Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Zone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 207 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
ira999 (2008)
Форматиране
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Мъртвата зона

Народна култура, София, 1986

Американска. Първо издание

Превод Стоянка Ангелова

Послеслов Вера Ганчева

Рецензент Вера Ганчева

Редактор Мария Донева

Художник Гриша Господинов

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Литературна група — ХЛ. 04/95366/25631/5637—321—86

Дадена за набор август 1986 г. Подписана за печат октомври 1986 г. Излязла от печат ноември 1986 г. Формат 70×100/16 Печатни коли 24. Издателски коли 31,10. УИК 32,58 Цена 3,66 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Мъртвата зона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртвата зона
Dead zone
АвторСтивън Кинг
Първо издание1979 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, драма, свръхестествен
Видроман
ПредходнаСблъсък
СледващаПодпалвачката/Живата факла
Мъртвата зона в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Мъртвата зона“ (на английски: Dead Zone) е роман на Стивън Кинг, един от знаковите в неговото творчество. Публикуван е за пръв път в САЩ през 1979 г. с подкрепата на New American Library.

Сюжет

По-голяма част от действието се развива в несъществуващия град Касъл Рок в щата Мейн. Всичко започва през далечната 1953 г. когато едва шест годишния Джон Смит решава да се попързаля на ледената пързалка. Джон претърпява сблъсък с друг кънкьор и за кратко губи съзнание. Не обръща внимание на травмата на главата си и като всички малки деца забравя бързо какво се е случило, но това не ознчава, че инцидентът не е оставил бледи отпечатъци върху мозъка му. Години по-късно когато той възмъжава и не помни случилото се на пързалката, но въпреки това съзнава, че не е съвсем обикновен млад мъж. Животът му се развива като по план - любящи родители, университет, красива приятелка и всичко това приключва през октомври 1970 г. Взима такси, за да се прибере у дома, но тежка автомобилна катастрофа го запраща в кома, от която ще се събуди 4 години и половина по-късно, когато всеки е изгубил вяра, че ще се възстанови. Сара се е омъжила за друг, родителите му почти са се примирили със загубата на единствения си син…Джон Смит като че ли вече не съществува за света.

На 17 май 1975 година Джони Смит се събужда от комата. След дълга рехабилитация той се възстановява, но вече знае, че мозъкът му е безнадеждно увреден. Тежката травма от катастрофата променя онази част от мозъка му пострадала при сблъсъка на пързалката през толкова много години и се разива дарбата да вижда миналото и бъдещето на хората само с едно докосване, било то на самия човек или на някоя вещ. Благодарение на дарбата си, Джони Смит помага на шериф Банърман да разкрие тайнствените убийства на млади жени и момичета, разтърсили Касъл Рок: убиецът се оказва Франк Дод – един от помощниците на шерифа.

Джон Смит среща Грег Стилсън – на пръв поглед нормален човек, благодетел, политик със сериозни шансове да стане президент на САЩ. Но след случайно докосване, Джон Смит разбира истинската му същност на Стилсън — той е маниак и убиец, който ще разпали ядрена война ако бъде избран за президент. Скоро Джони научава, че му остава малко живот — дарбата му има ужасяваща цена, която трябва да плати. Но той не смята да си отиде от света просто така. Твърдо е решен да спре лудия кандидат-президент преди да е влязъл в Белия дом и да разпали ужасяващата ядрена война и то на всяка цена. Джон прави единственото, което смята за редно – купува пушка и тръгва срещу Грег Стилсън, който не се спира пред нищо за да постигне целите си.

Адаптации по романа

През 1983 г. романът е адаптиран за екранизация от сценариста Джефри Боам. Филмът носи заглавието на книгата — „Мъртвата зона“. В главните роли са актьорите актьорите Кристофър Уокън в ролята на Джони Смит и Мартин Шийн като Грег Стилсън. Режисьор на лентата е Дейвид Кроненберг. Някои детайли от романа са променнеи за нуждите на продукцията.

По романът е заснет и едноменен сериал през 2002 г. Ролята на Джони Смит се изпълнява от Антъни Майкъл Хол, Сара — от актрисата Никол де Боер, Грег Стълсън се играе от Шон Патрик Фланъри. Сериалът също не се придържа към книгата. В него Сара забременява от Джони малко преди катастрофата.

Романът е вдъхновил и създаделите на Семейство Симпсън. В епизодът „Treehouse of Horror XV“, посветен на Хелоуин, една от частите е озаглавена „The Ned Zone“. В нея Нед Фландърс има мозъчен тумор и след операцията по отстраняването му той получава способността да „вижда“ смъртта на хората, която неизменно настъпва малко по-късно.

Издания на български

  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, ДИ „Народна култура“, 1986. ISBN 04/95366/25631/5637-321-86(ЕКП).
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. София, Art Balkanique Co, 1990.
  • Кинг, Стивън. Мъртвата зона. Велико Търново, „Абагар“, 1993.

ГЛАВА XX

1

В средата на август Джони остана сам в имението на Чатсуърт, ако не се броеше градинарят Нго Фат, който живееше отделно над гаража. Чатсуъртови бяха заключили голямата къща и бяха отишли за три седмици в Монреал да се повеселят и отпочинат преди началото на новата учебна година и есенната лудница в заводите.

Роджър бе дал на Джони ключовете от „Мерцедес“-а на жена си и когато потегли за поредното посещение в Паунъл, той се чувствуваше като цар. Отношенията на баща му с Шарлен Маккензи бяха навлезли в решителната фаза и Хърб повече не се стараеше да се оправдава, че няма други интереси към тази жена освен загрижеността си да не се срути къщата върху главата й. Напротив, бе толкова заплеснат в ухажването, че Джони чак се почувствува неловко. Едва издържал три дни, той се завърна в имението на Чатсуърт при своите книги и изоставена кореспонденция и се отдаде на блажено спокойствие.

Веднъж както си седеше в надуваемото кресло и потънал в литературното приложение на „Ню Йорк Таймс“, се поклащаше едва-едва посред плувния басейн с чаша лимонада в ръка, Джони видя Нго Фат, който се приближи, свали си джапанките, седна на ръба и потопи крака във водата.

— Ооох — въздъхна той. — Така е много по-добре. — Усмихна се на Джони. — Спокойствие, а?

— Пълно — съгласи се Джони. — Какво става с курсовете за получаване на поданство, Нго?

— Много добре става. Ще имаме излет в събота. Първи път. Много вълнуващо. Целият клас ще излитаме.

— Ще отидем — поправи го Джони и се усмихна, като си представи как Нго Фат и приятелите от класа му летят високо сред облаците на наркотичното опиянение.

— Моля? — Нго повдигна вежди в любезно недоумение.

— Целият ви клас ще отиде на излета.

— Да, благодаря. Отиваме да слушаме речите на политическия митинг в Тримбъл. Всички си мислим колко сме щастливи, че нашият курс за получаване на американско поданство се провежда в година на избори. Това е много поучително.

— Дума да няма. Кого отивате да слушате?

— Грег Стир… — Той спря и наново произнесе името с особено старание. — Грег Стилсън, който е независим кандидат за член на Камарата на представителите на Съединените щати.

— Да, чувал съм. Вие говорили ли сте за него в клас, Нго?

— Да, имахме обсъждане за тоз човек. Роден в хиляда деветстотин тридесет и трета година. Сменил много професии. Дошъл в Ню Хампшир в хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. Нашият преподавател ни каза, че вече живее достатъчно дълго тук, за да не го наричат катумир.

— …нар — поправи Джони.

Нго, олицетворение на вежливостта, вдигна към него поглед на пълно неразбиране.

— Думата е катунар.

— А, благодаря.

— Не намираш ли Стилсън мъничко странен?

— В Америка той може и да изглежда странен. Във Виетнам като него има много. Хора, които са…

Нго седеше замислен на края на басейна и риташе в синьо-зелената вода с малките си крачета. След дълга пауза вдигна глава и погледна към Джони.

— Не ми стига английският за онова, което искам да кажа. Има една игра, която играят хората от моята страна, тя се нарича „Смеещият се тигър“. Това е стара игра и много любима, като вашия бейзбол. Някое от децата се облича като тигър, нали. Слага си кожа и другите се опитват да го хванат, докато то бяга и танцува. Детето в кожата се смее, но освен това то хапе и ръмжи, защото такава е играта. В моята страна, преди да дойдат комунистите, много големци играеха на „Смеещият се тигър“. Струва ми се, че и Стилсън знае тази игра.

Джони погледна с тревога Нго.

Ала Нго съвсем не изглеждаше разтревожен. Той се усмихна и продължи:

— Така че ние всички отиваме там да го видим със собствените си очи. После ще имаме пикник. Аз ще приготвя две баници. Мисля, че ще бъде много хубаво.

— Звучи прекрасно.

— Ще бъде много прекрасно. — Нго се изправи. — После в клас ще обсъдим онова, което сме видели в Тримбъл. Може би ще пишем съчинението по въпроса. Много по-лесно се пише съчинението, защото можеш да си намериш точната дума в речника. Le mot juste.[1]

— Да, писането понякога е по-лесно, но така и не можах да накарам моите ученици да повярват в това.

Нго се усмихна.

— Как върви работата с Чък?

— Тръгна много добре.

— Да, сега той наистина е много щастлив. Не му трябва да се преструва. Той е добро момче. — Нго стана прав. — Джони, ти си почини. Аз ще подремна.

— Добре.

Той изгледа отдалечаващия се Нго — дребен, строен, гъвкав в сините джинси и избелялата памучна риза.

„Детето в кожата се смее, но освен това то хапе и ръмжи, защото такава е играта… Струва ми се, че и Стилсън знае тази игра.“

И отново Джони почувствува пристъпа на онази смътна тревога.

Надуваемото кресло се полюшваше леко върху водната повърхност. Слънчевите лъчи милваха тялото му. Той пак отвори литературното приложение на „Ню Йорк Таймс“, но статията, която четеше, вече не му беше интересна. Остави я и загреба с веслата. Малкият понтон се опря в ръба на басейна и Джони стъпи на твърда земя. До Тримбъл нямаше и четиридесет и пет километра. Защо пък да не седне в „Мерцедес“-а на мисис Чатсуърт и да не се разходи нататък в събота? Ще види с очите си Грег Стилсън. Ще се позабавлява на спектакъла. Може би дори… може би ще се ръкува с него.

Не. Не!

Но защо не? В края на краищата можеше да се каже, че в тази изборна година му стана нещо като хоби да се среща с кандидатите и другите политици. Защо срещата с още един от тях трябваше тъй да го тревожи?

Ала Джони действително бе разтревожен, това бе вън от всякакво съмнение. Сърцето му биеше по-силно и по-често от нормално и той дори успя да си изпусне вестника в басейна. Измъкна го с ругатни, преди да е прогизнал съвсем.

Кой знае защо, мисълта за Грег Стилсън неизменно му напомняше за Франк Дод.

Формен идиотизъм! Как би могъл да има някакво определено отношение към Грег Стилсън само от едно виждане по телевизията?

Стой настрана!

Е, може да иде, а може и да не иде. Може пък в събота да мръдне до Бостън и да види някой филм.

Но още по пътя към къщата за гости и после, докато се преобличаше, започна да го притиска някакъв необясним страх. В известен смисъл това чувство приличаше на стар приятел — от онези, които човек тайно ненавижда. Да наистина — в събота ще отиде до Бостън. Така ще е по-добре.

Макар че след това месеци наред Джони се опитваше да възстанови мислено подробностите от този ден, тъй и не можа да си спомни точно как и защо в последна сметка се озова в Тримбъл. Уж беше тръгнал в друга посока с намерение да отиде в Бостън и да позяпа бейзбол на стадиона във Фенуей Парк, после евентуално да отскочи до Кеймбридж и да се порови в книжарниците. А ако му останеха пари (Джони бе изпратил четиристотин долара от премията на баща си, който пък ги бе препратил на болницата — жест, равносилен на капка в морето), смяташе да се отбие в кинотеатър „Орсън Уелс“ и да види последния нашумял музикален филм. Наистина внушителна програма за един съботен лен, а и денят се случи такъв, че да го запомниш: още от зори този деветнадесети август бе горещ, ясен и приятен, сякаш събрал в съвършенството си най-хубавите секунди от стотици предишни летни дни в Нова Англия.

Джони влезе в кухнята на голямата къща и си приготви обяд от три великански сандвича с шунка и сирене, сложи го в една старомодна кошничка за пикник, която намери в килера, и след кратка душевна борба увенча багажа си с няколко кутии бира. В този момент се чувствуваше великолепно, направо на седмото небе. И през ум не му минаваше мисълта за Грег Стилсън или за скалъпената му гвардия от хулигани телохранители.

Той сложи кошничката с провизиите в „Мерцедес“-а и подкара на югоизток към шосе 1–95. До този момент си спомняше всичко съвсем ясно. Но оттам нататък бяха се промъкнали и други неща. Най-напред — образът на майка му на смъртното си легло, с лице, изкривено в ужасна гримаса, и ръка върху чаршафа, сгърчена като ноктите на граблива птица, с глас, който сякаш идваше през топка памук, натъпкан в устата й.

„Нали ти казвах? Нали ти казвах, че така ще стане?“

Джони пусна по-силно радиото в колата. От говорителите на стереото в „Мерцедес“-а се разнесе прекрасен рок. Той бе проспал цели четири и половина години, а добрият стар рок си бе останал в цветущо здраве, благодаря! Джони запя заедно с радиото.

„Бог те е отредил за големи дела. Не се опитвай да бягаш от него, Джони.“

Радиото не можеше да заглуши гласа на покойната му майка. Тя щеше да си каже думата.

„Не се крий в пещера, не принуждавай господа да праща голяма риба, за да те погълне.“

Но той вече знаеше какво е да те погълне голяма риба. Името й бе не Левиатан, а Кома. Бе прекарал четири и половина години в черния й търбух и това му стигаше.

Отклонението за Бостън се появи отпред на пътя и… остана зад гърба му. Бе тъй погълнат в мислите си, че изпусна момента да завие и да излезе на другото шосе. Призраците от миналото не искаха да го оставят на мира. Е, нищо — при първа възможност щеше да завие и да се върне обратно.

„Не си грънчар, а само глина в ръцете на грънчаря, Джони.“

— Стига, стига! — измърмори той. Трябваше да изхвърли тези глупости от главата си и да се свърши! Майка му беше просто една религиозна луда. Може да звучеше грубо, но си беше така: рай в съзвездието Орион, ангели, пътуващи с летящи чинии, царства господни под земята… По своему тя бе толкова луда, колкото и Грег Стилсън, ако не и повече.

За бога, само гледай този тип да не ти стане идея-фикс…

„И когато пратите Грег Стилсън в Камарата на представителите, всеки ще викне: ХОТ ДОГ — ОТЛИЧНО! НАЙ-СЕТНЕ ДА СЕ НАМЕРИ ЕДИН, ДЕТО МУ ПУКА ЗА ХОРАТА!“

Стигна до кръстовището с шосе номер 63. Отклонението на ляво бе за градовете Конкорд, Берлин, Ридърс Мил и Тримбъл. Без изобщо да мисли защо — съзнанието му бе ангажирано със съвсем други неща, — Джони зави нататък.

Роджър Чатсуърт не беше вчерашен, но и той се бе смял на Грег Стилсън, сякаш това бе тазгодишният отговор на въпроса: какво ще се получи, ако се съединят в едно Джордж Карлин и Чеви Чейс[2]?

„Той е един шут, Джони.“

А ако с това се изчерпваха греховете на Стилсън, тогава нямаше никакъв проблем, нали? Един очарователен шегаджия, чист лист хартия, на който избирателите можеха да напишат своето послание: „Вие, останалите, сте абсолютно безполезни и затова решихме за идните две години да изберем този палячо.“ Може би с това се изчерпваше личността на Стилсън — един безобиден луд, който нямаше нищо общо с типичната мания за унищожение на Франк Дод. И все пак, кой знае защо, на Джони му се струваше… че между двамата има връзка.

Отпред пътят се разклоняваше — наляво за Берлин и Ридърс Мил, надясно за Тримбъл и Конкорд. Джони зави надясно.

„Че какво толкова ще стане, ако се ръкувам с него?“

Може би нищо особено. Още един политик в колекцията му. Някои хора събират марки, други — монети, а Джони събираше ръкостискания и…

„… и ще трябва да признаеш, че през цялото това време търсиш пето асо в колодата.“

Тази мисъл го разтърси тъй силно, че той за малко не отби встрани. Зърна се в огледалцето и онова, което видя, не бе лицето, с кото се бе събудил. То бе престанало да изразява спокойната увереност, че целият свят тъне в безгрижно блаженство. Сега това бе лицето от пресконференцията, лицето на човека, който пълзеше на четири крака в заснежената градина на Касъл Рок. Беше бяло като стена, очите бяха заобиколени с кафяви кръгове като след боксов мач, а браздите на челото му се врязваха по-дълбоко от обикновено.

„Не. Това не можеше да бъде вярно!“

Ала си беше самата истина. Сега, когато си го бе признал, повече не можеше да го отрича. През първите двадесет и три години от живота си Джони се бе ръкувал с един-единствен политик — Ед Мъски, който бе дошъл в училището им в 1966 г., за да им говори в часа по държавно устройство. През последните седем месеца се бе ръкувал с повече от дузина видни личности. И не беше ли проблясвала в подсъзнанието му, щом видеше, че му подават ръка, мисълта: „Що за човек е този? Какво ли ще науча за него сега?“

Не беше ли през цялото време търсил сред тях политическия еквивалент на Франк Дод?

Да. Така беше.

Но всъщност никой от тях, с изключение на Картър, не бе му предал кой знае какво, а и в чувствата, които изпита при ръкуването с Картър, нямаше нищо тревожно. Нямаше го онова усещане, че пропада, което го бе връхлетяло по време на телевизионното предаване с Грег Стилсън. Струваше му се, че Стилсън е отишъл още една крачка напред в играта на смеещ се тигър — от човек в кожата на звяр — звяр в човешка кожа.

2

Независимо как се бе озовал в Тримбъл, важното бе, че в последна сметка Джони си изяде сандвичите в тамошния парк, вместо да седи на някое от евтините места във Фенуей и да гледа бейзбол. Бе пристигнал малко след пладне и бе видял на общинската дъска за обявления афиш за митинга, който щеше да започне в три часа.

Запъти се към мястото на събитието, като очакваше да го намери безлюдно, понеже до началото имаше много време, но завари мнозина, които вече разстилаха одеяла, изваждаха за игра пластмасови дискове и топки или пък се гласяха да обядват.

В предния край на поляната група мъже тъкмяха естрадата. Двама украсяваха с плат високия до пояс парапет. Друг се беше покачил на стълба и спускаше от ръба на кръглата козирка разноцветни ленти. Трети монтираха звукоусилвателната уредба. Както Джони бе забелязал още от телевизионния репортаж, това съвсем не беше от простите и евтини образци. Говорителите, производство на „Алтек-Лансинг“, бяха внимателно разположени, така че да се постигне максимално обемно озвучаване.

Подготвителният екип (той упорито напомняше на пътуващ рок-състав като „Игълс“ или „Гейлс“, който си подрежда сцената за концерт) действуваше уверено и делово. Цялостното впечатление бе за сработеност, стигаща до професионално съвършенство, и бе в разрез с представата за Стилсън като добродушен клоун.

По възраст събралите се, общо взето, попадаха в интервала между петнадесет и тридесет и пет години и сред тях нямаше скучаещи. Едва проходили дечица се препъваха по тревата и стискаха потекли сладоледи. Жените бъбреха и се смееха с глас. Мъжете пиеха ледена бира от термоизолирани чаши. Тук-там подскачаха кучета подир всевъзможни примамки и над всички благодатно грееше слънцето.

— Проба — обади се лаконично в двойката микрофони някакъв човек от подиума, — едно, две, проба, проба… — Един от високоговорителите, инсталирани по дърветата, запищя пронизително и изпитателят от естрадата показа с жест, че иска да го преместят по-назад.

„Това никак не прилича на подготовка за политически митинг с речи — помисли си Джони. — Тук се готвят като за масова оргия.“

— Проба, едно, две… проба, проба.

Джони обърна внимание на начина, по който прикрепяха мощните високоговорители — тях ги завързваха, вместо да ги заковават с пирони. Стилсън развяваше знамето на защитниците на природата и екипът, който извършваше техническата подготовка на митингите му, явно бе предупреден да внимава да не повреди дори едно-едничко дръвче по градските паркове. Цялата операция бе шлифована до най-малките подробности и нямаше нищо общо с прибързаните работи под девиза: „Граби, каквото има, и беж да те няма!“

Два жълти автобуса за превозване на ученици спряха край малкия (и вече запълнен) паркинг. Вратите им се разтвориха и оттам се изсипаха мъже и жени, които разговаряха шумно и възбудено помежду си. Те се отличаваха рязко от досега събралото се множество, защото бяха издокарани с най-официалните си дрехи: мъжете с костюми или спортни сака, а жените с елегантни поли и блузи или рокли. Очите им шареха и жадно поглъщаха гледката наоколо с еднакъв израз на детско удивление и нетърпеливо очакване. Джони се усмихна: току-що бе пристигнал класът на Нго Фат.

Той се отправи към тях. Нго стоеше заедно с един висок мъж в кадифен костюм и две жени — китайки.

— Здравей, Нго — поздрави Джони.

Нго се ухили до уши.

— О, Джони, колко хубаво, че се видяхме, приятелю! Какъв голям ден за щата Ню Хампшир, нали?

— Сигурно.

Нго представи останалите — човекът в кадифения костюм беше европеец, а двете жени — сестри от Тайван. Едната довери на Джони, че много се надявала да се ръкува с кандидата след официалната част, и свенливо му показа бележника с автографите, който държеше в чантичката си.

— Толкова съм доволна, че съм в Америка — каза тя. — Но е малко странно, не намирате ли, мистър Смит?

Джони, за когото цялата тази история бе странна, се съгласи. Двамата преподаватели от класа за получаване на поданство събираха групата си.

— Ще се видим по-късно — извини се Нго, — аз трябва да излитам при другите.

— Да отида — поправи го Джони.

— Да, благодаря.

— Приятно прекарване, Нго.

— О, да, сигурен съм, че ще е приятно. — В очите на Нго сякаш блеснаха пламъчетата на скрита радост. — Сигурен съм, че ще бъде много забавно, Джони.

Групата, от около четиридесет души, се насочи към южната страна на парка, където щеше да обядва на открито. Джони се върна на мястото си и се насили да изяде единия от сандвичите си. Имаше чувството, че дъвче смачкан вестник, гарниран с туткал.

С цялото си същество той усещаше как го заливат тежките талази на тревожно напрежение.

3

Към два и половина паркът вече беше претъпкан. Хората бяха насядали съвсем плътно един до друг. Градските пазители на реда, подсилени от малък контингент на щатската полиция, бяха спрели движението по околните улици на Тримбъл. Приликата с рок-концерт бе по-силна откогато и да било. От високоговорителите се разнасяше жизнерадостният, забързан ритъм на музика в стил „кънтри“. По чистото синьо небе плуваха бели, пухкави облачета.

Изведнъж хората наскачаха и запротягаха шии. Ефектът бе същият като при повей на вятър над избуяла житна нива. И Джони се изправи, като се чудеше дали пък Стилсън няма да се появи по-рано от обявеното време. Тогава дочу усилващия се шум на мотоциклетни двигатели, който постепенно изпълни с вибрациите си летния следобед. В очите на Джони попаднаха стрелите на сноп слънчеви лъчи, отразени от блестяща хромирана повърхност, и след няколко секунди десетина мотоциклетисти завиха край паркинга, където бяха спрели автобусите на Нго и съкурсниците му. С тях нямаше кола и Джони предположи, че това бе авангардът.

Тревогата му се засили. Мотоциклетистите бяха спретнати, почти всички облечени в чисти избелели джинси и бели ризи, но техните машини — истински чудовища — бяха модифицирани до неузнаваемост: в тях изобилствуваха всякакви напречни щанги на кормилата, накъдрени и надупчени хромирани ламарини около ауспухите и странни стабилизатори.

Собствениците на свръхмощните мотоциклети угасиха двигателите им, слязоха от седлата и тръгнаха към естрадата в индийска нишка. Само един от тях се обърна. Огледа, без да бърза, внушителното сборище. Дори от такова разстояние се виждаше, че очите му са искрящо зелени, като стъкълца от счупена бутилка. Той сякаш преценяваше посещението на предстоящия спектакъл. Погледна наляво към групичката от четири-пет градски ченгета, облегнати на предпазната мрежа, която ограждаше игрището на местния юношески бейзболен отбор. Мотоциклетистът им махна с ръка. Едно от ченгетата се наведе напред и се изплю на земята. Имаше нещо едва ли не церемониално в тази сцена, от което тревогата в гърдите на Джони още повече се засили. Зеленоокият тръгна с нехайна стъпка към естрадата.

Върху пластовете на тревогата, легнала дълбоко в душата му, Джони изпитваше някаква невероятна смесица от вцепеняващ ужас и истерична веселост. Струваше му се, че като насън е влязъл в някоя от онези кошмарни картини, където от тухлени камини изскачат локомотиви или по изсъхналите клони на дървета висят безпомощно часовникови циферблати. Мотоциклетистите приличаха на статисти от поредната холивудска суперпродукция из живота на „железните ездачи“, които са решили заедно да откликнат на хипарския лозунг от 68-а година: „На Джийн Маккарти помогни и в чисто ти се премени.“[3] Свежо изпраните им избелели джинси бяха опънати върху тежки ботуши с дебели подметки и квадратни бомбета. На не един чифт Джони съзря хромирани верижки, закачени под стъпалото. Лъскавият метал проблясваше зловещо под лъчите на слънцето. Мотоциклетистите гледаха събралите се с едно и също изражение — добродушно и празно. Ала под него би могло да се крие и презрение към младите тъкачки, към студентите задочници, дошли за митинга от университета в Дърам, към заводските работници, станали на крака да ги приветствуват. Всеки от авангарда носеше на ризата си по две розетки: на едната бе изобразена жълта защитна каска с прикрепено към нея зелено знаменце на защитниците на природата, а на другата имаше надпис: „Пипна ли ги Стилсън в двоен «нелсън»?“

И от всеки десен заден джоб се подаваше къса палка, изрязана от кий за билярд.

Джони се обърна към съседа си, който бе дошъл с жена си и малкото си дете.

— Разрешено ли е да се носят такива неща? — удиви се той.

— Че кой го интересува? — отвърна през смях младият мъж. — И без туй са само за фасон. — Той веднага пак заръкопляска и закрещя: — Ха така, Грег! Стисни ги, та да писнат!

Почетната гвардия от мотоциклетисти се строи в полукръг пред естрадата и застана в стойка „мирно“.

Аплодисментите престанаха, но хората възбудено шумяха. Бяха си получили аперитива и им се бе отворил апетитът за предстоящото пиршество.

„Щурмоваци — помисли си Джони. — Това са си истински щурмоваци.“

Добре де, какво от това? Може би така е по-добре. Американците никога не са могли да търпят фашистките похвати. Това го знаят всички, та и закоравелите ястреби като Рейгън не си позволяват подобни демонстрации. Такава си е чистата истина, каквито и лозунги да вдига новата левица или колкото и песни на протеста да съчини Джоун Баес. Преди осем години гестаповските похвати на полицията в Чикаго бяха станали причина Хюбърт Хъмфри да загуби изборите. Джони не се интересуваше колко чисти и прилични изглеждат тези типове: щом са на служба при кандидат за Камарата на представителите, значи Стилсън се намира пред прага на провала. „Би могло да бъде и смешно, ако не беше толкова зловещо.“

И все пак на Джони му се искаше да не беше идвал.

4

Точно преди да стане три часът, тътенът на някакъв далечен барабан се вряза във въздуха наоколо. Хората усетиха вибрациите от земята под краката си и чак тогава го чуха. После постепенно започнаха да се присъединяват и гласовете на други инструменти, докато накрая се получи цял маршируващ духов оркестър, който изпълняваше една от популярните мелодии на Суза[4]. Изборна празничност в малък градец в разгара на летния ден.

Тълпата отново наскача и запротяга шии по посока на музиката. Много скоро се показа и самият оркестър. Най-отпред маршируваше, като повдигаше високо колене, момичето с жезъла — в къса поличка и бели меки ботушки с помпончета, след нея — две мажоретки, следвани от две пъпчиви момчета с ужасно сериозни лица, които носеха плакат, осведомяващ всички, че иде самият духов оркестър на гимназията в Тримбъл и че ще направят грамадна грешка, ако не обърнат достатъчно внимание на този факт! И накрая — самият оркестър, лъснал в блясък и пот, с ослепително бели униформи и безброй пиринчени копчета.

Множеството отстъпи, за да направи път на музикантите и когато с маршова стъпка те тръгнаха през шпалира към определеното им място, избухнаха бурни аплодисменти. Зад оркестъра се движеше един бял лекотоварен „Форд“, а върху покрива му, със загоряло от слънцето и разчекнато в гигантска усмивка лице под килнатата защитна каска на строителен работник, стоеше здраво на разкрачените си крака самият кандидат. Той вдигна към устата си мегафон, изду огромния си като ковашки мех гръден кош и възторжено извика:

— ЗДРАВЕЙТЕ ВСИЧКИ!

— ЗДРАВЕЙ, ГРЕГ! — отвърна в един глас тълпата.

„Охо — «Грег»! Ние вече сме на ти“ — помисли си Джони, на границата на истерията.

Стилсън скочи с демонстративно подчертана лекота от покрива на „Форд“-а. Беше облечен както по време на телевизионния репортаж, който Джони бе видял — с джинси и жълтокафява войнишка риза. Той пое към естрадата, като пътьом се ръкуваше наред със застаналите на предните редове и прекарваше длан на протегнатите през главите ръце. Тълпата се огъна и се люшна обезумяла към него и в отговор стомахът на Джони също се разбушува.

„Няма да го докосна! За нищо на света!“

Но изведнъж в навалицата пред краката му се отвори мъничка пролука, той пристъпи и се оказа най-отпред. Бе тъй близо до момчето с тубата от „маршовия оркестър на гимназията в Тримбъл“, че стига да поискаше, би могъл да почука с пръсти по лъскавата фуния на инструмента.

Стилсън бързо премина през редиците на музикантите, за да се ръкува с хората от другата страна, и Джони би го изгубил от поглед съвсем, ако жълтата каска не се мяркаше над главите на събралите се. Той почувствува облекчение: така бе по-добре. Нямаше пострадали, нямаше виновни. Щеше да си затвори очите подобно на фарисея от известната притча.[5] Много добре! Прекрасно! А когато Грег стигне до подиума, Джони просто ще си вдигне чукалата и незабелязано ще се измъкне. Всяко нещо си има граници!

Моторизираните здравеняци се бяха наредили от двете страни на прохода в тълпата, за да му попречат да се затвори и да удави кандидата в многолюдното море. Тояжките от подрязани кийове за билярд си стояха по джобовете, но техните притежатели бяха нащрек и дебнеха с четири очи за евентуални неприятности. Джони нямаше представа що за неприятности биха могли да се случат, освен някой да размаже размекната шоколадова паста в лицето на кандидата, ала за пръв път телохранителите проявяваха някакъв интерес към събитието.

И в този момент нещо действително се случи, но Джони не можа да разбере точно какво. Някаква жена се бе пресегнала към мяркащата се жълта каска, навярно да я пипне за щастие, и един от здравеняците на Стилсън се спусна светкавично към нея. Чу се ужасен писък и ръката на жената бързо изчезна. Всичко това обаче ставаше от другата страна на оркестъра.

Врявата, която вдигаше тълпата, беше потресаваща и Джони пак си спомни за рок-концертите, на които беше ходил. Подобно нещо би се получило, ако Пол Маккартни или Елвис Пресли тръгнеха да се ръкуват с публиката.

Хората крещяха името му, скандираха го напевно:

— ГРЕГ… ГРЕГ… ГРЕГ…

Младият човек, застанал със семейството си до Джони, бе вдигнал детето над главата си, за да види и то кандидата. Младеж с огромен изпъкнал белег от изгаряне върху лицето размахваше плакат с надпис:

УМРИ, НО БЪДИ СВОБОДЕН ЧОВЕК —

ПРИМЕР ВЗЕМИ ОТ НАШИЯ ГРЕГ!

Едно невероятно красиво момиче, може би на осемнадесет години, размахваше резен диня и по голата му, загоряла от слънцето ръка се стичаха струйки розов сок. Суматохата бе пълна. Възбудата се носеше из въздуха като жужене около високоволтови кабели.

И внезапно Грег Стилсън се втурна като торпедо през редиците на оркестъра обратно към страната на Джони. Без да спира, той намери време да потупа здравата момчето с тубата по гърба.

По-късно Джони как ли не въртя и сука, за да изкара пред себе си, че всъщност не бе имал нито възможност, нито време да се скрие обратно в тълпата. Опитваше се да си внуши, че тълпата направо го бе изхвърлила пред Стилсън, да повярва, че Стилсън му бе грабнал насила ръката. Нищо подобно! Бе имал предостатъчно време да изчезне, защото някаква дебелана в кошмарни жълти панталони бе стиснала кандидата в обятията си и го бе мляснала, а той тутакси й бе отвърнал със също тъй звучно млясване и през смях бе извикал: „Бъди сигурна, че теб няма да те забравя, душице!“ Дебеланата бе изцвилила от удоволствие.

Сега Джони усети как го обзема познатото смразяващо вцепенение, как постепенно изпада в транс. Нищо повече нямаше значение освен необходимостта да научи какво таеше човекът пред него. Той дори леко се усмихна, но това не беше неговата усмивка. Протегна ръка, Стилсън я пое в шепите си и я раздруса енергично.

— Привет, приятел! Надявам се, че ще ни подкрепиш в…

Гласът на Стилсън неочаквано секна — тъй както се бе случило с АйЛийн Магаун, с доктор Джеймс Браун (същото име като на певеца) и с Роджър Дюсо. Очите му се разшириха и изпълниха със… страх? Не — в очите на Стилсън имаше УЖАС!

Мигът продължи цяла вечност. Погледите им се споиха и обективното време отстъпи място на нещо друго, на някаква съвършена гравюра върху четвъртото измерение. Джони отново почувствува, че хлътва в тъмния коридор от оксидирана стомана, само дето този път с него бе и Стилсън и двамата споделяха… споделяха…

(всичко)

За Джони чувството този път бе по-силно от всякога, несравнимо по-силно! То се стовари върху него изведнъж, масивно и пищящо подобно на страховит черен товарен влак, полетял стремглаво през тесен тунел — бясно забързана машина, увенчана с един-единствен ослепителен прожектор, монтиран на челото й, и този прожектор, това светещо око, знаеше всичко. Неговата светлина прониза Джони Смит като бръмбар на карфица. Нямаше накъде да бяга. Пълното проникновение го смачка като с парен чук, разплеска го на тънък като хартия лист, а връхлитащият нощен влак го прегази с безбройните си колела.

Искаше му се да крещи, но нямаше нито сили, нито глас.

Единствения образ, от който не можа да се отърве докрая

(когато синият филтър започна бавно да се спуска),

бе церемонията по официалното встъпване в длъжност на Грег Стилсън. Той полагаше клетва пред някакъв старец със стеснителните, уплашени очички на полска мишка, попаднала в лапите на врял и кипял, покрит с белези от стари бойни подвизи

(тигър)

хамбарен котарак. Стилсън бе сложил едната си ръка върху Библията и бе вдигнал другата. Това ставаше в бъдещето, след години, защото Стилсън бе почти напълно оплешивял. Старецът произнасяше на части клетвата, а Стилсън повтаряше. Стилсън се заклеваше

(синият филтър се сгъстяваше, покриваше всичко наоколо, малко по малко го заличаваше. Благодатен син филтър! Лицето на Стилсън е зад синьото… и жълтото… жълто като ивиците по кожата на тигъра)

да го стори „с божията помощ“. Лицето му бе строго тържествено, дори сурово, но вътрешно целият ликуваше. Радостта напираше лудешки в гърдите и клокочеше в съзнанието му. Защото човекът с уплашените очички на полска мишка бе самият върховен съдия на Съединените щати[6]

(О, мили боже, филтърът, филтърът, синият филтър, жълтите ивици)

и ето че всичко започна да изчезва зад синия филтър, само че това не беше филтър, а нещо реално, нещо

(в бъдещето, в мъртвата зона)

нещо в бъдещето. В неговото бъдеще? В бъдещето на Стилсън. Джони не знаеше.

След това имаше чувството, че лети — лети през синевата — над пустиня от пълна разруха, в която, колкото и да се взираше, нищо не можеше да различи. А изпод всичко това се раздаваше призрачният глас на Стилсън, глас на преоценен идол или на съдбата в сценичен фарс: ЩЕ МИНА ПРЕЗ ТЯХ КАТО НАЖЕЖЕН РЪЖЕН ПРЕЗ БУЦА МАСЛО! ЩЕ ГИ ОВЪРШЕЯ КАТО ХАЛА!

— Тигърът — промърмори Джони с надебелял език. — Тигърът е зад синьото, зад жълтото.

После цялата тази бъркотия от картини, образи и думи потъна в надигащия се глух тътен на забравата. Стори му се, че с обонянието си долавя сладникавия метален мирис на озон като край проводници под високо напрежение. За момент онова вътрешно око сякаш се отвори още по-широко и заопипва с поглед наоколо; синьото и жълтото, които бяха забулили всичко, започнаха да се сгъстяват и да се превръщат в… в нещо. И някъде дълбоко в себе си Джони чу изпълнен с ужас женски писък: „Дай си ми го, гадино мръсна!“

После всичко изчезна.

„Колко ли сме стояли така с него?“ — щеше да се пита по-късно Джони. Предполагаше, че около пет секунди. След това Стилсън задърпа ръката си, направо се опитваше да я отскубне, въпреки че продължаваше все тъй хипнотизирано да го гледа със зяпнали уста и пребледняло под дълбокия загар лице. Джони виждаше чак пломбите на кътните му зъби.

По лицето на Стилсън се бяха изписали ужас и отвращение.

„Много добре! — на Джони му се щеше да извика. — Прекрасно! Разтрепери се, та да се разпаднеш на парчета! Тегли си чертата! Самоунищожи се! Пръсни се в черупката си! Превърни се в пепел! Направи услуга на света и на човечеството!“

Двама от мотоциклетистите тичаха към него и този път палките от скъсени кийове за билярд бяха излезли от задните джобове. Джони бе обзет от абсурдния страх, че ще го ударят, че ще го удрят с палките си по главата, ще си играят с нея на билярд, ще я вземат за осмата топка в играта и ще я запратят със страшна сила право в мрежичката отстрани, отново в мрака на комата, откъдето вече нямаше да се завърне, нямаше да може никому да каже какво бе видял, нямаше да може нищо да промени.

Каква гибел и разруха — господи! Беше загинал целият свят!

Опита се да се отдръпне. Хората се блъскаха, напираха назад, крещяха от ужас (а може би и от възбуда). Стилсън се беше посъвзел, беше се обърнал към телохранителите си и с жестове ги възспираше от прибързани действия.

Джони не разбра какво стана после. Той се олюля на краката си, главата му увисна, премигна мъчително като алкохолик, стигнал до горчивия край на цяла седмица безпросветно пиянство. Сетне го заля топлата, надигаща се вълна на забравата и Джони с огромно удоволствие се отпусна в нея. Загуби съзнание.

Бележки

[1] Употребата на френски израз от Нго се обяснява с някогашното френско господство в Индокитай. — Б.пр.

[2] Популярни американски комици. — Б.пр.

[3] Подпомаган в кампанията си от студенти-доброволци, Юджин (Джийн) Маккарти изненадващо спечелва 42% от гласовете на предварителните избори в Ню Хампшир през 1968 г. — Б.пр.

[4] Д. П. Суза (1854–1932) — знаменит американски маршов композитор. — Б.пр.

[5] Т.е. притчата за безсърдечния фарисей, отминал ограбения и пребит от разбойници пътник, без да му помогне (Евангелие от Лука, 10:31). — Б.пр.

[6] Според Конституцията на САЩ клетва пред върховния съдия полага бъдещият президент при встъпването си в длъжност. — Б.пр.