Винс Флин
Власт (38)

37.

В контролната зала в Ленгли цареше хаос. Кенеди стоеше, подпряла брадичката си с ръка, на едно от бюрата. Около нея се чуваше жуженето на компютрите, принтерите и скенерите. Очите й бяха затворени. След няколко секунди тя отвори очи и погледна червените цифри на електронния часовник на стената. Беше малко след дванайсет на обяд. Тя се прозя и се протегна. Предстоеше да се случи нещо. Усещаше го, а и го беше прочела в погледа на Томас Стансфийлд.

Лампичката на телефона й примигна и после се чу звъненето.

— Доктор Кенеди.

— Айрини, обажда се Джейн. Опитах се да намеря отговор на въпроса ти, но се оказа по-трудно, отколкото си мислех.

— Защо?

— Субектът не е адекватен в момента.

— Ще се съвземе ли? — намръщи се Кенеди.

— Не. Поне аз не смятам, че ще се съвземе. — Тя замълча, после добави: — Знаеш, че това е съвсем нов метод. Той не можа да понесе напрежението.

— Успя ли да измъкнеш нещо?

— Харут не знае защо този Ясин участва в операцията, но все пак не забравяй, че е твърде изморен, за да отговаря.

Айрини не искаше да слуша извинения. Трябваха й отговори.

— Разполагаме ли с нещо? — настоя.

— Не.

— Добре. Ако разбереш нещо, обади ми се. — Кенеди затвори. После набра международен номер. Докато машините за кодиране на телефонните обаждания се включваха, Кенеди се обърна, за да види какво прави шефът й.

Томас Стансфийлд седеше спокойно в креслото си, докато Джонатан Браун, заместник-директор на разузнаването, му изреждаше оплакванията на политиците. Сенаторите и конгресмените искали да разберат какво се е случило миналата нощ.

В този момент познатият глас на полковник Файн се чу в слушалката и Кенеди се обърна.

— Бен, обажда се Айрини. Разбра ли нещо за Ясин?

— Нищо окончателно. Слухове оттук-оттам, но не успяхме да го намерим.

— За кой от двамата говорим? За иракчанина или за палестинеца?

— За иракчанина не мога да твърдя нищо конкретно, но няколко души вече потвърдиха, че през последните четири дни са видели палестинския младеж.

— Хм — промълви Кенеди.

— Трябва да ти кажа обаче, че не можахме да го намерим.

— Знам, но вече започвам да се убеждавам, че е по-възможно първият да е тук, а не вторият.

— Не бързай, Айрини. Връзките ми в Ирак не са толкова големи и ще ми трябва време.

Кенеди погледна Стансфийлд. Директорът разбра, че тя иска да говори с него.

— Бен, благодаря ти, но трябва да тръгвам. Моля те, обади ми се веднага щом разбереш нещо ново.

— Преди да затвориш, Айрини — заговори полковникът, — нека ти кажа две думи. Някои хора от моето правителство заплашиха, че ще прекратят мирния процес, ако продължите политиката на преговори с терористите. Имаме представа какво ще бъде последното искане на Азис и вече сме готови да окупираме териториите, ако се наложи.

Кенеди замръзна. Израел се беше приготвил за война.

— Вашият посланик уведомен ли е за позицията ви?

— Не знам.

— Вашият премиер уведомил ли е нашия вицепрезидент?

— Не мога да ти кажа.

Кенеди помълча.

— Бен, сега не е най-подходящият момент да си нанасяме удари под пояса. Предлагам правителството ви да уведоми когото трябва. Колкото до Ленгли, ние винаги сме заставали зад вас и ще продължаваме да ви подкрепяме. Не се съмнявай в това.

Настъпи тишина.

— Добре — най-сетне се обади полковникът. — Ще предам думите ти.

— Освен това ти благодаря за информацията, Бен. Моля те, обади ми се веднага щом научиш нещо ново.

Кенеди затвори телефона и се обърна. Браун все още говореше с директора на ЦРУ. Кенеди нямаше доверие на новия заместник-директор на разузнаването, но не заради липсата на опит и умения. Той беше интелигентен човек и добър професионалист. Работеше в Ленгли от една година. Преди беше работил като съдия. След като се беше отказал от тази длъжност, беше отишъл в една от най-големите юридически фирми във Вашингтон, където печелеше близо милион на година. По-късно, благодарение на контактите си с влиятелни сенатори, бе номиниран за длъжността „заместник-директор“. Проблемът беше, че той бе по-близък с политиците, отколкото с разузнавачите. Именно затова Кенеди не искаше да говори пред него. Тя изчака няколко минути, докато Браун си тръгне, и се приближи.

— Какво става? — приведе се към нея Стансфийлд.

Генерал Флъд също се приближи, усетил, че Кенеди е научила нещо.

— Току-що говорих с полковник Файн. По отношение на Ясин от Ирак не е стигнал доникъде, а осемнайсетгодишният палестински младеж е бил забелязан от техни хора няколко пъти през последните четири дни.

— Казах ти, Томас. Трябва да го известим — поклати глава Флъд.

Лицето на Стансфийлд остана безизразно.

— Длъжни сме да го направим — продължаваше да настоява генералът. — Железния не ни даде никаква информация, но там става нещо. Азис не разполага с достатъчно хора, за да остави един от тях на пост на онова стълбище.

— Ами вентилационната шахта? — намеси се Кенеди. — Може би се страхува да не се опитаме да влезем оттам още веднъж.

— Глупости — промърмори Флъд. — Достатъчно е само да пуснем една бомба в шахтата — и готово.

Кенеди беше съгласна.

Флъд се наведе към Стансфийлд.

— Трябва да му кажем, Томас. Трябваше да му кажем още тази сутрин.

Директорът вдигна поглед. Знаеше, че Флъд е прав, но също така знаеше и как ще реагира вицепрезидентът. Щеше да се двоуми, да подлага на съмнение направените от тях изводи, да отлага взимането на решение до последния момент. Въпреки всичко Флъд беше прав. Трябваше да му кажат.

 

 

Седнал срещу Бакстър, Далас Кинг съсредоточено го наблюдаваше как говори по телефона. Лъчите на следобедното слънце струяха през прозорците в кабинета на вицепрезидента. Кинг все още мислеше за това, как неволно беше помогнал на терористите. Нямаше никакъв шанс да отиде във ФБР и да си признае. Това нямаше да помогне. Не можеха да върнат времето. Това, което трябваше да направи сега, беше да се защити. Кой друг знаеше за среднощната разходка? Знаеха двете жени, но на тях им беше платено. Знаеше и Джо, агентът от Тайните служби, който ги беше пуснал вътре. Кинг си помисли дали няма да е добре да навести Джо, но после реши да не прибързва. Засега бе по-добре да не предприема нищо и да се надява, че няма да го свържат с терористите.

Помощниците на вицепрезидента непрекъснато влизаха и излизаха от кабинета. Гостната и преддверието бяха превърнати в работен кабинет на хората от старата административна сграда от другата страна на улицата, която агентите от Тайните служби бяха затворили.

Млада жена от екипа се приближи до Кинг.

— Директор Стансфийлд и генерал Флъд се обаждат от Ленгли и искат веднага да говорят с вицепрезидента — заговори тихо.

Кинг се изправи.

— На коя линия?

Младата жена вдигна два пръста и тръгна към вратата. Кинг не пропусна да огледа задника й. Ставаше. Той й беше хвърлил око още миналата година, но знаеше, че не трябва да се отпуска. Авантюра в службата е рисковано нещо.

Кинг отиде до масата в ъгъла. След като пооправи косата си и се огледа в огледалото, вдигна телефона.

— Директор Стансфийлд, генерал Флъд, обажда се Далас Кинг.

— Далас, къде е Бакстър? — сопна се генералът.

— Тук е, но разговаря със секретаря на ООН.

— Кажи му, че трябва да говорим с него. — Флъд звучеше по-раздразнен от обикновено.

— Както вече ви казах, той говори по другата линия със секретаря на Обединените нации. Аз мога ли да помогна? — И прокара пръсти през косата си.

— По дяволите! — избухна Флъд. — Трябва да понаучиш някои неща за това, кой командва например, синко. Когато шефът на Обединеното командване ти казва, че иска да говори с вицепрезидента, ти трябва да го свържеш незабавно.

Кинг отмести слушалката от ухото си.

— Хайде стига, бе! — промърмори под нос, а високо каза: — Изчакайте да проверя дали може да ви се обади. — Натисна бутона за изчакване и остави слушалката на масата. Оправи вратовръзката си и махна на вицепрезидента.

— Изчакайте за момент, господин секретар — каза Бакстър. — Какво има, Далас?

— Генерал Флъд и директор Стансфийлд искат да говорят с вас веднага.

— Веднага? — повтори Бакстър.

— Да. Генерал Флъд звучи доста разгорещен. Скара ми се, когато му казах, че сте зает.

Бакстър отново взе слушалката.

— Господин секретар, наистина искам да продължим този разговор, но трябва да приема спешно обаждане. Вероятно ще ви потърся след няколко минути. Благодаря ви.

— Мисля, че е най-добре да слушам какво си говорите — каза Кинг. Бакстър кимна, а Кинг бързо прекоси кабинета и застана при телефона. Когато Бакстър посегна към слушалката си, Кинг направи същото.

— Ало, генерал Флъд?

— Господин вицепрезидент, на линията съм заедно с директор Стансфийлд. Научихме доста обезпокоителни факти, които трябва да знаете и вие. — Флъд обясни на Бакстър за Мустафа Ясин и за информацията, получена от Израел.

Новината развълнува Далас Кинг. Знаеше, че не трябва да се поддава на емоции, но това беше изключително секретна информация и той беше един от малкото, които получаваха достъп до нея.

Генерал Флъд бе изложил фактите и сега обясняваше ситуацията.

— Господин вицепрезидент, не можем да позволим президентът да бъде взет за заложник! Отряд „Делта“ и Екипът за борба с тероризма са готови да превземат Белия дом по ваша заповед.

Бакстър изстена.

— Как може да сме сигурни? Азис не каза нищо за президента в изявлението си.

— Не можем да сме напълно сигурни — отвърна Флъд. — Разбира се, не можем и да оставим нещата така.

— Какво ще стане, ако тази информация е невярна? — Бакстър извърна очи към Кинг. — Все още вътре има заложници. От това, което ми казахте, ми стана ясно, че вероятността да оцелеят при евентуално нападение е нищожна.

— Сър, в настоящия момент не виждам алтернативи. Не можем при никакви обстоятелства да позволим на Рафик Азис да залови президента Хейс.

Бакстър мълчеше и гледаше Кинг.

— Какво искате от мен, генерал Флъд? — попита най-накрая.

— Искам да направите това, което е правилно. Да ми дадете разрешение да щурмуваме Белия дом.

Кинг яростно заклати глава. Никой нямаше да се захваща с каквото и да било, докато двамата с вицепрезидента не го обсъдеха. Бакстър му кимна.

— Генерале, тази информация е доста оскъдна. Както знаете, имате пълната свобода да разположите хората си на позиция и да проучите положението в сградата, като не заплашвате живота на заложниците. Но ще ви повторя още веднъж — аз съм единственият човек, който ще даде разрешение за нападение срещу Белия дом. — Бакстър се поизправи в креслото си. — Разбирате ли?

— Напълно, сър — отвърна Флъд. — Не сме се и съмнявали… Но в момента не става въпрос за това. В момента говорим за безопасността на президента на САЩ. Искам от вас разрешение да нападнем Белия дом. Искам от вас да се съгласите да попречим на терористите да вземат в плен президента Хейс.

— Генерале — заговори меко Бакстър, — това е доста трудно решение. Ще ми трябва малко време за него.

— Сър, не разполагате с време!

Вицепрезидентът подскочи като ужилен.

— Аз командвам, генерал Флъд, и аз ще реша с колко време разполагам или не разполагам. Сега ще ви предложа, докато се консултирам с помощниците си, вие да се захванете за работа и да разберете дали тази заплаха срещу президента Хейс е реална, или не. За Бога! Преди два дни вашите хора ми казаха, че може да изкара един месец в онзи бункер!

Флъд погледна Стансфийлд умолително. Директорът на ЦРУ поклати отрицателно глава.

— Какво искате да направя? — попита генералът. В гласа му прозвуча примирение.

— Искам да ме държите информиран и да не предприемате нищо, което може да доведе до още насилие.

— Разбрано, сър.

Разговорът приключи. Генерал Флъд затвори, без да се интересува дали Бакстър е все още на телефона. Същото направи и Кинг. Сетне тръгна към бюрото на шефа си.

— Справи се страхотно — възкликна възторжено. — Сега, както виждам аз нещата, има няколко факта, които работят в наша полза. Първо, информацията, с която разполагат, е малко несериозна според мен. Искам да кажа, че не можем да вярваме на Израел за каквото и да било точно сега. Второ… — Кинг потупа брадичката си с пръст. — Има различни гледни точки. Дали животът на президента е по-ценен от живота на петдесет негови сънародници? Тук може да се спори доста. Нито един американски живот не е по-ценен от друг американски живот.

Бакстър се намръщи.

— Хайде стига, Далас. Кой ще се хване на тия глупости?

— Средностатистическият гражданин. Дори Флъд да се окаже прав, в което се съмнявам, не сме длъжни да щурмуваме сградата. С изключение на голямата издънка в началото този Азис засега се държи прилично. Досега не е поискал нещо, което да не можем после да оправим. Освен това, с малки изключения, американският народ иска кризата да стигне до мирно решение. Мисля, че трябва да продължим да следваме нашата политическа линия, Шърман. Ако не ни предоставят доказателства, че президентът е в опасност, няма да си мърдаме пръста. Сега уреди онези решения да бъдат приети в Обединените нации до довечера и утре Азис ще пусне още една трета от заложниците. Това ще бъдат две трети, които ти ще си спасил. — Кинг замълча и зарея поглед през прозореца. Изведнъж през ума му проблесна мисъл. Ако избиеха всички терористи, проблемът му щеше да бъде решен!

— Далас, за какво се замисли? — попита Бакстър.

— За нищо. Просто се опитвам да преценя нещо.

 

 

Джак Уорч правеше коремни преси. Предпочиташе ги пред лицевите опори. Всеки ден правеше по двеста коремни преси, за да поддържа форма, а сега — за да си запълва времето.

Спря за момент и погледна към купчината оръжия на масата. Гледката го дразнеше. Най-добрите бодигардове в света се намираха тук, в това помещение, а президентът искаше да се предадат. Специалният агент бе убеден, че има и друг начин.

Тогава се сети. Оставаха му още три коремни преси. Той скочи на крака. Разполагаше с деветима агенти. Трябваше да му дойде наум по-рано. Сега, развълнуван, той седна на леглото, за да премисли плана си, да разгледа всички възможности и да реши как точно да го представи на президента.