Джоана Линдзи
Ангел на греха (28)

ГЛАВА 28

Каси никога не разбра какво се бе случило между родителите й в хамбара през онази нощ и дали изобщо нещо се бе случило. Майка й просто отказваше да говори. Баща й само закачливо й обясни, че двамата с Катрин са решили да престанат да се държат като деца, каквото и да означаваше това. Но изглежда, че бяха сключили някакво примирие или нещо подобно. Продължиха да си говорят. Не за лични неща, поне Каси не бе чула, но двамата започнаха да общуват — предпазливо и колебливо, сякаш се срещаха за пръв път, но наистина се сближаваха.

Катрин настоя да отложат заминаването си за след празниците и за пръв път от десет години Каси щеше да прекара Коледа и с двамата си родители. Видя Джени още веднъж по време на църковната служба. Приятелката й вече се бе преместила в дома на съпруга си — Ар Джей се бе наложил за това — и заяви, че всички мъже от семейство Маккъли се отнасяли към нея като към кралица. Бяха изминали няколко години, откакто жена бе управлявала домакинството и се очертаваха доста интересни неща.

Разбира се, Ар Джей и Дороти бяха непрекъснато на езиците на всички в града. Мейбъл Коуч спря Каси, за да й съобщи, в случай, че още не е научила, че двамата са били видени да вечерят заедно, че са били останали до късно и през нощта не са се прибрали по домовете си. Взели си две стаи в хотела, но Мейбъл даде да се разбере, че само едната е била използвана.

Новините накараха Катрин да се смее поне половин час след това. След всичко, което преживя, на Каси не й се струваше чак толкова забавно. Странно, но съседите й вече не й бяха сърдити. Ар Джей й изпрати кратка бележка: „Чувствай се свободна да се месиш по всяко време в живота на всички в нашия град.“ Това също не й се стори никак забавно. Истината бе, че през последните няколко дни намираше много малко забавни неща в живота.

Липсваше й Ейнджъл…

* * *

Когато Катрин забеляза, че меланхолията да дъщеря й се задълбочава, реши че трябва да отидат да напазаруват преди да се завърнат у дома, може би този път в Ню Йорк.

— Нека по-добре да отидем до Сейнт Луис — неочаквано предложи Каси.

— Където пожелаеш, бебчо. Можем да се срещнем с адвоката за развода ти. Не е необходимо целият Уайоминг да научи за него.

Каси не каза нищо, но много й се искаше да попита: „След като смяташ, че разводът е толкова необходим, защо ти никога не си се развела?“ Обаче знаеше, че никак няма да е любезно. Понякога й се искаше да не е мила, нито любезна. Съвсем малко преднамерена жестокост понякога може да помогне да се справиш с хора, които обичат да се налагат във всичко.

Каси много добре разбираше, че нейната майка й мисли само доброто; просто прекалено дълго време бе свикнала да я закриля за всичко и да взима решенията вместо нея. Тя никога не бе възразявала, защото Катрин се чувстваше най-щастлива, когато напълно контролираше нещата. Но време бе Каси да започне сама да взема решения. Заминаването за Сейнт Луис беше началото, въпреки че й хрумна съвсем импулсивно.

Изпращането на телеграма бе втората стъпка, за която нямаше намерение да споменава на майка си. Толкова много си мислеше за Ейнджъл, че не можеше просто така да отпъди идеята, която я осени. Изпрати молба до детективската агенция „Пинкертън“ да й уредят среща с един от детективите си, с когото да поговори за възможността да се открият родителите на Ейнджъл. Каси не мислеше, че той някога ще се опита да ги открие, а събирането на отдавна разделени семейства бе нещо, на което природата й не можеше да устои.

Каси и Катрин напуснаха Коули два дни след настъпването на Новата година. След като всичко се нареди изненадващо толкова добре — що се отнасяше до съседите на Чарлз — Каси знаеше, че ако пожелае, можеше да дойде на гости и през следващата есен. Това, което не очакваше, бяха думите, казани на раздяла от баща й, че възнамеряваше след месец или два да ги посети в Уайоминг, както и бързо прикритата усмивка на майка й при това негово заявление.

Очевидно нещо наистина се бе случило в хамбара. Разнищването на тази загадка бе точно това, от което Каси се нуждаеше, за да отвлече мислите й от Ейнджъл. Не успя да научи кой знае какво от майка си. Навярно не бе подходила както трябва.

Тя си спомни колко смаяна бе първият път, когато разбра, че децата на семействата Катлин и Маккъли дори не знаят каква е причината за враждата, започнала толкова отдавна и в която всички бяха въвлечени. Но Каси бе свикнала да не се меси в живота на родителите си и никога не й бе хрумвало, че тя също нямаше никаква представа каква е причината за отчуждаването и раздялата им. Така че реши да започне именно с това.

Препълненият дилижанс не бе мястото, предразполагащо към лични разговори, затова Каси изчака, докато се прехвърлиха във влака, който пътуваше на изток. Купетата там бяха много по-удобни и не толкова претъпкани. Каси започна разговора във вагон-ресторанта, след като привършиха обяда си. Нарочно се забави с десерта и кафето, докато вагонът се изпразни.

Беше минала седмица, след като напуснаха Коули, и Каси нямаше търпение да приложи новата си стратегия на практика.

— Защо е станало така, че вие двамата с татко престанахте да се обичате? — невинно попита тя.

Катрин едва не се задави с последното парче черешов пай.

— Що за въпрос е това?

Дъщеря й сви рамене.

— Вероятно този, който трябваше да ти задам преди много години.

— Онази малка сбирка, която бе организирана в хамбара на баща ти, те е направила доста самонадеяна, Каси… или би трябвало да кажа нахална и невъзпитана?

— Така ли мислиш? Аз просто се опитвам…

— Недей да хитруваш с мен, млада госпожице!

— Тогава и ти не бъди толкова потайна, мамо. Въпросът ми е съвсем обикновен и смятам, че имам право да го задам.

— Това е твърде… лично.

Катрин отново се опитваше да се изплъзне. Каси много добре я познаваше, но този път нямаше да й позволи.

— Аз не съм някой любопитен съсед. Аз съм твоята дъщеря. Той е мой баща. Отдавна трябваше да ми кажеш какво се е случило, мамо. Защо си спряла да го обичаш?

Катрин погледна през прозореца към унилия зимен пейзаж. Каси знаеше от опит, че няма да може да изкопчи нито дума от майка си. Това бе начинът й на действие. Ако не можеше със заплахи да накара другите да престанат да правят това, което не й харесва, тя просто преставаше да ги забелязва.

Така че остана истински изумена, когато след няколко минути я чу да казва:

— Аз никога не съм преставала да го обичам.

Каси си представяше стотици отговори, но не и този. Всъщност тя бе толкова потресена, че не можа да й отвърне нищо.

Катрин продължаваше да гледа през прозореца, но явно се досещаше за шока, който бе причинила.

— Знам, че вероятно не изглежда така — рече тя.

— Тук изобщо не става въпрос за „вероятно“. Едва ли има човек, който те познава, мамо, и който да не е убеден, че двамата с баща ми се мразите един друг. Не разбирам.

— Знам, че не разбираш. В интерес на истината аз също не разбирам — въздъхна Катрин. — Гневът може да бъде много силно нещо. Както и страхът. И двете чувства могат да те накарат да направиш неща, които дори не би си и помислил. И двете ме владеят от доста време.

Каси не можеше да приеме обяснението й.

— Страх ли, мамо? Ние говорим за жената, която бе застанала в средата на улицата в Шайен, без никакво прикритие, когато около нея свистяха куршуми, и която застреля двама от четиримата крадци, единият от които държеше току-що откраднатите пари. Не можеш да ме убедиш, че ти не си най-безстрашната жена, която познавам.

Катрин най-после се извърна към масата и устните й се извиха в лека усмивка.

— Имах доста пари, вложени в онази банка. Нямах намерение да стоя със скръстени ръце и да гледам как се изпаряват, след като можех да го предотвратя. Но аз не съм казала, че се страхувам от смъртта.

— Тогава от какво се страхуваш?

— Каси…

Дъщеря й добре познаваше този тон и побърза да добави:

— Не можеш да спреш сега, мамо. Ще се побъркам, ако не узная цялата истина.

Катрин раздразнено я изгледа.

— Твърдоглава си като баща си.

— Наследила съм го от теб.

Майка й отново въздъхна.

— Добре, но първо трябва да знаеш колко много исках да имам деца. След като двамата с баща ти се оженихме, аз плачех всеки месец, когато… когато разбирах, че не съм бременна. Когато това най-после се случи, аз бях най-щастливата жена на земята. Струва ми се, че през тези девет месеца нито ден усмивката не е слизала от лицето ми.

На Каси й беше доста трудно да го повярва, тъй като майка й рядко се смееше.

— Какво общо има това със страха?

— То дойде по-късно. Разбираш ли, аз не знаех какво представлява раждането. Моята майка умря, когато бях малка и никога не ми е разказвала. Двамата с баща ти току-що се бяхме преместили в Уайоминг, така че аз нямах много приятелки, които биха могли да ме предупредят. Освен това никога дотогава не бях присъствала на раждане. Бях толкова невежа, че си помислих, че те изгубвам, когато водите ми потекоха. И започнаха болките. Сега не личи, но тогава докторът ми каза, че си била едно от най-големите бебета, които някога е израждал. Раждането отне два дни. През това време аз поне сто пъти си помислих, че ще умра. Всъщност исках да умра. По едно време и докторът дори се обезкуражи, аз бях толкова изтощена и останала без сили. Но накрая по някакъв начин ти се роди. Не си спомням точно как. Не можех да мисля за нищо, освен за ужасната болка. След раждането имаше усложнения, големи разкъсвания и кръвотечението не можеше да бъде спряно… не ме гледай така. — Каси бе пребледняла. — Ти не беше виновна. Ако искаш да знаеш истината, нямаше да имам сили да се боря за възстановяването си, ако не беше ти.

— Но, мамо…

— Никакво „но“ — рязко я прекъсна Катрин. — Сега разбираш ли защо не исках да ти кажа? Случилото се не беше по твоя вина и искам да ми повярваш, мъничката ми, че никога не съм те обвинявала. Но обвинявах баща ти. Знам, че не трябваше. Такива неща се случват. Тогава просто не разсъждавах разумно.

Катрин внезапно се засмя, въпреки че смехът й бе с горчив привкус.

— И до ден днешен се питам дали всичко нямаше да бъде по-различно, ако предварително знаех някои неща. Господи, наистина е учудващо колко бързо понякога ги научаваш. Достатъчно е да те срещне някое жена с бебето ти и веднага да започне да ти разказва за собствените си преживявания по време на раждането на децата си. Всички тези неща, които трябваше да знам преди раждането и които щяха да ме подготвят за него, аз ги научих след него — че първото раждане е най-тежко, че болките скоро се забравят, че жените с тесен ханш като мен обикновено раждат доста трудно и други подобни неща, но че страданията си заслужават. С цялото си сърце съм съгласна с последното. Нито за миг не съм съжалявала, че те имам, Каси. След всичко, през което преминах, реших, че никога повече няма да имам деца. Казах на баща ти, че ще го застрелям, ако някога се осмели да дойде в леглото ми.

Очите на Каси се разшириха.

— Навярно не го е приел възторжено?

— Предполагам, че не.

— И това ли е?

— Това бе началото. Разбираш ли, аз не го помолих да ми даде известно време. Заявих му, че никога повече няма да легна с него. В началото той беше изключително търпелив, вярвайки, че ще променя решението си. И може би щях — постепенно спомените за болката избледняваха. След осем месеца той обаче не издържа и избухна. Сега не го обвинявам, въпреки че навремето не бе така. Тогава мислех, че след като аз никога повече нямаше да се любя, и той можеше да се въздържа. Знам, че бе глупаво от моя страна. Но тогава бях млада и емоционална и както вече ти казах, не разсъждавах напълно разумно.

— Значи това е причината за всичко, че той се е ядосал?

— Не, причината бе, че открих, че той посещава къщата на Гладис.

Каси знаеше за къщата на Гладис. Тя изгоря преди седем години и Гладис се премести в друг град. Но на времето е бил един от най-представителните публични домове в Уайоминг. Каси не можеше да си представи как баща й посещава място като къщата на Гладис.

— Сигурна ли си? — попита майка си тя.

— Разбира се, че съм. Нали не смяташ, че ще сложа край на брака си само заради някакви подозрения? Тогава в Шайен имаше един мъж, който ме харесваше. Сега не си спомням името му, но той постоянно ме закачаше кога ще напусна баща ти и ще замина с него. Преследваше ме дори когато бях бременна. Е, той навярно си е мислил, че ми прави услуга, като ми съобщи, че половината град е видял как Чарлз посещава онзи публичен дом.

— Няма що, страхотна услуга — сухо отбеляза Каси.

— Съгласна съм. Ако добре си спомням, в знак на благодарност доста жестоко си ожулих две кокалчета в брадичката му. И никога повече не го видях. Но когато баща ти се прибра посред нощ, не бях на себе си от гняв. Попитах го направо и когато той не отрече, му заповядах да се маха. Той не го направи. Тогава му казах, че никога повече няма да му проговоря.

— И така двамата не си проговорихте в продължение на двадесет години.

— Такъв ми е характерът, Каси — отбранително рече Катрин. — Аз съм от жените, които не прощават. Това, което каза онази жена Доти, е съвършено вярно. Баща ти е щастлив, че не го застрелях заради това, което бе направил. Късно една вечер отидох в къщата на Гладис, за да разбера кое от момичетата й е посещавал. Исках да я застрелям. Но Гладис наистина защитаваше момичетата си и никога не ми каза.

— И въпреки това, ти спомена, че никога не си преставала да го обичаш — напомни й Каси.

— Нищо не мога да направя. Знам, че аз го принудих да си замине, но просто не можах да му простя. Страхът и гневът — те наистина са ужасна комбинация. Не позволявай да управляват живота ти, както стана с мен.

Каси объркано поклати глава. Явно ревността не беше просто нещо. Искаше й се да не симпатизира по равно и на двамата, но не можеше. В такава ситуация просто не можеше да има победители. И все пак сега те поне разговаряха, напомни си младата жена. Нещо беше надвило този дългогодишен гняв.

— Мамо, какво се случи в хамбара онази нощ?

— Не е твоя работа.

При този отговор не й оставаше нищо друго освен да избухне в смях, след всичко, което Катрин току-що й бе споделила. Доброто й настроение продължи още няколко часа, докато не откри, че няма причина да откаже развода на Ейнджъл. Не беше бременна.