Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (2)

Втора глава

Спрях. Най-естествено бе да предположа, че приликата е случайна. Макар и рядко, но такова нещо се случва. В Ню Йорк има поне петдесетина души, които, ако не се вгледаш по-внимателно, може да вземеш за мен. Но шансът подобен човек и да е облечен в същия този момент напълно като оригинала, т.е. мен, е почти равна на нула. Но е възможно. Какво да предположа? Защо му е на някого съзнателно да ме копира?

Но от друга страна, защо му е да ме наблюдава?

Спрях се нерешително: да взема ли такси и да се върна в клуба? Разумът ми нашепваше, че съм видял непознатия за миг, че може да ме е измамила играта на светлосенки и видяната прилика е само една илюзия. Като наругах опънатите си нерви, предпочетох да продължа пътя си.

Минах Кортланд стрийт. Пешеходците станаха по-редки. Църквата „Света Троица“ ми напомни селски параклис. Заобикаляха ме мълчаливите отвесни грамади на многочислени празни кантори; почувствах, че надвисват над мен и ме задушават. Зданията сякаш спяха и в съня си се поклащаха. Безбройните им прозорци приличаха на слепи очи. Но други очи, този път не слепи, нито за миг не се откъсваха от мен. Погледът им ставаше по-напрегнат, по-натрапчив.

С чувство на известно разочарование стигнах края на Бродуей и погледнах Батъри парк. Той беше безлюден. Приближих стената на пристанището и седнах на една пейка. Фериботът за Стейтън Айланд приличаше на голям позлатен бръмбар. Пълната луна щедро лееше сребрист огън върху вълните. Беше много тихо, толкова тихо, че чух далечния звън на камбаните на „Света Троица“ — точно девет часа.

Не чух нищо, но неочаквано усетих, че до мен има някой. Приятен глас ме помоли за огънче. Подадох му кибрита си. В светлината на трепкащото пламъче видях мургаво аскетично лице, гладко избръснато, устата и очите изглеждаха добри, а зениците бяха воднисти, сякаш от напрегната и уморителна работа. Ръката, която държеше цигарата, бе дълга, изящна и добре поддържана. От нея се излъчваше необикновена сила: ръка на хирург или скулптор. Безспорно професионалист, реших аз в себе си. Тази мисъл се потвърждаваше от непромокаемата пелерина и меката тъмна шапка. Широките рамене под пелерината подсказваха наличието на необикновена физическа сила.

— Нощта е прекрасна, нали, сър? — Той хвърли клечката. — Нощ само за приключения. А зад нас се намира град, в който всичко е възможно.

Погледнах го внимателно. Странна забележка, особено ако се има предвид, че днес аз бях тръгнал да търся приключения. Но в края на краищата какво е странното? Може би в мен говори прекалената подозрителност? Той не би могъл да знае какво ме е довело в това тихо място. Добрите очи и приветливото лице ме накараха незабавно да се откажа от тази мисъл. Това трябва да е някакъв учен, който изглежда идва тук заради тишината на парка.

— Погледнете ферибота — посочи към пристанището, като очевидно не подозираше, че го изучавам. — Истинско съкровище на потенциални приключения. В него мълчаливи Александровци, неизвестни Цезаровци и Наполеоновци, неосъществени Язоновци са почти готови да тръгнат за златното руно и по следите на още по-неосъществените Елени и Клеопатри. Не им достига само някаква дреболия, която да ги подтикне и те да потеглят да завоюват света.

— Какво щастие за света, че не са успели да се осъществят — разсмях се аз. — Колко ли време ще измине, докато тези Цезаровци, Наполеоновци и други величия биха се хванали за гърлото и светът би се забулил в огън и дим?

— Николко — отвърна ми той сериозно. — Николко, ако се контролират от воля и интелект, които са по-големи от сумата на тяхната воля и интелект. От мозък, по-мощен от техния в съвкупност, от разум, който планира нещата вместо тях, от воля по-силна от тяхната, способна да ги застави да изпълняват тези планове точно както ги е съставил грандиозният мозък.

— И в резултат, сър, ще се получат — възразих аз, — не някакви суперпирати, суперпрестъпници или суперкуртизанки, а просто суперроби.

— Но те ще бъдат по-малко роби, отколкото останалите в историята — отвърна ми той. — Персонажите, които споменах като типични, винаги са били под контрола на провидението или Бога, ако предпочитате този термин. Волята и интелектът, за които ви казах, ще са по-ефикасни, те се появяват в човешките черепи благодарение грешките на съдбата или на Бога, който, естествено, ако съществува, е длъжен да наблюдава множество светове и няма възможност прекалено внимателно да следи всеки индивид, населяващ тези безбройни светове. Не, мозъкът, за който приказвам, ще използва талантите на своите слуги най-пълноценно и няма да ги изразходва напразно. Той ще ги възнаграждава справедливо и достойно, а ако трябва да ги наказва, наказанието ще бъде напълно справедливо. Този мозък гигант няма да разпръсква хиляди семена с надеждата, че случаят ще ги захвърли на плодоносна почва и те ще дадат добри кълнове. Той ще избира неколцина, ще им подбира почвата и ще следи нищо да не им пречи да растат.

— Такъв мозък ще бъде нещо повече от съдбата или, ако предпочитате другия термин, повече от Бога — казах аз. — Повтарям, това ми прилича на свръхробство. Колко прекрасно е за света, че той не съществува!

— Да — той се замисли, — но, виждате ли, той съществува.

— Нима? — опитах се да съобразя шегува ли се, или е сериозен. — И къде се намира?

— Скоро ще узнаете… мистър Къркхайм — студено ми отвърна той.

— Вие ме познавате! — За миг ми се стори, че не съм чул правилно.

— Дори много добре — отвърна той. — И мозъкът, в чието съществуване вие се съмнявате, знае за вас всичко, което му е необходимо да знае. Той ви призовава. Да вървим, Къркхайм, време е!

Ето какво било! И така, срещнах се с този, когото търсех. Те, които и да бяха, заиграха с открити карти.

— Минутка, моля. — При звука на този високомерен глас, който само преди миг ми се струваше толкова учтив, усетих, че в мен се пробужда гняв. — Който или каквото да ви е изпратило при мен, нито вие, нито той не ме познавате така, както си мислите. Позволете ми да ви кажа, че аз не отивам никъде, ако не зная къде отивам, и се срещам само с тези, с които искам. Кажете ми къде искате да ме отведете, при кого и защо. Тогава ще реша да отговоря ли на този… както го нарекохте… хм… призив.

Той спокойно ме изслуша. Изведнъж ръката му се стрелна и се впи в китката ми. Срещал бях извънредно силни хора, но такъв още не бях виждал. Ръката ми се парализира и бастунчето падна на земята.

— Казах ви всичко, което е необходимо — студено отговори той. — Вие веднага тръгвате с мен!

Той ме пусна и аз скочих на крака, направо разтреперан от гняв.

— Проклет да сте! — възкликнах. — Аз отивам там, където искам и когато искам… — и се наведох да си вдигна бастунчето.

В същия миг той ме обхвана с ръце и ме стисна.

— Вие ще отидете там, където иска изпратилият ме, и тогава, когато той го иска! — прошепна моят събеседник.

И докато шепнеше, усетих как ръцете му ме пребъркват. Чувствах се като малко котенце — не можех да се освободя. Той намери автоматичния ми пистолет под мишницата и го измъкна от кобура. И със същата бързина, с която ме бе хванал, ме пусна и се дръпна крачка назад.

— Да вървим! — заповяда той.

Аз не мръднах, гледах го и обмислях положението. Никой и никога не бе имал възможността да се усъмни в моята храброст, но по мое мнение храбростта няма нищо общо с безразсъдността, тя означава студено претегляне на всички особености на събитията, преценка на времето, с което разполагате, и после определени действия в избраната посока с използване на всички резерви на мозъка, нервите и мускулите. Въобще не се съмнявах, че загадъчният посланик не е сам и наоколо се крият доста негови помощници. Ако се нахвърля върху него, какво ще постигна? Имам само бастунчето. А той държи пистолета ми и сигурно има и собствено оръжие. Колкото и да съм силен, той ми показа превъзходството си в тази насока. Възможно е дори да се надява на нападението ми и да разчита, че така ще постъпя.

Разбира се, можех да викам за помощ или да бягам. Но и двата изхода от ситуацията ми се виждаха нелепи и предвид скритите съучастници — направо безполезни.

Наблизо се намират станцията на метрото и оживена улица. Там има достатъчно светлина и аз ще бъда в относителна безопасност — ако успея да се добера… Тръгнах през парка към Уайтхол стрийт.

За мое учудване, непознатият не възрази нищо и спокойно тръгна до мен. Скоро се оказахме недалеч от станцията Боулинг грийн. Гневът ми се поуталожи, негодуването ми се разсея и на тяхно място се настани любопитство. Абсурд е да предполагам, че някой в Ню Йорк може да принуди другиго да го придружава против волята му, когато наблизо се въртят много хора и полицаи. Невъзможно е да бъда отвлечен край метрото, а ако влезем вътре, то просто е невероятно. Но защо тогава моят придружител така спокойно върви до мен и с всяка крачка допуска да се приближавам към мястото, където позицията ми ще се превърне в непристъпна крепост? Нали само преди няколко минути бе в състояние много лесно да ме хване. Или защо не ми се е представил в клуба? Имал е толкова възможности да ме примами от там.

Съществува само един отговор: нужна им е пълна тайна. Схватката в парка можеше да привлече вниманието на полицията, а пък в клуба — да се появят нежелани свидетели. Но колко се различаваха тези разсъждения от действителността, разбрах скоро.

Когато приближихме входа на станцията на Боулинг грийн, видях един полицай. И без срам си признавам — видът му стопли сърцето ми.

— Вижте какво — казах на спътника ми, — там има един полицай. Пъхнете пистолета ми в джоба и ме оставете да се прибера вкъщи. Вие вървете където щете. Направите ли така, нищо няма да кажа. Ако ли не — ще викам. Полицаят ще ви задържи. И ще ви съдят по закона на Съливан, а може и да добавят още нещичко. Вървете си незабелязано и ако искате, елате при мен в Клуба на откривателите. Ще забравя всичко и ще си побъбрим. Но повече не се опитвайте да действате със сила, защото мога да избухна.

Той ми се усмихна като на дете, лицето и очите му бяха самата доброта, но не си тръгна. Напротив, хвана ме здраво за ръката и ме поведе право към полицая. И когато се приближихме достатъчно, за да бъдем чути, високо заговори:

— Е, Хенри, достатъчно. Поразходихте се. Сигурен съм, че не искате да причинявате на този симпатичен полицай напразни главоболия. Хайде, Хенри! Бъдете разумен!

Полицаят се приближи до нас и ни огледа от глава до пети. Не знаех да се смея или да плача. Преди да успея да произнеса дума, човекът до мен протегна на униформения служител визитната си картичка. Той я прочете и с уважение козирува.

— Докторе — запита той. — Какво се е случило?

— Извинете за безпокойството — отвърна удивителният ми спътник. — Ще ви помоля да ми помогнете малко. Нашият млад приятел е мой пациент. Летец, с травма от войната. При катастрофа във Франция главата му е пострадала и сега смята, че е Джеймс Къркхайм. Да, същият, изследователят. А всъщност е Хенри Уолтън.

Полицаят ме погледна със съжаление. А аз се усмихнах, сигурен в безопасността си.

— Продължавайте — казах аз. — Какво друго си мисля?

— Всъщност той не е опасен — непознатият добродушно ме потупа по рамото, — но понякога се опитва да избяга от нас. Безвреден е, но е изобретателен. През цялата нощ ни бягаше. Разпратих доста хора да го търсят. А самият аз отидох в парка, където го открих. В подобни случаи той смята, че го грози отвличане. Бъдете така добър, изслушайте го и го уверете, че подобни неща са невъзможни в Ню Йорк. Или ако са възможни, похитителите, както аз например, не биха посвещавали полицаите в плановете си.

Направо се възхищавах на ловкостта, с която измисляше, на това, колко хумористично, но търпеливо и напълно професионално разказва. И понеже се считах в безопасност, си позволих да се разсмея.

— Напълно е прав — казах. — Но така се случи, че аз наистина съм Джеймс Къркхайм. Никога досега не съм чувал за човек на име Хенри Уолтън. И до тази вечер не съм го срещал. Имам всички основания да смятам, че той се опитва да ме отведе някъде, където аз не искам да отида.

— Ето, видяхте ли! — Спътникът ми многозначително кимна на полицая, който не отвърна на усмивката ми, а продължи да ме гледа съжалително.

— Не се вълнувайте — каза ми той. — Както каза добрият чичко доктор, бандитите не се обръщат към полицията за помощ. Не могат да ви отвлекат от Ню Йорк, във всеки случай не по този начин. Вървете спокойно с доктора и не се вълнувайте.

Време бе да свърша с този абсурд. Пъхнах ръка във вътрешния джоб и извадих портфейла си, където се намираха визитките ми, добавих към тях едно-две писма и ги протегнах на полицая.

— Може би това ще ви накара иначе да погледнете на нещата — изрекох аз.

Той ги взе, внимателно ги прочете и ми ги върна с още по-голяма жал в очите.

— Разбира се, момко. — Тонът му бе успокояващ. — Нали ти казвам, няма никаква опасност. Да ви спра ли такси, докторе?

Направо се изумих. Погледнах го, после визитката и пликовете. На всичките прочетох едно и също. И не повярвах на очите си! На визитката бе изписано името „Хенри Уолтън“. А пликовете бяха адресирани до същия джентълмен, намиращ се под грижите на доктор Майкъл Консърдайн; на адрес, в който познах района на най-скъпо платените нюйоркски специалисти. Освен това портфейлът в ръцете ми не беше същият, с който започнах нощната си разходка преди един час.

Тогава разкопчах палтото си и потърсих етикета на шивача, на който трябваше да бъде изписано името ми. Но нямаше никакъв етикет. Неочаквано чувството ми на безопасност се изпари. Започнах да разбирам, че ще ме заставят да отида там, където не желаех… Дори от това място — станцията на нюйоркското метро.

— Чуйте ме — казах и в гласа ми повече нямаше смях, — вие ще направите голяма грешка. С този човек се срещнах само преди няколко минути в Батъри парк. Той настоя да тръгна с него. Къде? Не ми каза. Трябвало да се срещна с човек, чието име не спомена. Когато отказах, той със сила ме обискира и ми взе оръжието. По време на борбата е сменил портфейла ми с друг, в който са визитната картичка и писмата с името на Хенри Уолтън. Искам да го обискирате и да намерите моя портфейл, освен това искам, независимо дали ще го намерите или не, да ни закарате заедно в участъка.

Полицаят ме погледна със съмнение. Моята искреност и очевидното ми здравомислие го поразиха. Нито външността ми, нито маниерите ми подсказваха разстроено мислене. От друга страна, ласкавото лице, добродушният поглед, биещите на очи възпитание и професионализъм на човека от Батъри съвсем не подхождаха на нагъл похитител.

— Нямам нищо против разпит в участъка, нито съм против обиска — каза моят придружител. — Но ви предупреждавам, че възбудата влияе зле на състоянието на моя пациент. Впрочем… повикайте такси.

— Не искам такси — възпротивих се аз твърдо. — Ние ще тръгнем само в полицейска кола и ако ни съпровождат полицаи.

— Момент, моля. — Лицето на полицая се проясни. — Идва сержантът. Той ще реши какво да правим.

Сержантът се приближи.

— Какво става, Мъни? — попита той и започна да ни оглежда.

Полицай Мъни накратко описа положението. Сержантът този път ни разгледа още по-внимателно. Аз му се усмихвах весело.

— Всичко, което искам — казах аз, — е да ни закарат в участъка, и то в патрулна кола. Никакво такси, докторе… как ви беше името? Аха, доктор Консърдайн. Патрулна кола, няколко полицаи и докторът до мен. Нищо друго не искам.

— Добре, сержанте — търпеливо произнесе докторът. — Съгласен съм. Но както вече предупредих полицай Мъни, това означава известно забавяне и следователно възбуда за пациента. Вие ще трябва да понесете отговорността за последствията; в края на краищата неговото здраве е моята главна грижа. Аз казах, че той не е опасен, но днес намерих в него ето това! — и той протегна на сержанта автоматичния ми пистолет. — Под лявата му мишница ще откриете кобура. Честно казано, мисля, че колкото по-бързо го закараме в болницата, толкова по-добре.

Сержантът се приближи до мен и ме опипа под мишницата. По очите му познах, че този рунд печели Консърдайн.

— Имам разрешително за носене на оръжие — отсякох рязко аз.

— Къде е то? — последва неизбежният въпрос.

— В портфейла, който този човек прибра заедно с пистолета ми — отвърнах аз. — Ако го обискирате, ще го намерите в него.

— О, бедното ми момче! Бедното момче! — завайка се тихо Консърдайн. И огорчението му бе така искрено, че едва ли не сам усетих жалост към себе си. А той отново заговори със сержанта: — Този въпрос може да решим, без да отидем до участъка. Както вече ви каза Мъни, умственото разстройство на пациента ми се състои в това, че се смята за някой си Джеймс Къркхайм, който живее в Клуба на откривателите. Истинският мистър Къркхайм може в този миг да се намира в клуба. Нека позвъним и да попитаме. Ако наистина е там, мисля, че това ще сложи край на случая. Ако го няма, ще се наложи да отидем до участъка.

Сержантът ме погледна, а аз направо зяпнах доктора.

— Ако наистина можете да говорите с Джеймс Къркхайм в Клуба на откривателите — казах накрая, — то аз наистина съм Хенри Уолтън.

Отидохме при близката телефонна кабина. Казах на сержанта номера на клуба.

— Попитайте за Робърт — допълних. — Днес е портиер. Само минути преди да тръгна оттам размених няколко думи с Робърт. Той и сега трябва да се намира на поста си.

— Робърт ли е? Портиерът? — запита сержантът, когато се обадиха от другата страна. — Мистър Къркхайм да е в клуба? Обажда се Доуни, сержант от полицията.

Последва пауза. Сержантът ме погледна.

— Изпратиха да повикат Къркхайм — измърмори той, а после заговори в слушалката: — Кой е? Вие мистър Къркхайм ли сте? Почакайте за миг, моля. Дайте ми отново портиера… Робърт? Аз наистина ли говорих с мистър Къркхайм? Изследователят Къркхайм? Сигурен ли сте? Добре, добре. Не се ядосвайте. Знам, че го познавате добре. Дайте ми го отново. Ало, мистър Къркхайм… Не, всичко е наред. Просто… един малко мръднал… Той мисли, че… той сте вие…

Аз измъкнах слушалката от ръцете му, притиснах я до ухото си и чух глас:

— Не му е за пръв път, нещастния…

Това бе моят собствен глас!