Уилям Дийл
Хулигани (33)

29. ДИСЪУЕЙ

Прибрах се в хотела и си легнах.

През нощта телефонът звъня няколко пъти, колко пъти, не разбрах. Накрая го поставих на пода, захлупих го с една възглавница, и потънах в мрака. В следващия миг някой се мъчеше да изкърти вратата. Запалих лампата, навлякох с мъка панталоните си, и на прага на вратата открих Панчо Калахън.

— Промяна в плановете — беше всичко, което произнесе.

— А?

— Опитах се да звъня — каза той.

— Благодаря ти — избъбрах аз, докато се довлека до леглото.

— Отиваме на хиподрума — заяви той пестеливо.

— Какво, сега?

— Аха.

— Колко е часът?

— Пет.

— Сутринта!?

— Аха.

— Вторник сутринта?

— Вторник сутринта.

Загледах го с празен поглед. Изглеждаше като току-що изскочил от страниците на модно списание. Сиви памучни панталони, жокейска риза под син памучен блейзър, бледосиня риза, виненочервена вратовръзка с деликатни сиви коне препускащи безцелно по дължината й и шапка на карета, нахлупена наперено над едното му око.

Напомняше точно толкова ченге, колкото и Джон Дилинджър на Уелския принц.

— За нищо на света — простенах аз.

— Денят ще бъде чудесен.

Бях прекалено уморен, за да споря.

— Зашеметяващо.

Точно в пет и петнайсет вече бяхме в една червена спортна кола с индикатори повече от тези в кабината на Ф104 и препускахме във влажната и мрачна сутрин. Прекосихме високия висящ мост, който свързваше острова с континента, и попаднахме в такава гъста мъгла, че не можехме да видим края на платното. Калахън представляваше висок и мускулест мъжага, с високи скули и челюст, която сигурно беше дялана с прав ъгъл. За него обаче денят все едно че беше леко заоблачен, и караше така, сякаш се намираше на междущатска магистрала. Почвах да си мисля, че цялата банда хулигани беше обзета от суисидален комплекс.

— Мъгляво — беше единствената дума, която успях да изтръгна от него през двайсет и петте минути препускане. Дори не спомена за събитията от предната нощ.

Намали едва когато стигнахме до разклона за Палмето Гардънс, отдаде присмехулно салют на пазача, който трябваше да се взре два пъти, за да го види през мъглата, и паркира близо до конюшните.

— Дръж, сложи си това върху сакото — каза той, връчвайки ми една зелена значка, удостоверяваща, че съм служител от хиподрума. Направих, както ми каза, и го последвах до преградата, която така внезапно изскочи от мъглата, че се блъснах в нея. До този момент единственото, което можех да кажа за хиподрума, беше, че се намира в Джорджия на двадесетина минути път от града, при условие, разбира се, че шофьорът ви беше някой като Марио Андрети.

— Почакай тук — поръча ми Калахън и изчезна за пет минути.

В мъглата е се виждаше нищо, но се чуваха много ясно конско пръхтене, кашляне на мъже, смях и чаткането на копита в земята. Калахън донесе кафе в пластмасови чашки и топли, пресно изпечени понички. Малко остана да го разцелувам.

— Какво, по дяволите, правим тук? — запитах аз с пълна уста.

— Разгряваме тригодишните коне — отвърна той.

— Това ли било? Значи това правим тук посред нощ? Слушаме ги да разгряват тригодишните коне?

— Засега.

— Толкова ли е специална тая работа? Колко често вършат това с тях?

— Всяка сутрин.

— Ти ме бъзикаш.

Той ме изгледа през мъглата и поклати глава.

— Значи не ме бъзикаш. Чудесно. Значи ме измъкна от леглото, за да… а… да стоим тук и… да слушаме… просто да слушаме, ей така… едно хергеле жребци да разгрява сутринта.

Калахън се извърна към мен и за пръв път откакто се бе пръкнал на прага ми, се усмихна.

— Отпусни се на течението, авер. Ти вече си тук, дай воля на душата си. Нека сърцето ти се изпълни с поезия.

— Ти какво, да не си някакъв гуру, Калахън?

— В конския смисъл на думата. А и другата причина е, че Дъч иска да научиш нещо за конните състезания.

— Аз не мога дори да го зърна тоя дяволски хиподрум. И не ме наричай авер. Не съм куче, казвам се Килмър.

— Няма проблеми.

Той тръгна покрай преградата и аз го последвах. В мъглата започнаха да се открояват неясни силуети. Съпровождащите ездачи извеждаха конете през прохода в оградата към пистата.

— Това е сутрешната разходка — обясни Калахън. Животните се разкършват. — Той посочи към един великолепен канелен скопен кон, който се дърпаше и подскачаше в края на въжето си. — Дръж под око онова конче там — напъти ме той.

— Защо?

— Това е чудесен кон.

— О.

— Ако нямаш нищо напротив, мога ли да ти задам един въпрос?

— Давай — казах аз.

— Имаш ли някаква представа за конните надбягвания?

В живота си имах само две посещения на хиподрум, и двата пъти в Калифорния със Сиско Мацола, който беше безумно влюбен в три неща: семейството си, витамините и залаганията на коне, като не бях много сигурен дали това беше действителното им подреждане. И двата пъти загубих по двеста долара, които не можех да си позволя да губя, като направих най-глупашките залагания. След втория случай Сиско повече не ме покани.

— Мога да различа главата от опашката и горе-долу това е всичко.

— И това не е малко — изрече Калахън, макар че не успя да скрие изненадата си. — А сега си отвори хубавичко ушите. Ще те открехна на тема коне.

Преди да изтече денят вече знаех доста за Панчо Калахън и далеч повече за конните надбягвания, защото устата му не спираше; беше все едно да слушаш поет да описва достойнствата на прелестна жена.

— Първо ще ти разкажа за чистокръвните породи — започна той. — Те не са като другите. Чистокръвните коне са красиви, силни, буйни, темпераментни. Те са независими и горди. Също са и страшно надути, защото съзнават цената си. Всеки жокей, който си разбра от работата, си извежда коня и му говори, обучава го докато го развежда по пистата. Треньорът може да каже на жокея как иска от него да води надбягването, може да отведе коня до бакстреча^[1] или да го пусне до стълба на петте осмини миля или до завоя до сградата на клуба, но веднъж след като вратата се отвори, оттам нататък вече остават само жокеят и конят, и това е.

Слънцето бавно започваше да се издига сред мъглата над близките водни дъбове; чувахме конете, но не ги виждахме, докато изведнъж не ни връхлетяха. Тригодишният скопец беше бурен и игрив, и съпровождащият го ездач си имаше големи главоболия с него. Пръхтеше и замяташе високо глава, като се опитваше да го захапе за ръката, докато галопираха в мъглата, обагрена в призрачния пурпур на първите слънчеви лъчи.

Беше повече от прекрасно. Калахън беше прав, около нас бликаше поезия.

Ролята на този тригодишен кон щеше да се окаже далеч по-съдбоносна, отколкото можехме да предполагаме аз или Калахън. Животното носеше името Дисъуей. И специално тази сутрин умираше да препуска.

— Целият направо пращи от страст да хвърчи — отбеляза Калахън. — Всеки чистокръвен кон ври и кипи. Нали си го бива?

Съгласих се, че го бива.

— Конете от чистите породи са тренирани да тръгват с рязък старт още от вратата и да бягат бързо и с равномерно темпо по цялата дистанция, а накрая правят много силен финален щурм, също като плувец, който взема стоте метра под две минути и двайсет секунди — каза Калахън. — Животното иска направо да литне, така че се налага да го поукротяват малко. В противен случай направо ще пощръклее когато усети жокея на гърба си.

Сега вече не тичаха толкова упорито, а подтичваха в тръс сред кълбестата се мъгла, и се разкършваха след нощния отдих. След като го върнаха, той направи още един вял опит да ухапе ездача си, после подскочи настрани и хвърли два къча, след което вече се успокои. След това треньорът му го поведе към стойката за връзване да го оседлаят.

Дисъуей беше прекрасно животно с много мощни предни крака и лъскава гръд, корава като стомана. Мускулите играеха и преливаха под копринената кожа. Калахън се приближи и масажира първо единия, после другия преден крак, след което се върна до преградата.

Нямаше нужда от коментар.

Собственикът беше един къс и набит мъж с поло и хронометър в дебелата си шепа; около шията си беше увесил бинокъл. Казваше се Тибидо. Стоеше с гръб към жокея и хапеше долната си устна. Гласът му беше груб и звучеше така, сякаш извираше дълбоко от гърлото му.

— Окей — изрече той, без да се обръща или погледне към ездача, — хайде да видим на какво е способен. Тръгваш с него от стълба на трите четвъртини.

Ездачът за миг се удиви, но после каза:

— От стълба на трите четвъртини, да, сър.

Хвърлиха седлото върху гърба на коня, като през цялото време му говореха и го успокояваха, и го подготвяха за старта.

— В този момент си струва да ги наблюдаваш всичките тия юнаци — обади се Калахън. — Тия, дето определят хандикапа при състезание, собствениците, треньорите, зяпачите; всички чакат да видят в каква форма е конят днес.

Ездачът поведе животното към пистата, строи го до старта, после се изправи на стремената и се приведе над шията му, смушка го в хълбоците, конят препусна и двамата се стопиха в мъглата. Половин дузина хронометри изщракаха около нас.

Чух го да се приближава далеч преди да профучи покрай нас, пухтящ като локомотив, с громолящи копита. Хронометрите отново изщракаха. Калахън погледна ръчния си хронограф.

И този път нямаше нужда от коментар.

— Хайде да закусим — каза той. — Жокеите вече почват да се пъчат.

Проследих коня с поглед докато го отвеждаха. Ноздрите му бяха широко отворени, ушите щръкнали леко напред, а очите му излъчваха безумен блясък. Започвах да разбирам защо Панчо си имаше едно наум за чистокръвните породи.

— Е, какво мислиш? — запитах го докато крачехме покрай редицата от навеси.

— За какво?

— За цялата тая работа, след което опипа предните му крака, за хронометрите, за кухнята им?

— Бива си го — отвърна Калахън. — Силен е, от добро потекло, краката му са добри, но е куку. Справя се добре само на първата обиколка. Ако залагам, бих заложил на него само за заблуда. Никога няма да стане шампион.

— И ти научи всичко това само като опипа предните му крака?

— Научих всичко това от състезателния му картон.

Върволицата от навеси още не беше свършила, когато се запътихме по един кален път към кафето на жокеите, и в този момент зърнах един тъмносин мерцедес паркиран близо до конюшните. Вътре нямаше никой. Огледах се наоколо, без да го афиширам, но мъглата все още беше доста гъста, за да видя по-далеч от двайсетина фута.

— Старият Дракула и той е тук — отбеляза Калахън.

— Дракула?

— Рейнс. Комисионерът.

— Не ти ли допада? — Изненадаха се от себе си колко ми се искаше Панчо да каже „не“.

— Пипа много здраво. Щях да го харесвам доста повече, ако във вените му течеше кръв. Студенокръвно животно. Ей там онази жена е съпругата му.

Това ме свари съвсем неподготвен. Мигновено се завъртях и зърнах силуета на Доу в мъглата, допряла лице до муцуната на един кон в конюшните. И в този момент мъглата се сгъсти и я скри от погледа ми.

— Хайде да ходим в кафето — обади се Калахън. — Ще вземем нещо за хапване и ще послушаме жокеите и треньорите.

Почти не го познавах, но той се държеше като човек, който си има нещо на ума.

Мъглата вече бе започнала да се вдига и контурите на кафето изпъкваха в сумрака, продълговато и ниско здание облицовано с дъски. Закусвалнята представляваше една много приятна и ярко осветена зала, дъхаща на прясно кафе и закуски. Половината места вече бяха запълнени от персонала на хиподрума: жокеи, треньори, собственици на коне, мерители на хандикапа, придружаващи ездачи, стюарди. Единствената тема на всички разговори бяха конете. Ако някой споменеше името на Талиани, щяха да го попитат в кое надбягване е взел участие и кой е бил жокеят му.

Останах близо до Калахън, поръчах закуска, от която би преял и пристанищен хамалин, и се заслушах. Калахън се чувстваше сред тия хора като риба във водата. Разговаряше едновременно с мен и още цяла дузина посетители.

— Оня дребният момък с ястребовия нос и празните очи, това е Джони Гейвилан. Многообещаващ жокей беше, ама преди две години се изтърси много лошо в Делрей. Стана треньор.

Или пък:

— Оная буца с палтото и шапката е Уили Часовника, хандикапърът на хиподрума. Работи тук и задава началните условия за всяка гонка. Знае за конете повече от създателя им и е по-честен даже и от него…

Или:

— Онзи юнак с червения пуловер, дето няма и косъм по каската, това е Чарли Ентуисъл. Страхотен коневъд е. Започна като треньор, после спечели на покер един кон на име Джастабаут. Отначало всички го взеха за най-големия майтап, защото стария Джастабаут беше най-грозното животно, някога създавано от Бог. Нямаше и един зъб останал в устата си. Въртеше се около заградената ливада и скубеше трева с беззъбата си уста, а отпред изглеждаше кривокрак. Хората идваха до него, плезеха му се, замеряха го, присмиваха му се. Бяха го кръстили Беззъбия Ужас, и изглеждаше така, сякаш и най-големият дебелак ще го надбяга на пистата.

— Всички взеха на подбив Чарли Ентуисъл. Оказа се обаче, че единственото нещо, за което Джастабаут наистина си го биваше, е бягането. Братко, това същество не бягаше, а хвърчеше. Вече се беше прибрал в бокса, а останалите животинки още не бяха пресекли финала. Би всички рекорди, накара повечето жокеи да се преквалифицират в неделни учители, и напълни джобовете на стария Чарли Ентуисъл.

Калахън ме изгледа и се усмихна.

— Това са конните надбягвания.

Вече привършвахме закуската и си допивахме кафето.

— А сега да се залавяме на работа — каза той и се преместихме в другия край на залата с чашите си в ръка.