Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (4)

4.

Той се чувстваше така, сякаш работи в две различни сфери на действителността, като никоя от тях не е напълно реална. През деня Маколиф се съвещаваше с мъжете и жените в геофизичните лаборатории на лондонския Университет, като събираше данни за изследователския си екип. Университетът, както и Кралското общество на историците, бяха прикритие на «Дънстоун», но нито една от двете организации не знаеше, че експедицията се финансира от «Дънстоун».

През нощта, в ранните сутрешни часове, той се срещаше с Холкрофт в малки охранявани къщи на слабо осветените улици в Кенсингтън и Челси. До тези места го возеха с две различни превозни средства — карани от служители на разузнаването таксита. За всяка среща Алекс си имаше легенда, която обясняваше местонахождението му: покана за вечеря, момиче, претъпкан познат нему ресторант; нищо необичайно, всичко беше лесно обяснимо и можеше да се провери.

Сеансите с Холкрофт бяха разделени на инструктаж в различни области: политическия и финансовия климат в Ямайка, контактите между разузнавачите на острова, и някои основни умения — използване на уреди за осъществяване на комуникация и за контранаблюдение.

На няколко от сеансите Холкрофт доведе «специалисти» от Западна Индия — черни агенти, способни да отговорят на всеки въпрос, който би могъл да зададе Маколиф. Маколиф имаше само няколко въпроса; преди малко повече от година той беше правил проучване за «Кайзер боксит» край Оракабеса и подозираше, че този факт е насочил Джулиан Уорфийлд към него.

Когато бяха сами, Холкрофт не спираше да мърмори за отношенията и реакциите, които Алекс трябва да поражда.

Винаги се опирай на част от истината… старай се да звучи просто… основните положения да могат да се потвърдят лесно…

Ще откриеш, че е доста приемливо да работиш на различни нива… естествено, инстинктивно. Ще започнеш да се съсредоточаваш поотделно върху нещата, без да ги смесваш…

Личните ти сензори ще се активират много бързо… втора природа. Ще влезеш в ритъм… свързващото звено между отделните ти цели…

Британският агент никога не наблягаше на казаното, а просто бе многословен. Той повтаряше фразите отново и отново с леки изменения в подбора на думи.

Алекс разбираше. Холкрофт му осигуряваше фундаменталните средства: инструменти и самочувствие.

— След няколко дни ще получиш информация за свръзката си в Кингстън; все още уреждаме нещата. В Кингстън цари бъркотия; там не е лесно да спечелиш доверие.

— Чие доверие? — попита Маколиф.

— Добър въпрос — отговори агентът. — Не се старай да вникнеш в него. Това ни е работата. Запомни всички останали.

Алекс погледна написаните на машина имена върху хартия, която не можеше да се изнася от къщата в Кенсингтън.

— На доста хора плащате.

— Малко повече са, отколкото ни трябват. Онези, които са задраскани, са се подписвали за пари на две места — при нас и в ЦРУ. През последните години вашето Централно Разузнавателно Управление прекалено се политизира.

— Притеснява ли ви изтичането на информация?

— Да. «Дънстоун Лимитид» е жива във Вашингтон. Невидима, но много жива.

Сутрините влизаше в другата сфера на реалността, Лондонския университет. Той откри, че е по-лесно, отколкото бе смятал да прогони грижите от миналата нощ. Теорията на Холкрофт за отделните цели му свърши работа; той наистина влезе в ритъм. Вниманието му се ограничаваше върху професионалните проблеми — създаването на изследователския екип.

Беше решено, че броят им няма да надхвърля осем, за предпочитане бе да са по-малко. Изискваха се познания в нормалните области: стратификация на глинестите пластове, варовика и скалите; анализи на водни и газови източници; вегетиране — изследване на почвата и растенията. И накрая, тъй като изследването включваше терени във вътрешността на Кок Пит, щеше да им трябва някой, който да е запознат с местните диалекти и обичаи. Уорфийлд мислеше, че този последен член на екипа е излишен; но Алекс познаваше обстановката по-добре от него. В Ямайка не беше лесно да те приемат.

— Маколиф вече бе избрал един от членовете на екипа, изследовател на почвата от Калифорния на име Сам Тъкър. Сам беше огромен, як мъж, прехвърлил петдесетте и притежаваше всички прекалености, които човек можеше да си представи, но бе абсолютен професионалист в своята област. Беше също и най-сигурният човек, който Алекс познаваше, верен приятел, заедно с когото бяха правили проучвания от Аляска до миналогодишната поръчка на «Кайзер» в Оракабеса. Маколиф намекна, че ако Джулиан Уорфийлд не одобри Сам, може да му се наложи да си потърси друг изследовател.

Това бе напразна заплаха предвид всички съществуващи обстоятелства, но си струваше неудобството, ако се наложеше да отстъпи. Алекс искаше да вземе Сам със себе си в Ямайка. Останалите щяха да бъдат нови, непроверени; но Тъкър бе издържал проверката на годините. На него можеше да се разчита.

Уорфийлд подложи Сам Тъкър на проверка от «Дънстоун» и се съгласи, че у него няма нищо осъдително, освен някои дребни особености. Но положението на Сам не трябваше да се различава от това на останалите членове; никой не биваше да знае за интересите на «Дънстоун». Това се подразбираше.

Никой нямаше да знае. Ако в смущаващите твърдения на Холкрофт имаше поне капка истина, Алекс щеше да държи на тайната повече, отколкото си мислеше Уорфийлд.

Всички участници в проучването щяха да чуят една и съща история и да научат скалъпените от «Дънстоун Лимитид» факти. Дори организациите, които бяха привлечени, приемаха фактите за истина; нямаше причина да се съмняват. Финансовите гаранции не се поставяха под съмнение; те бяха защитени от свещения знак на академизма. Завиждаха им, възхищаваха им се, но никога не ги обсъждаха.

Необходимата гаранция за осъществяването на геоложкото проучване бе дадена от Кралското общество на историците, подкрепено от Комитета за обществена дейност към Камарата на Лордовете. Експедицията трябваше да се осъществи като съвместен проект на Лондонския университет и Ямайското министерство на образованието.

Всички заплати, разходи, всякакви видове плащания трябваше да се извършват чрез университетската каса. Кралското общество щеше да създаде канали за банков кредит, а Университетът трябваше да използва тези фондове.

Основанията за извършване на проучването съвпадаха с опитите на Обществения комитет към Лордовете, чиито членове осигуряваха хора и плащаха на повечето кралски общества. Това беше бащински подарък за новата независима нация — още едно неподлежащо на забравяне свързващо звено с Британия. Един урок, който щеше да влезе в учебниците за идните години. Защото според Ямайското министерство нямаше данни, че точно тази територия е била подлагана на каквото и да било геофизично проучване.

Това се подразбираше.

А дори да имаше такива данни, никой нямаше да им обърне внимание.

Свещеният знак на академизма.

Университетът извършваше кражба. Никой не задаваше въпроси.

Изборът на Алекзандър Маколиф за поста директор на проучването предизвика смущение както в обществото, така и в университета. Въпреки това американецът беше избран от Ямайското министерство. Колониите често нанасяха такива обиди.

Но като вземеше парите, човек спираше да спори.

Защитени от свещения знак.

«Всичко е точно толкова усложнено, че да бъде академично приложимо», мислеше си Маколиф. Джулиан Уорфийлд познаваше дебрите, през които маневрираше.

Холкрофт от британското разузнаване също ги познаваше.

А Алекс започна да осъзнава, че ще трябва да наваксва. Както компанията «Дънстоун», така и контраразузнаването преследваше определени цели. Той можеше да се загуби в това преследване.

В някои отношения вече беше загубил.

Възнамеряваше да направи нещо по въпроса в обозримо бъдеще. Определени… неща трябваше да се изяснят.

Но непосредствената му грижа беше избора на екип.

Маколиф беше прилагал подхода си за избор на подчинени достатъчно често, за да знае, че той върши работа. Нямаше да покани за разговор когото и да било, ако не беше чел внимателно работите му; всеки един, когото канеше за разговор, вече бе доказал възможностите си на хартия. Освен специфичните области на познание го интересуваше способността им за адаптация към природните и климатичните особености и към изискванията на съвместния живот.

Той бе свършил тази работа. Беше готов.

— Секретарката ми предаде, че сте искали да ме видите, господин Маколиф.

Говорещият стоеше на вратата. Това бе завеждащият катедрата по геофизика, очилат, ъгловат учен, който се опитваше да не издава неприязънта си към Алекс. Беше очевидно, че човекът се чувства измамен както от Кралското общество, така и от Кингстън, защото не е бил избран за работата на Маколиф. Завършил неотдавна едно отлично проучване в Ангуила; между тази работа и ямайската експедиция имаше прекалено много прилики, които го караха да се чувства засегнат.

— Мили боже — каза Алекс. — Очаквах да ме поканите във вашия офис — той се приближи до бюрото си и се усмихна смутено. Беше стоял до единствения прозорец и бе гледал през миниатюрния четириъгълник навън към минаващите студенти, които носеха книги, с чувство на благодарност за това, че вече не е част от този свят. — Мисля, че ще бъда готов да започна разговорите с кандидатите днес следобед.

— Толкова скоро?

— Благодарение най-вече на вас, професор Ролстън. Препоръчахте ми чудесни учени. — Маколиф не го каза от учтивост; кандидатите на професора бяха добри на хартия. От десетината, които стигнаха до последния кръг, точно половината бяха предложени от Ролстън; останалите петима работеха на свободна практика и бяха високо оценени от две лондонски проучвателни фирми. — Склонен съм направо да взема вашите хора, без да се срещам с никакви други — продължи Алекс вече само от учтивост. — Но от министерството в Кингстън настояват да поговоря с тези. — Маколиф подаде на Ролстън лист хартия с пет имена, които не бяха на хора от Университета.

— А, да. Познавам някои — каза Ролстън, а тонът му любезно отбеляза комплимента на Алекс.

— Двамата тук са… двойка, нали разбирате.

— Какво?

— Мъж и жена. Семейство Йенсен.

— Тук има един Йенсен. Коя е жената?

— Р. Л. Уелс. Това е Рут Уелс, жената на Йенсен.

— Нямах представа… Не бих казал, че този факт е в тяхна полза.

— Защо не?

— Не съм сигурен — отговори искрено Алекс.

— Никога не съм правил проучване с женена двойка. Глупава реакция, нали? Познавате ли някой от останалите?

— Един от тях. Предпочитам да не коментирам.

— В такъв случай бих искал да го направите.

— Фъргюсън. Джеймс Фъргюсън. Беше мой студент. Много нахакано момче. Доста самоуверен, ако разбирате какво имам предвид.

— Но той е ботаник, специалист по растенията, а не геолог.

— Има опит в проучванията; геофизиката му беше втора специалност. Разбира се, това бе преди доста години.

Маколиф отдели няколко листа хартия на бюрото си.

— Не може да е било преди много време. Той е ходил само на три експедиции и всичките са през последните четири години.

— Наистина не бе отдавна. Трябва да го видите. Чух, че го смятат за доста кадърен.

— Ето ги и вашите хора — каза Алекс, като подаваше на Ролстън друг лист. — Избрах петима от осемте, които предложихте. Да очаквам ли още някакви изненади от тях? Между другото, надявам се, че одобрявате избора ми.

Ролстън прочете списъка, като си наместваше очилата и свиваше устни, докато четеше.

— Да, мислех, че ще изберете тези. Вие, разбира се, осъзнавате, че този Уайтхол не е от нашите. Препоръчаха ни го от западноиндийския институт. Според шефовете му той е страхотен учен. Аз лично никога не съм го виждал. Изкарва доста пари от цикъл лекции.

— Той е чернокож, нали?

— А, разбира се. Знае всички езици, всички диалекти и всички културни норми и отклонения на Антилските острови. В докторската си дисертация проследява движението на ни повече, ни по-малко от двадесет и седем африкански племена на островите. От Бъшуоди до Коромантийските острови. Неговото изследване на индиано-африканската интеграция се цитира като основен труд. Струва ми се също, че е голямо конте.

— Искате ли да поговорим за още някой?

— Не, всъщност не. Ще имате затруднения при избирането на специалист по подпочвените залежи. Тук имате двама съвсем прилични. Освен ако… първата ви реакция не надделее. Така или иначе.

— Не разбирам.

Ролстън се усмихна.

— От моя страна би било наглост да продължавам — после професорът добави бързо: — Да накарам ли някое от нашите момичета да ви уреди срещите?

— Благодаря, ще ви бъда много задължен. Ако е възможно да се направи график за всичките десетима, бих искал да имам по един час за всички.

— По един час…

— Ще се обадя отново на онези, с които ще искам да продължа разговорите — няма смисъл да губя времето на всички.

— Да, разбира се.

Единият от кандидатите се дисквалифицира още с влизането си в стаичката на Маколиф. Фактът, че той беше полупиян още в един часа следобед, може би си имаше обяснение, но вместо да го извинява, Маколиф използва това обстоятелство като предлог да елиминира кандидата заради по-големия проблем: човекът беше сакат с десния крак. Трима бяха зачеркнати по една и съща причина: очевидно всеки от тях мразеше индианците — все по-разпространяващ се английски вирус, британско съответствие на Америкус червенокожус.

Семейство Йенсен — Питър Йенсен и Рут Уелс — бяха приятна изненада както поотделно, така и заедно. Те наскоро бяха прехвърлили петдесетте, весели, самоуверени и добродушни. Семейството беше бездетно, финансово обезпечено и двамата искрено се интересуваха един от друг и от работата си. Неговата специалност бяха минералните руди; нейната — вкаменелостите — науката-сестра на палеонтологията. Неговите знания имаха пряко приложение, нейните бяха отдалечени от обекта, но от научна гледна точка присъствието й беше оправдано.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса, доктор Маколиф? — попита любезно Питър Йенсен, докато си пълнеше лулата.

— Разбира се.

— Не мога да кажа, че познавам добре Ямайка, но това пътуване ми изглежда дяволски любопитно. Не съм сигурен, че разбирам за какво става дума.

Алекс беше благодарен за възможността да изрецитира обяснението, подготвено от «Дънстоун Лимитид». Докато говореше, той гледаше внимателно геолога и изпита облекчение, когато видя в очите му искра на одобрение. Когато свърши, той помълча, после добави:

— Не знам дали това изяснява нещо.

— О, повярвайте ми, човече, разбира се, че изяснява нещата. Книгата на перовете на Бърк пак влиза в работа. — Питър Йенсен изхихика, като хвърли поглед към жена си. — Някой яко е натиснал Кралското общество, за да си намери работа. Членовете му в камарата на Лордовете просто са му я осигурили. Готино шоу… Смятам, че Университетът ще изкара някоя и друга пара.

— Страхувам се, че бюджетът не е толкова голям.

— Така ли? — Питър Йенсен изгледа Маколиф с лула в ръката. — Тогава може би аз не разбирам. Извинете ме, но в нашите среди ви се носи славата на не особено евтин ръководител… съвсем справедливо, ако ми разрешите да добавя; репутацията ви върви пред вас.

— От Балканите до Австралия — добави Рут Уелс Йенсен, а лицето й изразяваше леко раздразнение от съпруга й. — А ако си имате отделна уговорка, това не влиза в скапаната работа на Питър.

Алекс тихо се изсмя.

— И двамата сте любезни, но нямам никаква уговорка. Хванаха ме на въдицата, това е всичко. Работил съм за други фирми на острова и се надявам да го правя отново. Често. Всички геофизични документи се предоставят от Кингстън и те поискаха мен. Нека го наречем инвестиция.

Маколиф отново започна внимателно да наблюдава Питър Йенсен; той беше репетирал този отговор. Англичанинът хвърли бърз поглед към жена си. След това изхихика както преди няколко секунди.

— И аз бих направил същото, стари приятелю. Но бог да пази проучването, на което ще бъда ръководител.

— Това е нещо, от което ще се пазя като от Първи май на Трафалгар — каза Рут, като влезе в тон с тихия смях на съпруга си. — Кой ви набута в тая история, ако мога да попитам? Да не би случайно да го познаваме?

— Засега никой. Наистина едва сега започвам…

— Е — прекъсна го Питър Йенсен, а очите му блестяха от лукавство, — щом страдате от несъразмерните такси за превоз, трябва да ви кажа, че ние предпочитаме да не се разделяме. Някак си с времето сме свикнали един с друг. Ако искате единия от нас, другият ще приеме половин цена, за да се придвижи сам.

Каквито и съмнения да бяха останали у Алекс, те се разсеяха от думите на Рут Уелс Йенсен. Тя изимитира професионалния тон на съпруга си с добродушна точност.

— Половин цена, стари приятелю, можем да се споразумеем. Апартаментът ни е дяволски студен по това време на годината.

Той реши да вземе семейство Йенсен.

Третият кандидат, който не работеше в Университета, Джеймс Фъргюсън, бе прецизно описан от Ролстън като нахакан и самоуверен. Обаче тези особености бяха резултат на енергичност и нетърпеливост, поне на Маколиф му се струваше така. Фъргюсън бе млад — на двадесет и шест — и не беше от хората, които оцеляват, а още по-малко процъфтяват в академична среда. Алекс откриваше у Фъргюсън много от самия себе си на младини: задълбочен интерес към своя предмет, нетърпимост към света на научните работници, където се изучаваше този предмет. Противоречие, а може би дори конфликт на поколенията. Фъргюсън работеше на свободна практика за различни земеделски фирми и най-добрата му препоръка беше това, че рядко оставаше без работа на един пазар, който не се славеше с излишък на работни места. Джеймс Фъргюсън бе един от най-добрите специалисти по растителността, които той познаваше.

— Бих искал да се върна в Ямайка — каза младежът няколко секунди след началото на предварителния разговор. — Работих в Порт Мария за организацията «Крафт» преди две години. Смятам, че целият скапан остров може да се окаже златна мина, ако селското стопанство и производството на синтетика му позволят да се развива.

— Кое е златната мина? — попита Маколиф.

— Влакната на баракоа във фазата на вторичното развитие. Би могло да се развие бананов щам, който да хвърли в паника производителите на найлон и трико, да не говорим за доставчиците на плодове.

— Можете ли да го докажете?

— Мисля, че почти успях да го направя. Затова ме изхвърлиха от организацията.

— Изхвърлиха ли Ви?

— Доста безцеремонно. Няма смисъл да крия този факт; всъщност не си правя труда. Казаха ми да си гледам работата. Представяте ли си? Ако проявите интерес, сигурно ще попаднете на някои негативни оценки за мен.

— Аз проявявам интерес, господин Фъргюсън.

 

 

Разговорът с Чарлз Уайтхол разтревожи Маколиф. Тоест разтревожи го човекът, а не качеството на получената информация. Уайтхол беше чернокож циник, живеещ в момента в Лондон, чиито корени и познания бяха свързани със западноиндийската област, но кръгозорът му бе агресивно себеутвърждаващ. Видът му смая Маколиф. За човек, написал тритомна история на Карибските острови, чиито работи според думите на Ролстън бяха «основен труд», Чарлз Уайтхол изглеждаше дори по-млад от Джеймс Фъргюсън.

— Не оставяйте видът ми да ви заблуди, господин Маколиф — каза Уайтхол, когато влезе в стаичката и протегна ръка на Алекс. — Тропическият ми тен скрива годините по-добре от светлата кожа. Аз съм на четиридесет и две години.

— Прочетохте мислите ми.

— Не е задължително да ги чета. Свикнал съм с тази реакция — отговори чернокожият, като седна, оправи скъпия си блейзър и кръстоса краката си, обути в разкроени панталони на тънко райе.

— Щом вие не си хабите думите напразно, доктор Уайтхол, и аз няма да хабя моите. Защо ви заинтересува това проучване? Доколкото разбирам, вие можете да изкарате много повече пари от цикъл лекции. Едно геофизично проучване не е най-доходната работа.

— Да речем, че финансовата страна на въпроса остава на заден план; това може би е един от малкото пъти в живота ми, когато става така — заговори Уайтхол, вадейки от джоба си сребърна табакера. — Право да ви кажа, господин Маколиф, моето его получава известно удовлетворение от това, че се връщам в родината си като експерт под егидата на Кралското общество на историците. Наистина това е всичко.

Алекс повярва на човека, понеже според него Уайтхол беше много по-уважаван като учен в чужбина, отколкото у дома. Изглежда Чарлз Уайтхол искаше да постигне с научните си познания съответното признание, което му бе отказано в интелектуалните или може би в социално издигнатите кръгове в Кингстън.

— Познавате ли местността в Кок Пит?

— Колкото и всички останали местни хора, с изключение на бегачите. В исторически и културен план я познавам много по-добре, разбира се.

— Какво значи бегач?

— Бегачите са планинци от комуните на хълмовете. Те се наемат като водачи… когато успеете да намерите някой. Те наистина са примитивни. Кого наехте за проучването?

— Какво? — Алекс още си мислеше за бегачите.

— Попитах кого ще вземете със себе си в екипа по проучването. Ще ми бъде интересно да науча.

— Ами… не са заети всички места. Има една двойка на име Йенсен — той е специалист по минералните руди, тя е палеонтолог; един млад ботаник, Фъргюсън, и един мой приятел американец, изследовател на почви. Казва се Сам Тъкър.

— Струва ми се, че съм чувал за Йенсен. Не съм сигурен, но така мисля. Останалите не ги познавам.

— Очаквахте ли, че ще ги познавате?

— Честно казано, да. Проектите на Кралското общество обикновено привличат хора от много голям калибър — Уайтхол деликатно изтръска цигарата си на ръба на пепелника.

— Такива като вас ли? — попита с усмивка Маколиф.

— Не съм скромен — отвърна чернокожият учен, като възнагради усмивката на Алекс с открит смях. — А пък съм и много заинтригуван. Мисля, че бих могъл да ви бъда полезен.

Маколиф също мислеше така.

Вторият изследовател на глинестите подпочвени пластове фигурираше в списъка като А. Джерард Бут. Бут беше кандидат от университета, препоръчан лично от Ролстън по следния начин:

— Обещах на Бут, че ще ви обърна внимание върху тези документи и статии. Наистина смятам, че Бут ще бъде чудесно допълнение към изследователския екип.

Ролстън беше дал на Маколиф една папка с проучванията на А. Джерард Бут в такива разнородни райони като Иран, Корсика и южна Испания. Алекс си спомни, че е чел някои от статиите в «Нешънъл Джиолъджист» и още, че те му бяха направили впечатление със своята яснота и професионализъм. Бут беше кадърен; дори повече от кадърен.

Бут също се оказа жена. А. Джерард Бут бе известна сред колегите си като Алисън Бут; никой не си правеше труда да използва второто й име.

Усмивката й бе една от най-привлекателните, които Маколиф изобщо беше виждал. Бе по-скоро полуусмивка — човек би могъл да я нарече дори мъжествена, но абсолютната женственост на момичето не допускаше тази дума. Очите й бяха сини, подвижни и откровени — очи на професионалист. Ръкостискането й — силно, също професионално. Светлокестенявата й коса — дълга, мека и леко навита — Алекс си помисли, че тя я е ресала няколко пъти заради интервюто. Възрастта й можеше да бъде всякаква между края на двадесетте и средата на тридесетте; не можеше да се определи на око, само в ъгълчетата на очите й се бяха образували бръчиците на смеха.

Алисън Бут бе не само кадърна и не само жена; освен това тя беше, поне на пръв поглед, много привлекателна личност. По време на разговора им на Маколиф непрекъснато му идваше наум терминът «професионалист».

— Накарах Роли да ми обещае, че ще пропусне да спомене факта, че съм жена. Не го дръжте отговорен за това.

— Значи бяхте напълно сигурна, че съм назадничав?

Момичето вдигна ръка и отметна настрана дългата си мека коса, паднала на хубавото й лице.

— Не съм изпитвала предварителна враждебност, доктор Маколиф. Просто разбирам практическите пречки. Част от работата ми е да ви убедя, че съм квалифицирана.

И след това, като че ли осъзнавайки възможността да бъде разбрана двусмислено, Алисън Бут престана да се усмихва и оправи полата си… професионално.

— Що се отнася до работата на обекта и в лабораторни условия, сигурен съм, че сте квалифицирана…

— Струва ми се, че всякакви други разсъждения ще бъдат излишни — каза момичето с лека следа от английска скованост.

— Не е задължително. Съществуват и проблеми с околната среда, различни степени на физически дискомфорт, да не кажем несгоди.

— Не мога да си представя, че Ямайка е в един кюп с Иран или Корсика. Правила съм проучвания на тези места.

— Знам…

— Роли ми каза — прекъсна го Алисън Бут, — че няма да приемате препоръки за пътувания, преди да сте разговаряли с нас.

— Изолирането на група хора води до погрешни заключения. Нетърпими връзки. В миналото съм губил кадърни хора, защото други кадърни хора отказваха да ги приемат поради погрешни основания.

— Ами жените?

— Включих и жените в този термин, не съм ги изключвал.

— Аз имам много добри препоръки, доктор Маколиф, и ги получих със сериозни основания.

— Ще ви помоля да ми ги дадете.

— Нося ги със себе си — Алисън откопча голямата кожена чанта на скута си, извади два служебни плика и ги постави в края на бюрото на Маколиф, — това са препоръките ми, доктор Маколиф.

Алекс се засмя, докато посягаше към пликовете. Той вдигна очи към момичето и срещна погледа й. На лицето й бе изписано едновременно добродушно предизвикателство и молба.

— Защо отдавате толкова голямо значение на това проучване, госпожице Бут?

— Защото ме бива и мога да се справя с работата — отвърна тя простичко.

— Вие работите в Университета, нали?

— На непълен работен ден, лекции и лабораторни упражнения. Не съм на постоянно място… между другото това е мой избор.

— В такъв случай не го правите заради парите — заяви Маколиф.

— Ще ми свършат работа, макар че не съм отчаяна от безпаричие.

— Не мога да си представя, че вие ще бъдете отчаяна от каквото и да било — каза той с полуусмивка. Тогава Алекс забеляза, или поне така му се стори, че в погледа на момичето се мярна сянка, моментна угриженост, която изчезна също така внезапно, както се беше появила. Той инстинктивно продължи да настоява: — Но защо се спряхте на тази експедиция? Сигурен съм, че с вашата квалификация ще намерите други, вероятно по-интересни и несъмнено по-добре платени.

— Срокът ме устройва — отговори тя тихо след несъмнено колебание, — поради лични причини, които нямат абсолютно нищо общо с квалификацията ми.

— Имате ли причини да искате да прекарате продължителен период от време в Ямайка?

— Ямайка няма нищо общо. Със същия успех бихте могли да проучвате Монголия.

— Разбирам — Алекс остави двата плика обратно на бюрото.

Той преднамерено си придаде равнодушен израз. Момичето реагира.

— Добре тогава, доктор Маколиф. Това не е тайна сред приятелите ми. — Момичето хвана чантата в скута си. Тя не я стискаше; у нея нямаше никакво напрежение. Когато заговори, гласът й беше спокоен, както и погледът й. Тя отново се превърна в абсолютен професионалист: — Вие ме нарекохте «госпожица Бут». Това е неправилно. «Бут» е фамилията на мъжа ми. За съжаление трябва да кажа, че бракът ми не беше сполучлив; наскоро той се разпадна. Вниманието на добронамерените хора в такива моменти може да бъде досадно. Бих предпочела да съм извън обсега им.

Маколиф й върна спокойния поглед, като се опитваше да долови нещо зад думите й. Имаше нещо, но той нямаше да си позволи да любопитства повече; нейният израз му казваше това… професионално.

— Това не е най-същественото. Извинете ме. Но оценявам това, че ми го казахте.

— Дали вашето… чувство за дълг е удовлетворено?

— Ами, във всеки случай любопитството ми е задоволено. — Алекс се наведе напред, подпря се с лакти на бюрото и сви ръце под брадичката си. — Освен това, надявам се, че няма да ви прозвучи неуместно, вие ми дадохте възможност да ви поканя на вечеря.

— Мисля, че това ще зависи от степента на важност, която придавате на моето съгласие. — Гласът на Алисън беше любезен, но не хладен. А в очите й имаше симпатична закачливост.

— Честно казано, аз се старая да прекарам една вечеря или дълъг обяд… дори да си пийна солидно с онези, които смятам да наема. Но точно сега хич не ми се иска да си го призная.

— Това е много обезоръжаващ отговор, доктор Маколиф — каза момичето, а устните й бяха полуотворени в присъщата й полуусмивка. — С удоволствие ще вечерям с вас.

— Ще се скъсам от усилие да не бъда добронамерен. Мисля, че това изобщо не е необходимо.

— А пък аз съм сигурна, че вие никога не сте досаден.

— Това не е най-съществената ми черта.