Робърт Лъдлъм
Загадката Халидон (10)

10.

Маколиф отвори очи, измъкна ръката си от завивките и видя, че е десет и двадесет и пет. Той възнамеряваше да стане най-късно към осем — девет.

Трябваше да се срещне с един човек. Той страдаше от артрит и работеше в рибния магазин, наречен «Талън».

Маколиф погледна към Алисън. Тя се беше свила на кълбо настрани от него, косата й беше разпиляна върху чаршафите, а лицето — скрито във възглавницата. Тя е чудесна, помисли си той. Не, мина му друга мисъл през ума, те двамата бяха чудесни заедно. Тя беше… как го беше нарекла? Пресъхнала. Тя беше казала: «Бях пресъхнала, но стигнах до извора…» И тя беше…

Чудесна.

Но мислите го обсебиха отново.

Едно име, което преди двадесет и четири часа не му говореше нищо, внезапно се оказа непозната сила, с която трябваше да се съобразява. Тази сила му беше натрапена поотделно от двама души, които допреди седмица не познаваше.

Шательоро. Маркиз дьо Шательоро.

В момента той се намираше в Савана-ла-Мар, на югозападния бряг на Ямайка.

Чарлз Уайтхол скоро щеше да се срещне с него, ако досега не са се срещали. Чернокожият фашист и френският финансов магнат. Това приличаше на сценка от водевил.

Но Алисън Бут носеше смъртоносна ампулка в чантата си, в случай че се срещне с него или с онези, които работеха за него.

Каква връзка съществуваше между тях? Не можеше да няма връзка.

Той се протегна, внимаваше да не я събуди, макар че му се искаше да я прегърне, да плъзне ръце по тялото й и да я люби нежно тази сутрин.

Не можеше да го направи. Трябваше да свърши твърде много неща. Имаше твърде много материал за размисъл…

Той се зачуди какви ли инструкции ще му изпратят и колко ще трябва да чака, за да ги получи. А как ли щеше да изглежда болният от артрит човек в рибния магазин «Талън»?

Не по-малко важно беше да разбере къде, за бога, се намира Сам Тъкър? Той трябваше да стигне до утре в Кингстън. Сам не беше от хората, които ще излязат в отпуск, без да споменат нито дума; беше прекалено симпатичен човек. И все пак имаше случаи, когато…

Кога щяха да получат разрешение да излетят на север и да започнат същинското проучване?

Той нямаше да научи отговорите, като зяпа тавана над леглото на Алисън Бут, а и не възнамеряваше да се обажда по телефона от собствената си стая.

Усмихна се, като си помисли за «гадните малки микрофончета» в куфара си. Дали съществуваха гадни малки човечета, свити над апарати за приемане на сигнала в тъмни стаички? Дали те чакаха някакъв звук, който все не идваше?

Това определено му достави удоволствие.

— Мога да чуя мислите ти. — Гласът на Алисън беше приглушен от възглавницата. — Не смяташ ли, че това е забележително?

— Това ме плаши.

Тя се претърколи към него със затворени очи, усмихна се и го докосна под одеялата.

— Освен това се протягаш много възбуждащо.

Тя погали плоския му корем, после бедрата му и тогава Маколиф усети, че отговорите ще трябва да почакат. Притегли я към себе си; тя отвори очи и повдигна завивките така, че да не ги разделя нищо.

Той слезе от таксито на булевард «Южна Виктория». Името му беше избрано като за деветнадесети век. Тълпите влизащи и излизащи в парка хора приличаха на ята ярко оцветени пауни, които ускоряват крачките си, само за да спрат отново и да зяпат, без да са наясно какво става.

Маколиф влезе в парка, като се стараеше да прилича на мотаещ се турист. От време на време той усещаше враждебните, питащи погледи, докато си проправяше път по посипаната с чакъл пътечка към централната част на парка. Дойде му наум, че наоколо не се вижда никакъв друг бял човек; не беше очаквал подобно нещо. Маколиф безпогрешно усещаше, че представлява обект, към когото се отнасят внимателно, но не изпускат от поглед и не му се доверяват.

Той беше чужденец със странен цвят на кожата, който беше проникнал в сърцето на тази игрална площадка за възрастни. Алекс едва не прихна, когато една млада ямайка дръпна своето усмихващо се дете на другата страна на пътя при приближаването му. Очевидно детето беше привлечено от високата розова фигура; но майката беше на друго мнение. Тя постъпи така, както смяташе за правилно — спокойно и експедитивно, без да губи достойнството си.

Той видя един бял квадратен, знак с кафяв надпис: «Куин стрийт, Изток». Стрелката сочеше надясно, към друга, по-тясна пътечка, посипана с чакъл. Маколиф тръгна по нея.

Той си припомни думите на Холкрофт: «Де бързай. Старай се никога да не го правиш. А най-вече когато установяваш контакт. Нищо не се набива повече в очи от забързан човек сред спокойна тълпа, освен жена или същия този човек, когато спира на всеки метър, за да пали сто пъти една и съща цигара, така че да може да разгледа всички наоколо. Дръж се естествено в зависимост от деня, климата, околностите…»

Сега беше топла сутрин… обяд. Ямайското слънце беше топло, но от залива, който се намираше на по-малко от километър и половина, подухваше бриз. На Алекс му се стори, че за един турист би било напълно естествено да седне и да се изложи на слънцето и бриза; да си разкопчае яката, може би да си свали и сакото. Да се огледа наоколо с присъщия на един турист интерес.

От лявата му страна имаше пейка; една двойка току-що беше станала и тя беше свободна. Маколиф свали сакото си, разхлаби вратовръзката и седна. Опъна краката си и започна да се държи така, както смяташе за подходящо.

Но държанието му се оказа неподходящо поради възможно най-неловката причина: той се държеше прекалено свободно, прекалено отпуснато на тази игрална площадка за възрастни. Маколиф усети това моментално и безпогрешно. Неловкостта му се засили, когато един старец с бастун мина и се поколеба пред него. Човекът е пийнал, помисли си Алекс; главата му леко се клатеше, а краката му не бяха съвсем стабилни. Но погледът му беше ясен — той изразяваше лека изненада, примесена с неодобрение.

Маколиф стана от пейката и преметна сакото си под мишница. Усмихна се безизразно на стареца и се канеше да продължи надолу по пътеката, когато видя един друг човек, който се забелязваше отдалече. Той беше бял — единственият друг бял човек в парка «Виктория» или поне единственият, който виждаше Алекс. Този човек се намираше доста далеч по диагонал през поляните, на северната пътека, на около сто и петдесет ярда^[1] разстояние.

Това беше младеж с отпусната походка и бухнала, рошава тъмна коса.

Той се беше извърнал настрани. Беше го наблюдавал. Алекс беше сигурен, че го е следил.

Джеймс Фъргюсън. Младежът, който снощи беше спечелил второто място за представление на вечерта в «Кортли Менър». Пияницата, който имаше достатъчно ум да си отваря широко очите, за да не се спъне в полутъмната стая.

Маколиф се възползва от момента и бързо закрачи надолу по пътеката, след това пресече тревата и застана до стъблото на една голяма палма. Сега се намираше на около двеста ярда от Фъргюсън. Той надникна иззад дървото, като криеше тялото си зад ствола. Усещаше, че неколцина от местните жители на поляната наоколо го гледат, и беше сигурен, че изразяват неодобрение.

Както беше очаквал Маколиф, Фъргюсън беше стреснат, че е изгубил обекта, когото преследва. (Това е смешно, помисли си Алекс. Сега думата «преследване» му идваше наум. Съмняваше се дали допреди три седмици щяха да му се съберат дузина пъти, когато е използвал тази дума през живота си.) Младият ботаник тръгна бързо край кафявите на цвят минувачи. Холкрофт беше прав, помисли си Маколиф. Забързаният човек в спокойна тълпа се набива на очи.

Фъргюсън стигна до кръстовището на пътеката «Куин стрийт» и спря. Сега се намираше на по-малко от четиридесет ярда от Алекс; той се поколеба, като че ли не беше сигурен дали да се върне обратно към южната алея или да продължи.

Маколиф се притисна към стъблото на палмата. Фъргюсън се втурна напред с пределната бързина, на която беше способен. Беше решил да продължи да върви, та дори и само за да се измъкне от парка. Блъскащите се тълпи на «Куин стрийт Изток» служеха като убежище. Паркът беше станал несигурно място.

Ако тези изводи бяха правилни — а нервността, изписана на лицето на Фъргюсън, изглежда ги потвърждаваше — Маколиф разбра, че е научил още нещо за този странен младеж. Фъргюсън действаше по принуда и имаше много малко опит.

Холкрофт му беше казал: «Търси детайлите. Те ще бъдат налице; ще се научиш да ги забелязваш. Тези знаци ще ти подскажат дали си имаш работа с реална сила или с въздух под налягане…»

Когато Фъргюсън стигна до портата на източната алея, на лицето му се изписа нескрито облекчение. Той спря и се огледа внимателно във всички посоки.

Несигурната територия остана зад гърба му.

Младежът погледна часовника си, докато чакаше униформения полицай да спре превозните средства, за да минат пешеходците. След свирката на полицая колите спряха с писък на гуми в различни тоналности и Фъргюсън продължи по «Куин стрийт», като се стараеше да се слее по-добре с тълпата. Алекс го последва. Сега младежът изглеждаше по-спокоен. Походката и крадливите погледи, които хвърляше, не бяха толкова агресивни. Изглежда сякаш сега, след като беше изгубил врага, се тревожеше повече за обясненията си, отколкото за възстановяването на контакта.

Но Маколиф искаше да възстанови контакта. Този случай не беше по-лош от който и да било друг, за да зададе на Фъргюсън въпросите, чиито отговори го интересуваха.

Алекс пресече улицата, като избягваше колите, и скочи на тротоара, по-далеч от приближаващото кингстънско такси. Той си проправи път през потока на пазаруващите към другия край на тротоара.

Между «Марклейн» и «Дюк» минаваше една странична улица. Фъргюсън се поколеба, огледа се на всички страни и очевидно реши, че си струва да опита. Обърна се рязко и тръгна по улицата.

Маколиф се досети, че познава тази улица. Това беше крайбрежна отсечка с много барове. Двамата със Сам Тъкър бяха идвали тук един късен следобед преди година, след конференцията на «Кайзер» в хотел «Шератон». Той си припомни също, че една диагонална алея разделяше тази отсечка от улица «Дюк». Маколиф си го спомни, защото Сам беше помислил, че във влажния, тъмен тухлен коридор между къщите може да има местни кръчми, които само доставчиците знаят. Сам се беше разстроил; той обичаше забутаните местни кръчми.

Алекс хукна. Налагаше се да пренебрегне предупреждението на Холкрофт, че така би привлякъл вниманието. Магазинът «Талън» можеше да почака; човекът с артрита можеше да почака. Беше настъпил моментът да залови Джеймс Фъргюсън.

Той отново пресече «Куин стрийт», но този път не обърна внимание на вълнението, което причини, нито на яростното изсвирване на вбесения кингстънски полицай. Алекс измина пресечката тичешком и стигна до алеята, която беше разположена диагонално на улиците. Тя му се стори дори по-тясна, отколкото си я спомняше. Тръгна по нея и с труд се размина с половин дузина ямайци, като мърмореше извинения и се опитваше да отбягва тежките погледи на онези, които вървяха срещу него — безмълвни закани на пораснали деца, които смятаха, че пътят им принадлежи. Маколиф стигна до края на уличката и спря. Притисна гръб към тухлената стена и надникна зад ъгъла към страничната улица. Беше изчислил времето правилно.

Джеймс Фъргюсън, чийто вид напомняше преследвано животно, беше само на десет ярда от него. След това разстоянието се скъси на пет ярда.

Тогава Маколиф излезе от алеята и се изправи пред него.

Лицето на младежа пребледня като на смъртник. Алекс го притисна към мазилката на стената; и в двете посоки минаваха хора и някои от тях негодуваха.

Усмивката на Фъргюсън беше неискрена, а гласът му прозвуча напрегнато:

— А, здрасти, Алекс… господин Маколиф. На пазар ли сте излезли? Това място е подходящо за целта.

— Пазарувах ли, мой човек? Ти щеше да знаеш, ако бях купил нещо, нали?

— Не знам какво… Аз не бих…

— Може би си още пиян — прекъсна го Алекс. — Снощи ти остана доста пиене.

— Сигурно съм се държал като голям глупак. Моля да ме извините.

— Не е нужно да се извиняваш. Ти не излезе от рамките на добрия тон. Беше много убедителен.

— Алекс, ама ти наистина прекаляваш — Фъргюсън се дръпна назад. Някаква ямайка с кошница на главата ускори крачка, като минаваше покрай тях, — вече ти се извиних. Сигурен съм, че и на теб ти се е случвало да препиеш.

— Много често. Всъщност снощи аз бях много по-пиян от теб.

— Ей, човече, не знам за какво намекваш, пък и, честно казано, главата ме цепи и не ми е до гатанки. За последен път ти се извинявам.

— Не ми се извинявай за това, което не си направил, мой човек. Дай да си спомним истинските ти грехове, защото аз имам няколко въпроса.

Фъргюсън тромаво стегна обикновено отпуснатата си стойка и тръсна настрани кичура коса от челото си.

— Ти наистина ме обиждаш. Трябва да купя някои неща.

Младежът се опита да заобиколи Маколиф. Алекс го сграбчи за ръката и пак го притисна към мазилката.

— Спести си парите. Ще напазаруваш в Лондон.

— Не! — тялото на Фъргюсън се напрегна; кожата покрай очите му се набръчка още повече. — Моля ти се, недей — прошепна той.

— Тогава да започнем от куфарите — Маколиф пусна ръката на Фъргюсън, но продължи да го притиска към стената с поглед.

— Нали ти казах — проплака младежът. — Ти имаше проблеми. Опитах се да ти помогна.

— Има си хас да нямам проблеми! И то не само с митничарите. Къде ми отиде багажът? Нашият багаж? Кой го взе?

— Не знам. Заклевам се, че не знам!

— Кой те накара да напишеш оная бележка?

— Никой не ме е карал! За бога, ти си луд!

— Защо направи онова представление снощи?

— Какво представление?

— Ти не беше пиян — беше трезв.

— Ох, мили боже, пожелавам ти да имаш моя махмурлук. Наистина…

— Не го изигра достатъчно добре, момчето ми. Пробвай пак. Кой те накара да напишеш онази бележка?

— Ти няма да ме изслушаш…

— Слушам те. Защо ме следиш? Кой те накара да ме проследиш тази сутрин?

— Господи, ти си луд!

— Господи, уволнен си!

— Не!… Не можеш да го направиш. Моля те — гласът на Фъргюсън отново прозвуча уплашено, той шепнеше.

— Какво каза? — Маколиф се подпря с дясната ръка на стената, над хилавото рамо на Фъргюсън. Той се надвеси над странния младеж. — Искам да го повториш. Какво не мога да направя?

— Моля ти се… не ме връщай. Умолявам те — Фъргюсън се задъхваше; на тънките му устни имаше слюнка. — Не го прави сега.

— Да те върна ли? Хич не ми пука къде ще отидеш! Аз да не съм ти пазач, бе, хлапе — Алекс махна ръката си от стената и измъкна сакото си от лявата мишница. — На тебе ти се полага самолетен билет за връщане в Англия. Ще го взема днес следобед и ще ти платя още една нощувка в «Кортли». След това се оправяй сам. Разкарай се където ти видят очите, само стой по-далече от мен и от експедицията.

Маколиф се извърна и си тръгна бързо. Пое по тясната уличка и се вля в потока на редките минувачи. Алекс знаеше, че зашеметеният Фъргюсън ще го последва. Скоро чу стъпките му зад себе си. Хленчещият му глас издаваше потисната истерия. Алекс не спря и не се обърна.

— Маколиф! Господин Маколиф! Моля ви се! — Английските думи отекнаха в тесните тухлени прегради и създадоха звукова дисхармония с мелодичното жужене на разговорите, които дузина ямайци водеха наоколо. — Моля ви, почакайте… извинете ме, моля ви да ме извините. Прощавайте, може ли да мина, ако обичате…

— Как се справяш, гуспудине? Да не се пресилиш.

Шумните възражения не обезкуражаваха Фъргюсън; телата му пречеха повече. Алекс продължаваше да върви, но чуваше и усещаше как младежът бавно скъсява разстоянието. Ситуацията беше невероятно комична: един бял мъж преследваше друг бял в някаква тъмна, претъпкана уличка, която според цивилизованите понятия е предназначена предимно за местните жители. Маколиф беше само на няколко метра от улица Дюк, когато усети, че Фъргюсън го хваща за ръката.

— Моля те. Трябва да поговорим… но не тук.

— Къде?

Те излязоха на тротоара. Пред тях до бордюра беше спряла една дълга, теглена от коне количка, натоварена с местни плодове и зеленчуци. Собственикът носеше сомбреро. Той се караше с клиентите край един стар кантар. Няколко парцаливи деца крадяха банани от задната част на количката. Фъргюсън още държеше Маколиф за ръката.

— Иди при «Девън Хаус». Това е туристически…

— Знам.

— Там има един ресторант-градина.

— Кога?

— След двадесет минути.

Таксито влезе в дългата алея на «Девън Хаус» — паметник, построен от крал Джордж в епохата на английското господство и на белите европейски пари. Пред безукорните колони имаше кръгли цветни градини; край огромния фонтан се виеха поддържани чакълести пътеки. Малкият ресторант-градина се намираше отстрани, масичките бяха скрити зад висок жив плет, а посетителите не се виждаха откъм улицата. Маколиф забеляза, че масичките са само шест. Ресторантчето беше много малко; беше трудно да проследиш някого на това място, без да те забележат.

Може би Фъргюсън все пак не е толкова неопитен, колкото изглежда.

— Ей, мой човек, здрасти!

Алекс се извърна. Джеймс Фъргюсън му беше подвикнал от централната алея край фонтана; този път той носеше фотоапарат с калъфчета, каишки и светломери.

— Здрасти — отвърна Маколиф, като се чудеше каква ли роля смята да изиграе този път младежът.

— Направих няколко страхотни снимки. Това място си има дълга история, нали знаеш — Фъргюсън се приближи към Алекс и го снима набързо.

— Това е нелепо — каза тихо Маколиф. — По дяволите, кого се опитваш да метнеш?

— Много добре знам какво правя. Помогни ми, моля ти се — след това Фъргюсън пак влезе в ролята си, като едновременно повиши глас и вдигна апаратчето. — Знаеше ли, че тези стари тухли са от истинската ограда на двореца? Те стигат до гърба на двора, където са били войниците в редици тухлени къщурки.

— Смаян съм.

— Вече е доста късно за сутрешна закуска, старче — продължи Фъргюсън с ентусиазиран, висок глас. — Какво ще кажеш да пийнем? Може би по един коктейл с ром? Или да хапнем?

В малкия ресторант-градина имаше само още две отделни двойки. Сламените шапки и издутите шорти на мъжете допълваха евтините слънчеви очила на жените; те бяха туристи и кингстънската забележителност «Девън Хаус» явно не им беше направила впечатление. Скоро ще заговорят помежду си, помисли си Маколиф, ще започнат да правят планове как да се върнат на бара на корабчето или поне на пристанището. Те не се интересуваха от Фъргюсън или от Алекс, а другото нямаше значение.

Един отегчен сервитьор с мръсно бяло сако им донесе ямайските коктейли с ром. Алекс забеляза, че в говора и в движенията на сервитьора не личи никакъв ритъм. Ресторантът «Девън Хаус» беше потънал в летаргия. Кингстън не беше Монтего Бей.

— Ще ти кажа какво точно се случи — произнесе внезапно Фъргюсън. Той беше много нервен, а гласът му отново се беше превърнал в уплашен шепот. — Това е всичко, което знам. Ти знаеш всичко за работата ми в организацията «Крафт». Така ли е?

— Очевидно — отвърна Маколиф. — Едно от условията за назначаването ти беше да стоиш по-далече от «Крафт». Ти прие.

— Нямах избор. Когато слязохме от самолета, вие с Алисън изостанахте: Уайтхол и Йенсенови избързаха напред да си вземат багажа. Аз правех няколко специални снимки на летището… Би могло да се каже, че се намирах по средата. Излязох от вратата за пристигащите и първия човек, когото видях, беше самият Крафт, синът, разбира се, не старият. Сега синът управлява фирмата. Опитах се да се промъкна незабелязано покрай него. Имах много причини да го направя; в края на краищата той ме беше уволнил. Но не успях. Освен това той ме смая — направо се нахвърли върху мен. Сипеше извинения: каква невероятна работа съм свършил, как е дошъл на летището да ме посрещне лично, когато е чул, че участвам в експедицията — Фъргюсън отпи от коктейла си, като хвърляше погледи към оградения с тухлена стена двор. Той изглежда се беше озовал в задънена улица и не знаеше как да продължи.

— Продължавай — каза Алекс. — Досега си ми обяснил само, че си имал неочакван посрещач.

— Трябва да ме разбереш. Всичко беше толкова странно… или, както би се изразил ти, неочаквано. Както си говореше Крафт, през вратата влезе един човек с униформа и ме попита дали аз съм Фъргюсън. Отговорих му, че съм — аз, и той ми каза, че вие ще се забавите, защото са ви задържали. Каза, че ти искаш да напиша една бележка в този смисъл, за да може Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация да ти освободи багажа, естествено, Крафт предложи да ми помогне. Всичко изглеждаше маловажно, наистина беше напълно убедително, а пък и стана толкова бързо. Аз написах бележката и онзи човек каза, че ще се погрижи за багажа. Крафт му даде бакшиш. Предполагам, че е бил щедър.

— Как изглеждаше униформата?

— Не знам. Не обърнах внимание. Когато си в чужбина, всички униформи ти се струват еднакви.

— Продължавай.

— Крафт ме покани да пийнем по едно. Отговорих му, че не мога. Но той настоя, аз не исках да правя сцена, а пък и вие щяхте да закъснеете. Нали разбираш защо се съгласих?

— Маловажно и убедително. Продължавай.

— Качихме се на терасата на горния етаж… онази, дето е с изглед към полето. Тя си има име…

— «Наблюдателницата».

— Какво?

— Терасата се казва «Наблюдателницата». Моля те, продължавай.

— Да. Ами аз си имах грижи. Казах му, че трябва да си взема куфарите, че Уайтхол и семейство Йенсен ме чакат. А и ти, разбира се. Не исках да се чудиш къде съм… Особено при тези обстоятелства. — Фъргюсън отново отпи от чашата си.

Маколиф се сдържа и само каза:

— Мисля, че е по-добре да се върнем на въпроса, гуспудине.

— Надявам се, че това име не е показателно. Снощи имах тежка вечер.

— Следобедът ще ти се види още по-тежък, ако не продължиш.

— Да… Крафт ми каза, че ти ще се забавиш в митницата още един час, и че онзи служител с униформата ще предаде на другите, че правя снимки. Аз трябваше да отида в «Кортли». Искам да кажа, че всичко беше странно. След това той изцяло смени темата и заговори за организацията. Каза ми, че са на път да направят сериозен пробив в използването на влакната на баракоята и че напредъкът им до голяма степен се дължи на моята работа. Шефовете на организацията «Крафт» искаха да се върна на работа при тях по различни причини — както юридически, така и морални. Всъщност те ми предлагаха процент от печалбата в зависимост от продажбите… Разбираш ли какво означаваше това?

— Ако това е всичко, което имаш да ми кажеш, още днес можеш да започнеш работа в «Крафт».

— Милиони! — продължи Фъргюсън, без да обръща внимание на думите на Маколиф. — Направо милиони… с годините, разбира се. Никога не съм имал пари. Почти винаги съм бил притеснен. Знаеше ли, че ми се наложи да взема пари назаем за фотоапарата си?

— Не съм се замислял за това. Но вече всичко приключи. Сега работиш за «Крафт»…

— Не. Все още не. Там е работата. Ще започна след проучването. Аз трябва да участвам в проучването, да остана с вас — Фъргюсън си допи коктейла и се огледа за сервитьора.

— Само да участваш в проучването? С мен? Струва ми се, че забравяш да споменеш нещо.

— Да. Всъщност е така. — Младежът се наведе над масата; той отбягваше погледа на Маколиф. — Крафт каза, че всичко е безобидно, напълно безобидно. Те искат само да научат с кои хора от правителството си имаш работа… а това значи всички, с които изобщо поддържаш делови контакти, защото почти всички са от правителството. Аз трябва да водя дневник. Това е всичко, само дневник. — Фъргюсън погледна умолително Алекс. — Нали разбираш? Това е безобидно.

Маколиф върна погледа на младежа.

— Затова ли ме проследи днес сутринта?

— Да. Но не исках да го направя по този начин. Крафт предположи, че ще мога да събера доста информация само като… се лепна за теб и като те попитам дали мога да те придружа, когато се заемеш с проучването. Той каза, че проявявам досадно любопитство и така или иначе говоря много, затова поведението ми би изглеждало нормално.

— Две на нула за Крафт.

— Какво?

— Един стар американски израз… Обаче ти ме проследи.

— Нямах намерение да те следя. Няколко пъти звънях в стаята ти, но никой не вдигна телефона. После се обадих на Алисън… извинявай. Мисля, че тя беше разстроена.

— Какво каза тя?

— Беше й се сторило, че те е чула да излизаш от стаята си само няколко минути преди да се обадя. Изтичах надолу до фоайето, а после навън. Ти тъкмо тръгваше с едно такси. Тогава аз те проследих с друго такси.

Маколиф отмести чашата си настрани.

— Защо не ми се обади в парка «Виктория»? Видях те как се извърна.

— Бях объркан… и изплашен. Искам да кажа, вместо да те помоля да ме вземеш със себе си, аз всъщност те преследвах.

— Защо се престори снощи, че си толкова пиян?

Фъргюсън си пое дъх продължително и нервно.

— Защото, като стигнах в хотела, попитах дали багажът ти е пристигнал. Той още не беше дошъл. Предполагам, че съм бил шашнат… Разбираш ли, преди да си тръгне, Крафт ми каза за куфарите ти…

— А микрофончетата? — прекъсна го сърдито Алекс.

— Кое? — Джеймс разбра веднага. — Не. Не! Кълна ти се, нищо подобно не съм направил. О, боже, това е ужасно — Фъргюсън замълча и внезапно се замисли.

— Макар че в това, разбира се, има логика…

Той не би могъл да репетира такава смяна на реакциите, помисли си Алекс. Нямаше смисъл да избухва.

— Ами куфарите?

— Какво?… О, да, Крафт. В самия край на разговора той каза, че ти проверяват багажа — това беше всичко — че го проверяват. Той предложи, ако някой ме попита, да кажа, че сам съм решил да напиша бележката, защото съм видял, че имаш проблеми. Но аз не трябваше да се тревожа, защото багажът ти щеше да бъде закаран в хотела. Обаче, разбираш ли, куфарите ти не бяха там.

Маколиф не разбираше. Той въздъхна уморено.

— Така че ти се престори на пребит?

— Естествено. Досетих се, че ще трябва да научиш за бележката; щеше да ме питаш за нея, разбира се, и щеше страшно да се ядосаш, ако багажът ти се загуби; щеше да ме обвиняваш за това… Е, не е много честно да се държиш грубо с човек, който е пиян до козирката и се е опитал да ти помогне. Искам да кажа, наистина не е честно.

— Имаш много богата фантазия, гуспудине. Бих я нарекъл дори развинтена.

— Може би. Но ти не ми се разсърди, нали? Така че си идваме на думата и всичко си е постарому. Точно там е иронията: всичко си е постарому.

— Всичко си е постарому, така ли? Какво искаш да кажеш? — Фъргюсън се усмихна изнервено.

— Ами… аз се лепнах за теб.

— Мисля, че се е променило нещо много важно. Ти ми каза за Крафт.

— Да. Така или иначе щеше да се наложи да ти кажа; това беше целта ми тази сутрин. Крафт не трябва да научи; той няма откъде да разбере. Аз просто ще се лепна за теб. Ще ти давам част от парите, които получавам. Обещавам ти. Ако искаш, ще го напиша. Никога не съм имал пари. Това е просто великолепна възможност. Нали разбираш?