Мери Джо Пътни
Розата и херцога (29)

Глава 29

Ден двайсет и девети

Болката го прониза и го разбуди напълно. Лежа известно време неподвижно, опитвайки да прецени силата на пристъпа. Вечерта беше взел две таблетки и те му бяха помогнали да поспи малко, но ефектът им бе отминал.

Розалинд все още спеше, беше отпуснала ръка върху гърдите му и сгушила лице между рамото и врата му. Измъкна се бавно и подпъхна една възглавница под нея. През всичките мъчителни нощи напоследък се беше научил как да става от леглото, без да я събуди.

Спалнята беше студена, сякаш беше зима, а не есен. Започна да търси опипом в мрака вълнения си халат. След това, все така пипнешком, се промъкна до своята стая за обличане. Когато затвори вратата зад себе си, запали свещ. Това помещение се бе превърнало в негово убежище през дългите среднощни будувания, когато тялото му го предаваше и той искаше да скрие доказателството. Освен двата гардероба и тоалетката с кана и леген, в стаята беше сложен любимият му фотьойл и кана с прясно мляко върху масичката до него. Млякото бе изненадало пристигналия преди няколко дни от Ашбъртънското абатство Хъбъл. Верният камериер бе смъмрил Стивън като майка, задето бе избягал за толкова дълго от неговите грижи.

Херцогът изпи още една таблетка с чаша мляко. През някои дни прясното мляко беше единствената храна, коя то успяваше да задържи. Докато отпиваше от хладната течност, той дръпна завесата пред малкия прозорец. Скоро щеше да се зазори.

След няколко часа щеше да отведе Розалинд в Ричмънд, за да се запознае с баба си и другите свои роднини. Бе се възстановила донякъде от невероятните разкрития, направени по време на посещението им в Касъл Хаус. Макар погледът й да бе все още уплашен, младият мъж усещаше в нея нов вътрешен мир. Миналото може и да беше трагично, но поне не беше вече мъчителна тайна.

Знаеше, че няма да може да заспи преди хапчето да започне да действа. Намести се на фотьойла и изброи наум нещата, които му оставаше да свърши. Новото му завещание бе окончателно оформено. Всички дългове бяха платени, благотворителните му дейности — финансирани, Кърби Манър оставен на името на Розалинд. Всичко беше в безупречен вид за неговия наследник. След няколко дни щеше да бъде свободен да се прибере вкъщи, за да уреди нещата си и там.

Вече беше писал на Майкъл в Уелс с молба да се срещнат в абатството. Някои от нещата трябваше да свършат заедно. Освен това искаше да види брат си още веднъж, въпреки че срещата щеше да бъде изключително мъчителна и за двамата. Дори се замисли дали да не скрие истината за близката си смърт от него. Така щеше да спести много болка и на двамата. Познаваше обаче достатъчно добре Майкъл и бе наясно, че той нямаше нито да му благодари, нито да му прости, ако избере по-лесния начин.

Имаше ли някакъв шанс да се свърже с Клаудия? Беше й изпратил писмо, но то му беше върнато неотворено. Щеше да опита отново, но не изпитваше особено голям оптимизъм. Известно бе, че сестра му никога не променяше веднъж взетото решение.

Глождещата го до този момент болка изведнъж го проряза безмилостно. Дъхът му секна и чашата се изплъзна от безсилните му пръсти. Скочи от фотьойла и се устреми към легена за миене, като се надяваше, че ще стигне навреме. Не успя и се строполи на пода, в съзнание, но напълно безпомощен в лапите на безмилостната болка и гадене, докато почти празният му стомах опитваше да се освободи с безплодни напъни.

Постепенно гаденето отшумя, но парализиращата слабост остана. „Случи се. Везната натежа безвъзвратно от здраве към болест“ Затвори отчаяно очи. Вместо доскоро здравият мъж с редки неразположения, той се бе превърнал в умираща развалина и да се чувства сравнително във форма ставаше все по-голяма рядкост, изискваше огромна енергия и вече бе невъзможно да се поддържа дълго.

Дали щеше да успее да пътува до Ричмънд? Трябваше да го направи, тъй като Розалинд се нуждаеше от него при първата си среща със семейството на своята майка. Концентрира се върху тази мисъл, докато събра достатъчно сили, за да се завърти на колене. След това клекна, като трепереше от усилието, и най-сетне съумя да се изправи на крака, като се държеше за фотьойла. Отпусна се в тапицираната му мекота с надеждата, че слабостта му ще отмине.

Смъртта беше вече близо, почти толкова близо, че можеше всеки момент да се настани на отсрещния фотьойл и да подеме разговор. Какво ли представляваше смъртта? Рай и арфи? Ад и пламъци? Или просто забрава? Това бе най-голямата загадка наред с въпроса каква е целта на живота.

Предишния ден беше посетил лондонския си банкер. По пътя каретата бе минала покрай болницата „Сейнт Бартоломю“ — просторна, нечиста сграда, строена през дванайсети век. Беше се вторачил в нея, внезапно поразен от мисълта, че зад тези стени вероятно лежаха хора, чиито часове бяха преброени. Обзе го почти непреодолимо жела ние да извика на кочияша да спре. Искаше да влезе вътре и да попита някой умиращ нещастник какво вижда. Може би имаше такъв в това заведение, който знаеше отговора, беше наясно какво представлява смъртта и бе готов да сподели своите познания.

Би постъпил точно така, ако смяташе, че има някакъв шанс да научи истината. Подозираше обаче, че единствените, които я знаеха, вече не можеха да отговорят.

Междувременно силите му се възвърнаха донякъде. Направи върховно усилие, за да се върне в леглото и в обятията на Розалинд.

* * *

Денят беше слънчев и това й се стори добро предзнаменование. Розалинд стискаше ръката на съпруга си, докато каретата ги отнасяше към Ричмънд. Градът се намираше по течението на Темза, веднага след западните покрайнини на Лондон. Днес Стивън определено не изглеждаше добре. Беше разбрала, че е ставал през нощта, защото се събуди, когато той се върна в спалнята им, треперейки от студ. Притиснала се безмълвно до него и постепенно го стопли.

Но вече ставаше невъзможно да крие здравословното си състояние. Всеки, който го познаваше добре, щеше веднага да забележи колко е измършавял и колко мрачен е погледът му. Опита да потисне надигналия се в сърцето й гняв от несправедливостта на живота. Ако му позволеше да избухне дори веднъж, нищо чудно да не успее да го контролира повече.

Каретата мина през отворената желязна порта и пое по алеята, водеща към елегантна вила.

— Каква красива къща — възкликна младата жена, докато Стивън й помагаше да слезе.

— Очарователна — съгласи се той, докато изкачваха стълбите.

Вратата се отвори преди херцогът да бе успял да почука. Посрещна ги възрастен иконом и се поклони.

— Добре дошли, ваши височества — заяви със сериозно изражение той, но очите му блестяха от възбуда.

Розалинд се стегна. Една от ролите й бе на отдавна изгубена блудна дъщеря. Можеше да я изиграе отново.

Щом се озоваха във вестибюла, бяха приветствани от дребна, крехка на вид жена със съвсем бяла коса и фини черти. На устните й цъфтеше усмивка.

— Аз съм твоята баба, дете — рече тя. — Позволи ми да те погледам.

Лейди Уестли плесна дланта на младата жена с тънките си пръсти, докато правеше огледа. Интересът беше взаимен. Херцогинята се чувстваше огромна в сравнение със своята домакиня. Очевидно не от нея беше наследила високия си ръст.

Щом приключи огледа, лейди Уестли въздъхна доволно.

— Ана беше права, ти наистина приличаш много на София. Но не си съвсем като нея, разбира се. Ти си Розалинд.

Херцогинята се наведе и целуна бледата й, подобна на пергамент буза.

— Никога досега не съм имала баба — рече тя. — Не съм съвсем сигурна какво да правя.

Възрастната жена се засмя.

— Просто задоволи старческите ми желания. Аз използвах безсъвестно възрастта и общата си слабост, за да прекарам няколко минути насаме с теб. Все пак не всеки ден се сдобивам с нова внучка, особено такава прелестна и пораснала. — Обърна се към Стивън. — Срещали сме се един-два пъти, Ашбъртън, макар оттогава да са минали няколко години. Познавах майка ти. Диво момиче, но с добро сърце. Толкова се радвам, че сега си член на моето семейство.

При споменаването на майка му в очите на младия мъж се появиха присмехулни пламъчета, но затова пък поклонът му бе безупречен.

— Удоволствието е взаимно, лейди Уестли.

— По-добре да отиваме при другите, които изгарят от нетърпение да се срещнат с новата си братовчедка. По-малките смятат, че историята ти е доста романтична. — Възрастната вдовица направи физиономия, когато ги поведе към салона. — Още не са разбрали, че романтичните истории са най-ужасните.

Розалинд се засмя; определено започваше да харесва своята баба. Съпругът й отвори вратата към салона и само след миг тримата бяха заобиколени от малка група хора. Те очевидно бяха щастливи да се запознаят с един отдавна изгубен член на семейството.

Лейди Касъл пое представянето в свои ръце, а младата жена си даде сметка, че за първи път от най-ранното си детство нямаше нужда да доказва нищо. Мястото й тук беше осигурено по рождение. Това право се виждаше по лицата на хората около нея, в тяхната височина, костна структура и цвят на лицето, очите и косите. Тя се приближаваше към роднините си един след друг, като търсеше признаци за родство. Вуйчо й, лорд Уестли, беше едър, общителен човек. Дали тази черта не бе типична за семейство Уестли и не й бе предадена от майка й? А хубавата Касандра, която току-що бе завършила училище, можеше спокойно да мине за седемнайсетгодишната Розалинд.

Докато младата жена се смееше и разговаряше, като се стараеше да запомни имената на всички, болката от смъртта на родителите й оставаше все по-далеч в миналото. Беше преживяла нещастието от загубата на семейството. Днес откриваше радостта от неговото преоткриване.

* * *

Стивън стоеше отстрани по време на представянето и последвалия обяд. Днес беше денят на Розалинд и това бе късмет в нещастието, тъй като той самият нямаше енергия за изпълнението на централна роля. Херцогът отпиваше по малко от виното си и местеше храната из чинията, без да изпуска от очи своята сияеща съпруга. Когато дойдеше времето, тя можеше да разчита на подкрепата на повече хора. Като графиня по рождение и херцогиня по брак, щеше да бъде подсигурена във всяко отношение.

Замисли се отново за вероятността тя да се омъжи отново. Братовчед й Джеймс, наследникът на Уестли, изглеждаше така заслепен, че най-вероятно щеше да й направи предложение веднага, ако не беше вече омъжена. Младият Уестли изглеждаше приблизително на нейна възраст и имаше вид на добър човек.

Темата не беше от приятните. Огледа останалата част от групичката. Бабата на Розалинд седеше насреща му. Когато погледите им се срещнаха, тя каза:

— Ще трябва да ме придружите до градината веднага щом станем от масата, Ашбъртън. — Избледнелите й сини очи блеснаха. — Предимство на възрастта е, че мога да нареждам на най-красивия присъстващ мъж да ми прави компания и той не би се осмелил да откаже.

Стивън се засмя.

— Нямам желание да отказвам.

И това бе истина. Емоционалните семейни разговори го изморяваха. Една разходка в градината щеше да му се отрази добре.

Младата Касандра се спусна по стълбите, за да донесе на баба си шал. Като се върна, носеше също така бастун и предвождаше кучето на вдовицата, малко създание с пухкава козина и огромно достойнство. Херцогът размени усмивки със съпругата си през стаята. След това излезе с възрастната жена, последвана от невъзмутимото куче. Беше прекрасен октомврийски ден и слънчевата светлина позлатяваше жълтеещите листа на дърветата и есенните цветя.

Лейди Уестли се подпираше на бастуна си, а с другата ръка бе хванала над лакътя своя компаньон. Тръгнаха към градината, истинско богатство от растителни видове, която се спускаше постепенно към Темза. Умно направените извивки на пътеката я правеха да изглежда много по-голяма, отколкото беше в действителност. Въпреки напредването на есента навсякъде цъфтяха цветя в изобилие. Стивън впери изпълнения си с възхищение поглед в розите, засадени пред огряната от слънцето тухлена стена, и рече:

— Градината ви е прекрасна.

— Есента е нейният върхов сезон, струва ми се. Скоро студът ще убие повечето ми цветя. Листата ще окапят и от реката ще задуха мразовит зимен вятър. — Спря, за да откъсне една златна хризантема, и разсеяно завъртя стъблото й между пръстите си. — Съжалявам, че няма да бъда тук, за да видя пролетта. Преживях в тази къща половината си живот и всяка следваща пролет цветята са по-красиви от предишната.

— При някое от децата си ли ще отидете?

— О, не. Ще бъда мъртва — отвърна спокойно тя.

Все едно, че го прониза електрически ток.

— Няма как да знаете това.

— Има. — Погледна го. — И знам.

Решил, че тя се намира в подобно на неговото положение, младият мъж попита:

— Болна ли сте?

— Възрастта — отвърна простичко тя. — Тялото ми се износва, и напоследък — все по-бързо. Струва ми се, че щях да умра по-рано, но може би подсъзнателно съм очаквала появата на Розалинд.

Озоваха се сред полянка със стар каменен фонтан в средата. Лейди Уестли се загледа в смеещия се херувим, който изливаше водата от една ваза върху зеленясалото дъно.

— Няма по-голяма болка от тази да изгубиш дете — промълви едва чуто тя. — Човек никога не може да я преживее. Никога. Сега, когато срещнах Розалинд, все едно си върнах отново София.

Докосна хризантемата до устните си и я пусна във водата, до пухкавите стъпала на херувима.

Продължиха нататък по пътеката и той каза:

— Доколкото разбирам, приликата е силна, но Розалинд е живяла по доста по-различен начин от майка си.

— Когато си помисля как това сладко малко детенце е ровило в боклука за храна, кръвта ми се смразява. — Възрастната жена поклати глава — и додаде, вече по-спокойно: — И представи си само — една Уестли на сцената! Иска ми се да можех да я видя.

— Розалинд е доста прилична актриса, макар да й липсва страстният плам да играе, характерен за много артисти. — Усмихна се, като се сети за ролята й като Калибан. — След като тази идея не ви шокира до безпаметност, бихте останали много доволна от уменията й.

— Трудно е да шокираш човек на моята възраст — отговори със смях вдовицата. — Но макар това момиче да е водило много по-различен живот от майка си, в мига, в който я видях, разбрах, че притежава същата нежна душа.

— Никой не го знае по-добре от мен — съгласи се той. На следващата поляна имаше слънчева скамейка, от която се разкриваше добър изглед към реката.

— Нека поседнем за малко — предложи тя. — Тук е любимото ми място. Обичам да наблюдавам лодките и баржите.

Седнаха един до друг, а малкото куче се сви в краката на своята господарка.

— София беше най-малкото ми дете — обади се лейди Уестли. — Едва не умрях при нейното раждане. Може би това създаде специална връзка помежду ни. Въпреки че, честно казано, специална връзка ме свързва с всяко едно от моите деца. С Ана, най-голямата, която се суети като квачка около мен. И с Ричард, единствения ми син. Имах късмет с децата си.

Стивън изпита познатото съжаление за децата, които така и не бе имал.

— И те са имали късмет с вас. — Поколеба се дали да продължи. Отчаяно желаеше да проумее вярата и гордото примирение на своята събеседница. Не беше особено възпитано да пита такива неща една почти напълно непозната жена, но нямаше към кого другиго да се обърне. — Как може да бъдете толкова спокойна пред лицето на приближаващата смърт?

Тя го погледна леко изненадана.

— Смъртта е естествено следствие от живота. Нещо, което застига всеки един от нас, и съвсем не е лошо.

— Аз също умирам — заяви внезапно той. — Но ми липсва вашето философско спокойствие.

— Разбирам — отвърна възрастната жена. — Поучудих се малко, когато видях лицето ви по време на обяда. Гледате така, сякаш от останалите ви дели някаква особена стена. Доколко напреднало е заболяването?

Оцени невъзмутимостта й. Мнозина биха изгубили ума и дума от смущение при подобна вест.

— Много напреднало. В най-добрия случай ми остават седмици. Всеки следващ ден се усещам така, сякаш съм се отдалечил още малко от човешкия род.

— Розалинд знае ли?

Стивън кимна.

— Казах й, преди да се оженим. Напълно възможно беше да не приеме предложението ми, ако това означаваше да ме търпи години наред, но нямаше нищо против да изтрае компанията ми през малкото оставащо ми време.

— Глупости. Съвсем ясно е, че бракът ви не е по сметка. — Лицето й се развълнува видимо. — Смъртта е много по-трудна за млад човек като вас, който не е готов. И ще бъде изключително трудна за нея. Но смъртта не е краят. Двамата ще се видите отново.

Херцогът се взираше напрегнато в изражението й.

— Наистина ли го вярвате?

— Не го вярвам. — Усмихна му се спокойно. — Знам го.

— Откъде? — попита трескаво той. — Какво ви дава подобна убеденост?

— Може да не повярвате на отговора ми.

— Възможно е, но бих искал да го чуя.

Вдовицата тупна с изкривените си от артрита длани златната дръжка на бастуна, докато обмисляше какво да каже.

— Както вече стана дума, едва не умрях от родилна треска след раждането на София. Болката беше много силна и бях ужасена, защото чувствах как животът ми се изплъзва. И тогава внезапно открих, че не съм повече в тялото си, а летя край тавана. Помня как погледнах надолу към себе си и се изпълних с безкрайно съжаление за бедната нещастница върху леглото. И тогава чух, че някой вика името ми. Обърнах се и видях майка си, покойница от пет години. Повярвах на очите си едва когато ме прегърна. — Лейди Уестли присви устни. — Трудно е да се обясни, тъй като нямах тяло, но това бе истинска прегръдка. Тя ми липсваше много. Мама ме хвана за ръката и ме поведе към някаква изпълнена със светлина градина. Най-красивата градина, която съм виждала. — Възрастната жена обхвана с жест градината, сред която се намираха. — Оттогава опитвам да пресъздам онази градина, но това тук е само бледа нейна сянка.

Очарован и същевременно — невярващ, младият мъж попита:

— Какво стана после?

— Имаше и други хора, които познавах, всичките мъртви. Дойдоха, за да ме поздравят с добре дошла и да ми помогнат, ако съм объркана. — Усмихна се. — Напомняше най-хубавият бал, на който съм била в живота си, само че хиляди пъти по-хубаво. Докато се оглеждах, забелязах, че в средата на градината има нещо като кристален храм, който блестеше по-ярко от всичко останало. Обзе ме безкрайно желание да вляза, тъй като усещах излъчващата се оттам любов.

Изражението й стана замечтано, в очите й се появи копнеж.

— И влязохте ли в храма?

Тя премигна, върната отново в настоящето.

— Не. Чух детски плач и разбрах, че това е моето новородено. Внезапно се озовах в детската стая с дойката, която държеше пищящата ми дъщеря. — Лейди Уестли се усмихна. — Тогава не беше особено хубава, само едно червено лице и писъци. Но ме порази мисълта, че може да порасне без да познава майка си. Преминах през стената в съседната стая и видях Ана и Ричард свити в един ъгъл. Тя го галеше по гърба и го уверяваше, че „мама сигурно вече е по-добре“. Но тя също плачеше. — Кучето изскимтя и господарката му се наведе да го погали по главата, след което то замълча отново. — Тогава се озовах обратно в моята стая, все така непосредствено под тавана, представяш ли си. Съпругът ми, Джеймс, бе коленичил до леглото и ме държеше за ръката. Не казваше нищо, но по лицето му се стичаха сълзи. Никога не го бях виждала да плаче. — Вдигна поглед към Стивън. — Нашият брак бе по сметка, уреден от родителите ни. Но в крайна сметка се получи нещо много по-хубаво, което не може да се каже за повечето подобни бракове. Двамата се разбирахме чудесно. — И изведнъж лицето й се озари от дяволита усмивка. — Както в леглото, така и извън него. Но едва тогава разбрах, че Джеймс ме обича. Той не беше от хората, които рецитират поезия или говорят романтични слова. Но въпреки това виждах любовта в него. Тя светеше като фенер със същата светлина, която бях видяла в току-що напуснатата от мен градина. — Лейди Уестли сбра вежди. — Точно тогава разбрах, че мога да избирам. Можех да отида отново в градината или да се върна при семейството си.

Херцогът се взираше в лицето й, опитвайки да разбере.

— Със сигурност не ви е било трудно да изберете да се върнете при своя съпруг и децата.

— Може да не ви се вярва, но съвсем не беше лесно — промълви бавно неговата събеседница. — Никога не се бях чувствала толкова щастлива, така умиротворена, както в онази градина. Там ме чакаха любими хора и много неща за научаване. Но знаех, че моето семейство има нужда от мен, а градината щеше да ме почака. Посегнах с ръка да докосна Джеймс. Следващото, което помня, бе как се пробудих в леглото си, потна и трескава, и лекарят ми каза, че съм била в безсъзнание в продължение на три дни.

Стивън изпита убийствено разочарование.

— Значи всичко е било само сън.

— Казах ви, че няма да ми повярвате. — Вдовицата сви рамене. — Разказът ми наистина не звучи логично, но в тази градина общоприетото усещане за рационалност няма приложение. По-късно попитах съпруга си дали е седял до леглото ми, като ме е държал за ръката и е плакал. Лицето му придоби цвят на портвайн, но въпреки всичко той си призна. Трудно може да си обясните как съм видяла това, ако съм била в безсъзнание, освен ако наистина не съм се носила под тавана.

Не беше изключено да е бълнувала и по-късно да бе забравила, че е видяла съпруга си. Въпреки всичко историята бе прекрасна и носеше утеха.

— Съжалявали ли сте някога, че сте се върнали при тялото си? — попита младият мъж.

— Не може да се каже. Освен, може би, когато загубихме София. И отново преди десет години, когато почина Джеймс. — Усмихна му се сияйно. — Но скоро ще бъда с тях.

Може би наистина щеше да отиде при любимите си хора. Но ако ключът към тази прелестна градина беше вярата, Стивън беше обречен на вечен мрак.

Група облаци засенчи слънцето и въздухът изстина незабавно.

— По-добре да се прибираме преди да сте настинали — предложи херцогът. — Наследниците ви ще ме хвърлят в реката, ако не се грижа добре за вас.

Тя го изгледа с проницателност, която достигна като че ли до сърцевината на неговото същество.

— Не е нужно да ми вярваш. Пак ще откриеш съществуване отвъд този живот.

Той изпита болезнено желание да бъде убеден като нея, но желанието не беше достатъчно да създаде вяра.

— Надявам се, че сте права — отвърна мрачно Стивън. След това се изправи, приведе се и я целуна по бузата. — Но дори да не сте, за мен беше удоволствие да се запозная с вас, лейди Уестли. Не знам дали Розалинд прилича на майка си, но определено прилича на вас.

И това бе вярно. Но докато помагаше на вдовицата да стане и да оправи шала върху слабите си рамене, той осъзна, че не се бе приближил повече до отговорите на своите въпроси.