Агата Кристи
Трагедия в три действия (7)

Глава втора
Изчезналият иконом

Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт седяха в кабинета на полковник Джонсън. Началникът на полицията беше едър, червендалест човек с войнишки глас и сърдечно държане.

Той бе посрещнал мистър Сатъртуейт с неприкрито удоволствие и явно се радваше, че се запознава със знаменития Чарлз Картрайт.

— Жената много обича да ходи на театър. Тя е — как им казват американците? — от запалянковците. Да — запалянковци. Аз самият обичам хубавите пиеси — хубавите, приличните, а какви неща се поставят напоследък на сцената — пфу!

Сър Чарлз, признаващ правотата му в случая — той никога не бе поставял „дръзки“ пиеси, — отговори подобаващо с целия си непринуден чар. Когато споменаха целта на посещението си, полковник Джонсън прояви пълна готовност да им каже всичко, което можеше.

— Ваш приятел, а? Много лошо… много лошо. Да, той се ползваше с големи симпатии тук. Говореха се много хубави неща за санаториума му, а и всички смятаха сър Бартолъмю за прекрасен човек, за първокласен представител на своята професия. Добър, великодушен, обичан от всички. Никой не би очаквал, че може да бъде убит такъв човек — а изглежда, че действително е било убийство. Няма никакви указания за самоубийство, а пък изключено е да е било случайност.

— Аз и Сатъртуейт току-що се връщаме от чужбина — каза сър Чарлз. — Прочетохме във вестниците само откъслечни и непълни сведения тук-там.

— И, естествено, искате да знаете всичко за случая. Добре, аз ще ви разкажа точно как стои въпросът. Според мен няма никакво съмнение, че икономът е човекът, когото трябва да търсим. Той бил нов човек — постъпил у сър Бартолъмю само преди две седмици и веднага след престъплението изчезнал — сякаш се изпарил. Това изглежда малко подозрително, нали? А, какво?

— Нямате ли представа къде е отишъл?

Естествено руменото лице на полковник Джонсън поруменя още повече.

— Ще си помислите: небрежност от наша страна. Откровено казано, действително изглежда така. Естествено, този човек беше под наблюдение — както всеки друг. Отговори на въпросите ни напълно задоволително — посочи лондонското бюро, което му намерило тази работа. Предишният му работодател бил сър Хоръс Бърд. Говореше много вежливо, никакви признаци на паника. И изведнъж — изчезна, и то като се има пред вид, че къщата беше под наблюдение. Четох конско евангелие на хората си, но те се кълнат, че са си отваряли добре очите.

— Много интересно — каза мистър Сатъртуейт.

— Независимо от всичко друго — произнесе сър Чарлз замислено — постъпката му изглежда страшно глупава. Той е знаел, че никой в нищо не го подозира. А като бяга, сам привлича вниманието върху себе си.

— Точно така. Но няма надежда да се изплъзне. Разпространили сме описанието му. Залавянето му е въпрос само на дни.

— Много странно — каза сър Чарлз. — Не го разбирам.

— О, причината е съвсем ясна. Загубил е самообладание. Изведнъж е подушил каква е работата.

— Как е възможно човек, който е имал самообладанието да извърши убийство, да няма самообладание да си кротува след това?

— Зависи. Зависи. Аз познавам престъпниците. Повечето са страхопъзльовци. Той е помислил, че е заподозрян, и е офейкал.

— Проверихте ли достоверността на сведенията, които е дал за себе си?

— Естествено, сър Чарлз. Това е в реда на нещата. Лондонското бюро потвърждава показанията му. Той имал писмена препоръка от сър Хоръс Бърд, който го хвалел много. А самият сър Хоръс е в Източна Африка.

— Значи, препоръчителното писмо е фалшифицирано?

— Точно така — потвърди полковник Джонсън, усмихвайки се лъчезарно на сър Чарлз, като учител, поздравяващ умен ученик. — Разбира се, ние телеграфирахме на сър Хоръс, но ще мине известно време, докато получим отговор. Той е на сафари^[1].

— Кога е изчезнал човекът?

— На сутринта след смъртта. На вечерята присъствал лекар — сър Джослин Кембъл, — доколкото разбрах, нещо като токсиколог; той и Дейвис (местният доктор) стигнали до единодушно заключение и нашите хора бяха повикани незабавно. Още същата вечер разпитахме всички. Елис (така се казва икономът) се прибрал в стаята си, както обикновено, а на сутринта вече го нямаше. Леглото му беше непобутнато, значи, не е спал в него.

— Измъкнал се е под прикритието на мрака?

— Изглежда. Една от поканените дами, мис Сътклиф, актрисата… сигурно я познавате?

— Да, много добре.

— Та мис Сътклиф ни подсказа една идея. Тя смята, че този човек се е измъкнал от къщата през някакъв таен ход. — Полковникът се изсекна смутено. — Напомня историите на Едгар Уолъс^[2], но изглежда, че е имало такова нещо. Сър Бартолъмю много се гордеел с него. Изходът му излиза сред някаква разрушена зидария на около половин миля от къщата.

— Наистина това е твърде правдоподобно обяснение — съгласи се сър Чарлз. — Само че… отде ще знае икономът, че съществува такъв ход?

— Да, там е въпросът. Жената винаги е казвала, че слугите знаят всичко. Изглежда, че е права.

— Доколкото разбрах, отровата била никотин — вметна мистър Сатъртуейт.

— Точно така. Според мен, много необикновено средство. Сравнително рядко се употребява. Зная, че ако човек е страстен пушач, какъвто бил например докторът, положението се усложнява още повече. Тоест може да си е умрял естествено от отравяне с никотин. Само че, разбира се, в случая смъртта е настъпила твърде внезапно.

— Как е поел отровата?

— Не знаем — призна полковник Джонсън. — Тук именно ще бъде слабото място на следствието. Според медицинските данни тя трябва да е била погълната само няколко минути преди смъртта.

— Както подразбирам, пиели са порто?

— Именно. Може да се помисли, че отровата е била в портото; но не е била там. Анализирахме чашата му. В тази чаша е имало порто и само порто. Останалите винени чаши бяха празни, разбира се, но те се намираха на една табла в кухненския килер, неизмити, и в нито една от тях нямаше нещо подозрително. Що се отнася до яденето, той е ял същото, както всички други. Супа, писия на скара, фазан с пържени картофи, шоколадено суфле, препечен хляб с хайвер. Готвачът му бил при него от петнайсет години. Не, наглед няма начин да му се даде отрова, и все пак в стомаха му се намери. Заплетена работа.

Сър Чарлз се извърна към мистър Сатъртуейт.

— Същото — каза той развълнувано, — точно същото, както преди.

След това се обърна извинително към полицейския началник:

— Трябва да обясня. В къщата ми в Корнуол имаше смъртен случай…

Полковник Джонсън явно се заинтригува.

— Мисля, че съм чувал за това. От една млада дама… мис Литън Гор.

— Да, тя беше там. Значи, ви разказа за случая.

— Да, разказа ми. Държеше много на своята хипотеза. Но, знаете ли, сър Чарлз, тази хипотеза ми се вижда твърде неиздържана. Тя не обяснява бягството на иконома. Да не би случайно и вашият човек да е изчезнал?

— Аз нямах човек… само една камериерка.

— Ами ако е била преоблечен мъж?

При мисълта за елегантната и очебийно женствена Темпъл сър Чарлз се усмихна.

Полковник Джонсън също се усмихна извинително.

— Просто като идея — каза той. — Не, мога да заявя, че не вярвам твърде на хипотезата на мис Литън Гор. Доколкото съм осведомен, в случая умрелият е някакъв стар свещеник. Кой би пожелал да премахне един стар свещеник?

— Тъкмо това е озадачаващото — каза сър Чарлз.

— Мисля, че е просто съвпадение, в което сигурно сам ще се убедите. Повярвайте ми, икономът е виновникът. По всяка вероятност закоравял престъпник. Жалко, че не можем да намерим отпечатъци от пръстите му. Накарахме дактилоскопа да претърси цялата му спалня, а също и кухненския килер, но нямахме късмет.

— Ако е бил икономът, каква ще е била подбудата му според вас?

— Това е, разбира се, едно от затрудненията ни — призна полковник Джонсън. — Човекът може да е постъпил там с намерение да краде и сър Бартолъмю вероятно го е хванал.

Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт премълчаха вежливо. Полковник Джонсън като че ли сам чувствуваше неправдоподобността на това предположение.

— В същност човек може да теоретизира, колкото си ще. Щом поставим Джон Елис под ключ и разберем кой е той и дали е минавал по-рано през ръцете ни… хм, подбудата ще стане ясна като бял ден.

— Предполагам, че сте преглеждали книжата на сър Бартолъмю?

— Естествено, сър Чарлз. Обърнахме голямо внимание на тази страна на въпроса. Трябва да ви представя на груповия началник Кросфийлд, който се занимава със случая. Много кадърен човек. Изтъкнах му и той веднага се съгласи с мен, че е възможно професията на сър Бартолъмю да има някаква връзка с престъплението. Лекарят знае много професионални тайни. Всички книжа на сър Бартолъмю бяха грижливо подредени и описани — секретарката му мис Линдън ги прегледа заедно с Кросфийлд.

— И нищо ли не се намери?

— Нищо показателно, сър Чарлз.

— Не липсваше ли нещо от къщата — сребърни прибори, скъпоценности или нещо от тоя род?

— Абсолютно нищо.

— Кои точно са били гостите?

— Имам списък… но къде се е дянал? Аха, мисля, че е у Кросфийлд. Трябва да се срещнете с Кросфийлд; в същност аз го очаквам всеки момент да се яви на доклад — чу се звънец, — вероятно това е той.

Груповият началник Кросфийлд беше едър, солиден на вид човек, не твърде разговорлив, но с много живи сини очи.

Той отдаде чест на началника си и бе представен на двамата посетители.

Ако мистър Сатъртуейт беше сам, навярно трудно щеше да се оправи с Кросфийлд. Кросфийлд не можеше да търпи джентълмени от Лондон — любители, които идват с „идеи“. Случаят със сър Чарлз обаче беше съвсем друг. Груповият началник Кросфийлд благоговееше като дете пред магията на сцената. Той бе гледал два пъти сър Чарлз да играе и възторгът, че вижда в плът и кръв този герой на театъра, го предразположи толкова дружелюбно и го направи толкова разговорлив, че повече не би могло да се желае:

— Аз съм ви виждал в Лондон, сър, да, виждал съм ви. Бяхме с жената. „Дилемата на лорд Ейнтрий“ — така се казваше пиесата. Седях в най-задната част на партера… а салонът беше претъпкан… наложи се два часа да стоим на опашка. Но жена ми беше непримирима. „Трябва да гледам сър Чарлз Картрайт в «Дилемата на лорд Ейнтрий»“ — вика. Беше в театър „Пел-Мел“.

— Само че — каза сър Чарлз, — както ви е известно, аз вече съм се оттеглил от сцената. Но в „Пел-Мел“ още ме знаят по име. — Той извади една визитна картичка и написа на нея няколко думи. — Следващия път, когато прескочите с мисиз Кросфийлд към града, дайте това на касата и ще получите две от най-хубавите места.

— Ще ви бъда много благодарен, сър Чарлз… крайно благодарен. Жена ми страшно ще се развълнува, като й кажа.

След това груповият началник Кросфийлд стана като восък в ръцете на бившия актьор.

— Случаят е много особен, сър. Никога досега в цялата си практика не съм се натъквал на отравяне с никотин. Доктор Дейвис също не помни такова нещо.

— Аз пък все си мислех, че това е някакво заболяване, резултат от прекалено пушене.

— Откровено казано, и аз мислех същото, сър. Но докторът казва, че в чисто състояние този алкалоид представлява безцветна течност и че няколко капки от нея са достатъчни, за да убият почти моментално човека.

Сър Чарлз подсвирна.

— Силна работа.

— Точно така, сър. И все пак, както ще забележите, има много широко приложение. Употребява се като разтвор за пръскане на рози. И, разбира се, може да се извлича от обикновения тютюн.

— Рози — повтори сър Чарлз. — Но къде съм чувал…

Той свъси вежди, после поклати глава.

— Ще докладвате ли нещо ново, Кросфийлд? — запита полковник Джонсън.

— Нищо определено, сър. Имаме сведения, че нашият човек, Елис, е забелязван в Дъръм, в Ипсуич, в Балъм, в Ландс Енд и десетина други места. Това е най-важното, което успяхме да пресеем, останалото не заслужава внимание. — Той се обърна към другите двама: — Щом се разпространи описанието на човек, търсен от полицията, веднага го виждат навсякъде из Англия.

— Какво е описанието на човека? — попита сър Чарлз.

Джонсън взе един лист.

— Джон Елис, среден ръст — приблизително метър и осемдесет, леко прегърбен, прошарена коса, малки бакенбарди, тъмни очи, дрезгав глас, липсва един зъб на горната челюст, което личи, когато се усмихва, без особени белези или характерни черти.

— Хм — промърмори сър Чарлз. — Много неопределен, като се изключат бакенбардите и зъбът, а първите той трябва вече да е обръснал, пък и на усмивка не може да се разчита.

— Бедата е там, че хората не са наблюдателни — каза Кросфийлд. — Едва успях да измъкна едно съвсем мъгляво описание от прислужничките в абатството. Винаги е така. Един и същ човек описват като висок, слаб, нисък, дебел, със среден ръст, набит, тънък — дори на петдесет души не може да се намери един, който да си служи, както трябва с очите.

— Убеден ли сте вътрешно, господин началник, че Елис е престъпникът?

— Ако не е, защо ще бяга, сър? Просто нелогично е.

— Това е трудността — произнесе сър Чарлз замислено.

Кросфийлд се обърна към полковник Джонсън и докладва за мерките, които се вземат. Полковникът кимна одобрително, а после поиска от груповия началник списъка на хората, които са били в абатството през нощта на престъплението. Той бе предаден на двамата нови разследвачи. Ето съдържанието му:

Марта Леки, готвачка.

Биътрис Чърч, старша слугиня

Дорис Коукър, младша слугиня

Виктория Бол, помощна прислужница

Алис Уест, камериерка

Вайълет Басингтън, кухненска помощничка

(Всички горепосочени работели при покойния от известно време и се ползват с добро име. Мисис Леки е там от петнайсет години.)

Глейдис Линдън — тридесет и три годишна, секретарка на сър Бартолъмю Стрейндж от три години, не може да даде никакви сведения за евентуалната подбуда.

 

Гости:

Лорд и лейди Идън, Кадоган скуер №187.

Сър Джослин и лейди Кемпбъл, Харли стрийт №1256.

Мис Анджела Сътклиф, Кентръл меншънс №28.

Капитан и мисиз Дейкърз, Сент Джонс хаус №3. (Мисиз Дейкърз се занимава с търговия чрез фирмата „Амброзайн, О.О.Д-во“, Брутън стрийт.)

Лейди Мери и мис Хърмайъни Литън Гор, Роуз котидж, Лумът.

Мис Мюриел Уилз, Ъпър Каткарт ройд №5, Тутинг.

Мистър Оливър Мендърз, „Спайър&Рос“, Олд Броуд стрийт.

— Хм — промърмори сър Чарлз. — Във вестниците е пропусната тази подробност за Тутинг. Излиза, че и младият Мендърз е бил там.

— Това е резултат от злополука, сър — каза груповият началник Кросфийлд. — Младият джентълмен блъснал колата си в една стена точно до абатството и сър Бартолъмю, който както подразбирам, малко се познавал с него, го поканил да пренощува там.

— Много непредпазливо от негова страна — подхвърли сър Чарлз шеговито.

— Вярно, сър — съгласи се груповият началник. — В същност, мисля си аз, младият джентълмен трябва да се е нафиркал, както се казва. Не мога да проумея как тъй се е натъкнал тъкмо на тая стена, ако е бил трезвен в момента.

— Предполагам, просто от приповдигнато настроение — каза сър Чарлз.

— Да, и аз мисля така, сър, приповдигнато от някоя и друга чашка.

— Е, много ви благодарим, господин началник. А вие, полковник Джонсън, имате ли нещо против да отидем да поогледаме абатството?

— Разбира се, че нямам нищо против, уважаеми сър. Макар че, боя се, едва ли ще научите там нещо повече от това, което мога да ви кажа.

— Има ли някой там?

— Само прислугата, сър — каза Кросфийлд. — Гостите се разотидоха веднага след дознанието, а мис Линдън се върна на Харли стрийт.

— Май не е зле да се видим с доктор… ъъ… Дейвис? — подхвърли мистър Сатъртуейт.

— Добра идея.

Взеха адреса на доктора и като поблагодариха сърдечно на полковник Джонсън за любезността му, си тръгнаха.