Филип К. Дик
Трите стигми на Палмър Елдрич (2)

2.

В десет часа през същата сутрин Лео Бълеро, председател на борда на директорите на „П. П. Макети“ беше в кабинета си, когато му се обадиха по видеофона. Той отговори — беше очаквал позвъняването. Обаждаха му се от „Трипланетно правораздаване“, частната полицейска агенция. Беше я наел броени минути след като разбра за катастрофата на Плутон на междузвездния кораб, връщащ се от Проксима.

Слушаше несъсредоточено, защото въпреки важността на новините, си мислеше за съвсем други неща.

Колкото и идиотско да звучеше, като се имаше предвид факта, че „П. П. Макети“ плащаше огромен ежегоден подкуп на ООН за своята неприкосновеност, кораб на Агенцията за борба с наркотиците към ООН беше конфискувал край северния полюс на Марс пратка с Кен-Ди на стойност почти милион кожи, по пътя й от добре охраняваните плантации на Венера. Очевидно парите от подкупа не бяха достигнали до нужните хора в сложната йерархия на ООН.

Но нищо не можеше да се направи. Той не можеше да повлияе по никакъв начин на организацията.

Лео разбираше добре намеренията на Агенцията за борба с наркотиците. Те искаха „П. П. Макети“ да заведе дело с цел да си върне пратката. Защото това би доказало, че незаконният наркотик Кен-Ди, вземан от толкова много колонисти, се отглежда, преработва и разпространява с нейната тайна подкрепа. Така че, независимо от голямата цена на пратката, беше по-добре да се откаже от нея, отколкото да предявява претенции.

— Предположенията на домашните вестници са правилни — говореше от екрана на видеофона Феликс Блау, шефът на полицейската агенция. — Това явно е Палмър Елдрич и изглежда той е жив, въпреки че е тежко ранен. Научихме, че кораб на ООН ще го откара в болницата на една от базите, чието местоположение, естествено, не успяхме да установим.

— Хъм… — каза Лео Бълеро, кимайки с глава.

— Обаче, що се отнася до онова, което Елдрич е намерил в системата на Проксима…

— Никога няма да научите нищо за него — прекъсна го Лео. — Елдрич няма да каже нито дума, и край.

— Докладваха ми един интересен факт — каза Блау. — На борда на кораба на Елдрич е имало — и все още има — грижливо съхранявана култура лишеи, която напомня много за лишеите на Титан, от които се извлича Кен-Ди. Мисля, че като се има предвид това… — Блау замълча тактично.

— Има ли някаква възможност тази култура лишеи да бъде унищожена? — попита Лео импулсивно, ръководен единствено от инстинкта си.

— За съжаление служителите на Елдрич вече са се добрали до останките от кораба. Те несъмнено ще се противопоставят решително на подобни опити. — Блау изглеждаше изпълнен със съчувствие. — Разбира се, можем да пробваме… Не чрез силово решение, но може би ще успеем да ги подкупим.

— Пробвайте — съгласи се Лео, макар и да разбираше, че това ще е само загуба на време и усилия. — Нямаше ли закон на ООН, който забранява внасянето на живот от други звездни системи?

Хубаво щеше да бъде, ако можеха да убедят военните сили на ООН да бомбардират останките от кораба на Елдрич. Лео си отбеляза в бележника, че трябва да се обади на адвокатите си и да им каже да се оплачат в ООН по повод внасянето в Слънчевата система на чуждопланетни лишеи.

— Ще поговорим пак по-късно — каза той на Блау, прекъсна връзката и си помисли: „Може би е по-добре да се оплача директно“. Натисна бутона на интеркома и каза на секретарката си: — Свържи ме с ръководството на ООН в Ню Йорк. Кажи, че искам да говоря лично с Генералния секретар Хепбърн-Гилбърт.

След малко вече говореше с хитрия индийски политик, който миналата година бе станал Генерален секретар на ООН.

— А, мистър Бълеро — усмихна се лукаво Хепбърн-Гилбърт. — Искате да се оплачете по повод конфискуването на пратката Кен-Ди, която…

— Не знам нищо за никаква пратка Кен-Ди — прекъсна го Лео. — Обаждам се по съвсем друг повод. Давате ли си сметка какви ги върши Палмър Елдрич? Донесъл е в Слънчевата система чуждопланетни лишеи, които могат да предизвикат епидемия, подобна на онази от 1998 година.

— Наясно сме с този факт. Обаче хората на Елдрич твърдят, че това е лишей от Слънчевата система — Елдрич го бил взел със себе си при пътуването до Проксима и сега го връща обратно… Разправят, че лишеят бил източник на протеин за него.

Белите зъби на индиеца блеснаха в радостна усмивка. Изглежда, това нагло обяснение го забавляваше.

— И вие им вярвате?

— Не, разбира се. — Усмивката на Хепбърн-Гилбърт стана още по-широка. — А вие защо се интересувате от този случай, мистър Бълеро? Имате ли, ъъъ… специално отношение към лишеите?

— Аз съм патриот, гражданин на Слънчевата система. И настоявам да вземете мерки.

— Взели сме мерки — каза Хепбърн-Гилбърт. — Провеждаме разследване… Възложили сме го на мистър Ларк. Вие го познавате. Доволен ли сте?

Разговорът достигна до разочароващия си край и Лео Бълеро най-накрая прекъсна връзката, чувствайки отвращение от политиците. Те винаги бяха готови на решителни действия против самия него, но когато ставаше въпрос за Палмър Елдрич… „Ах, мистър Бълеро — изимитира той наум Хепбърн-Гилбърт, — това, сър, не е така.“

Да, Лео познаваше Ларк. Нед Ларк беше ръководителят на Агенцията за борба с наркотиците към ООН и бе отговорен за конфискуването на последната пратка Кен-Ди. Включването на Ларк в разследването на историята с Елдрич беше работа на Секретаря на ООН. Това, към което се стремеше ООН в случая, беше quid pro quo^[1]. Те нямаше да си помръднат пръста да предприемат нещо против Елдрич, докато Лео Бълеро се опитва да си върне пратката с Кен-Ди. Той беше сигурен, че е така, но, естествено, не можеше да го докаже. В края на краищата Хепбърн-Гилбърт, този тъмнокож, хитър и потаен политик, не беше казал директно подобно нещо.

„Винаги става такава каша, когато разговаряш с ООН — помисли си Лео. — Афро-азиатски политици. Абсолютно блато. Тези чужденци са навсякъде, те ни управляват“.

Той хвърли поглед към празния видеоекран.

Докато се чудеше какво да предприеме, секретарката му мис Глийсън се обади по интеркома и каза:

— Мистър Бълеро, мистър Майерсън е в приемната. Иска да ви види за малко.

— Кажи му да влезе — отвърна Лео, доволен, че поне за малко ще се отвлече от проблемите си.

След малко експертът му в областта на предсказването на модните тенденции влезе в кабинета. Барни Майерсън беше намръщен. Без да каже нито дума, той седна срещу Лео.

— Какво те измъчва, Майерсън? — попита Лео Бълеро. — Нали затова съм тук? Спокойно можеш да си поплачеш на рамото ми. Кажи ми какво има и ще ти подържа ръката.

Постара се тонът му да бъде смразяващ.

— Отнася се за моята асистентка, мис Фюгейт.

— Да, чух, че си спал с нея.

— Въпросът не е в това.

— О, разбирам — каза Лео. — Това е само незначителна подробност.

— Исках да кажа, че съм тук заради друг аспект от поведението на мис Фюгейт. Току-що имахме фундаментално противоречие. Продавачът…

— Ти си отказал, а тя не е била съгласна — прекъсна го Лео.

— Да.

— Вие, ясновидци… — Забележително. Вероятно имаше алтернативни варианти, по които може да се развие бъдещето. — Ти искаш да й наредя в бъдеще винаги да те подкрепя?

— Тя е моя асистентка — отвърна Барни Майерсън. — Това означава, че трябва да се подчинява на разпорежданията ми.

— Е… А това, че спи с теб не е ли стъпка в правилната посока? — изсмя се Лео. — Както и да е, тя е била длъжна да те подкрепи докато продавачът е бил при вас, а ако е имала някакви съмнения, е трябвало да ти ги каже по-късно, когато останете насаме.

— Дори и на това не бих се съгласил. — Барни стана още по-мрачен.

— Нали знаеш, че откакто преминах Е-терапията и ми уголемиха предния дял на мозъка, аз самият на практика станах ясновидец и доста напреднах? Това беше продавач на грънци? Керамика?

Барни кимна с голяма неохота.

— Това са грънците на бившата ти съпруга — каза Лео. Нейните керамични изделия се купуваха добре, беше виждал рекламите им в домашните вестници, продаваха ги в един от най-изисканите магазини за произведения на изкуството в Ню Орлиънс, а също и тук, на Източното крайбрежие, както и в Сан Франциско. — Ще вървят ли те, Барни?

Той изгледа внимателно ясновидеца.

— Беше ли права мис Фюгейт?

— Изобщо няма да вървят, Бог ми е свидетел!

Тонът на Барни обаче беше вял. „Не се връзва с нещата, които казва — помисли си Лео. — Прекалено малко енергия влага.“

— Това е моята прогноза — допълни Барни упорито.

— Е, добре — кимна Лео. — Приемам твоето становище. Но ако тези грънци станат сензация, а ние не разполагаме с техни микрокопия за макетите на колонистите… — той се замисли. — Може да установиш, че партньорката ти в леглото е заела твоето място.

Барни се изправи и каза:

— В такъв случай ще инструктирате ли мис Фюгейт относно позата, която трябва да заема?

Лео се разсмя и Барни се изчерви.

— Исках да кажа „позицията“… — измънка той.

— Добре, Барни, ще й се заканя с пръст. Тя е млада, ще го преживее. А ти остаряваш, трябва да запазиш достойнството си и никой не бива да ти противоречи. — Лео също се изправи, пристъпи към Барни и го потупа по гърба. — Но чуй ме: спри да се измъчваш! Забрави най-накрая тази твоя бивша съпруга. Разбра ли ме?

— Аз съм я забравил.

— Има много други жени — каза Лео, мислейки си за Скоти Синклер, настоящата му любовница. Точно в момента крехката и руса Скоти, с голям бюст, беше горе, в неговата вила-сателит, на пет хиляди километра в апогей, и го чакаше да приключи с работата за тази седмица. — Те са безброй — не са като ранните американски пощенски марки или като трюфеловите кожи, които използваме вместо пари.

Хрумна му, че може да изглади нещата, ако свърже Барни с една от своите изоставени — но все още услужливи — бивши любовници.

— Виж какво ще ти кажа — започна той, но Барни веднага го прекъсна с рязък жест. Лео попита учудено: — Не?

— Не. Така или иначе в момента съм обвързан с Рони Фюгейт. Една жена трябва да е достатъчна на всеки нормален мъж в даден момент. — Барни изгледа строго работодателя си.

— Съгласен съм. Господи, аз също не мога да съм с повече от една жена по едно и също време. Ти какво си мислиш, че имам цял харем горе, в „Хралупата на Мечо Пух“? — намръщи се Лео.

— Когато бях там за последен път — каза Барни, — тоест на рождения ви ден през януари…

— А, да. Партитата. Това е друго нещо. Работите, които стават по време на парти, не се броят. — Той съпроводи Барни до вратата на кабинета. — Знаеш ли, Майерсън, чух за тебе един слух, който изобщо не ми хареса. Някой те е видял да носиш със себе си куфарче с онези преносими терминали на психиатрични компютри… Повиквателна ли си получил?

Настана тишина. Най-накрая Барни кимна.

— И не си ни казал нищо? — попита Лео. — Кога щяхме да го научим? В деня, в който се озовеш на борда на кораба за Марс?

— Смятам да се отърва.

— О, да. Всеки има такива намерения. В такъв случай как ООН успя да засели четири планети и шест луни?

— Няма да издържа психологичните тестове — каза Барни. — Способностите ми на ясновидец ми подсказват това. Те ми помагат. Няма да издържа и няколко фройда стрес — погледнете ме.

Той вдигна ръцете си. Те не можеха да спрат да треперят.

— Вижте реакцията ми на безобидната забележка на мис Фюгейт. Вижте реакцията ми, когато Хнат донесе грънците на Емили. Вижте…

— Добре, добре — каза Лео, но все още беше обезпокоен. Обикновено от връчването на повиквателната до момента на мобилизацията изминаваха деветдесет дни, а мис Фюгейт едва ли щеше да бъде готова да заеме мястото на Барни толкова скоро. Разбира се, можеше да повика Мак Ронстън от Париж, но дори Ронстън, със своята петнайсетгодишна практика, не беше от класата на Барни Майерсън. Той имаше опит, но талантът не се трупа с течение на годините, талантът се дава на човека от Бог по рождение.

„От ООН наистина са се захванали с мен“ — помисли си Лео. Зачуди се дали повиквателната на Барни беше дошла по случайност точно в този момент или това бе още един опит да го атакуват в слабите му места. Ако бе така, лошо му се пишеше на Барни. И Лео не можеше да окаже никакъв натиск върху ООН, за да отърве служителя си.

„И всичко това е, защото снабдявам онези колонисти с техния Кен-Ди — помисли си той. — А все някой трябва да ги снабдява — те не могат без него. За какво са им иначе Пърки Пат-макетите?“

Пък и това беше един от най-печелившите бизнеси в Слънчевата система. Ставаше въпрос за страшно много трюфелови кожи.

И ООН също беше наясно с този факт.

 

 

В дванайсет и трийсет нюйоркско време Лео Бълеро обядваше с новото момиче, което се бе присъединило към отряда на секретарките. Пия Джъргенс, седнала срещу него в уютното сепаре на ресторант „Виолетовата котка“, се хранеше много дисциплинирано, боравейки прецизно с приборите. Тя беше червенокоса, а той обичаше червенокосите — те бяха или отвратително грозни, или изключително привлекателни. Мис Джъргенс беше от последните. Сега, ако намереше някакъв повод да я покани на „Хралупата на Мечо Пух“… Стига Скоти да нямаше нищо против, разбира се. Което не изглеждаше особено вероятно в момента: Скоти беше доста своенравна, което е опасна черта при жените.

„Много лошо, че не успях да пробутам Скоти на Барни Майерсън — помисли си той. — Щях да реша два проблема едновременно: да направя Барни по-устойчив психически и да се отърва от…“

„Глупости! — сепна се той. — Барни има нужда да е по-неустойчив, в противен случай отиването на Марс му е сигурно. Ето защо е взел под наем онова говорещо куфарче. Явно изобщо не разбирам съвременния свят. Живея в миналото, в двайсети век, когато психоаналитиците са премахвали стреса у хората.“

— Винаги ли сте толкова мълчалив, мистър Бълеро? — попита мис Джъргенс.

— Не.

„Дали бих могъл да допринеса с нещо за успеха на Барни? Да му помогна да… как да го кажа? Да стане по-неустойчив?“

Но това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Разбираше го инстинктивно, благодарение на увеличения преден дял на мозъка. Не можеше от здрав човек да се направи болен по поръчка.

Или можеше?

Той се извини, повика робота-сервитьор и го помоли да донесе видеофон на масата му. Малко по-късно вече разговаряше със секретарката си мис Глийсън в офиса.

— Слушай, веднага щом се върна, искам да се видя с мис Рондинела Фюгейт, сътрудничката на мистър Майерсън. Но мистър Майерсън не бива да разбира. Ясен ли съм?

— Да, сър — отвърна мис Глийсън, водейки си бележки.

— Чух ви — каза Пия Джъргенс, след като той прекъсна връзката. — Нали знаете, бих могла да кажа на мистър Майерсън. Виждам го почти всеки ден в…

Лео се разсмя. Мисълта, че Пия Джъргенс може да се откаже от прекрасното бъдеще, което се откриваше пред нея, го забавляваше.

— Слушай — каза той, потупвайки ръката й, — не се сърди, но това не е присъщо на човешката природа. Довърши си крокета от ганимедска жаба и да се връщаме в офиса.

— Имах предвид — изрече студено мис Джъргенс, — че откритото ви държане изглежда малко странно в присъствието на външен човек, когото почти не познавате.

Тя го изгледа и нейният огромен и съблазнителен бюст се издаде още по-напред, сякаш за да демонстрира възмущението си.

— Значи трябва да те опозная по-добре — каза Лео, гледайки я с копнеж. — Опитвала ли си някога Кен-Ди? Трябва да опиташ. Въпреки че човек се пристрастява към него. Преживяването си заслужава.

Разбира се, той имаше запас от Кен-Ди в „Хралупата на Мечо Пух“, при това от най-високо качество. Когато му идваха гости, често именно наркотикът разнообразяваше партитата, които иначе щяха да са доста скучни.

— Питам те, защото създаваш впечатление за жена с развито въображение, а реакцията на Кен-Ди зависи предимно от творческите сили на въображението.

— Бих го пробвала с удоволствие някой път — каза мис Джъргенс, после се огледа, наведе се към него и прошепна: — Но нали е незаконно?

— Нима? — погледна я той.

— Знаете, че е незаконно. — Момичето изглеждаше раздразнено.

— Чуй ме — каза Лео, — аз мога да ти намеря Кен-Ди.

Той би могъл, разбира се, да опита наркотика заедно с нея — при съвместното му взимане умовете на хората се сливаха, образувайки нов разум, или поне такова беше усещането. Няколко пъти Кен-Ди заедно с нея — и той щеше да знае всичко, което си струваше да се знае за Пия Джъргенс. В нея имаше нещо, което го привличаше — нещо повече от обикновените анатомични подробности. Копнееше да се сближат.

— Няма да използваме макети.

Каква ирония — той, създателят и производителят на микросвета на Пърки Пат, предпочиташе да взема Кен-Ди просто така. Какво можеше да даде на теранците свързването с макет, предлагащ минимума от комфорта на всеки обикновен терански град? За заселниците на някоя луна, скрити на дъното на своите землянки, предпазващи ги от бушуващите на повърхността урагани и от замръзналите кристали метан, Пърки Пат-макетите бяха нещо съвсем различно — врата към света, в който се бяха родили. Но той, Лео Бълеро, беше адски уморен от света, в който беше роден и където все още живееше. И дори „Хралупата на Мечо Пух“, с всичките си необикновени и не чак толкова необикновени забавления не можеше да запълни пустотата. И все пак…

— Този Кен-Ди — каза той на мис Джъргенс — е нещо прекрасно и не е чудно, че е забранен. Той е като религия. Кен-Ди е религията на колонистите. — Лео се засмя. — Взимаш едно парче и след петнайсет минути — няма я вече землянката, няма замръзнал метан. Дава им причина да живеят. Не си ли струва риска преживяването?

„Но какво има същата стойност за нас?“ — запита се той и се почувства потиснат. Чрез производството на Пърки Пат-макетите и отглеждането на лишея, от който се извличаше Кен-Ди, Лео правеше поносим живота на повече от милион колонисти, принудително изселени от Тера. Но какво, по дяволите, получаваше в замяна? „Целият ми живот е посветен на другите — помисли си той. — И вече започвам да си плащам. Защото това не е достатъчно.“ Да, той имаше своя сателит, където го чакаше Скоти. Имаше два свързани големи бизнеса, единият от които бе законен, а другият — не… Но нима в живота нямаше и по-важни неща?

Лео не знаеше. И никой друг не знаеше, защото, подобно на Барни Майерсън, всички бяха заети с имитирането на неговата схема в различни варианти. Барни и неговата мис Рондинела Фюгейт бяха по-лошо копие на Лео Бълеро и мис Джъргенс. Накъдето и да погледнеше, виждаше едно и също. Вероятно дори Нед Ларк, ръководителят на Агенцията за борба с наркотиците, водеше същия начин на живот. Навярно така правеше и Хепбърн-Гилбърт, който сигурно все още беше с онази руса, висока шведка, изгряващата кинозвезда с големи и твърди гърди, като топки за боулинг. Дори и Палмър Елдрич…

„Не! — осъзна внезапно той. — Не и Палмър Елдрич. Той е намерил нещо друго. За десетте години, които е прекарал в системата на Проксима или поне от момента на тръгването до завръщането му. Какво е открил? Нещо, което си е струвало усилията и смъртоносната катастрофа на Плутон?“

— Видя ли домашните вестници? — попита той мис Джъргенс. — Новината за кораба на Плутон? Такива като този Елдрич са един на милиард. Няма друг като него.

— Четох, че е абсолютно побъркан — отговори мис Джъргенс.

— Сигурно. Откъсване от живота за десет години, цялата тази агония, и за какво?

— Може да не се съмнявате, че е пожертвал тези десет години за нещо, което си е струвало — каза мис Джъргенс. — Той е побъркан, но умен. Грижи се за себе си, както правят всички останали. Не е чак толкова луд.

— Бих искал да се видя с него — изрече замислено Лео Бълеро. — Да си поговорим, дори да е само за минутка.

И в този момент той реши наистина да го направи. Да отиде в болницата, където лежи Палмър Елдрич, да се добере до стаята му насилствено или чрез подкупи и да научи онова, което Елдрич бе открил.

— Някога — каза мис Джъргенс, — когато първите ни кораби напускаха Слънчева система на път към други звезди… Нали си спомняте онова време? — Тя се поколеба. — Глупаво е, но когато Арнолдсън направи първия си полет до Проксима и обратно, аз бях дете… Искам да кажа, бях дете, когато той се върна. Наистина си мислех, че щом отива толкова далече, той… — Тя се извърна, отбягвайки погледа на Лео. — Смятах, че ще намери Бог.

„И аз така смятах — помисли си Лео. — А вече бях зрял човек. В средата на трийсетте. Както казвам на Барни по различни поводи.

И аз все още вярвам в това. Дори сега, след десетгодишния полет на Палмър Елдрич.“

 

 

След обяда, когато се върна в кабинета си в сградата на „П. П. Макети“, Лео видя Рондинела Фюгейт за първи път. Тя чакаше пристигането му.

„Не е зле — помисли си той, докато затваряше вратата на кабинета. — Хубава фигура и красиви сияещи очи.“

Тя изглеждаше нервна. Беше скръстила крака и постоянно опъваше полата си. Наблюдаваше го крадешком, докато той се настани в креслото си срещу нея.

„Много е млада — осъзна Лео. — Дете, което е способно да повиши тон и да противоречи на началника си, когато смята, че той греши. Трогателно…“

— Знаете ли защо ви повиках в кабинета си? — попита той.

— Предполагам, че сте ядосан, защото влязох в противоречие с мистър Майерсън. Но аз наистина усетих, че тези керамични изделия имат бъдеще. Така че какво друго можех да направя? — Тя се надигна леко с умоляващ поглед, после отново седна на мястото си.

— Вярвам ви — каза Лео. — Но мистър Майерсън е много чувствителен. След като живеете с него, трябва да знаете, че има портативен психиатър и го носи навсякъде със себе си.

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам пакет „Куеста Рейс“ — марка висококачествени пури. Поднесе пакета на мис Фюгейт, тя му благодари и си взе една. Той също си взе, запали нейната, а след това своята и се облегна назад в креслото си.

— Знаете ли кой е Палмър Елдрич?

— Да.

— Можете ли да използвате способностите си на ясновидец за нещо друго, освен за предвиждания на модните тенденции? След месец или два във всички домашни вестници ще пише какво е местоположението на Елдрич. Бих искал да надникнете в тези бъдещи вестници и да ми кажете къде се намира той в момента. Знам, че можете да го направите.

„За теб ще е по-добре да можеш — помисли си Лео, — ако искаш да запазиш работата си тук.“

Той чакаше, пушейки пурата си, и наблюдаваше момичето. Зачуди се с лека завист дали тя е толкова добра в леглото, колкото е на външен вид…

— Имам видение, но е съвсем смътно, мистър Бълеро — изрече мис Фюгейт с мек, неуверен глас.

— Нищо, нека го чуем. — Той се пресегна и взе химикалката си.

Разказът й отне няколко минути и както бе предупредила, видението й не беше много ясно. Въпреки това най-накрая той беше записал в бележника си следното: Болница на ветераните „Джеймс Ридъл“, База III, Ганимед. Собственост на ООН, разбира се. Но той бе очаквал това. Не беше толкова зле — все щеше да намери някакъв начин да проникне там.

— Той е под чуждо име — добави мис Фюгейт, бледа и изтощена от усилията, които й бе струвало предвиждането. Тя запали отново пурата си, която междувременно бе изгаснала, и се изпъна в креслото, кръстосвайки отново изящните си крака. — В домашните вестници ще пише, че Елдрич е регистриран в болницата под името мистър… — Тя замълча със затворени очи, поемайки си дъх, и възкликна: — По дяволите! Не мога да го видя добре. Едносрично е. Френт. Брент. Не, мисля, че е Трент. Да, Елдън Трент е.

Тя се усмихна с облекчение. Големите й очи сияеха с наивна, детинска радост.

— Наистина са положили големи усилия, за да го скрият. И в момента го разпитват, така ще пише във вестниците. Тъй че той очевидно е в съзнание. — Внезапно тя се намръщи. — Чакайте. Виждам заглавие на първата страница. Аз съм сама в своя собствен апартамент. Рано сутринта е и чета първата страница. О, Господи!

— Какво пише там? — попита Лео, навеждайки се рязко напред. Усещаше, че момичето е разтревожено.

— В статията на първа страница пише, че Палмър Елдрич е мъртъв — прошепна мис Фюгейт. Тя примигна, огледа се слисано, после бавно спря погледа си върху Лео. Наблюдаваше го със смесица от страх и неувереност, отдръпвайки се едва забележимо назад. В следващия момент се сви в креслото си с нервно сплетени пръсти на ръцете. — И вие сте обвинен в убийството му, мистър Бълеро. Наистина. Така пише в статията.

— Искате да кажете, че аз ще го убия?

Тя кимна.

— Но… не е абсолютно сигурно. Виждам го само в някои от възможните варианти на бъдещето… Разбирате ли? Искам да кажа, че ясновидците виждат… — Тя направи неуверен жест.

— Знам.

Той познаваше добре ясновидците. В края на краищата Барни Майерсън работеше за „П. П. Макети“ тринайсет години, а някои от останалите — дори от по-отдавна.

— Това би могло да се случи — изрече Лео дрезгаво.

„Но защо ми е да правя подобно нещо?“ — запита се той. Нямаше как да знае отговора на този въпрос в момента. Може би след като се добереше до Елдрич и разговаряше с него… Което очевидно щеше да се случи.

Мис Фюгейт добави:

— Като се има предвид този възможен вариант на бъдещето, не мисля, че трябва да се опитвате да осъществите контакт с мистър Елдрич. Не сте ли съгласен, мистър Бълеро? Искам да кажа, че съществува риск, и то голям. Предполагам, че около четирийсет.

— Какво „четирийсет“?

— Процента. Почти половината от възможностите.

Сега тя беше по-спокойна. Пушеше пурата си и го гледаше. Тъмните й и напрегнати очи сияеха, докато го наблюдаваше. Несъмнено изгаряше от любопитство, мъчейки се да си отговори на въпроса защо той би направил подобно нещо.

Лео се изправи и отиде до вратата на кабинета.

— Благодаря ви, мис Фюгейт. Ценя високо съдействието ви по този въпрос.

Той зачака, показвайки ясно, че очаква тя да си тръгне.

Обаче мис Фюгейт не се помръдна от мястото си. Сблъскваше се със същата особена упоритост, която беше разстроила Барни Майерсън.

— Мистър Бълеро — изрече тя спокойно, — мисля, че трябва да уведомя полицейските сили на ООН за случая. Ние, ясновидците…

Той затвори вратата на офиса и каза:

— Вие, ясновидците, си навирате прекалено много носовете в живота на другите хора.

Но той беше в ръцете й. Чудеше се как ли ще използва тя информацията, която беше научила.

— Мистър Майерсън може да бъде мобилизиран — каза мис Фюгейт. — Разбира се, вие знаете това. Смятате ли да използвате влиянието си, за да го спасите?

— Да, имам намерение да му помогна — отвърна честно той.

— Мистър Бълеро — изрече тя тихо и спокойно, — нека да се споразумеем. Позволете да го вземат. И аз ще стана вашият нюйоркски моден консултант.

Мис Фюгейт изчака. Лео Бълеро не каза нищо.

— Какво мислите по въпроса? — попита тя. Очевидно не беше свикнала да води такива преговори, но бе решила да се бори докрай. „В края на краищата — помисли си той, — всеки, дори най-умният оператор, трябва да започне отнякъде. Може би наблюдавам началото на една блестяща кариера.“

Внезапно той си спомни нещо. Спомни си защо я бяха прехвърлили от Пекин тук, в Ню Йорк, за да стане асистентка на Барни Майерсън. Нейните предсказания се бяха оказали несигурни. Всъщност, повечето й предсказания бяха погрешни.

Вероятно и видението за вестникарските заглавия, обвиняващи го в убийството на Палмър Елдрич — ако му беше казала истината, че ги е видяла — беше просто поредната й грешка. Невярно предсказание, като онези, заради които беше тук.

— Нека да го обмисля — каза той. — Дайте ми два-три дни.

— До утре сутринта — изрече тя твърдо.

Лео се разсмя.

— Сега разбирам защо Барни е толкова ядосан.

И Барни вероятно усещаше със способностите си на ясновидец, макар и смътно, че мис Фюгейт възнамерява да му нанесе решителен удар и да застраши неговото положение.

— Слушайте… — Лео пристъпи към нея. — Вие сте любовница на Майерсън. Защо не се откажете от всичко това? Мога да предоставя на ваше разположение цял сателит.

Разбира се, ако успееше да разкара Скоти оттам.

— Не, благодаря — отвърна мис Фюгейт.

— Защо? — учуди се той. — Вашата кариера…

— Аз харесвам мистър Майерсън — отвърна тя. — И не ме интересуват балон… — Тя се сепна. — Мъжете, които отиват да се усъвършенстват в онези клиники.

Лео отвори отново вратата на кабинета.

— Ще ви съобщя решението си утре сутринта.

Докато гледаше как тя минава през вратата и влиза в кабинета на секретарката, той си мислеше: „Това ще ми даде време да се добера до Ганимед и Палмър Елдрич. Тогава ще знам повече. Ще знам дали предсказанията ти са истински или лъжливи.“

След като затвори вратата зад гърба на момичето, Лео веднага отиде при бюрото си, натисна бутона на видеофона и каза на оператора:

— Свържете ме с Болницата на ветераните „Джеймс Ридъл“ в База III на Ганимед. Искам да говоря с един пациент, мистър Елдън Трент. На четири очи.

Той съобщи името и номера си, прекъсна връзката, натисна бутона отново и набра номера на космодрум „Кенеди“. Резервира си билет за експресния кораб за Ганимед, който излиташе от Ню Йорк вечерта, и се заразхожда из кабинета в очакване на обаждането от Болницата на ветераните „Джеймс Ридъл“.

„Балоноглав — помисли си той. — Беше готова да нарече така дори своя работодател.“

След десет минути видеофонът звънна.

— Съжалявам, мистър Бълеро — извини се операторът. — Мистър Трент не отговаря на обажданията, лекарите не разрешават.

Значи Рондинела Фюгейт беше права: Елдън Трент съществуваше, намираше се в болница „Джеймс Ридъл“ и по всяка вероятност беше Палмър Елдрич. Така че пътуването си струваше усилията — шансовете за успех изглеждаха добри.

„Шансовете — помисли си той с кисела усмивка — да се срещна с Палмър Елдрич, между нас да избухне някакъв скандал, Бог знае по какъв повод, и този скандал в края на краищата да доведе до смъртта му. Смъртта на човек, когото в момента дори не познавам. И аз ще се окажа замесен. Няма да мога да се измъкна току-така. Такива са перспективите.“

Обаче любопитството му растеше. Досега в никоя от най-разнообразните му операции не му се беше налагало да убива човек, независимо от обстоятелствата. Каквото и да бе това, което щеше да се случи между него и Палмър Елдрич, то щеше да бъде необикновено.

Но определено си струваше да отиде на Ганимед. Вече щеше да му е трудно да се откаже, защото имаше силното предчувствие, че ще постигне това, на което се надяваше. Още повече, че Рондинела Фюгейт беше казала само, че ще бъде обвинен в убийство. Не бе споменала, че ще го осъдят.

Нямаше да е лесно да осъдят човек с неговото положение, дори и за властите на ООН.

Лео реши да им даде шанс да опитат.