Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Three Act Tragedy [=Murder in Three Acts], 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Миндов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 66 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Xesiona (2008)
- Корекция
- nqgolova (2008)
- Корекция
- ultimat (2008)
- Допълнителна корекция
- gogo_mir (2012)
Издание:
Агата Кристи. Трагедия в три действия
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №27
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преводач: Борис Миндов
Рецензент: Красимир Машев
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Английска, I издание
Дадена за печат на 15.IV.1981 г. Подписана за печат на 15.VII.1981 г.
Излязла от печат месец август 1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1464
Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,89. Цена 1,50 лв.
Страници: 264. ЕКП 95366 21431 56–4–81
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч-820
© Борис Миндов, преводач, 1981
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981
c/o Jusautor, Sofia
© Agatha Christie. Three Act Tragedy
Collins Fontana Books, 1957
История
- — Добавяне
- — Корекции от gogo_mir
Глава девета
Мюриел Уилз
Ъпър Каткарт Роуд №5 в Тутинг наглед не подхождаше за дом на авторка на сатирични пиеси. Стаята, в която сър Чарлз бе въведен, имаше стени с доста мръсен цвят на овесено брашно и фриз от златни цветчета по горния ръб. Пердетата бяха от розово кадифе, виждаха се много фотографии и порцеланови кученца, телефонът беше свенливо закрит от една дама с плисирана пола, имаше множество масички и няколко месингови изделия с подозрителен вид, дошли от Далечния изток през Бърмингам.
Мис Уилз влезе в стаята толкова безшумно, че сър Чарлз, който в момента разглеждаше една смешно удължена кукла на палячо, лежаща напряко на канапето, не я чу. Тънкият й глас, който казваше: „Здравейте, сър Чарлз. Наистина голямо удоволствие е за мен“ — го накара да се обърне.
Мис Уилз беше облечена в широк моряшки костюм, който висеше печално на ъгловатото й тяло. Чорапите й бяха малко набрани и беше обута в лачени пантофи с много високи токчета.
Сър Чарлз се ръкува, прие цигара и седна на канапето до куклата. Мис Уилз седна срещу него. Светлината от прозореца падаше върху пенснето й, което леко проблясваше.
— Чудно, че можахте да ме намерите тук — каза мис Уилз. — Майка ми много ще се зарадва. Тя просто обожава театъра — особено романтичните пиеси. Често говори за оная пиеса, където бяхте принц в университет. Знаете ли, посещава дневни представления и яде шоколадени бонбони — такава си е. Много обича да ходи на театър.
— Колко мило! — каза сър Чарлз. — Нямате представа колко приятно е да бъдеш помнен. Но паметта на публиката е къса! — въздъхна той.
— Страшно ще се разчувства, като се запознае с вас — каза мис Уилз. — Мис Сътклиф идва тия дни и мама много се развълнува, като се запозна с нея.
— Анджела е била тук?
— Да. Тя поставя една моя пиеса, знаете: „Кученцето се смееше“.
— Разбира се — отвърна сър Чарлз. — Четох за нея. Много заинтригуващо заглавие.
— Радвам се, че сте на такова мнение. Мис Сътклиф също го харесва. То е нещо като модерна версия на детската песничка — пълна с празнословие и глупости: „Хей, тра-ла-ла, отидоха чинията и лъжицата.“ Разбира се, всичко се върти около ролята на мис Сътклиф — всички играят по свирката й, — такъв е замисълът.
Сър Чарлз се произнесе:
— Не е лошо. Светът днес прилича на нелепа детска песничка. И кученцето се смее, като гледа тая игра, а? — И си помисли изведнъж: „Няма съмнение, тази жена е Кученцето. Гледа и се смее.“
Светлината се отмести от пенснето на мис Уилз и той видя светлосивите й очи, които го наблюдаваха будно през стъклата.
„Тази жена — помисли сър Чарлз — има сатанинско чувство за хумор.“
А гласно каза:
— Можете ли да отгатнете какво ме е довело тук?
— Ами — каза мис Уилз лукаво — предполагам, че не е само да видите мен, клетницата.
Сър Чарлз долови за миг разликата между говоримата и писмената реч. На хартията мис Уилз беше остроумна и жлъчна, на думи — лукава.
— В същност Сатъртуейт ми втълпи тази идея — каза сър Чарлз. — Въобразява си, че е добър познавач на човешкия характер.
— Той е много наблюдателен — рече мис Уилз. — Бих казала, това му е нещо като хоби.
— И е дълбоко убеден, че ако е имало нещо, заслужаващо забелязване нея вечер в Мелфъртското абатство, вие щяхте да го забележите.
— Така ли каза?
— Да.
— Трябва да ви призная, че много се заинтригувах — произнесе мис Уилз бавно. — Знаете ли, никога дотогава не бях виждала убийство отблизо. Пишещата жена трябва от всичко да черпи материал, нали?
— Мисля, че това е всеизвестна аксиома.
— Затова, естествено — каза мис Уилз, — се стараех по възможност да забележа всичко.
Мис Уилз очевидно така обясняваше думите на Биътрис, че „си пъхала носа навсякъде.“
— Относно гостите ли?
— Относно гостите.
— И какво точно забелязахте?
Пенснето се помръдна.
— В същност не открих нищо… ако бях открила, щях да кажа на полицията, разбира се — додаде тя благонравно.
— Но все пак сте забелязали някои неща.
— Аз винаги забелязвам някои неща. Не мога иначе. Такава съм си. — Тя се изкиска.
— А какво забелязахте?
— Ами, нищо… тоест… нищо, което би било от значение за вас, сър Чарлз. Просто някои дребни неща за характера на хората. Аз намирам хората много интересни. Толкова типични, ако ме разбирате.
— Типични в какво отношение?
— По отношение на самите тях. Ох, не мога да ви обясня. Никога не умея да се изразявам.
Тя пак се изкиска.
— Перото ви е по-смъртоносно от езика ви — усмихна се сър Чарлз.
— Мисля, че не е много правилно да казвате „по-смъртоносно“, сър Чарлз.
— Мила моя мис Уилз, признайте, че перото в ръката ви е много безмилостно.
— Вие сте ужасен, сър Чарлз. Вие сте безмилостен към мен.
„Трябва да се измъкна от тази словесна престрелка“ — рече си сър Чарлз. А гласно:
— Значи, не сте открили нищо конкретно, мис Уилз?
— Не… не съвсем. Но имаше едно нещо. Нещо, което забелязах и трябваше да го кажа на полицията, само че забравих.
— Какво беше то?
— За иконома. Той имаше на лявата си китка нещо като тъмночервен родилен белег. Предполагам, че такова нещо може да влезе в работа.
— Действително много полезна работа. Полицията се мъчи всячески да намери следите на тоя човек. Откровено казано, мис Уилз, вие сте чудна жена. Нито една от слугините, нито един от гостите не спомена за такъв белег.
— Повечето хора не си служат с очите, както трябва, нали? — каза мис Уилз.
— Къде точно беше белегът? И какви размери имаше?
— Моля, подайте си китката… — Сър Чарлз протегна ръка. — Благодаря ви. Ето тук беше. — Мис Уилз сложи безпогрешно пръст на мястото. — Имаше приблизително размерите на шестпенсова монета и по форма приличаше на Австралия.
— Благодаря ви, напълно ми е ясно — каза сър Чарлз, като дръпна ръката си и смъкна маншета си.
— Мислите ли, че трябва да пиша на полицията и да разкажа за това?
— Разбира се. То може да бъде много ценно за издирването на човека. Дявол да го вземе — продължи сър Чарлз с чувство, — в детективските романи злодеят винаги има някакъв отличителен белег. Жалко, че действителният живот се оказва толкова изостанал.
— В романите обикновено е белег от рана — каза мис Уилз замислено.
— Родилен белег също върши работа — рече сър Чарлз. Изглеждаше детински доволен. — Бедата е там — продължи той, — че повечето хора са толкова неопределени. Нямат нищо, за което да се уловиш.
Мис Уилз го изгледа въпросително.
— Старият Бебингтън например — продължи сър Чарлз — беше необикновено банална личност. Много трудно се запомня.
— Ръцете му бяха твърде характерни — забеляза мис Уилз. — Бих казала, ръце на учен. Малко изкривени от артрит, но с много изящни пръсти и красиви нокти.
— Колко сте наблюдателна! Ах, но… разбира се, вие сте го познавали отпреди.
— Да съм познавала мистър Бебингтън ли?
— Да, доколкото си спомням, той ми каза това… но откъде каза, че ви познава?
Мис Уилз поклати решително глава.
— Грешите. Трябва да ме бъркате с някоя друга… или пък той ме бърка. Аз никога преди не съм го виждала.
— Сигурно грешката е моя. Мислех, че… в Гилинг…
Той я гледаше проницателно. Мис Уилз имаше напълно спокоен вид.
— Не — каза тя.
— Понякога не ви ли е хрумвало, мис Уилз, че той също може да е бил убит?
— Зная, че вие и мис Литън Гор мислите така… или по-право вие мислите така.
— О… а… ъ-ъ… какво мислите вие?
— Струва ми се невероятно — отговори мис Уилз.
Малко объркан от явната липса на интерес у мис Уилз към въпроса, сър Чарлз промени курса.
— Споменавал ли ви е сър Бартолъмю за някоя си мисиз де Ръшбриджър?
— Мисля, че не.
— Тя била пациентка в болницата му. Боледувала от нервно разстройство и загубване на паметта.
— Той споменаваше за някакъв случай на загубена памет — каза мис Уилз. — Разправяше, че можел да хипнотизира човек и да му възвърне паметта.
— Така ли? Интересно… дали това няма да се окаже важно?
Сър Чарлз се намръщи и потъна в размисъл. Мис Уилз мълчеше.
— Нямате ли какво друго да кажете? Нещо за някой от гостите?
Стори му се, че настъпи кратка пауза, преди мис Уилз да отговори:
— Не.
— За мисиз Дейкърз? Или за капитан Дейкърз? Или за мис Сътклиф? Или за мистър Мендърз?
Докато произнасяше всяко име, той я гледаше много внимателно.
По едно време му се стори, че пенснето трепна, но не беше сигурен.
— Боя се, че нищо не мога да ви кажа, сър Чарлз.
— А, добре! — Той стана. — Сатъртуейт ще бъде разочарован.
— Много съжалявам — произнесе мис Уилз надуто.
— Аз също съжалявам, че ви обезпокоих. Сигурно сте били заети с писане.
— Вярно.
— Нова пиеса ли?
— Да. Право да ви кажа, мислех да използвам като действащи лица някои от гостите на приема в Мелфъртското абатство.
— Ами ако ви съдят за клевета?
— Няма такава опасност, сър Чарлз, убедила съм се, че хората никога не могат да се познаят. — Тя се изкиска. — Не, ако, както споменахте преди малко, човек е наистина безмилостен.
— Искате да кажете, че всички ние имаме преувеличена представа за себе си и не виждаме истината, ако тя е достатъчно брутално изобразена. Аз бях напълно прав, мис Уилз, вие сте жестока жена.
Мис Уилз изхихика:
— Не бойте се, сър Чарлз. Обикновено жените не са жестоки към мъжете — освен, ако не е някакъв особен мъж, — те са жестоки само към другите жени.
— Значи, забивате аналитичния си нож в някоя нещастна жена. Коя? Хм, може би ще се сетя. Синтия не е обичана от представителките на своя пол.
Мис Уилз не каза нищо. Тя продължаваше да се усмихва — с някаква котешка усмивка.
— Сама ли пишете пиесата си, или я диктувате?
— О, пиша я на ръка и пращам да се преписва на машина.
— Трябва да си вземете секретарка.
— Може би. Още ли държите оная сръчна мис… мис Милрей ли беше?
— Да, още държа мис Милрей. За известно време беше отишла да гледа майка си в провинцията, но пак се върна. Много способна жена.
— Така мисля и аз. Струва ми се малко импулсивна.
— Импулсивна ли? Мис Милрей?
Сър Чарлз се облещи. Никога дори в най-смелите полети на фантазията си той не бе приписвал импулсивност на мис Милрей.
— Може би само от време на време — каза мис Уилз.
Сър Чарлз поклати глава.
— Мис Милрей е същински робот. Довиждане, мис Уилз. Простете ми за безпокойството и не забравяйте да съобщите на полицията за онова нещо.
— Белега върху дясната китка на иконома ли? Не, няма да забравя.
— Е довиждане… момент — дясната китка ли казахте? Преди малко чух лявата.
— Така ли? Колко глупаво от моя страна!
— И тъй, коя точно?
Мис Уилз свъси вежди и притвори очи.
— Чакайте да помисля. Бях седнала ей така… а той… ако нямате нищо против, сър Чарлз, подайте ми оная месингова чиния като че е поднос със зеленчуци. Отляво.
Сър Чарлз поднесе кованата месингова страхотия, както му бе заръчано.
— Зеле ли предпочитате, мадам?
— Благодаря ви — рече мис Уилз. — Сега вече съм напълно уверена. Беше на лявата китка, както казах първия път. Колко съм глупава!
Той каза „довиждане“ за трети път.
Когато затваряше вратата, се обърна назад. Мис Уилз не го гледаше. Тя стоеше там, където я бе оставил, вторачила очи в огъня, а на устните й беше изписана злорадна усмивка.
Сър Чарлз остана поразен.
„Тази жена знае нещо — рече си той. — Готов съм да се закълна, че знае нещо. А не иска да го каже… Но какво ли знае, дявол да я вземе?“