Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите (10)

Глава 4

„Буранът“ е конструиран така, че „таванът“ и „подът“ заемат нормалните си места само при кацане. Сега, на старта, когато яхналият „Енергията“ кораб гледаше с носа нагоре, настаняването в него беше трудно. Ние с Данилов помогнахме на Хрумов и Маша да се настанят в креслата на джамп-навигатора и бордовия инженер на долната „палуба“. Отне ни пет минути да приведем креслата в стартово положение. Изчислителят, измъкнал се от сака, вероятно би предпочел отново да се настани върху джампъра. Но „Буранът“ не е малката „Спирала“. На „Влъхва“ джампърът беше разположен в агрегатния отсек. В края на краищата изчислителят зае креслото на космонавт-изследователя, което почти винаги оставаше свободно. Ние нали не изучаваме космоса. Само превозваме товари из него.

Всичко се случваше в абсолютно мълчание. По принцип в кабините няма скрити микрофони, но ние, без да се уговаряме, решихме да се презастраховаме. Не дай боже, ако ЦУП разбере, че в совалката има повече от двама души…

— Втори пилот, заемете мястото си — нареди Данилов, покатерил се пръв в креслото си. Аз седнах — по-точно легнах — в своето, сложих си шлемофона, мушнах кабела на телеметрията в щепсела на екипа ми и погледнах надолу.

Хрумов закима успокояващо. Макар че бившият ми дядо се беше разтревожил от поведението ми, сега естественият страх преди старта го беше лишил от всички други преживявания. Маша лежеше в креслото със спокойствието на опитен космонавт. Дори беше сложила по правилния начин краката си върху фиксаторите. Белите панталони се бяха събрали и аз неволно наблюдавах глезените й. Един мой съкурсник оценяваше всички жени първо по краката. Е, краката на Маша биха му харесали…

— Вторият пилот е готов — съобщих аз. Крадешком мушнах ръка в джоба си, извадих играчката-мишле и бързо я завързах над пилотския монитор. Може и да е смешно да се вярва в ритуали… Ръцете на Данилов затичаха по клавиатурата. Екраните на компютрите оживяха, слушалките зашумяха.

— „Влъхва“ до Земята — каза Данилов. — Екипажът е готов за старт. Започваме тестване на кораба.

— Земята до „Влъхва“ — прозвуча в слушалките. — Началник-смяна Василев. Чуваме ви добре. Получаваме данните от телеметрията. Саша, вълнувате ли се?

— Не.

— Пулсът ви е над сто.

Данилов се засмя насила:

— Дайте ми време да си успокоя дишането, по дяволите! До старта остава почти час, а вие ме тормозите!

— Добре, Саша. Предавам ви на майор Хилер.

— „Влъхва“, започваме предстартовия контрол! — обади се бодро моят познат.

— Чудесно, Максим — отговори Данилов. — Проведи контрола с Хрумов. Ще му е полезно да свикне.

— Здрасти — казах аз.

— Как е самочувствието? — поинтересува се Хилер. — Телеметричните ти данни са такива, сякаш си вкъщи пред телевизора.

— Нашата завивка е чулът на бойния кон — отговорих аз. — Да започваме работа, Максим. Общ тест на компютърната мрежа…

Отдавна не бях седял в „Буран“. Ако не броим задължителните двуседмични курсове преди половин година. Преминах през пълния курс на подготовка за кораби със среден и голям тонаж…

— Тестът успешен, Петя.

— Джамп-тест…

Занимавахме се четирийсет минути. Имаше дребен пробив в системите за прибиране на разгънатите блокове, но ЦУП се справи с проблема от втория опит. Винаги е така — оказва се, че има някаква дреболия, и се налага да нервничиш няколко минути, докато Земята задейства резервните вериги и даде разрешение за старта.

— Всичко е наред — реши най-накрая Максим. — Започваме десетминутното отброяване.

— Вече тече.

Погледнах надолу. Хрумов като че ли се беше успокоил. Маша — обратното, бе започнала да се върти в креслото си. Изчислителят изглеждаше като статуя.

Само да не откаже нещо в последния момент! Само да не отложат старта!

— Триминутна готовност! — съобщи Хилер. — Отместваме асансьора.

Корабът леко потрепна — установката на асансьора се беше отдалечила.

— Поемам управлението — каза Данилов. — Пьотър, благодаря.

Точно след три минути „Влъхва“ потрепна. Разнесе се тътен — даже не отдолу, а от всички посоки.

— Има издигане — разнесе се гласът на Хилер. Отбелязах старта само по блещукащите върху екрана редове — стоманените болтове, за които ракетата-носител се крепеше към стартовата позиция, не издържаха тягата и се разкъсваха. Летяхме.

По-големите совалки стартират по-меко, отколкото „Протон“, вече бях успял да позабравя това…

— Десет секунди, полетът е нормален — съобщи Земята. Натоварването се увеличаваше плавно, но необратимо. Погледнах надолу — като че ли пътниците изглеждаха нормално. В края на краищата, ако екстравагантните американски старци-милионери си позволяват да се „разходят“ в космоса, че даже и до чуждите звезди, защо да не издържи и Андрей Валентинович…

— Завиване в посоката на въртене… — каза Хилер. Това вече го усетихме, разбира се. Корабът падна настрани, лягайки в азимута на изстрелването.

— Управляваме по тангаж — потвърди Данилов. Разбира се, на старта нищо не зависеше от нас. Земята решава, Земята управлява цялата система. Но е някак приятно да се чувстваш пилот, а не товар.

В мига, в който корабът лягаше на курса за хоризонтален разбег, започна друсане. Това беше най-трудният етап от старта — совалката с ракетата-носител „пробиваше“ плътните слоеве на атмосферата. Бученето на двигателите се измени — тягата беше намалена до шейсет и седем процента. След двайсет секунди се върнахме в работен режим — сто и четири процента мощност на двигателите.

Така е общоприето — именно сто и четири, а не сто…

В началото на третата минута се разкачиха ускорителите. Пожелах им мислено успешно кацане — невинаги им се удаваше сполучливо спускане, дори и при падането им в морето.

При стартовете от Байконур ускорителите падат в степта и обикновено се унищожават. Конструкцията им е прекалено нежна — резервоари за течности. На американците с техните ускорители на твърдо гориво им е по-лесно.

Оставаха около пет минути до отделянето от основния блок на „Енергия“ и началото на самостоятелния полет. Сега все още можеха да ни върнат на Земята, да ни върнат и да ни приземят на Свободния или в Щатите, или дори да ни изведат на ниска орбита и да ни докарат до Байконур…

— „Влъхва“… — Така ли ми се стори, или гласът на Хилер леко се беше променил. — „Влъхва“, отговорете на ЦУП…

— Център, тук е „Влъхва“ — отговори Данилов. — Полетът е нормален.

— „Влъхва“, доложете обстановката на борда.

— Център, на борда всичко е нормално.

— Полковник Данилов… колко души има на борда?

Започна се?

Или началникът на поста в гаража беше дошъл на себе си, или подчиненият на Данилов бе доложил за странната заповед — да се откарат стареца и девойката при готовата за стартиране совалка.

Добре, че не стана пет минути по-рано.

Но и много лошо, че не стана десет минути по-късно.

— Център, не ви разбрах — отговори Данилов.

— Саша… — Хилер изведнъж премина от официален тон към човешки. — Дойде информация, че на борда може да има две цивилни лица.

— Максим — отговори му със същия тон Данилов, — в екипажа сме двама. Полетът е нормален. На борда няма външни лица.

Той се повдигна леко в креслото и тежко махна с ръка надолу. Даде знак на някого…

— Полковник Данилов, тук е генерал Кисельов…

Леко щракане, и чух гласа на генерала.

— Данилов, какво става?

Не откъсвах поглед от пулта. Засега двигателите работеха в режим извеждане в орбита. Но във всеки един момент Земята можеше да прекрати полета.

— Всичко е наред, другарю генерал.

— Данилов, постъпи информация, че Хрумов и Мария Клименко са били откарани на стартовата позиция.

Най-накрая научих фамилията на Маша…

— Другарю генерал, полетът се извършва по разписанието. Хрумов и Клименко са там, където трябва да бъдат — каза Данилов.

Успя да избегне директната лъжа!

— Данилов, мамицата ти! — закрещя Кисельов. — В трети бункер ги няма! Никъде ги няма!

Оставаха още три минути и половина до динамичните операции…

Погледнах надолу. На Маша и Хрумов не им беше до нас — трикратното натоварване изцеждаше всичките им сили. Обаче изчислителят вече не седеше в креслото си, той лежеше на пулта на космонавт-изследователя и лапите му пълзяха по панелите…

— Другарю генерал, това е грешка — изрече твърдо Данилов. — Давам ви думата си на офицер, че всичко протича по план…

За секунда ми се стори, че Кисельов ще му повярва…

— „Влъхва“, прекратяваме полета! — каза генералът. — Отделяне от носителя след десет секунди и аварийно кацане в авиобаза „Ванденберг“.

— Слушам — каза Данилов. — Но това е грешка.

Какво смяташе да прави?!

Погледнах пулта. Там вече мигаше червен ред: „Извънредна ситуация. Аварийно връщане.“ Три, две, едно…

Командата за отделяне от „Енергия“ се появи, но тласък не последва.

— „Влъхва“, какво става? — Това отново беше Хилер.

— Земя, продължаваме полета — каза спокойно Данилов. — Совалката е неуправляема.

— Данилов! — В ефира вече беше настанала какофония. Чуваха се гласове от ЦУП: Кисельов крещеше, надвиквайки Хилер.

— Другарю генерал, командите от Земята не се изпълняват, полетът продължава според програмата.

— Какво си направил?

— Другарю генерал, нали ви е ясно, че не е възможно да направя нещо! — възмути се Данилов. — Не мога да контролирам действията на ЦУП. Сривът е при вас.

Там, на Земята, явно вече започваха да се паникьосват. Първо, информация, че на борда на совалката има пътници без билет. После, совалката излиза от контрол.

— Земя, полетът е нормален. Чакаме вашите разпореждания — добави подигравателно Данилов. Обърна се и мрачно ми се усмихна.

Погледнах изчислителя, който продължаваше да омагьосва пулта.

Дръж управлението, влечугоид. Върши невъзможното, побърквай компютрите и приемниците, изпълнявай функциите на ЦУП, изведи ни в орбита…

— „Влъхва“! — обади се отново Хилер.

— ЦУП, слушаме ви.

— След като излезете в орбита, останете на свободен полет. Не използвайте джампъра! Повтарям, не използвайте джампъра! Полетът ви е забранен. По-нататъшни инструкции — след стабилизирането на орбитата.

— Разбрахме ви, Земя.

Оставаше по-малко от минута. Ако ЦУП не бяха решили да ни унищожат, трябваше да прекратят намесата. Вече не можехме да се върнем, без да направим две-три обиколки в орбита.

— Данилов! — прозвуча отново гласът на Кисельов в слушалките. — СКОБ са уведомени за извънредната ситуация. Контролира ви „Скит“.

Двамата с Данилов неволно се спогледахме. Старият лазерен спътник на руската армия е сериозно нещо. Ако не е ръждясал окончателно, може да изпепели совалката за миг.

— Всеки опит да се използва джампъра ще доведе до адекватна реакция — заплаши Кисельов.

— Другарю генерал, какви ги говорите?

Кисельов преглътна някаква тирада и нареди сухо:

— Да се обади Хрумов.

— Слушам, другарю генерал…

Трийсет секунди до излизане в орбита… Тласък — включиха се двигателите на „Влъхва“, добавяйки своята тяга към отслабващата „Енергия“.

— Какво става при вас, Пьотър?

— Всичко е наред.

— Дядо ти на борда ли е?

— Дядо ми не е на борда — казах аз абсолютно искрено. Очевидно, толкова честно, че Кисельов започна да се колебае.

— Пьотър, къде са Андрей Валентинович и Мария Клименко?

— Някъде долу — казах аз, поглеждайки долната палуба.

Кисельов въздъхна:

— Пьотър, става нещо странно. Прекратявам полета ви. Чакайте в орбита. Възможно е да се наложи скачване с „Гама“ и оглед на кораба ви. Ако ситуацията се изясни, ще продължите изпълнението на задачата.

Да бе, ще продължим…

— Добре, другарю генерал.

Вибрация, тласък…

— „Влъхва“, вие сте в орбита — каза тъжно Хилер. — По-нататъшна радиовръзка — със станциите на СКОБ. Длъжни сте да се подчинявате на инструкциите им. Не пускайте джампъра.

Той помълча, преди да добави неуверено обичайното пожелание:

— Успешно връщане.

Настана тишина. СКОБ или не бързаше да поема контрола, или изобщо не можеше да се настрои към кораба.

— Може ли? — попита изчислителят. Вече не се намираше „долу“. „Долу“ и „горе“ изчезнаха, изчезна и грохотът на двигателите. Бяхме излезли на предварителната орбита.

Обтекателят изщрака и в страничните илюминатори се появи синьо-бял купол. Земята. Още не кълбо, но вече не плоскост. Бяхме се измъкнали от плена на земното притегляне, но планетата все още беше наблизо, все още ни дърпаше към себе си, задържаше ни, не желаейки да се примири със загубата.

— Андрей Валентинович, как сте? — попита Данилов.

Привързаният към креслото старец се размърда неуверено. Попита:

— Това ли е всичко?

— Още една корекция. — Данилов явно не се беше уплашил от „Скит“. — На височина сто и четирийсет километра сме. Тук все още има следи от атмосфера.

— Красиво… — изрече тихо Хрумов. Навярно се отнасяше за Земята, която виждаше за пръв път отстрани.

Джампът не е шега работа. Теоретично може да се направи и от повърхността на планетата. Бедата е, че тогава заедно с кораба в хиперпространството ще отиде и част от планетата. При това доста голяма — половин километър в диаметър. А планетата ни е само една. Но най-голямата неприятност е, че в точката на джампа ще остане пълен вакуум. Ефектът от взрива, когато празнота с такъв обем се заеме от околния въздух, е по-страшен от водородна бомба. Невада така се разтресе при единственото наземно изпитание на джампъра, че земетресението, разрушило Лос Анджелис, се стори на американците дребна неприятност. А стартът от горните слоеве на атмосферата предизвиква чудовищни по сила урагани.

— Станция „Гама“ вика „Влъхва“, „Трансаеро“. Станция „Гама“…

Гласът беше сериозен. Военните няма да вземат да се шегуват. Те са се настояли — по-точно нависели — в бойните си станции, тези храбри повелители на лазерните пушки и атомните ракети. За първи път в цялата история на СКОБ получаваха шанса да послужат на човечеството.

Във всеки случай те така смятаха.

— Транспортна совалка „Влъхва“. Изпълнявам рейс „Трансаеро“ шейсет — нула четири — отговори Данилов. — Земя — Джел-17. Аз съм командирът на кораба, полковник Данилов.

— Доложете обстановката на борда.

— Всички системи функционират нормално — рапортува бодро Данилов. — В процеса на старта ЦУП опита да прекрати полета, но командите не се изпълниха по неизвестна причина. Излизането на предварителна орбита е осъществено съгласно разписанието на полета.

— „Влъхва“, наредено ви е да не променяте орбитата.

— „Гама“, на неустойчива орбита сме. Моля за разрешение да осъществим корекции.

— „Влъхва“, отказват ви се корекции на орбитата. Включването на двигателите ще се разглежда като пряко нарушение на правилата за безопасност.

— „Гама“, да ни унищожите ли искате? — Данилов се обърна към изчислителя и махна леко с ръка.

— „Влъхва“, орбитата ви позволява да функционирате повече от три денонощия. Останете на нея и чакайте нареждания.

— Слушам, „Гама“.

След кратка пауза невидимият събеседник се поинтересува:

— Данилов, има ли външни лица на борда на совалката?

— Не ви разбрах.

— Данилов, според информацията, която получихме, на борда на совалката има две цивилни лица. Потвърдете или опровергайте.

— СКОБ, потвърждавам.

Потрепнах в креслото. Той какво, да не оглупя?

— Данилов, тук Игор Устинов — каза човекът от СКОБ.

— Познах те, Игус — отговори Данилов. — Затова и ти казах.

— Правилно постъпи. Шурка, не помръдвай, става ли? Под прицел си. Ако тръгнеш да излизаш на джамп-орбита, ще те изпепеля. Познаваш ме.

— Познавам те — съгласи се Данилов.

— Чакайте на връзката.

Данилов изключи връзката. Погледна ме:

— Пьотър, това е мой… колега. Познавам го добре.

— Ще стреля ли? — попитах аз.

— Да. И не се учудвай, че си признах. Прекалено много шум се вдигна. Ако не бяха сигурни — нямаше да се вълнуват толкова. Ако бяхме продължили да упорстваме, щяхме да ги изплашим още повече.

— Петя… — повика ме Хрумов. Обърнах се към него.

На джамп-пулта, пред който седеше бившият ми дядо, действаше изчислителят. Хрумов ме гледаше, вдигнал глава.

— Какво ти е, Петя? — попита той.

— Всичко е наред.

— Ти дори не попита как съм понесъл старта.

— Мисля, че си добре подготвен — казах аз. — Дори мисля, че си тренирал редовно. За всеки случай.

Маша, която в момента вадеше от джоба си някакво шишенце, ме погледна неодобрително. Каза сухо:

— Пьотър, това не е моя работа, но нямаш право да разговаряш така с дядо си…

— С дядо си ли? — попитах.

Андрей Хрумов трепна като от удар. Очите ни се срещнаха.

— Знам всичко — потвърдих аз.

Маша подаде флакончето на дядо, той го взе машинално, без да откъсва поглед от мен.

— Защо постъпи така? — попитах аз. — Защо ме лъжеше?

Изчислителят излетя от пулта, кацайки ловко в креслото си, и прошепна:

— Траекторията е въведена…

— Лъга ме двайсет и пет години! — извиках аз.

Данилов ни погледна неразбиращо, пое си въздух и изкрещя:

— Спрете да се изяснявате!

Навярно в мен сработи някакъв инстинкт от курсантските времена. Млъкнах. Дядо, така и не отронил нито дума, поднесе с потрепваща ръка шишенцето към устата си. Пое си въздух с изхълцване, изсмуквайки лекарството.

— Всички да се приготвят за джамп! — нареди полковникът. — После ще се карате.

— Това е забранена височина! — напомних аз.

— За нас сега всичко е забранено — отговори ядосано Данилов. — Двайсетсекундна готовност.

Той свали капака от джамп-пулта и сложи ръка върху стартовия бутон.

Равновесието в природата е толкова крехко нещо. Ще направим джамп от горните слоеве на атмосферата, а някъде над Карибско море ще се появи съкрушителен ураган. Ще станем песъчинката, нарушила естествения ход на природата. Смъртоносна песъчинка.

— Десетсекундна готовност — обяви Данилов.

Бях свикнал да слушам бученето на набиращия енергия джампър и пълната тишина, увиснала в отсека, действаше отпускащо.

— Накъде летим? — попита Маша, без да се обръща конкретно към някого.

Отговори й изчислителят:

— Към остатъците от червено-виолетовия флот на аларите…

За онези две или три секунди, които оставаха до джампа, успях да преведа цветовата кодировка на аларите в по-привичните цифри. Четиринайсети флот.

А защо към остатъците?

И в този момент джампърът сработи, разкъсвайки света на две.

Ооо…

 

 

… Прекалено лесно…

Когато дойдох на себе си в пълната тъмнина, в онази болезнена пустота, която настъпва след джампа, изведнъж си помислих за това. Джампът е прекалено лесен. Прекалено приятен.

Не биваше да създаваме такова нещо.

Нямахме право!

Той ни дава илюзията за могъщество, този скок през обратната страна на пространството. Събужда надежди, кара ни да се хвърляме в авантюри. А трябва да се приспособяваме тихо и послушно към вселената, към звездите, които не се нуждаят от нас… Човечеството наистина е дете, това не е игра на думи, а истината. Ние сме расли под бездънното небе, под черната бездна, която всяка вечер се изсипва над малката, плоска като маса Земя. И звездите са сияели над нас, примамливи и недостижими, чужди скъпоценности, примамливи и недостижими играчки. Но ние успяхме да достигнем звездите. Рано, прекалено рано. Докоснахме ги, толкова примамващи и желани.

И опарихме дланите си от звездния лед.

Студени играчки са звездите. Не можем да ги задържим в ръцете си.

Но и да се откажем — сега, когато вярваме в своето величие, в своите най-бързи кораби — нямаме сила…

— Пьотър… — повика ме хрипливо от тъмнината Данилов. Мълчах, все още бях там, където няма нито гласове, нито устави, нито задължителните след джампа процедури по реанимиране на кораба. В илюминаторите постепенно изгряваха звездите — ретината на окото се отърсваше от шока, започваше да вижда.

— Втори пилот!

— Вторият пилот е на поста си… — прошепнах аз.

— Андрей Валентинович! — Слушах как Данилов се занимава с кутията за аварийни средства, опитвайки се да я отвори, но аз самият нямах никакви сили.

— Жив съм… — отговори Хрумов с леко учудване. — Това… това е толкова странно…

— Мария!

— На поста си… — Гласът на девойката трепереше, но тя явно се беше окопитила. Браво, след първия джамп се налага някои да бъдат свестявани с шамари…

— Карел?

— Каква гадост е вашият джамп… — изсъска изчислителят.

Бившият ми дядо се закашля, потискайки смеха си. Все пак му ставаше светло на душата от мъките на извънземния.

Данилов най-накрая извади химическото фенерче. Счупи с хрущене пластмасовата тръбичка. Бледосинята светлина заля кабината.

Лицата ни изглеждаха мъртвешки, полузадушени. Маша вече се беше освободила от коланите, стигнала бе до Хрумов и сега се вглеждаше тревожно в лицето му. Но той беше понесъл джампа добре.

Аз, общо взето, не се бях съмнявал в това. По-рано знаех, че дядо винаги постига каквото иска. Сега знаех, че Андрей Хрумов винаги постига това, което иска.

Нямаше голяма разлика.

— Ще проверя товара… — каза Данилов, разкопчавайки коланите. Какво му става? Нима наистина се притеснява за старите бюстове? — Ще проверим… Маша, Карел, елате с мен.

— Но Андрей Валентинович… — запротестира Маша.

— Пьотър ще се погрижи за дядо си! — отсече Данилов. — Дръж се!

Той скочи през кабината и подхвана Маша за кръста. Тя послушно се улови за полковника. Двамата се понесоха заедно към шлюзовия отсек. Карел ме погледа за секунда, после пое след тях.

— Тактичен човек е той, все пак… — прошепна бившият ми дядо, когато останахме насаме. — Врял и кипял, бит, мачкан… но тактичен.

Безмълвно му помогнах да разкопчае коланите си. Старецът изплува неловко над креслото, хващайки се с едната ръка за високата облегалка. Огледа се и спря с жив интерес погледа си върху звездите в илюминаторите. Да, звездите са красиви, когато ги гледаш отдалече…

— Как узна? — попита Хрумов.

— В албума, под снимката на родителите ми, имаше изрезка. Там пишеше, че „известният политолог и публицист“ Андрей Хрумов е загубил в катастрофата цялото си семейство. Син, снаха и внук.

— По дяволите… — Хрумов потри челото си. — Да… паметта. Отначало изисква символи… книжа и снимки… а накрая, така или иначе, те подвежда.

— Аз не съм твой внук.

— Да! Аз те осинових! По-точно — „овнучих“ те, по всички документи ти си мой внук. И какво от това?

— Андрей Валентинович…

От това обръщение по име и презиме той потрепна, сякаш го удариха с бич.

— Работата не е в това, че не ти си заченал баща ми. И разбира се, не е в това, че си ме отгледал. За това — благодаря. Работата е там за какво съм ти бил нужен. За какво?

Старецът се сви, отмести поглед.

— В твоята книга, в увода… Там има една фраза за хората, които биха взели дете за отглеждане — не заради любовта, а заради неговата бъдеща полезност. Ти нали винаги си ми казвал: асоциациите казват нещо само за техния автор. Нищо повече.

— На лекаря му е трудно да се изцери сам… — прошепна старецът.

— За какво ти бях нужен?

— За да може в мига, в който ми потрябва съратник, силен, умен и предан човек, той да бъде до мен.

Е, поне отговори честно.

— Няма да те лъжа. Повече — не. Питай.

Ненапразно Андрей Хрумов се славеше като страшилище за правителството вече почти половин век. Беше се окопитил, беше се хвърлил в боя. Само че този път противникът му бях аз.

Е, пробвай се, старче!

— Съществуват ли тестове, позволяващи да се определи интелектуалния потенциал на двегодишни деца?

— В много малка степен. Наложи се да направя някои самостоятелни разработки. — Андрей Хрумов се усмихна горчиво. — Да, прав си. Аз не просто те взех от приюта. Аз те избрах. Както избират кученца. Здраво и умно. Томография, кардиограма, анализи. Тестове. Избрах най-перспективното дете от хиляда и петстотин.

— Ти си подлец, Андрей Валентинович.

— Да. Подлец съм, защото направих човек от теб. Шлифовах диамант. Ти не би могъл да пробиеш сам, Пьотър. Щеше да станеш работник. Или фермер. В тебе имаше прекалено малко подлост, за да станеш дори бандит! Сега щеше да се наливаш с евтина водка или да пушиш трева. Щеше да съсипваш интелекта си, паметта си, добротата си, капка по капка да удавяш човека в себе си. А Земята щеше да върви по пътя, наложен от извънземните!

— Но моят път щеше да си е мой път, Хрумов! Това, което говориш… та нали и извънземните смятат, че имат право да решават вместо нас! Те също шлифоват диамант! Не позволяват хората да си губят времето с ненужни дела!

— Ние и двамата сме хора.

— И какво от това? Не биваше да ме лъжеш! Аз нямаше да престана да те обичам, ако ми беше казал истината! Щеше да си останеш мой дядо! Разбираш ли? Щях да стана космонавт, ако ми беше обяснил причината! Ти нали и без това можеше да ме възпиташ така, че да стана какъвто искаш! Борец срещу извънземните, терорист, убиец. Какъвто искаш!

Хрумов мълчеше.

Извърнах се. Отнякъде се появиха сълзи. Заплуваха откъснали се от ресниците ми кристални кълба, увиснаха пред очите ми, отразявайки отровната химическа светлина. Светлосини звезди…

— Обикнах те, Петя — каза Хрумов. — Вярваш ли ми?

— Обикнал си ме? Като удачен инструмент, с който привикват ръцете?

— Не. Като внук. Не съм обичал сина си така, както обикнах теб.

Мълчах. Аварийното осветление плахо се запали.

Не искам светлина сега!

— Много е лесно да се решиш да извършиш подлост — изрече тихо Хрумов. — Особено когато осъзнаваш, че това е подлост. Да решиш, че ти е нужен наследник. Продължител на идеята. Да раздадеш малко подкупи… никога не съм бил беден човек, ти сам знаеш. Да наемеш лекари, да подбереш едно дете от хиляда и петстотин. Властите знаеха… но не им пукаше. Старият шумен популист се е побъркал и си избира нов внук… Да, исках да си намеря съратник. Просто съратник! Млад съратник, който дължи всичко на мен. После ти ми стана син, внук, всичко… Прекалено много те обичах. Страх ме беше да си го призная. Това е много трудно, да се решиш на откровеност… особено когато обичаш. Каква е разликата, в края на краищата, каква е разликата… Трябваше да ти кажа колкото се може по-рано. На десет, на дванайсет, на петнайсет години. Това не би променило нищо. Веднага мога да ти разкажа… как би реагирал на една или друга възраст. Но аз не можах. Не успях.

— Лъжеш — прошепнах.

— Не, Петя. Не мога да ти докажа, че не лъжа. По никакъв начин. Аз наистина съм чужд човек за теб. Чужд по кръв. А любовта… нея не можеш да я измериш с никакви уреди. Не можеш да приложиш удостоверение с печат.

— Обичал си ме, защото Земята…

— Да я вземат дяволите тази Земя! — извика с тънък глас дядо. — Да се разпадне на прах дано! Огън да я гори! Ако знаех тогава… ако знаех…

Потрепнах, вкопчен в креслото, посегнах рязко към дядо. Той се сви, закривайки лицето си с ръце, но непослушните сълзи, жалките старчески сълзи, се промъкнаха през пръстите му, разлитайки се като искри из кабината. Настаних го в креслото и му помогнах да се закопчае. Притиснах глава към гърдите му, както в детството, когато можех да се скрия от всички беди и обиди на коленете му.

— Дядо, прости ми…

— Петя, мое дете… — Той се тресеше от ридания. — Аз съм виновен, аз съм виновен, знам.

— Дядо, прости ми…

— Прав си, не можех, не трябваше да лъжа. Ти сега никога няма да ми повярваш. И ще бъдеш прав. Прекалено много говорих… за свободата… за правото да бъдеш себе си. Но ние не сме свободни, дете мое. Ние сме роби. Ние сме слуги на своята любов.

— Дядо, вярвам ти…

— Прекалено много обичах Земята. Обичах нашия смешен свят. И нашата нещастна страна — винаги съм я обичал повече от Земята. И дома си обичах повече от страната. Защото само любов, която се състои от малки неща, от частици, от нещо смешно и глупаво, от входа, в който си се целувал за първи път, от двора, където си се сбил за първи път, от работата, в която си намерил себе си… Не е важна свободата, Петя. Любовта…

Махнах ръцете му от лицето и го погледнах в очите.

— И аз те обичам, дядо — казах. — Обичам и Русия. И Земята. Но за това — по-нататък. Не плачи, моля те. Сега ще се върнат Данилов и Маша…

Погледнах неволно към люка за шлюзовата камера и потрепнах. Там, хванали се за ръцете, висяха Маша и Данилов. Край тях се рееше изчислителят.

Висяха така отдавна…

— Пьотър, започнете реанимация на совалката — каза Данилов. И добави: — Моля.

Кимнах, без да кажа нито дума. Не ми пукаше какво са чули и какво — не. Важното беше, че дядо още плачеше, бършейки сълзите си с ръкав.

— Бих могъл да кажа нещо, подходящо за ситуацията — прошумоли изчислителят. — И би прозвучало правдоподобно. Но ще премълча, защото в действителност не изпитвам никакви значителни емоции.

— Разбирам — казах аз. — Ето защо сме по-силни от вас, гущерче. Защото винаги изпитваме емоции. Независимо дали са на място, или не.

Влечугоидът щракна с челюсти.

— Надявам се, че емоциите на човечеството по отношение на нас ще са положителни — каза той. Почти умолително.

— Зависи от това дали ще заслужите любовта ни — отговорих. — Но засега имате шанс.