Винс Флин
Власт (16)

15.

Рафик Азис погледна към компютъра отляво и се засмя.

„Колко са предсказуеми!“, помисли си за пореден път. Компютърът беше свързан с една от швейцарските банки, където трябваше да бъдат прехвърлени парите, преди да стигнат до Иран. Количеството им беше малко над един милиард долара. Азис се съмняваше, че те ще прехвърлят и останалата част от парите.

От дясната му страна имаше втори компютър, поставен там с по-специална цел. Всеки път, когато Азис поглеждаше към него, засияваше от гордост. Идеята беше направо гениална. Той не се съмняваше, че американците ще дойдат. Ако успееше да се докопа до президента, щеше да има повече шансове, но дотогава вторият компютър беше неговата застраховка. След като беше изучил тактиката на американците за борба с тероризма, беше разбрал, че обожават технологичните постижения. Щяха да опитат да заглушат сигнала, с който той щеше да взриви бомбите, но именно тогава те самите щяха да ги задействат.

Във всяка от двайсет и четирите бомби, които беше донесъл, беше вградил пейджър, който щеше да се активира и да действа и като детонатор. Към компютрите беше прикачен и мобилен телефон. На всеки две минути компютърът изпращаше сигнали до пейджърите. Ако те не получеха тези сигнали, автоматично щяха да задействат бомбите след определено време.

Азис също носеше пейджър и мобилен телефон за всеки случай. Ако пейджърът му позвънеше, това щеше да означава едно от двете — или американците атакуват, или компютърът се е развалил. Ако с компютъра имаше проблеми, Азис лично щеше да спре броенето с мобилния си телефон. Ако и това не проработеше, значи американците го нападаха.

 

 

Екипът за бързо реагиране беше разположил щаба си на четвъртия етаж в една от конферентните зали в бизнессградата от другата страна на улицата, откъдето се виждаше ясно Западното крило. Голямата маса беше избутана до едната стена и върху нея бяха наредени поне дузина телефони. Край другите стени имаше преносими маси, на които също бяха сложени телефони, компютри, телевизори и факсове. Половината телефони бяха свързани с командната зала на ФБР. По стените бяха закачени карти на вътрешното разположение на помещенията в Белия дом. Мъже и жени, облечени в сини якета с надпис „ФБР“ на гърбовете, седяха пред мониторите или говореха по телефоните. Присъстваха и двама агенти — специалисти по водене на преговори, които владееха перфектно арабски език.

Специален агент Скип Макмахън стоеше край прозореца и гледаше към площад „Лафайет“. Беше бесен. Часове след нападението срещу Белия дом медиите бяха започнали преки предавания направо от северната стена на Белия дом. Когато Макмахън беше пристигнал, една от първите му заповеди беше да разкарат снимачните екипи оттам.

Часове по-късно, малко преди настъпването на зората, Макмахън се опитваше да поспи на дивана в кабинета си в Хувър Билдинг. Събудиха го с новината, че някакъв федерален съдия се е намесил от името на половината телевизии. Сега Макмахън гледаше разиграващия се на площад „Лафайет“ цирк. В северната част на парка се бяха събрали трите местни телевизии и Си Ен Ен и предаваха едновременно от импровизирано студио.

Макмахън реши, че е по-добре да изчака да се съберат всички големи клечки и чак тогава да им представи ситуацията. Погледна часовника си. Беше 8.34 часът. Щяха да пристигнат всеки момент.

 

 

Бе успяла да остане жива през първите двайсет и четири часа!

Анна Райли се чувстваше добре, като се има предвид през какво беше минала. Гърбът й бе схванат. Терористите не ги бяха оставили да спят. Будеха ги веднъж на всеки час. Пребиха пред очите на всички няколко случайно избрани заложници. Жените трябваше да се страхуват и от друго. Малко след полунощ млада руса жена беше издърпана от стаята от терориста, който беше последвал Райли в тоалетната. Райли не знаеше колко време беше отсъствала младата жена — терористите им бяха взели часовниците, за да ги объркат още повече, — но й се стори, че я нямаше поне няколко часа. Когато най-сетне жената се върна, дрехите й бяха раздърпани, а в очите и се виждаше онова, което Райли беше видяла преди много години в собствените си очи.

Погледна към Стоун Алигзандър. Сакото му беше грижливо сгънато и подложено под главата му. Беше благодарна, че най-сетне бе престанал да плаче. Колкото по-малко внимание привличаха, толкова по-добре.

Тя прибра кичур коса зад ухото си и внимателно, без да вдига глава, се огледа. До вратата на пост стояха двама. Райли знаеше, че не само на нея й се ходи до тоалетна, но след случилото се миналата вечер никой не смееше да попита.

Единият от похитителите я гледаше. Същият, който беше измъкнал през нощта русата жена.

Анна Райли беше преживяла вече този кошмар. Преди четири години късно една вечер бе взела метрото за вкъщи. Когато излезе от станцията, от сенките изскочиха двама мъже, издърпаха я в една тъмна алея и я изнасилиха.

Трябваше й много време, за да се възстанови от травмите.

Сега нещо й подсказваше, че опасността да посегнат на нея е още по-голяма.

 

 

Когато влетя в командната зала на ФБР, Айрини Кенеди се сблъска с двама униформени агенти. Единият мъж я хвана за раменете, за да й попречи да падне. Извини се, без да е разбрал кого е щял да събори на земята, но после я позна.

— Айрини, съжалявам. — Сид Слейтър, или както го наричаха Еврейския ужас, все още я държеше за раменете.

— Сид! — възкликна Кенеди. Не беше свикнала да вижда командира на Екипа за бързо реагиране на ФБР в униформа. Беше висок над метър и осемдесет, имаше широки рамене и силни ръце. Телосложението му беше като на човек, свикнал да влиза с ритник през блиндирани врати. — Къде сте се разбързали?

— Искам да получа още малко информация, преди да са започнали да си чешат езиците. — Слейтър посочи с палец зад гърба си и поклати глава. — Освен това нямам намерение да оставам вътре, когато започнат да се замерят с лайна.

Кенеди надникна в залата.

— Какво става?

— Нямам време да ти обяснявам. Скип ще ти каже. Ще присъстваш ли на срещата този следобед?

— Да.

— Добре… Значи тогава ще поговорим. Имам въпроси. — И Еврейския ужас се обърна и пое по коридора.

Кенеди не сваляше поглед от жълтите букви на гърбовете им. Те щяха да са на предната линия. Те щяха да атакуват Белия дом и да се опитат да освободят заложниците. Кенеди потръпна.

Влезе в командната зала. Звъняха телефони, жужаха принтери. Преди няколко минути беше излязла от конферентната зала, където вицепрезидентът Бакстър, някои членове на правителството и шефове на разузнаването бяха обсъждали създалата се ситуация. Оттам тази група щеше да чуе разговора между ФБР и Азис и щяха да дадат заповеди, ако е необходимо. По молба на Макмахън Кенеди щеше да остане в командната зала на ФБР по време на преговорите с терористите.

Край прозореца Скип Макмахън говореше с Тътуайлър. Кенеди прекоси залата и спря на метър от тях, за да не ги прекъсва. Заслуша се в това, което казваше Скип, и се притесни. Огледа се. Наближаваше девет, а никъде не се виждаха хората, които щяха да водят преговорите.

Като приключи с обясненията за телефоните, Скип се обърна към Кенеди:

— Добро утро, Айрини. Къде е сътрудникът, който трябва да води преговорите?

— Аз ще водя преговорите — намеси се Тътуайлър.

— Без да ви обиждам, госпожо главен прокурор — заговори Кенеди с най-вежливия глас, на който беше способна, — не мисля, че това е най-добрият ход.

— Защо?

— Защото Рафик Азис ще се обиди, че сме избрали жена да преговаря с него.

— Аз съм тук, госпожо Кенеди, защото съм най-висшият служител на закона. Тук съм, за да дам на терористите да разберат, че се отнасяме отговорно към проблема.

— А аз съм тук — започна твърдо Кенеди, — за да дам на вас да разберете, че правите ужасна грешка. Аз уважавам постиженията ви, госпожо Тътуайлър, но Рафик Азис — не. Той ще ви накара да си платите за действията си, защото ще ги приеме като обида на мъжествеността си.

— Цял живот се сблъсквам с шовинисти и знам, че има един-единствен начин да се справиш с тях. С главата напред!

— Отново ще ви кажа, че уважавам постиженията ви, но в момента правите грешка. Не знаете с кого си имате работа!

Кенеди се обърна рязко и излезе от залата. Не беше направила и пет крачки, когато чу Макмахън да я вика. Агентът я настигна и постави ръка на рамото й.

— Сега разбирам защо Мич се вбеси така вчера — каза тя направо.

— Виж, Айрини, Тътуайлър си е заложила задника за тази операция. Щом оплеска работите, веднага ще я разкарат от пътя ни. — Напрегнатото изражение на Кенеди го озадачи. Не беше свикнал да я вижда такава. — Успокой се, Айрини.

— Обикновено аз ти давам подобни съвети — въздъхна тя.

— Само че аз схващам бързо. — Макмахън се усмихна и поведе Кенеди обратно към командната зала. — Трябваш ми по време на обаждането. Нали разбираш?

Кенеди кимна.

 

 

Дългите му пръсти барабаняха по блестящата повърхност на конферентната маса, очите му бяха вперени в компютъра. Рафик Азис седеше в коженото кресло на президента и се люлееше. Погледна часовника си. От половин час балансът в швейцарската сметка не се беше променил. Оставаха още две минути и щяха да започнат представлението си. Азис премести поглед към телевизорите в другия край на стаята.

И трите местни канала предаваха пряко от парка „Лафайет“. По Ен Би Си и Си Би Ес течаха интервюта с роднини на заложниците. По Ей Би Си говореха с психиатър, автор на книги за това, как да се водят преговори с терористи. Репортерите на Си Ен Ен разговаряха с пенсиониран агент от ФБР.

Усмивка изкриви лицето му, като си помисли колко предсказуеми са тези американци. Постави ръце зад врата си и продължи да се люлее напред-назад. На екрана на втория компютър се появи иконка, че е получено съобщение по електронната поща. Той щракна с мишката и писмото се отвори. Азис се взря в монитора. Препрочете текста. Не можеше да е вярно. Как бяха успели да се докопат до него? Защо точно сега?

Съобщението гласеше: „Фара Харут е бил отвлечен тази сутрин при нападение на командоси. Групата ни претърпя тежки загуби. Предполагаме, че Харут е жив. Не знаем кой е извършил операцията. Предполагаме, че са или американците, или англичаните, или евреите.“

 

 

От другата страна на улицата вицепрезидентът Бакстър се беше настанил в малка зала до командната зала на ФБР. Както обикновено, до него седеше Далас Кинг. От лявата му страна беше седнал генерал Флъд, а от другата страна на масата — директорът на ФБР Роуч, директорът на ЦРУ Стансфийлд и директорът на Тайните служби Трейси. Държавният секретар и министърът на отбраната също присъстваха, както и няколко специални агенти от Тайните служби. Вратата беше затворена и всички гледаха към черния високоговорител, поставен по средата на масата. След двайсетина секунди от командната зала обявиха, че са позвънили по телефона.

 

 

Азис седеше безмълвен и гледаше съобщението, когато телефонът до него иззвъня. Беше бесен. Опитваше да не намесва чувствата в работата, но фара Харут беше неговият учител! Беше го взел от класната стая и го беше завел на бойното поле. Той му беше показал истината. Сега него го нямаше.

Телефонът продължаваше да звъни. Азис си наложи да не го вдига. Не и докато не е в състояние да говори. Имаше план и трябваше да се придържа към него. Той сложи длани на масата и опита да се успокои. После се пресегна и взе слушалката.

— Да — каза глухо.

— Господин Азис — чу от другата страна женски глас. — Обажда се главен прокурор Маргарет Тътуайлър. Не можем да осигурим всичките пари, които поискахте. — Тя замълча. — Досега успяхме да преведем в сметката ви…

— Един милиард и триста милиона — прекъсна я той и рязко се изправи. Това вече беше прекалено! Беше предположил, че когато Хейс бъде отстранен и Бакстър започне да изпълнява президентските функции, щеше да даде главна роля на прокурор Тътуайлър. Но да го обиждат по този начин, беше недопустимо.

— Да, един милиард и триста милиона — отвърна, леко изненадана, Тътуайлър. — Ще ни трябва малко повече време, за да съберем всичките пари… Бихме могли да задвижим по-бързо прехвърлянето на сумите, ако покажете добра воля.

Азис затвори очи и си повтори наум, че трябва да се придържа към плана.

— Какво предлагате? — попита спокойно.

— Ако освободите няколко заложници, това ще ни докаже, че сте искрен.

Невероятно!

— И за колко заложници става дума? — Вече едва се сдържаше да не избухне.

— Ами… Да речем, трийсет… и след като ги освободите, ще се заемем с прехвърлянето на парите.

Обзе го неистов гняв. Нещата бяха станали лични. Те се опитваха да го унизят, като бяха изпратили тази жена да говори с него. Може би го проверяваха колко далеч може да стигне. Щеше да им покаже.

— Какво казах вчера? — кресна в слушалката. — Казах: всички пари, а не: част от парите! Всички! Не ме обиждайте, като ми говорите, че Министерството на финансите не може да прехвърли тази сума веднага! Прехвърляли сте десет пъти по-големи суми за един час! Мисля, че е време да ви дам урок! Погледнете през прозорците и ще разберете какво се случва, когато започнете да си играете игрички с мен!

 

 

Анна Райли седеше на твърдия под. Зачуди се дали ще издържи още един час, без да подмокри панталоните си. Някои от заложниците вече го бяха направили и в стаята започваше да мирише на урина. Изведнъж се чу шум от приближаващи тежки обувки.

Азис влезе и посочи един мъж.

— Ти! Ставай! — Този, на когото говореше, не изпълни заповедта веднага. — Ставай, казах!

Когато заложникът се изправи, Райли го позна. Бил Шварц, съветник на президента по въпросите на националната сигурност. Терористът погледна жената, която дърпаше Шварц за крака.

— Ти също ела!

Жената замръзна. Азис се пресегна и я дръпна за косата. С помощта на още един похитител изведе и двамата.

Поведе ги пред себе си към първия етаж на Западното крило. Преди да излязат, Азис нахлузи качулка на главата си. С малко дистанционно обезвреди бомбите на вратите.

Ритна двойната врата и излезе навън. Прекоси алеята и застана на тротоара от другата страна. Вдигна презрително очи към дузината оръжия, насочени към него. Знаеше, че няма да стрелят. Евентуална заповед за стрелба щеше да дойде от високо и щеше да мине през сума бюрократи, докато стигне до снайперистите. Азис вдигна автомата си във въздуха и пусна един откос. После небрежно прехвърли оръжието през рамо и застана насред улицата, за да покаже на американците, че не го е страх. След като реши, че е привлякъл вниманието на всички, той се обърна и тръгна към входа. Вътре погледна часовника си. Беше решил да даде още трийсет секунди на телевизиите да подготвят камерите.

Още от самото начало беше решил да убие съветника по националната сигурност. Сега обаче щеше да се отклони малко от плана си. Трябваше да задоволи желанието си да отмъсти за Харут. Удари Шварц през лицето.

— Как се чувстваш сега, а? — изрева.

Очите на възрастния мъж се напълниха със сълзи, жената изхлипа. Шварц прегърна секретарката си през раменете. Знаеше какво ще се случи. Знаеше, че не може да го предотврати.

— Колко пъти си одобрявал смъртни присъди на мои братя по съдба? Колко пъти? — крещеше Азис. Очите му бяха изпълнени с омраза. Шварц мълчеше. Терористът отново го удари. После го хвана за яката и го повлече към вратата. Жената увисна на ръката му.

На вратата Азис блъсна жертвите си навън. Шварц и жената полетяха напред и паднаха на паважа. Азис викна да тръгват. Жената ридаеше, по лицето на Шварц се търкулна сълза. Той се изправи бавно и помогна на секретарката си.

Застанал на прага, Азис гледаше как двамата заложници се приближават към северния портал. Когато стигнаха на половината път, той вдигна автомата си и се прицели.

— Спрете! — извика. Когато съветникът по националната сигурност се обърна, за да види какво става, Азис вече държеше главата му на мушка. Натисна спусъка, автоматът отскочи. После се прицели в жената. Дръпна спусъка, оръжието излая късо. Когато жената се отпусна върху тялото на Шварц, Азис изстреля още един откос върху тях.

Сетне свали оръжието и затръшна вратите зад себе си. Преди да тръгне към мазето, отново зареди експлозивите на вратата. Очите му бяха изпълнени с дива омраза. Дишаше тежко. Влетя в Оперативната зала и сграбчи слушалката.

— Още ли сте там? — изкрещя.

 

 

Скип Макмахън държеше слушалката до ухото си и гледаше през прозореца. Беше познал убития мъж. Мардж Тътуайлър седеше потресена. Айрини Кенеди поклати тъжно глава.

— Тук съм — отговори Скип.

— Кой се обажда? — извика Азис.

— Специален агент Скип Макмахън от ФБР.

— Добре! И повече да не сте посмели да ме обиждате с онази жена. Не съм променил исканията си! Ще убивам по един заложник на всеки кръгъл час, докато не прехвърлите парите на сметките, които ви дадох. Когато го направите, ще освободя една трета от заложниците. Не забравяйте! По един заложник на всеки кръгъл час! Разбирате ли?

— Разбирам, но не мислите ли, че един час е наистина малко време?

— Чуйте ме, господин Макмахън — заговори Азис. — Аз познавам законовите ви разпоредби. Сега, след като убих двама заложници, вие трябва да изпратите вашия екип за бързо реагиране. Ако го сторите, ще вдигна тази прекрасна сграда във въздуха заедно с всичките заложници. Ние с хората ми ще се превърнем в мъченици. Това ви е известно. — Арабинът замълча за момент. — Но не е нужно да стигаме до крайности. Единствената причина, поради която убих тези двама души, беше глупостта на вашия главен прокурор. Ако играем по правилата, никой няма да пострада. Толкова е просто! Разбрахте ли ме?

— Да.

— Добре. Оттук нататък, господин Макмахън, ще разговарям само и единствено с вас. Сега ще чакам да прехвърлите останалите пари. — Азис спокойно постави слушалката на вилката. Знаеше точно по какъв начин да ги манипулира.