Джеймс Фенимор Купър
Прерията (13)

ГЛАВА XII

Дай, Боже, Иоркският дук да се оправдае!

Шекспир — „Крал Хенри VI“

На другата сутрин преселниците се събраха мълчаливи, начумерени и мрачни. На закуската не се чуваше неблагозвучният акомпанимент, с който Естър неизменно оживяваше трапезата: действието на силното сънотворно средство, което й бе дал докторът, още замъгляваше мозъка й. Отсъствието на по-големия брат изпълваше с мрачни мисли младите хора, а Ишмаел току поглеждаше изпод вежди ту към един, ту към друг, готов да пресрещне и пресече всеки опит за бунт срещу бащината му власт. В тази обстановка на семейна неприязън Елен и среднощният й съучастник, естественикът, заеха обичайните си места между децата, без да предизвикат нито подозрения, нито хапливи забележки. Единствената явна последица от преживяното от двамата приключение бяха погледите, които докторът хвърляше от време на време нагоре, но тези, които ги забелязаха, погрешно ги изтълкуваха като съзерцаване на небето с научни цели, докато в действителност ученият следеше крадешком потрепващото платнище на неприкосновената палатка.

Най-после скватерът, след като напразно бе следил за някаква по-смела проява на очаквания бунт сред синовете му, реши да им разкрие намеренията си.

— Ейза ще трябва да ми даде обяснение за това свое непокорство — забеляза той. — Цяла нощ се шляе някъде из прерията, когато и ръката му, и пушката му можеха да потрябват в някоя схватка със сиуксите! Сигурно е знаел, че няма да има нападение.

— Пази си гласа, добри човече — обади се жена му, — пази си гласа: може да стане нужда още много да викаш сина си, докато ти отговори!

— Вярно, някои мъже са такива баби, че позволяват на младите да командват старите! Но ти, Истър, трябва да разбереш, че в семейството на Ишмаел Буш това няма да го бъде.

— Я гледай! Когато стане напечено, почваш да тормозиш момчетата! Това ми е добре известно, Ишмаел! С грубото си държане ти прогони вече един от синовете си — и то във време, когато най-много се нуждаем от него.

— Татко — намеси се Абнър, чиято вродена леност лека-полека премина в оживление, което му даде подтик да се реши на такава смела стъпка, — ние с братлетата се уговорихме да тръгнем заедно да търсим Ейза. Според нас не е на добре, че е останал да нощува в прерията, вместо да дойде да си легне по човешки — всички знаем колко обича да спи на удобна постеля.

— Глупости! — измърмори Ейбирам. — Момчето сигурно е убило елен или даже бивол и сега е легнало да спи до трупа, за да го пази от вълците, докато се съмне. Скоро ще го видим или ще го чуем, като викне да му помогнем да пренесе товара си.

— Моите синове не викат за помощ, когато трябва да се пренесе на гръб елен или да се разсече диво говедо — възрази майката. — И как можеш, Ейбирам, да говориш ту тъй, ту инак! Нали още вчера сам казваше, че тук се въртят червенокожи…

— Аз ли?! — провикна се брат й, бързайки да поправи грешката. — И тогава го казах, и сега го повтарям, и скоро ще видите, че е така: тетоните обикалят наоколо и голям късмет ще бъде, ако момчето успее да се скрие от тях.

— А аз мисля — заговори доктор Бациус изтежко, с онова чувство за собствено достойнство, което изпитва всеки, когато след трезво размишление е стигнал до определени изводи, — аз мисля, като човек, който не е добре запознат с обичаите и традициите на индианската война, особено из тия далечни равнини, но който, смея да кажа без самохвалство, умее да вниква в тайните на природата — аз, с моите скромни знания, мисля, че когато съществуват съмнения по някой важен въпрос, благоразумието изисква безусловно те да се отстранят.

— Стигат ми твоите докторски съвети! — сопна се Естър. — Достатъчно фокуси си правил със здравето на семейството ни! Бях си здрава и права, само се попресилих да вливам разум в главите на малките, а ти ме упои с лекарство, дето сега тежи на езика ми като гира на крилцето на колибри!

— Още ли й действа лекарството? — запита Ишмаел язвително. — Силен илач трябва да е, щом е могъл да скове езика на баба Истър!

— Приятелю — продължи докторът, като се опита с движение на ръката да укроти разгневената съпруга, — самото оплакване на добрата мисис Буш е достатъчно доказателство, че това средство не се е оказало чак толкова силно, колкото се мисли. Но да се върнем на отсъстващия Ейза. Има съмнения за съдбата му и предложение как да се реши въпросът. В естествените науки винаги е desideratum^[61] да се установи истината; и съм склонен да мисля, че същото важи и в сегашния случай на несигурност в домашното огнище, която може да се сравни с вакуум, появил се там, където според законите на физиката трябва да има налице осезаеми веществени доказателства…

— Не го слушайте, той съвсем откачи! — викна Естър, като забеляза, че останалите му бяха дали ухо с голямо внимание дали защото бяха съгласни с предложението му, или защото не можеха да схванат смисъла му. — Във всяка дума, която изрече, има от тая упойка.

— Доктор Бациус иска да каже — вметна скромно Елен, — че щом като според някои от нас Ейза е в опасност, а други мислят обратното, цялото семейство трябва да отдели някой и друг час, за да го потърси.

— Така ли смята? — прекъсна я майката. — Тогава доктор Бациус е по-умен, отколкото предполагах! Момичето е право, Ишмаел, и трябва да постъпим така, както казва. Аз сама ще нарамя пушка и горко на оня червенокож, който ми се изпречи на пътя! Не за пръв път ще дърпам спусък. Да! И не за пръв път ще чуя да изпищи индианец, колкото и да ми е жал за него!

Настроението на Естър се предаде и на синовете й, като боен вик, който въодушевява. Те наскачаха вкупом и заявиха, че са готови да подкрепят смелото решение на майка си. Ишмаел благоразумно се поддаде на порива, на който не можеше да устои, и след няколко минути жената се яви с пушка на рамо, готова да поведе лично ония от потомците си, които решат да я последват.

— Който иска, нека остане с децата — каза тя, — а който няма пилешко сърце, да тръгне с мен!

— Не е хубаво, Ейбирам, да се оставят колибите без надзор — прошепна Ишмаел, поглеждайки нагоре.

Този, към когото се обърна, трепна и отговори с необикновена разпаленост:

— Аз ще остана да пазя лагера.

Десетина гласа моментално възразиха на това предложение. Ейбирам е нужен да показва местата, където е видял вражеските следи. А заядливата му сестра подхвърли язвително, че това не е достойно за мъж като него. Ейбирам неохотно отстъпи и тогава Ишмаел даде нови разпореждания за защитата на лагера; всички се съгласиха, че това е много важно за тяхната сигурност и спокойствие.

Скватерът предложи поста комендант на крепостта на доктор Бациус, който обаче безпрекословно и малко високомерно отхвърли тази съмнителна чест, при което размени с Елен многозначителен поглед. Ишмаел излезе от затруднението, като назначи самата девойка за пазач, но оказвайки й толкова високо доверие, не пропусна да я обсипе с всевъзможни предупреждения и наставления. След тези подготвителни мерки младежите се заловиха да приготвят средствата за защита и сигналите за тревога, съобразени със силите и състава на гарнизона. Няколко големи камъка бяха довлечени на горната площадка и разположени на купчини до самия ръб, така че при нужда Елен и помощничките й да ги запокитят със слабите си ръце по главите на неканените гости, които при опит за нахлуване неминуемо ще бъдат принудени да се изкачат на възвишението по тесния и труден проход, за който вече няколко пъти споменахме. В добавка към това страшно препятствие загражденията бяха подсилени и направени почти непроходими. Натрупаха се и обилни запаси от по-дребни камъни, които можеха да бъдат хвърлени дори от по-малките деца, но които от такава височина биха могли да се окажат крайно опасни. На най-горната площадка събраха сухи листа и трески за сигнален огън; сега вече дори взискателният скватер счете, че крепостта може да издържи сериозна обсада.

Щом се реши, че скалата е достатъчно защитена, отрядът, съставен, тъй да се каже, за вилазка, потегли на опасната си експедиция. Най-отпред вървеше Естър, която, пременена в полумъжки дрехи и с оръжие в ръце като останалите, изглеждаше напълно подходящ предводител на групата гранични жители в груби одежди, които я следваха.

— Хайде, Ейбирам! — подвикна амазонката с треперлив и дрезгав глас, понеже много често го бе пресилвала. — Хайде, Ейбирам, забий нос в земята и тичай! Покажи, че си породиста хрътка и че добре са те дресирали. Нали ти видя отпечатъците от индиански мокасини, дай възможност и на други да ги видят! Върви! Върви напред, човече, води ни смело!

Братът, който, изглежда, винаги се прекланяше пред властната си сестра, и този път се подчини, но с такава явна неохота, че предизвика подигравателна усмивка дори у ненаблюдателните и мързеливи синове на скватера. Самият Ишмаел крачеше сред снажните си синове с вид на човек, който не очаква нищо от това търсене и с еднакво безразличие ще приеме неговия успех или провал. В такъв ред се движеше отрядът, докато крепостта така се смали в далечината, че едва се различаваше като мъглява точица на хоризонта. Досега бяха вървели мълчаливо и доста бързо, защото, минавайки хълм след хълм, без да срещнат нито едно същество, което да оживи еднообразието на пейзажа, безпокойството на Естър все повече растеше и сковаваше дори нейния език. Но тук Ишмаел реши да се спре и като спусна приклада на пушката от рамото си и го опря на земята, рече:

— Достатъчно. Следи от биволи и от елени колкото щеш, но къде са ти следите от индианци, Ейбирам?

— По на запад — отвърна шуреят, като показваше с ръка посоката. — Точно тук попаднах на еленска следа, а едва след като повалих елена, се натъкнах на следата на тетон.

— И хубаво си се оплескал от тая работа, драги! — викна скватерът, като сочеше подигравателно изцапаните с кръв дрехи на шурея си, а после тържествено показа на присъстващите собственото си облекло, за да подчертае разликата. — Ето на, прерязах гърлата на две бързи сърни и един скоклив елен и тук не остана ни петно, ни следа, а ти с несръчността си само създаваш работа на Естър и на дъщеричките й, като че ли по занаят си касапин. Да тръгваме, момчета, стига толкова. Аз съм вече стар и добре познавам следите в граничните райони; от последния дъжд тук не е минавал индианец. Вървете подире ми; ще тръгнем натам, където ще бъдем възнаградени за труда си поне с някой бивол.

— Вървете подир мен! — отекна гласът на Естър, която се устреми непоколебимо напред. — Аз ви водя днес и искам да ме следвате. Кажете ми, кой друг освен майката може да бъде водач, когато се търси загубеното й дете?

Ишмаел изгледа упоритата си съпруга с усмивка на жалостиво снизхождение. Той виждаше, че вече е избрала свой път — не тоя, по който водеше Ейбирам, и не тоя, по който сам скватерът бе решил да тръгне, и тъй като не искаше тъкмо сега да затяга много юздите на своята власт, подчини се на волята й. Но доктор Бациус, който досега бе мълчал и следвал замислено жената, в тоя момент сметна за уместно да надигне слабия си глас.

— Съгласен съм с вашия другар в живота, достойна и любезна мисис Буш — каза той, — и мисля, че някакъв ignis fatuus^[62] на въображението е подвел Ейбирам и са му се привидели белезите или симптомите, за които ни разправяше.

— Симптом си ти! — сряза го опърничавата съпруга. — Сега не е време за купешки думи и не му е тук мястото да спираме и да гълтаме лекарства. Ако са ти омалели краката, кажи си го просто и човешки, седни насред прерията като окуцяло куче и почивай колкото си щеш.

— Споделям вашето мнение — отвърна невъзмутимо естественикът и като прие шеговитото предложение на Естър в буквалния му смисъл, седна преспокойно до някакъв храст от местна порода и тутакси се залови да го изучава да не би науката да загуби един заслужен и важен принос. — Както виждате, аз приемам превъзходния ви съвет, мисис Естър. Вървете да търсите чедото си, а аз ще остана тук да се занимая с нещо по-възвишено, сиреч да надзърна в тайнствената книга на природата.

Естър отговори с презрителен смях, глух и неестествен; и всеки от синовете й, минавайки с бавна и тромава походка край мястото, където естественикът вече бе потънал в размисъл, не пропусна да го награди с надменна усмивка. След няколко минути групата се изкачи на съседния хълм и прехвърли заобления му връх, а докторът остана да се занимава в пълно усамотение с полезното си изследване.

Мина още половин час, през който Естър вървеше все напред и напред, продължавайки наглед безплодното си търсене. Но сега тя все по-често се спираше и блуждаещият й поглед ставаше все по-неуверен, когато изведнъж в долчинката се чу лек тропот и след миг видяха как нагоре по склона профуча елен и със стремителни скокове изчезна от очите им по посоката, където се намираше естественикът. Животното се появи тъй внезапно и неочаквано, а неравната местност беше тъй благоприятна за него, че преди някой от горските скитници да успее да вдигне пушката си, беше вече недосегаемо от куршум.

— Внимавайте, ей сега ще се покаже вълкът! — извика Абнър и заклати глава, ядосан, че е закъснял само с една секунда. — Една вълча кожа ще бъде хубав дар за зимна нощ. А, ето го гладния дявол!

— Стойте! — викна Ишмаел и удари отдолу насоченото оръжие на сина си, разпалил се не навреме. — Това не е вълк, а хрътка, и то от добра порода. Охо! Наблизо има ловци: кучетата са две!

Той още говореше, когато въпросните животни префучаха със скокове по следата на елена, стремейки се с благороден плам да се надтичат. Едното куче беше съвсем старо и като че ли само доблестната надпревара поддържаше силите му, а другото — още паленце, склонно към игривост дори в най-бесен бяг. И двете обаче тичаха с равномерни и дълги скокове и високо вдигнат нос — характерно за животно с много остър и тънък нюх. Те преминаха бързо и само след минута щяха да видят елена и да го подгонят със зинала уста, ако по-младото куче не бе отскочило внезапно настрана и излаяло учудено. Престарелият му другар също се спря и запъхтян и изнемощял се върна обратно натам, където малкото се въртеше бързо и наглед безсмислено на едно място, като продължаваше да джафка яростно и отривисто. Но когато се приближи старото, по-младото седна на задните си лапи и като навири високо нос, нададе продължителен, силен и жален вой.

— Миризмата трябва да е много силна — забеляза Абнър, който заедно с останалите членове на семейството наблюдаваше изумено поведението на хрътките, — щом може да отклони две такива кучета от вярната следа!

— Да ги застреляме! — викна Ейбирам. — Заклевам се, че старото ми е познато: то е кучето на трапера, а той, както знаем, сега ни е смъртен враг!

Макар че даде такъв зловещ съвет, братът на Естър никак не изглеждаше склонен да го приведе в действие. Изумлението, което бе обзело всички, се отрази и в неговия безсмислен, блуждаещ поглед тъй отчетливо, както в смаяните лица, които го заобикаляха. Затова никой не обърна внимание на злобните му думи. А кучетата, без някой да ги насъсква, нито да им пречи, бяха оставени да следват подтиците на тайнствения си инстинкт.

Дълго време нито един от зрителите не наруши мълчанието; най-после скватерът, спомнил си за своята бащинска власт, реши отново да поеме командването на своите синове.

— Хайде, момчета, да се махаме оттук и да оставим кучетата да си пеят, колкото си щат — каза Ишмаел с най-равнодушен вид. — Не ми е по вкуса да убивам животно само защото на господаря му е хрумнало да се настани толкова близо до моя имот. Хайде, момчета, да вървим; и без туй си имаме достатъчно работа, няма защо да се отклоняваме от пътя си и да ходим да вършим работата на всеки, когото срещнем.

— Никъде няма да вървите! — изкряска Естър и думите й прозвучаха като пророчество на Сибила^[63]. — Казвам ви: никъде няма да ходите, деца! В това има някакъв скрит смисъл, някакво предупреждение, и аз като жена и майка искам, да узная цялата истина!

Като изрече това, юначната жена размаха оръжието си с див и властен вид, който неусетно подейства и на другите, и тръгна напред към мястото, където все още се въртяха кучетата и изпълваха въздуха с проточения си жален вой. Всички я последваха: едни не се възпротивиха от мързел, други просто се подчиниха на волята й; и изобщо бяха повече или по-малко възбудени от необикновените неща, които ставаха около тях.

— Я ми кажете, Абнър, Ейбирам, Ишмаел — извика жената, наведена над едно място, където земята беше огазена и утъпкана и явно опръскана с кръв, — кажете ми, като сте ловци: какво животно е намерило смъртта си тук?… Говорете де! Нали сте мъже и познавате прерията. На вълк ли е тази кръв или на пантера?

— На бивол… и е бил благородно и могъщо животно! — отговори скватерът, който гледаше спокойно злокобните следи под краката си, които така странно вълнуваха жена му. — Ето тук личи мястото, където в предсмъртната си агония е удрял с копита земята, а ей там е политнал и е изкопал бразда с рогата си. Да, бивол-самец с необикновена сила и смелост!

— А кой го е убил? — не отстъпваше Естър. — Къде са останките, мъжо?… Вълците?… Но те не биха изяли кожата му! Кажете ми вие, мъже и ловци, това наистина ли е кръв на животно?

— Тази твар се е скрила хей зад онова хълмче — рече Абнър, който се бе поотдалечил, докато останалите се бяха спрели. — Ето! Ще го намерите там, в елшака на оная блатиста низина. Гледайте! Хиляди лешоядни птици се въртят над трупа.

— Животното още не е умряло — възрази скватерът, — иначе мишеловите отдавна вече да са наобиколили плячката си! Ако се съди от поведението на кучетата, трябва да е някакъв хищник. Предполагам, че е сива мечка от горните водопади. Чувал съм, че сивите мечки мъчно умират.

— Я да се върнем обратно — продължи Ейбирам. — Опасно и безполезно е да се напада хищен звяр. Помисли си, Ишмаел: работата е рискована, а ползата — малка!

Младежите се усмихнаха на това ново доказателство за всеизвестното малодушие на вуйчо им. А най-големият дори не се сдържа да изрази открито презрението си, като каза направо:

— Не е лошо да го сложим в кафез с другото животно, което водим със себе си, тогава ще можем да се върнем в населените места с двойна плячка, да обикаляме Кентъки и да показваме менажерията си край съдилищата и затворите.

Бащата смръщи застрашително вежди, с което искаше да го предупреди да не говори много. Младежът се спогледа с братята си, сякаш ги подканяше да се разбунтуват, ала предпочете да замълчи. Пренебрегвайки съвета на Ейбирам да бъдат предпазливи, всички тръгнаха вкупом, но само на няколко метра от гъстия елшак пак се спряха.

Пред очите им се разкри дива и наистина поразителна гледка, която би смаяла не само прости хора като семейството на скватера, но и образован човек, свикнал на такива вълнуващи зрелища. Небето, както става обикновено по това време на годината, беше покрито с тъмни, бясно препускащи облаци, а под тях се носеха безкрайни ята водни птици, които се бяха впуснали отново в труден и уморителен полет към далечните реки на юга. Вятърът се бе засилил и отново метеше прерията с такива силни пориви, че често човек не можеше да се задържи на крака, а после литваше нагоре да гони облаците, извивайки се и трупайки една върху друга черните им, разпокъсани върволици в мрачен и все пак величествен безпорядък. А над елшовата горица продължаваха да кръжат ята птици, които пляскаха тежко с криле над едно и също място; от време на време силният вятър ги подемаше, но положението и височината им помагаха да го надделеят и пак се спускаха упорито над гъстака, без нито за момент да се отклонят настрана, и кряскаха уплашено, сякаш зрението или инстинктът им подсказваха, че часът на хищното им тържество е близък, макар и да не е още настанал.

Ишмаел, жена му и синовете, събрани накуп, стояха няколко минути в захлас, примесен с тайнствен трепет, и гледаха тази сцена в мъртво мълчание. Най-после гласът на Естър изтръгна зрителите от този унес и им напомни, че трябва да преборят съмненията си по начин, по-достоен за мъже, а не да гледат в тъпо бездействие.

— Повикайте кучетата! — каза тя. — Повикайте тия хрътки и ги пуснете в горичката; ако не се е изпарила смелостта, с която, зная, съм ви родила на тоя свят, у вас има достатъчно мъжество да укротите всички мечки, западно от Голямата река. Повикайте кучетата, казвам ви! Хей, Инок, Абнър, Габриел! Да не сте оглушели от слисване?

Един от младежите се подчини и след като едвам успя да откъсне хрътките от мястото, около което те не преставаха да се въртят, ги поведе към края на горичката.

— Насъскай ги да влязат в храсталака, момче! Насъскай ги! — не мирясваше майката. — А вие, Ишмаел и Ейбирам, ако там се окаже нещо лошо или опасно, покажете, че пограничният жител умее да върти пушката. Ако ви липсва достатъчно смелост, аз ще ви засрамя пред децата си!

Младежите, които държаха кучетата, пуснаха кожените каишки, с които бяха вързани, и почнаха с викове да ги насъскват. Но изглежда, че някаква причина задържаше по-старото куче — или бе усетило нещо необикновено, или опитът го възпираше от необмислена постъпка. След като се приближи на няколко метра от горичката, то изведнъж се спря, разтреперано с цялото си престаряло тяло, явно неспособно да върви нито напред, нито назад. То не чуваше насърчителните викове на младите мъже или отговаряше само с тихо, жално скимтене. За минута паленцето също се държа по такъв начин; но по-буйно по нрав, то най-после не устоя и направи няколко скока напред, след което се мушна в гъсталака. Чу се тревожен, уплашен вой и само след минута кученцето изскочи от шумака и започна отново да се върти на място, диво и объркано като преди.

— Няма ли между децата ми нито един мъж? — запита Естър. — Я ми подайте нещо по-свястно от тая детинска сачмалийка, да ви покажа на какво е способна една храбра жена от пограничните краища!

— Стой, майко! — провикнаха се Абнър и Инок. — Ако искаш да видиш звяра, остави ни да го изкараме оттам!

И в по-важни случаи младежите не бяха произнасяли толкова много думи наведнъж, но след като бяха обявили така тържествено намеренията си, нямаше вече връщане назад. Проверявайки най-внимателно оръжието си, те запристъпяха твърдо към горичката. Хора, с по-слаби нерви от тия калени млади жители на границата биха се стъписали пред опасностите, които криеше такова рисковано начинание. Колкото по напредваха, толкова по-пронизително и жално виеха кучетата. Лешоядите и мишеловите се спуснаха така ниско, че закачаха храстите с тежките си криле, а вятърът метеше с дрезгав вой голата прерия, сякаш духовете на въздуха също се бяха спуснали да бъдат свидетели на приближаващата развръзка.

За миг дъхът на безстрашната Естър спря и всичката кръв се отдръпна от лицето й, като видя как синовете й разтвориха сплетените клони на храстите и изчезнаха в гъсталака. Настъпи дълбока, тържествена тишина. После бързо един след друг отекнаха два силни, пронизителни вика, последвани пак от тишина, още по-страшна и зловеща.

— Върнете се, върнете се, деца мои! — завика жената; майчинските чувства взеха връх над всичко друго.

Ала гласът й секна и тя цяла се смрази от ужас, когато в същия миг храстите отново се разтвориха и двамата смелчаци излязоха бледи и почти безчувствени и положиха в нозете й вкочаненото и неподвижно тяло на изчезналия Ейза; във всяка черта на пребледнялото му лице явно личеше отпечатък от насилствена смърт.

Кучетата нададоха за последен път провлачен вой, след което дружно скочиха от мястото си и се загубиха по изоставената еленова следа. Птиците се устремиха кръгообразно нагоре, изпълвайки небето с жалбите си, че им е отнета жертва, която, колкото и да беше страшна и отвратителна, още пазеше твърде много от човешкия си облик, за да стане плячка на лакомията им.