Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Dead Zone, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стоянка Ангелова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Мистично фентъзи
- Политически трилър
- Психологически хорър
- Свръхестествено
- Социална фантастика
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 213 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Мъртвата зона
Народна култура, София, 1986
Американска. Първо издание
Превод Стоянка Ангелова
Послеслов Вера Ганчева
Рецензент Вера Ганчева
Редактор Мария Донева
Художник Гриша Господинов
Художник-редактор Стефан Десподов
Технически редактор Олга Стоянова
Коректори Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Литературна група — ХЛ. 04/95366/25631/5637—321—86
Дадена за набор август 1986 г. Подписана за печат октомври 1986 г. Излязла от печат ноември 1986 г. Формат 70×100/16 Печатни коли 24. Издателски коли 31,10. УИК 32,58 Цена 3,66 лв.
ДИ „Народна култура“, София
ДП „Димитър Найденов“, В. Търново
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: енциклопедичен стил. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Мъртвата зона | |
| Dead zone | |
_front_cover,_first_edition.jpg) | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Първо издание | 1979 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | трилър, драма, свръхестествен |
| Вид | роман |
| Предходна | Сблъсък |
| Следваща | Подпалвачката/Живата факла |
| Мъртвата зона в Общомедия | |
„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.
Сюжет
По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.
На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.
Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.
Адаптации по романа
През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кронънбърг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.
По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.
Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.
Издания на български
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
- Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.
ГЛАВА XXV
1
Тайните тефтери на Джони се увеличиха от четири на пет, а до есента на 1978 г. — и на седем. По това време, между последвалите набързо едно след друго две папски погребения, името на Грег Стилсън прогърмя сред новините от общонационално значение.
Той бе преизбран в Камарата на представителите със съкрушително надмощие над съперниците си и в обстановката на все по-неприкрит консерватизъм, завладяващ живота в страната, бе основал своя партия — „Ю-ЕС-Йес!“. Колкото и да бе странно, намериха се конгресмени, които плюха на първоначалната си политическа принадлежност и, според един от любимите изрази на Грег, „си смениха боята“. Повечето от тях споделяха много сходни възгледи, които Джони определяше като привидно либерални по вътрешно-политическите въпроси и умерени до крайно консервативни — по външнополитическите. Нито един от тях не бе подкрепил Картър в гласуванията по договорите за Панамския канал. А под либералното лустро на вътрешнополитическите им позиции се криеше също един чистопробен консерватизъм. Партията „Ю-ЕС-Йес!“ настояваше да се натикат в миша дупка акулите на бизнеса с наркотици, градовете да преминат на самоиздръжка, пък да се оправят както знаят („Няма защо фермерът, който превива гръб от тъмно до тъмно, да плаща данъци на общината в Ню Йорк, за да лекува наркомани“ — прокламираше Грег.). Неговата партия се обявяваше против изплащането на помощи за проститутки, сутеньори, безделници и осъждани, тя бе за коренна реформа на данъчната система за сметка на драстично съкращаване на социалните фондове. Това бе все старата песен, но партията на Грег я бе запяла на нов, приятен за ухото глас.
Преди частичните избори към новата партия бяха преминали седем конгресмени и двама сенатори. Шестима от конгресмените, както и двамата сенатори, бяха преизбрани за нов срок. Осмина в тази девятка бяха бивши републиканци, чиято поддръжка сред избирателите се бе стопила като топка сняг през август. Техният ход със смяната на партийния кораб и последвалото им преизбиране бяха остроумно описани от един шегаджия като по-блестящ фокус дори от съживяването на Лазар по Христовата команда[1].
Вече се чуваха мнения, че Грег Стилсън положително ще израсне като сила от голям мащаб, при това в недалечно бъдеще. От заканите му да изстреля всички земни боклуци на Юпитер и да ги разпилее по пръстените на Сатурн не бе излязло нищо, но пък бе успял да види сметката поне на двамина от корумпираната паплач и да ги изхвърли от топлите им местенца: единият бе конгресмен, който си бе оплел кошничката, като тихомълком участвувал в комбинация на двойно счетоводство при някакъв строеж на паркинг, а другият, наред със задълженията си като помощник на президента, имал обичай да посещава барове, където мъжете носят перуки, обици и си червят устните. Стилсън бе демонстрирал със законопроекта си за таван върху цените на течните горива своята прозорливост и политическа решителност, а с вещата ръка, с която го бе прокарал от предварителната комисия чак до последното гласуване — здравата си селска пресметливост. Изборите в 1980 г. щяха да бъдат прекалено рано за Грег, а в 1984 г. би могъл и да не устои на изкушението да се кандидатира, но ако успее да устиска до 1988 г., ако продължи да разширява базата си и ако не задухат съвършено нови ветрове, които да пометат от политическата сцена неговата новоизлюпена партия — е, тогава нищо не е изключено! Републиканците бяха сразени и цялата им машина се бе разпаднала на милиони парченца. Ето защо ако допуснем, че Мондейл или Джери Браун, или дори Хауард Бейкър наследят Картър в Белия дом, то кой ще дойде след тях? Дори в 1992 г. няма да бъде късно за Грег. Той бе сравнително млад. Да, като че ли 1992 г. ще е най-подходяща за него…
В тефтерите на Джони имаше и няколко карикатури. На всичките лицето на Стилсън сияеше в неговата заразителна, леко счупена на една страна усмивка и на всичките той носеше прословутата си защитна каска на строителен работник. Сред тях бе една, дело на Олифант, на която Грег бе изобразен как търкаля петролен варел. На тила му бе килната вездесъщата каска, а на варела имаше надпис „таван на цените“. Варелът набираше скорост по пътеката посред заседателната зала на Конгреса. Отпред стоеше Картър и се чешеше озадачено по главата. Той изобщо не гледаше към Грег и човек оставаше с впечатление, че всеки миг ще бъде премазан от връхлитащия варел. Под карикатурата имаше надпис: ЧУПКА, ДЖИМИ!
Тази каска! Тази каска тревожеше Джони повече от всичко друго. Републиканците си имаха за емблема слон, демократите — магаре, а Грег Стилсън — каска. Понякога в сънищата си Джони виждаше Стилсън с мотоциклетистка каска, а друг път — с хитлеристка.
2
В отделен тефтер Джони бе подлепил изрезките от вестникарски материали за пожара в „У Кати“, които му бе пратил Хърб. Той ги препрочиташе отново и отново, макар и по съвсем друга причина от онази, която Сам, Роджър или дори баща му биха могли да си представят. „Ясновидец предрича пожар“, „«И моята дъщеря щеше да загине», заявява разплаканата, благодарна майка“ (въпросната разплакана, благодарна майка бе майката на Пати Строн). „Феноменалният ясновидец, разбулил мистерията около убийствата в Касъл Рок, предсказва страшен пожар“. „Броят на жертвите в крайпътния ресторант достига деветдесет“. „Джони Смит е напуснал Нова Англия, както заяви бащата, без да обяснява мотивите на сина си“. Снимки — негови и на баща му, снимки от онази отдавнашна катастрофа на шосе № 6 край Клийвс Милс, от дните, когато Сара Бракнел бе неговото момиче. Сега Сара бе майка на две деца и, както му пишеше Хърб в последното си писмо, косата й взела да се прошарва. Никак не можеше да свикне с мисълта, че самият той бе вече на тридесет и една. Ала фактът си е факт.
Полетата около тези изрезки бяха изписани с бележки, плод на мъчителните му усилия веднъж завинаги да сложи в ред мислите си и да застане на твърди позиции. Никой на този свят не разбираше истинското значение на пожара, връзката му с далеч по-важния въпрос: какво да се прави с Грег Стилсън?
Джони бе написал: „Трябва да направя нещо да възпра Стилсън. Длъжен съм. Бях прав за «У Кати», така ще бъде и сега. За мен това е вън от всякакво съмнение. Той ще стане президент и ще започне война — или ще предизвика избухването й поради непригодността си за този висок пост, което по същество е все същото.
Въпросът е: Колко драстични да са действията, които трябва да се предприемат?
Ето, случаят с пожара в ресторанта бе много показателен. Сякаш ми го пратиха отгоре като божествен знак — господи, започвам да говоря досущ като мама, но какво да се прави! Е, нали аз знаех, че ще избухне пожар и ще загинат хора. Това достатъчно ли бе да ги спасят? Отговор: не бе достатъчно да се спасят всички, защото хората са в състояние истински да повярват само впоследствие. Онези, които дойдоха да прекарат вечерта у Чатсуъртови вместо в «У Кати», се спасиха, но не бива да се забравя, че Р. Ч. организира празненството не защото бе повярвал в моето предсказание. Той си го бе казал направо. Бе устроил празненството само защото смяташе, че ще ми подействува успокоително. Беше се опитал… да ме разсее. Повярва едва впоследствие. И майката на Пати Строн повярва впоследствие. След-след-след… Когато стана твърде късно да се помогне на загиналите и пострадалите.
Така че, въпрос №2: Можех ли да предотвратя трагедията?
Да. Можех да се врежа с колата си право през входната врата на салона. Или сам да подпаля заведението онзи следобед.
Въпрос №3: Какви щяха да бъдат последствията за мен, ако бях постъпил по този начин?
Навярно затвор. Ако бях избрал варианта с колата и след това върху ресторанта бе паднал гръм, можех да претендирам после в съда, че… не, нищо нямаше да излезе — щяха да ми се изсмеят. От житейски опит хората може да са склонни да допускат съществуването в известна степен на парапсихически феномени, но съвсем сигурно законът се придържа към друго мнение. Сега вече мисля, че ако мога да се върна назад, бих постъпил по един от тези начини, пък после да става с мен каквото ще. Възможно ли е тогава да не съм вярвал напълно в собственото си предсказание?
Историята със Стилсън по всичко ужасно прилича на случая с пожара, само дето този път разполагам, слава богу, с достатъчно време за подготовка.
Така че да се върнем там, откъдето тръгнахме: аз не желая Грег Стилсън да стане президент. Как мога да го спра?
1. Връщам се в Ню Хампшир и по неговия израз «си сменям боята». Опитвам се да сложа прът в колелата на «Ю-ЕС-Йес!». Саботирам Стилсън с всички сили и средства. Има си той достатъчно кирливи ризи. Може би ще успея да извадя някоя и друга на показ.
2. Наемам някой друг да вади на показ кирливите му ризи. Останаха предостатъчно от парите на Роджър да наема някой добър специалист по тези работи. От друга страна Ланкт ми направи впечатление, че си разбира добре от работата, а ето, не е вече между живите.
3. Ранявам го или го осакатявам — тъй както Артър Бремър осакати Уолас и забравих кой още — Лари Флинт[2].
4. Убивам го — извършвам атентат срещу него.
Да видим слабите страни: първият вариант не е достатъчно сигурен. Цялата работа може да се изчерпи с това да изям един порядъчен пердах, както стана с Хънтър Томпсън, когато събираше материал за книгата «Ангелите на ада». Нещо повече, онзи тип Елиман може да ме помни от инцидента на митинга в Тримбъл. Положително няма да пропуснат да държат под око всички, които биха могли да представляват опасност за техния човек. Не бих се учудил, ако Стилсън вече е наел някого специално да води досиетата на всевъзможни откачени и маниаци — в чиято категория определено спадам и аз.
Да преминем към втория вариант. Ами ако кирливите ризи са вече извадени? Ако Стилсън е оформил по-нататъшните си политически амбиции, както личи по всичките му действия, то той сигурно ще е замел следите си. Пък и кирливите ризи изглеждат толкова кирливи, колкото пресата сметне за необходимо, а пресата бе настроена благосклонно към Стилсън. Той й бе влезнал под кожата. Ако бях герой от роман, положително бих приел ролята на частен детектив и бих го разобличил, но тъжната истина е, че нямам ни най-малка представа как да го направя. За сметка на това пък способността ми да «чета» мислите на хората и да откривам загубени неща (както се изразява Сам), би трябвало да ме улесни значително. Ако ми се удаде да разкрия убийците на Ланкт, това би решило въпроса. Но не е ли близко до ума, че Стилсън е прехвърлил задълженията от този род изцяло на Съни Елиман? А и въпреки подозренията ми, няма никаква гаранция, че Едгар Ланкт е бил още по следите на Стилсън, когато са го убили. Току-виж съм окачил Съни Елиман на въжето, без да стигна до Стилсън.
Общо казано, вторият вариант просто не е достатъчно надежден. Залогът е толкова огромен, че не мога да си позволя дори да мисля за крайния резултат много често. Това винаги ми докарва проклетото адско главоболие.
В най-безумните си планове съм обмислял дори варианта да се опитам като героя на Джийн Хакман във филма «Френска връзка II» да го направя свой роб с наркотици или пък да го превърна в малоумен, като му сипвам скришом ЛСД в кока-колата или каквото там пие. Но всичко това са оперетни трикове за лековерни, мръсни номера в стила на Гордън Лиди[3]. Проблемите са толкова сериозни, че за тази «възможност» дори не си струва да се говори. Навярно бих могъл да го отвлека. В края на краищата този тип е всичко на всичко американски конгресмен. Не знам как се намира хероин или морфин, но мога да взема предостатъчно ЛСД направо от Лари Макнотън. Той работи в нашия отдел и винаги има всевъзможни хапчета. Ами представи си, че сме приели този вариант и нашият човек започне с удоволствие да пие омайното си биле?
Стрелям, ранявам го и го осакатявам за цял живот. Може да успея, може и не. Предполагам, че при подходящи обстоятелства — например като на митинга в Тримбъл — ще мога. Да допуснем, че го сторя. След покушението в Лоръл Джордж Уолас престана да бъде значима политическа фигура. Но от друга страна Ф. Д. Р.[4] успешно водеше предизборни кампании от инвалидната си количка, че дори печелеше популярност с нея.
Значи остава само убийството. Ва банк! Това е единствената безспорна алтернатива. Няма начин да се кандидатираш за президент от ковчега.
Ако се престраша да натисна спусъка.
И ако се престраша, какво ще стане с мен след това?
Както пее Боб Дилан: «Мила, наистина ли трябва да ме питаш за това?»“
Имаше още много други бележки, наблюдения и разсъждения, но сред тях единствено заслужаваше внимание ограденото в рамка:
„Да допуснем, че единствената алтернатива е убийството и че аз успея да натисна спусъка. Това не променя факта, че да се убива е грешно. Убийството е грях. Убийството е грях. Може пък да се намери изход от положението. Слава богу, има още години дотогава.“
3
Ала както се оказа, Джони не разполагаше с никакво време.
В началото на декември 1978 г., малко след като още един конгресмен, Лео Райън от Калифорния, бе застрелян посред пистата за излитане на някакво летище в Гвиана, дълбоко в южноамериканската джунгла, Джони Смит разбра, че времето му е почти изтекло.