Робърт Луис Стивънсън
Доктор Джекил и господин Хайд (7)

КАКВО СЕ СЛУЧИ НА ПРОЗОРЕЦА

Една неделя, когато Атърсън правеше обичайната си разходка с Енфийлд, двамата отново се озоваха на същата странична улица и когато дойдоха пред вратата, спряха и се взряха в нея.

— Да — рече Енфийлд, — с тази история поне се свърши. Повече няма да видим господин Хайд.

— Надявам се — отвърна Атърсън. — Казах ли ти, че веднъж го видях и споделих чувството ти на отвращение?

— Едното е неделимо от другото — забеляза Енфийлд. — Впрочем за какво ли магаре си ме сметнал: да не зная, че това е задният вход на дома на доктор Джекил! И когато сам го открих, то беше отчасти по твоя вина.

— Значи, си открил това, така ли? — рече Атърсън. — В такъв случай да влезем в задния двор и погледнем към прозорците. Да ти кажа право, безпокоя се за бедния Джекил; имам чувството, че дори отвън присъствието на приятел може да му помогне.

Дворът беше студен, малко влажен и потънал вече в здрач, въпреки че небето още светлееше от залеза. Средният от трите прозореца бе полуотворен и Атърсън съзря доктор Джекил, седнал край този прозорец, да вдишва въздуха с безкрайна тъга и вид на неутешим затворник.

— Хей, Джекил! — извика той. — Вярвам, ти си по-добре.

— — Страшно съм отпаднал, Атърсън — отговори докторът унило; — страшно. Няма да трае дълго, слава богу.

— Много стоиш затворен — каза адвокатът. — Трябва да излизаш и активизираш кръвообращението си като нас с Енфийлд. Запознайте се: братовчед ми господин Енфийлд — доктор Джекил. Хайде сега, вземи си шапката и излез набързо с нас.

— Много си добър — въздъхна докторът. — Как бих искал да поизляза, но не, не, не, съвсем невъзможно е; не смея. И все пак, Атърсън, много се радвам, че те видях, това е наистина голямо удоволствие. Бих ви поканил горе с господин Енфийлд, ала тук е така неподредено!

— Тогава — каза адвокатът добродушно — най-доброто, което можем да направим, е да постоим тук долу и да си поговорим.

— Точно това щях да си позволя да предложа — отговори докторът с усмивка.

Но още недоизрекъл, усмивката изчезна от лицето му и се смени с изражение на такъв ужас и отчаяние, че кръвта замръзна в жилите на двамата господа долу. Те видяха това само за миг, защото прозорецът бе начаса затворен. Този миг обаче беше достатъчен и те напуснаха двора, без да продумат. Пак в мълчание прекосиха улицата и едва когато попаднаха на една магистрала, която и в неделния ден проявяваше признаци на живот, Атърсън най-сетне се обърна и погледна спътника си. И двамата бяха пребледнели; в очите им се четеше многозначителен ужас.

— Бог да ни е на помощ! — повтори два пъти Атърсън.

Но Енфийлд само поклати тежко глава и продължи да върви в мълчание.