Уилям Дийл
Хулигани (16)

12. РЕТРОСПЕКЦИЯ: ВИЕТНАМСКИ ДНЕВНИК. ПРИСТИГАНЕ

Първите десет дни: Изпратиха ме като попълнение. Изкарах в частта за попълнения в залива на Кам Ран близо десет дни преди да ме изстрелят в щаба на Трети корпус, и оттам във Фу Бин, където намерих частта си. Само преди пет седмици съм изкарал школата за специализирани пехотни части, абсолютно бос съм и ми треперят мартинките от страх.

Да си призная, когато летях към Кам Ран, погледнах надолу и ми си видя страшно красиво, искам да кажа стори ми се много красиво място, само дето тази зелена джунгла е плъпнала навсякъде и навред зяпат оголени от минохвъргачки петна. Все едно раят се е превърнал в ад.

Докато чакам в Кам Ран да ме придадат към някоя бойна част, сближавам се с оня картофен фермер от Небраска, дето му викат Картофа, щото нали там копаят картофи и други такива. Това не му харесва особено, но си трае. Добре че бяхме двамата, защото, нали знаете, всички новодошли гледат да си намерят дружки, така че през цялото време си плямпахме колко хубаво било в Цивилизацията, имам предвид в Щатите. Само дето на тоя Картоф не ще да му минава шубето. Целият трепери и се тресе. После го изстреляха на бойната линия, и след това се запознавам с оня момък от Уискънсин, дето му остават само още два месеца служба, измъкнал се от предната линия за два дни, за да види ранения си брат в болницата. Срещнахме в оня жалък прихлупен навес дето му викат бар. Първо се мъчех да заговоря малко един сержант, но той само ме изгледа с ония мъртвешки очи, наистина ви казвам, същински парчета въглен, никакво чувство, съвсем празни. Същинско страшилище. Та казвам му аз „здравей“, а той само ме изгледа, стана и си излезе, и в тоя момент оня момък от Уискънсин, дето седеше срещу мен, издухва пушека от дробовете си и казва:

— Той е СРБЧ, те не са много общителни.

А аз го питам:

— Какво е това СРБЧ?

А той ми вика:

— Господи, от колко време си тука?

— По-малко от седмица — отвръщам аз, а той казва:

— По-дяволите, какво те чака — и само клати глава, но не казва нищо повече за СРБЧ; едва по-късно научавам какво означава това.

И така, той се измъкнал от предната линия да види брат си, само че се оказва, че е тук от три дни, но още не го бил посетил в болницата, и когато ги питам защо, той казва:

— Не ми стискаше.

Накрая след две бири успявам да го увещая и да го съпроводя до болницата и оставам да чакам отвън, а през цялото време някакво момче пищи, та се къса. Целият настръхвам. Искам да хукна нанейде, само и само да не слушам повече, но няма да е хубаво, така че си кротувам, но след малко притискам с длани ушите си. И в тоя момент момчето от Уискънсин излиза разреван целият, направо в истерия, и ние се дърпаме малко встрани и сядаме до болницата, а момчето направо реве, та се къса. Но аз не го питам за нищо, защото вече се уча да не задавам въпроси.

Някъде пет минути след като сме седнали да изпушим по една цигара, един санитарен хеликоптер приближава и зависва на няколко сантиметра над земята, люкът се отваря и оттам изтърсват десетина човешки тела в найлонови чували, след което отново отлита. Не съм виждал мъртвец до този момент. Нещо ми прилошава, а момчето от Уискънсин само си седи така и зяпа найлоновите чували, докато накрая му казвам:

— Да се махаме оттук — след което се отправяме пак към оная съборетина, дето й викат бар, и правим по още две бири.

Момчето вече се надрънква здраво и накрая се разприказва. Ама толкова бързо, че думите не сварват да излизат от устата му.

— Господи, Боби ми казва Божичко, как ще съобщя на Арлийн /така се казва гаджето му, Арлийн/, как ще й кажа, че съм останал без топки, а аз само си седя край него и си блъскам лавата, Господи, Боби, та ти си останал без всякакви крака! По дяволите, няма за какво да се тревожи, Арлийн се омъжи за някакъв тъпанар от големите клечки във фабриката за хартия по Коледа и никога не му писа или го потърси. Да не мислиш, че ще му го кажа? На тоя свят такива като Арлийн с лопата да ги ринеш, а той си има само две топки и два крака, а сега си няма ни едното, ни другото.

А аз си стоя така и го слушам, щото какво да му кажеш на това, не е ли така? А през това време стомахът ми се гърчи и се чудя кога ли ще избълвам. И тогава той се обажда:

— Какво ли е сега там, в цивилизацията? Дали наистина презират войниците?

А аз му казвам, че там никой не презира войниците, макар че веднъж видях една демонстрация както си бях в униформа, и една цяла тълпа ме наруга, сякаш съм отишъл по собствено желание във Виетнам.

Накрая успявам да отведа момчето от Уискънсин обратно в частта му накиснат до козирката и накрая той ми казва:

— Страх ме е да се върна у дома, тук пък умирам от шубе, а не ми стиска да се връщам у дома, по дяволите, те ще ме намразят до смърт заради Боби.

Повече не го видях, но сега вече знам какво искаше да ми каже, че ще го намразят за това, което се е случило на брат му. Човек направо може да развие параноя след време. И след време почваш да си мислиш, че всички в цивилизацията те мразят до смърт заради цялата история.

Или като онзи невъзможен образ от Мисисипи, с когото се запознах в Червения кръст. Той беше още по-лош случай. Пълно куку, нали разбирате, мъчи се да прави по сто работи наведнъж, сякаш не смогва да смъкне от гърба си бремето, и непрекъснато повтаря едно също, за деца и убийствата им.

— Какви деца? — питам го аз.

— Слушай — казва той и шепне, — никога не стреляй по воден бизон, чуваш ли? Убивай колкото си искаш жени и деца, но застреляш ли воден бизон, момчето ми, ще те пъхнат в дранголника да ти изгният кокалите там. — И се смее като побъркан. Смее се. После казва — Тука нищо няма смисъл. Понякога даже се чудя и се питам, ние добрите ли сме или лошите? Но само да запиташ някой офицер и ще те напъхат в психото. Вече не се моля. Много съм объркан, за да говоря на Господ. Прекалено много ми се е насъбрало да му казвам.

И така си бъбре повече от час, като клати глава през цялото време. И все шепне.

И когато най-сетне вече ме прикрепиха към водач, който щеше да ни отведе по бойните части, направо се почувствах щастлив. Това място беше по-лошо и от лудница. Тук в Кам Ран сигурно е така, защото тук ги разпределят всички новодошли и оттук си заминават оцелелите. Всички са малко или много побъркани. През цялото време все ти се иска да задаваш въпроси, но след време разбираш, че никой не може да ти отговори, така че какво да се тревожиш.

И така, ето ме и мене в това побъркано малко градче близо до реката, ако въобще може да се нарече градче, няма и пет минути откак съм пристигнал, и лейтенантът, който наглед няма и шестнайсет години, толкова е червенокос и луничав, казва се Кармоди, сяда и обръща две бири, след което казва:

— А сега ме слушай добре. Аз съм тук от осем месеца. Научил съм се какво да правя, така че когато ти кажа да правиш нещо, просто го прави както ти кажа, никога недей да спориш с мен, не ми казвай, че в цивилизацията не се правело така, просто само го прави и аз ще те върна здрав и читав у дома. Не ме ли слушаш, давам ти максимум две седмици, и после си мъртъв или ще си загубил нещо, дето после и да го намериш, няма да ти е от полза.

Мълча като риба и само слушам. Опитвам се да се овладея, но целият треперя.

— Имам няколко правила — казва той. — Още отначало, каквото и да стане, само ме следвай. Ако жълтите почнат да стрелят, само ме следвай. Не говори, не викай на никого. Падна ли, падаш и ти. Намираш си камък или някой мръсна локва или някое оризище и се заравяш в него. Изчезваш от хоризонта му. Ударят ли те, не викай и не мърдай. Направиш ли го, мъртъв си на секундата. Лягаш и замираш, после все някой ще те прибере. А това е последното ми правило — не изоставяме никого. Мъртви или живи, подразделението се изнася комплект.

Толкова бях уплашен, че чак стомахът ме заболя.

— Тия от Виетконг си ги бива, и то много — казва той. — Не слушай никого, дето ти дрънка, че били кръгли нули. Забрави всички дивотии, с които са те тъпкали по време на обучението. Тук са се окопали в тунели, дълги цели мили. Под земята имат цели щабове, а не някакви нещастни дупки, дето можеш с една граната да ги засипеш, те просто излизат на петдесет ярда зад гърба ти и задникът ти да му мисли. Тия мръсници са способни да се вмъкнат в селото и да се стопят като призраци. Ние, разбира се, не се правим на герои, викаме помощ от въздуха, и оставяме момчетата от хеликоптерите да го изгорят до основи. И тогава се придвижваме напред. Такава ни е работата, разучаваш и унищожаваш. Щото не го ли направиш, теб ще те проучат и ще те унищожат.

Спомням си каква мисъл ми се въртеше тогава из главата, няма вече майтап, почва се. Господи, само след пет минути вече ще се стреляме наистина.

— Да има някакви въпроси? — пита ме той.

Клатя глава.

— Добре дошъл на война — казва той.