Стивън Кинг
Нощният авиатор (3)

3

В „Инсайд вю“ липсваха грамотност или прекалена загриженост за такива незначителни неща като точност и етика, но едно нещо бе задължително — специалната настройка на вълната на ужасите. Мъртон Морисън бе задник (макар и не толкова голям, за какъвто го бе взел Дийс, когато го видя за пръв път със скапаната лула в устата), но и Дийс трябваше да му признае едно — той помнеше нещата, които първоначално бяха обезпечили успеха на „Инсайд вю“, — кофи кръв и пълни шепи вътрешности.

О, разбира се, имаше фотографии на сладки бебета, много психични предсказания и чудотворни диети, които включваха такива невероятни храни като бира, шоколад и чипс, но Морисън бе почувствал дълбоката промяна в духа на времето и винаги бе наясно с оценката си за посоката, в която вестникът трябва да върви. Дийс предполагаше, че тази увереност бе основната причина, поради която Морисън се бе задържал толкова дълго, въпреки лулата си и карираните сака от някаква шибана лондонска модна къща. Морисън знаеше, че децата на цветята от шестдесетте се бяха превърнали в канибалите на деветдесетте.

Терапията чрез телесна близост, политическата коректност и „езикът на чувствата“ се оценяваха високо от интелектуалния елит, обикновеният човек обаче се интересуваше много повече от масовите убийства, скритите скандали в живота на звездите и точно как Меджик Джонсън бе пипнал вируса на СПИН.

Дийс не се съмняваше, че все още има читатели за „Неща красиви и щастливи“, но читателската публика за „Дивотии зли и зловещи“ се бе превърнала в благоприятната среда, необходима, за да се вдигне тиражът на вестника сега, когато поколението от Уудсток започна да открива сребърни нишки в косите си и бръчки по киселата си и самодоволна физиономия. Мъртън Морисън, когото Дийс вече признаваше за някакъв вид интуитивен гений, им бе разяснил собствените си виждания достатъчно недвусмислено, като разпрати знаменитото си послание на целия работен състав и кореспонденти на свободна практика за по-малко от седмица, след като се настани заедно с лулата си в ъгловия кабинет. Разбира се, спирайте и вдъхвайте от аромата на розите, колкото си искате по пътя за работа, посочваше записката му, но щом се озовете тук, разтваряйте широко ноздри и започвайте да душите за кръв и черва.

Дийс, който сякаш бе създаден, за да надушва кръв и черва, бе очарован от тази идея. Неговият нюх го бе довел тук и сега той летеше към Уилмингтън. Там, долу, имаше чудовище в човешки лик, човек, който си мислеше, че е вампир. Дийс имаше име, което бе открил след дълги усилия, то изгаряше съзнанието му така, както ценна монета сякаш изгаря джоба, в който я носиш. Рано или късно той щеше да извади монетата и да я похарчи. Когато го направи, името ще се появи с огромни букви по всички стелажи за сензационни вестници пред касовите апарати на всеки супермаркет в Америка и едрият шрифт щеше да бъде едно крещящо предизвикателство за всяка от посетителките в магазина.

„Внимавайте, госпожи и търсачи на сензации — помисли си Дийс. — Вие още не знаете, но към вас се е запътил един много лош човек. Вие ще прочетете истинското му име и ще го забравите, но това не е страшно. Вие ще запомните моето. Името, което ще го постави редом с Джак изкормвача и Кливлъндския убиец Бостънския удушвач и Черната гергина. Вие ще запомните Нощния авиатор, който скоро ще се появи на стелажите в съседство до вас. Изключителен репортаж, изключително интервю… но това, което искам повече от всичко, е неговата изключителна фотография.“

Той провери отново часовника си и се поотпусна (това бе всичко, което можеше да си позволи). Оставаше му близо половин час докато се стъмни, и той щеше да паркира до белия скаймастър с червени кантове и номер 101BL на опашката на самолета, изписан също в червено, след по-малко от петнадесетина минути.

В същия ли град спеше Нощния авиатор или в някой мотел извън града? Едва ли. Една от причините, поради която „Скаймастър“ 337 бе толкова популярен, освен относително ниската му цена, беше, че той е единственият самолет от този клас, в който имаше достатъчно място, за да може да се преспи. Люкът му не бе по-голям от купето на стария фолксваген-костенурка наистина, но имаше достатъчно пространство за три големи куфара… или пет малки… и със сигурност щеше да помести едни човек, разбира се, ако не бе с ръста на професионален баскетболист. Нощния авиатор бе в люка на собствения си самолет чесна, ако: а) спи в позата на зародиш с колене, плътно прилепени до брадата, б) достатъчно луд, за да си въобрази, че е истински вампир, или в) й двете.

Дийс бе заложил върху третата възможност.

Докато стрелката на висотомера му показваше как се спуска от хиляда и двеста на хиляда метра, Дийс си помисли: „Едва ли, мой човек, ще отидеш в хотел или мотел. Когато играеш на вампир, трябва да го правиш като Франк Синатра — да следваш своя път. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че когато люкът на самолета се отвори, първото, което ще видя, ще бъде как се изсипва дъжд от гробищна пръст (даже и да не е така, бъди сигурен, че така ще го опиша, когато излезе репортажът ми), след това ще видя крак, обут в официални панталони и краищата на смокинг, тъй като ти ще си облечен като него, граф Дракула. О, човече, ти ще бъдеш издокаран, като от кутийка излязъл, облечен за убийство, аз вече ще съм включил самозареждащия се фотоапарат и когато видя как плащът ти се развява от вятъра…“

Но точно в този момент мислите му бяха прекъснати, защото внезапно белите светлини на летището изгаснаха.