Мери Джо Пътни
Розата и херцога (15)

Глава 15

Да се омъжи ли? Тя го погледна безмълвно, изгубила способност да говори от изненада. Херцогът се усмихна тъжно и продължи:

— Няма да бъдем достатъчно дълго съпрузи, а и не ни свързва любов. Но затова пък има приятелство. — Погледът му се премести към полуразголената й гръд. — И определено — желание.

Смутена от напомнянето за собствената й страст, Розалинд седна и се заоправя, докато опитваше да си събере мислите.

— Това е… неочаквано.

Усмивката му стана по-широка и закачлива.

— Струва ми се, че правилните думи са: „Сър, това е толкова неочаквано.“

Актрисата се разсмя и отчасти преодоля изумлението си.

— Е, наистина е изненадващо. — Започна да маха полепналите по косите си сламки. — Действително ли искаш да се оженим?

Изражението му стана сериозно.

— Осъзнавам, че не е кой знае колко привлекателно да се жениш за умиращ мъж. Но ще има компенсации. Сами след няколко месеца ще се отървеш от мен. Няма да искам да бъдеш до мен до самия отвратителен край. Дори ще настоявам да заминеш. — Поколеба се за момент, преди да продължи. — Аз съм богат човек. Ще направя нужното, за да подсигуря финансово и теб, и твоето семейство.

Розалинд отпусна ръце и го загледа учудено. Дори така, както бе легнал на една страна, с полепнали по дрехите и косите сламки, той излъчваше властност. Джентълмен, при това, както бе заявил току-що сам — богат.

Очевидно си бе изгубил ума. Сериозно ли мислеше, че тя е толкова продажна, та да се омъжи за него само заради парите му? Че би приветствала радостно бързото си овдовяване? И че, ако се оженеха, щеше да се съгласи да я отпрати, за да не бъде до него в смъртния му час? Ако вярваше във всичко това, защо тогава, за Бога, я искаше за съпруга?

В този момент се сети за една възможна причина.

— Ако се надяваш да имаш наследник, ще те разочаровам — заяви без заобикалки тя. — Изглежда съм бездетна.

— Това няма значение. Моят брак продължи доста години, но нямахме деца. Причината може да се дължи в еднаква степен както на мен, така и на моята съпруга.

Трябваше да му се признае, че не винеше жена си, но Розалинд бе искрено озадачена. Пъстрото котенце, което се бе приближило при нея малко по-рано, сега се появи внезапно до тях, като се придвижваше внимателно с подскоци из сеното. Тя вдигна малкото създание и го постави в скута си.

— Щом не се надяваш за наследник, защо тогава ми предлагаш брак? Като актриса аз съм по-подходяща да бъда любовница, отколкото съпруга. Глупаво би било да позволиш една… една страстна прелюдия да замъгли здравия ти разум.

Стивън се надигна раздразнен.

— Близостта на смъртта прави глупави подобни светски съображения. Аз искам много от теб. Искам твоето време, твоята компания, твоето търпение и твоята страст. Най-многото, което мога да ти дам в замяна, е уважение. — Освен това трябва да прекарам известно време в Лондон, за да уредя делата си. По-лесно ще бъде да те взема с мен, ако сме женени.

— Ами брат ти, сестра ти и другите ти роднини? — възпротиви се младата жена. — Те със сигурност няма да одобрят подобен брак.

Той повдигна вежди.

— Аз съм главата на семейството. Те нямат право да съдят действията ми. Ако не одобряват, могат да вървят по дяволите.

Аристократичното му високомерие беше толкова подчертано, че актрисата за малко не се разсмя. Нищо чудно, че баща й даваше на Стивън само благороднически роли. Но…

— Ами ако не умреш? Докторите често грешат. Ще съжаляваш ли, че си взел жена под твоето социално понижение?

— Ще бъде нужно истинско чудо да се спася, а аз не вярвам в чудеса. — Погледна я съсредоточено. — Но ако това се случи, няма да съжалявам за избора си. А ти?

— Не, и аз няма да съжалявам — отвърна тихо тя.

Но все още не знаеше какво да му отговори. Деловото му държание нямаше нищо общо с изгарящата буйна страст, която ги бе сляла преди малко. Нито пък с любовта.

Тогава се вгледа в очите му и разбра. Ако той беше здрав, двамата нямаше да се срещнат никога и той едва ли би й предложил брак, дори ако по някаква странна случайност се бе влюбил в нея. Но сега бе изправен пред лицето на смъртта, беше самотен и уплашен, ала прекалено горд, за да го признае. Вероятно би предпочел да умре, отколкото да каже, че се нуждае от нея или от когото и да било друг. Сега обаче наистина се нуждаеше от нея.

С брутална яснота осъзна какво щеше да представлява бракът им. Известна радост и много повече тъга. Щеше да го наблюдава как си отива, без да му позволи да разбере колко силно я изтезаваше неговата мъка, тъй като така само щеше да увеличи товара му. Щеше да се наложи да влезе в неговия свят и да бъде силна без утехата на своето семейство. И въпреки подкрепата на Стивън, повечето му роднини и приятели щяха да я презират.

Една разумна жена би поблагодарила и би отказала. Една горда жена би се почувствала обидена от студения начин, по който бе направил предложението си.

Розалинд сведе поглед към котенцето и погали гърленцето му с показалец. Очевидно тя не бе нито горда, нито разумна. Вдигна глава и протегна ръка, после промълви:

— Да, ще се омъжа за теб.

Той стисна силно ръката й.

— Много се радвам. Ще направя всичко възможно да не съжаляваш.

Изписалото се по лицето му облекчение бе доказателство, че е направила правилния избор. Тя го обичаше и мисълта за близката му смърт бе истинска агония за нея. Но ако прекараха оставащото му време заедно, поне щеше да има някои щастливи спомени. И щеше да излъже, ако кажеше, че перспективата за финансова сигурност на родителите й й е безразлична.

Младата жена премина към по-практични въпроси:

— Като пътуваща актриса аз не принадлежа към никоя енория, затова вероятно ще трябва да отидем в твоя дом, за да се оженим.

— Няма да е нужно. Ще поискам да ми изпратят специално разрешение от Лондон. Няма да отнеме повече от… — Замисли се. — Три дни. Да речем четири, за по-сигурно. Какво ще кажеш да се оженим в сряда?

Розалинд премигна, малко изненадана от подобна припряност. Но наистина нямаше време за губене, а причините да се бърза бяха безброй.

— Съгласна съм.

Херцогът се намръщи, докато си връзваше шалчето на врата.

— Ще можеш ли да напуснеш трупата веднага, или ще трябва да изчакаме, докато баща ти намери заместничка?

Актрисата прехвърли в ума си репертоара на трупата.

— Ще се наложи да не играят две пиеси, докато се намери друга артистка, но моето заминаване няма да предизвика непреодолими проблеми. Женските роли са по-малко от мъжките.

— Добре. Ще ми се да имаме време за кратък меден месец преди да отидем в Лондон. — Изтърси с длан сламките от тъмния си редингот. — Пренебрегнах задълженията си, като останах толкова дълго с трупата. Не ми се прибираше.

Розалинд му се усмихна.

— Радвам се, че веднъж и ти пренебрегна задълженията си. Твоята компания бе голямо удоволствие за всички нас. — Погледът й попадна върху прозореца и видя колко високо е слънцето. — Божичко, трябва да се връщаме в хана. Татко ще помисли, че сме изядени от подивели агнета.

Стивън се изправи и й помогна да стане. Котенцето се вкопчи в рамото й; малките му ноктенца боцкаха като игли. Херцогът отдели внимателно малкото създание от дрехата й и го върна на майка му. Привлече младата жена в обятията си. Тази прегръдка нямаше нищо общо с трескавите целувки отпреди малко — тя бе спокойна и собственическа.

— Държа се като пълен егоист и дори не мога да почувствам вина — прошепна той.

Розалинд вдигна глава и се взря в лицето му. Бе отслабнал през последните седмици и това подчертаваше хубавите силни кости на лицето му.

— Защо да е егоистично да се ожениш? Всеки един от нас ще даде и всеки ще получи. Това е най-естественото нещо на света.

Стивън въздъхна и прокара върха на показалеца си по очертанията на ухото й.

— Надявам се, че си права.

Младата жена отпусна глава на рамото му, като си мислеше колко малко знае за него всъщност. Не познаваше неговото семейство, не беше виждала дома му, не знаеше нищо за живота му. Но бе сигурна, че е мил и почтен. Беше достатъчно.

Позволи си още малко да се наслаждава на прегръдката му. В негово присъствие се чувстваше толкова сигурна и спокойна. В безопасност. Колко ли щеше да продължи това? Скоро щяха да си разменят ролите. Той щеше да се нуждае от нейната сила повече, отколкото тя — от неговата. Щеше да бъде ужасно.

Така да бъде. Ако искаше животът й да бъде лесен, трябваше да му откаже.

Отстъпи встрани и започна да се оправя.

— Приличам на млекарка, която се е повъргаляла в сеното — заяви мрачно тя.

Херцогът я наблюдаваше с топлота.

— Притежаваш прекалено много вродена елегантност, за да те сметнат за млекарка.

Розалинд се засмя.

— Но все пак съм се повъргаляла. Можеш ли да махнеш сламките от гърба ми?

Той така и направи, а след това плъзна нежно длани по тялото й, за да изпъне дрехите. Това му отне повече време, отколкото бе нужно, но тя нямаше нищо против.

Няколкоминутните усилия им придадоха относително приличен вид. Стивън вдигна тенекиеното канче, за да го остави при кладенеца. Розалинд заслиза първа. Хвърли последен поглед към сеновала. Толкова скромно място, а бе приютило безкрайна страст и драма.

Изпитваше смесица от щастие и тъга и се опасяваше, че те никога вече няма да я напуснат.

* * *

Без да обръща внимание, какво ще си помислят хората, Стивън държеше Розалинд за ръката, докато се връщаха към „Грийн Ман“. Чувстваше се… щастлив. Очакването да се случи нещо радостно беше приятно. А дори при нормални обстоятелства, какво друго би могъл да иска един мъж от съпругата си, освен да му бъде приятел и същевременно страстна в леглото?

Умът му гъмжеше от планове. Все още бяха близо до Бърн Касъл, така че можеше да помоли херцог Кандоувър да изпрати доверен човек в Лондон. Сигурен бе, че приятелят на брат му би бил щастлив да помогне. Пратеникът щеше да вземе разрешително и да занесе банков ордер на семейните банкери, тъй като средствата на Стивън бяха на привършване. Можеше също така да заведе Юпитер в конюшнята на Ашбъртън Хаус и да му вземе някакво друго облекло. Започваше вече да му се повдига от няколкото ката дрехи, които бе взел за това пътуване.

Ако се изключеха тези подробности, имаше нужда само от Розалинд. Наблюдаваше я с крайчето на окото си и не можеше да се начуди на късмета си. Тя го погледна, без да обръща глава към него, и му се усмихна топло. Изкушаваше се да я отведе отново в сеновала. Е, скоро щеше да бъде негова и тогава щяха да бъдат заедно, когато си поискат.

Силна болка го върна към действителността. Беше обмислил и отхвърлил идеята да каже на своята любима истинското си име и положение в обществото. Тя щеше да научи, разбира се, но по-добре да изчака и да я уведоми след венчавката. Вече и без това беше наясно за различията в общественото им положение. Ако знаеше каква пропаст ги дели, може би щеше да промени решението си.

Как ли би реагирал баща му, че неговият син и наследник се жени за пътуваща актриса? Ако не беше вече мъртъв, тази новина със сигурност щеше да го убие. Стивън сви рамене; въпреки всичките си усилия, така и не бе успял да угоди на баща си. В крайна сметка бе престанал да се старае.

Баща му нямаше да се зарадва също и на факта, че следващият херцог ще бъде Майкъл. „Жалко, че няма да разбере никога“ — помисли си сухо младият мъж. Старият херцог бе с труден и груб характер, но в повечето случаи бе справедлив. Той обаче мразеше по-малкия си син и за отмъщение бе направил всичко възможно да отчужди двамата братя. А това Стивън не можеше да му прости.

Клаудия също щеше да се ужаси от предстоящия брак, а това вече действително бе проблем. Ако имаше късмет, Стивън щеше да успее да я накара да приеме новата му съпруга. Ако ли не… Сви отново рамене.

„Грийн Ман“ скоро се показа. Когато наближиха, някаква каруца спря пред странноприемницата й от нея слязоха мъж и жена с багаж. Щом двойката влезе в хана, Розалинд рече замислено:

— Дали това е Саймън Кент? Не знаех, че е женен, но този човек имаше вид на актьор.

— Не е особено привлекателен. Но същото може да се каже и за Едмънд Кийн^[1].

Младата жена го погледна.

— Ти виждал ли си Кийн? — Спътникът й кимна в отговор, а тя попита развълнувано: — Толкова ли е добър, колкото се говори?

— Великолепен е. Гледах го в нощта на прочутия му лондонски дебют, когато игра Шейлок във „Венецианският търговец“.

Очите й се разшириха.

— Чух, че „Дръри Лейн“ бил почти празен, когато започнал, но изпълнението му било толкова въздействащо, че хората излезли на улицата през първия антракт и посъветвали минувачите да влязат да гледат. Наистина ли е било така?

— Да. — Стивън се усмихна на спомените си. — Въпреки че беше януари и времето беше лошо, аз влязох в една близка кръчма и завлякох трима приятели в моята ложа. В края на представлението театърът бе препълнен. Беше невероятно.

— Иска ми се и аз да съм била там — промълви с копнеж Розалинд.

Той я стисна за ръката.

— Ще те заведа в „Дръри Лейн“, когато отидем в Лондон. Сезонът започва след една-две седмици.

Младата жена се изсмя.

— И ти имаш ложа! Ще бъда много важна.

„А дали ще се чувстваш комфортно?“ — помисли си с тревога херцогът. Предпочете да смени темата, затова каза:

— Кийн е изключителен. Но мисля, че баща ти не му отстъпва.

Бе възнаграден с ослепителната усмивка на своята любима. А той говореше съвсем честно. Ако Томас Фицджералд бе успял да се споразумее с театралните директори, сега двамата с Мария щяха да бъдат толкова известни, колкото Кийн и Сара Сидънс. Наистина бе тъжно, че талантът сам по себе си не беше достатъчно условие за постигане на голям успех.

Влязоха в страноприемницата и се запътиха към малкия салон, откъдето се чуваха гласове. Половината трупа из Фицджералд се бе събрала около двамата бедно облечени новодошли. Младият мъж бе свалил шапката си и говореше с Томас.

Когато Стивън и Розалинд влязоха, Томас погледна към тях.

— Розалинд, Стивън, това е Саймън Кент, който пристига един по-рано от предвиденото. И неговата сестра — Мери Кент.

Херцогът огледа своя заместник. Кент бе по-нисък от среден ръст и русите му коси имаха нужда от подстригване. Не беше красив. Всъщност изобщо нямаше представителен вид. Но тъмносивите му очи бяха неустоими.

— Харманът, който огледахме, ще свърши работа, но е мъничък — обяви Розалинд.

Баща й кимна.

— Няма значение. Хамбарът, който посетих аз, е съвсем подходящ. Уговорих се тази вечер да играем там. — Обърна се отново към Кент. — Нека видим как играете. Коя роля бихте искали да ми покажете?

Долната челюст на Кент увисна.

— Сега ли?

— Сега.

Тонът на Томас бе любезен, но погледът му бе изключително сериозен. Явно искаше да подложи на изпитание темперамента на новодошлия.

Очевидно съжалила новия си колега, Джесика пристъпи напред и очите й блеснаха дяволито.

— Доколкото разбрах сте играли ролята на Ромео, мистър Кент. Искате ли да направим заедно сцената на балкона?

— Вашата подкрепа би ми помогнала много — отвърна с благодарност младежът.

Присъстващите отстъпиха встрани, за да направят място на двамата актьори. Мери Кент, дребно, русокосо момиче, което приличаше на брат си, се огледа нервно.

Джесика се покачи на един стабилен стол и зае поза, сякаш се подпираше на рамката на прозореца и се взираше в нощта. Въздъхна, без да си даде сметка за присъствието на възхищаващия й се отдолу младеж.

Саймън Кент се изкашля и започна:

— Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява? Той е изток, а Жулиета — слънце!

Гласът му беше несигурен в началото, но постепенно придоби сила. Пред смаяния поглед на Стивън актьорът се превърна в изпълнен с копнеж влюбен юноша. Кент не беше само компетентен артист; той имаше потенциал за велик актьор.

Несериозността на Джесика се изпари. Тя срещна по гледа на Саймън и когато заговори, го направи с нежното, разцъфващо желание на Жулиета. Диалогът напредваше с лекотата на нормален разговор, като подчертаваше почти непоносимото вълнение на зараждащата се любов. Беше незабравимо изпълнение, което прикова вниманието на всички присъстващи.

Стивън усети, че настръхва. Това не беше просто сцена, изиграна от двама талантливи изпълнители — привличането между Саймън и Джесика бе повече от явно. Или само си въобразяваше в резултат на собственото си романтично разположение на духа?

Когато произнасяше последните си думи, Джесика протегна трогателно ръка към своя обожател. Той също се протегна, но не им стигнаха няколко сантиметра, за да докоснат пръстите си.

— Лека нощ, лека нощ! Раздялата е толкоз сладка мъка, готова съм да се сбогуваме до утре.

Актрисата скочи от стола, но не и преди да хвърли продължителен, пълен с любов поглед към мъжа, който бе пленил сърцето й и щеше да се превърне в нейна съдба.

Кент изрече последните думи на Ромео със страстта на мъж, открил любовта на своя живот. После се обърна и направи няколко крачки нататък, за да отбележи края на сцената.

Настана мълчание, а след миг избухнаха спонтанни аплодисменти.

— Браво, сър!

С порозовяло от удоволствие лице, Джесика подаде ръка на новия си колега. Поклониха се заедно, сякаш бяха на сцената.

Стивън, който също ръкопляскаше възхитен, прошепна на Розалинд:

— До каква степен според теб това беше игра?

Тя не отделяше поглед от сестра си.

— Определено до голяма степен, обзалагам се.

От другия край на помещението Мария наблюдаваше Саймън замислено. Вероятно го преценяваше като евентуален зет. Той самият изглеждаше щастлив. И беше забравил да пусне ръката на Джесика.

Най-интересно на Стивън се стори изражението на Томас. На лицето му бяха изписани вълнение и одобрение, но също така и горчивото съжаление на стария лъв, видял младока, който ще го замести един ден.

Той пристъпи напред и тупна Кент по рамото.

— Много добре се справи, момчето ми. Но ще имаш ли нещо против да пуснеш ръката на дъщеря ми?

Саймън се изчерви до ушите и пусна ръката на Джесика. Младият лъв трябваше да измине още дълъг път, докато се превърне в цар на тази джунгла.

Стивън обгърна годеницата си през кръста.

— Струва ми се, че моментът е подходящ да съобщя за съгласието на Розалинд да ми направи честта да стане моя съпруга. Надявам се, че ще ни дадете благословията си.

Всички се струпаха около тях.

— Колко хубаво! — възкликна Мария. — Но… не е ли малко внезапно? Познавате се само от месец.

Младата жена погледна към херцога и се усмихна с обич:

— Достатъчно дълго.

— Ах, напомняш ми за мен самата, когато срещнах Томас. — Актрисата прекоси стаята и прегърна първо дъщеря си, след това — бъдещия си зет. — Винаги съм искала да имам още един син и няма по-подходящ от човека, който спаси момченцето ми от удавяне.

Стивън я прегърна на свой ред, опитвайки да си спомни дали родната му майка го бе притиснала до себе си някога с подобно силно чувство. Дори да се бе случвало, той го бе забравил.

Томас присви очи и младият мъж се запита дали не бяха забравили някоя издайническа сламка по дрехите или косите си. Възрастният актьор се ръкува с херцога и прегърна топло дъщеря си. Останалите членове на трупаш започнаха да поднасят своите поздравления.

Стивън си даде сметка, че когато се женеше, човек всъщност се свързваше не само със своята избраница, а и с нейното семейство. Не беше го почувствал, когато се бе свързал с Луиза. Вероятно защото нейните родители, граф и графиня Ротам, приличаха много на собствените му. Но сега той ставаше част от семейство Фицджералд и те — от неговото. Усмихна се до уши, като се сети, че малкият Брайън ще бъде негов шурей.

Като прегърна сестра си, Джесика попита:

— Кога ще бъде сватбата?

— В сряда — отвърна невъзмутимо Розалинд.

Това предизвика ново изумено мълчание. Най-сетне Джесика възкликна:

— Чака ни много работа!

Стисна ръката на сестра си и я помъкна нагоре по стълбите. Преди да излезе, Розалинд хвърли усмихнато поглед през рамо към своя годеник.

— Мислех, че имаш съпруга — обърна се Томас към него с тих, овладян глас, който не звучеше обвинително, но изискваше обяснение.

— Вдовец съм. Без деца — отвърна лаконично херцогът. — Имах… други причини да не направя предложение, но в крайна сметка реших да обясня ситуацията на Розалинд и да я оставя сама да избере.

Актьорът кимна с видимо облекчение.

— Моето момиче е разумно. Ако тя мисли, че ставаш за съпруг, това е достатъчно за мен.

— Бях откровен с нея и съм й много благодарен за избора, който направи. — Стивън замълча за момент, след което додаде: — Розалинд каза, че няма да създаде проблеми на трупата, като я напусне. Вярно ли е, или ще трябва да останем, докато й намериш заместничка?

— Ти ни я вземаш — промълви тъжно Томас.

Младият мъж кимна.

— Но не завинаги. Тя ще иска да вижда често своето семейство.

Томас се намръщи и се обърна да огледа стаята. Погледът му падна върху Мери Кент.

— Ти, момиче — възкликна с гръмкия си глас той. — Можеш ли да играеш?

Мери подскокна от неочакваното внимание. Преглътна с усилие и отговори:

— Да, сър. Не съм толкова добра, колкото Саймън, но имам няколкогодишен опит с малки роли. — И изведнъж се усмихна. — От мен би излязла чудесна прислужница на героините на мис Джесика.

Томас се засмя.

— Чудесно. Ще работиш ли за мен за две лири седмично?

— О, да, сър! — извика развълнувано момичето.

Всичко се развиваше със смайваща лекота. Интересно, колко дълго щеше да продължава късметът му.

* * *

Силно развълнувана, Джесика се тръшна на леглото в малката стая, която делеше със сестра си.

— Какво ще облечеш на сватбата? Същата красива синя рокля, с която се омъжи за Чарлз ли?

Розалинд се намръщи.

— Със сигурност не. Мислех си за роклята на Офелия от сандъка с костюмите. Какво ще кажеш?

— Чудесно! Винаги си изглеждала прекрасно в нея. — Младата актриса се ухили до уши. — Тя очертава много добре фигурата ти. Стивън ще бъде направо ослепен от красотата ти. Отивам да я взема още сега, за да имаме време да решим какво още ще ти бъде необходимо.

Розалинд кимна и съблече роклята си. Метна я внимателно на един стол и установи, че сестра й я зяпна втрещено. Младата жена сведе поглед и видя следите от страстните целувки по разголената горна част на гърдите си. Лицето й пламна и тя понечи да ги прикрие.

Джесика възкликна ужасено:

— Да не би да те е удрял? Кълна се, ако го е направил…

— О, не! И дума да не става.

Спомнила си, че въпреки привидното си лекомислено държание, сестра й беше все още девствена, тя се отпусна на леглото и рече:

— Съжалявам… трябваше да бъда по-внимателна, но двете с теб живеем в една стая от толкова отдавна, че изобщо не помислих. Повярвай ми, Стивън не ми е сторил нищо лошо. Двамата не се държахме съвсем благопристойно, но затова пък беше… прекрасно. — Тонът й придоби предупредителни нотки. — Не забравяй, аз съм вдовица на зряла възраст и някои неща са ми позволени. Но ти не трябва да подражаваш поведението ми, колкото и романтичен да е твоят Ромео!

Сега бе ред на Джесика да се изчерви.

— Той не е моят Ромео. Но е много добър актьор, нали?

— Да. Сигурна съм, че ще ти бъде много приятно да го посветиш като нов член в трупата — пошегува се Розалинд. — Така ще разбереш дали целувките му ти харесват толкова, колкото и талантът.

Спомни си вълшебната омая, което бяха излъчвали сестра й и новият артист, и внезапно, за свое изумление, се разплака.

Скри лице в дланите си и усети ръцете на сестра си около раменете.

— Роза, какво има? — попита разтревожено тя. — Това не ми приличат на сълзи от щастие.

Младата жена заплака дори още по-силно. Изпитваше отчаяна нужда да разкаже на някого цялата история, а Джесика бе най-близката й приятелка. Двете бяха споделяли какво ли не, сгушени в тъмнината на своята стая. Можеше да й има доверие.

— Стивън е много болен — промълви на пресекулки тя. — Той… вероятно няма да живее повече от няколко месеца.

— Мили Боже. — Ръцете на Джесика се впиха в раменете й. — О, Роза, толкова съжалявам. Затова ли се забави толкова с предложението си, макар на всички ни да бе ясно, че си е изгубил ума по теб?

Сестра й кимна.

— Възнамерявал да си тръгне без да признае, но получи ужасен пристъп и аз го принудих да ми каже истината и… и едното доведе до друго, така че сега ще се женим след четири дни.

Отпусна се в прегръдките на Джесика, разтърсвана от ридания. Сестра й я притискаше безмълвно към гърдите.

Тя я потупваше по гърба, докато Розалинд изплака всичките си сълзи. Не можеше да си позволи да плаче така пред Стивън. С него трябваше да бъде спокойна и уверена.

Направи усилие да се овладее, изправи рамене и извади носната си кърпичка.

— Не казвай на мама и татко. Не искам да ги разстройвам по-рано, отколкото е необходимо.

— Добре — отвърна сериозно сестра й. — Но… ти сигурна ли си, че искаш да се омъжваш за него? Аз харесвам много Стивън, но той няма право да иска от теб да правиш нещо толкова мъчително.

— Има пълно право. — Младата жена отпусна стиснатите длани в скута си. И заговори съвсем тихо, по-скоро на себе си, отколкото на Джесика. — А и аз не желая нищо толкова силно, колкото да бъде негова съпруга… дори да бъде за кратко.