Артър Хейли
Банкери (36)

3

— Единственото нещо, което те спасява от разпъване на кръст, Алекс, е, че изявлението ти е пред „Ню Йорк Таймс“ — заяви Луис Д’Орси. — Ако беше казал същото нещо пред някой друг вестник, банковите директори щяха да те изхвърлят като парий. Но това е „Ню Йорк Таймс“! Този вестник придава значителна тежест и респект, макар че, честно казано, не ми е ясно точно защо.

— Луис, скъпи — каза Едуина Д’Орси, — не би ли могъл да прекъснеш речта си и да налееш малко вино?

— Но аз не държа реч. — Съпругът й стана от масата и донесе втора бутилка „Кло де Вужо“, реколта 1962 година. Кльощавият Луис продължи: — Аз говоря спокойно и обстойно за „Ню Йорк Таймс“, който, по мое мнение, е безплодна дрипа във висша степен. Неоправданият му с нищо престиж е паметник на американското слабоумие!

— Все пак има по-голям тираж от твоето списание — намеси се Марго Бракън. — Може би затова не го харесваш?

С Алекс бяха на гости на Луис и Едуина Д’Орси в елегантния им дом в Кейман Мейнър. На масата, осветена от свещи, блестяха кристални чаши и излъскани сребърни прибори върху ленена покривка. През широкия прозорец на голямата трапезария се виждаха трепкащите светлини на далечния град. На фона на светлините една криволичеща тъмна ивица очертаваше пътя на реката.

Беше изминала една седмица, откакто бе отпечатано породилото противоречиви реакции интервю на Алекс.

Луис си отряза парченце от телешкия медальон и отговори любезно на Марго:

— Моето списание, което излиза два пъти в месеца, е продукция от високо качество на висшия интелект. Докато повечето всекидневници, включително и „Таймс“, наблягат на долнопробното количество.

— Стига сте спорили вие двамата — каза Едуина и се обърна към Алекс. — Поне десет души в банковия клон ми казаха, че са прочели интервюто и са във възторг от твоята искреност. Каква беше реакцията в центъра?

— Смесена.

— Обзалагам се, че знам поне един човек, който е възмутен.

— Права си — усмихна се Алекс — Роскоу не беше сред тези, които ръкопляскаха.

Отношението на Хейуърд към Алекс бе станало по-ледено и от преди. Алекс подозираше, че Хейуърд го мразеше не само заради нарасналия му авторитет, но и от завист — дейността със спестовните влогове и магазините за пари, на която Роскоу се беше противопоставил, процъфтяваше.

Другото несбъднато предвиждане на Хейуърд и поддръжниците му в управителния съвет, бе свързано с осемнайсетте милиона долара, вложени от спестовни и заемни служби. Макар че ръководствата на тези служби повдигнаха пушилка по повод на новата политика на банката, те не изтеглиха депозитите си. И нямаха намерение да го направят.

— Като изключим Роскоу и компанията му, чувам, че получаваш все по-широка подкрепа сред служителите — каза Едуина.

— Може би ще бъда на мода за сезона. Като райето.

— А може и да се пристрастиш към делото — обади се Марго. — Забелязвам, че започваш доста да се вживяваш.

Той се усмихна. Беше му много приятно да получава поздравления от хора, които уважаваше — Том Строгън, Орвил Йънг, Дик Френч, Едуина, а и от неколцина от по-младите служители, които преди не познаваше по име. Някои от директорите специално му телефонираха, за да го похвалят. Ленард Кингзуд му каза:

— Ти помогна наистина много за създаването на добър имидж на банката.

Появата на Алекс в коридорите на банката наподобяваше триумфално шествие, чиновници и секретари го заобикаляха, поздравяваха го и му се усмихваха сърдечно.

— Като говорим за персонала, Алекс — каза Луис Д’Орси, — не ти ли се струва, че нещо в централното управление липсва? Например Едуина? Време е да я издигнете. Губите много, като не го правите.

— Луис, как можа?! — Дори на светлината на свещите се виждаше, че Едуина цялата пламти. — Събрали сме се да се видим и да вечеряме заедно — протестираше тя. — Но дори да водехме делови разговор, подобни реплики са съвсем недопустими. Алекс, моля да ни извиниш.

Луис я погледна невъзмутимо над полукръглите си очила.

— Ти можеш да се извиняваш, скъпа. Но не и аз. Познавам добре възможностите и качествата ти. Нима някой би могъл да си съперничи с мен в това отношение? Освен това имам навика да обръщам внимание на другите върху всяко забележително нещо, което видя.

— Е, браво на теб, Луис! — възкликва Марго. — Алекс, какво ще кажеш? Кога моят така високо ценена братовчедка ще се прехвърли в централното управление?

Едуина съвсем се ядоса.

— Спрете, моля ви! Ужасно ме притеснявате!

— Няма защо да се притесняваш. — Алекс отпи с удоволствие от виното си. — О, 1962 година явно е била добра година за бургундското вино. Толкова добра, колкото и 1961, не мислиш ли?

— Да — съгласи се домакинът. — За щастие си купих доста и от двете.

— Ние четиримата сме добри приятели — каза Алекс. — Можем да си говорим съвсем откровено като знаем, че всичко ще остане между нас. Ще ви кажа, че вече съм мислил за повишението на Едуина и дори имам предвид точно определена работа за нея. Кога ще успея да го осъществя, заедно с някои други промени, ще зависи от развитието на събитията през следващите месеци. Едуина добре знае това.

— Да — каза тя, — така е.

Едуина знаеше, че личната й привързаност към Алекс е добре известна в банката. След смъртта на Бен Розели, а дори и преди това, тя разбираше, че ако Алекс станеше президент, това почти със сигурност щеше да повлияе положително на нейната кариера. Успееше ли Роскоу Хейуърд, за нея бе почти невъзможно да се издигне служебно.

— Освен това бих искал да видя Едуина член на управителния съвет — добави Алекс.

Марго грейна.

— Браво на теб! Това би било стъпка напред по пътя към женското равноправие.

— Не — веднага реагира Едуина, — не ме цитирай във връзка с женското равноправие. Всичко, което съм постигнала, си е било благодарение на мен самата, в честно състезание с мъжете. Винаги, когато става дума за равноправието на жената, имам чувството, че се поставят някакви изисквания за фаворитизиране, за предоставяне на някакви предимства, защото се касае за слабия пол. И с всичко това равноправието между двата пола някак се връща назад, а не върви напред.

— Говориш глупости! — възкликна Марго. — Но ти е позволено да ги говориш, защото ти си едно изключение, ти си късметлийка.

— Не става дума за късмет — каза Едуина. — Аз просто съм работила.

— И никакъв късмет?

— Е, поне не кой знае какъв.

— Трябва да си имала късмет все пак, защото си жена, а откакто се помним, знаем, че банкерството е територия изключително за мъжете — макар че не бих могла да кажа защо е така.

— Нима опитът не е достатъчна причина? — попита Алекс.

— Не, това са сапунени мехури, които мъжете пускат, за да държат жените настрана. Не виждам нищо изключително мъжко в банкерството. То изисква мозък и жените го имат, понякога в по-качествена форма, отколкото у мъжете. Всичко останало съществува или като писмен документ, или пък се научава и запомня. Единственият физически труд в тази област е внасянето и изнасянето на парите от бронирани коли, което без съмнение също би могло да се върши от жени.

— Няма да споря с теб — каза Едуина, — а ще ти кажа само, че мъжката „изключителност“ е вече победена — от хора като мен — и все повече губи позиции. Кой тогава има нужда от всичките тези приказки за равноправие? Аз самата нямам.

— Съвсем не е победена и не губи позиции — не й остана длъжна Марго. — Иначе ти вече щеше да бъдеш в централното управление и нямаше да обсъждаме този въпрос, нали?

Луис Д’Орси тихичко се изсмя.

— Точно тъй, мила.

— Тези, които са в банковото дело, имат нужда от приказки за женското равноправие — каза в заключение Марго. — И още дълго време ще бъде така.

Алекс се облегна назад — както винаги, и сега му беше приятно да слуша спорове, в които участваше Марго.

— Може всичко да се говори за нашите съвместни вечери — отбеляза той, — но в никакъв случай не може да се каже, че са скучни.

Луис кимна в знак на съгласие.

— Нека кажа в заключение — защото аз всъщност започнах разговора — че се радвам за твоите намерения по отношение на Едуина.

— Добре, Луис — все още ядосано каза съпругата му, — и аз ти благодаря, Алекс. Но мисля, че това е напълно достатъчно. Нека да спрем дотук.

Точно това и направиха.

Марго им разказа за поредната си битка срещу един голям супермаркет, където мамели клиентите в сметките. Пресмятанията за дължимото в края на месеца винаги били с няколко долара повече. Ако някой направел оплакване, обяснявало му се, че е станала грешка. Но малцина се оплаквали.

— Хората виждат сметката си за месеца напечатана на машина и смятат, че тя е точна. Това, което забравят, или пък не знаят, е, че машините могат да бъдат програмирани така, че да допускат грешка. — Марго добави, че супермаркетът спечелил десетки хиляди долара и че възнамерявала да докаже това в съда.

— Ние не програмираме грешки в банката — каза Едуина, — но грешки все пак стават. Затова винаги подканям хората да проверяват получаваните суми.

Марго им разказа, че в разследванията около супермаркета й помогнал един частен детектив на име Върнън Джакс. Оказал се много усърден и находчив. Тя просто нямаше думи, за да изкаже задоволството си от него.

— Познавам го — каза Луис Д’Орси. — Той е правил разследвания и за Комисията по ценните книжа и обмена на валута. Свърши добра работа.

Като приключиха с вечерята, Луис каза на Алекс.

— Нека за малко да подишаме свободно. Искаш ли да изпушим но една пура и да пийнем по чашка коняк в моя кабинет? Едуина не обича мириса на пури.

След като се извиниха на дамите, мъжете слязоха на долния етаж — жилището на семейство Д’Орси заемаше два етажа — в светата светих на Луис Алекс се огледа с любопитство.

Стаята беше просторна, двете стени бяха заети с шкафове с книги, а на третата, върху полици, бяха подредени вестници и списания. И шкафовете, и полиците бяха препълнени. Имаше и три бюра. Едното бе заето от електрическа пишеща машина и отрупано с вестници, книги и документи.

— Когато стане невъзможно да се работи на едното бюро-обясни Луис, — веднага се прехвърлям на друго.

Кабинетът му бе свързан със стаята на секретарката. Луис влезе вътре и се върна с две чаши за коняк и бутилка „Курвоазие“.

— Често съм се питал — каза замислено Алекс, какво стои в основата на успеха на едно финансово списание…

— Бих могъл да ти разкажа за моето, което според мнението на специалистите е най-доброто. — Луис подаде на Алекс пълната чаша и посочи към отворената кутия с пури. — Почерпи се, пури „Маканудос“, по-добри няма. При това не ми струват почти нищо.

— И как успяваш?

Луис се усмихна.

— Виж тази тънка лентичка, която обвива пурата. Срещу незначителна сума аз махам оригиналната и поставям специална, на която е написано „Списание на Д’Орси“. Това вече си е чиста реклама — или бизнес разходи, така че всеки път, когато пуша от тези пури, с удоволствие си мисля, че това е за сметка на Чичо Сам.

Алекс взе една пура и я помириса — качеството й бе безспорно. Отдавна бе престанал да прави морални преценки за данъчните лупинги, с които често се сблъскваше. Самият Конгрес ги бе издигнал в ранг на закони — защо да се обвиняват хората, че се възползват от всичко това?

— В отговор на твоя въпрос — започна Луис, — ще ти кажа, че не крия целта на моето списание. — Той запали пурата на Алекс, след това своята и с удоволствие дръпна. — А тя е да помогне на елита да стане още по-богат, или поне да не загуби вече придобитото.

— Да, забелязал съм.

Всяко списание от подобен род съдържаше съвети как да се правят пари — как да се купуват или продават ценни книжа, даваше указания за най-изгодната, валута, за някои банкови операции и за чуждите борсови пазари. Списанието съветваше как да се заобиколят данъчните закони от хората с големи доходи и как да се осъществяват сделки чрез сметки в швейцарски банки, сочеше политическите събития, които биха могли да се отразят върху печалбите, предричаше предстоящи катаклизми, от които по-умните и добре информираните биха могли да извлекат печалба. Изобщо — дълъг списък от съвети в авторитарен и нетърпящ възражения стил. Рядко имаше проблем, който да не е категорично решен.

— За съжаление в бизнеса с финансови списания започнаха да се появяват разни глупаци и шарлатани, които много вредят на репутацията ни — добави Луис. — Някои така наречени финансови списания са по-скоро част от вестници и затова нямат никаква стойност. Други пък рекламират разни стоки, като взимат за това пари от брокери и посредници, но в края на краищата всички тези комбинации се разкриват. Сериозните финансови издания са пет-шест, като начело е моето.

Алекс си мислеше, че подобно самоизтъкване би го подразнило, ако ставаше дума за някой друг. Но самочувствието на Луис имаше покритие. Луис изповядваше прекалено десни политически разбирания, ала Алекс бе забелязал, че когато ставаше дума за финансови въпроси, той напълно се дистанцираше от разбиранията си и получаваше само чист финансов дестилат нещо като чай прекаран през цедка.

— Ти нали си един от моите абонати? — попита Луис.

— Да — чрез банката…

— Ето ти последния брой. Служебния ще получиш в понеделник с пощата.

— Благодаря. — Алекс взе бледосиньото литографско издание — четири страници с непретенциозна външност. Оригиналът бе написан на машина, след това сниман и умален. Онова, което липсваше на изданието като външен вид, многократно се компенсираше от съдържанието му. Луис се хвалеше, че тези, които следват съветите му, биха могли да увеличат капитала си с една четвърт, че дори и наполовина за една година, понякога не беше изключено да го удвоят и утроят.

— Каква е твоята тайна? — попита Алекс. — Как става така, че винаги излизаш прав?

— Мозъкът ми е като компютър, в който са влагани данни в продължение на трийсет години. — Луис издуха дима от пурата и се потупа по челото е кокалестия си пръст. — Цялата финансова информация, която съм поел през това време, се пази тук, вътре. Свързвам фактите и сравнявам миналото с бъдещето. Освен това притежавам качество, чуждо на компютъра — страхотен инстинкт.

— Защо тогава се занимаваш с това списание? Защо ти самият не натрупаш състояние?

— О, това не би ми донесло удовлетворение. Ще ми липсва конкуренцията, състезанието с другите. Освен това — Луис се усмихна, — аз съвсем не съм зле материално.

— Доколкото си спомням, цената на абонамента за изданието ти е…

— Триста долара за година. Но също и две хиляди долара на час за лични консултации.

— Чудил съм се понякога, колко абонати всъщност имаш?

— И други се чудят, но това е тайна, която не споделям с никого.

— О, извинявай, не бих искал да любопитствам.

— Няма нищо. И аз на твое място бих се позаинтересувал.

Луис беше в необикновено добро настроение.

— Може би ще ти кажа тайната си — започна той. — На всеки човек му се иска да се похвали малко. Имам повече от пет хиляди абонати.

Алекс веднага пресметна сумата и подсвирна. Списанието носеше на Луис повече от милион и половина долара годишно.

— Освен това — допълни Луис, — всяка година публикувам по една книга и давам около двайсет консултации месечно. Хонорарите за консултациите и за книгата покриват всичките ми разходи, така че парите, които получавам от списанието, са чиста печалба.

— Но това е изумително — възкликна Алекс и в същото време си каза, че може би пък няма нищо странно във всичко това. Онези, които се обръщаха за съвет към Луис, получаваха много повече, отколкото му плащаха. Освен това издаването на списание и даването на консултации се ползваха с данъчни облекчения.

— А има ли някакъв универсален съвет, който даваш на хората? — попита Алекс.

— Разбира се, че има — грижи се сам за парите си!

— Но ако става дума за някой, който не е достатъчно информиран…

— Тогава да се информира. Това не е чак толкова трудно. А да се грижиш сам за парите си е истинско удоволствие. Човек, разбира се, би могъл да чуе различни съвети, но трябва да подхожда с известен скептицизъм и с резерви, и добре да си помисли, преди да реши кой съвет да последва. След известно време човек се научава на кого да вярва и на кого — не. Трябва много да се чете, включително и такива финансови списания като моето. Никога не трябва да предоставяш на друг правото да взима решения вместо теб. Особено на някакви брокери — това е най-бързият начин, по който можеш да изгубиш вече спечеленото. Или пък на кредитните отдели в банките.

— Значи не одобряваш кредитните отдели?

— Но, Алекс, ти отлично знаеш, че състоянието на тези отдели както във вашата банка, така и в останалите, е ужасно. Някои по-крупни вложители наистина се ползват със специално внимание. Но средните и по-дребните или попадат в общия кюп, или пък с тях се занимават ниско платени и некомпетентни служители, които не могат да различат спекулативния пазар от борсовия спекулант.

Алекс направи гримаса, но не каза нищо. Той знаеше много добре, че Луис е прав — с някои много малки и забележителни изключения.

Двамата мъже мълчаха и отпиваха от чашите с коняк в изпълнената с дим от пури стая. Алекс разгръщаше страниците на последния брой на списанието и разглеждаше материалите, които по-късно щеше внимателно да изучи. Както обикновено, в него имаше и съвсем конкретна финансова информация.

„Статистиката сочи, че отново сме трети на борсовия пазар. За това говорят данните от последните 200 дни според усреднените стойности на индекса Дау Джоунс. Очаква се и по-нататъшно понижение на индекса.

Или казано по-просто:

Валути, в които се препоръчва да държите авоарите си:

Швейцарски франкове — 40%

Датски гулдени — 25%

Германски марки — 20%

Канадски долари — 10%

Австрийски шилинги — 5%

Американски долари — 0%“

Луис съветваше читателите да продължават да държат около 40% от авоарите си в златни кюлчета, златни монети или акции от златни мини.

Цялата колона съдържаше съвети за акциите на световните концерни. Алекс проследи с поглед графите „купуване“, „задържане“ и „продажби“. В графа „продажби“ очите му моментално се спряха на следното: „Съпранешънъл — продавайте веднага на пазара!“

— Луис, искам да те питам за Съпранешънъл — защо трябва да се продават акциите й? И то „веднага“? Тази компания от години е в графата ти с препоръка „Задръжте за дълго време“.

Домакинът се замисли, преди да отговори.

— Знаеш ли, имам известни подозрения за Сънеко. Вече няколко пъти получавам неблагоприятна информация за нея, и то от съвсем различни източници. Чуват се слухове за огромни загуби. Някои от филиалите на компанията имат доста сериозни финансови затруднения. Разполагам с непотвърдена информация от Вашингтон, че Големия Джордж Куортърмейн се опитва да откопчи от правителството субсидия, подобна на тази, която бе дадена на Локхийд. Като се има предвид всичко това, може да се твърди, че предстоят трудни дни. Е, може и да не е така. Но като предпазна мярка, аз бих искал моите хора да си спестят евентуални неприятности.

— Но всичко, което ми изброи, бяха слухове и непотвърдени данни. Такива неща се чуват за всички компании. Може би има нещо по-съществено.

— Не, няма. Моята препоръка да се продават акциите се основава преди всичко на собствения ми инстинкт. Понякога се ръководя именно от него. И в този случай е така. — Луис угаси пурата в пепелника и остави празната чаша. — Не е ли време вече да се върнем при дамите?

— Да — съгласи се Алекс и го последва. Но мислите му все още бяха насочени към Съпранешънъл.