Владимир Мегре
Звънтящият кедър (23)

Пространство на Любовта

След продажбата на първия тираж на книгата за Анастасия ми изплатиха авторски хонорар. Отидох на ВДНХ, сега ВВЦ^[1]. Не знам защо, но обичам да ходя там. Този път вървях покрай множеството открити и закрити закусвални, в които се печаха шишчета, притеглящи с вкусни аромати, като се борех с желанието да си купя всевъзможни вкусотии. Макар и да имах в джобовете си неколкостотин хиляди рубли, реших да ги изразходвам икономично. И изведнъж се случи нещо невероятно. Тихо, но абсолютно отчетливо чух гласа на Анастасия: «Купи си нещо за хапване, Володя. Купи си каквото поискаш. Сега няма нужда толкова да се ограничаваш в храната.» Направих още няколко крачки покрай откритите закусвални и отново чух гласа: «Защо ги подминаваш? Нахрани Се, моля те.»

«Гледай ти каква натрапчива мисъл» — помислих си аз. Отидох към пейките на алеята^[2] по-далече от хората. Седнах и тихо прошепнах, навеждайки се, за да не помислят, че си говоря сам със себе си.

— Анастасия, наистина ли чувам гласа ти? — отговорът дойде веднага:

— Владимире, ти чуваш моя глас.

— Здравей, Анастасия. Защо по-рано не си говорила с мен? Толкова въпроси се насъбраха. Читателите на срещите ми задават въпроси, а аз на много от тях не мога да отговоря.

— Аз ти говорех. През цялото време се мъчех да говоря с теб, но ти не ме чуваше. Дори когато реши да сложиш край на живота си, закрещях от вълнение. Не помогна — ти не ме чуваше. Тогава се сетих и запях — тази песен започнаха да свирят двете момичета в метрото. Те я чуха и я засвириха. Като чу мелодията на тази песен, която ти пеех в тайгата, ти си спомни за мен. Аз толкова се вълнувах, че едва не ми спря млякото.

— Какво мляко, Анастасия?

— Кърмата. Млякото за нашия син. Аз го родих, Володя!

— Родила си? Анастасия!! Боже, трудно ли ти е? Как ли си там сама с детето, в тайгата? Как е той? Ти казваше, спомням си, ти казваше: «Само че няма да е навреме…»

— Всичко е наред. Природата се събуди по-рано и сега ми помага. И на сина ни му е добре. Той е якичък. Вече се усмихва. Само че кожата му е малко суха — като твоята. Но това не е страшно, ще мине. Всичко ще бъде наред. Ще видиш. На теб ти е по-трудно сега, отколкото на нас. Но направи още една крачка. Допиши книгата. Аз знам колко ти беше трудно, и занапред няма да ти е леко, но ти не спирай! Върви по своя път.

— Да, Анастасия… — исках да й разкажа, че да пишеш книга е по-трудно, отколкото да се занимаваш с бизнес. Исках да й кажа за ситуацията в моето семейство и във фирмата — въобще за всичките си перипетии през последната година; за това, че сега нямам дом, нито семейство; за това как едва не попаднах в лудницата. За мечтите й исках да я посъветвам, да не ги развихря толкова, за да не увлича хората с тях. Но си помислих:

«Защо да разстройвам кърмеща майка — може млякото й да секне.»

И й казах:

— Ти не се безпокой за дребни работи, Анастасия. Никакви особени трудности нямам аз. Представяш ли си — написах книгата. Да, това било по-лесно, отколкото да съставиш план за бизнеса. Когато го правиш трябва да предвидиш всички възможни варианти. А тук — седи си и описвай нещо, което вече се е случило, като във вица за чукчито: «Каквото виждам, това и пея.»

И още… Знаеш ли, Анастасия… Макар да изглеждат само като фантазии, но твоите мечти се сбъдват. Това е невероятно, но те се сбъдват. Ето — и книгата е написана. Ти си мечтала за нея и тя вече съществува. Хората наистина я четат с интерес. За нея вече и столичните вестници пишат. Стихове, стихове съчиняват за теб, за природата, за Русия. Аз намерих картината в хранилището на Троицко-Сергиевата лавра, за която приказвахме с теб. Картината се е запазила и се нарича «Единният — с една» (линия — бел. прев.). Ще я публикувам. И представяш ли си, бардове… Помниш ли, говореше ми за бардовете?

— Да. Помня, Владимире.

— Знаеш ли, и това започва да се сбъдва… На една читателска конференция при мен дойде русокос мъж, подаде ми аудиокасета и кратко, по военному каза: «Песни за Анастасия. Моля ви, приемете ги.»

Журналистите, които бяха дошли на конференцията, прослушаха касетата внимателно. Читателите, които бяха сътрудници на Московския изследователски център (Александър Солнцев и Александър Закоцкий) и други хора започнаха да я презаписват; да я презаписват и да търсят русокос мъж, среден на ръст, външно незабележим, който се появи неочаквано и също така неочаквано изчезна. Той се оказа офицер — подводничар от Санкт Петербург — ученият Александър Коротински. Разказа ми как е изплувала авариралата им подводница; колко сигурно са го водили низ от случайности, за да дойде и да донесе тази касета — водили са го, за да ми я връчи. Александър Коротински се оказа още и бард. А в неговата песен «Храмът» звучат цели фрази, казани от теб. Ето ги, помниш ли?

Не вярвай на чуждите думи, щом кажат,

че всичко ще мине.

 

От тези, които храма съзират,

не всички в храма отиват.

 

И нашият живот е бяг по разните етажи,

но всеки човек своя избор прави сам.

Коротински не е кой знае какъв певец — пее почти речитативно, но именно това потвърди твоите думи за силата на словото, свързано с Душата с невидими нишки. Бардът Коротински го показа реално.

— За светлата радост, която носиш на хората, за пречистването на Душите им, благодаря ти, Барде, благодаря! — каза Анастасия.

— Представяш ли си — отново офицер! И Груця е офицер, той пръв отпечата книгата; бездомният полковник нарисува картина за нея; един летец, командир на полк, ми помагаше да продавам книгите. Ето сега и този, който пръв донесе песни, също е офицер. И как така този твой Лъч разпалва Душите на офицерите? Повече ли ги осветяваш отколкото другите?

— Лъчът се докосва до много хора, но стремежите се разпалват там, където има какво да гори.

— Твоята мечта, Анастасия, започна да се осъществява в действителността — хората я подхващат, разбират я. И бездомният полковник я разбра. Аз се запознах с него случайно, мъчно ми е за него, той загина. Видях го как лежи мъртъв. Цялото му лице беше изцапано с кал, а той се усмихваше! Мъртъв, а се усмихва! Ти ли го озари със своя Лъч? Какво означава, когато човекът умира с усмивка?

— Този човек, който е бил с теб… Той сега е с Барда на невидимата пътека. Неговата усмивка ще спаси много сърца от куршумите, които са по-страшни от оловните.

— Мечтата ти влиза в нашия свят и той като че ли започва да се променя. Някои хора те чувстват, разбират те, отнякъде им идват сили и те се променят. Светът става мъничко по-добър. Но ти… Ти все още си там, в тайгата, на своята полянка. Няма да мога да живея в тези условия, в които живееш ти; и ти няма да можеш да живееш в нашия свят. За какво тогава ми е твоята любов? Тя е безсмислена и аз все още не разбирам отношението си към теб. И защо да разбирам, когато и така е ясно — ние никога няма да бъдем заедно един до друг.

— Ние сме заедно, Володя, един до друг.

— Заедно?! Къде си ти? Когато се обичат, хората се стремят да бъдат един до друг. Да се прегърнат, да се погалят. Ти си много необикновена. На теб това не ти трябва.

— Трябва ми — както и на всички. И аз го правя.

— Как го правиш?

— Ето сега: нима не чувстваш нежното докосване на ветреца, нежната му прегръдка? И топлата милувка на слънчевия лъч? Колко радостно пеят за теб птиците и шумят листата на дървото, под което седиш! Заслушай се, това не е обикновено шумолене!

— Но това — всичко, което изреди, е за всички. Нима това си ти?

— Любовта, разтворена в Пространството за един, може да докосне Душите на мнозина.

— За какво й е на Любовта да се разтваря в Пространството?

— За да бъде Любимият винаги в Пространството на Любовта. В това е същността на Любовта, нейното предназначение.

— Нищо не ми е ясно от всичко това. И гласът ти… Преди не съм го чувал от разстояние, а сега го чувам. Защо?

— От разстояние гласът не звучи. Не с ушите си, със сърцето си трябва да слушаш, ти ще се научиш…

— За какво да се уча, говори ми винаги както сега, с гласа.

— Няма да мога винаги.

— Но нали сега говориш? Аз те чувам.

— Дядо ми ни помага сега. Ти си поговори с него, аз трябва да вървя да кърмя сина ни и имам много друга работа. Толкова искам във всичко да смогна.

— Значи, дядо ти може, а ти — не. Защо?

— Защото дядо ми е някъде до теб сега. Съвсем наблизо до теб.

— Къде е?