Катрин Сътклиф
Вярност (13)

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

В подобни нощи, студени, бурни, черни като катран и мъчително влажни, той можеше да прекара в компанията на нему подобните: джентълмени с повече пари и свободно време, отколкото интелект. Изтегнати пред огъня в някой клуб или отделна стаичка в кръчма, щяха да пръскат парите си на хазартни игри, щяха да се наливат с ейл или с нискокачествен алкохол, а после щяха да принудят мръсните сервитьорки да се качат в някоя стаичка на горния етаж и през следващите няколко часа да се преструват, че значат нещо един за друг.

Вместо това сега лежеше тук, на същото място, където го бе оставила преди няколко часа мис Аштън, съвсем гол, ако не се смята увития около бедрата му чаршаф, пиян /благодарение на баба си/, треперещ от студ.

Къде, по дяволите, беше тя?

И за кого, мътните да я вземат, се мислеше, като бе избягала така от него? Не беше нищо друго освен една скъпо платена прислужница, която освен името си притежаваше само две протрити грозни рокли… и дори не се смущаваше от този факт.

Защо, дяволите да го вземат, изобщо го интересуваше какво мисли тя за него? Нещо повече, какво изобщо го бе прихванало, та реши да я прелъстява?

Като че ли можеше да направи нещо във връзка с това.

Надигна отново чашата.

Нямаше съмнение, баба му притежаваше несравнимо добър вкус, когато станеше дума за избор на алкохол. Подобно на нейните дрехи, къщи, бижута и приятели, тя се заобикаляше с най-доброто, което можеше да се купи с пари.

Младият мъж въртеше кристалната чаша в ръка, загледан в кехлибарената течност, и наблюдаваше как светлината от огъня играеше сред прелестните стъклени призми. След това внезапно изгълта съдържанието й и я захвърли на пода.

Протегна ръка към завесата на леглото, уви я около пръстите си и, като стисна зъби, се изправи до седнало положение. На смътната светлина видя краката си, неповдижни както винаги, увити като мумии в бели чаршафи.

Отхвърли встрани завивките.

Тялото му гореше едновременно от горещина и от студ. Потеше се и тръпнеше. Стаята се въртеше край него. Херцогът се запита дали причината за този ефект се дължеше на висококачествения портвайн на баба му или на необичайните физически усилия, които бе положил. Кога за последен път бе направил опит да ходи? Нито веднъж след нощта на нападението, когато разбойниците се бяха нахвърлили отгоре му и върху шестимата момци, с които бе ходил на конните надбягвания, всичките до един надути и самовлюбени като него самия, с надути от дневната печалба кесии, в много добро настроение благодарение на алкохола, духом вече с хубавките леки момичета, които ги очакваха в прочутия Ийст Енд в Лондон. Беше лежал в продължение на цял час в калта, с лице към земята, и бе наблюдавал как кръвта образуваше малка топла локва под бузата му и от нея се издигаше пара. Беше почти мъртъв, бе изживял странен миг, когато му се бе сторило, че напуска тялото си, че се издига над пръснатите младежи, стенещи и в повече или по-малко плачевно състояние, видя и самия себе си, херцог Солтърдън, с бяло като платно лице и облян в кръв. Сред ослепителна светлина пред очите му преминаха неговото минало, настояще и бъдеще: едно дете, залепило носле в стъклото на прозореца, което наблюдаваше как брат му играе на слънце, докато то самото трябваше да слуша, макар и неохотно и с половин внимание, монотонните поучения на прекалено сериозния си възпитател, който по повод и без повод му напомняше за огромната отговорност, която стоеше пред него, а именно, да бъде достоен заместник на баща си.

— Копелета — произнесе на глас той и сякаш в отговор откъм загасващия огън се дочу някакво леко пукане; вероятно бе прегоряла и се бе счупила някоя съчка или сред жаравата бе изсъскала мъзга, потекла от дърветата.

Вратата на стаята се отвори. През нея на пода падна сноп светлина и върху нея се очерта женска фигура, по-скоро тъмен силует, който поспря за момент, очевидно изумен от гледката на кацналия на единия край на леглото мъж, абсолютно гол, ако се изключи чаршафът около хълбоците му, потен и задъхан от усилията.

— Мария? — повика Солтърдън, вкопчен в леглото.

Усети, че пулсът му се ускорява, че му олеква задето тя все пак не бе събрала жалкия си багажец и не го бе понесла надалеч от Торн Роуз, по-далеч от него и от идиотските му и безплодни задявки.

— Е, к’во — най-неочаквано достигна до ушите му странно прелъстителното приветствие на Моли. — К’во виждам тук? Дай на един мъж малко повечко грижи и той внезапно съ й поправил смайващо бързо. — Слугинята затвори вратата зад гърба си и, като поклащаше бедра, тръгна към него с поднос сладки в ръцете. Щом се озова на светлото петно край леглото му, тя се усмихна и намигна. — Помислих си, чи може да съ почувствате малко самотен. Рекох си, чи може да ви дойде добре една тортичка-две… или три^[1].

Изкиска се и остави таблата на нощната масичка.

— Къде е мис Аштън? — попита младият мъж.

— Мис Аштън, тъй ли? Струва ми съ много официално, след кат’ само преди минутка я нарекохте „Мария“.

— Къде е тя? — попита той.

— Има ли значение? Няма нещо, коет’ тя да може да стори за вас, а аз да не мога.

Погледна към гърдите й, които, за разлика от тези на Мария, бяха изключително налети. Беше без долна риза. Зърната приличаха на тъмни монети под полупрозрачната материя на блузата й. Какво, по дяволите, мислеше да прави тази жена?

Тя отчупи парче плодова пита, провря пръст в топлия вишнев пълнеж и изгреба мекия, с цвят на кръв плод. От едната страна на показалеца й потече сироп.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита най-после Солтърдън, вперил поглед в пръста й. — Това беше толкова вкусен сладкиш.

Моли приближи вишневото сладко до устните му и лепкавият сироп потече на тънка струйка по голите му бедра. Устните й се разтвориха в полуусмивка. Клепачите й натежаха.

Младият мъж сведе бавно поглед към онова, което му предлагаше.

Мили Боже. Та тя го прелъстяваше… или се опитваше да го направи. Червенина от смущение изби по лицето му, по врата, по раменете. Въпреки това отвори уста и й позволи да напъха в нея вишните и заедно с тях — върховете на пръстите си. Сиропът беше топъл, лепкав и сладък, плодът — твърд и налят. Заби внимателно зъби в него. Очите му се затвориха, а съзнанието му отлетя назад, в миналото, към други жени, любовници, които бе любил с устни и език, бе се наслаждавал на вкуса и уханието им, бе завирал езика си в тях, докато нектарът на тяхното желание го подлудеше и го накараше да проникне в тях толкова страстно и неудържимо, че да ги накара да викат от удоволствие и благодарност.

Красиви жени. Най-желаните жени в Англия и на континента. Жени, които в леглото не носеха нищо друго, освен бижута — дълги нанизи от перли, диаманти и сапфири, които се увиваха около прелестните им гърди и проблясваха на светлината на свещите, когато се плъзгаха по кожата им с цвят на слонова кост.

О, тази кожа с цвят на слонова кост — нежна, гладка, ухаеща на цветя… на виолетки… като Мария…

И ето, че бе стигнал дотук, една прислужница с леко поведение, със суха жълта коса, чиито изгнили и липсващи зъби бяха прикрити от полумрака в стаята, чието мършаво тяло и увиснали гърди миришеха на кисела пот.

Моли измъкна блузата си през главата и я захвърли на пода. Ухили се, поля едното си зърно с вишнев сироп, повдигна увисналата си гърда с длан и я приближи към устата му.

— Опитай — промърмори тя и разтвори крака, за да притисне чувствителната издатина помежду им в коляното му. — Само едно близване, ваше височество. Може да ви съ отрази много добре. Човек никога не знай, докат’ не опита, нали?

И прокара лепкавото зърно по долната му устна.

Младият мъж обърна глава.

Слугинята вплете пръсти в косите му и върна насила главата му в изходно положение.

— Забравяш се — изръмжа херцогът; сграбчи я за китките, с което я накара да стисне зъби и да изсъска.

— К’во има, ваше височество? Страх въ й, чи няма да го вдигнете, а? Е, точно затуй съм дошла, сър. Да видя, дали не можем да помогнем с нещо.

— И какво, ако смея да попитам, те кара да мислиш, че ще приема авансите ти?

— Просяците не могат да избират, нали?

Той я блъсна. Тя се спъна на килима и се строполи тежко по задник; полата се вдигна над коленете й и разголи разтворените й бедра.

— Проклет побъркан — заяви Моли. — Не знам защо изобщо съ съгласих с тоз’ план. Трябваше да кажа на нейно височество да…

— Какво да й кажеш?

Слугинята изви устни. Присви очи и отвърна кисело:

— Да не мислите, чи съм дошла заради моя кеф, а?

Цялото му тяло се вцепени.

— Точно тъй — додаде тя. — За да въ направя отново мъж.

Солтърдън я съзерцаваше настойчиво, толково настойчиво, че най-накрая тя изпълзя на четири крака до блузата си, напъха я през глава, почти бежешком стигна до вратата и изчезна в мрака.

Стиснал зъби, с пот на челото, младият мъж се измъкна от леглото, вкопчен за едната му колона с трепереща от усилието ръка. Тялото му се олюляваше напред-назад, докато той опитваше да възвърне равновесието си, в очакване краката му да го предадат всеки момент…

— Ваше височество? — донесе се нежен, разтревожен глас от прага към стаята на Мария. Миг по-късно тя самата бе пред него; семплата й бяла нощница като че ли просветваше на слабата светлина. Обгърна го през кръста, тялото й потрепера от усилието. — Какво мислехте да правите, сър? Бързо, оставете ме да ви върна в леглото. Не, не се съпротивлявайте, иначе ще паднем и двамата.

— Остави ме на мира, по дяволите — изръмжа той и опита да я отблъсне.

Мис Аштън се вкопчи в него още по-здраво, притиснала дребното си лице в твърдата, потна мускулатура на гърдите му; косите й се бяха разпилели като лунни лъчи по гърба.

Солтърдън провря пръсти в тях и я дръпна назад така силно, че тя извика. Очите й бяха хлътнали, изражението — измъчено и изпълнено с отчаяние.

— Странно, че долиташ тук като някой ангел на спасението, след като само преди няколко часа ти се струвах толкова отвратителен — изръмжа през зъби. — Да не би да е била и при вас, мис Аштън? Толкова ли струва лоялността ви?

Мария разтърси бясно глава. Лицето й се изви от болка и объркване.

Херцогът я блъсна. Тя полетя към пода, като изпищя от гняв и изумление.

* * *

Голямата къща бе потънала в тишина, но тя се разхождаше напред-назад из стаята си. Миризмата на изгоряло олио и торф, която се носеше от камината, изпълваше въздуха с особена миризма на застояло. Устните й бяха подути и я боляха.

Как бе могла да постъпи така глупаво, че да му позволи подобно държание? Да я целува така страстно? Да я превърне само с едно докосване на устата си в обезумяла, лишена от всякакви угризения лека жена като Моли, желаеща с всяка фибра на тялото си да се притисна в него, да го остави да прави свободно каквото си ще с устата й, с тялото, с ума й… О, Боже, ръката й! Под кърпата. Върховете на пръстите й се допираха до плътта му, до твърдите косъмчета…

Мария погледна към леглото с крайчето на едното си око, към огромния дюшек, отрупан с копринени чаршафи и красиви възглавници. Малката лампа хвърляше толкова светлина, колкото да оцвети в оранжево малка част от стаята и образуваше спираловидни фигури по пода, леглото, купчината разноцветни възглавници.

Как щеше да го погледне отново?

Може би бе изтълкувала погрешно намеренията му, точно както и той не бе разбрал нейните чувства. Не беше избягала от стаята, защото й се бе сторил чудовищен. Как изобщо можеше да си помисли подобно нещо? Причината беше в неочаквания прилив от емоции, който я заливаше; беше прекалено силен, за да може да го понесе. Или да го контролира. За момент бе поискала да бъде свободна като Моли, да се наслади на същото диво желание, което би накарало една жена да се чифтоса с един мъж на кухненската маса, да бъде така обсебена от удоволствието, че да не й пука, ако някой ги открие.

Дори сега, часове по-късно, безпокойството, обзело и душата, и тялото й, не й даваше мира и я караше да обикаля из помещението, чужда на самата себе си, докато искрицата на сексуалното желание я безпокоеше все повече с всеки изминал миг. То се бе впило в нея — в гърдите й, в корема и по-надолу, дълбоко между краката — и се надигаше всеки път, когато се сетеше за него, т.е., почти непрестанно.

Струваше й се, че е полудяла.

Мили Боже, нима никога повече нямаше да почувства душевен покой? Нима никога вече нямаше да може да се отърве от това очевидно обсебване на съзнанието си, от тази безсмислена вярност към един мъж, който буквално я презираше?

Кога по-точно страхът, който бе изпитала първоначално при дивия му вид и необузданост се бе превърнал в чувство за дълг? Кога този дълг бе преминал в приятелство? Кога приятелството се бе превърнало в привързаност, а привързаността в… в какво?

— Не — произнесе на глас тя. — Глупаво момиче, не го казвай дори и само на себе си. Не си се влюбила в Солтърдън. Не би се осмелила! Да признаеш даже на шега подобно нещо, би означавало да си стегнеш багажа на секундата и да побегнеш от Торн Роуз. Представи си реакцията му, ако заподозре тази тъпотия. Представи си реакцията на баба му!

„Или реакцията на собственото си тяло, ако той те докосне пак.“

* * *

Утрото бе мрачно и студено. Щом стана, Мария се избърса колкото можеше с гъбичката, като наливаше отгоре й вода от каната. Наплиска лице, остави водата да потече във врата й, а в това време пред вътрешния й взор преминаваха една след друга картини от изминалия ден.

„Трябва наистина да съм побъркала, за да стоя тук — мислеше си тя. — Трябваше да настоя нейно височество да ме изпрати до Хорт. Оттам бих могла да отида където си поискам, от Лондон до Ливърпул, далеч от тази ужасяваща лудост. Как ще го погледна сега? Как ще стоя в същата стая, в същата къща, в същото графство, без да те да ми напомнят непрекъснато онова, което за малко не позволих да се случи? Негово височество нямаше да се справи така добре, дори да бе опитал да ме насили.“

Приближи се до прозореца и се подпря край тежката завеса. Стъклата бяха покрити със скреж. Изтърка едно кръгче в него и се взря навън. Къщата все още тънеше в тишина. Както и сивите хълмове насреща й.

В далечния дом на някой от арендаторите премигна самотен фенер и младата жена си спомни времето, когато с Пол се измъкваха от леглата и побягваха към гробището на върха на хълма, а от устата им се вдигаше пара. Оттам започваха да играят на отгатване чий от съседските прозорци щеше да светне пръв, втори, трети… Тя винаги печелеше, но подозираше, че беше така, защото брат й й го бе позволявал. И досега не бе срещала толкова умен човек като него. Той имаше решение за всеки проблем.

Ако беше тук сега, можеше би щеше да й обясни какво ставаше с нея. Защо продължаваше да жертва собственото си достойнство, за да се опита да помогне и да окуражи един мъж, който не желаеше усилията й. Защо продължаваше да търпи неговия сарказъм, подигравки, войнственост, циничните му намеци. Защо филантропските й цели (да не говорим за дълга й като компаньонка) внезапно се бяха смесили с това всепоглъщащо, болезнено желание за физическа близост с него във всеки момент, в който бе будна? И то въпреки изключителната му арогантност и мрачност, въпреки поведението му миналата вечер… именно заради поведението му миналата вечер.

Господ да й е на помощ.

Мария се извърна от прозореца и замръзна. Моли стоеше пред вратата, отпуснала тежестта си на единия крак, кръстосала ръце пред гърдите. Както обикновено, бонето й беше измачкано, а косата й висеше на кичури изпод него.

— Е, и к’во сега? — заяви слугинята. — Май си пълна с изненади, мис Аштън.

— За какво говориш? И кой ти е разрешил да влизаш в стаята ми без да чукаш?

— Говоря за него, разбира съ. За твоя посетител.

— Посетител ли?

— Сега пък съ прайш, чи ни чуваш, а? — изхили се Моли. — Той пристигна доста късно снощи. Предполагам, че по туй време вече си си била в леглото.

— Това не е баща ми — произнесе на глас младата жена и паниката в гласа й накара слугинята да вдигне вежди.

— Шъ разбереш съвсем скоро. Той си пий кафето в синия салон с херцогинята.

С тези думи Моли се обърна и, след като се изхили подигравателно за последен път, излезе от стаята.

Мили Боже, дано не беше баща й. Не, не можеше да е той. Викарият нямаше да се осмели и да се противопостави на херцогинята, като пристигне тук без предупреждение.

Мария се облече припряно, среса се, сплете косите си така стегнато, че главата започна да я боли, увери се, че всяко косъмче е на мястото си, изми със здраво търкане лицето си веднъж, втори път… Най-сетне си каза, че вече не е дете, че няма да понася повече строгите му огледи и да трепери да не би да открие някакво случайно останало петънце — чистотата беше почти синоним на набожност и благочестивост.

Дали първо да не хвърли едно око на Солтърдън?

Не. Не още. Щеше да се нуждае от всичките си сили за предстоящото стълкновение.

Изскочи от стаята, спусна се почти слепешката по полутъмните коридори. Защо ли беше дошъл? За да я принуди да се върне у дома? Може би майка й се бе разболяла… „О, не, Господи, моля те, пощади майка ми…“

Вратата към синия салон беше затворена. С разтуптяно сърце, с треперещо тяло, младата жена спря за миг на прага, затвори за секунда очи и чак тогава отвори.

В далечния край на гостната, с гръб към нея, стоеше някакъв мъж и разговаряше тихо със своята домакиня, която погледна от висотата на царствения си стол и повдигна вежда при вида й.

— Тя пристигна — достигна до ушите й приглушеният глас на възрастната дама.

Посетителят стана и се обърна.

— Джон! — извика тя и коленете и омекнаха от облекчение.

След това прекоси тичешком дългата стая, забравила за всякакво благоприличие и, както бе правила още от дете, се увеси в протегнатите му ръце.

Младият мъж се засмя и я притисна силно към гърдите си, но само за момент, преди да я хване здраво за ръката и да я дръпне встрани от себе си.

— Мария. — Засмя се отново. — Виждам, че не си се променила ни най-малко. Погледни се само: все така енергична и палава, както в деня, в който напусна Хъдърсфийлд.

— Това не беше чак толкова отдавна — пошегува се тя.

Херцогинята остави чашката си и чинийката върху масата.

— Мистър Рийс пристигна късно снощи. Решихме, че е най-добре да не ви будим, скъпа.

— Но защо си дошъл? — попита Мария, като оглеждаше познаните черти на госта, които я бяха омайвали толкова през последните години… преди да дойде в Торн Роуз. — Мама добре ли е?

— Много добре. Както и баща ти — додаде по-сериозно той. — Тъй като имах работа насам, обещах на майка ти да намина, за да ти пратя поздрави, да те видя как си, да се уверя, че си здрава и щастлива. — Повдигна брадичката й с показалец, намръщи се и попита: — Щастлива ли си, Мария?

— Изглежда — обади се лейди Солтърдън, — че до Хъдърсфийлд е достигнала мълвата за местните неприятности с разбойниците.

— Тук сме в пълна безопасност — увери приятеля си младата жена, отстъпи няколко крачки и извърна глава.

Малцина я познаваха така добре, както Джон. Подозрителният му тревожен поглед доказваше, че не бе повярвал дори за момент на думите й.

Той огледа дворцовата обстановка и рече:

— Очевидно е така.

Възрастната дама се изправи.

— Сигурна съм, че бихте искали да останете насаме. Закуската ще бъде сервирана след един час. Надявам се, че ще се присъедините към нас, мистър Рийс.

Младият мъж се поклони.

— Благодаря, ваше височество.

Херцогинята излезе от стаята. Едва тогава свещеникът се обърна отново към Мария, седнала на една пейка пред буйно танцуващите пламъци в камината. Тя го погледна замислено.

— Торн Роуз не ти допада, както разбирам.

— Нима не съм прав като мисля, че парите, изразходени в декорирането само на този салон, биха осигурили храна и подслон за гладните и бездомни хора от цели три графства?

— Скъпи Джон, ти никога няма да се промениш. — Мис Аштън се усмихна или по-скоро се опита да го стори, след което потупа с длан по пейката до себе си. — Ела тук, по-топло е.

Последва миг на колебание. Все пак в крайна сметка свещеникът се запъти с вдървени движения към скамейката и бавно се отпусна върху нея. Протегна ръце с дланите нагоре, към огъня.

— Трябва да призная, че не одобрявам особено факта да правиш компания на този човек Солтърдън. Всички бяхме останали с впечатлението, че става дума за дете.

— Аз също.

— И въпреки това остана.

— Както се казва в Библията: „Ние сме пазители на брата си.“ Освен това… той е безопасен.

Изчерви се при тази лъжа. Споменът за държанието на нейния повереник предишната нощ все така не й даваше мира.

— Не бих имал почти нищо против оставането ти тук, ако херцогът не бе известен с отявлената си и смущаваща репутация, свързана с… жените.

Мария наклони леко глава, докосна ръката му и се усмихна.

— Ако беше някой друг, а не ти, Джон, щях да помисля, че ревнуваш.

Той я изгледа продължително и напрегнато и внезапно се изправи. Закрачи напред-назад и попита:

— Мислила ли си да се връщаш у дома?

— О, да. — Младата жена кимна, като се надсмиваше на самата себе си. — През цялото време.

Мистър Рийс се завъртя на пети, дългото му черно свещеническо расо се уви около краката му; той отвори ентусиазирано ръце и възкликна:

— Слава на Бога! Пътуването ми дотук няма да е било напразно. Ще поговоря с херцогинята незабавно, разбира се. Ще й обясня, че след дълъг размисъл…

— Не.

— Моля?

— Няма да си тръгна.

— Но ти току-що каза…

— Че съм мислила често по този въпрос. — Мис Аштън поклати глава. — Там няма нищо за мен, Джон.

— А тук? Няма значение. Отговорът е очевиден, струва ми се. Надали бих могъл да ти осигуря подобен разкош, дори да исках.

— Причината да не се омъжа за теб няма нищо общо с тези неща.

Мария се изправи и тръгна към него. Висок и строен, той я наблюдаваше напрегнато, тъмните му очи горяха, лицето му се бе зачервило от вълнение. Както обикновено, в него се разгаряше битка. Това личеше по капчиците пот, избили по челото му, по трепета на тялото, по почти агонизиращата извивка на устата. Само дето този път младата жена откри с изумление, че, подобно на отчаян човек, той балансираше на ръба на пропаст и най-слабото поощрение щеше да го накара да се хвърли в бездната. Желанието му да я има го бе победило. Бе готов на всичко, за да го осъществи. И всъщност именно и заради това беше дошъл, дори и да не го съзнаваше сам.

Докато стоеше така пред него, загледана в унилото му лице, със замръзнала във въздуха ръка, канеща се да го погали по бузата, в съзнанието й нахлуха спомените за многото пъти, когато бе плакала, завряла лице във възглавницата, за това как бе готова на всичко, за да получи цялото му внимание, за да го спечели напълно и да не трябва да го дели с Господ, който го бе обсебил. И ето, че сега можеше да осъществи тогавашните си мечти. Той бе дошъл тук, за да бъде прелъстен и да се откъсне от тази мания. В крайна сметка бе направил своя избор. В този момент мис Аштън осъзна неприятната истина, че причините да иска този мъж нямаха нищо общо с любовта или дори с желанието. Господ да й е на помощ, тя вече познаваше истинското желание… и любов. Красивият помощник на баща й просто бе за нея шанс да се измъкне от бащината опека…

Сега, след като вече се бе спасила от баща си, можеше да разбере дали Джон значеше толкова много за нея, че да иска да прекара остатъка от живота си с него.

Зад гърба си чу някакъв шум. Огледа се; стори й се, че не може да си поеме въздух и сърцето й ще изскочи от гърдите.

— Солтърдън — промълви тя. — Ваше височество.

Столът му се появи от мрака. Той влезе в стаята и въздухът изведнъж се зареди с електричество. Косата му бе разрошена, сякаш току-що бе изскочил от леглото. Точно така изглеждаше и предишната вечер, когато я целуваше и искаше от нея повече, отколкото бе готова да му даде в момента. Небръснатото му лице бе почервеняло от усилието. Бялата му риза бе влажна от пот.

— Не знаех, че имаме гости — заяви той. — Обикновено в такива случаи главата на дома бива информирана. Нормално е и член на персонала да иска позволение от своя господар, преди да отиде да забавлява своите посетители.

Джон пристъпи напред.

— Ваше височество, аз…

— Знам кой сте. Един… приятел?

— Познавам Мария от години, когато беше толкова голяма. — Вдигна ръка на височината на кръста си и се усмихна смутено на младата жена. — Живях със семейството й, докато заемах поста на помощник на баща й.

Херцогът изви устни и произнесе с нисък, равен глас:

— Сега обаче не би могла да бъде наречена дете. Не мислите ли? — Придвижи стола си към тях и спря малко преди лампата; очите му обаче отразяваха светлината й като лъскаво стъкло. — Моля ви, продължавайте, нямам намерение да прекъсвам разговора ви. Струва ми се, че точно убеждавахте младата дама да се върне в Хъдърсфийлд с вас.

Мария пристъпи към него.

— Значи сте ни подслушвали. От колко време сте тук?

— Достатъчно дълго.

— Нямам ли право на личен живот?

— Нямате никакви права, ако питате мен. И така, мистър Рийс, кажете ми, за да ми откраднете Мария ли сте дошли?

Джон сведе поглед.

— На ваше място щях да си помисля сериозно, преди да отговоря. Църквата не гледа с добро око на лъжата.

— Да. — Усмихна се на своята приятелка. — Дойдох с вести, които, надявах се, щяха да променят намеренията й. Дойдох да й кажа, че ми предложиха мястото на викарий в Бристол.

— Джон — възкликна радостно тя. — Но това е чудесно!

— Да. — Младият мъж кимна. — Ще ми бъде осигурен удобен дом, а онова, което ще получавам от десятъка, ще бъде предостатъчно, за да са ни пълни килерите.

— Нашите килери ли?

— Дойдох да ти поискам ръката, Мария.

— Не е ли много мило това — прошепна с измамно благ глас Солтърдън, като присви очи и стисна здраво устни. — Но вие изглежда забравяте, че тя има уговорка с мен.

— Това не е нещо, което да не може да бъде… нарушено, ваше височество. Най-голямото ми желание е тя да бъде щастлива?

— Нима сега е нещастна?

Мис Аштън запази с усилие спокойното си изражение и отвърна:

— Да, ваше височество. Мария е много нещастна, когато за нея говорят така, сякаш не е нищо повече от незначителна прашинка във въздуха.

— Мария — смъмра я викарият. — Опомни се.

Херцогът отметна глава и се изсмя.

— Очевидно не познавате мис Аштън така добре, както си мислите, мистър Рийс.

— Мария е била винаги… буйна.

— Така ли се говори вече за войнственото и бунтовно разположение на духа?

— След като сте толкова разочарован от нея — изрече спокойно Джон и се усмихна търпеливо, — значи няма да имате нищо против да й позволите да си тръгне.

На вратата се почука. Тадеус влезе в салона и свали шапката от главата си.

— Херцогинята ме изпрати да информирам негово височество и мис Аштън, че излиза да се разходи с каретата след един час. И ги моли настойчиво да й направят компания.

 

— Видях къщата — рече Джон. — Много е хубава. С три стаи: средна по размери трапезария и две тавански спални… една за нас и една за децата… разбира се, ако имаме нужда от по-голямо пространство, винаги бихме могли да достроим.

Изкашля се. Бялата кожа на бузите му поруменя. Кафето в чашата му бе изстинало отдавна, но той продължаваше да се взира в него, сякаш очакваше то да му даде силите и смелостта, които очевидно му липсваха.

— Къщичката е разположена сред горичка от огромни брястове и има добре поддържана градина, огрявана от слънцето. Почвата е богата и черна; това обяснява богатата реколта, на която се радва местното население. Уверявам те, Мария, удобства няма да ти липсват.

— Разкажи ми за църквата.

— Тя е малка, но се разраства. Срещнах се с някои от богомолците; сториха ми се сърдечни и приятелски настроени.

— Говорил ли си с баща ми по този въпрос?

— Говорих.

— И какво каза той?

Най-после младият мъж остави встрани чашката и чинийката.

— Напомни ми, че ти вече не си му дъщеря и ако съм решил да пожертвам живота си, като се оженя за една толкова пропаднала личност, щял да се моли за моята душа до последния си ден. — Най-накрая погледна и към Мария. — Мислех, че предложението ми ще те зарадва.

— Просто ме сварваш неподготвена.

— Не може да се каже, че не сме говорили за това и преди. Спомням си как преди приказваше с часове за бъдещия ни съвместен живот. Закле се да ме обичаш повече, от когото и да било другиго на света.

— Да, но доколкото си спомням, ти непреклонно не желаеше да ми върнеш този комплимент. Единствената ти голяма любов е Бог, Джон. Или нещо се е променило?

— Добре са ти известни чувствата и предаността ми към…

— Към Господ. Единствено към Господ.

— И към теб.

 

Денят беше мрачен и студен. Щом излезе от къщата, младата жена спря, затаи дъх и премигна, а след това съсредоточи поглед към каретата в долния край на стълбите и към единствения пасажер в нея.

Джон я погледна изпитателно.

— Страх ли те е от него?

— Нима създавам впечатление, че се боя от негово височество?

— Изглеждаш смутена от него. Само миг в неговата компания и ставаш…

— Каква?

Вдигна очи към лицето му.

— Напрегната.

— Не може да се каже, че има от най-добрите характери.

— Не става въпрос за такъв тип напрежение, страхувам се.

Погледна встрани, тъй като в този момент се приближи Тадеус с преметната върху ръката си дълга самурена пелерина. Освен нея носеше самурен маншон и широкопола шапка от същата кожа.

— Това е за вас — обяви той и й ги подхвърли, като в същия момент проряза с поглед спътника й.

Дори на оскъдната дневна светлина гъстата, богата козина блестеше като черен огън.

— Не мога да го облека — заяви Мария. — Кажи на нейно височество…

— Не са на нейно височество, а на него. — Слугата кимна към каретата, а устните му се извиха, но това не напомняше в никакъв случай усмивка. — Или по-скоро на една от последните му приятелки. Негово височество реши, че с тях ще ви е по-топло, отколкото с „тези парцали“, както нарече дрехите ви.

— Така ли каза? — попита младата жена и усети, че бузите й се затоплят. — Е, можеш да предадеш на негово височество… няма значение, Тадеус, аз сама ще му го кажа.

Грабна тежката пелерина, плъзна се на тънката ледена корица, покрила стълбите, и се запъти колкото се може по-наперено към екипажа. Щом стигна до него, отвори вратата. Потънал в седалката, вдигнал кожената яка на собственото си наметало и със скрити от периферията на шапката очи, Солтърдън обърна бавно глава и я погледна.

— Не искам кожите на вашите любовници, ваше височество. Предпочитам да замръзна, отколкото…

Изписка, тъй като той я сграбчи за китката с обвитата в ръкавица ръка и я дръпна в каретата. След това затръшна вратата зад гърба й. Тя се стовари върху плюшената седалка, като изхълца от възмущение. А след това се провикна през прозореца към Джон, който бе заслизал забързано по стълбите в мига, в който херцогът я принуди да се качи в екипажа.

— Струва ми се, че на нейно височество не й е добре, мистър Рийс. Сигурен съм, че вашата компания и молитви ще бъдат по-полезни за баба ми, отколкото опитите ви за героизъм — за мис Аштън.

Джон спря в горния край на стълбището, без да отговори; лицето му беше почервеняло, вятърът мяташе буйно пелерината му около краката. В това време Тадеус се спусна към каретата и подаде шапката и маншона през прозорчето, а после се покатери върху капрата на кочияша. След като се усмихна за последен път лукаво, Солтърдън спусна щората и се облегна върху седалката. Впери поглед в Мария, която трепереше от гняв.

— Нямате нито право, нито причина да се държите така отвратително с мен пред очите на моя гост, ваше височество.

— Имам право да правя каквото си поискам, мис Аштън. Мога да изхвърля любимия ви викарий, ако реша. — Изви едното ъгълче на устата си в усмивка и додаде: — Една дума от моя страна и ще се прости завинаги с църквата.

— Защо бихте направили подобно нещо? Той не ви е сторил нищо…

— Така ли?

— Кажете ми какво е направил.

— Нарушил е границите.

— Като дойде в Торн Роуз ли?

Негово височество потъна още по-дълбоко в своята седалка. Изражението му бе затворено. Подпрял гръбнак на възглавницата, разтворил леко колене, които се полюшваха с всяко движение на каретата, той продължаваше да я гледа така напрегнато, че цялото й тяло се вдърви и замръзна като висулките, които се образуваха по клоните на дърветата.

Най-сетне той рече:

— Мислите ли да тръгвате с него?

— Още не съм имала време да помисля върху това.

— Обичате ли го?

— Това не е ваша работа.

— Моя е, ако засяга бъдещето ми.

— Да! — извика вбесено Мария. — Обичах го… обичам го… той е… винаги ми е бил верен приятел, на когото мога да разчитам още от детските си години. А като пораснах най-голямата ми мечта стана да се омъжа за него.

— Той никога няма да те направи щастлива.

— Откъде знаете?

— Знам, че обича Господ повече, отколкото обича теб. Ако не беше така, сега нямаше да бъдеш в Торн Роуз.

Потънала в ъгъла на плюшената седалка, младата жена гледаше през прозореца и се мъчеше да съсредоточи вниманието си върху заледените дървета и снежните преспи, които ставаха все по-дълбоки.

— Изобщо не мисля, че той може да те направи щастлива — заяви убедено Солтърдън. — Ти си от онези жени, които биха очаквали да получат стопроцентовото внимание на своя съпруг. Ще го изискваш, разбира се, и ако не го получиш, ще започнеш да мамиш.

Мис Аштън го зашлеви през лицето.

В отговор той само се изсмя.

— Ти ще го унищожиш, малко по малко. Той ще проповядва пред захласнато слушащото го паство за прелюбодеянието и греха на скандалното съвокупление, а после ще се върне у дома при съпругата си, която ще го обгърне през кръста с красивите си бели бедра и ще поиска повече от неговото тяло и душа, отколкото е в състояние да даде, тъй като всеки път, когато проникне в теб, Господ ще го потупва по рамото и ще му напомня кое трябва да стои на първо място за него.

— Ти си готов да презреш всеки мъж, който може…

Мария прехапа устни.

— Който може какво, мис Аштън? Да люби една жена ли? — Засмя се тихичко. — Съществува огромна разлика между чукане и любене. Да вземем нас, например… Ако можех, щях да ти вдигна полите, да проникна в теб и да си направя кефа по-бързо или по-бавно, в зависимост от желанието си. От друга страна, бих могъл да забравя за собственото си удоволствие и да се съсредоточа напълно върху твоето, без изобщо да стане нужда да се вмъквам между красивите ти крачета.

— Престанете — извика младата жена и запуши уши с дланите си. — Искам да се върна веднага в Торн Роуз. Настоявам!

Херцогът се приведе напред, пъхна показалеца си под подгъва на полата й и го повдигна лекичко.

На студената зимна светлина очите му приличаха на котешки; те сякаш я хипнотизираха и не й позволяваха да помръдне. О, Боже, защо стоеше като закована? Защо не можеше да впие нокти в нахалното му лице? Защо не можеше да извика на Тадеус да я спаси?

Върховете на пръстите му докоснаха прасеца на единия й крак и тя затаи дъх. След това залазиха по-нагоре, към извивката на коляното, после към бедрото и когато тя опита да събере крака, той не й позволи, като разпери длан.

— Елате тук, мис Аштън — предложи господарят й, протегна и другата си ръка към нея, прегърна я през раменете и тя се облегна на нея като безпомощна марионетка.

Можеше да прошепне нещо като „Не!“, „Недейте!“, „Не искам!“. Думите обаче жужаха несвързано в мозъка й, в противоречие с онова, което желаеше тялото й още от предишната вечер.

Мария се премести на неговата седалка, отпуснала назад глава, предложила шията си на отворената му уста. Усети топлата пара от дъха му по кожата си, след което той заби лекичко зъби във врата й, докосна го с горещия си език и устни. В същото време обхвана в дланта си пулсиращата плът на слабините й и започна да я гали така нежно, както бе правил с клавишите на любимото си пиано.

Това не бе съзнателно решение; тя не бе капитулирала доброволно. Тялото й обаче сякаш бе започнало да живее свой собствен, независим от нейната воля, живот. В продължение на часове… не, на дни, то бе търсило нещо, което можеше да й даде само той, херцогът, нейният господар, с неговия пламенен, презрителен поглед, изгарящи устни и вълчи маниери. Бе се превърнала в подобие на Моли, затворничка на своите желания.

Устата му намери нейната и обсеби устните, зъбите и езика й, като издаваше гърлени звуци. В същия момент напъха пръсти дълбоко в нея. В отговор младата жена замята ръце и крака, разтвори още повече уста и се притисна още по-силно в стегнатото му тяло, като издаваше някакви скимтящи звуци. Най-накрая се откъсна от устните му и отметна назад глава, като се отдаде напълно на магията на ръцете му, които бяха нажежили студения допреди малко въздух.

В този момент той спря.

— Моля те, моля те! — чу се да казва тя, макар да не знаеше точно за какво го умоляваше; може би само за край на мъченията си, за блаженството, което бе видяла върху лицето на Моли, за небесния екстаз, за който й бе говорил Пол и който идвал, когато се съединиш с човека, когото…

— Шшт! — прошепна Солтърдън и затисна устата й с длан.

Протегна скованото си тяло към прозорчето, дръпна рязко перденцето и студеният въздух ги удари грубо по лицата. Селският пейзаж бягаше от двете им страни. В този момент се чуха изстрели и викове.

— Копелета — процеди през зъби херцогът и, като се подаде малко през прозорчето, извика на Тадеус. — Ще можем ли да се доберем до Торн Роуз? По дяволите, човече, отговори ми!

— Не можем съ мери с техните коне! — извика конярят.

— Постарай се, дяволите да го вземат!

— Да, ваше височество.

Солтърдън се отпусна отново на мястото си. Когато обърна отново лице към своята спътница, то изглеждаше влажно и замръзнало. Сграбчи полата и й закри коленете. Младата жена не можеше да помръдне, не можеше да мисли. Чувстваше тялото си като навита до край пружина, която щеше да се скъса всеки момент.

Херцогът изръмжа нетърпеливо, хвана ръцете й над лактите и я раздруса.

— Ела на себе си, Мария. По дяволите, чуй ме.

Разтърси я отново. В същия миг отвън се чуха нови изстрели. Каретата се затресе, наклони се на едната страна, после — на другата и принуди младия мъж да се вкопчи в дръжката на вратата, за да не падне.

Тогава целият свят сякаш се обърна с главата надолу. Солтърдън стисна Мария здраво в обятията си, докато екипажът увисна за момент във въздуха, след което се стовари на земята, започна да се върти и всичко стана черно като нощ.