Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (19)

Деветнадесета глава

Мина един ден и чак вечерта видях Сатаната отново. Други хора освен роба, който ми носеше храна, въобще не видях. Мисля, че ме закараха в една от подземните килии. Тя бе доста удобна, но без прозорци и естествено, без врати. Тук ми развързаха ръцете и ме оставиха сам.

Гневът ми бързо мина и ме обхвана отчаяние. Баркър ще се постарае да се добере до Консърдайн. Бях напълно сигурен в това. Но ще успее ли? Ще му повярва ли докторът? Съмнявах се. Консърдайн не бе човек, който вярва на голи думи. Трябва сам да се убеди. Дори ако допуснем, че повярва, гневът му може да предизвика прибързани действия, които да го присъединят към нас с Кобхъм. И Сатаната ще тържествува.

А Ева? Какво ще направи тя, като чуе от Хари какво се е случило? Не се съмнявам, че дребното човече ще намери начин да разбере какво е станало с мен.

Какви ли дяволски помисли подготвя Сатаната за своето… забавление?

Така че нощта ми не бе никак весела. Денят се проточи безкрайно. Но когато видях Сатаната, се надявах, че чакането не ми се е отразило на лицето.

Той влезе внезапно, без никакво предупреждение, целият в черно. Зад него пристъпи Консърдайн. Очите на Сатаната проблеснаха. Погледнах доктора. Дали вече се е видял с Баркър? Но той изглеждаше спокоен и ме гледаше равнодушно. Сърцето ми направо спря.

Сатаната седна. Незабавно го последвах, без да чакам покана, извадих табакерата си и вежливо му предложих цигара — детинска дързост, за която веднага съжалих. Той не обърна внимание на този жест и започна да ме изучава.

— Не ви се сърдя, Джеймс Къркхайм — заговори. — Ако можех да изпитвам съжаление, бих ви пожалил. Но вие сам сте причина за днешното си положение.

Той замълча. Аз нямаше какво да кажа.

— Вие искахте да ме измамите — продължи той. — Вие ме лъгахте. Опитахте се да спасите от моето правосъдие човек, когото бях осъдил. Вие се противопоставихте на моята воля. Дори се осмелихте да ме правите на глупак. Ударът с „Астарта“ е под въпрос и не знам дали вече е възможен. Не мога повече да ви се доверявам. Вие сте абсолютно безполезен за мен.

Какъв трябва да е моят отговор?

— Мисля, че ще ме премахнете — отвърнах безгрижно. — Но защо си хабите времето да оправдавате още едно от вашите убийства, Сатана? Смятам, че убийството е ваша втора природа и няма защо да го обяснявате, подобно е на желанието да ядеш или да пиеш.

Очите му проблеснаха.

— Вие съзнателно спечелихте доверието на Кобхъм. Щяхте да се опитате да спасите „Астарта“, въпреки че знаехте за моята заповед — каза той.

— Вярно — съгласих се с него.

— Вие ме лъгахте — повтори той. — Мен!

— Лъжа за лъжа, Сатана — отвърнах аз. — Вие започнахте. Ако бяхте откровен, щях да ви кажа, че не бива да ми поверявате тази задача. Но вие не го направихте. Съзрях лъжата. Какво пък, човек, който веднъж излъже, може да лъже и за всичко останало.

Хвърлих бърз поглед към Консърдайн. Той си оставаше все така равнодушен и непроницаем.

— Когато Кобхъм се изпусна, аз изгубих вярата си във вас — продължих аз. — Та вашите убийци от „Херувим“ биха могли да имат заповед от вас да ме убият, след като измъкна кестените от огъня заради вас. Една ваша марионетка вече ви каза: „Обвинявайте себе си, Сатана. Не мен!“.

Консърдайн внимателно ме гледаше. А аз започвах все повече да нервнича.

— Баща на лъжата — казах аз, — или ако използвам другото ви древно име — княже на лъжците, цялата работа може да се изрази с две думи. Вие не ми вярвате. Аз знам прекалено много. Прекрасно. За тези неща трябва да обвинявате себе си. Но аз ви познавам. И ако мислите, че ще моля за милост, значи вие не ме познавате.

— Консърдайн — спокойно каза Сатаната, — какъв чудесен материал пропада! Джеймс Къркхайм, можеше да ми бъдете много полезен. Колко жалко, Консърдайн!

Той ме погледна благосклонно.

— Откровено казано, не виждам как вашите знания могат да ви помогнат — продължи Сатаната. — Струва ми се, че вие трябва да знаете какво ви издаде. Да, аз искам да ви помогна, Джеймс Къркхайм. — Гръмогласният поток продължи да се лее. — Защото е възможно да съществува свят, където отиваме, когато се прекъсва нишката на живота ни. Възможно е там дори да намерите моя двойник. И се постарайте да не повтаряте грешките си.

Мълчаливо слушах тази зловеща палячовщина — в края на краищата аз съм любознателен човек.

— Вашата първа грешка бе, че споменахте играта на бридж. Забелязах, че Кобхъм се учуди. Вие прекалено бързахте. Нужно бе да изчакате по-удобно време. Запомнете: когато се окажете в другия свят, не прибързвайте толкова. Очевидно сте имали причина за това. И аз сметнах за нужно да разбера тази причина. Урок номер две: в другия свят, където скоро ще отидете, никога не давайте на противника възможност да ви подслушва. Когато се върнах, вие изобретателно се въздържахте да забележите явния ужас на Кобхъм. През целия разговор не го погледнахте. Прекалено наивно, Джеймс Къркхайм. Позволихте си да подцените интелекта, с който се опитвахте да влезете в двубой. А би трябвало незабавно да изобразите пълно негодуване. Трябваше да принесете в жертва Кобхъм, като ми го предадете. В онзи прекрасен нов свят, където ще се пренесете, никога не подценявайте противника си. Но аз ви дадох още един шанс. Познавам Кобхъм, предположих, че след моето… добросъвестно лечение той ще потърси спасение при вас. По време на… лечението той ви видя, позволих му да избяга и както предположих, тръгна право към вас. Ако в мига, когато се появи, вие го бяхте хванали и вдигнехте тревога, т.е. да го принесете в жертва, може би щях да продължа да ви вярвам. Това бе слабост и сантименталност от ваша страна. За какво ви е Кобхъм? Помнете, в новия свят избягвайте всякаква сантименталност.

От тази продължителна цинична реч ми станаха ясни две неща. Сатаната не знаеше, че съм излизал от стаята и съм срещнал Кобхъм в коридора. Това до известна степен ме ободри. Но нещастникът е хванат. Ще ме издаде ли?

— Между другото, как е Кобхъм? — поинтересувах се учтиво.

— Не е добре, бедничкият, не е добре — отвърна Сатаната. — Но днес ми достави не чак толкова лошо развлечение. Сега се намира в тъмния ъгъл на лабораторията, лежи и почива. Скоро ще получи възможност да излезе оттам. По време на своето внимателно направлявано блуждаене из сградата му се дава възможност да получи малко храна и пиене. Не искам да капне преждевременно — да умре от глад и жажда и така да ме лиши от забавлението ми. Не, великолепният Кобхъм ще ми предостави още много весели часове. Няма да го пратя обратно при огледалата. Те му помогнаха да си покаже ноктите. Обещавам ви, на края аз лично ще му съобщя за интереса ви, защото вие няма да бъдете способен сам да го направите.

Сатаната стана рязко и каза:

— Джеймс Къркхайм, след половин час ще се изправите пред съда. Пригответе се за храма. Консърдайн, да вървим.

Плахата надежда, че ще ме остави насаме с доктора, се изпари. А така ми трябваше да поговоря с него! Но той тръгна след господаря си. Стената се затвори след тях. Консърдайн дори не се обърна.

Спомних си Картрайт. Докторът го бе довел и стоеше до него през цялото време, докато не започна да се качва по стълбата. Може и за мен да дойде?

Но той не се върна. След половин час в килията влязоха четирима роби с изпепелени очи. Двама застанаха пред мен, двама зад мен и ме поведоха по дългите коридори и нагоре по каменната рампа. После спряха. Чух да звучи гонг. Отмести се един панел. Робите се канеха да ме блъснат вътре, но аз махнах ръцете им и влязох самичък. Стената зад мен се затвори.

Оказах се в храма.

Стоях в полукръга ярка светлина. Пред мен се издигаха стъпалата. Дочух приглушен шепот от лявата ми страна, където се намираше амфитеатърът. Там долових някакво движение и смътно ми се мярнаха бели лица. Всички места бяха заети. Стори ми се, че чувам гласа на Ева да ме зове, шепнейки…

— Джим!

Не я виждах.

Погледнах подиума. Всичко бе така, както и тогава, когато наблюдавах изкачването на Картрайт. Златният трон блестеше. На него искряха скъпоценните корона и скиптър. А на черния трон седеше Сатаната. Непосредствено до него се хилеше дяволското лице на палача Санчал и ръката му полюляваше примката от женски коси.

Гонгът отново удари.

— Джеймс Къркхайм! — прогърмя гласът на Сатаната. — Приближете се за съда!

Тръгнах напред. Спрях пред стълбата. От черния камък ме гледаха седемте сияещи отпечатъка на детски крачета. От всяка страна ги пазеха по седем роби на кефта, облечени в снежнобели дрехи. Очите им не се откъсваха от скромната ми особа.

Мислите стремително се стрелкаха в главата ми. Да викна ли за тайната на черния трон на тези, които мълчаливо седят и ме гледат от полукръглите редици на каменните седалки? Знаех, че преди да произнеса няколко думи примките на робите ще ме задушат. Да се хвърля към Сатаната и да се опитам да го убия? Те ще ме хванат на половината път.

Оставаше ми само едно — да се качвам бавно. За четвърти и последен път да стъпя на шестия отпечатък. Той не е далеч от черния трон. По-близо е от седмия. И да скоча върху Сатаната. Ще го хвана за гърлото и ще забия зъби и нокти в него. Добера ли се, не мисля, че лесно ще ме откъснат, жив или мъртъв.

А Баркър? Сигурно той си има свой план. Не би подхождало на дребното човече да се крие и спокойно да ми позволи да се качвам.

А Консърдайн? Знае ли нещо?

И Ева!

Мислите ми се объркаха. Не можех ясно да мисля. Хванах се за последната мисъл и не откъсвах очи от гърлото на Сатаната. Точно под ухото му ще забия зъбите си.

Но ще ми позволи ли да се изкачвам по стъпалата?

— Джеймс Къркхайм — прогърмя гласът на Сатаната. — На златния трон съм поставил короната и скиптъра на земната власт. Това да ви напомня за възможностите, от които вашето непокорство ви лиши завинаги.

Аз ги погледнах. За мен сега те не бяха повече от парчета разноцветно стъкло. Но от полутъмните редици долетя ехото на многобройни въздишки.

— Джеймс Къркхайм, вие ме предадохте! Вие сте изменник! Аз трябва да обявя присъдата ви.

Той отново замълча. В храма настъпи пълна тишина. Тя направо ме потискаше. Прогони я остро свистене — палачът бе прекарал ноктите си по камшика. Сатаната вдигна ръка и този звук също замря.

— Но аз съм склонен да проявя милосърдие. — Може би само аз долових злобния блясък на твърдите като диамант очи. — Човек цени най-много три неща. Те всъщност са самият човек. Свързани са помежду си, но са различни. Това са душата на човека, личността му и неговият живот. Под душа разбирам онази невидима и неизвестно къде намираща се същност, ценена от религиите и смятана от тях за безсмъртна, което може и да е истина, а може и да не е. Под личност разбирам егото, мозъка, който твърди: аз съм аз, складираната памет, търсача на нови впечатления. Живота няма нужда да определям. И така, Джеймс Къркхайм, предлагам ви избор: на едната страна поставям душата ви, на другата — мозъка и живота ви. Вие можете да се присъедините към моите потребители на кефт. Пийте веществото и вашето его и живот ще бъдат в безопасност. Често ще бъдете толкова щастлив, както не сте бил в обикновени условия. Но ще изгубите душата си! Няма да усетите тази загуба. Скоро кефтът ще стане по-желан от тази така неспокойна вътрешна гостенка.

Той замълча и отново ме прониза с тежкия си поглед.

— Ако не искате да пиете кефт, ще трябва да се изкачите по стълбата. Настъпите ли върху три мои стъпки, ще изгубите живота си, бавно и мъчително, от ръцете на Санчал. Ако стъпите на четири щастливи — запазвате живота и душата си. Но сте длъжен да ми оставите вашето его, същото, което казва „аз съм аз“, вашите спомени. Това няма да бъде нито опасно, нито болезнено за вас. Няма да ви пратя при огледалата. Сън… и нож ще пререже нещо тук и там в мозъка ви. Ще се събудите като новороден. В буквалния смисъл на думата, защото ще ви отнемат спомените. И като дете ще тръгнете на ново пътешествие по живота. Но така нито той, животът, нито скъпоценната ви душа, ще пострадат.

Отново от амфитеатъра се раздаде шепот. Сатаната вдигна ръката си и всичко стихна.

— Такова е решението ми! — провъзгласи той. — Такава е моята воля! Така ще стане!

— Избирам стълбата — не се поколебах нито за миг.

— Вашият ангел пазител — отвърна ми с благ глас той — несъмнено ви поздравява за решението ви. Но помните ли, че ангелите нямат власт там, където действат правилата на Сатаната? Знаех, че такъв ще бъде изборът ви. А сега, доказвайки колко безгранично е моето милосърдие, ви предлагам път към свободата — да, към свободата, при това с недокоснати живот, личност и душа!

Гледах го и чувствата ми бяха напрегнати докрай. Прекрасно знаех, че милост от Сатаната не мога да очаквам. Знаех и тайната на стъпалата и от това дяволската му насмешка ми се стори още по-зловеща. Каква ли адска измислица ще ми предложи? Скоро ще разбера.

— Вината на този човек — Сатаната обърна поглед към аудиторията — се корени в чувствата. Той постави благополучието на друг човек по-високо от моето. Нека това бъде урок за всички вас. Аз трябва да съм на първо място. Но аз съм справедлив. Той може да спаси други хора, но себе си — не! Ала може би някой ще го спаси? Възможно е да се лиши от живота си, защото е застанал между мен и живота на други. Ще се изправи ли някой между мен и неговия живот?

От тъмата на храма се разнесе шепот, този път по-силен.

— Чакайте. — Той вдигна ръка. — Ето какво имам предвид. Ако някой от вас го замести и стъпи на три отпечатъка на стълбата, ще стане следното: при две щастливи стъпки и двамата ще си отидат свободни и невредими, при това ще ги даря богато; но ако две са мои — мъките им ще бъдат еднакви, същите, които обещах на Джеймс Къркхайм. Това е решението ми! Такава е моята воля! Така ще стане! А сега, ще се намери ли човек, който да се застъпи за него?

Шумът се усили. Изглежда Сатаната подозираше, че не съм сам. Това можеше да бъде капан за Баркър. Не знаех колко предан ми е Хари. Подобно предложение явно е предназначено за непредпазливи хора. Бързо отидох до първото стъпало.

— Мога и сам да се изкача, Сатана — казах. — Играта започва.

Мърморенето се усили.

Невъзмутимостта изчезна от лицето на Сатаната. За пръв път виждах как някакво чувство преобразува обичайната му маска. Отначало това бе абсолютно недоумение, после гняв, който се надигна сякаш от самия ад. Ясно видях как външната видимост се стопи и под нея се появи скритият досега демон. Усетих някой да ме докосва по ръката.

До мен стоеше Ева!

— Махни се! — прошепнах яростно. — Веднага си върви!

— Късно е! — отвърна ми тя спокойно, после погледна Сатаната и обяви на всеослушание: — Аз ще се кача вместо него, Сатана!

Той се изправи от трона си, свил юмруци. После погледна палача. Черният дявол се бе навел напред и поклащаше примката на камшика си.

Аз застанах пред Ева.

— Вашата дума, Сатана — прозвуча непознат глас от амфитеатъра. — Какво е решението ви, Сатана?

Сатаната погледна в мрака, стараеше се да познае говорещия. Направи знак на палача и той послушно отпусна камшика. Огромната черна фигура се върна на трона си. Със страшно усилие на волята усмири дявола, който за миг смъкна маската му. Лицето отново възвърна обичайната си неподвижност. Но огънят в очите не угасна.

— Такова е решението ми — произнесе той безизразно, но гласът му бе сподавен. — Така ще стане! Вие, Ева Демърест, искате да се изкачите по стълбата вместо него?

— Да! — отвърна девойката.

— Защо?

— Обичам го — спокойно каза Ева.

Ръцете на Сатаната, скрити под мантията, трепнаха. Тежките му устни се изкривиха. На гигантското плешиво кубе се появиха капчици пот. Неочаквано той протегна ръка и дръпна лоста — отпечатъците засвяткаха, сякаш ги бяха запалили…

Но не чух познатото бръмчене на скритите зъбни колела!

Какво означава това? Погледнах Сатаната. Или греша, или овладелият го гняв не му позволява да го забележи. Но нямах време да разсъждавам.

— Ева Демърест — разкъса тишината гръмовният му глас, все още странно приглушен, — вие ще се изкачите по стъпалата! И всичко ще бъде според решението ми. Но ви казвам — никой от тези, които са се качвали и загубвали, не е умрял от такава смърт, от каквато ще умрете вие. Тяхната смърт ще бъде истински рай в сравнение с това, което ще изпитате, ако загубите. Същото ще стане и с вашия любовник. Отначало наблюдавате неговата смърт. Преди да умре, той ще ви обърне гръб с отвращение и ненавист… ще съжалява, че въобще ви е познавал. А после ще ви предам в ръцете на Санчал. Но не за да ви убие. Не и не! Когато ви се насити, ще ви дам на моите роби на кефта, на най-нисшите… а после отново ще ви дам на Санчал, този път да ви обладава с камшик, с ножове, с нагорещено желязо… за негово развлечение… и за мое.

Той дръпна яката на мантията си така рязко, сякаш се задъхваше. Сетне направи знак на двамата роби до най-долното стъпало. Последва заповед на непознат език. Те се приближиха до мен. Аз напрегнах мускулите си, канейки се да направя отчаян скок към този синеок дявол на черния трон. Ева закри очите си с ръце.

— Джим, скъпи — бързо прошепна тя под това прикритие, — не се съпротивявай. Баркър! Нещо ще стане…

Робите ме сграбчиха. Позволих им да ме отведат до креслото, откъдето преди няколко дни гледах как Картрайт тръгна към съдбата си. Захвърлиха ме на него. Белезниците за краката и ръцете щракнаха. Воалът се спусна върху лицето ми. Робите се дръпнаха назад.

Измина само миг и отдолу дочух шепот:

— Капитане! Белезниците не държат! В дясната цепнатина има пистолет. Аз трябва да бързам. Когато ме видите, грабвайте пистолета и действайте!

— Ева Демърест! — провъзгласи Сатаната. — Стъпалата ви чакат! Време е да се изкачвате!

Тя тръгна. Без да се колебае постави крак на първия сияещ отпечатък. На щастливата половина на висящото кълбо се запали символ. Долових нарастващ ропот от затъмнения амфитеатър. Сатаната седеше неподвижно.

Ева се изкачи по-нагоре и стъпи на следващата детска стъпка… Ясно забелязах как Сатаната неочаквано се наведе напред, впи поглед в кълбото и в очите му проблесна недоумение. Ропотът в залата се превърна в истински рев.

На щастливата страна се запали втори символ!

Тя извоюва нашата свобода!

Но как бе станало това? И какво прави Ева?

Тя се изкачи до третата стъпка и натисна силно с крак.

Трети символ на кълбото до другите два!

Лицето на Сатаната се кривеше. Ревът от задната част на храма се превърна в паника. Напразно Сатаната шареше с ръце под мантията.

А Ева продължи да се изкачва. Стигайки до следващия отпечатък, тя го настъпваше. И един след друг на щастливата половина на кълбото се появяваха сияещите символи.

Седем символа — всички на щастливата половина!

Нито един на половината на Сатаната!

Шумът стана оглушителен. Сатаната скочи от черния си трон. Стената зад него се разтвори, от нея изскочи Баркър с пистолет в ръка, право до Сатаната, и се прицели в корема му. Шумът в залата затихна, сякаш над помещението се спусна бял покров на тишина.

— Горе ръцете! — извика дребното човече. — Горе! Раз-два или ще ти разпръсна червата по стената!

Сатаната вдигна високо ръце.

Аз също се хвърлих напред. Белезниците се разтвориха така стремително, че се изтърсих на пода. Пъхнах ръка в цепнатината и напипах пистолета. Грабнах го. А през това време палачът Санчал се приготви да скочи. Стрелях от пода с точност, която ми достави радост — уцелих го в главата, той падна и се търколи по стъпалата.

Робите на кефта бяха като зашеметени и не помръдваха в очакване на заповед.

— Само едно мърдане на тези твари и ти ще се разлетиш на парченца — отново се разнесе гласът на Баркър. — Бързо ги предупреди! — и той яростно мушна с дулото хълбока на Сатаната.

Господарят на живота и смъртта заговори. Гласът, който се изтръгваше от устните му, приличаше на истински кошмар. И досега не обичам да си го спомням. Думите на заповедта бяха произнесени на непознат език и у мен се появи съмнение, че в нея имаше нещо повече от нареждането просто да не мърдат от мястото си. Те свалиха камшиците си и се дръпнаха до стената.

С един скок се изкачих по стълбата. Ева бе до Баркър. Тя заобиколи трона на Сатаната от другата му страна и ние се срещнахме.

Шумът и виковете в амфитеатъра се усилиха. В полумрака се водеше непонятна борба. Хората се мятаха по редовете. По краищата на светлия кръг се появиха множество фигури.

Напред излезе Консърдайн. Лицето му бе бледо като на мъртвец. Очите му пламтяха по-силно от тези на Сатаната. Ръцете му се протягаха напред, пръстите бяха като ноктите на хищник. Той напредваше като ходеща смърт и не откъсваше поглед от Сатаната.

— Още не — прошепна Баркър. — Спрете го, капитане.

— Консърдайн! — извиках аз. — Стойте!

Той не ми обърна никакво внимание, вървеше напред бавно, като на сън и както преди, не откъсваше очи от Сатаната.

— Консърдайн! — рязко изкрещях. — Спрете! Иначе ще ви застрелям! Казвам го напълно сериозно! Не искам да ви убивам, но направите ли още една крачка, ще ви застрелям. Бог ми е свидетел!

Той спря.

— Вие… не ще го убиете, нали? Ще го… оставите на мен! — Гласът му бе стигнал непозната височина. С неговите уста приказваше самата смърт.

— Ако можем — отвърнах аз. — Но се постарайте да задържите останалите. Едно движение срещу нас и Сатаната ще умре. И някои от вас заедно с него. Нямаме време да отделяме приятелите от враговете.

Докторът се обърна и произнесе няколко думи. Всички млъкнаха.

— Сега, капитане — Баркър бе рязък, — пъхнете цевта на пистолета в ребрата му и го дайте насам. Аз ще покажа нещо на присъстващите.

Изпълних указанията на Хари и забих пистолета в областта на долните ребра на Сатаната. После го затиках към златния трон. Той не се съпротивяваше, вървеше спокойно, вяло и дори не ме поглеждаше. Гледах го и ме обхващаше смътно предчувствие. А Сатаната бе вперил очи в Консърдайн. Лицето му оставаше неподвижно, но дяволът, неусмирен, надничаше през трепкащите зеници. Помислих си, че той смята доктора за главния предател, който бе организирал клопката, а ние сме просто негови оръдия.

Но защо проявява такава покорност?

Дори под дулото на пистолета очаквах от него нещо друго. Стори ми се, че освен смъртоносна заплаха, в погледа му просветва някакво презрение. Може би има скрит коз? Безпокойството ми нарастваше.

— Сега гледайте насам. Ще ви покажа какво правеше тази подла свиня с вас — говореше Баркър.

Аз не отмествах очи от Сатаната и следях непрекъснато какво прави. Но знаех, че от това нямаше никаква необходимост.

— Той обещаваше много неща — продължаваше дребният човек с гъгнещия си глас на лондончанин. — Изпращаше ви в ада! А през цялото време се е смял над вас, смял се е до смърт. А вие сте като групичка доверчиви деца. Сега ще ви го покажа. Мис Демърест, слезте, моля ви, долу и после отново се качете.

Видях как Ева слиза по стъпалата.

— Момент, моля. — Тя спря пред стълбата, а Хари продължи: — Ето, аз седя на трона. Вдигам лоста. Но после натискам на това място на седалката. Виждате ли добре? Сега, мис Демърест, изкачвайте се!

Тя се заизкачва, като стъпваше на всички отпечатъци. С крайчеца на окото си гледах бялото кълбо. На него не се появяваше нищо, нито един символ на нито една от половините му.

Ни гък от присъстващите. Като зашеметени те очакваха продължението.

— Няма никаква разлика къде стъпваш — обясняваше Баркър. — Не се отбелязва. Защо? Когато натискам края на трона, долу, където е механизмът, излиза малка пластинка. В същото време зъбците, които, въртейки се, карат сигналните лампички да светват, се отместват в другата посока. Когато той е искал, всичко е работело добре и правилно. Механизмът е бил настроен вярно, докато на трона не е имало никой. Но сядайки на проклетия си черен трон, той скривал ръцете си под мантията и изключвал механизма. И цяло стадо слонове да премине в тържествен марш по стълбата, кълбото дори не би мигнало.

Залата зашумя отново. Мъже и жени с проклятия се втурнаха напред.

— Стойте! — завиках аз. — Назад! Задръжте ги, Консърдайн!

— Чакайте! — почти зави Баркър. — Чакайте! Това не е всичко, което тази свиня е правила с вас!

Шумът бързо утихна. Погледите отново се насочиха към Баркър. Сега Консърдайн стоеше в подножието на стълбата. Лицето му бе пребледняло още повече. Очите му бяха впити в Сатаната и кръговете около тях изглеждаха като нарисувани. Дишаше така тежко, че разбрах — Хари трябва да побърза, докторът няма да може дълго да се сдържа. А аз не исках да стрелям в него.

Но всичко това занимаваше само част от съзнанието ми. Неочаквано разбрах, че Сатаната се вслушва и то не какво става в храма, а в някакви звуци извън него. Той иска с цялата си нечестива воля да стане нещо. И забелязах огънче на тържество върху мраморното му лице.

— Сега ще ви покажа — продължаваше Баркър. — Тук, на този край, се намират седем малки вдлъбнатини в камъка с каучукови подложки. Като разедини контактите на стъпките, той поставя пръсти върху каучуковите уплътнители. Три са съединени така с контактите, че сигналът се появява върху неговата половина на кълбото. Останалите четири предизвикват появата на символи на светлата половина. Когато стъпвате на отпечатък, той натиска нужното му копче и се появява символ — такъв, какъвто му трябва. Така че не вие карате сигналите да светват! Той е причината!

— Още миг само! — Баркър явно се наслаждаваше. — Сега ще седна в креслото и ще ви го демонстрирам. Нека се убедите на какви глупаци ви е правил.

— Джим! — извика ме Ева и в гласа й имаше тревога. — Джим! Забелязах, че до стената имаше седем роби. Сега са шест. Един е изчезнал!

В същия миг разбрах какво чака Сатаната. Бях прав, когато усетих в заповедта му към робите нещо повече от простата команда да не мърдат. Той им бе наредил при първа възможност да се измъкнат и да вдигнат тревога.

Да насъска срещу непокорната тълпа своите бездушни, безжалостни дяволи, за които бе истински бог — само той им откриваше вратата към рая! И възползвайки се от това, че вниманието ни бе насочено към Сатаната, един от робите му бе избягал. Но отдавна ли?

Тези мисли прелетяха през главата ми за части от секундата. В същия миг адът, който бе подготвян отдавна в този храм, се разтвори. Без никакво предупреждение, бързо като нападаща змия, Сатаната удари надолу. Хвана ме за ръката. Пистолетът ми отлетя настрани и стреля във въздуха. Викът на Ева се смеси с резкия възглас на Баркър.

И същевременно забелязах Консърдайн да се хвърля нагоре по стълбата право към Сатаната. Неочаквано храмът бе залян от ярка светлина. За кратък миг видях ада, сякаш на стопкадър. Тези, които следваха доктора, и другите, които останаха верни на господаря си, се бяха вкопчили един в друг.

Сатаната се приготви да ме хване и да ме хвърли срещу Консърдайн. Но аз се оказах по-бърз, паднах, извих тялото си и с цялата си тежест ударих яките крака. Той се олюля, стъпалото му се плъзна по края на подиума. Крачка напред, крачка назад в желание да запази равновесието си.

Консърдайн стигна до него и сграбчи веднага гърлото му. Могъщите ръце на Сатаната обвиха противника в немилосърдна прегръдка. Двамата паднаха и като едно тяло се затъркаляха надолу.

Зазвуча истински вълчи вой. От всички страни на храма стените се разтвориха и вътре нахълтаха робите на кефта.

— Бързо, капитане! — Баркър ме обърна и тласна към златния трон. — Натам! — извика с последни сили и побягна.

Хванах Ева за ръка и го последвахме. Той падна на колене и трескаво започна да прави нещо до стената. Разнесе се щракване и част от нея се отмести. Видях пред себе си тесен отвор, от който започваше стръмна стълба.

— Вървете напред! — нареди Баркър. — И по-бързо!

Ева се мушна в отвора. Тръгвайки след нея, за последен път погледнах храма през краката на трона. Бе се превърнал в арена на смъртта. Бляскаха ножовете на робите. Хората викаха отчаяно. Навсякъде се водеше борба. Консърдайн и Сатаната не се виждаха. Към нас по стълбата бягаха роби…

Баркър със сила ме натика в отвора и скочи след мен, като почти се приземи на главата ми. Стената се затвори.

— По-бързо! — викаше Баркър. — Боже господи! Сега ще се добере до нас!

Стъпалата ни отведоха в малка празна каменна стая. Над главата ни продължаваше шумът на битката. Краката на биещите се се блъскаха по тавана като палките на барабан.

— Наблюдавайте стълбата. Къде е пистолетът ви? Вземете моя!

Баркър пъхна пистолета си в ръката ми, веднага се обърна към стената и започна да я опипва. Изтичах до мястото, където стълбата свършваше в стаята, и чух как горе се опитваха да отместят стената.

— Готово! — възкликна Баркър. — По бързо!

Един от камъните на стената се отмести. Влязохме вътре и веднага зад нас отворът се запуши. Нищо не виждах в тъмнината. Намирахме се в един от дългите и сумрачни коридори, които като улеи пронизваха навсякъде замъка на Сатаната.

Горе борбата продължаваше.

После се раздадоха пет резки взрива.

И внезапно, като по команда шумът стихна.