Колин Декстър
Мръсницата е мъртва (18)

Глава осемнадесета

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Произнесената присъда

След отсъствие от тричетвърти час те се върнали в залата и след като имената им били прочетени едно по едно, всеки от подсъдимите зачакал с безмълвна тревога присъдата си. В отговор на обичайните въпроси на мистър Бенъм, Председателят на съдебните заседатели отговорил, че те всички са на едно мнение и са единодушни, че изправените на подсъдимата скамейка са ВИНОВНИ за убийството на Джоана Франкс. Съобщава се, че по лицата на мъжете от екипажа не се забелязала никаква видима промяна при произнасянето на присъдата, освен че в момента Олдфийлд малко пребледнял.

Черната качулка — символ на смъртта, била поставена на главата на Съдията и след като попитал подсъдимите дали имат нещо да кажат, той съобщил присъдата си със следните назидателни слова:

„Джак Олдфийлд, Алфред Масън, Уолтър Таунс — след като обстоятелствата по този случай бяха продължително и търпеливо изслушани и съответно обсъдени от Съдебните заседатели, всеки един поотделно и всички заедно се признавате за виновни за най-мерзкото престъпление — убийството на невинната и безпомощна жена, която е била под ваша закрила и която, сега вече няма причина да се съмняваме, е била обект на вашата похотливост, а после, за да предотвратите разкриването на вашето престъпление — е станала също и обект на вашата жестокост. Не търсете прошка за делата си на този свят! Обърнете се към милостивия Бог за прошката, която единствен Той може да отреди на грешниците, разкаяли се за делата си, и се пригответе от днес нататък за позорната смърт, която ви очаква. Този процес е едно от най-болезнените, най-отблъскващите и най-шокиращи дела, на които някога съм бил свидетел, и на мен сега ми остава само да приведа в действие ужасната и справедлива присъда в името на Закона, а именно да бъдете отведени там, откъдето сте взети, и оттам — до мястото на екзекуцията и да бъдете всеки един от вас обесени за врата, докато умрете и след това телата ви да бъдат закопани в двора на затвора и да не им се позволява привилегията да лежат в осветена земя. И дано Бог се смили над душите ви!“

След като процесът приключил и присъдата била произнесена, тримата мъже упорито продължавали да настояват, че са невинни. И действително, жената на Олдфийлд, която посетила затвора, била толкова завладяна от твърденията на мъжа си, че „тя самата изпаднала в припадък от ярост“.

Било станало горе-долу очевидно от различни изявления, включително и такива на Олдфийлд и Масън, че Таунс е бил по някакъв начин по-малко замесен в събитията от пътешествието по канала, отколкото другите двама. Затова следователно не било изненадващо, че някои представители на адвокатската професия решили, че има основания за едно преразглеждане на присъдата, дадена на Таунс. И така едно писмо, излагащо тяхното общо мнение, било отнесено в Лондон от един адвокат и бил издействан специален разговор с държавния секретар. В резултат от направените постъпки Таунс бил помилван (почти буквално) в предпоследната минута. Добрата новина му била съобщена в момента, когато лодкарите получавали за последен път светото причастие от свещеника на затвора. Таунс моментално избухнал в сълзи и като стиснал всеки от бившите си съдружници за ръката, започнал да ги целува с топло чувство и да повтаря „Господ да те благослови, скъпи приятелю!“, „Господ да те благослови, скъпи приятелю!“. Впоследствие той бил откаран в Австралия, където все още бил жив, когато, през 1884 година с него се видял и говорил някой си Самюел Картър, жител на Ковънтри (подобно на Олдфийлд и Таунс), който живо се интересувал от местна история и описал преживяванията си при завръщането си в Англия през следващата година^[1].

Олдфийлд и Масън били обесени незабавно и публично в Оксфорд. Според репортажите от вестниците смята се, че най-малко десет хиляди души са присъствали на този зловещ спектакъл. Съобщава се, че от най-ранен час хората се настанили на високо по зидовете, качили се по дърветата и дори накацали по покривите на околните къщи, за да могат да наблюдават ужасния развой на събитията. Една табела, окачена от директора на вратата на затвора, обявявала, че екзекуцията ще се състои чак след единадесет часа. Макар, че това породило голямо разочарование сред зрителите, не ги възпряло да останат на местата си и когато най-сетне в указания час екзекуцията започнала, наоколо нямало къде и игла да падне.

Пръв се появил свещеникът на затвора и прочел тържествено погребалната служба на официалната църква; след него извели двамата осъдени, следвали ги палачът и директорът, както и някои други висши служители на затвора. След като операцията по издигането на бесилката приключила, двамата мъже се запътили с твърда крачка към платформата и изкачили стъпалата до въжето без чужда помощ. Когато нагласили примките около врата им, палачът се ръкувал с всеки от тях и тогава, докато свещеникът напявал меланхоличните химни, фаталното въже било дръпнато и след минута-две и много конвулсии двамата престъпници вече не били между живите. Разтеглянето на шийните прешлени и скъсването на вратната вена се оказали ефективно, макар и не мълниеносно средство. Бесилките изглежда задоволили садистичния копнеж на тълпата, защото не се съобщава за никакви безредици, когато огромните маси народ се разотишли по домовете си през онзи слънчев ден. По-късно се разбрало (макар в момента това да не било видно), че последния жест на Олдфийлд бил да предаде на свещеника една картичка, адресирана до младата му жена, в която той до последно твърдял, че е невинен за престъплението, за което плащал сега с най-високата цена.

Публикуваните в града извънредни издания, описващи в най-малки подробности сензационния процес и екзекуцията, били пуснати за продан незабавно из улиците на Оксфорд и моментално се разграбвали?

Те описвали най-точно с препратки към Библията последната проповед, прочетена на лодкарите в 6 часа сутринта в неделята преди екзекуцията. Текстът, очевидно подбран със сардонично безчувствие, едва ли би могъл да донесе на осъдените затворници кой знае каква духовна или физическа утеха: „Но те не ме послушаха, и не наклониха ухо, а извиха врат: постъпиха по-зле и от бащите си“ (Иеремия, гл.7, ст.26).

Ужасът, обзел местното население от убийството на Джоана Франкс, не стихнал с наказването на виновниците. Мнозина, както от гражданството, така и от духовенството, считали, че нещо повече трябва да бъде направено, за да се подобри морала на лодкарите по каналите. Те естествено били наясно с факта, че на по-голямата част от екипажите се налага да работят и в неделя и следователно едва ли биха могли да присъстват на свещенослуженията.

Едно писмо от преподобния Робърт Чантри, викар на енорията Самъртаун, е типичен пример за настояванията, отправени към работодателите на тези мъже да направят нещо. В него се предлагало в неделя да им се оставя малко време, в което да са свободни от задължения, за да имат възможност тези, които желаят, да посетят черковната служба. Колкото и странно да звучи, екипажът на „Барбара Брей“ лесно би имал такава възможност, ако един от обичайните им престои е бил в Оксфорд, защото през 1838 година Хенри Уорд, богат търговец на въглища, построил „Параклиса на лодкарите“ — един плуващ параклис, закотвен недалеч от Хайт Бридж, в който се отслужвали литургии в неделя следобед и сряда вечер. За Джоана Франкс, както и за опечаления й съпруг и родителите й е било истинска човешка трагедия, че проповедта, прочетена на убийците в неделята, предшествала екзекуцията им, е била навярно първата, а също и последната в живота им.

Но оттогава е минало много време. Плуващият параклис отдавна го няма и никой днес не може със сигурността посочи окаяната земя в околностите на оксфордската тъмница, където нявга са били погребвани известни престъпници, убийци и други прокълнати от съдбата люде.