуца, на другото ми рамо, прихвана малко от нервността му. Очите на Боралиной се спряха бавно на единия и на другия джерег, след което погледнаха мен.

— Чувал съм за вас, лорд Талтош — каза той.

— И аз за вас, ваше благородие.

— Поискахте да поговорите с мен. Слушам ви.

— Въпросът е личен, ваше благородие.

Без да сваля очи от мен, той каза:

— Кор, Н’ваан, това няма да го обсъждате с никого.

Значи това щеше да е най-доброто, което щеше да ми се предложи.

— Дошъл съм при вас за семеен съвет, ваше благородие — казах.

— Съжалявам. Не съм женен.

— Какъв срам, ваше благородие. Бракът е блаженство, знаете ли. Но съм убеден, че въпреки това ваше благородие би могъл да ми помогне.

Той извади ароматна кърпичка от яката си, размаха я пред лицето си, изтри устата си с нея, смачка я в ръката си и се отпусна в стола.

— Говорите за жената, която се движи с онези пакостници в Южна Адриланка.

— Тя е единствената жена, която имам, ваше благородие. Мога да ви уверя, че никак няма да ми хареса да я загубя.

— Защо идвате при мен?

— Защото онези хора са арестувани по ваше разпореждане. Склонен съм да мисля, че можете да уредите освобождаването на един от тях.

— Какво ви кара да мислите, че аз съм го уредил?

— Снощи ме споходи сън, ваше благородие. Ние източняците вярваме в сънищата.

— Разбирам. — Наведе се над бюрото и се вторачи в мен. — Слушайте какво ще ви кажа, баронет Талтош, за да не ми се налага да се повтарям. Тези пакостници правят пакости, и не само в Южна Адриланка. Пакостите, които правят, се отразяват на всичко, което става в останалата част на града и извън неговите граници. Вече имаме сериозни съкращения в доходите си в няколко области, стигащи чак до текла, които започват да стават прекалено умни за това, което им се полага. Ако всичко това ставаше от само себе си, както и да е: нямаше да се намеся. Но то не става от само себе си, става заради тези хора. И кой стои най-отпред, за да става всичко това? Вашата жена стои, Талтош. Един джерег. Империята се обърна към нас, чрез представителя ни, и се оплака. Отказват наши петиции заради неприятностите, предизвикани от тази ваша източняшка жена джерег. Това не можем да го позволим.

— Да, аз уредих да бъдат арестувани — продължи той. — Дори ще ви кажа как, Талтош. Накарах един от моите магьосници да гръмне един стражеви пост в Южна Адриланка и да разхвърля наоколо позиви така, че да изглежда, че са го направили те. Шокира ли ви това? Не би трябвало. Те трябваше да бъдат отстранени и аз ги отстраних. Но ако не бях го направил достатъчно ефикасно, щях да го направя отново.

— Съжалявам, че е замесена вашата жена, лорд Талтош, казвам ви го искрено. — Гледаше ме в очите. — Но просто имате лош късмет. Да я пусна? Тъкмо нея най-много държах да хванат. Така че ще трябва да го понесете. Идете си и си намерете някоя друга. Ако зависи от мен, ще гние в имперските тъмници, докато Великото море на хаоса залее Империята. Това е всичко, което имам да ви кажа. Щастлива Нова година.

„Кротко, шефе“.

„Знам, Лойош. Опитвам се. Ти държиш Роуца под контрол, нали?“ В първия момент не казах нищо — опитвах се да овладея гнева си и се стараех да не ми проличи. След което заговорих много бавно и много внимателно, за да съм сигурен, че не правя грешка.

— Значи вие сте уредили жена ми да бъде арестувана от Империята?

— Да.

— Тоест, специално моята жена?

— Да.

Изгледах го веднъж отгоре до долу и казах:

— Знаеш ли, мисля, че ще ти тегля един голям бой.

— Не, няма да можеш — каза той и се съсредоточи съвсем за кратко. Вратата зад мен се отвори и когато се обърнах, през нея нахлуха петима. Всички държаха ками: несъмнено бяха очаквали това. Обърнах се отново и видях, че Боралиной е избутал стола си назад, а двамата, които стояха отстрани, пристъпиха между него и мен. Якият извади къс меч. Настъпи ужасна тишина, сякаш времето между две изтупвания на сърцето се проточи през цял океан от движения, задържайки света точно такъв, какъвто си е, само за миг, който продължи цяла вечност.

— Прав си — казах накрая. — Няма да те набия. Ще те убия.

Много интересно… ако бяха по-малко, сигурно нямаше да мога да се измъкна. Но стаята всъщност не беше достатъчно голяма, за да могат всички да действат едновременно, особено ако им скочех пръв; което и направих. Лойош ми показваше достатъчно ясно какво става зад мен, за да мога да метна две от камите си в коремите на двамата точно пред мен, което ги позабави доста, а в същото време Роуца налетя срещу най-опасния от тях — магьосника.

Извърнах се светкавично и хвърлих напосоки шепа стрелички към тримата, застанали между мен и вратата, след което се метнах встрани да избегна това, което можеха да ми причинят тези зад мен. Изхвърчах през вратата преди да са успели да се съвземат. Лойош излетя в коридора да види какво ни очаква напред, а аз се обърнах към вратата.

Остана ми време само колкото да извадя рапирата, което понякога е пречка срещу дългите драгарски мечове, но свърши страшно добра работа срещу джерега, налитащ към мен с камата си. Отрязах му я заедно с ръката и посякох врата му с две бързи движения на китката, с които дядо ми щеше да се гордее, след което отстъпих няколко крачки.

Извадих нож за мятане в лявата си ръка в мига, в който Роуца излетя през вратата и продължи напред да помогне на Лойош в случай, че е изпаднал в беда. Вийра, богиньо моя, какъв екип бяхме само в този ден! Якият с късия меч изникна на прага и ножът ми го порази в гърдите. Не падна, което беше чудесно, тъй като тялото му прегради много добре изхода. Лойош ми подаде сигнал от съседната стая, че всичко е чисто, профучах през нея и след това — надолу по стълбите.

Не съм кой знае какъв магьосник, но пък и не е нужно кой знае какво магьосничество, за да запечаташ една врата, и няколкото секунди, които ми даде това, се оказаха решаващи.

„Двама яки типове те чакат тук, шефе. Сега ще ги отвлечем… ойй!“

„Добре ли си, Лойош?“

„За малко, шефе“.

„Кажи ми кога“.

„Изчакай… задръж…“ Стиснах Маготрепача в лявата си ръка и съжалих, че нямам трета ръка, с която да хвана няколко стрели. „Давай!“ И се втурнах през вратата.

Лойош и Роуца наистина ги бяха отвлекли, а върхът на рапирата ми се заби в нечие гърло и съвсем отвлече единия. Другият, който отчаяно махаше с едната си ръка да се опази от Роуца, ме зяпна и направи някакви жестове с другата си ръка, но Маготрепача се въртеше дивашки пред мен и успя да спре заклинанието, каквото и да беше. Посякох няколко пъти към него, просто за да му дам повод за размисъл, след което излязох през вратата, затръшнах я и направих малкия номер със запечатването, след което хукнах презглава надолу по стълбите.

Кожарят, изглежда, си беше кожар и нищо повече, защото единствената му реакция, щом ме видя с окървавената рапира, бе да изпищи и да се скрие, след което се оказах на улицата, прекосих я на бегом и свих зад една от сградите.

„Телепортираме, приятели“.

„Ами ако ни проследят?“

„Само гледай“. Напрегнах сили и цъфнах на двора на Черен замък, където един гост винаги е в безопасност, нещо, в което отдавна съм се уверил. Не повърнах, но последствията от телепорта ме принудиха да падна на колене и светът около мен се завъртя. Гледката със земята на цяла миля надолу също не помогна особено, но това, че знаех, че съм в безопасност, макар и за миг компенсира неудобствата.

След малко се изправих и закрачих към голямата двукрила врата. Сърцето ми думкаше като барабана на Айбин.

Единадесети урок
Държавни въпроси II

Лейди Тилдра ме насочи към кабинета на третия етаж, в Южното крило, където заварих Мороулан с Деймар, за когото вече съм споменавал. Деймар е много тънък и ръбест екземпляр, с острия нос, брадичка и челюст на дома на Ястреба, омекотени от широко чело и раздалечени очи. Лойош прелетя да поздрави Мороулан. Роуца, странно защо, отлетя при Деймар, когото не беше срещала досега, и остана на рамото му през целия разговор.

Мороулан и Деймар седяха изгърбени над една маса. Между тях имаше нещо, което ми заприлича на голям черен скъпоценен камък. Подбутваха го с пръсти и го зяпаха все едно, че е някакво животинче и искат да разберат дали е живо. Бяха им нужни няколко мига, докато ме забележат. Деймар вдигна глава и каза:

— О, здрасти, Влад.

— Добрутро. Какво е това?

— Това — каза Мороулан — е черният камък Феникс.

— Не съм чувал за него — признах.

— Подобен е на златния камък Феникс — подсказа ми Деймар.

— Аха. Само дето е черен вместо златен.

— Точно така — каза Деймар, без да забелязва сарказма ми.

— Какво е златният камък Феникс? — попитах.

— Ами — обясни Деймар, — след като намерихме черния, почнахме да ровим в библиотеката на Мороулан и се натъкнахме на няколко упоменавания за него.

— Мороулан — рекох, — ще благоволиш ли да ме въведеш в нещата?

— Спомняш ли си — каза Мороулан — затруднението, което имахме на острова с псионичния контакт?

— Да. Деймар беше прекъснат, доколкото помня.

Той престана да чеше Роуца по брадичката и ме погледна.

— Не бях прекъснат. Направо рухнах от усилието да поддържам контакта.

Зяпнах го.

— Ти?

— Аз.

— Богове!

— Да.

— Единственото място, където се среща камъкът Феникс, е на източното и южното крайбрежие на Грийнери — каза Мороулан. — По същество никаква психична дейност не може да преодолее ефекта на камъка, а концентрацията му на острова е достатъчна, за да го направи недостижим.

— Тогава защо двамата с Лойош можехме да общуваме?

— Точно така — каза Мороулан. — Това е същинският въпрос. Единствената идея, до която можах да стигна, е, че връзката между вещер и познайник е фундаментално различна от псионичната комуникация. Но в какво е различна — не знам. Тъкмо се канех да се свържа с теб, но след като така и така си тук, навярно ще се съгласиш да ни помогнеш с няколко експеримента, за да определим точно това.

„Не съм убеден, че ми харесва, шефе“.

„С мен ставаме двама“.

— Моментът май не е най-подходящ — казах на Мороулан.

Той вдигна вежди и ме изгледа.

— Защо? Да не би да се е случило нещо?

— А, нищо особено. Още веднъж се забърсах покрай смъртта, но какво значи там един път в повече?

Погледна ме леко озадачен, мъчейки се да схване иронията, след което каза:

— Чаша вино?

— С удоволствие. Ще си сипя сам. — Което и направих.

— Хайде, разкажи ми, Влад — подкани ме Мороулан.

— Джерегски неприятности.

— Пак ли?

— Все още.

— Мога ли да помогна? — попита Деймар.

— Не. Благодаря.

„А бе, шефе, Айбин няма ли едно такова нещо окачено на врата?“

„Хм, май да“.

„Затова значи не можах да го забележа“.

„Както и никой друг на Грийнери, вероятно. Мда“.

Отново се обърнах към Мороулан.

— Къде го намери това?

По устните му пробяга тънка мороуланска усмивка.

— Проучвах.

— Къде?

— В имперските тъмници.

Сърцето ми заблъска в гърдите.

— Коути…

— Тя е добре. Всъщност не говорих много с нея, но я видях.

— Но как си…

— Гостувах в двореца, загубих се, загубих и трийсет империала, и готово.

Ръцете ми се умориха да стискат облегалките на стола. Отпуснах ги.

— Приказва ли изобщо с нея?

— Казах й „здрасти“, тя ме погледна изненадано и ми кимна, но водачът ми вече се беше много изнервил от цялата работа и побърза да ме изведе. Но забелязах на няколко места от тези кристали и си прибрах един на излизане.

— Но изглеждаше добре, нали?

— Да. Изглеждаше, мм, с много висок дух.

Изръмжах недоволно, помислих дали да не го наругая, реших, че в момента бездруго са ми се струпали прекалено много неща, и отключих умствените си прегради.

„Кой е?“

„Аз, шефе. Къде си бе, човек? Едва мога да задържа контакта“.

„Един момент, Мелестав“. Преместих се в другия край на стаята, по-далече от кристала. „Сега по-добре ли е?“

„Малко“.

„Добре. Какво има? Не може ли да почака?“

„Още един пратеник, шефе“. В тона му имаше нещо странно.

„Този път не е ли от Торонан?“

„Не е, шефе. От Императрицата. Иска да те види. Утре“.

„Императрицата?“

„Да“.

„Утре?“

„Вече го казах“.

„Утре е Нова година“.

„Знам“.

„Добре. Ще поговорим по-късно“.

Обърнах се към Мороулан.

— Можеш ли да измислиш каквато и да било причина Императрицата да иска да ме види точно на Нова година?

Той килна глава на една страна.

— Пееш ли?

— Не.

— В такъв случай трябва да е нещо важно.

— О, страхотно. Просто нямам търпение.

— Междувременно — каза Мороулан — искам само да опитаме едно-две неща. Уверявам те, че няма никакъв риск.

„Какво толкова, шефе? Най-лошото, което може да ни се случи, е да ни убие и тогава няма да ни се налага да се тревожим какво ще ни направи Императрицата“.

„Вярно“, отвърнах му и казах на Мороулан да прави каквото си е наумил.

Следващият ден беше първият ден от Месеца на Феникса, в Годината на Дзур, по времето на Фазата на Йенди, при Царстването на Феникс, Цикъла на Феникс, Великия цикъл на Дракона, поради което повечето от нас наричат годината 244 след Междуцарствието.

Тръгнах за Имперския дворец. Честита Нова година.

Ако сте седнали на ръба на стола и тръпнете да чуете как изглежда Имперският дворец, за съжаление ще ви разочаровам… не помня. Беше голям и впечатляващ, и беше построен от хора, които знаят как се строят големи и впечатляващи неща, и това е всичко, което помня. Озовах се там малко след обед, облечен от глава до пети в цветовете на джерег, ботушите ми — лъснати до блясък, наметалото ми — току-що изпрано и изгладено, коженият елек под него — леко блести. Бях си намерил и знака на ранга си и го сложих на врата си; слагах го за пръв път, откакто го бях наследил. Дълго време бях мислил дали да не оставя Лойош и той учтиво се въздържаше от разговора, но накрая не можах да се насиля да го направя, така че той клечеше гордо на дясното ми рамо. Роуца, която беше оставена, не беше особено щастлива, но все пак си има граници нахалството, което можех да си позволя при първата си официална поява пред Императрицата.

Пред Императрицата.

Бях джерег, утайката на обществото, и източняк, утайката на света. Тя седеше в самия център на Империята, с Глобуса, въртящ се около главата й, и под нейната власт беше цялата сила на Великото море на хаоса, както и военната мощ на Седемнадесетте Велики дома. Беше оцеляла след Бедствието на Ейдрон и храбро бе стъпила по Пътеките на мъртвите, възстановявайки почти за една нощ цяла една империя, рухнала до основи. И сега искаше да ме види, а вие си мислите, че съм бил във форма да си водя бележки по архитектура?

Виждал я бях веднъж, но това бе в Крилото на йорич, където бях разпитван във връзка с кончината на един висш благородник от дома Джерег. Изглежда, че някакъв дребен бос в организацията, някой си Тайшатинин или нещо такова, си беше купил херцогство в дома и след това се беше докарал дотам, че да бъде убит. Не мога да си представя за какво му е било, освен за да подхрани самочувствието му, но това беше положението — той беше херцог, а когато един херцог бъде убит, Империята разследва.

И не знам как името ми беше изскочило, а след като изкарах няколко недели в имперските тъмници, ми заповядаха да свидетелствам „под Глобуса“, в присъствието на самата Императрица и на всички онези перове на дома Джерег, които нямат никаква власт в ръководенето на организацията. Питаха ме неща от рода на: „Кога за последен път го видяхте жив?“, а аз отговарях: „О, де да знам, той си беше умрял“, и ме упрекваха много сурово. Попитаха ме за мнение кой според мен може да го е убил и казах, че съм убеден, че сам се е убил. Глобусът показа, че говоря самата истина, и си беше така; да ми се плете в краката, както правеше той, беше все едно сам да си проси смъртта. Единственият път, когато Глобусът ме хвана в лъжа, беше когато подхвърлих нещо от рода колко смазан се чувствам, че трябва да говоря пред такова величайшо събрание.

Помня, че хвърлих един-два погледа на Императрицата, която седеше зад мен и вляво, и се чудех какво ли мисли тя за цялата работа. Реших, че като за драгарка е симпатична, но подробностите не помня освен очите й, които бяха златни.

Този път забелязах малко повече. След един смътен период, изпълнен с чувството, че ме прехвърлят от един учтив служител на друг още по-учтив, и в който трябваше да изреждам имената и титлите си повече пъти, отколкото за цяла година, най-сетне бях допуснат в имперската тронна зала и тогава чух името си, пристъпих напред и за първи път този ден забелязах заобикалящата ме среда, както и самия себе си вътре. Светеха свещници и глобуси и беше фрашкано с аристократи, всички в празнично настроение или преструващи се, че са в празнично настроение.

Забелязах и нея, също така. Носеше рокля с цвета на очите и косата си, а лицето й беше с форма на сърце, веждите й — високи и тънки. Стоях пред нея в Залата на Феникса. Тронът й бе изваян от оникс и украсен със злато, с изображенията на Седемнадесетте дома. Инстинктивно потърсих джерега и забелязах част от крило близо до дясната й ръка. Също така различих ненатрапващи се черни възглавнички на трона и не знаех дали това трябва да ме развесели, или не.

Сенешалът обяви пристигането ми и пристъпих напред, удостоявайки я с най-изящния поклон, на който бях способен. На Лойош му се наложи да се намести на рамото ми, за да не падне, но мисля, че го направи много изискано.

— Посрещаме ви с добре дошли, баронет Талтош — заяви тя. Гласът й беше просто глас; в смисъл, не знам какво съм очаквал, но бях изненадан, че говори като някой, който си хвали кориандъра на пазара.

— Благодаря, ваше величество. Единственото, за което моля, е да ви служа.

— Нима, баронет? — Изглеждаше развеселена. — Подозирам, че тук Глобусът щеше да засече лъжа. Обикновено сте по-предпазлив в измъкванията си.

Помнеше.

— Удоволствие е, че не ми се налага да увъртам пред ваше величество. Предпочитам да лъжа директно.

Тя се изкиска, което не ме изненада. Това, което ме изненада, беше липсата на възмутено мърморене от страна на безликите придворни зад мен. Може би познаваха владетелката си.

— Ще трябва да си поговорим с вас — каза тя. — Изчакайте, моля.

Както ме бяха инструктирали, отстъпих седемнайсет крачки назад и после встрани. Чудех се дали едночасовото гледане на имперски работи ще е скучно, или напротив — интересно. Всъщност се оказа изненадващо, тъй като за момент бях забравил за празненствата, а първото, което забелязах, беше Айбин, който държеше барабана си под мишница и разговаряше с певец, когото познавах, и един, когото не познавах — стискаше в ръката си инструмент, подобен на източняшкия хеж’ду.

Отидох при тях и ги поздравих. Айбин изглеждаше леко изненадан, че ме вижда, но също така — някак унесен. Тоди се оказа по-общителен и ме представи на другия музикант, атира на име Дав-Хоел.

— Значи вече сте трима — казах на Тоди.

— Всъщност трябваше да сме четирима, но Андлер отказа да свири пред Нейно величество.

— Отказал?

— Той е йорич и е ядосан за, нали знаете, мобилизацията в Южна Адриланка и стражите феникс, тези неща.

— Не искам да слушам за това — казах аз. Тоди кимна все едно, че разбира, в което се съмнявах. — Както и да е. Желая ви успех.

Скоро след това ги обявиха. Тоди почна да пее някаква стара кръчмарска песен за това как се правят свещи, пълна със солени закачки и лоши рими, но аз наблюдавах Айбин. Имаше същата унесена усмивка както винаги, сякаш чува нещо, което ти не можеш да чуеш, или вижда през полузатворените си очи нещо, което ти не можеш да видиш.

Или знае нещо, което ти не знаеш.

Като например, че скоро ще убие Императрицата.

„Да знаеш, че ще го направи, Лойош“.

„Май си прав, шефе“.

„Не искам да съм тук“.

„Не можеш ли да измислиш някакъв начин да напуснем?“

„Ами, не“.

„Тогава какво правим?“

„Ти предложи някакъв план. Аз се изчерпах“.

С ужас и възхита загледах как Айбин започна да се движи, притиснал барабана до левия си хълбок. Повъртя се на място, след което затанцува напред-назад, щом пеенето заглъхна и продължиха само с музика. Дали не се приближаваше към Императрицата? Откъснах погледа си от него и я видях да си говори тихичко с някаква дама от дома Тиаса. Императрицата се усмихваше и макар да говореше с тиасата, очите й се бяха спрели на музикантите. Имаше хубава усмивка. Зачудих се дали е вярна онази кръчмарска клюка за любовника източняк.

Айбин вече беше… да, по-близо до нея. Ако имаше скрит нож, стрела или гърмящо оръжие, едва ли щеше да пропусне, още повече че около него нямаше никой. Започнах да пристъпвам напред. Озърнах се отново към Императрицата, сега тя гледаше към мен. Спрях, неспособен да продължа, сърцето ми биеше силно. Тя ми се усмихна — съвсем лекичко — и почти недоловимо поклати глава. Какво си мислеше? Да не би да си мислеше, че аз…?!

Песента завърши с ромон на барабана и тихото подрънкване на подобния на лант инструмент, на който свиреше Тоди, и музикантите се поклониха. Айбин се върна встрани и започнаха инструментално парче, което не ми беше познато. Отстъпих назад, разтреперан и объркан. Какво бе станало току-що? Какво ли щеше да стане за малко? Колко си бях въобразил?

Инструментът на Дав-Хоел си играеше с мелодията, точно както барабанът на Айбин си играеше с ритъма. От друга страна, съжалих, че бяха изсвирили песента, но всички останали изглеждаха силно впечатлени, а Императрицата определено изглеждаше възхитена. Никога не съм бил голям познавач на музиката.

После изпяха някаква глупава песничка за смъркане, след нея едно инструментално парче, което представиха като „Танца на лудия“, а след това Лойош каза: „Събуди се, шефе! Императрицата!“

„Ъ? О!“ Махаше ми с ръка, все така усмихната.

Пристъпих, поклоних се отново и тя каза:

— Елате с мен.

— Да, ваше величество.

Тя стана, протегна се съвсем непринудено, хвърли кесия на музикантите и излезе през покрит със завеса вход зад трона. Последвах я. Наистина бях притеснен. Тя се обърна към мен и ми кимна да вървя до нея. Направих го и четиримата — императрица Зерайка, Глобусът, Лойош и моя милост — закрачихме заедно в пълна тишина. Кое ли беше по-странното за нея — че се разхожда с един джерег, или с един източняк с джерег? От друга страна, ако беше вярно, че си има човек за любовник…

Хвана ме, че съм я зяпнал, и усетих, че се изчервявам.

— Да не би през главата ви да минават неприлични мисли за вашата императрица? — каза тя с глас, който прозвуча по-скоро насмешливо, отколкото обидено.

— Просто разсъждавах над някои слухове, ваше величество.

— Аха. За източняшки любовник ли?

— Мм, да.

— Вярно е — каза тя. — Казва се Лаело. Не ми е любовник, защото е източняк, нито въпреки това. Любовник ми е, защото го обичам, и е източняк, защото това е домът, в който обитава душата му.

Облизах устни.

— Как можете да четете мислите ми, без моят познайник да ви засича?

Тя се засмя, съвсем леко.

— Като наблюдавам лицето ви и правя предположения. Много съм добра в това.

— И това е всичко?

— Често пъти се оказва достатъчно. Например видях ви да се опитвате да предотвратите опит за покушение над живота ми, което нямаше да се случи. Нима сте забравили за Глобуса, който пази живота на владетеля?

Отново се изчервих. Наистина бях забравил. За да го прикрия, отвърнах:

— Не винаги е действало.

— Вие — каза тя — все пак не сте Марио. Вашият приятел от Грийнери също.

— Значи съм си въобразил всичко?

— Да.

— Как разбрахте какво си мисля?

— Не си направихте труда да скриете тревогата от лицето си, а освен това все пак сте убиец.

— Кой, аз?

— Да — каза тя. — Вие.

Нямаше какво да отговоря, затова си замълчах. Завихме и продължихме по други бели коридори.

— Не знам защо, но най-добре мисля, когато се разхождам тук — каза тя.

— Като тиаса — казах, без да се замислям.

— Какво?

— Моля да ме извините, ваше величество. Нещо, което чух някъде… тиаса мислят, докато вървят, драконите мислят прави, лиорн мислят седнали, а дзур мислят след това.

Тя се изсмя.

— А вие кога мислите, добри ми джерег?

— Непрекъснато, ваше величество. Изглежда, не мога да го избегна.

— Аха. Това ми е познато. — Повървяхме още малко. Сякаш се държеше с мен съвсем непринудено, но все пак с нея беше и Глобусът, който бавно кръжеше около главата й и сменяше от време на време цвета си; от мътнокафяво допреди няколко мига до ведро синьо. Зачудих се дали нарочно не се опитва да ме смути.

— Вие сте много необикновен човек, баронет Владимир Талтош — каза тя изведнъж. — Довеждате някой, за когото смятате, че може да е убиец, в Империята и го оставяте да се появи пред мен, а в същото време сте готов да ме защитите, когато си помислите, че наистина се готви да направи нещо.

— Как разбрахте, че е от Грийнери?

— Заподозрях го, когато открих, че е психически недосегаем. Проверих с Глобуса и се оказа, че има записани спомени за дрехите, които носи, и вида барабан, на който свири.

— Разбирам. Ваше величество, защо все пак ме повикахте?

— За да видя как изглеждате. О, помнех ви смътно, от един ваш ловък танц около истината по време на едно разследване за убийство. Но исках да опозная малко по-добре човека, който заплаши представителя на собствения си дом тук, в този дворец, и чиято жена е най-добрата приятелка на моята Наследница.

Тук се изкисках — спомних си за характера на това приятелство.

— Да — каза тя усмихната. — Знам всичко за това.

— Как?

Тя поклати глава.

— Ноуратар не ми каза нищо. Но аз все пак съм Императрицата. Мисля, че разполагам с по-добра шпионска мрежа дори от вашата, лорд Талтош.

Ух.

— Изобщо не се съмнявам, ваше величество. — А какво не знаеше? Знаеше ли например, че аз бях този, който предизвика войната с Грийнери? Вероятно не, иначе щях да бъда в съседната на Коути килия. — Така ли прекарвате обикновено новогодишните си празненства, ваше величество?

— Когато сме заплашени с война и в същото време — с въстание. Тези неща ме тревожат, баронет, а трябва да се вземат решения… например дали трябва да отстъпя и да позволя домът на Дракона да вземе Глобуса. Днес смятам да се видя с всички, които според мен могат да изиграят роля във всичко това.

— Какво ви кара да мислите, че ще трябва да изиграя роля в една война и едно въстание, ваше величество?

— Бих могла да ви дам няколко отговора на това, но краткият е, че когато потърсих в Глобуса за имена, вашето беше едно от тези, които се появиха. Не знам защо. Можете ли да ми кажете?

— Не — отвърнах аз, като се постарах да не се издавам външно.

— Не можете или не искате?

— Не искам, ваше величество.

— Добре — каза тя и вдишах отново.

Попитах:

— Ще има ли война, ваше величество?

— Да.

— Съжалявам, че го чувам.

— Аз също. Трудно ще бъде надвит съюзът на Грийнери с Елди. Почти е невъзможно да се осъществи успешен десант, докато ние имаме твърде много мили крайбрежна ивица, която да браним. В края на краищата можем да ги съкрушим с маса, но това ще струва скъпо, в жива сила и всичко останало.

— Какво искат те, ваше величество?

— Не знам. Като че ли не искат нищо. Вероятно зад всичко това стои някой луд. Или някой бог.

Взехме нов завой, пак наляво, и подът започна леко да се издига.

— Къде се намираме в момента, ваше величество?

— Знаете ли, не съм съвсем сигурна. Често се разхождам по този маршрут, но така и не зная докъде води. Няма нито врати, нито коридори, които да съм открила или за които да съм чувала. Понякога се чудя дали не е поставен само за тази цел.

— В такъв случай предполагам, че ще е съвсем безполезен при управлението на дракон, на лиорн или дзур.

Тя се изсмя.

— Май да.

Пътят пред нас се изправи.

— Ваше величество, защо жена ми е в тъмниците?

Тя въздъхна.

— Първо, нека да бъдем точни. Няма никакви тъмници. Тъмниците са едни влажни килии, където херцог Ямлъквай държи търговци, чиято екзекуция не може да оправдае, но чиито стоки харесва повече от цената им. Лейди Коути Талтошка, графинята на Лостгард Клефт и околности, е настанена в имперския затвор по подозрение в заговор срещу Глобуса.

Прехапах устна.

— Отбелязах си го, ваше величество.

— Добре. Що се отнася до това защо е там… защото иска да е там. Имаше петиция да бъде освободена. Петицията беше уважена, но тя отказа.

— Знам за това, ваше величество. Лейди Ноуратар е внесла петицията. Какво каза тя при отказа си?

— Не каза изрично, че иска да остане, но отказа да подпише документа, който поискахме за освобождаването й.

— Документ? Що за документ, ваше величество?

— Такъв, който гласи, че няма да се замесва в никакви дейности, противоречащи на интересите на Империята.

— Аха. Това обяснява нещата. — Императрицата си замълча. Продължих. — Но, ваше величество, защо беше арестувана преди всичко?

— Чудя се — каза тя бавно, — колко знаете и колко би трябвало да ви кажа.

— Знам, че тъкмо моят дом е внесъл петицията, но защо е била утвърдена? — С други думи, откога на една императрица Феникс й пука и един писък на текла за бизнеса на дома Джерег?

Тя каза:

— Изглежда, си мислите, че разполагам със свободата да пренебрегна всяка молба, която реша да пренебрегна?

— С една дума, ваше величество, да. Вие сте Императрицата.

— Това е вярно, баронет Талтош. Аз съм Императрицата. — Намръщи се и като че ли се замисли. Подът започна да се издига и се почувствах уморен. — Да бъдеш императрица е означавало много неща в нашата дълга, дълга история. Значението се променя с всеки Цикъл, с всеки дом, чийто ред е да управлява, с всеки император или императрица, който или която пуска Глобуса да се върти около главата си. Сега, в зората на втория Велик цикъл, всички онези, които имат отношение към историята, се вглеждат назад, проучват как сме стигнали до този преход и това ни дава възможност да разберем къде сме.

— Императорът, баронет Талтош, никога, през цялата ни дълга история, не е управлявал Империята освен от време на време, за много кратки мигове само, като Корота Шести, между разрухата на Бароните на Севера и пристигането на пратениците на херцог Тинаан — добави тя.

— Много малко знам за тези неща, ваше величество.

— Все едно. Просто ви насочвам към нещо. Селяните отглеждат храната, благородниците я разпределят, занаятчиите правят стоките, търговците ги разпределят. Владетелят седи отстрани и следи всичко, което става, за да се погрижи нищо да не нарушава този поток, и да предотвратява бедствията, с които нашият свят от време на време ни засипва — бедствия, каквито е трудно да си въобразите. Уверявам ви например, че разказите за разтърсващата се земя и за огъня, изригващ от нея, и за ветровете, отнасяли хора по време на Междуцарствието, не са митове, а неща, които могат да се случат и сега, ако не беше Глобусът. Но владетелят седи и чака, изучава и наблюдава Империята за онези случаи, когато нещо, ако не бъде предвидено, може да доведе до бедствие. Когато такова нещо възникне, той има на разположение три инструмента. Знаете ли кои са те?

— За два поне мога да се сетя — отвърнах. — Глобусът и Главнокомандващият.

— Прав сте, баронет. Третото средство е по-подмолно. Имам предвид механизма на империума, чрез имперската стража, съдиите, доносниците, магьосниците, пратениците, и шпионите.

— Това — продължи тя — са оръжията, които имам подръка, за да се грижа житото на Севера да стигне до Юга, щом потрябва, а желязото от Запада да се превърне в мечове, нужни на Изтока. Аз не управлявам, аз регулирам. Да, ако издам заповед, тя ще бъде изпълнена. Но никой император, с Глобуса или без него, не може да е сигурен дали всеки валиста, който държи рудник, докладва честно и изпраща всеки тон руда там, където казва, че го изпраща.

— Кой тогава управлява, ваше величество?

— Когато на север има глад, управляват рибарите от Юга. Когато мините и ковачниците в Запада произвеждат, управляват бароните, държащи транспорта. Когато източняците заплашват границите ни, управляват войските ни на изток. Искате да кажете политически? Дори и това не е толкова просто, колкото си мислите. В началото на нашата история не е управлявал никой. По-късно е бил всеки дом, посредством своя Наследник, който е управлявал всеки дом. След това са станали благородниците на всеки дом. За кратък период, в края на последния Цикъл, наистина е бил императорът, но това е било съвсем за кратко, и той е бил свален с убийство, заговор и поради собствената му глупост. Сега, струва ми се, все повече и повече са търговците, особено тези с керваните, които контролират потока на храни и стоки от единия край на Империята до другия. В бъдеще, подозирам, че ще бъдат магьосниците, които с всеки изминал ден могат да правят неща, каквито не са могли преди.

— А вие? Вие какво правите?

— Аз наблюдавам пазарите, наблюдавам мините, наблюдавам нивите, наблюдавам херцозите и графовете, пазя от бедствия, подбутвам всеки дом в посоката, която ми е нужна, аз… каква е тази физиономия на лицето ви, баронет?

— Всеки дом? — повторих. — Всеки дом?

— Да, баронет, всеки дом. Не знаехте, че джерег се вместват в тази схема, така ли? Но би трябвало — иначе защо да ги търпим? Джерег се изхранва от текла. Но по този начин те правят текла щастливи, като им осигуряват онези неща, които правят съществуването им по-леко. Нямам предвид селяните, имам предвид текла, които живеят в градовете и вършат черната работа, която никой от нас не би искал да върши. Това е справедливата плячка за вашия дом, баронет, защото ако те станат нещастни, градът губи своята ефективност и аристокрацията започва да се оплаква, и деликатният баланс на нашето общество се оказва застрашен.

Наклонът на коридора отново тръгна надолу и реших, че краката ми вероятно ще оцелеят.

— А тези хора — казах, — застрашаваха джерег. Поради което трябва да бъдат премахнати. Така ли е?

— Вашият дом смята така, лорд Талтош.

— Значи вие самата всъщност не сте убедена, че представляват заплаха за Империята?

Тя се усмихна.

— Не, не пряко. Но ако текла станат нещастни, ами, същото ще стане и с други. Ако над нас не беше надвиснала война, може би щеше да е без значение. Но сега може би ще ни е нужна по-голяма ефикасност от всякога, а да позволим най-големият ни град да се разпадне, точно в този момент, може да има ужасни последици за Империята.

Сетих се за една история, която веднъж ми разказа един текла, и за малко да й кажа, че щом текла са толкова адски щастливи, защо просто не вземе да стане една от тях, но се боях, че ще го приеме точно така, както си го мислех. Затова казах:

— Възможно ли е един джерег източняк да е от чак толкова голямо значение?

— Дали ще е важно за вашия дом, баронет?

— Не знам. Но за тях няма да е толкова важно, колкото за мен.

Минахме през някаква завеса и отново се озовахме в тронната зала. Чух струните на инструмента на Тоди, плача на този в ръцете на Дав-Хоел и монотонното потупване на барабана на Айбин. Придворните се кланяха и сякаш се кланяха на мен, което беше много смешно. Императрицата махна с пръст на някаква жена в цветовете на дома Йорич. Жената се приближи към Зерайка, а тя се намести на трона. Аз отстъпих назад.

— Тук и сега, заповядвам и искам освобождаването и пълната свобода за графинята на Лостгард Клефт и околности — обяви тя и проклет да съм, ако за малко не се разревах.

Дванадесети урок
Умения по оцеляване за начинаещи

Двама дракони с каменни лица, и двамата със златните плащове на дома Феникс и с превръзки на челата със знака на дома Йорич, донесоха Коути до стъпалата на Крилото на йорич в Имперския дворец, на половин час път от мястото, където оставих Императрицата. Когато се появиха, прихванали я под мишниците, щях да ги сваля на място, но Лойош ме скастри. Пуснаха я на най-долното стъпало, отстъпиха, поклониха се рязко, обърнаха се едновременно и отново закрачиха нагоре, без повече да поглеждат назад.

Стоях на три стъпки от нея и напразно оглеждах за някакви следи от това, което е преживяла. Очите й бяха ясни и пронизващи, лицето й — мрачно, но не изглеждаше да е пострадала. Постоя малко така, после очите й се фокусираха върху мен.

— Влад, ти ли си отговорен за това? — Протегна дясната си ръка, в която държеше свит на руло пергамент.

— Предполагам. Какво е това? Помилване?

— Освобождение. Общо взето гласи: „Признаваме вашата невинност и гледайте да не я допускате повече“.

— Но поне си навън.

— Можех да изляза и по-рано, но не пожелах.

— Би трябвало да кажа, че съжалявам, но ще те излъжа.

Тя се усмихна и кимна с повече разбиране, отколкото бях очаквал.

— Може и да е за добро.

Свих рамене.

— И аз мислех същото, когато ти ме измъкна.

— Едва ли е същото.

— Може би не е. Как беше?

— Досадно.

— Радвам се, че не е било нещо по-лошо. Искаш ли да се приберем у дома?

— Да. Много. Искам да се изкъпя, да хапна нещо и после…

Изчаках.

— И после какво? — попитах след малко.

— И после отново на работа.

— Аха. Разбира се. Пеш ли ще повървим, или ще ни прилошава?

Тя помисли.

— Знаеш ли, преди Междуцарствието, когато телепортирането е било по-трудно, е имало текла, които печелели хляба си, като возели хората из града в конски и магарешки впрягове. Или понякога самите те се впрягали да дърпат малки каляски. Носели сбруи, като коне или магарета.

— Коне не обичам. А какво са магарета?

— Не знам. Разновидност на конете, мисля.

— Значи и тях не обичам. Виждам, че четеш история.

— Да. Магьосничеството е променило целия ни свят и продължава да го променя.

— Спор няма.

— Хайде да повървим.

— Добре.

И си тръгнахме.

Намерих малко сухи черни гъби, залях ги с вряла вода и ги оставих да се накиснат. След двайсетина минути ги нарязах със зелен лук, праз, малко магданоз, няколко вида пиперки и тънки резенчета кетна. Припържих всичко това на силен огън с чесън и джинджифил, докато Коути седеше и ме гледаше как готвя. Никой от двама ни не проговори, докато яденето не стана готово. Сложих му отгоре малко кускус, направен от дядо ми. Имах и няколко ягоди, които още ставаха за ядене, така че ги сложих в една голяма палачинта с тесто, приготвено с червени грудки, кимион, захар и малко лимонов сок. Това го хапнахме с редкия ягодов ликьор, който ми беше дала Кийра, след като го намерила в един дюкян за напитки, който посетила в извънработно време.

— Как — казах й — можеш да стоиш настрана от мъж, който може да готви така?

— Строг самоконтрол — отвърна ми тя.

— Аха.

Налях на двама ни още ликьор и сложих на пода чинийките за джерегите. Отпуснах се в стола, отпих от чашата и се загледах в Коути. Въпреки шеговития й тон, в очите й нямаше хумор. От доста време го нямаше.

— Какво трябва да направя, за да те задържа? — попитах.

Тя заби поглед в масата.

— Не знам, Владимир. Не съм сигурна дали вече е останало нещо. Аз се промених.

— Знам. Харесва ли ти това, което си станала?

— Не съм сигурна. Каквото и да е, все още не е приключило. Не знам дали можем да се променим едновременно.

— Знаеш, че съм готов да опитам почти всичко.

— Почти?

— Почти.

— Какво не би направил?

— Попитай ме и ще видим.

Тя поклати глава.

— Не знам. Просто не знам.

Този разговор го водехме не за първи път, с малки вариации и незначителни добавки. Отидох в другата стая, до прозореца, за да мога да чувам уличните музиканти. От време на време им бях хвърлял по някоя монета, така че често свиреха точно под прозореца ми — едно от нещата, заради които си харесвах жилището. Хвърлих им цяла кесия и ги послушах малко. Спомних си какво изпитвах, когато се разхождах по улицата с нея, допира на рамото й до моето. Караше ме да се чувствам някак по-висок. Спомних си вечерите ни в „При Валабар“ и как веднъж пихме клава в едно местенце, където си направихме скулптура от празни чаши и захарницата. Принудих се да прекъсна спомените и само да послушам музиката.

Малко по-късно Айбин се върна, грижливо увил барабана си в парче дебел мек плат. Постави го до стената и седна.

— Как беше днес в двора? — попитах го.

— Страхотно. Императрицата ни покани отново.

— Моите поздравления.

— А ти за какво беше там?

— Да си прибера жената.

— О. — Той погледна към Коути, която седеше в креслото и четеше документа си. — Хубаво, че си я върнал.

Тя му се усмихна, стана и каза:

— Мисля вече да се изкъпя.

— Нещо против да погледам? — казах аз.

Отвърна ми с усмивка.

— Да.

И отиде в банята. Чух как сложи дърва в печката и после казана с водата за кипване отгоре. Айбин започна да свири на барабана си, за да не мога да чуя шумоленето на тъкани и плясъка, и толкова по-добре, предполагам. Пръстите му се задвижиха като в мъгла, другата мъгла беше палката. Барабанът зажужа, след това застена, после запя, забумтя и затупка със звуци, които сякаш се сляха със стаята. Потънах в ритъма и за известно време като че ли престанах да мисля за каквото и да било. Може би трябваше да се науча да свиря на барабан.

След час тя се появи, облечена в червената си роба с фенарийско везмо по краищата, увила главата си с бяла кърпа. Съчетанието подчертаваше тъмните й очи. Седна отново в креслото. Заговорих, надмогвайки тихия стон на барабана на Айбин.

— В Южна Адриланка ли се връщаш утре?

— Да. Докато съм навън, ще работя, за да принудим Империята да освободи Кели и другите му хора.

— Смяташ ли, че можеш?

— Не виждам друг избор.

Помислих си за Императрицата, за оковите на необходимостта, с които беше овързана.

— Знаеш ли какво казват за притискането на един дзур в ъгъла?

— Да, знам. А какво казват за избиването на хиляди хора в една война, която изобщо не е наша работа? Какво казват за затварянето ни в техните тъмници? Какво казват за подлагането ни на глад, за да се предадем? Какво казват за стражата на Феникс, която ни бие и избива?

— Уместно.

— Утре ще съм навън целия ден.

— Така си и мислех.

— Лека нощ, Влад.

— Лека нощ, Коути.

Тя отиде в спалнята. Преместих се в креслото и седнах на меката кожа от дарр, изпъната върху дървената рамка. Все още беше топла от това, че бе седяла в него. Айбин спря да свири, погледна ме, изрази пожеланието си да спя без сънища, след което си остави барабана и се прибра в синята стая. Загледах се през прозореца в нощта и усетих ласката на топлия вятър, носещ съвсем лек дъх на море. Лойош и Роуца долетяха и клекнаха в скута ми. Почесах съответните брадички и след малко бях заспал.

Сънувах, но не запомних съня, тъй че все едно не бях сънувал. Мисля, че усилващата се светлина в стаята и гласът в главата ми се бяха вписали в него. Гадният вкус в устата ми не беше. Мразя да разговарям с хора, дори и псионично, преди да съм получил възможност да си оплакна устата. „Кой е?“

„Твоят верен и предан помощник“.

„Каква радост. Какво има, Крейгар?“

„На Светулката преди малко му предложили шест хиляди, за да се обърне на другата страна, докато някой приятел те изпраща към следващия ти живот“.

„Шест хиляди? Само за да се обърне на другата страна? Вийра! Много ми е пораснала работата“.

„Оставам с впечатлението, че е бил изкусен“.

„Щеше да е глупак, ако не беше изкусен. Защо не ги е взел?“

„Смята, че си роден с късмет. От друга страна, е разтревожен“.

„Чувствително е момчето. Остави ме да се събудя и идвам при вас“.

„Добре“.

Изплакнах си устата и се измих набързо. „Мисля, че този път сме в беда, Лойош“.

„Парите са много, шефе. Все някой ще се хване за толкова“.

„Мда“.

Налях вода за сутрешната клава и погледнах за другите обитатели на жилището. Коути беше излязла, Айбин още спеше. Сложих цепеница в печката, запалих я с магия, после пъхнах вътре две ролца, извадих масло и от запасите с джинджифил. Сипах кипналата вода върху смляната клава, извадих ролцата, приготвих ги, сипах много сметана и мед в клавата, седнах, ядох, пих и мислех.

Лице с ресурсите на Боралиной рано или късно щеше да ме спипа. Рано или късно някой от моя персонал щеше да поддаде. По дяволите, с толкова пари, които той ръсеше наляво и надясно, можех да продам някой от собствените ми шефове. В този бизнес е така… с лична лоялност стигаш дотук; по-нататък продължаваш с кеш. Можех да измисля три начина да му попреча да купи някой от моите и да ме подреди. Първият, да убия Боралиной преди той да се е добрал до мен, беше великолепна идея, но непрактична — щяха да са ми нужни най-малкото два или три дни само за да събера цялата необходима информация за него. Колкото до втория, да наддавам, просто не разполагах с нужните ресурси. При което оставаше третият, който можеше да доведе до няколко последствия, заслужаващи сериозно обмисляне. Изпекох си още едно ролце.

Похапвах и мислех, без да бързам. Когато приключих, сложих чинията в умивалника и се измих.

„Крейгар. Крейгар. Крейгар“.

„Кой е?“

„Лично господин Мустачи. Кога можеш да събереш всички в кабинета ми?“

„Какво значи «всички» този път, Влад?“

„Всичките ми биячи, Мелестав, ти“.

„Толкова ли е спешно, че всички да си зарежат работата?“

„Може би. Едва ли има някое време на деня или нощта, когато някой от тях да не върши някаква работа“.

„Май че си прав. Какво ще кажеш за след час?“

„Значи ще се видим тогава“.

„Искаш ли охрана?“

„Не. Само се погрижи да няма някой в кабинета, който иска да ми нанесе телесна повреда“.

„Ясно, шефе. След час сме там“.

Дооблякох се, проверих всичкото си скрито въоръжение и този път взех със себе си и Лойош, и Роуца. Айбин вече беше станал, но бях доста разсеян, така че не си говорихме много. Пратих Лойош пръв навън да се уверим, че улицата е чиста, след което внимателно се телепортирах на един хвърлей място от кантората, където имаше възможност за изход в случай, че пътят е блокиран. Оказа се, че не е необходимо; освен обичайното гадене телепортът мина без инциденти. Шмугнах се в дюкяна за упойващи треви, зад който се намираше стаята за комар, зад която се намираше кантората ми, и там изчаках, докато се почувствам по-добре. Влязох.

Бяха се събрали всички — дванайсет биячи, Крейгар и Мелестав. Бяхме се натъпкали в помещението извън кабинета на двама ни, моя и на Крейгар, пред бюрото на Мелестав. Седнах на ръба на бюрото и се замислих за събралите се тук четиринайсет убийци. Светулката беше клекнал до стената и ме гледаше напрегнато. Мелестав, чието бюро бях узурпирал, стоеше до мен грижовно и гледаше останалите, сякаш не беше много сигурен, че съм в безопасност, което беше възможно. Ето ти го и Чимов в средата, чакаше търпеливо. И останалите.

Пръчките щеше да се пльосне в някой от столовете отпред и щеше да изпружи дългите си крака на една страна, скръстил ръце, и щеше да гледа с любопитство и лека насмешка. Накипя ми, но сега нямах време за това. Съсредоточих се върху тези, които бяха тук. Бяха мъжете, които се грижеха бизнесът ми да върви, които със самото си присъствие пречеха някой джерег с алчен поглед да се опита да пропълзи в района ми или да почне да ми досажда. Бяха хората, които се редуваха да ми пазят гърба, когато излизах да си обиколя района, и да проверяват местата за срещи, за да са сигурни, че съм в безопасност. Ако не можех да разчитам на тях, по-добре да се самоубия.

За първи път, докато ги гледах съсредоточено как ме гледат съсредоточено, ми се стори странно, че между тях няма жени. Според обичаите на джерег, откакто съществува организацията, повечето от жените са магьоснички и работят в така наречената Лява ръка на джерег или, неофициално, Патрула на кучките. Когато пък те не ни наричаха „Дясната ръка на джерег“, използваха за нас много колоритни имена, които бих предпочел да не изреждам. Двете организации си сътрудничат, но не изпитват особена любов една към друга. Веднъж, преди години, един оракул ми каза, че собствената ми лява ръка щяла да ме доведе до ръба на пълния погром, и се бях зачудил дали няма предвид Лявата ръка на джерег.

Пак се отклоних.

— Най-напред — започнах, — позволете ми, господа, да ви обясня какво става в момента, доколкото мога да преценя положението. Господинът, който този път иска да ми вземе главата, е много по-голям от всеки, който е искал това досега. Разполага с достатъчно ресурси, за да предложи шест хиляди на всеки от вас, само за да се дръпнете встрани и да ме оставите да си го получа, да не говорим колко е готов да заплати на човека с ножа. От друга страна, последното, което той иска, е война, поради което не смятам, че ще тръгне пряко срещу който и да било от вас.

— Това — продължих — поставя всеки от вас пред няколко възможни избора. Вие, разбира се, можете да ме продадете. Много съблазнително е този път. Надявам се скоро да го направя не толкова съблазнително. Второ, можете да продължите бизнеса както обикновено и да се надявате, че аз отново ще изляза отгоре, колкото и да изглежда невероятно. Или трето, можете да излезете от играта и да си останете живи. Не бих искал думите ми да окуражат този избор.

Направих пауза и отново огледах стаята. Никаква промяна във физиономиите и… къде беше Крейгар? О, ей там. Добре.

— Цялата история ще продължи, смятам, не повече от няколко дни. В края на този срок, ако спечеля, вие ще сте най-малкото толкова добре, колкото сте сега, може би по-добре. Ако загубя, разбира се, нещата няма да изглеждат толкова добре.

— Никой от вас няма да ме пази, защото няма да обикалям с никаква охрана. — Тук няколко чифта очи се ококориха. — Всъщност аз изобщо няма да обикалям. Ще се крия, а Крейгар ще ръководи нещата тук, макар че ще държа връзка с него. Това ще премахне изкушението да ме продадете, тъй като няма да сте в състояние да го направите. Ще премахне опасността да бъдете свалени при покушение срещу мен, тъй като, ако има такова, вие няма да сте там. Това ще започне веднага след това заседание.

— Тъй че единственото, за което моля, господа, е да продължите да работите още няколко дни и да видите как ще се завърти всичко — привърших. — Смятам, че потенциалната печалба си заслужава рисковете. Някакви въпроси?

Въпроси нямаше.

— Добре. Който желае да напусне, моля да уведоми Крейгар. Това е всичко.

Станах и много бързо се прибрах в кабинета си в случай, че някой вече е купен и реши, че може да се измъкне жив при объркването, което ще настъпи. Седнах зад бюрото си. Всичките ми сетива се бяха изострили, така че забелязах Крейгар, когато влезе, и казах:

— Е?

— Всички остават.

— Хубаво. Какво мислиш за цялата тая работа?

— Много мило, че ме предупреди отрано за новите ми отговорности, Влад.

— Какви нови отговорности? Не е нищо повече от онова, което правиш вече от година.

— Да бе. Знаеш ли къде отиваш?

— Не съм сигурен. Вероятно в Черен замък. И двамата знаем колко трудно е да изровиш някой оттам.

— Но и двамата знаем, че не е невъзможно.

— Вярно. Все си мисля за това.

Той кимна и ме погледна умислено.

— Доколкото мога да преценя, всички го приемат много добре.

— Това е хубаво. Можеш ли да се сетиш каква е следващата ти заповед?

Крейгар въздъхна.

— Да разбера всичко, което може да се научи за скъпия ни лорд Боралиной. И го искаш вчера.

— Добър нюх.

— За щастие започнах работа по това вчера, така че едва ли ще отнеме много време.

— Искаш да кажеш, че го имаш?

— Не, но започнах. Още ден-два и би трябвало да го имам.

— Добре. Побързай.

— Знам.

— Нещо ново за войната?

— Ти имаш по-добри източници от мен. Последното, което чух, е, че събират флотата в Северен пристан. Така или иначе, в залива е доста оживено.

— Но без нови инциденти?

— Потопени са още два товарни кораба и се носи слух, че е нападнат конвой от няколко кораба на Елди, но не знам колко е вярно.

Кимнах.

— А Южна Адриланка?

Погледна ме притеснено.

— Не е добре, Влад. Докато ти си пиеше чая с Императрицата, имаше няколко неприятни сблъсъка между групите за натиск и източняците. Говорят, че двама стражи били убити и други единайсет ранени.

— А източняци?

— Нямам представа. Работата е, че се разширява. Тук все още няма нищо, но има признаци за безредици на пристанището в Малката порта на смъртта.

— Какви безредици?

— Лепят се плакати, текла се събират на банди и хвърлят камъни по стражите. В Малката порта на смъртта са вдигнали една-две барикади, но не са издържали дълго.

— Някой пострадал?

— Засега не.

— Все пак е нещо. Какъв е проблемът? Мобилизацията?

— Не. Арестът на Кели.

— Фениксе мили!

— Така разправят.

Поклатих глава. Чудех се дали всъщност знам за този град и половината от това, което си въобразявах, че знам. Беше все едно, че по улиците текат някакви невидими сили, сили, които контролират действията ни и ни правят безпомощни, като роб или като императрица. Ставаха неща, които не можех да разбера, не можех да контролирам, и които може би нямаше да мога да преживея. И каквито и да бяха тези неща, Коути беше в самото им ядро.

— Май трябва да тръгвам вече, Крейгар. Току-що се сетих за една работа, която не може да чака.

— Добре. Предай поздравите ми на стареца.

— Ще му предам.

— И се пази, Влад. Това, че аз мога да се досетя къде отиваш, все още не означава, че и хората на Боралиной могат, но не означава и че не могат.

— Ще се пазя, Крейгар. И късмет с новата ти работа.

Той изсумтя.

— Ще ми потрябва.

Излязох след него. Продължавах да мисля за Пръчките. Тогава нещо ми мина през ума, спрях и помолих Мелестав да ми намери имената на търговските кораби, които са били потопени. Едва ли „Гордостта на Чорба“ щеше да е между тях, а и нищо не можех да направя по въпроса, но исках все пак да разбера. И предполагам, че щях да се чувствам някак по-добре, ако разберях, че Трайс и Юинта са живи. Той се съгласи да го направи и пуснах Лойош и Роуца напред, за да се уверя, че навън е чисто.

Чух зад себе си някакво изтупване и в първия момент не осъзнах, че нещо не е наред. После видях Мелестав паднал по очи на пода, отдръпнах се, извадих кама и се огледах. Не видях нищо. Лойош се върна, кацна на рамото ми и заоглежда тревожно. Не бях нападнат.

После забелязах, че Мелестав държи в ръката си кама и от позицията му веднага съобразих какво се беше канил да направи. Чак тогава забелязах Крейгар, застанал над трупа на секретаря ми.

— Мамка му!

Крейгар кимна.

— Беше те прецакал идеално, Влад.

— Но не забеляза теб.

Започнах да треперя и да сипя проклятия едновременно. За една бройка. Изгледах безжизненото му тяло. Не само беше спасявал неведнъж живота ми, но дори беше умрял веднъж заради това. Сега се беше опитал да ме светне, и за какво? За пари? За власт?

Ако много държите, беше се опитал да ме светне, защото аз трябваше да ида и да заплаша имперския представител, а после да заплаша някой си в съвета на джерег. За това нещо не можех да виня никого освен самия себе си. Продължавах да се пуля в тялото.

— Няма смисъл да стоиш повече тук, Влад — каза Крейгар. — Аз ще се погрижа за всичко. Иди някъде на безопасно.

Послушах го без повече приказки.

Звънчетата в дядовия ми дюкян издрънчаха, щом дръпнах завесата, която служеше за врата.

— Влез, Владимир. Чай?

— Благодаря ти, Ноиш-па. — Целунах го по бузата и казах „здрасти“ на познайника му, белия котарак Амбрус. Чаят ухаеше на лимон и беше много хубав. Ръцете на дядо ми трепереха, докато го наливаше. Седнах в един платнен стол в предната стая, докато Лойош и Роуца, след като поздравиха Ноиш-па, се настаниха до Амбрус, за да се впуснат в беседа по теми, за които можех само да предполагам.

— За какво си се замислил, Владимир?

— Ноиш-па, какви ги вършат всички? В смисъл, Империята и тези бунтовници.

— Какви ги вършат ли? Идваш да питаш един старец като мен? — Но ми се усмихна с няколкото си останали пожълтели зъба и се поотпусна. — Добре. Елфите искат да тръгнат на война, без да ми казват каква е причината. Трябват им моряци за корабите им, затова прибират млади мъже и жени. Пращат банди, които да хващат хора и да ги отвеждат, без дори да се сбогуват с близките си, водят ги на корабите и те отплават. Всички са бесни, някои хвърлят разни неща по елфите, които искат да ги вземат. Значи, тези форрадаломарток, те казват, че тази война е, как беше думата? Уруджи.

— Повод?

— Да, повод да се събират войници. Форрадаломарток се организират срещу това и всеки казва: „Да, да, ще се борим“, а после арестуват Кели и сега всеки казва: „Пуснете го или ще ви съсипем градеца“.

— Но много бързо става.

— Така стават нещата, Владимир. Гледаш как всичките ти селяни се усмихват, гледат те овчи и казват: „О, такава си ни е орисията в живота“, а после става нещо и всички те казват: „Ще умрем, но няма да позволим да направите това на децата ни“. Всичко може да стане за една нощ, Владимир.

— Може би. Но съм уплашен, Ноиш-па. За тях, както и за Коути.

— Да, тя ходи с тези хора. С право си уплашен.

— Могат ли да спечелят?

— Владимир, защо питаш мен? Ако войниците ми влязат в дюкяна, ще им покажа колко съм стар. Но няма да изляза сам да ги търся, тъй че нищо не разбирам от тия неща. Сигурно да, могат да спечелят. Сигурно войниците ще ги съкрушат. Може би и двете едновременно. Не знам.

— Трябва да реша какво да правя, Ноиш-па.

— Да, Владимир. Но аз едва ли мога да ти помогна много.

Дълго отпивахме мълчаливо от чая. После казах:

— Не знам, може би е добре, че имам този проблем. Означава, че не трябва да се безпокоя за това, което ще се случи после.

Той не се усмихна.

— Добре е да не се тревожиш сега. Но дали ти е по силите?

— Не — отговорих откровено и се загледах в ръцете си. — Знам, че не одобряваш това, което правя. Бедата е, че и аз вече не съм сигурен дали го одобрявам.

— Вече ти го казах веднъж, Владимир — убиването на хора за пари не е начинът един мъж да си изкарва хляба.

— Но, Ноиш-па, толкова ги мразя! Разбрах, че съм един от тях, и си мислех, че това е променило нещата, но не е. Всеки път, когато дойда да те видя и мириша боклука по улиците, и виждам хора, които са загубили зрението си или имат болести, които могат да се изцерят с най-просто чародейство, или не могат да напишат собствените си имена, просто ги мразя. Това не ме кара да искам да оправя всичко, като Коути; просто ме кара да искам да ги убивам.

— Никакви приятели ли нямаш, Владимир?

— Хмм? Е, да, имам, разбира се. Това какво общо има?

— Кои са ти приятели?

— Ами, да вземем… О! Разбирам. Да, всички са драгари. Но те са различни.

— Нима?

— Не знам, Ноиш-па. Наистина не знам. Разбирам какво ми казваш, но защо въпреки това изпитвам тази омраза?

— Омразата е част от живота, Владимир. Ако не можеш да мразиш, не можеш и да обичаш. А щом мразиш тези елфи, значи това е, което чувстваш и не можеш да го отречеш. Но по-глупавото от омразата към елфи, които никога не си познавал, е да се оставиш това да те управлява. Така не се живее.

— Знам, но… — Млъкнах, когато Амбрус изведнъж скочи в скута на Ноиш-па и измяука свирепо. Ноиш-па се намръщи и се заслуша.

— Какво става?

— Тихо, Владимир. Не знам.

Лойош се върна на рамото ми. Ноиш-па стана и отиде до прозореца на дюкяна. Тъкмо се канех да го последвам, когато той се върна, стиснал парче пергамент. Извади перо от мастилницата и с няколко бързи движения надраска кривнат на една страна правоъгълник. Топна още веднъж перото, без да капне петно, и драсна няколко знака в ъглите. Не можах да позная символите.

— Какво е това?

— Не сега, Владимир. Вземи това. — Подаде ми малка сребърна кама. — Срежи си лявата длан. — Направих го и прорезът мина успоредно на тънкия бял белег от раната, която си бях направил само преди два дни. Закървя хубаво. — Събери малко кръв в дясната си шепа. — И това направих. — Пръсни я върху пергамента. — Протегна парчето на три стъпки пред мен. Тръснах кръвта и оставих интересни шарки от червени точици. После той ми хвърли чиста кърпа, за да превържа ръката си. Направих го и малко се съсредоточих да спра кръвта и раната да започне да зараства. Съжалих, не за първи път, че ми е толкова трудно да науча няколко прости магии за изцеряване.

Ноиш-па огледа червените капчици по пергамента и каза:

— Отвън има човек, близо до вратата. Чака те да излезеш, за да те убие.

— О? Това ли е всичко? Добре.

— Знаеш къде да намериш задната врата.

— Да, но Лойош ще го поеме. Ще се справим, както ние си знаем.

Той ме погледна с премрежените си от старост очи.

— Добре, Владимир. Но не позволявай сенките да те разсеят. Концентрирай се върху целта.

— Да. — Станах и извадих рапирата си. — Знам как да накарам сенките да изчезнат.

Тринадесети урок
Умения по оцеляване за напреднали

„Така. Лойош, знаеш си работата“.

„А Роуца?“

„Тя може да изчака с мен, просто за всеки случай“.

Отидохме в задната стая, покрай кухнята, и пуснах Лойош навън, после се върнах и останах да чакам на прага, с оръжието в ръка. Роуца кацна на рамото ми. Беше по-тежка от Лойош, но вече започвах да й свиквам.

„Все още не го виждам, шефе“.

„Не бързай, приятел. Много места за криене има навън, с толкова нагъчкани не…“

„Ето го!“

„Я да видя. Хмм. Не ми е познат“.

„Как ще го изиграем?“

„Той видя ли те?“

„Не“.

„Добре. Излизаме през вратата, три крачки, ще мина наляво, за да можем да го отвлечем от дюкяна. Ще се оставя да ме настигне малко, ти го нападаш, щом се задвижи, и тогава се включвам и аз“.

„Ясно“.

Прибрах си рапирата, защото нямаше да я използвам веднага, и целунах дядо за довиждане. Той пак ми напомни да внимавам и смотолевих да не се притеснява. Излязох през входа, огледах се много показно и свих наляво.

„След теб е“.

„Добре“.

Оглеждах района за място с повечко хора, но без да са прекалено много. След около двеста крачки го намерих. Забавих, набелязах си един-два аварийни изхода и накрая се спрях пред една сергия с плодове и взех един портокал. Зарових в кесията за монета.

„Идва, шефе“.

Платих портокала, извадих камата от колана си, срязах портокала на две и стиснах камата в едната си ръка, правейки се, че уж я прибирам. Почнах да смуча едната половина.

„Зад теб е, върви между двама източняци. Не са с него, тъй че не се притеснявай. Приближава. Извадил е оръжие… сега!“

Обърнах се рязко и запратих портокала по него. В същото време Лойош го удари по ръката с ножа, а Роуца излетя от рамото ми и го нападна в лицето с ноктите си. Ножът му падна в пръстта на улицата и той отстъпи. Лойош го накара да се обърне и камата ми се заби в гърба му чак до дръжката. Той изкрещя и падна на колене. Извадих друга кама, сграбчих го за брадичката, срязах му гърлото и пуснах ножа. След като вече не можеше да крещи, някой местен го направи вместо него, при това много успешно.

Заобиколих сергията с плодове, като се стараех очите ми да не срещнат нечий поглед, шмугнах се между две сгради и Лойош и Роуца се върнаха при мен. Кръстосахме на зигзаг още няколко улици, после се отбих в една кръчма, където намерих вода, за да измия портокала и кръвта от ръцете си. Мразя ръцете ми да са лепкави.

По обед навлязохме в Южна Адриланка, с бандите млади мъже, облегнати на фасадите на сградите — оглеждаха минувачите и търговците, излезли да хапнат пред дюкяните си. Обичайната храна бе хляб, който топяха в нещо в дървена паница, като в същото време стискаха бутилка между коленете си. Малко се поотпуснах, тъй като не забелязвах преследвачи, и започнах да живея с чувството, че тук всичко е нормално, макар че да пукна, ако знаех защо.

„Разбираш ли какво става тук, Лойош?“

„Не съм сигурен, шефе. Много е потайно някак“.

Продължих да вървя, общо взето към района с новия щаб на хората на Кели. Забелязах някаква група от десетина източняци, мъже и жени, които притичаха покрай мен. На лицата им се четеше странна смесица от решителност, увереност и страх. Не, не точно страх, по-скоро нервност. Двама от тях стискаха саморъчно направени пики, друг държеше голям кухненски нож, останалите бяха без оръжие. Зачудих се къде отиват. Неизвестно защо, сърцето ми заби по-бързо. Все едно се настрои с онова, което забелязвах несъзнателно.

„Очакват да стане нещо, шефе. Сякаш всеки надушва, че нещо предстои“.

„Мисля, че си прав, Лойош. Чудна работа“.

Недалече от новия щаб имаше малък парк, с форма на диамант, с издигната в единия край арка. Казваше се „Изхода“, което, мисля, имаше нещо общо с пристигането на маси източняци в Адриланка. Имаше няколко полуизсъхнали дървета, езерце с мътна вода и водорасли, неподдържана трева и бурени, и няколко пътеки, които кръстосваха през тях. Прекосих Изхода по една пътека, която водеше до малко възвишение близо до арката. Спрях се там за малко и загледах.

Орда от двайсетина момчета и момичета, повечето на девет-единайсет години, усърдно превръщаше околните дървета в копия. Вече бяха натрупали камара от петдесетина, като трудът им беше много изрядно разпределен: едни сечаха клоните, други ги кастреха и скъсяваха, трети белеха кората, четвърти ги оглаждаха и лъскаха, а последната група им поставяше железни върхове. Всички деца бяха мръсни, но на повечето като че ли им беше много забавно.

Имаше няколко, които се трудеха с мрачна решимост, сякаш смятаха, че са ги включили в много важни дела, но повечето, особено тези, които сечаха клоните, изглеждаха просто уморени.

Погледах ги още малко и изведнъж ме осени важността на това, което виждах. Не беше толкова в това, че правеха оръжия, колкото, че го правеха систематично. Някой ги беше вкарал в тази дейност и им беше обяснил как да го правят. Да. Някой.

Тръгнах отново, вече по-бързо, но не стигнах до щаба им. Все още бях на половин миля от него, когато се натъкнах на един от стражевите постове. Само че не се виждаше нито един златен плащ; вместо това гъмжеше от мъже и жени, повечето източняци, но успях да различа и няколко текла, всички въоръжени, всички с жълти превръзки на челата. Стояха до кабинката на стражите, усмихваха се и поздравяваха всеки, който се доближеше до тях.

Намръщиха се на джерегските ми цветове, но се оказаха разговорливи. Попитах:

— Какво означава превръзката на главата?

— Означава — отвърна ми една жилава жена на средна възраст, — че тук вече пазим ние. Установихме контрол.

— На какво? — попитах.

— На тази част от града.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана?

— Групи за натиск — отвърна тя все едно, че това обясняваше всичко.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, джерег. И по-добре се разкарай оттук.

Трябваше или да я послушам, или да почна да избивам източняци. Продължих си по пътя.

„Това не ми харесва, шефе. Трябва да се махнем оттук“.

„Още не, Лойош“.

Духна вятър и понесе миризма, която не можах да свържа с нищо определено. Бях я помирисвал някога и асоциациите не бяха приятни. Но от какво беше?

„Коне, шефе“.

„Това било значи! Къде са?“

„Там, вляво. Не е далече“.

Не беше далече. На първата пресечка, и проклетите зверове бяха повече, отколкото бях виждал събрани на едно място след конната източняшка войска при Стената на Гробницата на Барит. Но този път вместо да ги яздят, бяха впрегнати в големи коли — шест или седем коли, струва ми се — а колите бяха натоварени с големи сандъци. Реших, че са от транспортите, които идваха редовно в Южна Адриланка да карат храни и си тръгваха още рано на заранта. Необичайното беше, че са толкова много.

Приближих и попитах един от работниците какво става. Той също се озъби, като видя цветовете на дрехите ми, но отвърна:

— Държим под контрол Южна Адриланка. Сега разнасяме прокламации в другите части на града.

— Прокламации? Дай да видя една.

Той сви рамене и извади един лист от сандъка. Прокламацията беше грижливо изписана с печатен шрифт и гласеше, на много беден и лишен от въображение език, че източняците и текла от Южна Адриланка отказват да допуснат групите за натиск в града и настояват за освобождаването на задържаните им водачи, и че се вдигат „като един“, за да вземат управлението в свои ръце от ръцете на тираните, и т.н. и т.н.

Тъкмо там, докато натоварените с прокламации коли потегляха, започна да ме обзема чувството за нереалност — чувство, което все повече се усилваше, когато се отдалечих и видях, проснато и изоставено в прахта на улицата, тялото на драгар, издъхнал от много рани и облечен в златния плащ на стражата Феникс.

Много по-късно, в къщичката на едно източняшко семейство, където бях пренощувал, намерих малкия памфлет на Мария Параческ „Сива дупка в града“ — описание на онези няколко дни в Южна Адриланка. Докато го четях, го преживях отново; но нещо повече, започнах неволно да кимам и да си казвам: „Да, това е вярно“ и „Това си го спомням“, докато тя описваше отряд пиконосци на Малък пазар и имперската гвардия, вървящи в редици по двайсет по Лихварско авеню, пожара на зърнената борса и други събития, на които всъщност бях свидетел. Ако намерите този памфлет, прочетете го и ако ви хареса, вмъкнете тук описанията на всяко събитие, което плени въображението ви. Защото преди да го прочета, всъщност не помнех всички тези неща.

Помня смехове и писъци, които се сливаха, сякаш се превръщаха в части на една и съща грандиозна музика, макар да бяха раздалечени на часове. Помня миризма на изгоряло зърно и как погледнах ръцете си и видях, че са покрити с пепел. Помня как стоях в една задна уличка, встрани от пътя на маршируващия батальон стражи на Феникс, и почуквах със счупената дръжка на брадва по стената на някакъв склад. По дръжката на брадвата имаше кръв, но не знам как беше попаднала в ръцете ми и дали аз самият я бях окървавил.

Мария Параческ, която и да е тя, беше съумяла да придаде смисъл на всичко това, да подреди събитията и да ги свърже логично. Тогава аз не можах, тъй че няма да се преструвам, че го мога сега. Явно вдигналите се на бунт източняци и текла всъщност печелеха, до края на втория ден на въстанието, третия от новата година, когато моряците на Белия рид оттеглиха подкрепата си за бунтовниците и позволиха на Четвърта морска гвардия да направи десант, който премахна обсадата на Имперския дворец. Но от мястото, където се намирах, така и не можах да схвана разликата между победата и загубата, чак до последния момент, когато по улиците тръгнаха орки, помитайки всеки, който им се мернеше пред очите. При това чак по-късно разбрах, че Имперският дворец е бил щурмуван и че е бил под обсада в продължение на часове.

Помня, че в един момент осъзнах, че бях останал по улиците на Южна Адриланка през целия ден, и помня ранната вечер на същия ден, когато сякаш целият град нададе писъци, но когато ровя в паметта си като в сандъче от кедрово дърво, в което съм изгубил нещо, не мисля, че съм видял нещо повече от дребни схватки по улиците, дори в най-тежките моменти. Настъпваше внезапна тишина, край мен притичваха няколко души, след това се чуваше дрънченето на метал в метал или на метал в дърво, писъци, долавях ужасната воня на изгоряла човешка плът, толкова подобна и така различна от миризмата на печено месо.

Дали по някое време съм нанесъл удар за „моите хора“? Не помня. Питал съм Лойош, но той помни още по-малко; само че ме молеше непрекъснато да се махаме, на което аз все му отвръщах, че още е рано. Знам, че няколко пъти се опитах да се свържа с Коути, но тя не приемаше.

По някаква причина едва когато касапницата започна — а аз дори не съзнавах, че е касапница — се сетих за дядо. Бързо закрачих по улиците, като много смътно осъзнавах, че вървя покрай телата на източняци, мъже, жени и деца. Благодарен съм, че мога да си припомня много малко от всичко, което сигурно съм видял. Знам, че по едно време се подхлъзнах в нещо и едва не паднах, и чак по-късно осъзнах, че е било кръв, изтичаща от посеченото тяло на някаква старица, което все още мърдаше.

От време на време се натъквах на улични боеве, но повечето подминавах отдалече. В един момент се натъкнах на патрул от четирима драгари в златни плащове. Спрях и те също спряха. Видяха, че съм източняк, видяха също, че съм джерег, и предполагам, че това ги озадачи. Не знаеха как да постъпят с мен. Погледнаха двата джерега на раменете ми и рапирата на хълбока ми. Казах:

— Е? — И те свиха рамене, и продължиха по пътя си.

Пламъците видях, докато все още бях на миля или повече от дюкяна на дядо ми. Затичах. Първото нещо, което видях, щом се приближих, беше пламналата постройка срещу дюкяна му, както и малката бакалия до нея. Когато се приближих достатъчно, за да подуша миризмата на горящи зеленчуци, видях, че дюкянът на дядо още си стои, и въздъхнах облекчено. После видях, че цялата предна стена липсва, и сърцето ми падна в петите.

Приближих и първото, което видях, бяха труповете на трима стражи. Нямаше никакво съмнение кой ги е убил — всеки имаше малка кръгла рана точно над мястото, където един драгар или човек държи сърцето си. Влетях вътре и щом го видях най-спокойно да почиства рапирата си, едва не се разревах от облекчение.

Той вдигна глава и каза:

— Трябва да се махаш, Владимир.

— А?

— Трябва да се махаш оттук. Веднага.

— Защо?

— Бързо, Владимир. Моля те.

Погледнах през рамо към труповете, погледнах дядо и казах:

— Някой се е измъкнал, а?

Той сви рамене.

— Никога не съм могъл да убивам жени. Тая слабост я имаме от това, че сме човеци.

— Извадил си късмет, че не е била магьосничка — казах.

— Може би. Но не остава много време. Трябва да се махнеш веднага.

— Ако дойдеш с мен.

Той поклати глава.

— Аз няма къде да ходя. Ще те намерят.

Прехапах устна.

— Може да се намери едно място. Почакай.

„Мороулан. Смешно говорещи Господарю на дракони. Драгарски вещере. Държателю на Чернопрът. Мороулан. Мороулан!“

„Кой?… Влад?“

„Да“.

„Къде си? Добре ли си? Целият град…“

„Знам. В самата гмеж съм, но всичко е наред. Моля ви за убежище, лорд Мороулан. За себе си и за дядо ми“.

„Дядо ти? Какво се е случило?“

„Стражи на Феникс са се опитали да му подпалят дюкяна. Той им е попречил“.

„Разбирам“.

„Къде си сега?“

„В Имперския дворец, но скоро ще си тръгвам“.

„Какво правиш там?“

„Готвех се да защитя Императрицата, ако се наложи. Но обсадата беше вдигната“.

„Обсада?“

„Твоите източняци, Влад“.

„О. Кой е с теб?“

„Алийра, Сетра“.

„Сетра? Това трябва да е предизвикало доста вълнение“.

Той се изкиска. „Жалко, че не можа да го видиш. А с теб какво става? Всичко наред ли е?“

„Колкото до въстанието, да, но си имам джерегски неприятности. Затова имам нужда от убежище“.

„Май си спомням за един друг джерег…“

„Да, и аз. Но нямаме време, Мороулан. Може пак да дойдат златни плащове и…“

„Добре, Влад. Давам ти убежище поне за седемнайсет дни. Може и завинаги. Също и за дядо ти, разбира се. Ще уведомя Тилдра“.

„Благодаря ти. До скоро“.

Обърнах се към Ноиш-па и казах:

— Уредено е. Можем да останем в Черен замък.

Той се намръщи.

— Какво е това?

— Един реещ се замък, Ноиш-па. Всъщност там е много приятно. Мороулан ще ти хареса. Той…

— Той е елф?

— Да, но…

— Не. Ще си остана тук.

Усмихнах се.

— Е, добре. Знам, че не мога да те накарам насила.

Той отиде и седна в един от столовете си. После се намръщи.

— Владимир, трябва вече да тръгваш.

— Не.

— Какво?

— Щом ти оставаш, оставам и аз. Ти също не можеш да ме накараш да тръгна насила.

— Но те ще се върнат повече.

— Така е. И с магьосници. Но и аз знам няколко трика.

— Владимир…

— Или двамата, или никой, Ноиш-па.

Погледна ме в очите, после по лицето му пробяга лека усмивка.

— Добре, Владимир. Заведи ме в този замък на елфа.

— Приготви се да ти прилошее, Ноиш-па.

— Защо?

— Телепортните магии го правят това на човеците. Не знам защо.

— Е, добре. — Той взе Амбрус, познайника си, и огледа за последен път дюкяна си. — Да тръгваме веднага, тогава.

Прегърнах го през раменете и се съсредоточих върху двора на Черен замък. Когато образът се изчисти, привлякох от силата, оформих я и усетих познатия гърч в корема си. Южна Адриланка изчезна, а стените около двора се появиха реално, точно като картината в ума ми.

Ноиш-па изглеждаше пребледнял от гаденето, но иначе му нямаше нищо. Погледах го в лицето, докато се съвземаше бавно, по-бавно и от мен, и видях как започна да осъзнава размера на двора, земята долу под нас, а после — символите по стените и огромната двукрила врата на четиридесет стъпки пред нас.

— Как може този елф да знае Изкуството? — попита той.

— Той е доста необикновен за драгар — отвърнах.

След като дядо се посъвзе, пристъпихме към портата и тя се отвори. Лейди Тилдра се поклони учтиво и каза:

— Лорд Владимир, толкова сме облекчени, че сте в безопасност, и така се радваме, че ще останете с нас. И вие, сър — вашият внук ни е разказвал толкова много за вас и с такъв възторг, че почти се бояхме да се надяваме на честта да ни зарадвате с присъствието си някой ден. Безкрайно се радваме, че най-сетне дойдохте, въпреки съжалението ни за преживените несгоди, които ви принудиха да предприемете това пътуване. Моля, бъдете добре дошли. Аз съм Тилдра.

Какво да я правиш? Тя е от дома Исола, в края на краищата.

Дядо я зяпна, отвори и затвори уста, после се ухили широко и каза:

— Харесваш ми.

И мисля, че за пръв път видях лейди Тилдра искрено трогната.

Тя ни въведе в замъка.

— Лорд Мороулан помоли да го изчакате в библиотеката. Бихте ли ме последвали?

Ноиш-па изглеждаше възхитен от великолепието на Черен замък. Вървяхме по мраморните коридори и нагоре по широкото стълбище. Амбрус също се озърташе, сякаш се мъчеше да запомни аварийния изход. Почти виждах как Ноиш-па си отбелязва наум да проучи различните статуи, картини и псиотпечатъци, покрай които минавахме. Лейди Тилдра с готовност щеше да се спира и да го остави да ги разгледа, и с радост щеше да му разказва техните истории и да му описва накратко биографиите на творците, но аз имах ужасна нужда най-после да седна.

Библиотеката на Мороулан всъщност представлява голям комплекс от стаи, тъй че беше от полза да ни покаже в коя да отседнем. Сигурно това, че книгите му не бяха подредени по теми или по заглавия, а основно според дома на всеки автор, говори нещо било за него, било за драгарите въобще. Останахме да го чакаме в най-голямата стая, която беше, естествено, пълна с книги, писани от Господари на дракони.

Тъкмо бяхме седнали и лейди Тилдра тъкмо започваше да налива виното, когато той влезе. Двамата станахме и се поклонихме, но той ни махна да седнем. Поклони се дълбоко на дядо и се изправи тъкмо навреме, та Лойош да кацне на рамото му. Роуца прелетя до Амбрус, който й изсъска, а след това се остави да го оближе по муцуната, което ме изненада.

Всички седнахме отново и лейди Тилдра ни наля вино, като първата чаша подаде на дядо. Казах:

— От името на моя дядо ти благодарим, Мороулан. Ние…

— Това го остави — прекъсна ме той. — Разбира се, че сте добре дошли тук за толкова дълго, колкото пожелаете да останете. Но знаеш ли за Коути?

Ръката ми замръзна с чашата пред устните ми. Поставих я внимателно на масата.

— Какво?

— Пак е арестувана. Този път по изричната заповед на Императрицата. Обвинението е измяна на Империята. Влад, очаква я екзекуция.

Четиринадесети урок
Основи на измяната

Усетих погледа на дядо, но не го погледнах. Само казах:

— Обявен ли е процес?

— Не. Зерайка казва, че ще изчака, докато свършат неприятностите.

— Неприятности? Така ли го нарича?

— Да.

— Разбирам. Ноуратар предприела ли е нещо?

— Още не. Тя командва войски. Казва, че…

— Командва войски? В града?

— Събира сили за нахлуване в Грийнери.

— Е, това поне е облекчение.

— Защо?

Поклатих глава. Щеше да е трудно да му го обясня.

— Какво си чул за това, което става?

Той сви рамене.

— Безредици. Бях в Имперския дворец по време на втория щурм и по време на обсадата, така че знам най-вече за ставащото там, но чух това-онова за останалото. Според Зерайка нещата ще са под контрол до утре заранта.

— Под контрол — повторих. Погледнах към Ноиш-па, но този път той гледаше настрани.

— Да — продължи Мороулан. — Сетра е установила ред в…

— Сетра! Сестра Лавоуд!?

— Сетра Младшата.

— Как е станала командващ?

— Бригадният на стражата на Феникс вчера си подаде оставката, заради някакъв спор с Императрицата. Не знам подробностите.

— Може да не му е харесала идеята да се изколят хиляди безпомощни източняци.

— Безпомощни? Влад, ти слушаш ли ме? Имаше щурмове на Имперския дворец. Бяха го обсадили. Те всъщност заплашваха Императрицата…

— О, я стига. Могла е да телепортира когато си поиска.

— Не това е важното, Влад. Да се заплашва светостта на…

— Можем ли да сменим темата?

— Ти попита — сопна се той.

— О, да. Съжалявам. — Лойош долетя на рамото ми и ме близна по ухото. — А с войната какво ново?

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш?

— Искам да разбера как мога да измъкна Коути. Първото, което трябва да знам, е какво става с Императрицата, за да мога да реша как да се опитам да й повлияя. Не е ли логично?

Изглеждаше стъписан. Допускам, че не беше очаквал от мен такъв начин на разсъждение. После каза:

— Е, добре. Императрицата продължава да се опитва да събере нашественическа флота, за да нападне съюза Грийнери и Елди.

— Да се опитва?

Той се намръщи.

— Една специална част отплава от Адриланка за Северен пристан, в подготовка за нападение на Грийнери, но самата тя бе атакувана от бойни кораби на съюза и три наши са потънали. Не знам колко са големи, нито какви са щетите, но… защо се усмихваш?

Защо ли се усмихвах?

Отпих от виното, без да усетя вкуса му. Империята никога не ме беше интересувала; в смисъл, тя си беше тук и аз живеех в нея, без да й обръщам внимание. Дори навечерието на войната не беше събудило у мен някакви особени чувства по отношение на това кой се надявам да спечели конфликта. Но сега осъзнах, че искам Империята да бъде уязвена. Много исках да бъде уязвена. Ужасно щеше да ми хареса, ако Империята се прекатуреше, колкото и да бе невъобразимо. Исках да видя как Глобусът се търкаля потрошен по земята. Исках да видя могъщия дворец, с неговите сребърни колони и със стените му, облицовани с черен мрамор, стаите му, в които можеха да живеят по десет източняшки семейства, изгорен до основи.

Спомнях си само откъслечни картини от последните два дни в Южна Адриланка, но по лицата на хората имаше изражения, които ще помня, докато съм жив, и ако единственият начин да бъде облекчена болката бе рухването на Империята, значи исках точно това. В един живот, над който властваха омрази, тази омраза беше нова. Може би точно това бе изпитвала Коути през цялото време. Сигурно едва сега можех да я разбера.

Отхвърлих настрана всякакви мечти за рухналата Империя — такива мечти нямаше да спечелят освобождаването на жена ми. Всъщност най-добре щеше да е, ако намерех начин да…

Ако можех…

— Няма нищо — отвърнах. — Но мисля, че знам как да спася Коути.

Дядо ме изгледа остро. Мороулан каза:

— О?

— Смяташ ли, че си готов да ми помогнеш? Ще ми трябва също така помощта на Алийра и, струва ми се, на Сетра. А вероятно и на Деймар.

— Какво си наумил?

— Ще обясня, когато се съберем всички. Да речем, тази вечер. Но съм длъжен да те предупредя, че ще е опасно.

Той ме изгледа с презрение. Все едно, казах го само за да го подразня.

— Ще ти помогна — заяви Мороулан.

— Благодаря.

Чак сега дядо ми проговори:

— Владимир, пак ли ще пътуваш през приказната земя?

— Моля?

— Да пътуваш през приказната земя, както направихме двамата, за да дойдем тук.

— О? Да. Така предполагам.

Той кимна замислено и се обърна към Мороулан.

— Виждам, че практикувате Изкуството.

— Да — каза Мороулан. — Аз съм вещер.

— Случайно да разполагате с принадлежности, които мога да използвам? Моите ги загубих всички.

— Разбира се — каза Мороулан. — Ще поръчам на Тилдра да ви заведе в работилницата ми.

— Благодаря — каза дядо.

Мороулан кимна вежливо.

— Алийра е тук. Да се свържа ли със Сетра и Деймар?

— Да — отвърнах му. — Да започваме.

След няколко минути той съобщи, че всички ще се съберем на вечеря, при което ми оставаше да убия няколко часа. Дадох си сметка, че съм ужасно уморен, и помолих лейди Тилдра да ме заведе до някоя от стаите за гости. Целунах дядо по бузата, поклоних се на Мороулан и тръгнах, леко залитайки, към отредените ми покои.

Преди да заспя, се свързах с Крейгар и рекох:

„Мой човек, какви са новините от центъра на джерег?“

„Ти, Влад“.

„Разправяй“.

„Още три оферти, всички отказани. Дали щяха да бъдат отказани, ако някой знаеше къде си, не знам“.

„Окей. Имаш ли информацията, която поисках?“

„Да, разбира се. И някой знае, че я събирам“.

„Така ли?“

„Предложиха ми двайсет хиляди, за да те убедя да я събираш сам“.

„Двайсет хиляди? Що не ги взе?“

„Не мислех, че ще мога да те навия, без да събудя подозренията ти“.

„Хм. Може би си прав. Можеш ли да ми я пратиш по куриер в Черен замък?“

„Лесна работа“.

„Добре. Някакви, хм, вълнения в нашия район?“

„Нищо сериозно. Общо взето, събитията ни подминаха. Извадихме късмет“.

„Да“. В главата ми забълбукаха образи като текла на панаир, но се постарах да не им обръщам внимание. Не му беше времето да мисля за това. Може би никога нямаше да му дойде времето да мисля за това, но сега бях уморен.

„Как са нещата откъм теб?“ — попита Крейгар.

„Отиват към развръзка“.

„Добре. Дръж ме в течение“.

„Ще те държа. Кажи на куриера да помоли да ме събудят, когато пристигне“.

„Ясно. До скоро виждане, Влад“.

„Не разчитай на това, Крейгар“. И преди да е успял да попита какво означава това, вече бях заспал.

Пратеникът на Крейгар се оказа твърде бърз, за да се наспя достатъчно, но двата часа сън, както и клавата, предложена ми от лейди Тилдра, щом се събудих, ми осигуриха достатъчно добра форма за момента. Седях в леглото, отпивах клава и прелиствах пачката документи, съдържащи всички по-важни подробности от живота и личните навици на Боралиной.

Беше поредният член на съвета, стигнал дотам благодарение на това, че се е оказал на подходящото място, когато Зерайка се върнала с Глобуса и сложила край на Междуцарствието. Смятаха го за добър в уреждането на компромиси между съперници, но самият той компромиси не правеше. Беше направил няколко доста гадни неща, за да си осигури позицията, и оттогава репутацията му го пазеше. Не бяха известни никакви опити за покушение върху живота му, а навиците му не показваха, че се притеснява ужасно от подобни неща. От друга страна, знаеше, че съм тръгнал след него, което означаваше, че ще е костелив орех.

Но пък, от трета страна, имаше си любовница, тъй че можеше да се окаже доста лесно. Няколко недели, за да се нагласят нещата, и нямаше да е проблем. Но разбира се, аз не разполагах с няколко недели, за да го оправя. След няколко недели нямаше да разполагам с организация. Все пак може би щеше да е възможно да го направя по-бързо. Можех да направя същото, каквото бяха направили на мен, да наглася всичко пред жилището на любовницата му и да чакам да се появи. Не е много професионално, не е от сигурните неща, които обичам, но можеше и да се получи.

Поклатих глава. Работата с Коути беше по-спешна. Притеснявах се, че можеше да не доведе до освобождаването й, дори да се получеше, и ме притесняваше, че ако нещата тръгнат на зле, работата с Боралиной ще остане недовършена. А исках да му го върна на този кучи син. Обмислих нещата и продължих да ги обмислям, докато се обличах, след което ги избих от ума си. Всяко нещо по реда си.

Предната трапезария, с огромните й стъклени прозорци с изглед към двора на замъка, с черните столове и маса и висящите месингови лампи едва можеше да побере Мороулан, Алийра, Сетра, Деймар, Ноиш-па и моя милост. Деймар този път се държеше много прилично; в смисъл, седеше в стола между Мороулан и Сетра, вместо да се рее кръстосал крака из стаята, какъвто навик имаше. Дядо ми явно се чувстваше неловко; съмнявам се някога в живота си да е бил в задушевна компания с толкова много драгари, но полагаше всички усилия да изглежда спокоен. Когато опита от яхнията с базиански пипер, се усмихна удивен и повече не му се налагаше да се преструва. Мороулан му отвърна с усмивка.

— Внукът ви даде рецептата на готвача ми.

— Надявам се, че не е пропуснал нищо — отвърна Ноиш-па.

Алийра я опита деликатно и каза:

— Е, какъв е планът? Братовчед ми — посочи Мороулан, може би заради Ноиш-па, — каза, че ще бъде възбуждащо.

— Да — казах аз. — Ще сложим край на войната.

— Това ще е приятно — каза Деймар.

— Боя се, че ти не влизаш.

— Така ли?

— Освен, разбира се, да ни вкараш там.

— Къде?

— В Грийнери.

— Искаш да ходим в Грийнери? — попита Мороулан. — Обясни.

— Камъните Феникс предотвратяват псионичната комуникация и спират магията. Деймар успя временно да се справи с първото и допускам, че с помощта на Сетра би могъл да се справи и с второто за достатъчно време, за да ни прехвърли там. Вероятно дори и да ни върне обратно.

— Кога?

— След като ги принудим да подпишат мир.

— Как?

— Това го остави на мен. Твоята работа е да ме опазиш жив достатъчно дълго, за да се докопаме до подписания мир.

Това бе посрещнато с дълго мълчание, след което Мороулан каза:

— Струва ми се, че трябва да се обсъдят няколко неща.

— Моля.

— На първо място, аз не извършвам убийства.

— Никакъв проблем, аз съм по тази част. Ако искаш да убиеш някого, спокойно можеш да го предизвикаш на дуел, ако това ще те удовлетвори повече.

— Значи признаваш, че имаш намерение да убиеш краля?

— Не. Но и не го изключвам.

— Хм. На второ място, не можем да сме сигурни, че Деймар и Сетра ще успеят. Империята няколко пъти е опитвала да извърши такъв пробив и не е успявала. Какво те кара да мислиш, че този път ще успеем?

— Няколко неща — казах аз. — Първо, ние вече знаем за камъните Феникс. Второ, знаем, че Деймар вече е успял веднъж, макар и в ограничена степен. Трето, разполагаме със Сетра Лавоуд. — Тя се усмихна и ми кимна признателно.

— Много рисковано ми звучи — каза Мороулан.

— Сетра?

— Струва си да опитаме — отвърна ми тя. — Достатъчно добре ли познаваш Грийнери?

— Имам едно достатъчно добре маркирано място за телепорт, ако това имаш предвид.

— Не знам дали ще е достатъчно. Ще ни трябва стабилен, подробен образ на мястото, спомени на всичките пет сетива.

— Хм. Имам идея за това. Остави ме да помисля.

— Добре — каза Сетра.

— Друго какво? — обърнах се към Мороулан.

— Откъде си сигурен, че ако успеем, Империята наистина ще освободи Коути?

Свих рамене.

— Не знам. Тепърва работя върху това. Имам няколко идеи. Ако не се осъществят, зарязваме целия план. До утре ще знам.

— Струва ми се — каза Мороулан, — че влагаш твърде много надежди в цялата работа. Надяваш се, че ще можем да пробием през камъните Феникс. Надяваш се, че ще можем да наложим мир с Грийнери. Надяваш се, че след това ще можем да се измъкнем. Надяваш се, че Императрицата ще ти бъде достатъчно благодарна, за да освободи Коути.

— Изрази го много точно.

Помълчахме няколко мига, след което той каза:

— Пиши ме вътре.

— Звучи забавно — каза Алийра.

Сетра кимна, а Деймар сви рамене. Ноиш-па ме изгледа съсредоточено, след което продължи с храната. Зачудих се какво ли си мисли. Може би си беше спомнил как му казах, че мразя драгарите, а сега, когато се бях оказал в беда, при кого бях дошъл за помощ? Съвсем уместно, между другото. Познавах ги от дълго време, бяхме преживели с тях какво ли не. Просто изобщо не мислех за тях като за драгари — бяха приятели. Как можех да…

— Кога ще го направим? — попита Мороулан.

Обърнах се към Сетра и я попитах:

— Колко време ще ви е нужно на двамата с Деймар, за да се подготвите?

— Най-малко до утре. Няма да знаем със сигурност, докато не започнем да оглеждаме проблема.

— Добре. Значи, ориентировъчно, утре следобед. Ако не сте готови дотогава, ще видим. Междувременно ще трябва да прескоча до вкъщи и да доведа едно лице.

— Кого?

— Ще ви го представя. Барабанист е.

— От Грийнери? — възкликна Сетра.

— Да.

— Смяташ, че ще помогне?

— Ако е шпионин, което е възможно, ще го направи с удоволствие. Ако не е — може и да откаже.

— Ако е шпионин…

— Което е без значение за това, което се опитвам да направя.

— Добре тогава — каза Мороулан и поръча да поднесат десерта: пресни плодове със сладка сметана. Той пристигна и си го изядох, но не помня какъв беше вкусът. След вечерята се погрижих дядо ми да се настани колкото може по-добре, огледах отново бележките на Крейгар, след което излязох на двора на Черен замък.

„Лойош, двамата с Роуца си отваряйте очите на осем“.

„Знам, шефе. Не ми харесва всичко това. Чакат те само да…“

„Знам. Дамата ти как се справя?“

Роуца помръдна на дясното ми рамо и ме близна по врата. Съсредоточих ума си върху едно място точно срещу жилището ми и се телепортирах там. Щом пристигнахме, Лойош и Роуца излетяха от раменете ми и захвърчаха наоколо.

„Няма никой, шефе“.

„Комплименти за Роуца. Мисля, че се учи бързо“.

„Има си добър учител. Ти добре ли си?“

„Поне не избълвах вечерята си. Остави ми една минута и стойте нащрек“.

„Готово“.

След като се пооправих, се прибрах в жилището си. Имах късмет — Айбин беше там и нямаше убийци.

— Как си бе, човек?

— Горе-долу. Искаш ли да ми помогнеш?

— За какво?

— Да прекратим войната.

— Звучи чудесно. Какво трябва да направя?

— Идваш с мен и се оставяш на един да прочете ума ти, докато си спомняш всичко, което можеш, за онова място на Грийнери, където се срещнахме.

— Става.

— Ще трябва да си свалиш талисмана, докато го правиш.

— Какво? О, това ли? — Той опипа камъка Феникс на шията си и сви рамене. — Няма проблем.

— Добре. Ела с мен.

— Само за момент.

Взе си барабана и застана до мен. Огледах жилището си — чудех се дали ще го видя пак — и телепортирах направо оттам, защото все още не се чувствах в безопасност.

Айбин зяпна Черен замък с искрено удивление.

— Къде сме?

— В дома на Мороулан е’Дриен, от дома на Дракона.

— Хубаво замъче.

— Мда.

Лейди Тилдра го поздрави като стар приятел и той се ухили до уши. Заведох го в библиотеката и го запознах с всички. Айбин се държеше приятно и или не разбра, или му беше все едно коя е Сетра Лавуод, да не говорим за Алийра и Мороулан. Те, от своя страна, бяха учтиви с него, а след това лейди Тилдра го заведе до стаята му. Аз намерих своята стая и спах почти четиринайсет часа.

Късно на другата заран намерих Мороулан в работилницата му — показваше разни неща на Ноиш-па. Самият аз неволно зяпнах към вратата, водеща към кулата с прословутите прозорци. Мороулан ме забеляза, но не зададе въпроси. Каза обаче нещо друго:

— Имах официален емисар от дома Джерег.

— О?

— Бях помолен да те предам.

— Ясно. Ще го направиш ли?

Той изсумтя и попита:

— Какво толкова си им направил, Влад?

— Всъщност нищо. Въпросът е какво си мислят, че ще направя.

— Какво е то?

— Че ще убия една важна клечка.

— Ще го направиш ли?

— Само в случай, че се измъкнем успешно от Грийнери. Нали знаеш, всичко по реда си.

— Разбира се. А Империята?

— За това ще се погрижа след няколко мига.

— Мога ли да помогна?

— Вероятно. Можеш ли да уредиш Императрицата да ме приеме?

— Разбира се. Кога?

— Сега.

Той ме зяпна и устата му се размърда беззвучно. После се съсредоточи и помълча около две минути. Беше интересно да се опитвам да сглобя късчетата от разговора по израженията, преминаващи по лицето му. Той поклати два пъти глава, сви веднъж рамене, а веднъж лицето му се изкриви във физиономия, която така и не можах да разгадая. Накрая отвори очи и каза:

— Очаква те.

— Великолепно. Можеш ли да ми уредиш телепорт?

— На двора.

— Благодаря.

Хвърлих последен поглед към вратата, усмихнах се на Ноиш-па, който вече се беше залисал в някаква вещерска работа, и започнах дългата си разходка — надолу и в кръг, пак нагоре и през библиотеката. Усмихнах се широко на лейди Тилдра, което я остави малко озадачена, мисля, после излязох на двора, където един от магьосниците на Мороулан ме поздрави чинно и ме отпрати на площада пред Имперския дворец, резервиран за тези, които пристигат чрез телепортация.

Когато влязох в същинския дворец, стомахът ми вече се беше поуспокоил, но бездруго почти не го забелязах, тъй като умът ми препускаше бясно. Поведоха ме през коридори и покрай тераси и ненатрапващи се стражеви постове, и най-сетне влязохме в тронната зала, с масивния й седемнайсетстранен купол и прозорци от цветно стъкло. На влизане забелязах между придворните и граф Софта и му хвърлих една широка усмивка. Веждите му се събраха, но иначе лицето му си остана безизразно.

Поклоних се на Нейно величество. Сърцето ми туптеше от възбуда, а мозъкът ми пращеше от идеи.

— Добре дошли, баронет Талтош.

— Добре заварили, ваше величество. Нещо против да си поговорим?

Очите й се разшириха и чух как придворните ахнаха. Но тя каза:

— Не, разбира се. Елате с мен. — И ме поведе зад трона си.

Стените бяха все така бели и без украса, но този път, за моя изненада, за малко щях да я задмина. По някаква причина вече не изпитвах такова благоговение към нея, като предишния път; дали беше заради душевното ми състояние, заради последните събития или заради двете — не знам.

Тя каза:

— Дошли сте да помолите за жена си или за да укорите своята императрица заради действията й спрямо източняците?

— И за двете, ваше величество.

— Нито едното, нито другото ще ме трогне, баронет. Съжалявам, тъй като, честно казано, ми допадате. Но да се заплашва Империята е нещо непростимо и това е единственият ми отговор и по двете теми.

— Ваше величество, аз имам, от една страна, предложение, а от друга — информация.

Тя ме изгледа накриво, едновременно с насмешка и с любопитство.

— Продължете.

— Позволете ми, ваше величество, да започна с няколко въпроса. Мога ли?

— Можете.

— Знаете ли защо гражданите се разбунтуваха?

— Причините са много, баронет. Групите за натиск, едно необходимо зло по време на война. Мерките, оправданите мерки, предприети срещу безотговорното насилие, в което се ангажираха. Определени, достойни за съжаление условия, в които живеят.

— Да — казах аз. — Но нека обсъдим безотговорното насилие. Дали кланетата — използвам думата напълно съзнателно, ваше величество, защото си бяха точно това — дали кланетата щяха да са необходими, ако гражданите не се бяха ангажирали в това, което наричате „безотговорно насилие“?

Тя помисли и каза:

— Вероятно не.

— Е, в такъв случай нека допуснем, че не са гражданите тези, които са вдигнали във въздуха стражевия пост в Южна Адриланка. Подозирам — както и за още няколко подобни действия, — че го е направил един джерег, който е искал тези източняци да бъдат смазани.

Тя спря и ме изгледа.

— Имате ли доказателство?

— Собствените му думи, че го е направил.

— Ще се закълнете ли в това?

— Под Глобуса.

Тя закрачи отново.

— Разбирам. — Оставих й време да го обмисли. След малко тя продължи: — Съзнавате ли, че ако наистина се закълнете, съгласно закона, ще трябва да го направите публично?

— Да.

— Така че организа… — извинете — вашите приятели и вашият дом ще знаят, че сте предали въпросното лице?

— Да.

— И сте готов да го направите?

— Да.

— Кога?

— Щом се върнем в тронната зала, ваше величество.

— Добре. Длъжна съм обаче да ви заявя, че колкото и да е трогващо това, и колкото и да ме разгневява, то не освобождава вашата жена от отговорността, че е повела бунт.

— Точно тук се вмества моето предложение, ваше величество.

— Нека го чуем в такъв случай.

— Ваше величество, аз лично ще осигуря мир с Елди и Грийнери, без никакви щети за Империята и без никакъв риск за вас, ако вие освободите жена ми.

Тя отново спря и ме зяпна. После закрачи отново.

— Какво ви кара да мислите, че можете да направите това?

— Имам идея какво искат те и защо започнаха войната, и смятам, че мога да го уредя.

— Кажете ми.

— Не, ваше величество.

Отново поглед накриво, последван от гърлен смях.

— Можете ли да я убедите да престане да подстрекава Южна Адриланка, да не говорим за останалата част от града или останалата част от страната?

— Вероятно не.

Тя кимна и захапа долната си устна — жест, който никак не подхожда на императрица. После каза:

— Добре, милорд. Да, ако успеете да направите това, което казвате, ще освободя жена ви.

— И нейните приятели?

Тя сви рамене.

— Едва ли мога да освободя един, без да освободя всички. Да, ако се закълнете публично, под Глобуса, че насилието е било съзнателно причинено от един джерег, и ако лично сключите мир с Грийнери и остров Елди, който няма да ни струва нищо, ще освободя и нея, и съучастниците й.

— Добре. Благодаря ви, ваше величество.

Тя отново спря и ме пипна по рамото. Глобусът над нея побеля. Забеляза, че го гледам, и каза:

— Това, което казвам, не се запомня.

— О!

— Лорд Талтош, знаете ли, че организацията ще ви убие, ако им измените?

— Вероятно — отвърнах. — Поне със сигурност ще се опитат.

Тя поклати глава. Глобусът върна розовия си оттенък и Императрицата ме поведе обратно към тронната зала, където обяви, че ще последва клетвена декларация под Глобуса.

Дворът мълчеше и гледаше. Глобусът закръжи над главата ми и се приготви, все едно как го правеше, да отличи истината от лъжата. Изрекох обвинението си много внимателно, така че да не останат никакви съмнения за истинността или за вината. През цялото време, докато говорех, не откъсвах очите си от граф Софта, който много упорито се стараеше да запази лицето си безизразно.

А аз му се усмихвах.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Бруст Феникс (4)

Метаданни

Данни

Влад Талтош

Информация

История

Сваляне / Връзки

ВТОРА ЧАСТБизнес съображения

Шести урокОтношения с непосредственото началство I

Седми урокДържавни въпроси I

Осми урокОтношения с непосредственото началство II

Девети урокЗавързване на приятелства I

Десети урокЗавързване на приятелства II

Единадесети урокДържавни въпроси II

Дванадесети урокУмения по оцеляване за начинаещи

Тринадесети урокУмения по оцеляване за напреднали

Четиринадесети урокОснови на измяната

Стивън Бруст
Феникс (4)

ВТОРА ЧАСТ
Бизнес съображения

Шести урок
Отношения с непосредственото началство I

Седми урок
Държавни въпроси I

Осми урок
Отношения с непосредственото началство II

Девети урок
Завързване на приятелства I

Десети урок
Завързване на приятелства II

Единадесети урок
Държавни въпроси II

Дванадесети урок
Умения по оцеляване за начинаещи

Тринадесети урок
Умения по оцеляване за напреднали

Четиринадесети урок
Основи на измяната