Дж. Д. Селинджър
Зуи (3)

След по-малко от пет минути Зуи, със сресани влажни коси, стоеше мокър, стоеше бос пред умивалника, само по тъмносини кожени панталони без колан, метнал кърпата за лице на раменете си. Ритуалът преди бръснене бе в разгара си. Щорите бяха наполовина вдигнати, вратата на банята бе оставена открехната, за да излезе парата и да се избистрят огледалата, той бе запалил цигара, бе дръпнал от нея и я бе оставил наблизо, върху поличката от матирано стъкло под домашната аптечка. В този момент Зуи тъкмо изстискваше малко крем за бръснене върху четката си. Той остави тубичката, без да я затвори, някъде на емайлирания заден план, за да не му пречи. Дланта му изскриптя по повърхността на вратичката на домашната аптечка и избърса по-голяма част от запотеното огледало. После той започна да сапунисва лицето си. Техниката му на сапунисване бе доста необичайна, макар и сходна по дух с истинската му техника на бръснене. Тоест макар че гледаше в огледалото, докато сапунисваше лицето си, той не забелязваше изобщо движенията на четката, вместо това се взираше право в собствените си очи, сякаш те бяха неутрална територия, ничия земя в неговата лична война с нарцисизма, която бе водил от осем-девет годишна възраст насам. Но сега, когато беше на двайсет и пет, напълно бе възможно тази малка военна хитрост почти да се е превърнала в рефлекс, точно както някой ветеран от бейзболен отбор на призови състезания без нужда потупва шпайковете си със стика. Няколко минути по-рано той се бе сресал почти без помощта на огледалото. А преди това бе успял и да се избърше с хавлията пред голямото огледало, без дори да се погледне в него.

Тъкмо успя да си насапуниса лицето и образът на майка му се появи до неговия. Тя застана на вратата с ръка на дръжката, на няколко крачки зад него — олицетворение на престорена нерешителност, — и явно се двоумеше дали да влезе пак в банята.

— О! Каква мила и приятна изненада! — каза Зуи на огледалото. — Влез, влез! — Той се изсмя или по-скоро пак се изкиска, после отвори домашната аптечка и извади самобръсначката си.

Мисис Глас замислено се приближи.

— Зуи… — каза тя. — Одеве размишлявах.

Обичайното й място за сядане бе от лявата страна на Зуи. Тя понечи да седне.

— Не сядай! Нека първо да се опия от присъствието ти — рече Зуи. Излизането от ваната, обличането на панталона и сресването на косата бяха повишили настроението му. — Рядко ни идват гости в нашата малка черквица, но в подобни случаи ние се стараем да ги накараме да се чувстват…

— Я млъкни за малко — каза твърдо мисис Глас и седна. Тя кръстоса крака. — Одеве си мислех. Мислиш ли, че ще е от полза, ако опитам да се свържа с Уейкър? Аз лично не смятам така. Но ти какво мислиш? Искам да кажа, че според мен това дете има нужда от психиатър, не от свещеник или нещо подобно, ама може и да греша.

— О, не. Не, не. Не грешиш. Според мен ти никога не си грешила, Беси. Твоите твърдения са винаги или неверни, или пресилени, но никога погрешни. Не, не. — С най-голямо удоволствие Зуи намокри бръснача и започна да се бръсне.

— Зуи, аз те умолявам… веднага престани с шегите. Според теб трябва ли да се свържа с Уейкър или не? Мога да се обадя на епископ Пиншо или как му беше името, та да ми каже къде да телеграфирам на Уейкър, ако е все още на оня щур кораб. — Мисис Глас протегна ръка, придърпа металното кошче за смет и го превърна в пепелник за запалената цигара, която бе донесла със себе си. — Питах Франи дали не иска да говори с него по телефона. Ако успея да го открия.

Зуи набързо изплакна самобръсначката.

— Какво каза Франи? — попита той.

Мисис Глас се намести, като едва видимо мръдна наляво.

— Ами вика, че не иска да говори с никого.

— О, но ние не сме толкова глупави, нали? Ние няма да приемем смирено такъв искрен отговор, нали?

— За твое сведение, момче, днес нямам намерение да приемам каквито и да било отговори от това дете — каза Мисис Глас, като се овладя. Тя се обърна към насапунисания профил на Зуи. — Ако имаш на ръцете си едно младо момиче, дето от четирийсет и осем часа лежи в стаята си и плаче, и си мърмори нещо под носа, няма да чакаш отговори от нея.

Зуи мълчаливо продължи да се бръсне.

— Отговори ми на въпроса, моля те. Според теб да се свържа ли с Уейкър или не? Откровено казано, аз се страхувам. Той е толкова чувствителен… Ако му кажеш, че времето е на дъжд, очите му се напълват със сълзи.

Зуи сподели своето удоволствие от забележката с отражението на очите си в огледалото.

— Има още хляб в тебе, Беси — каза той.

— Ами ако не мога да хвана Бъди по телефона и ако дори ти не искаш да помогнеш, ще трябва аз да направя нещо — рече мисис Глас.

Тя поседя, пушейки с крайно разтревожен вид. После добави:

— Ако въпросът беше чисто католически или нещо такова, сигурно и сама щях да мога да й помогна. Не съм забравила всичко. Но никой от вас не е католик и наистина не виждам…

Зуи я прекъсна:

— Много си далече от истината — каза той, като обърна насапунисаното си лице към нея. — Много си далече. Казах ти го снощи. Тая работа с Франи няма нищо общо с вярата. — Той намокри бръснача и продължи да се бръсне. — Помни ми думата.

Мисис Глас гледаше профила му напрегнато и с широко отворени очи, сякаш очакваше да чуе още нещо, но Зуи мълчеше. Най-после тя въздъхна и рече:

— Поне да можех да махна тоя Блумбърг от кушетката. Дори не е хигиенично. — Тя дръпна от цигарата си. — И направо не знам какво да правя с бояджиите. В тази минута те са свършили със стаята й и вече напират да влязат в хола.

— Виждаш ли, че аз съм единственият човек без проблеми в това семейство — каза Зуи. — И знаеш ли защо? Защото винаги когато ми е тежко или съм объркан, какво, мислиш, правя? Ами просто си поканвам няколко души на гости в банята и… е, после изглаждаме някак разногласията и това е.

Мисис Глас сякаш бе почти готова да се развесели от начина, по който Зуи се справяше с проблемите си, но разбра, че сега му е времето да пресече всички форми на веселие. За миг тя се втренчи в сина си, после в очите й проблесна някакво ново пламъче — лукаво и мъничко отчаяно.

— Знаеш ли, аз не съм чак толкова глупава, колкото си мислиш, момче — каза тя. — Всички сте много потайни, всички вие, деца. Обаче по една случайност аз знам какво се крие зад всичко това. Знам повече, отколкото си мислите. — За тежест тя бръсна няколко въображаеми тютюневи прашинки от копринения си скут — За твое сведение аз случайно знам, че тази книжка, дето тя вчера я разнасяше из къщи, е на дъното на цялата работа.

Зуи се обърна и я погледна. Той се усмихваше.

— Как се сети?

— Просто няма значение как съм се сетила — каза мисис Глас. — Ако искаш да знаеш, Лейн се обажда няколко пъти. Той ужасно се притеснява за Франи.

Зуи изплакна самобръсначката.

— Кой, по дяволите, е тоя Лейн? — попита той. Това несъмнено бе въпрос на малолетен, който от време на време не е много склонен да признае, че познава някои хора по име.

— Много добре знаеш кой е той, млади човече — каза натъртено мисис Глас. — Лейн Каутъл. Момчето на Франи, от цяла година. Доколкото знам, срещал си го поне десетина пъти и хич не се прави, че не го познаваш.

Зуи се изкиска с истинско удоволствие, сякаш явно се наслаждаваше на всяко разобличено притворство, пък било то и негово собствено. Все още развеселен, той продължи да се бръсне.

— Казва се приятелят на Франи — заяви той, — а не момчето на Франи. Защо си толкова старомодна, а?

— Голямо чудо, че съм старомодна. Ако искаш да знаеш, той е звънил по телефона шест-седем пъти, откакто Франи се върна — два пъти тази сутрин, преди ти да станеш. Много е мил и ужасно се притеснява и безпокои за Франи.

— Не като някои от нас, нали? Е, не ми се ще да те разочаровам, но с часове съм го слушал и хич не е мил. Той е конте и фукльо. Между другото някой тук си е бръснал подмишниците или краката с моята самобръсначка. Или я е изпуснал. Развинтена е…

— Никой не ти е докосвал самобръсначката, момче. Защо да е конте и фукльо?

— Защо ли? Ами защото си е такъв. Това е. Сигурно защото е изгодно. Едно ще ти кажа. Ако изобщо се притеснява за Франи, сигурно си има някоя жалка причина за това. Сигурно се притеснява, защото не му се е искало да напусне проклетия мач, преди да е свършил… притеснява се, защото е показал, че не му се тръгва, а той си знае, че Франи е достатъчно умна да го забележи. Направо си представям как това диване я качва на някое такси и я настанява в трамвая, и се чуди дали самият той ще стигне обратно, преди да е свършило първото полувреме.

— О, с теб не може да се говори! Направо е невъзможно. Дори се чудя защо се опитвам. Ти си точно като Бъди. Мислиш, че за всяко нещо хората си имат особени причини. Според теб никой няма да ти позвъни по телефона, ако не му е припряло за нещо и ако си няма някоя егоистична причина.

— Точно така е, в девет десети от случаите. И тоя тип Лейн не прави изключение, бъди сигурна. Слушай, една вечер говорих с него цели двайсет дяволски гадни минути, докато Франи се приготвяше за излизане, и ти казвам, че Лейн е едно голямо нищо. — Той забави движението на бръснача, за да си спомни по-добре. — Какво, по дяволите, ми беше казал? Нещо много подкупващо. Какво беше? О, да. Да. Каза ми, че когато бил дете, всяка седмица ни слушал, мен и Франи, по радиото… и знаеш ли какво правел, копелето му с копеле? Превъзнасял ме до небесата. Само мене. Без всякаква причина, само за да се подмаже и да се изфука със страхотния си снобски интелект. — Той си изплези езика и нададе приглушен бронкски вик^[1]:

— У-у-у! У-у, казвам аз на всички колежанчета с бели обувки, дето издават снобските си литературни списания. На мен по всяко време ми дай някой честен мошеник.

Мисис Глас му хвърли продължителен и странно разбиращ поглед.

— Той е дете, още не е завършил колежа. А ти изнервяш хората, драги — каза тя с най-безизразния си глас. — Ти или харесваш някого, или не. Ако го харесаш, вземаш думата и никой не може да си отвори устата от тебе. Ако не харесваш някого — което става най-често, — тогава просто си седиш като мумия и го оставяш да се изприказва, докато му мине. Виждала съм те как го правиш.

Зуи цял се обърна, за да погледне майка си. Обърна се и я погледна точно по същия начин, както в едно или друго време всичките му сестри и братя (особено братя) се бяха обръщали да я погледнат. Не просто с безстрастно удивление пред изгряването на една истина, частична или не, сред непрогледните облаци на онова, което най-често приличаше на предразсъдъци, клишета и изтъркани фрази. Погледна я с възхищение и обич, и не на последно място — с благодарност. Колкото и да е странно, мисис Глас приемаше тази „дан“ с изящна лекота. В отговор тя поглеждаше скромно и благосклонно към сина (или дъщерята), който я бе погледнал така. Сега си придаде това скромно и благосклонно изражение в чест на Зуи.

— Така си е — каза тя и в гласа й нямаше укор. — Вие с Бъди не умеете да разговаряте с хората, които не ви харесват… които не обичате, всъщност — поправи се мисис Глас. А Зуи продължи да я гледа втренчено, без да се бръсне. — Не е хубаво — добави тя сериозно, с тъга. — Толкова много приличаш на Бъди, когато беше малък. Дори баща ти го забеляза. Ако за две минути не харесаш някого, той вече не съществува за тебе. — Мисис Глас погледна разсеяно над покрития с плочки под, към синьото килимче за баня. Зуи стоеше неподвижно, за да не смути вдъхновението й. — Не можеш да живееш в тоя свят с такива силни симпатии и антипатии — каза мисис Глас на килимчето за баня, после отново се обърна към Зуи и му хвърли продължителен поглед, който говореше, че няма или почти няма желание да чете морал. — Независимо какво мислиш ти, млади човече.

В отговор Зуи я изгледа втренчено, усмихна се и се обърна към огледалото, за да си види добре брадата. Мисис Глас въздъхна, докато го наблюдаваше. Тя се наведе да изгаси цигарата на вътрешната стена на металното кошче за смет. Почти веднага запали нова и рече, колкото може по-натъртено:

— Както и да е, сестра ти казва, че той е забележително момче. Лейн де.

— Сексът е говорил вместо нея, детко — каза Зуи. — Познавам този глас. О, как го познавам само!

И последната следа от сапунена пяна изчезна от лицето му. Той критично опипа шията си с една ръка, после взе четката за бръснене и започна да сапунисва стратегически точки на лицето си.

— Добре де, какво ти каза Лейн по телефона? — попита Зуи. — Според него какво се крие зад неприятностите на Франи?

Мисис Глас се наведе напред с жаден поглед и рече:

— Ами Лейн разправя, че цялата тази работа, че всичко е свързано с малката книжка, дето тя носи през цялото време. Знаеш я. Книжката, дето Франи я чете вчера цял ден и я мъкна навсякъде, където…

— Да, знам я. И какво?

— Ами той казва, Лейн казва, че това е ужасно религиозна книжка… фанатическа и от тоя род и че тя я е взела от библиотеката на колежа и сега се мисли сигурно за… — гласът й секна.

Зуи рязко се извърна и я погледна заплашително.

— Какво има? — попита тя.

— Откъде каза, че я е взела?

— От библиотеката на колежа. Защо?

Зуи поклати глава и се обърна към, умивалника. Остави четката за бръснене и отвори домашната аптечка.

— Какво има? — повтори мисис Глас. — Какво съм казала? Защо ме гледаш така, момче?

Зуи отваряше ново пакетче с ножчета за бръснене и не отговори. После, докато разглобяваше самобръсначката си, каза:

— Толкова си глупава, Беси. — Той извади старото ножче от самобръсначката.

— Защо да съм толкова глупава? Между другото ти вчера си сложи ново ножче.

С безизразно лице Зуи вкара новото ножче и започна повторното си пълно избръсване.

— Аз попитах нещо, момче. Защо да съм толкова глупава? Не е ли взела тази книжка от библиотеката на колежа или какво?

— Не, не е така, Беси — рече Зуи, като се бръснеше отново. — Книжката се казва „Откровенията на странстващия богомолец“ и е продължение на една друга книжка, наречена „Странстващият богомолец“, която Франи също мъкне със себе си. Взела ги е и двете от старата стая на Сиймор и Бъди, където си стоят на бюрото, откакто се помня. Боже всемогъщи!

— Е, няма защо да ме обиждаш! Толкова ли е ужасно да си помисли човек, че може да ги е взела от библиотеката на колежа и просто да ги е донесла…

— Да! Ужасно е. Ужасно е, защото и двете книги от години стоят на проклетото бюро на Сиймор. Направо е тъжно.

Една неочаквана, чисто мирновременна нотка се прокрадна в гласа на майка му:

— Аз не влизам в тази стая и ти го знаеш. Не поглеждам неговото старо… нещата на Сиймор.

Зуи отвърна бързо:

— Добре, съжалявам.

Без да я поглежда и макар че не беше свършил с повторното си бръснене, той дръпна кърпата от раменете си и изтри с нея останалата по лицето му пяна.

— Хайде да оставим тоя въпрос за малко — каза той и запрати кърпата към радиатора. Тя се приземи върху заглавната страница на ръкописа за Рик и Тина. Зуи развинти самобръсначката и я подложи под водната струя.

Извинението бе искрено и мисис Глас го знаеше, но явно не можеше да не се възползва от момента тъкмо поради неговата уникалност.

— Ти не си добър, Зуи — каза тя, като наблюдаваше плакненето на самобръсначката. — Никак не си добър. На твоите години трябва да се опиташ поне мъничко да бъдеш добър, дори когато ти е неловко. А пък Бъди, поне когато се чувства…

Тя едновременно си пое дъх и подскочи, тъй като самобръсначката на Зуи с все ножчето падна с трясък в металното кошче за смет.

Много е вероятно да не е имал намерение да запрати самобръсначката в кошчето, той само заръкомаха така яростно, че тя се изплъзна от пръстите му. Във всеки случай беше ясно, че не е искал да си удари китката в ръба на умивалника.

— Бъди, Бъди, Бъди — каза той. — Сиймор, Сиймор, Сиймор. — Обърна се към майка си, която се бе стреснала и разтревожила, но всъщност не беше уплашена. — Така ми е писнало, че ми идва да се самоубия. — Лицето му беше бледо, но почти безизразно. — Тая проклета къща гъмжи от призраци. Нямам нищо против да ми се явяват призраци на умрели хора, обаче мразя до смърт да ми витаят разни полумъртви призраци. Господи, тоя Бъди поне да беше взел решение най-после. Той прави всичко, което е правил и Сиймор… или се опитва. Защо, по дяволите, не се самоубие и да свърши с тая работа?

Мисис Глас само веднъж премигна и Зуи моментално отклони поглед от лицето й. Той се наведе и взе ножчето за бръснене.

— Ние сме маниаци, ние двамата, Франи и аз — заяви той, като се изправи. — Аз съм един двайсет и две годишен маниак, Франи е двайсетгодишна маниачка и тези две копелета са виновни за това.

Зуи остави самобръсначката на ръба на умивалника, но тя се плъзна и издрънча вътре. Бързо я извади оттам и този път я стисна в ръка.

— В нейния случай симптомите позакъсняха, но и тя е маниачка, да знаеш. Заклевам се, че бих ги убил и двамата, без да ми мигне окото. Великите наставници. Великите гуру. Боже мой! Аз не мога да водя свестен разговор с никого. Или ми доскучава, или, дявол да го вземе, просто се скъсвам да чета морал и ако някой от тия кучи синове имаше малко ум, щеше да счупи стола си в главата ми.

Изведнъж той отвори домашната аптечка. Позяпа вътре с празен поглед, сякаш бе забравил какво търси, после остави мокрото ножче на мястото му върху една от поличките.

Мисис Глас седеше много тихо и го наблюдаваше, а цигарата пареше пръстите й. Наблюдаваше го как завинтва капачката на тубичката с крема за бръснене. Отначало той се затрудни малко.

— Не че на някой му пука, но аз до ден днешен не мога да седна да ям, без да си кажа тихичко Четирите велики клетви^[2] и се хващам за всякакъв бас, че и с Франи е така. Те са ни натъпкали главите с такива проклети…

— Четирите велики какво? — прекъсна го предпазливо мисис Глас.

Зуи опря ръце на умивалника и се наклони леко напред, вперил очи в емайлираните повърхности наоколо. Въпреки мършавото си тяло, в този момент той изглеждаше не само готов, но и способен да продъни пода с помощта на умивалника.

— Четирите велики клетви — каза той, стиснал очи с озлобление. — „Колкото и неизчислими да са битиетата, заклевам се да се спася, колкото и неутолими да са страстите, заклевам се да ги изкореня, колкото и безмерни да са дхармите^[3], заклевам се да ги овладея, колкото и несравнима да е истината на Буда, заклевам се да я постигна.“ Да, момчета. Знам, че мога. Само ме вземете в отбора. — Очите му останаха затворени. — Боже господи, мънкал съм си го това под носа по три пъти на ден, на всяко ядене, всеки ден от живота си от десетгодишна възраст насам. Не мога да ям, ако не си кажа молитвите. Веднъж като обядвах с Лесейдж, се опитах да ги пропусна и се задавих с една мида. — Той отвори очи, намръщи се, но остана в същата странна поза. — Няма ли да изчезнеш оттука, а, Беси? Не се шегувам. Остави ме да си довърша пречистването на спокойствие, дявол да го вземе. — Отново затвори очи и, изглежда, пак направи опит да продъни пода. Макар че главата му беше леко наведена, кръвта се бе отдръпнала от лицето му.

— Ех, да беше се оженил — каза мисис Глас замечтано.

Всички от семейство Глас — в това число и Зуи — познаваха тази липса на последователност, характерна за мисис Глас. Тя блесваше най-силно, най-гордо с нея в подобни случаи, когато пламваха страстите. Все пак този път Зуи се оказа доста неподготвен. Той силно изсумтя — по-скоро през носа си — и това бе или смях, или точно обратното на смеха. Мисис Глас бързо и със загрижен вид се наведе напред, за да види кое от двете е. По-скоро приличаше на смях и тя въздъхна с облекчение.

— Ами иска ми се — натърти тя. — Защо не се ожениш?

Като отпусна ръце, Зуи извади една сгъната ленена кърпичка от джоба на панталоните си, разгъна я със замах, после се изсекна веднъж, дваж, три пъти и каза:

— Много обичам да се возя на трамвай. Като се оженя, няма да мога да сядам до прозореца.

— Това не е причината!

— Идеална причина е. Иди си, Беси. Остави ме на мира. Защо не си направиш едно хубаво пътешествие с асансьора? Между другото ще си изгориш пръстите, ако не загасиш тая цигара.

Мисис Глас изгаси цигарата си в кошчето за смет. После постоя кротко, без да посяга за друга. Тя наблюдаваше Зуи, който извади гребен и започна да си оправя пътя на косата.

— Имаш нужда от подстригване, момче — каза тя. — Заприличал си на ония щурави унгарци. Все едно че излизаш от плувен басейн.

Зуи се поусмихна и още няколко секунди продължи да се реши, после внезапно се обърна. Той леко размаха гребена под носа на майка си.

— И още нещо. Преди да съм забравил. Слушай, Беси. Ако ти хрумне пак като снощи да се обаждаш на оня проклет психоаналитик на Фили Бърнс, спомни си едно нещо… само това искам от тебе. Само си спомни какво направиха психоаналитиците със Сиймор. — Зуи спря, за да придаде тежест на думите си. — Чуваш ли ме? Ще го направиш ли?

В този момент мисис Глас без нужда понамести мрежичката си за коса, после извади цигарите и кибрита, но просто ги задържа в ръка.

— За твое сведение — рече тя, — аз не съм казвала, че ще се обадя на психоаналитика на Фили Бърнс, казах, че мисля по този въпрос. Първо, той не е някой прост психоаналитик. Оказа се, че е много благочестив католик, и аз си помислих, че ще е по-добре така, вместо да седим и да гледаме как това дете…

— По дяволите, Беси, аз те предупреждавам. Той не ме интересува, дори да е много благочестив будистки ветеринар. Само да домъкнеш някой…

— Я не бъди толкова саркастичен, млади човече. Познавам Фили Бърнс от малък. Аз и баща ти с години участвахме в една и съща програма с неговите родители. И по една случайност знам, че ходенето на психоаналитик направи от това момче абсолютно нова и прекрасна личност. Казвах на неговата…

Зуи хвърли гребена в аптечката, после яростно захлопна вратичката й.

— О, толкова си глупава, Беси — каза той. — Фили Бърнс. Фили Бърнс е едно бедно импотентно, потливо типче, което спи с молитвена броеница и с „Варайъти“^[4] под възглавницата. Разликата е от земята до небето. Послушай ме, Беси.

Зуи се извърна цял към майка си и я погледна напрегнато, опрял ръка на умивалника, сякаш в него търсеше подкрепа.

— Чуваш ли ме?

Мисис Глас запали цигара, преди да се нагърби с тази задача. После издуха дима, бръсна няколко въображаеми тютюневи прашинки от скута си и каза мрачно:

— Слушам те.

— Така. Говоря много сериозно. Ако ти… слушай сега. Ако не можеш или не искаш да помислиш за Сиймор, тогава направо иди да извикаш някой неграмотен психоаналитик. Само посмей. Само извикай някой опитен психоаналитик, дето учи хората да свикват с радостите на телевизията, със списание „Лайф“ всяка сряда, с пътешествия в Европа, водородни бомби, президентски избори, заглавната страница на „Таймс“, с проблемите на Ойстърбейския родитело-учителски комитет^[5] и бог знае какви още чудесни нормалности… само го направи и аз ти се заклевам, че няма да мине и година и Франи ще влезе в лудницата или ще броди из някоя проклета пустиня с горящ кръст в ръце.

Мисис Глас бръсна още няколко въображаеми тютюневи прашинки от скута си.

— Добре де, добре… и не се притеснявай толкова каза тя. — За бога, никой не е викал никого.

Зуи дръпна рязко вратичката на домашната аптечка, втренчи се вътре, после извади, една пиличка за нокти. Взе цигарата си, която бе оставил на ръба на полицата от матирано стъкло, и дръпна от нея, но тя бе угаснала. Майка му каза: „Ето“ и му подаде собствения си пакет цигари и рекламния си кибрит.

Зуи си взе цигара, успя да я сложи между устните си и да драсне клечка кибрит, но напорът на мислите му попречи да я запали, той духна кибритената клечка и извади цигарата от устата си. Поклати нетърпеливо глава.

— Не знам. Трябва да има някъде, заврян в този град, такъв психоаналитик, който да е добър за Франи. — Зуи направи лека гримаса. — Но по една случайност аз не го познавам. За да е добър за Франи, тоя психоаналитик трябва да е някой особен тип. Не знам. На първо място той трябва да вярва, че по божия милост му е било внушено да учи психоанализа. Ще трябва да вярва, че по божия милост не го е блъснал трамвай, преди да си е получил свидетелството за практика. Ще трябва да вярва, че по божия милост е дарен с тоя вроден интелект, та да може въобще да помага на проклетите си пациенти. Не знам за нито един добър психоаналитик, дето да мисли по тоя начин. Но това ще е единственият психоаналитик, който въобще може да бъде полезен на Франи. Ако е някой страхотен фройдист или еклектик, или е просто ужасно обикновен човек — някой, дето дори не изпитва безумна, свръхестествена благодарност за своята интуиция и интелигентност, — след психоанализата Франи ще бъде в още по-тежко състояние, отколкото Сиймор навремето. Щях да полудея само като си го помислих. Нека просто да си траем по тоя въпрос, ако нямаш нищо против.

Той бавно запали цигарата. После, като изпусна дима, остави я на поличката от матирано стъкло, където бе и предишната, изгасналата цигара, и зае малко по-спокойна поза. Започна да прокарва пиличката под ноктите си — те бяха съвършено чисти.

— Ако престанеш да си чешеш езика за малко — продължи Зуи, — ще ти кажа за какво се разправя в онези две книги, които Франи държи у себе си. Интересува ли те или не? Ако не те интересува, не ми се ще да…

— Да, интересува ме! Разбира се, че ме интересува! За каква ме мислиш?

— Добре, само престани да си чешеш езика за малко — каза Зуи и се облегна на ръба на умивалника. Продължи да работи с пиличката. — И двете книги са за един руски селянин, някъде от края на миналия век — започна той: при неговия безстрастен глас това можеше да мине за доста разказвателен тон. — Той е много обикновен, много симпатичен човечец с изсъхнала ръка. Което означава, че за Франи с нейното сърце-хотел е роден идиот. — Зуи се поизвърна, взе си цигарата, дръпна веднъж от нея и продължи да си пили ноктите. — В началото тоя дребничък селянин разказва, че си имал жена и ферма. Обаче имал и един побъркан брат, който му подпалил фермата, а после мисля, че жена му просто умряла. Все пак той тръгва да странства. Има си един проблем. Цял живот е чел Библията и иска да разбере какво точно значи онова, дето го пише в посланието на апостол Павел до солуняните: „Непрестанно се молете.“ Тези думи все му се въртят в главата. — Зуи посегна пак за цигарата си, дръпна от нея и каза: — Има нещо подобно и в първото послание на свети апостол Павел до Тимотея: „И тъй желая мъжете да се молят на всяко място.“ А и самият Христос е казал, че „трябва винаги да се молят и да не падат духом“. — Той мълчаливо продължи да си пили ноктите, а лицето му имаше извънредно строго изражение. — Така че селянинът тръгва да странства, за да си намери учител. Някой, дето да го научи как да се моли винаги и защо. Той върви, върви от черква в черква и от храм в храм и разговаря ту с един свещеник, ту с друг. Докато накрая среща един обикновен стар монах, който явно знае за какво става дума. Старият монах му казва, че единствената молитва, угодна на бога и „желана“ от него, е Христовата молитва: „Господи Исусе Христе, помилуй ме“. Всъщност цялата молитва е „Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния“, но никой от адептите и в двете книги за странстващия богомолец не набляга, слава богу, на тази част за окаяния грешник. Все пак старият монах му обяснява какво ще стане, ако се моли непрестанно. Дава му няколко практически урока и го изпраща вкъщи. С две думи след известно време дребничкият богомолец се научава да се моли непрестанно. Овладява молитвата. Той е във възторг от новия си духовен живот и продължава да странства из цяла Русия — през гъсти гори, градове, села и тъй нататък, — като непрекъснато се моли и разправя на всеки срещнат как се прави това. — Зуи вдигна развълнуван поглед към майка си. — Ей, дебела, стара жрицо, слушаш ли ме? Или само зяпаш прелестното ми лице?

Мисис Глас каза наежено:

— Разбира се, че те слушам.

— Добре… защото не искам разни гости, дето ми развалят увеселението.

Зуи се изкиска, после дръпна от цигарата си. Закрепи я между пръстите си и продължи да работи с пиличката.

— В първата книга „Странстващият богомолец“ най-вече се разправя за приключенията на тоя богомолец по пътя. Кого среща, какво му казва, какво му отговарят… по една случайност среща някои дяволски добри хора. Втората част е по-скоро трактат, написан под формата на диалог, за Христовата молитва. Богомолецът, един професор, един монах и някакъв отшелник се срещат и объркват цялата работа. И всъщност това е всичко. — Зуи хвърли мълниеносен поглед към майка си, после премести пиличката за нокти в лявата си ръка. — Ако те интересува, идеята и в двете книжки е всеки да осъзнае нуждата и ползата да се моли непрестанно. Първоначално под надзора на опитен наставник — нещо като християнски гуру, — а после, като се понаучи, предполага се, че сам ще продължи да се моли. Та основната идея е, че това не се отнася само за разни религиозни копелета и самозванци. Може да си зает с ограбването на проклетата касичка с помощи за бедните, ама трябва да се молиш, докато крадеш. Предполага се, че просветлението идва с молитвата, не преди това. — Зуи се намръщи строго, като учител. — Идеята всъщност е, че рано или късно, напълно от само себе си, молитвата преминава от устните и главата в един сърдечен център и става естествена функция на организма, също като биенето на сърцето. А после, след време, когато думите се синхронизират с биенето на сърцето, човек трябва да навлезе в така наречената реалност на нещата. Тази тема всъщност не се появява в двете книжки, но според източната философия тялото има седем тайнствени центъра, наречени чакра, онзи, който е най-близо до сърцето, се казва анахата, предполага се, че е дяволски чувствителен и мощен и когато се активира, той, на свой ред, активира друг център между веждите, айна… това всъщност е епифизата или по-скоро някаква еманация около нея… и после хоп! — отваря се третото око^[6], както му викат мистиците. Ей богу, тук няма нищо ново. Искам да кажа, че тая работа не е започнала с дребничкия богомолец и с неговата тайфа. Бог знае от колко века в Индия това е известно под името джапам. Джапам е просто повтаряне на някои от човешките имена на бога. Или имената на неговите превъплъщения — на неговите аватари, ако искаш да бъдем точни. Идеята е, че ако декламираш името достатъчно дълго време, достатъчно редовно и от сърце, рано или късно ще получиш отговор. Не точно отговор. Отклик. — Зуи изведнъж се обърна, отвори аптечката, остави пилата за нокти и извади една изключително груба лопатка за избутване на кожички.

— Кой ми е нагризал лопатката за кожички?

С китката на ръката си бръсна капчиците пот от горната си устна и след това започна да си оправя кожичките с лопатката.

Мисис Глас дръпна силно от цигарата си, вперила очи в него, после кръстоса крака и попита настоятелно:

— Това ли прави Франи? Искам да кажа, точно с това ли се занимава и тъй нататък?

— Предполагам. Не питай мен, питай нея.

Последва кратка подозрителна пауза. После мисис Глас доста внезапно и доста решително каза:

— И колко дълго трябва да се прави?

Лицето на Зуи светна от удоволствие. Той се обърна към нея.

— Колко дълго ли? О, не трае дълго. Докато бояджиите поискат да влязат в стаята ти. После цяла процесия от светци и бодисатви се появява тържествено, всички носят купи с пилешки бульон, хорът „Хол Джонсън“ запява на заден план, а камерите се насочват към мил стар джентълмен с набедрена превръзка, който стои на фона на високи планини и сини небеса и бели облаци, и покой се изписва по всички…

— Добре де, стига — каза мисис Глас.

— Ах, господи, аз само се опитвам да помогна. Милост. Не бих искал да си отидеш с впечатлението, че има някакви… нали знаеш… някакви неудобства, свързани с религиозния живот. Искам да кажа, че много хора стоят далече от религията само защото си мислят, че е свързана с известна доза неприятни усилия и настойчивост… знаеш за какво става дума.

Бе ясно, че ораторът току-що с явно удоволствие е достигнал кулминацията на своето слово. Той размаха лопатката за избутване на кожички пред носа на майка си.

— Щом излезем от този храм, аз се надявам, че ще приемеш от мен едно малко произведение, което винаги съм харесвал. Вярвам, че в него са засегнати някои от най-важните моменти на нашия тазсутрешен разговор. „Бог е моето хоби“ от доктор Хоумър Винсънт Клод Пиърсън младши.^[7] В тази малка книжка ще откриеш как доктор Пиърсън на двайсет и една годишна възраст започнал да си отделя по малко време всеки ден — две минути сутрин и две минути следобед, ако си спомням добре — за дружески беседи с бога и в резултат на това още в края на първата година увеличил годишния си доход със седемдесет и пет процента. Мисля, че имам още един екземпляр и ако бъдеш така любезна…

— Ох, ти си невъзможен — каза мисис Глас. Но разсеяно. Очите й отново бяха потърсили нейния стар приятел — синьото килимче в другия край на банята. Тя седеше, вперила поглед в него, докато Зуи — усмихнат, но обилно изпотен над горната устна — продължаваше да работи с лопатката за кожички. Най-сетне мисис Глас изпусна една от първокласните си въздишки и отново насочи вниманието си към Зуи, който, работейки с лопатката, бе направил полукръг по посока на утринната светлина. Като видя извивките и плоскостите на необикновено мършавия му гол гръб, мисис Глас сякаш се върна отдалече. Всъщност за някакви си две-три минути очите й явно се отказаха от всичко мрачно и тежко и в тях заблестя запалянковски възторг.

— Раменете ти стават толкова широки и хубави — каза тя високо и посегна да докосне гърба му. — А аз се страхувах, че от всичкото това вдигане на гири…

— Недей! — сопна се Зуи и се дръпна рязко.

— Какво недей?

Той отвори домашната аптечка и сложи лопатката за кожички обратно в нишичката й.

— Просто недей и толкоз. Недей да се възхищаваш от проклетия ми гръб — рече Зуи и затвори вратичката. Взе чифт къси чорапи от черна коприна, които висяха на закачалката за кърпи, и ги занесе до радиатора. Седна на него, въпреки че беше топъл или може би точно затова, и започна да се обува.

Мисис Глас изсумтя с известно закъснение.

— Да не се възхищавам от гърба ти… че аз го обожавам! — каза тя. Но беше засегната и дори мъничко оскърбена. Наблюдаваше го как си обува чорапите, а на лицето й бе изписано смесено изражение — имаше и обида, и неудържимия интерес на човек, който дълги години се е грижил за скъсаните чорапи на семейството. После, изпускайки една от най-звучните си въздишки, тя внезапно се изправи, мрачна и решена да изпълни дълга си, и зае мястото пред умивалника, което Зуи бе освободил. Първото й явно мъченическо задължение бе да завърти кранчето на студената вода.

— Да беше се научил да слагаш капачките на нещата, когато си свършиш работата с тях — каза тя с пресилено заядлив тон.

Зуи я погледна от радиатора, където си слагаше жартиери на чорапите.

— По дяволите, трябва да се научиш да се оттегляш, когато свърши увеселението — каза той. — Наистина, Беси. Бих искал поне за една минутка да остана ей тука сам… колкото и да ти звучи невъзпитано. Първо на първо, бързам. Трябва да бъда при Лесейдж в два и половина и бих искал преди това да свърша някои неща в града. Хайде, тръгвай сега… Нали нямаш нищо против?

Мисис Глас остави домакинските си задължения, за да го погледне и да му зададе един въпрос, който през изминалите години винаги бе дразнил децата й.

— Няма ли да ядеш, преди да тръгнеш?

— Ще хапна нещо в града… Къде, по дяволите, ми е другата обувка?

Тя нарочно го изгледа втренчено.

— Ще говориш ли със сестра си, преди да излезеш?

— Не знам, Беси — каза Зуи след явно колебание. — Хайде, престани да ме питаш за това, моля те. Ако имах нещо кой знае колко страхотно за казване, щях да й го кажа тая сутрин. Само престани да ме питаш все за това.

С една обута и завързана обувка той изведнъж запълзя на четири крака и мушна ръка под радиатора.

— Ох, ето те и тебе, копеленце.

До радиатора имаше малко кантарче. Той седна на него с намерената обувка в ръка.

Мисис Глас го наблюдаваше как я обува. Все пак не остана да види завързването на връзките. Вместо това напусна банята. Но бавно. Движеше се малко тежко, което бе необичайно за нея, всъщност дори влачеше крака и това накара Зуи да се обърне. Той я погледна с явно внимание.

— Вече не знам какво става с вас, деца — каза вяло мисис Глас, без да се обръща. Тя спря до една закачалка и оправи кърпата на нея. — Едно време, когато всички бяхте малки и участвахте в програмата и тъй нататък, вие бяхте… умни и щастливи… и просто очарователни. Сутрин, обед и вечер. — Тя се наведе и вдигна от пода нещо, което много приличаше на дълъг и подозрително рус косъм. Направи малко отклонение от пътя си, за да отиде до кошчето за смет и каза:

— Каква е ползата да знаете толкова много и да ви сече акълът, щом не ставате по-щастливи от това. — С гръб към Зуи тя отново тръгна към вратата. — Най-малкото всички бяхте мили и любящи един към друг и беше удоволствие да ви гледа човек. — Тя отвори вратата, поклащайки глава. — Истинско удоволствие — каза мисис Глас и затвори вратата след себе си.

Като погледна към затворената врата, Зуи дълбоко си пое дъх и бавно го изпусна.

— Това се казва финална реплика, детко! — извика той след нея, но едва когато беше сигурен, че гласът му няма да я настигне по коридора.