Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (6)

Глава шеста

Обичам да се възстановявам. Това е моментът, заради който си струва да се боледува.

(Дж.Б.Шоу, „Обратно в Метусала“)

В два часа през нощта неизбежното се случи, но за щастие Морс успя да привлече за миг вниманието на сестрата, докато тя прелиташе през тъмните отделения подобно на идола на милосърдието — Флорънс Найтингейл. Шумът от дърпането на завесите на паравана му се стори достатъчен да събуди дори и смъртник, но никой от останалите пациенти като че ли не помръдна, а сестрата — прекрасно момиче! — се справи идеално.

— Аз нямам представа изобщо как се пъха нагоре това нещо — призна Морс.

— Не нагоре, а отстрани — прошепна Айлийн (така се казваше момичето) и без ни най-малко притеснение му обясни как точно би се справил е подобна криза един опитен пациент. После, след като го остави с половин руло тоалетна хартия и твърдото обещание да се появи отново след десетина минути, тя изчезна.

Всичко приключи — с помощта на малко топла вода и бързо пръснат ароматен освежител за въздух. Уф! Благодарение на това неземно създание не бе и наполовина толкова неприятно, колкото се бе опасявал, и когато Морс й се усмихна е благодарност, му се стори, че очите й изразяваха нещо, което излизаше отвъд границите на служебните задължения. Но Морс би решил, че вижда подобен израз дори и да го няма, защото той бе от онзи тип мъже, за които малко фантазия е абсолютно необходима, така че въображението му последва стройната Айлийн, докато тя елегантно се отдалечаваше — ръст метър и седемдесет, доста височка всъщност, около двадесет и пет годишна, със зеленикави, бадемови очи, деликатни черти, високи скули, нито следа от пръстени по ръцете. Тя изглеждаше тъй добре, тъй здрава в бялата си униформа е тъмносиня гарнитура!

Хайде, заспивай, Морс!

В 7.30 часа сутринта, след като закуси с едно единствено сухарче и прекалено малко полумаслено мляко без захар, за да го натопи, Морс със задоволство отбеляза, че ембаргото „НИЩО ОРАЛНО“ е вече вдигнато и си сипа чаша вода с удоволствието на получил свободата си заложник. Същата сутрин го очакваха още рутинните измервания на пулса и кръвното, утринен тоалет с помощта на преносим леген, смяната на чаршафите, донасянето на кана с прясна вода, малък флирт с Фиона, купуването на вестник „Таймс“, чаша бульон от жизнерадостната Вайълет и (слава Богу!), никакви провинения пред болничната eminence grise^[1].

В 10.50 часа сутринта цяла кохорта генерали и редници в бели престилки наобиколи леглото му и се зае да изследва как напредва неговият обитател. Най-висшият генерал, след като хвърли бърз поглед по картона му, огледа пациента малко накриво.

— Как се чувствате днес сутринта?

— Струва ми се, че още няколко седмици ще поживея благодарение на вас — отвърна Морс с отблъскващо раболепие.

— Вие споменавате тук някои подробности за навиците си в пиенето — продължи консултантът, очевидно невпечатлен от щедрата признателност.

— Да?

— Пиете много. — Мнението бе поднесено като констатация.

— Считате, че това е много ли?

Консултантът затвори картона с въздишка и го върна на Неси.

— От дългия си стаж в медицинската професия, мистър Морс, съм научил, че съществуват два вида статистики, които могат да бъдат пренебрегнати по всяко време — статистиката за сексуалните подвизи на болните от диабет и капацитета за пиене на чиновниците от средния ешелон в страната.

— Аз не съм диабетик.

— Ще станете, ако продължавате да изпивате по бутилка уиски на седмица.

— Е, все пак не всяка седмица.

— Искате да кажете, че някоя седмица пиете по две. В погледа на генерала се появи леко пламъче и той махна ръка на свитата си да се отправи към леглото на немощния Грийнъуей, а самият той приседна на леглото на Морс.

— Вече опитахте ли го?

— Кое?

— Тази хартия е много издайническа, от мене да го знаете — онази, тънката.

— О!

— Днес вечерта недейте — разбрахме ли се?

Морс кимна.

— И още един съвет от мен. Изчакайте, когато старшата сестра не е на смяна!

— Тя жив ще ме одере! — промърмори Морс. Консултантът го изгледа някак особено.

— Е, след като го казвате вие, така е. Но аз съвсем не това имах предвид, не.

— Нещо по-лошо ли?

— Тя, може да се каже, е най-страховитата вещица в професията, но не трябва и да се забравя, че е родена на север.

— Не съм сигурен, че…

— По всяка вероятност (консултантът се наведе и зашепна) — по всяка вероятност тя ще дръпне паравана и ще настоява да делите наполовина!

Морс изведнъж се почувства щастлив в болницата и след двадесет минути, отделени на вестник „Таймс“ (изчетен до писмата включително, а кръстословицата — решена), той огъна с една ръка кориците на „Синият билет“ и като се настани удобно на възглавниците, започна „Първа глава“.

— Хубава ли е книгата?

— Горе-долу! — Морс небе усетил приближаването на Фиона и сви небрежно рамене, като стисна силно кориците с лявата си ръка.

— Как се казва?

— Ами… „Синият… Синият град“.

— Криминален роман, нали? Мисля, че майка ми май я чете.

Морс кимна с притеснение.

— А вие четете ли доста?

— Четях, когато бях млада и красива.

— Значи днес сутринта, така ли?

— Седнете!

Морс се наведе напред, докато тя оправи възглавниците с няколко леви крошета и десни прави и си замина.

— Прекрасно момиче, нали? — Този път очевидният факт бе съобщен не от Луис, а от Грийнъуей, сега вече доста възстановен, потънал в книга, чието заглавие не бе скрито за ничий поглед — „Векът на парата“.

Морс прибра своето четиво възможно най-незабележимо в шкафчето — то и без това не оправдаваше надеждите.

— „Синият билет“ — заглавието е „Синият билет“ — обади се Грийнъуей.

— Моля?

— Сбъркахте заглавието — „Синият билет“, не „град“.

— Така ли? О, да! То… аз въобще защо ли се мъча да го чета…

— По същата причина, поради която и аз вероятно. С надеждата да има тук-таме секс по страниците.

Морс се засмя победен.

— Но не оправдава много очакванията — продължи Грийнъуей с притеснително отчетлив глас. — Дъщеря ми носи понякога такива книжки.

— Тя ли беше жената… снощи?

Събеседникът му кимна.

— Библиотекарка е от осемнайсетгодишна — вече дванадесет години. Последните шест е все в библиотеката „Бодли“.

Морс изслуша търпеливо добре отрепетираните статистически факти относно дължината на книжните рафтове в подземията на библиотеката и вече започваше да запаметява части от биографичната справка за дъщерята, когато монологът бе прекъснат от чистачките, които доста безцеремонно разбутаха леглата и размахаха парцалите из кофите с въз-мръсна вода.

В 13.30 часа, след нещастно мизерен според него обяд Морс бе информиран, че този следобед по график го очакват посещения в различни отделения за изследвания и за тази цел системата временно ще бъде свалена. А когато един санитар най-сетне го настани удобно в болнична количка, Морс разбра, че очевидно е преодолял още едно-две стъпала по стълбата на възстановяването.

В отделението той бе върна едва след 15.30 ч., изморен, раздразнен и жаден — в обратна градация. Преди да си тръгне, безмълвната Неси грубо, но учудващо безболезнено нагласи на дясната му китка тръбичката, проточена от току-що закачената банка и тъй като погледът на бдящия Грийнъуей не слизаше от него, Морс реши, че вероятно сексуалните фантазии на Стив Мингела ще трябва да почакат малко. И когато една дребна жена с хитровато лице, дубльорката на Вайълет навярно, отсипа е черпака от гъстата течност едва колкото да покрие дъното на чинията за супа, обзелата го по-рано еуфория почти се изпари. Днес дори Луис нямаше да идва; както бе обяснил на Морс, щеше да води жена си да празнуват (не се уточни какво).

В 19.05 той успя да хване по радиото предаването „Семейство Арчърс“ и нагласи слушалките си. В 19.20 реши да отдели по-голямо внимание на произведението на покойния полковник. Докъм 19.30 така бе погълнат от книгата, че едва след като приключи „Част първа“, забеляза присъствието на Кристин Грийнъуей, русокосата красавица от „Бодли“.