Стивън Кинг
Нощният авиатор (8)

8

Дийс кацна в Уилмингтън седем минути преди официалния залез. Докато намаляваше скоростта и продължаваше да плюе кръвта, която се стичаше в устата му от раната под окото, видя как една светкавица падна с такъв ослепителен синьобял огън, че за малко да го заслепи. След светкавицата последва най-оглушителният гръм, който бе някога чувал. Впечатлението за звука бе потвърдено, когато още един прозорец в пътническото отделение, пукнат от едва избегнатия сблъсък с „Пиемонт“ 727, сега се пръсна навътре като облак евтини диаманти.

В ослепително ярката светлина той видя как тумбестото здание от лявата страна на писта 34 бе пронизано от мълнията. То експлодира, като избълва огън в колона чак до небесата, макар и заслепяващ, пожарът бе лишен от мощта на мълнията, която го бе запалила.

Все едно някой бе запалил шашка динамит с миниатюрна ядрена бойна глава, помисли си объркано той и след това: генераторът. Това бе генераторът.

Светлините — цялото осветление, белите светлини, които маркираха страните на пистата и яркочервените крушки, които отбелязваха края й, — внезапно изгаснаха, сякаш бяха свещи, духнати от мощен порив на вятъра. И ето че Дийс се носеше със скорост над сто и двадесет километра в час от тъмнината към още по-непрогледна тъмнина.

Вълната от експлозията, която бе унищожила основния генератор на летището, удари самолета му като юмрук, даже още по-силно, удари го като с чук и го съкруши с нокаутиращ удар. Самолетът му сякаш все още не бе осъзнал, че бе станал отново сухопътно създание, отскочи уплашено надясно, изправи се и се сгромоляса, като дясното му колело премина през нещо — всъщност през много неща, които Дийс смътно осъзна, че са лампите на пистата.

Наляво, крещеше някакъв вътрешен глас. Дай наляво, задник такъв.

За малко да го направи, преди хладнокръвният му разум да надделее. Ако завърти кормилото наляво с тази скорост, най-вероятно щеше да направи лупинг и да се сгромоляса на земята. Имаше вероятност и да не експлодира, като отчитаме колко малко гориво бе останало в резервоарите, но бе възможно. Или пък самолетът му можеше просто да се разцепи на две, като остави Ричард Дийс от кръста надолу да се гърчи в седалката, докато Ричард Дийс от кръста нагоре ще се понесе в противоположна посока, ръсейки черва като празнични гирлянди, изсипващ бъбреците си върху цимента като две огромни курешки.

Изкарай го извън пистата — изкрещя той. — Изкарай го от пистата, копеле такова, за бога изкарай го от пистата.

В този миг още нещо — допълнителните резервоари на генератора — предположи той, когато имаше време за предположения, — експлодира, като запрати самолета му още по-надясно, но това бе добре дошло, то го освободи от смъртоносните осветителни лампи и изведнъж самолетът му се понесе отново относително плавно, като лявото му колело бе на ръба на писта 34, а дясното колело бе на призрачната ивица между светлините и канавката, която той бе забелязал от дясната страна на пистата. Самолетът му продължаваше да се тресе, но не толкова лошо, когато той разбра, че е със спукана гума, тъй като дясното му колело бе разкъсано от осветителните лампи, които бе премазало.

Той намаляваше скоростта си и това бе най-важното, самолетът му най-накрая започна да разбира, че се е превърнал в нещо различно от птица, в нещо, което отново принадлежи към земята. Дийс бе започнал да се отпуска, когато видя огромния „Лиърджет“, този, който летците наричат Дебелия Алберт, да изниква пред него, паркиран в пристъп на безумие напреки пистата, където пилотът му го спрял по пътя към писта 5.

Дийс натисна спирачките, видя осветените прозорци, видя как от тях към него надничаха лица с изражението на идиоти в лудница, които наблюдават магически трик, и след това, без да мисли, той натисна кормилото пълно надясно, като измъкна своя „Бийч“ от пистата и се озова в канавката, като премина покрай огромния самолет само на сантиметър и половина. Чу някакви далечни слаби писъци, но вече не забелязваше нищо, освен това, което експлодираше пред него, като навързани на канап увеселителни бомбички, докато самолетът му отново се опита да се превърне във въздухоплавателен съд, макар и безпомощен да го направи със спуснати клапи и паднали обороти на мотора, въпреки това се опита, последва скок напред като конвулсия в угасващата светлина на вторичната експлозия и след това той поднесе по пистата за паркиране на самолети и видя терминала с осветени от аварийните светлини ъгли, които бяха свързани с акумулаторни батерии и паркираните самолети — единият от тях почти със сигурност бе Скаймастерът на Нощния авиатор — като тъмни силуети от разтегателна хартия срещу ослепителния оранжев залез, сега подчертан от раздиращите небето мълнии.

Прекатурвам се! — изкрещя той наум и самолетът му наистина се опита да се претърколи, лявото му крило се удари в пистата до терминала и върхът на крилото се отчупи, като предизвика фонтан от искри, след което колесникът се вряза в храсталака, където топлината от триенето предизвика пожар във влажните плевели.

След всичко това самолетът му остана неподвижен и единственият звук, който издаваше, бе пукотът на статичното електричество от радиото, звукът на разбитите бутилки, чието съдържание се изливаше върху килима на пътническото отделение, и учестеното биене на сърцето на самия Дийс. Той освободи предпазния си колан и се отправи към херметическия люк, без да е напълно уверен, че е останал жив.

Всичко, което се случи по-късно, той запомни с изумителна яснота, но от момента, в който неговият самолет „Бийч“ спря на пистата пред терминала срещу задния край на пътническия самолет „Лиърджет“, наклонен на една страна, до момента, когато чу първите писъци от терминала, всичко, което запомни със сигурност, бе как се обърна, за да вземе фотоапарата си. Не можеше да напусне самолета без камерата си, никонът бе най-скъпият му приятел, по-близък от съпруга. Бе го купил в някакъв магазин в Толедо, когато бе на седемнадесет години и продължаваше да си служи с него и досега. Прибавяше обективи, но основната кутия бе останала същата и до ден днешен, единствените промени бяха одраскванията и вдлъбнатините, които са естествени в процеса на работата. Никонът бе в еластичния джоб под седалката му. Той го извади, погледна го, за да се увери, че е непокътнат, и като видя, че не е пострадал, се успокои. Окачи го на врата си и се наведе над люка.

Натисна лоста, скочи надолу, олюля се и за малко да падне, но успя да хване апарата си, преди да го удари в цимента на пистата. Последва ново изръмжаване на гръмотевица, но този път това наистина бе само ръмжене, далечно и незастрашително. Вятърът го докосна като галеща ръка… но под колана той почувства как замръзва. Дийс направи гримаса. Естествено, нямаше да опише в репортажа си как подмокри гащите, когато неговият „Бийч“ и реактивният самолет „Пиемонт“ едва избягнаха сблъсъка.

От терминала се разнесе немощен, но пронизващ писък — писък на смесена агония и ужас Сякаш някой бе зашлевил Дийс през лицето. Той веднага дойде на себе си. Отново се съсредоточи върху основната си цел. Погледна часовника си. Не работеше. Или от сътресението се бе счупил, или просто си бе спрял. Часовникът му бе от онези приятни антики, които трябва да навиваш, а той бе забравил кога го бе навил за последен път.

Настъпил ли бе вече залезът? Навън бе тъмно като в рог, но покрай всички тези гръмотевици, които падаха около летището, бе трудно да се каже какво става. Беше ли онова нещо?

Последва още един писък — не, не бе писък, а зловещ пронизителен вик — и звукът от счупено стъкло.

Дийс реши, че залезът повече няма значение.

Той се затича, като по пътя мимоходом забеляза, че допълнителните резервоари на генератора все още горяха и във въздуха се носи миризмата на бензин. Опита се да увеличи скоростта си, но имаше чувство, че бяга в цимент. Чакалнята се приближаваше, но не особено бързо. Не достатъчно бързо.

Моля, не! МОЛЯ, НЕДЕЙТЕ! МОЛЯ, НЕДЕЙТЕ! О, МОЛЯ, НЕДЕЙТЕ!

Този писък, който се движеше по спирала нагоре и надолу, бе внезапно прекъснат от ужасен, нечовешки вой. И все пак в него имаше нещо човешко и това бе може би най-ужасното. В оскъдната светлина на аварийните лампи, закачени по ъглите на терминала, Дийс видя как нещо се разбива в стената на терминала, която гледаше към паркинга — тази стена бе почти изцяло от стъкло и… излетя навън. Приземи се на рампата с приглушен тъп звук, претърколи се и тогава Дийс разбра, че това е човек.

Бурята отминаваше някъде надалеч, но от време на време за щастие небето се осветяваше от светкавици и когато Дийс изтича задъхан на паркинга, най-накрая видя самолета на Нощния авиатор, с номера 101BL, смело написан на опашката. Буквите и цифрите изглеждаха черни в това осветление, но той знаеше, че са червени, но това нямаше значение. Камерата му бе заредена с високочувствителен и бърз черно-бял филм и въоръжена с автоматична светкавица, която щеше да светне само ако светлината е прекалено ниска за скоростта на филма.

Багажното отделение на скаймастъра зееше като устата на мъртвец. Под него имаше голяма купчина пръст, в която разни неща пълзяха и се движеха. Дийс видя купчината, засне я два пъти и спря. Сега сърцето му бе пълно не само със страх, но и с диво преливащо щастие. Всичко бе съвпаднало!

Да, помисли си той, но не смей да го наречеш късмет — никога не смей да го наречеш късмет. Не го наричай даже предчувствие.

Точно така. Не бе късметът, който го бе затворил в онази скапана мотелска стаичка с дрънчаща климатична инсталация; не бе подозрение или предчувствие това, което го бе залепило часове наред за телефона да се обажда по най-затънтените летища и да дава номера от опашката на самолета на Нощния авиатор отново и отново. Това бе чист репортерски инстинкт и ето че тук и сега той бе започнал да му се отплаща. Само че това не бе обикновено възнаграждение за усилията, това бе джакпот, Елдорадо, баснословният голям удар.

Той спря пред зейналото багажно отделение на самолета и се опита да вдигне камерата. За малко да се задуши в ремъка й. Изруга. Разви ремъка. Насочи апарата.

От чакалнята последва още един писък — женски или детски. Дийс едва го долови. Мисълта, че сигурно в този миг се извършва убийство, бе последвана от мисълта, че убийството ще даде допълнителен привкус на историята, и след това изчезнаха и двете мисли, докато той направи три бързи снимки, като се увери, че хвана в кадър зеещото багажно отделение и номера на опашката. Самозареждащият се апарат леко изсъска.

Дийс се затича към чакалнята. Прозвуча още звън на разбито стъкло. Последва още един тъп звук и още едно тяло бе изхвърлено върху цимента като парцалена кукла, която бе натъпкала с някаква тъмна гъста сиропена течност. Дийс видя й едно размазано, забавено движение, нещо, което се ветрееше на талази, което би могло да бъде пелерина, но все още бе прекалено далеч, за да каже със сигурност. Той се обърна. Направи още две снимки на самолета, този път нямаше шега, снимките трябваше да се получат: Зеещото багажно отделение и купчината пръст щяха да излязат контрастни, чисти и неопровержими, след като се промият.

След това се обърна и затича към чакалнята. Изобщо не му хрумна фактът, че бе въоръжен единствено със своя стар „Никон“.

Той спря на около десетина метра. Имаше три трупа, двама възрастни, по един от всеки пол, и още един, който би могъл да бъде или на дребна жена, или на тринадесет-четиринадесетгодишно момиче. Трудно бе да са каже, тъй като главата й липсваше.

Дийс насочи апарата си и засне три бързи кадъра, като светкавицата му оставяше своята собствена бяла мълния, автоматичното зареждащо се устройство издаваше тихия си доволен, мъркащ звук.

Той не бе престанал да брои колко пози е използвал. Филмът имаше тридесет и шест кадъра. Бе заснел единадесет. Оставаха му двадесет и пет. Имаше още един филм, натъпкан в дълбоките джобове на панталона си, и това бе страхотно… само ако има шанс да го зареди. Никога не можеш да разчиташ на това, с такива фотографии трябва да сграбчваш мига, докато можеш. Това определено бе банкет в заведение за бързо хранене.

Дийс стигна до чакалнята и рязко разтвори вратата.