Робърт Луис Стивънсън
Доктор Джекил и господин Хайд (9)

РАЗКАЗЪТ НА ДОКТОР ЛЕНИЪН

На 9 януари, преди четири дни, с вечерната поща получих запечатан плик, адресиран с почерка на моя колега и бивш състудент Хенри Джекил. Това ме изненада доста, защото нямахме навика да си кореспондираме; бяхме се срещнали и вечеряли заедно предишния ден и не виждах никаква причина за подобна размяна на писма. Съдържанието на писмото само увеличи изненадата ми, защото ето какво гласеше то:

10 декември 18… година

 

„Драги Лениън, ти си един от най-старите ми приятели и макар да сме имали различия в разбиранията си по някои научни въпроси, не мога да си спомня, поне от моя страна, нито един случай на разрив в нашите другарски чувства. Не е имало никога ден, в който, ако ти ми кажеше: «Джекил, съществуването ми, честта ми, смисълът на моя живот зависят от тебе», да не жертвувам състоянието си или лявата си ръка, за да ти помогна. Лениън, сега наистина съществуването ми, честта ми, смисълът на моя живот зависят от тебе; ако не ми помогнеш тази нощ, аз съм изгубен. Можеш да предположиш, след този увод, че ще те моля за нещо нечестно. Отсъди сам.

Моля те да отложиш всичките си ангажименти за тази вечер — даже да си повикан при леглото на император. Вземи файтон, освен ако каретата ти се намира пред входа, и с това писмо в ръка ела веднага у дома. Пуул, камериерът ми, е получил моите нареждания; той ще очаква пристигането ти заедно с един шлосер. Ще трябва да разбиете вратата на кабинета й ти ще влезеш сам; отвори стъкления шкаф на буква «Е» от лявата страна, счупи ключалката, ако е заключена, и извади с цялото му съдържание четвъртото чекмедже отгоре, или (което е едно и също) третото отдолу. При изключително разстроеното ми съзнание ужасно се страхувам, че може да те подведа, но дори да греша, можеш да познаеш чекмеджето по съдържанието му: прахове, стъкленица и една книга. Това чекмедже, моля те, донеси със себе си на площад Кевъндиш така, както го намериш.

Това е първата част от задачата ти. Ето и втората. Ще си се върнал в къщи, ако тръгнеш веднага след получаване на писмото, много преди полунощ; но аз все пак ти оставям повече време не само заради евентуални пречки, които не могат да бъдат нито предотвратени, нито предвидени, а и защото час като среднощния, в който слугите ти ще спят, е за предпочитане по отношение на онова, което ще остава да се направи. В полунощ ще те моля да бъдеш сам в приемната си, да допуснеш в дома си един човек, който ще ти се представи с моето име, и да му връчиш чекмеджето, което ще донесеш от кабинета ми. Тогава ще си изпълнил задачата си и ще си спечелил напълно моята признателност. Пет минути по-късно, ако настояваш да получиш обяснение, ти ще разбереш, че всички тези неща са били жизнено важни и че ако пренебрегнеш дори едно от тях, колкото и невероятни да ти изглеждат, на съвестта ти ще лежи моята смърт или опропастяване.

Колкото и да съм уверен, че няма да пренебрегнеш моя повик, сърцето ми се свива и ръката ми трепери само като си помисля за такава възможност. Представи си какво изпитвам аз сега, на чуждо място, потискан от мрака на едно отчаяние, което никоя фантазия не би могла да преувеличи, и с пълното съзнание, че ако навреме ми помогнеш, всичките ми тревоги ще отминат като разказана приказка. Помогни ми, Лениън, и спаси

твоя приятел

Х. Дж.

 

П.П. Бях вече запечатал писмото, когато нов ужас обзе душата ми. Може да изпусна пощата и да получиш писмото ми чак утре сутринта. В такъв случай, Лениън, изпълни поръчката ми по което време на деня ти е удобно и отново очаквай моя пратеник в полунощ. Тогава може да е вече твърде късно; и ако тази нощ отмине без произшествия, ще знаеш, че за последен път си видял Хенри Джекил.“

Като прочетох това писмо, бях уверен, че колегата ми е изгубил ума си, но докато това не се докажеше, в което бях сигурен, аз се чувствувах задължен да изпълня желанието му. Колкото по-малко разбирах от тая бъркотия, толкова по-малко бях в състояние да оценя важността й; но един така изразен повик не можеше да бъде отминат, без човек да поеме върху себе си тежка отговорност. И аз станах от вечеря, взех файтон и отидох право в дома на Джекил. Камериерът очакваше пристигането ми; беше получил със същата поща препоръчано писмо с указания и веднага бе повикал шлосер и дърводелец. Те дойдоха, докато разговаряхме, и всички заедно отидохме в дисекционната зала на стария доктор Денмън, откъдето (както несъмнено ти добре знаеш) се влиза най-удобно в кабинета на Джекил. Вратата беше много здрава, а ключалката й превъзходна; дърводелецът ни даде да разберем, че ще му бъде извънредно трудно и ще повреди доста вратата, ако трябва да я разбиваме, а шлосерът направо изпадна в отчаяние. Той обаче беше сръчен човек и след около два часа успя да отвори вратата. Шкафът „Е“ беше отключен; извадих чекмеджето, запълних го с талаш, увих го в хартия и се върнах на площад Кевъндиш.

Проверих съдържанието му. Праховете бяха добре приготвени, но не с прецизността на фармацевт; ясно беше, че ги е правил самият Джекил, и когато отворих една от опаковките, намерих нещо, което ми напомняше обикновена кристална сол с бял цвят. Стъкленицата, която забелязах след това, беше наполовина пълна с кървавочервена течност с много силна миризма и ми се струва, че съдържаше фосфор и етер. За другите съставки не можех да се досетя. Книгата беше най-обикновена и в нея имаше поредица дати. Те обхващаха период от много години, но ми направи впечатление, че прекъсват преди около година, и то съвсем внезапно. Тук-таме към датите беше прибавена малка забележка, обикновено една-единствена дума: „двойна“; тя се срещаше шест пъти в общо около няколкостотин вписвания на дати и на още едно място в самото начало на списъка, където след нея бе отбелязано с няколко удивителни: „Пълен провал!!!“. Всичко това, макар да възбуждаше любопитството ми, не разкриваше почти нищо определено. Имаше още стъкленица с някаква тинктура, някаква сол, увита в хартия, и дневник на серия опити, недовели (както много от изследванията на Джекил) до никакъв практически резултат. Как можеше наличието на тези вещи в моя дом да има значение за честта, живота, за самото съществуване на вятърничавия ми колега? Щом неговият пратеник можеше да отиде на едно място, защо да не отиде и на друго? Даже да имаше някакви пречки, защо трябваше този господин да бъде приет от мен тайно? Колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че боравя със случай на мозъчно заболяване; и въпреки че пратих слугите да си легнат, заредих един свой стар барабанлия пищов, за да бъда готов за самозащита.

Дванадесет часът едва прозвъня над Лондон, когато на вратата леко се почука. Отидох сам да отворя и намерих един дребен човек, свил се до колоната на портала.

— Доктор Джекил ли ви изпраща? — попитах аз.

Той отговори „да“ с някакъв принуден жест и когато го поканих да влезе, направи това едва след като се обърна и огледа потъналия в тъмнина площад. Там имаше един полицай, приближаващ с фенера си; щом го видя моят посетител, ми се стори, че се сепна и побърза да влезе.

Тези подробности, трябва да призная, доста ме смутиха; последвах го до силно осветената приемна, сложил ръка на оръжието. Едва тук можах да го разгледам добре. Никога преди не бях го виждал, в това съм сигурен. Беше нисък, както казах; порази ме и шокиращият израз на лицето му, забележителното съчетание на голяма мускулна енергия и немощ на телосложението и накрая, но не от най-малка важност, странното смущение, което пораждаше в мен близостта на този човек. Това беше като начална тръпка и се придружаваше от явно спадане на пулса. Тогава аз го отдадох на някакво идиосинкратично^[1], характерно само за мен отвращение и се учудвах единствено на остротата на симптомите; но по-късно имах основание да повярвам, че причината лежи много по-дълбоко в природата на човека, и да се отнеса към по-благородна опорна точка от обикновената омраза.

Този човек, още с влизането си породил у мен само любопитство и отвращение, беше облечен по начин, който би направил един обикновен човек смешен; дрехите му, макар от скъпа материя, бяха твърде големи за него: панталоните висяха на краката и бяха подвити, за да не се влачат, талията на дрехата — под кръста, яката — разстлана широко на раменете. Колкото и да е странно, тази нелепа премяна съвсем не пораждаше у мене смях. По-скоро, понеже имаше нещо ненормално и нередно в самата същност на човека, който стоеше пред мен, тя будеше почуда и отвращение. Тази несъразмерност дори допадаше на новодошлия и подсилваше общото впечатление, така че към интереса ми към природата и характера на този човек се прибавяше и любопитството да узная произхода му, неговия живот, състоянието и положението му в обществото.

Тези свои наблюдения, макар че отнеха доста време, за да ги опиша, впечатлих само за няколко секунди. Посетителят ми беше явно много възбуден от нещо неприятно.

— Донесохте ли го? — извика той. — Донесохте ли го? — Така силно беше нетърпението му, че ме хвана за ръката и ме разтърси.

Отстраних го, защото от неговия допир усетих ледена тръпка в жилите си.

— Почакайте, господине — казах аз. — Вие забравяте, че още нямам удоволствието да ви познавам. Седнете, ако обичате. — И му дадох пример, като седнах сам на обичайното си място, подражавайки дотолкова обикновения си маниер на разговор с пациент, доколкото ми позволяваше късният час, естеството на моето занимание и ужасът, който моят посетител вдъхваше.

— Моля да ме извините, доктор Лениън — отговори той съвсем учтиво. — Това, което казвате, е напълно основателно; нетърпението ми взе връх над моята учтивост. Идвам тук по искане на вашия колега доктор Хенри Джекил, много е спешно; и разбрах, че… — Той замълча и се хвана за гърлото. Забелязах, въпреки стремежа му да прикрие това, че се бори с пристъпите на някаква истерия. — Разбрах, че едно чекмедже…

Тук аз съжалих нетърпението на моя посетител и може би собственото си нарастващо любопитство.

— Ето го, господине — казах, посочвайки чекмеджето, поставено на пода до една маса и все още покрито с листа хартия.

Той скочи към него, после се спря и сложи ръка на сърнето си; чух как зъбите му скърцат при конвулсивните движения на челюстите. Лицето му беше така демонично, че се изплаших и за живота, и за разсъдъка му.

— Съвземете се — казах аз.

Той се обърна към мен с ужасяваща усмивка и сякаш обзет от отчаяно решение, дръпна листа хартия. При вида на съдържанието така високо хлъцна от облекчение, че се вкамених. И в следващия миг, с глас, който вече показваше сдържаност, запита:

— Имате ли мензура?

Аз се надигнах с усилие й му подадох, каквото искаше.

Благодари ми усмихнат и кимна, после наля няколко капки от червената тинктура и прибави единия от праховете. Сместа, която отначало имаше червеникав оттенък, започна с разтварянето на кристалите да избледнява, ла кипи шумно и да изхвърля облачета пара. Внезапно кипенето спря и сместа промени цвета си на пурпурночервен, който отново бавно избледня в блатистозелено. Посетителят ми, който беше наблюдавал тези метаморфози много внимателно, се усмихна, постави чашата на масата и обърна към мене изпитателен поглед.

— А сега — каза той — да уредим, каквото остава. Ще бъдете ли разумен? Ще отстъпите ли? Ще допуснете ли да взема тази чаша в ръцете си и да напусна дома ви без повече приказки? Или любопитството властвува над вас? Помислете, преди да отговорите, защото ща бъде така, както решите. Може да си останете както преди, нито по-обогатен, нито по-мъдър, освен ако услугата, оказана на човек, изпаднал в ужасно отчаяние, може да се изтълкува като богатство на духа. Ако предпочетете друг избор, пред вас ще се разкрият нови области на знанието, нови пътища към славата и могъществото ще се отворят пред вас, тук, в тази стая, в този момент, и очите ви ще бъдат поразени от едно чудо, което ще разклати неверието ви в сатаната.

— Господине — откликнах се аз, показвайки хладнокръвие, каквото в действителност далеч не притежавам, — вие говорите загадки и навярно няма да се учудите, като ви кажа, че не ви слушам с особено доверие. Но отидох твърде далеч в обясненията, за да мога да замълча, преди да видя края.

— Добре — отговори посетителят. — Лениън, надявам се, помните дадените от вас клетви. Това, което ще последва, е във властта на нашата професия и сега вие, който така дълго бяхте обвързан с тесногръдите и материалистически схващания, вие който отричахте достойнствата на трансценденталната^[2] медицина, вие, който се присмивахте на по-високостоящите от вас, гледайте!…

Той допря чашата — до устните си и изпи всичко на един дъх. Последва вик, човекът се олюля, затърчи се, впи пръсти в масата и остана така, опулил очи и стенещ с отворена уста; както гледах, настъпи някаква промяна — той като че ли се подуваше, лицето му изведнъж потъмня, а чертите сякаш се топяха и изменяха. В следния миг отскочих към стената, вдигнал ръка над очите да не гледам това чудо: целият бях скован от ужас.

— О, боже! — закрещях аз; защото там, пред очите ми, блед и разтреперан, полуприпаднал и опипващ пред себе си като човек, възвърнат от смъртта, стоеше Хенри Джекил!

Какво ми говори той в продължение на цял час след това, не мога да си припомня така добре, че да го отразя на хартия. Каквото видях — видях, каквото чух — чух, и душата ми се поболя. Сега, когато тази гледка не стои пред очите ми, се питам вярвам ли в това, което се случи, и не мога да си отговоря. Разтърсен съм до дън душа; изгубих съня си; страшен ужас не ми дава покой нито час през деня и нощта; чувствувам, че дните ми са преброени и че трябва да умра; и все пак ще умра в неверие. А колкото до моралната низост, която този човек разкри пред мене, даже със сълзите на разкаянието, даже в паметта си не бих могъл да се спра на нея без тръпка на ужас. Ще ти кажа само едно, Атърсън, и то (ако можеш да го повярваш) е повече от достатъчно. Съществото, което се промъкна в дома ми онази нощ, беше, по признание на самия Джекил, известно под името Хайд и преследвано по всяко кътче на земята като убиец на Керю.

Хейсти Лениън