Джеймс Фенимор Купър
Прерията (24)

ГЛАВА XXIII

Спасявайте се, сър!

Шекспир

Сънят на бегълците трая няколко часа. Пръв се събуди траперът, макар че заспа последен. Той стана точно когато бледите лъчи на зората започваха да осветяват оная част на звездния небосклон, която опираше в източния край на равнината, вдигна другарите си от топлата им постеля и им даде да разберат, че трябва отново да тръгват на път. Докато Мидълтън се грижеше да осигури удобството на Инес и Елен през дългото и трудно пътуване, което им предстоеше, старецът и Пол приготвиха закуската, тъй като траперът смяташе, че трябва да се подкрепят, преди да яхнат конете. С всички тези работи се отправиха бързо и скоро малката група седна на закуска, която може би не се отличаваше с изискаността, на която беше свикнала младата жена на Мидълтън, но пък беше вкусна и питателна.

— Когато навлезем в ловните полета на пеоните — каза траперът, като подаваше на Инес къс крехко еленско месо на изящно рогово блюдце, собственоръчна изработка, — ще намерим там по-тлъсти и по-вкусни биволи, повече елени и всякакви дарове божи в изобилие, тъй че няма да бъдем лишени от нищо. Може дори да убием бобър и да се гощаваме с опашката му, която е рядко лакомство.^[75]

— По какъв път смяташ да продължим, когато отклониш тези копои от следите ни? — запита Мидълтън.

— Моят съвет е — вметна Пол — да стигнем колкото е възможно по-скоро някоя река и да поемем надолу по течението й. Дайте ми топола и за едно денонощие ще ви издялам лодка, която ще побере всички ни без магарето. Елен е сръчно момиче, но не е добра ездачка и много по-удобно ще й бъде да измине с лодка шестстотин-осемстотин мили, отколкото да препуска като сърна из прерията; и при това по водата не остава следа.

— Е, в това не съм сигурен — възрази траперът. — Понякога ми се струва, че очите на червенокожия биха открили следа и във въздуха.

— Погледни, Мидълтън — възкликна Инес във внезапен изблик на младежка жизнерадост, забравила за миг положението си, — колко красиво е небето! То като че ли обещава по-щастливи дни!

— Да, чудесно е! — отвърна мъжът й. — Прекрасна е онази яркочервена ивица, а ето там е още по-ярка. Рядко съм виждал такъв великолепен изгрев.

— Изгрев! — повтори бавно старецът и се изправи с целия си висок ръст, вперил замислено очи в сменящите се и наистина красиви багри, които заливаха небосвода. — Изгрев! Не ми харесват мен такива изгреви. Ех, хубаво са ни надхитрили тия дяволи! Прерията гори!

— Бог да ни е на помощ! — извика Мидълтън и притисна Инес до гърдите си, сякаш да я предпази от неминуемата опасност. — Няма време за губене, старче, всяка секунда струва колкото цял ден. Да бягаме!

— Накъде? — запита траперът и със спокойно достойнство му даде знак да си стои на мястото. — В тоя пущинак от трева и тръстика си като кораб без компас сред безбрежните езера. Една погрешна стъпка може да погуби всички ни. Рядко се случва, млади войниче, дори и при най-близка опасност да няма достатъчно време да се помисли, преди да се пристъпи към действие. Затова нека почакаме да видим какво ще ни подскаже разумът.

— А аз мисля — каза Пол Ховър, като се оглеждаше с явна тревога, — че ако този сух буренак се подпали здравата, пчелицата ще трябва да литне доста по-високо, за да не опърли крилцата си. Така че, стари траперю, аз съм съгласен с капитана и казвам: бързо на конете и да бягаме!

— Не си прав… и двамата не сте прави: човек не е животно, та да се води само от инстинкта си и от това, което смътно е доловил по миризмата във въздуха или по някакво шумолене; той трябва да гледа и да разсъждава, а после да решава. Затуй вървете с мен малко наляво, към онова хълмче, откъдето можем да огледаме наоколо.

Старецът махна властно с ръка и без повече умуване тръгна към посоченото място, последван от своите разтревожени спътници. По-неопитно око от неговото едва ли би забелязало такова малко възвишение: то приличаше просто на издутина сред полето, където тревата беше по-висока. Когато обаче стигнаха там, оскъдната трева показваше, че на това място няма оная влага, която подхранваше гъстия буренак в по-голямата част от равнината наоколо, и по това именно траперът позна отдалеч, че под нея се крие възвишение. Тук загубиха няколко минути да късат върховете на тревата, която, въпреки изгодната им позиция, се издигаше дори над главите на Мидълтън и Пол; така можеха свободно да огледат заобикалящото ги море от пламъци.

Страшната гледка никак не засили надеждите им за благополучен изход. Макар че бе почнало да се разсъмва, ярките краски на небето ставаха все по-гъсти, сякаш бясната стихия бе влязла в нечестив двубой със слънчевата светлина. Тук-там по края на равнината се извиваха огнени езици като трептящо Северно сияние, но по-буйни и по-страшни по тон и по игра на багрите. Тревогата върху суровото лице на трапера забележимо се засили, но той продължаваше да следи хладнокръвно пожара, който се разстилаше на широк пояс около мястото, където бяха намерили убежище, докато обхвана целия хоризонт.

Старецът поклати глава, поглеждайки отново натам, откъдето опасността като че ли беше най-близка и идеше най-бързо, и каза:

— Ех, излъгахме се, като мислехме, че сме заличили следите си. А ето ви доказателство, че тетоните не само знаят къде сме залегнали, но и възнамеряват да ни опушат и да ни измъкнат оттук като спотаили се хищници. Вижте, тия дяволи са подпалили тревата около цялата низина едновременно и сега сме заобиколени отвсякъде от огън, както остров — от вода.

— На конете и да препускаме! — извика Мидълтън. — Да не даваме живота си без борба!

— Къде ще отивате? Да не би тетонският кон да може като саламандър^[76] да мине невредим през пламъците? Или мислите, че Бог ще направи чудо заради вас, както в старо време, и ще ви прекара непокътнати през тая пещ, която виждате да пламти там долу под червеното небе? А зад огнената стена има сиукси, които ни дебнат от всички страни със стрелите и ножовете си, или пък нищо не разбирам от кръвожадните им хитрости.

— Ще се врежем в центъра на бандата — отвърна разпалено младият капитан, — да видим толкова ли са храбри!

— Ех, хубаво е на думи, ама да видим как ще излезе на дело. Тук имаме пчелар, който може да те научи как е най-умно да се постъпи в такъв случай.

— В този случай, стари траперю — каза Пол и изпъна снажното си тяло като звяр, съзнаващ силата си, — аз съм решително на страната на капитана: трябва да заобиколим огъня, докато не е станало късно, ако ще да ни подмами в тетонски вигвам. Ето, Елен ще…

— Каква полза… каква полза от смелите ви сърца, когато трябва да се справяме не само с човешки същества, а и с божията стихия? Огледайте се, приятели: димът, който се вие на кълба от низините, ясно показва, че не може да се измъкнем оттук, ако не минем през огнения обръч. Погледнете сами, драги мои, погледнете сами и ако намерите дори една-единствена пролука, готов съм да ви последвам.

Внимателният оглед, който спътниците му направиха моментално, не разпръсна страховете им, а само потвърди, че са в безнадеждно положение. Грамадни стълбове дим пълзяха по равнината и се сгъстяваха в тъмни облаци по целия хоризонт; заревото на пожара ту обливаше в червена светлина огромните им кълба, ту проблясваше на друго място, когато пламъкът отдолу пропълзяваше напред, като оставяше всичко зад себе си обвито в страшен мрак и по-ясно от всякакви думи показваше, че опасността неизбежно приближава.

— Това е ужасно! — възкликна Мидълтън, като притисна разтрепераната Инес до сърцето си. — В такъв момент и по такъв начин!…

— Вратите на Рая са отворени за всички, които вярват истински — прошепна набожната католичка в обятията му.

— Такова примирение със съдбата може да подлуди човека! Но ние сме мъже и няма да се дадем току тъй! Какво ще кажеш, храбри и умни приятелю: да се качим ли на конете и да се опитаме да минем през пламъците, или да останем тук и да гледаме страшната гибел на тия, които ни са най-скъпи, без да помръднем пръст?

— Според мен най-добре е да литнем в рой и да се борим за живота си, докато в кошера не е станало толкова горещо, че да не може да се трае — отговори пчеларят, който никак не се съмняваше, че Мидълтън се обръща именно към него. — Е, стари траперю, ти сам виждаш, че трябва да бързаме, ако искаме да се спасим. Бавим ли се още, ще се натръшкаме тук като пчели около кошер, когато го опушват за меда. Вече се чува пращенето на огъня, а от опит зная, че когато пламъкът стигне прерийната трева, ако нямаш бързи крака, не можеш му избяга.

— Вярваш ли — възрази старецът презрително, сочейки заобикалящия ги гъсталак от суха и сплъстена трева, — че кракът на простосмъртен може да надбяга огъня по такава пътека? Ех, да знаех от коя страна са залегнали тия негодници!…

— А какво ще кажеш ти, приятелю докторе? — викна обърканият Пол, обръщайки се към естественика с оная безпомощност, с която силните често търсят подкрепата на слабите, когато човек стои беззащитен пред могъща стихия. — Какво ще кажеш? Какво ще ни предпишеш в случая, когато се касае за живот или смърт?

Естественикът стоеше с бележник в ръка и съзерцаваше страшната гледка така спокойно, като че ли този пожар беше запален с цел да хвърли светлина върху някакъв труден научен проблем. Той сякаш се събуди от въпроса на пчеларя, обърна се към своя спътник трапера, спокоен като него, макар и зает със съвсем друго, и с удивително безучастие към отчаяното им положение запита:

— Уважаеми ловецо, ти често си бил свидетел на подобни явления на пречупване на светлината…

Пол го прекъсна рязко, като изби бележника от ръката му с ярост, която показваше дълбокия душевен смут, нарушил привичното му безгрижие. Старецът през цялото това време като че ли все се чудеше какво да прави, при все че изглеждаше повече озадачен, отколкото разтревожен, но не им даде възможност да се вчепкат в спор, а изведнъж придоби решителен вид, сякаш бе отхвърлил всякакви съмнения и вече знаеше как е най-добре да постъпи.

— Време е да действаме — рече той, пресичайки кавгата, която без малко щеше да избухне между естествоизпитателя и пчеларя, — време е да оставим книгите и въздишките и да се заловим за работа.

— Много късно се сещаш, клети старче! — извика Мидълтън. — Пламъците са вече на четвърт миля от нас, а вятърът ги носи насам със страшна бързина.

— Пламъците ли? Не ми е сега до пламъци. Ако можех да надхитря коварните тетони, както мога да измамя огъня и да го лиша от жертвите му, нямаше да има за какво да се тревожим, а само щяхме да благодарим на Бога за избавлението си. Та това огън ли е според теб? Да беше видял онова, на което съм бил свидетел в източните планини, когато огромни чукари пламтяха като ковашка пещ, тогава ще разбереш какво значи да те е страх от пламъци и да се радваш, че си се спасил! Хайде, момчета, хайде, стига приказки, време е за работа; защото тия огнени кълба идат право към нас като лос, който тича в тръс. Хващайте тая ниска, изсъхнала трева и скубете, да оголим земята, на която стоим.

— Да не мислиш по тоя детински начин да лишиш огъня от жертвите му? — възкликна Мидълтън.

Лека, но победоносна усмивка премина по лицето на стареца, който отговори:

— Дядо ти би казал: когато врагът е наблизо, войникът трябва да се подчинява безпрекословно.

Капитанът разбра укора и моментално последва примера на Пол, който, изпълнявайки безнадеждно заповедта на трапера, усърдно скубеше посърналата трева. Елен също се зае да им помага, а скоро след нея и Инес, макар че никой от тях не знаеше защо и с каква цел върши това. Когато човек мисли, че награда за труда му ще бъде животът, работи с всички сили. За няколко минути се оголи кръг с двайсетина метра в диаметър. Траперът отведе жените в единия край на тази малка площадка, а на Мидълтън и Пол заповяда да наметнат одеяла върху тънките си, леснозапалими дрехи. Щом взеха тази предпазна мярка, старецът мина от другия край, където тревата още ги заобикаляше като висока и опасна стена, и като избра шепа от най-сухите стръкове, сложи ги върху подсипа на кремъклийката си. Те пламнаха мигновено от искрата. След това пъхна този малък факел в единия край на изправената трева, отдръпна се в средата на оголения кръг и зачака търпеливо какво ще стане.

Коварната стихия подхвана алчно новото си гориво и след миг по тревата запълзяха огнени езици, както тревопасно животно шари с език, за да подбере по-вкусна трева.

— А сега — рече старецът, като вдигна пръст и се засмя по навик беззвучно — ще видите как огън се бори с огън! Ех, колко пъти ми се е случвало да обгарям гладка пътека, когато ме домързи да си разчистя път с ръце през обрасъл дол.

— Но това няма ли да ни погуби? — извика изуменият Мидълтън. — Няма ли да доведеш врага по-близо, вместо да го избегнеш?

— Толкова ли си чувствителен към обгаряне? Дядо ти имаше по-груба кожа. Ала ще бъдем живи да видим; да, всички ще доживеем да видим!

Опитът на трапера излезе сполучлив. Пламъкът, който се разгоря и засили, започна да се разпространява на три страни, а на четвъртата угасна от само себе си, тъй като не намери нищо за горене. Огънят все повече се разрастваше, прогласявайки могъществото си с мрачен вой, и разчистваше всичко пред себе си, като оставяше само почерняла димяща земя, по-гола, отколкото ако по нея бе минала коса. Положението на бегълците щеше да бъде все тъй отчаяно, ако пламъкът, който ги обкръжаваше, не бе разширил площадката около тях. Прехвърляйки се на мястото, където траперът бе подпалил тревата, те се избавиха от горещината, а след няколко минути огънят почна да се отдръпва от всички страни. Сега ги обвиваше облак дим, но огненият поток, който продължаваше да се носи бясно напред, ги бе отминал.

Младите бегълци гледаха с удивление простото средство, приложено от трапера, както придворните на Фердинанд вероятно са гледали Колумб, когато е поставил яйцето така, че да стои изправено, само че не изпитваха завист като тях, а признателност.

— Поразително! — каза Мидълтън, когато видя, че са успели по тоя начин да се спасят от гибел, която бе смятал за неизбежна. — Само висш разум може да подскаже такава мисъл, а безсмъртна ръка — да я изпълни!

— Стари траперю — възкликна Пол, като зарови пръсти в буйните си коси, — не една пчела със сладък товар съм проследявал до хралупата й и разбирам нещо от природата на гората. Ала това, което направи ти, е все едно да извадиш жилото на стършел, без да го докоснеш!

— Оправи се, оправи се! — отвърна старецът, който от момента, когато свърши успешно работата си, като че не мислеше вече за този свой подвиг. — А сега пригответе конете. Нека пламъците поработят още половин час, чак след това ще потеглим. Ще трябва да почакаме да изстине земята, защото конете на тетоните не са подковани, а копитата им са нежни като стъпала на босоного момиче.

Мидълтън и Пол, за които това неочаквано избавление беше като възкръсване за нов живот, зачакаха търпеливо да изтече определеното от трапера време, за сетен път уверени в безпогрешността на съжденията му. А докторът си възвърна бележника, леко пострадал от падането в обгорената трева, и за да се утеши за това малко нещастие, се залови да описва непрестанните колебания на светлината и сянката, които той смяташе за непознати природни явления.

В това време ветеранът, на чийто опит тъй безропотно се бяха доверили, наблюдаваше далечината през пролуките, които вятърът отваряше от време на време в димната завеса, която обграждаше с огромни кълба равнината от всички страни.

— Погледнете и вие, момчета — проговори най-после траперът след дълъг и внимателен оглед, — очите ви са млади и може да се окажат по-остри от моя старчески поглед… макар че беше време, когато един мъдър и смел народ не току-тъй ме смяташе за човек с много зорко око… Но мина това време, а с него си отидоха и много верни и изпитани приятели!… Ех, да можех да изменям по своя воля реда, установен от Провидението… ала не мога, пък и това би било светотатство, защото вселената се управлява от разум, по-мъдър от слабия ум на човека… И все пак, ако бях властен да променям нещата, щях да пожелая, щом хората живеят дълги години в дружба и любов и се покажат способни на истинско другарство, като търпят много несгоди и вършат юначни дела заради ближния си, да им се позволи да се разделят с живота тогава, когато смъртта вземе единия, а и лиши другия от смисъл да живее.

— Индианец ли виждаш? — запита нетърпеливо Мидълтън.

— Червена ли е кожата или бяла, все едно. Дружбата и навикът свързват хората в горите толкова здраво, колкото и в градовете… ако не и по-здраво дори. Да вземем например младите воини в прериите. Те често се събират по двама и са готови да дадат живота си в името на приятелството и удържат докрай на клетвата си. Смъртоносният удар, нанесен на единия, е смъртоносен и за другия! Аз съм прекарал дълги години в усамотение, ако може да се нарече самотник тоя, който е живял седемдесет години в самото сърце на природата, където всеки миг може да разтвори душата си пред Бога, без да е нужно да я очиства от мъките и пороците на градовете… Да, така живеех аз, в усамотение… И все пак другаруването със себеподобните винаги ми е било приятно и ме е заболявало, когато тази дружба се е прекъсвала, още повече ако другарят ми е бил смел и честен. Да, смел, защото, ако спътникът ти в горите е страхливец — старецът неволно погледна естественика, увлечен в заниманията си, — късата пътека ще ти стане дълга; и честен, защото хитростта е по-скоро инстинкт, присъщ на животното, а не качество, подобаващо на човешкия разум.

— Но какво видя там? Сиукс ли беше?

— Накъде върви Америка? И докъде ще я докарат хитростите и машинациите на нейния народ? Само Господ знае! Познавах на времето един индиански вожд, който на млади години видял как първият християнин стъпил със злия си крак на Йоркската земя! Колко обезобразена е красотата на природата в течение на два кратки живота! Аз съм видял бял свят на бреговете на Източното море и добре помня, че когато излязох да опитам първата си пушка, от прага на бащиния си дом до гората извървях толкова път, колкото може да извърви млад и зелен хлапак от зори до зори; и при това не наруших ничии права и не причиних никому вреда, защото по това време още никой не се бе обявил за стопанин на полските зверове. Природата се простираше тогава в пълното си великолепие по цялото крайбрежие, оставяйки на алчността на заселниците само тясна ивица между лесовете и океана. А къде съм сега? Да имах крила на орел, щях да ги уморя, докато измина една десета от разстоянието, което ме дели от морето; целият тоя край е завзет от градове и села, ферми и пътища, църкви и училища — с една дума, от всички изобретения и дяволии на човека. Помня времето, когато шепа червенокожи, само като викнеха по границата, разтреперваха всички колонии и мъжете се хващаха за оръжието, и докарваха на помощ войски от една далечна земя, и четяха молитви, и жените изпадаха в ужас, и малцина заспиваха спокойно, защото ирокезите бяха поели пътеката на войната или проклетият минго бе грабнал томахавката. А сега? Страната изпраща корабите си в чужди земи да воюват със съседите им; топовете са повече, отколкото пушките едно време; и когато стане нужда, обучени войници — десетки хиляди обучени войници! — се свикват под знамената. Такава е разликата между колониите и щатите, приятели мои, и аз, жалък и немощен, какъвто ме гледате сега, доживях да видя всичко туй!

— Никой разумен човек не би се усъмнил, стари траперю — каза Пол, — че си видял много секачи да оголват земята от хубавата й премяна и много заселници да разграбват самия мед на природата. Но Елен май се плаши от сиуксите. И след като ти си изля душата по всички тия въпроси, покажи ни само накъде да хвръкнем, и роят тутакси ще литне.

— А?

— Казвам, че Елен се безпокои; и тъй като димът се вдига от равнината, най-благоразумно е да излетим отново.

— Умно говори момчето. Забравих, че около нас бушува огън и че сиуксите са ни обкръжили като гладни вълци, които дебнат стадо биволи. Но когато в старческия ми ум се пробудят спомени за отдавна минали времена, нуждите на днешния ден щукват от главата ми. Право казвате, деца, време е да тръгваме. И тъкмо сега идва най-трудното в нашата задача. Лесно е да надхитриш пламтяща пещ, защото тя е само разярена стихия; и не е трудно понякога да заблудиш мечка гризли, когато те е подушила, защото инстинктът не само помага на звяра, но го и заслепява; ала да затвориш очите на тетон, когато е нащрек — е, за това се иска повече ум, защото разсъдъкът помага на дяволската му хитрост.

Макар и да разбираше добре трудностите на начинанието, все пак старецът пристъпи към изпълнението му с пълна увереност и бързина. След като завърши своя оглед, прекъсван от тъжни спомени, той даде знак на спътниците си да яхнат конете. През цялото време, докато бе бушувал пожарът, животните бяха стояли неподвижни и настръхнали, но сега приеха товара си с явно удоволствие, което показваше, че ревностно ще изпълнят дълга си. Траперът предложи на доктора да се качи на неговия жребец, като заяви, че ще продължи пеш.

— Не съм много свикнал да пътувам с чужди нозе — обясни той, — пък и краката ми са уморени от бездействие. Освен туй, ако попаднем внезапно на засада, което е напълно възможно, конят ще тича по-добре с един човек на гърба, отколкото с двама. А аз… е, не е толкова важно дали ще живея един ден повече или един ден по-малко! Нека тетоните вземат скалпа ми, ако такава е божията воля: ще видят, че е само от бели коси, но нито един човек не е способен да ми отнеме знанията и опита, от които е побеляла главата ми.

Тъй като никой от нетърпеливите му слушатели не изглеждаше склонен да му противоречи, предложението на стареца бе прието мълчаливо. Наистина докторът смънка няколко печални възклицания за загубата на Азинус, но зарадван, че ще може да продължи пътя си на четири крака вместо на два, не възрази нищо. След няколко минути пчеларят, който обичаше винаги да има първата дума в такива случаи, обяви гръмогласно, че всички са готови за път.

— А сега погледнете ей там, на изток — рече старецът, когато ги поведе по мрачната и още димяща равнина. — Ако вървите по такава пътека, няма защо да се страхувате от настинка на краката. Но погледнете на изток и когато през пролуките в дима съзрете ослепително бяла ивица, лъскава като пластинка ковано сребро, знайте, че това е вода. Там тече голяма река и преди малко ми се стори, че я виждам, ала после се замислих за друго и я загубих от очи. Тя е широка и бързотечна река, каквито Господ е намножил в тая пустиня, защото тук могат да се видят всички богатства на природата, само не и дървета. А дърветата са за земята това, което са плодовете за градината. Без тях нищо не е приятно и полезно. Отваряйте си добре очите, да не пропуснете тая ивица святкаща вода: няма да бъдем в безопасност, докато тя не остане между следите ни и зоркия поглед на тия тетони.

Това предупреждение беше достатъчно, за да накара спътниците на трапера да затърсят жадно с поглед реката. Устремен към тази цел, отрядът се движеше в пълно мълчание — старецът ги бе посъветвал да бъдат предпазливи, тъй като сега навлизаха в облаците дим, които пълзяха като гъста мъгла из равнината и особено там, където огънят бе срещал по пътя си локви със застояла вода.

Така изминаха две-три мили, а реката все не се показваше. Пламъците още бушуваха в далечината; едва вятърът отвяваше дима на пожара и всичко отново се обвиваше в гъсти облаци, които пречеха да се вижда. Най-после старецът, започнал вече да проявява безпокойство, което караше спътниците му да се опасяват, че дори неговото остро око не може да проникне през димната завеса, изведнъж се спря, отпусна пушката си на земята и застана като че замислен над нещо, което лежеше в краката му. Мидълтън и останалите се приближиха и запитаха за причината на това спиране.

— Гледайте — отговори траперът, показвайки обезобразения труп на кон, който лежеше полуизгорял в една малка падинка. — Вижте каква е силата на пожара в прерията. Земята тук е влажна, а тревата — по-висока. Огънят, е заварил нещастното животно заспало. Ето, вижте костите, напуканата и обгорена кожа и оголените зъби. Хиляда зими не биха изсушили това животно така, както го е изсушил огънят за една минута.

— Същото можеше да сполети и нас — каза Мидълтън, ако пламъците ни бяха обхванали, докато спяхме!

— Не, не бих казал това, не бих казал. Вярно, човек също може да изгори като сухо дърво. Само че той е по-умен от коня и ще знае как да избегне опасността.

— Но може би това е било само труп на кон, защото, ако е бил жив, щял е да побегне.

— А виждаш ли тези следи по влажната земя? Тук са стъпвали копитата му, а това, ако не греша, е отпечатък от мокасин. Собственикът на коня се е мъчил с всички сили да го измъкне, но инстинктът на животните е такъв, че като видят пожар, стават страхливи и упорити.

— Това е добре известно. Но ако с животното е имало ездач, къде е той?

— Там е цялата загадка — отвърна траперът и се наведе, за да разгледа по-отблизо следите по земята. — Да, да, ясно: тук между двамата се е водила дълга борба. Стопанинът се е мъчил да спаси добичето си и пламъците трябва да са били много алчни, щом не е успял да му помогне.

— Слушай, стари траперю — намеси се Пол, сочейки към едно място наблизо, където земята беше по-суха и затова тревата не е била толкова гъста, — кажи по-точно „два коня“. Ето там лежи другият.

— Момчето е право! Възможно ли е тетоните да са попаднали в собствената си клопка? Наистина случват се такива неща; и ето ви пример за всички, които мислят зло… Охо, погледнете тук: желязо! Сбруята на тоя кон е изработена от бял човек. Да, така трябва да е, така трябва да е… Отряд от тия мерзавци ни е причаквал в тая трева, докато другарите им са подпалвали прерията, и ето ви резултатите: останали са без коне, а и са имали голям късмет, ако душите им не кретат сега по пътеката, която води към индианските земи.

— Може да са прибягнали до същото средство, с което си послужи и ти — забеляза Мидълтън, кога го отрядът се приближи полека до другия труп, проснат точно на пътя им.

— Едва ли. Защото не всеки индианец носи със себе си кремък и огниво и не винаги има добра пушка, като този мой стар приятел. Да запалиш огън с две пръчици, е бавна работа, а не е имало и много време за мъдруване и за измисляне на друго точно на това място: виждате ли оная огнена ивица, дето лумва от време на време, раздухвана от вятъра, сякаш стъпва по барут? Пожарът трябва да е минал оттук само преди няколко минути и не е зле да заредим пушките си; не че желая много да се счепкам с тетоните — пази Боже! — но ако се наложи по неволя да се бием, винаги е по-разумно да дадеш първия изстрел.

— Чудно ми се вижда това животно, старче — каза Пол, като дръпна юздата на коня си и се наведе над втория труп, докато останалите от отряда бързаха да го отминат. — Право да ти кажа, особен е тоя кон: няма нито глава, нито копита!

— Огънят си е свършил работата — отвърна траперът, без да откъсва очи от хоризонта, който прозираше от време на време през облаците дим. — Докато се усетиш, ще опече цял бивол, а рогата и копитата му ще станат на бяла пепел… Срамота, Хекторе, срамота за стар пес като теб! Виж, на паленцето на капитана може да се прости, защото не може и да се очаква друго от младо и, бих казал, без да искам да го обидя, неопитно кученце като него, ала за теб, който си живял толкова дълго в гората, преди да дойдеш в тия равнини, голям позор е за теб, Хекторе, да се зъбиш и да ръмжиш над трупа на опечен кон, сякаш искаш да кажеш на господаря си, че си открил следа на мечка гризли.

— Слушай, стари траперю, това съвсем не е кон: нито по копита, нито по глава, нито по кожа.

— Що думаш! Не е ли кон? Очите ти ги бива за пчели и за хралупи, момко, ала… Бог да ме убие, момчето е право! Как можах да не позная кожата на бивол, колкото обгорена и сбръчкана да е, и да я помисля за труп на кон! Ех, едно време, приятели, щом съглеждах звяр отдалеч, веднага можех да кажа какъв е, и не само това, но и да позная цвета му, на колко е години и самец ли е или самка.

— В такъв случай, уважаеми венаторе, ти си имал едно неоценимо преимущество! — забеляза естественикът, от чието внимание не убягваше нищо. — Човек, способен да различава всичко това в пустинята, неведнъж ще си спести уморителен път, а понякога и продължителен оглед, който може да се окаже безплоден. Моля те, кажи ми, дотам ли стига твоята изключителна проницателност, та можеш да определиш отдалеч и разреда, и генуса?

— Не зная какво разбираш под този твой „ред“ и „гений“.

— Е! — прекъсна го пчеларят с малко пренебрежителен тон, който често си позволяваше, когато разговаряше с престарелия си приятел. — Хайде, стари траперю, ти май признаваш, че не знаеш родния си език, което никак не очаквах от човек с твоя опит и разум. Когато казва „ред“, нашият другар има пред вид дали животните се движат в скупчено стадо, като рой, който лети подир царицата, или във върволица, едно след друго, както често си виждал биволите в прерията. А „гений“ е според мен съвсем ясна дума, която всеки знае. В нашия окръг например имаме един конгресмен и един друг човек, много устат, който издава нашенския вестник — и двамата са умни хора, затова им казват гении. Ето това има пред вид докторът, доколкото го разбирам, защото каквото каже, все има важен смисъл.

Като свърши остроумното си разяснение, Пол хвърли през рамо поглед, който, правилно изтълкуван, сякаш говореше: „Виждате ли, макар и да не си блъскам често главата с такива неща, все пак не съм толкова глупав.“

Всичко у Пол възхищаваше Елен, само не и „учеността“ му. Прямотата, безстрашието и мъжеството, съчетани с приятната му външност, бяха достатъчни, за да събудят симпатиите й — не й беше нужно да търси у него и тънък ум. Горката девойка почервеня като роза, нежните й пръсти си играеха с колана, за който се държеше, за да не падне от коня, и като че ли в желанието си да отвлече вниманието на другите слушатели от слабостта, противна за самата нея, побърза да каже:

— Значи, това съвсем не е кон?

— То е, ни повече, ни по-малко, кожа на бивол — продължи траперът, за когото обясненията на Пол бяха толкова неясни, колкото и научната терминология на доктора. — Обърната е с козината навътре; както виждате, огънят е преминал по нея, но тъй като е била прясна, пламъците не са могли да я обгорят. Животното е убито отскоро и може би ще намерим тук и останки от трупа му.

— Повдигни крайчеца на кожата, стари траперю — рече Пол с такъв тон, сякаш току-що бе доказал правото си да има думата във всеки съвет. — Ако се е запазил къс от гърбицата му, трябва да е добре опечен и ще ни дойде тъкмо на място.

Старецът се разсмя от все сърце на находчивостта на спътника си. Когато пъхна крак под кожата, тя се раздвижи. После изведнъж отхвръкна настрана и скритият под нея индиански воин скочи на крака с бързина, която показваше, че се чувства в опасност.