Реймънд Чандлър
Дръзко убийство (7)

7

Лейтенант Уайнкасъл, завеждащ отдел „Убийства“, бе сипаничав, с мека руса коса и леденостудени сини очи. Беше се изтегнал на въртящия се стол, с крака високо върху ръба на отвореното чекмедже и лакът, опрян на бюрото до вградения телефон. В стаята миришеше на прахоляк и фасове.

Другият полицай, Лонерган, як мъжага със сива коса и сиви мустаци, бе застанал до отворения прозорец и мрачно гледаше навън.

Уайнкасъл дъвчеше края на кибритена клечка и бе вперил очи в Далмас, който седеше срещу него, от другата страна на бюрото.

— По-добре кажи нещо. Шофьорът ти не може да говори. В този град винаги си имал късмет и сигурно не би искал да се разделиш с него — настоя Уайнкасъл.

— Твърдоглав е. Няма да проговори — подхвърли Лонерган, без да се обръща.

— Ще ти бъде от полза, ако не прекаляваш толкова със заровете, Лони — отбеляза Уайнкасъл с убийствен глас.

Далмас неволно се усмихна и потърка длан в ръба на бюрото. Това произведе шумолящ звук.

— Какво да кажа? — рече той. — Беше тъмно и изобщо не видях мъжа с револвера. Колата беше кадилак, фаровете й не светеха. Всичко това вече ви обясних, лейтенант.

— Не ми минавай с тия — изсумтя Уайнкасъл. — В цялата работа има нещо съмнително. Все пак сигурно имаш някаква идея кой може да е бил. Прозрачно ясно е, че са искали да застрелят теб.

— Защо точно мен? Улучен е шофьорът, не аз. Колко момчета от нашите обикалят района! Някой може да се е набил в очите на ония типове.

— Някой като теб? — вметна Лонерган, като продължаваше да стои до прозореца.

Уайнкасъл хвърли намръщен поглед към гърба му и търпеливо продължи:

— Колата е стояла пред блока, докато ти си бил все още вътре. Шофьорът през цялото време е стоял отвън. Ако оня с револвера е търсел него, не е трябвало да те чака да излезеш.

Далмас недоумяващо вдигна рамене и разпери ръце.

— Вие, момчета, смятате, че знам кой е бил, така ли?

— Не съвсем. Ние сме на мнение, че можеш да ни дадеш няколко имена, за да направим все пак проверка. При кого си ходил в блока?

Далмас замълча. Лонерган се обърна с лице към тях и седна на края на бюрото, като провеси надолу крака. Нахална, цинична усмивка озари плоското му лице.

— Хайде сега да те видим, миличък! — обяви възторжено.

Далмас наклони стола назад и сложи ръцете си в джобовете. Погледна замислено Уайнкасъл, без да обърне ни най-малко внимание на сивокосия полицай, все едно не съществуваше.

— Бях там по работа във връзка е клиент. Няма начин да ме накарате да говоря за това.

Уайнкасъл сви рамене и го изгледа студено. После извади клечката от устата си, поогледа сдъвкания й край и я захвърли.

— Представи си, храня подозрението, че работата ти е свързана със случая — каза той мрачно. — И тогава ще се наложи да пренебрегнем така наречената тайна на клиента. Какво ще ми отговориш?

— Представям си — отвърна Далмас. — Щом като това е подходът, избран от вас, за да постигнете целта си. Все пак трябва да ми предоставите възможност да говоря с него.

— Добре! Имаш време до утре сутринта. Тогава слагаш картите на масата. Ясно ли е?

Далмас кимна и стана от стола.

— Така вече е честно, лейтенант.

— Тайната на клиента! Само това си баят частните ченгета — озъби се Лонерган.

Далмас излезе от кабинета, мина по тъмния коридор и се изкачи по стълбите на фоайето. Напусна Общинската палата, слезе по многобройните циментови стъпала, пресече „Спринг стрийт“ и се отправи към мястото, където беше паркиран не съвсем нов син спортен пакард. Качи се в него, даде газ и зави зад ъгъла. Излезе от тунела на „Втора улица“, отмина една пресечка и при втората пое на запад. Караше и поглеждаше в огледалото.

На „Алварадо“ влезе в дрогерия и се обади в хотела си. Служителят му продиктува оставен за него номер. Той го набра и чу от другия край на линията гласа на Дени:

— Къде беше? — попита Дени нетърпеливо. — Докарах оная мръсница тук, в къщи. Пияна е. Идвай насам. Ще я накараме да изпее това, което те интересува.

Далмас погледна замислено през стъклото на телефонната кабина. След малко бавно каза:

— Блондинката ли? Как успя да я изкараш?

— Дълга история, приятел. Като дойдеш, ще ти разправям. Адресът е „Саут Ливси“, номер четиринайсет, петдесет и четири. Знаеш ли къде е?

— Имам карта. Ще го открия — отвърна Далмас сдържано.

Дени заобяснява надълго и нашироко как да се ориентира и най-накрая завърши:

— И идвай по-бързо. Сега спи, но може да се събуди и да се разпищи.

— Там, дето живееш, това едва ли ще е от значение… Веднага идвам, Дени.

Далмас окачи слушалката, излезе от кабината и отиде при колата. Извади от джоба на седалката половинлитрова бутилка уиски и отпи солидна глътка. После запали и потегли в посока на Фокс Хилс. На два пъти спира. Седеше в колата замислен. След това потегли отново.