Тад Уилямс
Градът на златната сянка (23)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
ПО СТЪЛБАТА

МРЕЖА/НОВИНИ: Финансирането на Марс под въпрос.

(Картина: хоризонтът на Марс, над него се вижда Земята.)

Диктор: Древната човешка мечта за завладяването на Марс може би ще претърпи крах поради финансови проблеми.

(Картина: роботи МВС работят на марсианската повърхност.)

Сега, когато двете най-големи корпорации спонсори, АНВАК и „Телеморфикс“, оттеглиха подкрепата си, строителният проект „База на Марс“, който отдавна е подложен на натиск както отляво, така и отдясно, най-вероятно ще загуби и финансовата подкрепа на Конгреса. Президентът Анфорд обеща да потърси нови компании спонсори, но молбата му до Събранието на губернаторите за финансиране на проекта, наречен от един служител на ООН-Космос „доста невзрачен“, надали ще трогне губернаторите, които си имат главоболия с щатските и градските инфраструктури…

 

Рени отговори още след първото проблясване на лампичката. Щом екранът се затъмни, тя беше сигурна, че знае кой се обажда.

— Ирене Сулавейо?

— Значи знаете и служебния ми номер. — Мистериозността на Мартин Еди-коя си малко я дразнеше. — Просто ви е хрумнало, че ще съм тук преди часовете, така ли?

— Моля ви, не забравяйте, госпожо Сулавейо, че именно вие се заехте да ме издирите. — Французойката сякаш се развесели. — Надявам се да не предизвиквам раздразнението ви с това, че сега аз поех инициативата.

— Не е това. Просто не очаквах…

— Че толкова лесно ще ви намеря? Информацията е моят занаят, ако ми простите това изтъркано клише. Сега вече знам доста неща за вас, далеч не само служебния ви номер и работното ви място, госпожо Сулавейо. Знам как се е развивала кариерата ви, какви оценки сте получавали в училище, каква е заплатата ви. Знам, че майка ви Мириам, починала при пожара в „Рай за купувача“, е била потомка на племето ксоза, че баща ви Джоузеф е наполовина зулус и че в момента се води инвалид. Знам за брат ви Стивън в болницата в покрайнините на Дърбан. Знам за какви услуги в мрежата сте абонирана, какви книги зареждате и дори каква марка бира пие баща ви.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Рени сухо.

— Защото искам да разберете, че захвана ли се с нещо, върша го докрай. И защото трябваше да узная всички тези неща, да разбера коя сте всъщност, преди да говоря с вас.

Този път Рени не успя да прикрие гнева в гласа си:

— Значи съм си взела изпита? Благодаря! Мерси!

Последва дълго мълчание. Когато тайнствената жена се обади отново, гласът й беше по-мек:

— Вие ме потърсихте, госпожо Сулавейо. Сигурна съм, че държите никой да не наднича в живота ви. Аз също.

— И какво ще правим оттук нататък?

— Хм… — Мартин Дерубен изведнъж продължи с делови тон: — Много уместен въпрос. Мисля, че е дошло времето да обменим малко информация. Казахте ми, че сте научили името ми от Сюзън ван Блийк. Надявах се да поговоря с нея за едно нещо, което ме интересува. Може би и вие споделяте моя интерес?

— За какво става въпрос? Какво ви интересува?

— Първо най-важното. — И невидимата жена заприказва така, сякаш се готвеше за продължителен разговор: — Разкажете ми отново какво се случи със Сюзън. И този път ми кажете цялата истина, моля ви.

Това беше трудна работа, но не и толкова неприятна. Жената отсреща беше пестелива откъм информация, но зад сдържаността й прозираше остроумие и дори сърдечност.

Мартин Дерубен каза, че Сюзън наистина й се обадила след посещението на Рени, но нямала възможност да говори подробно. Отложеният разговор така и не се състоял. Рени не й разкри какво й беше съобщила доктор Ван Блийк на смъртното си легло, но след като описа болестта на брат си, своите опити да открие какво я е причинило и странния град-вирус, оставен в системата й, жената дълго мълча. Рени усети, че за нея това е нещо като повратна точка, също както в шахмата, когато след първите няколко хода започва да се очертава реалният развой на играта.

— Дали доктор Ван Блийк ми се е обадила, защото е смятала, че мога да помогна за проблема с брат ви? Или само за идентифицирането на този странен град?

— Не знам. Не ми е казвала за какво е искала да говори с вас. Има и една книга — беше оставила бележка със заглавието й.

— А, да, спомням си, че ми споменахте за това. И как се нарича?

— „Палеолитна Мезоамерика“. От някой си Боливар Атаско.

Този път мълчанието беше по-кратко.

— Името ми звучи някак познато. Прегледахте ли книгата?

— Заредих я, но не видях нищо, което да има някакво отношение към случая. Нямах обаче време да я прегледам наистина добре.

— Току-що си поръчах копие. Може пък аз да забележа нещо, което сте пропуснали.

Рени почувства неочаквано облекчение. „Може би тя наистина е в състояние да помогне. Може би е в състояние да ми помогне да се промъкна в Дървесната къща и да намеря този Сингх.“ Но съмнението бързо заличи благодарността. „Защо отведнъж да приема тайнствената жена за възможен съюзник? Защото съм отчаяна, естествено.“ И каза:

— Сега вие знаете коя съм аз, но вие коя сте? Знам само, че сте познавали Сюзън и че тя се е опитала да се свърже с вас.

Равният глас прозвуча развеселено:

— Да, не бях много приветлива. Държа никой да не наднича в личния ми живот, но в него няма нищо тайнствено. Аз съм това, което ви казах — изследовател, при това доста известен. Можете да го проверите.

— Поставям живота си във ваши ръце, нали разбирате? Не се чувствам особено сигурна.

— И това може да се промени. Във всеки случай, нека прегледам книгата по антропология, после ще ви се обадя пак през обедната почивка. Междувременно ще ви изпратя информация за този Атаско. Ще ви спести време за издирване. И, госпожо Сулавейо… — Дори фамилията на Рени в нейната уста звучеше като нещо галско.

— Да?

— Следващия път може би ще е по-добре вече да си говорим на „Мартин“ и „Ирене“, нали?

— Рени, не Ирене. Да, разбира се.

— A bientot тогава. — И Рени си помисли, че жената е прекъснала връзката пак така безшумно, както и предния път, но гласът й прозвуча отново: — И още нещо. Ще ви предоставя безвъзмездно още информация, макар да се страхувам, че тя няма да ви зарадва. Медицинският комплекс в предградията на Дърбан, където е настанен брат ви, тази сутрин е обявил пълна карантина „Букаву 4“. Боя се, че вече няма да пускат посетители на свиждане. — Тя отново замълча. — Много съжалявам.

Рени се вглеждаше в празния екран с отворена уста. Когато най-после реши да зададе някакъв въпрос, връзката вече беше прекъсната.

!Ксабу я намери в кабинета й по време на първата почивка.

— Виж това — процеди тя и посочи екрана.

… всички ваши въпроси на нашата линия за отговори или се свържете с Дърбанския департамент за обществено здравеопазване. Надяваме се, че това е временна мярка. Ще предоставяме информация всеки ден…

Умореният лекар го повтаряше сигурно вече за десети — петнайсети път.

— Проклет запис. Дори не вдигат телефоните.

— Не разбирам — !Ксабу погледна екрана, после Рени. — Какво става?

Уморена още в десет без петнайсет сутринта и трепереща от нервно напрежение, тя започна да му разказва за разширената болнична карантина. Насред разказа обаче се сети, че той още не знае нищо за Мартин Дерубен, и започна да обяснява отначало.

— И според тебе тази жена заслужава доверие? — попита той, щом тя замълча.

— Не знам. Мисля, че да. Надявам се. Идеите ми са на изчерпване, да не споменавам за силите. Можеш да останеш тук по обяд, когато ще се обади, и после да ми кажеш какво мислиш.

Той кимна бавно.

— А информацията, която ти е дала досега?

Рени вече беше изключила звука на болничния информатор; сега окончателно прекъсна връзката и изведе файловете за Атаско.

— Виж сам. Този Боливар Атаско е антрополог и археолог. Много известен. Също така и червив с пари, от богато семейство. Преди няколко години в известен смисъл се оттеглил, но от време на време пуска по някоя научна статия. Май че има къщи в пет — шест държави, но Южна Африка не е сред тях. Изобщо не виждам каква е връзката със Стивън.

— Вероятно няма връзка. Вероятно е нещо в самата книга, някаква идея, която доктор Ван Блийк е искала да забележиш.

— Може би. И Мартин я преглежда. Може и да се натъкне на нещо.

— Ами онова другото… дето го откри преди смъртта на доктор Ван Блийк?

Рени уморено поклати глава. Трудно й беше да мисли за друго освен за Стивън, който сега беше още по-далече от нея, затворен в тази болница като муха в кехлибар.

— За какво говориш?

— За онова, което нарече Дървесната къща. Цялата информация за този Сингх — Синьото куче Пустинник — водеше към нея. Но ти изобщо не ми обясни какво представлява тази Дървесна къща.

— Ако вместо да учиш толкова много, си беше побъбрил повечко с другите студенти, щеше да знаеш всичко за нея. — Рени затвори файловете за Атаско. Главоболието й се усилваше и вече не можеше да гледа плътния текст. — Тя е легенда във ВР-света. Почти мит. Но наистина съществува.

Усмивката на !Ксабу изведнъж угасна.

— Всички митове ли са измислици тогава?

Нещо в Рени трепна.

— Не исках да правя никакви намеци. Съжалявам. Този ден вече е достатъчно гаден, а едва сега започва. Освен това не ме бива много в религията, !Ксабу.

— Не си ме обидила, а и аз не исках да те разстройвам допълнително. — Той я потупа по ръката. Докосването му беше леко като допир на птиче крило. — Но често си мисля — хората смятат, че нещата, които не могат да се измерят, не са истински. Когато чета научни книги, става ми още по-тъжно, защото именно това хората определят като „истина“ и все пак самата наука твърди, че единственото, което можем да се надяваме да открием, са схемите в разни неща. Но ако това е вярно, защо един начин да обясним една схема да е по-лош от друг? Дали английският език е по-низш от езика на ксоза или от моя роден език, защото не може да изрази всичко, което те могат?

Рени беше потисната — не заради думите на приятеля си, а защото й се струваше все по-невъзможно да разбере каквото и да било. Думите, цифрите, фактите — „инструментите“, които беше използвала, за да измерва и моделира своя свят — сега като че ли бяха загубили осезаемостта си.

— !Ксабу, имам главоболие и се тревожа за Стивън. Точно сега не мога да водя прилична дискусия за наука и религия.

— Разбира се. — Малкият мъж кимна, докато я гледаше как изважда болкоуспокояващо хапче от чантата си и го гълта. — Изглеждаш много нещастна, Рени. Само заради карантината ли е?

— О, Боже, не — заради всичко! Все още нямаме никакъв отговор, нито пък намерихме начин да върнем брат ми, а търсенето сякаш става все по-сложно и неясно. Ако беше някаква кримка, щеше да има труп, кървави петна и следи от стъпки в градината — определено щеше да става въпрос за убийство и да има откъде да се тръгне. Но тук имаме само неща, които изглеждат малко странни, късчета информация, които евентуално означават нещо. Колкото повече разсъждавам, толкова по-безсмислено става. — Тя разтри слепоочията си. — Все едно да повтаряш една дума толкова много, че тя просто да изгуби смисъла си. Просто… дума. Точно така се чувствам.

!Ксабу сви устни.

— Горе-долу това имах предвид, когато ти казах, че вече не чувам слънцето. — Той огледа стаята. — Може би си била твърде дълго на закрито — това няма да ти подобри настроението. Каза, че си дошла рано.

Тя сви рамене.

— Исках да остана малко насаме със себе си. В квартирата не мога.

Лицето на !Ксабу придоби дяволито изражение.

— И в моята квартира е кажи-речи същото. Тази сутрин моята хазяйка ме наблюдаваше как закусвам. Много внимателно — преструваше се, че не ме гледа. Мисля, че след като никога не е виждала такова нещо, все още не е съвсем сигурна, че съм човек. Казах й, че храната ми харесва, но предпочитам да ям хора.

— !Ксабу! Не бива така!

Той се изкиска.

— После й казах, че няма от какво да се притеснява, защото моето племе изяжда само враговете си. След което тя ми предложи да си сипя още ориз — никога досега не го беше правила. Може би е искала да бъде съвсем сигурна, че стомахът ми е пълен.

— Не съм уверена, че градският живот ти се отразява добре.

!Ксабу й се усмихна доволен, че е успял да я поразвесели.

— Само когато се откъснеш от собствената си история, можеш да твърдиш, че хората, които смяташ за „първобитни“, нямат чувство за хумор. Семейството на баща ми, което е преживявало с оскъдна храна в пустинята Калахари и е изминавало много километри, за да намери вода, въпреки всичко обичаше шегите и веселите истории. Нашият прататко Мантис е обичал да прави разни номера на другите и често тъкмо с такива номера е побеждавал враговете си, когато само силата му не е била достатъчна.

Рени кимна.

— Повечето бели жители тук са си мислели същото и за моите предци — че сме били или облагородени диваци, или мръсни животни. Само не и нормални хора, които се шегуват един с друг.

— Всички хора се смеят. Ако изобщо ни замени някаква раса, както ние сме заменили ранната раса, очаквам, че и тя ще има чувство за хумор.

— По-добре ще е да има — кисело изрече Рени. Временното разведряване не беше променило кой знае какво — главата й продължаваше да пулсира. Извади още едно болкоуспокояващо от бюрото и го глътна. — За да ни прости за кашата, която забъркахме.

Приятелят й се вгледа внимателно в нея.

— Рени, няма ли да е по-добре да вземем комуникатора ти и да излезем. Твоята Мартин и така ще се свърже с тебе, нали?

— Предполагам. Защо?

— Защото мисля, че наистина си стояла затворена твърде много време. Макар градовете ви да приличат на мравуняци, ние не сме термити. Имаме нужда да виждаме небето.

Тя понечи да възрази, но после осъзна, че не би искала.

— Добре. Ще се върнем по обяд. Пък и още не съм ти отговорила на въпроса за Дървесната къща.

Малкият хълм беше гол, ако не се смята тънкият килим от преплетена трева и една акация, под чиято сянка се бяха скрили от увисналото високо горе силно слънце. Нямаше вятър. Над Дърбан беше застинала жълтеникава мараня.

— Дървесната къща се е запазила от ранните дни на мрежата — започна да разказва тя. — Старомодно място, където си измислят собствени правила. Или поне се предполага, че е така — хората, които могат да влизат там, не приказват много и затова голяма част от информацията е плод на слухове и измислици.

— Щом са старомодни, как така държат това място скрито, както разправяш?

!Ксабу вдигна едно семенце и започна да го върти между пръстите си. Беше приклекнал по обичайния си небрежен начин — поза, която винаги напомняше на Рени за някакво далечно, подобно на сън минало.

— О, оборудването и технологиите им са съвсем съвременни, повярвай ми. Повече от съвременни. Това са хора, прекарали цял живот в мрежата — някои от тях практически са я построили в самото начало. Сигурно, затова са толкова войнствени. Заради чувството за вина, че нещата са се развили така.

Стегнатите й челюсти и вратът й се бяха поотпуснали благодарение на болкоуспокояващите или на небето.

— Във всеки случай старомодното е, че много от тези хора са инженери, хакери, хора, които са използвали мрежата от самото начало и тогава са планирали мрежата за комуникации, разпростряла се по целия свят, да бъде свободно и открито пространство, място, където парите и властта нямат значение. Никой не налага цензура на другиго и никой не е принуждаван да се подчинява на желанията на тази или онази корпорация.

— И какво е станало?

— Ами това, което би могло да се очаква. Вероятно идеята е била наивна — парите винаги могат да променят нещата. Хората започнали да създават все повече и повече правила и мрежата заприличала на останалата част от така наречения цивилизован свят.

Рени долови лекторската нотка в гласа си и се изненада. Дали отношението на !Ксабу към града не беше започнало да я променя? Огледа мозайката от сгради по хълмовете и долините на Дърбан, ширнала се като шарена плесен. Внезапно гледката й се стори почти зловеща. Винаги й се беше струвало, че индустриалният прогрес в Африка — континент, толкова експлоатиран за материалните цели на другите и толкова дълго лишаван от облагите — е, общо взето, за добро, но сега не беше толкова сигурна в това.

— Както и да е, хората от Дървесната къща подходили горе-долу както Ной с ковчега, ако мога да се изразя така. Е, не точно така. Не че искали да спасяват това или онова, но имали разни идеи, към които искали да се придържат — най-вече анархистични: пълна свобода на словото и тъй нататък, — и други идеи, които искали да отстранят. Тъй че създали Дървесната къща и я изградили по такъв начин, че да не зависи нито от корпорации, нито от спонсорството на властите. Тя се разпределя в системите на онези, които я използват, и е с такъв капацитет, че колкото и членове да се изключат, Дървесната къща ще продължи да съществува.

— Защо се нарича така?

— Всъщност не знам — трябва да питаш Мартин. Може би заради Дървото на познанието или нещо такова. Много от нещата, които съществуват в мрежата още от първите дни, имат смешни имена. Алеята „Ламбда“ идва от ранен експеримент във ВР, изграден само от текст.

— Звучи ми така, сякаш мрежата, освен, че е убежище за свободолюбиви хора, може да приютява и престъпници.

По тона на !Ксабу не личеше дали одобрява идеята.

— Така е, сигурна съм. Колкото повече свобода даваш на хората да вършат добро, толкова повече свобода имат те и да вършат зло.

Комуникаторът й звънна. Рени го включи.

— Bonjour. — Както и преди, гласът излизаше от черен екран. — Обажда се приятелката ти от Тулуза, както се уговорихме.

— Здравей. — Видеовръзката на Рени беше включена, но бе нормално да предположи, че и отсреща не получават образ. — Не съм сама. Приятелят ми !Ксабу е тук. Той беше с мене при Сюзън и знае всичко, което знам и аз.

— А… — Мълчанията на Мартин започваха да стават нейна характерна черта. — Вие сте някъде навън, нали?

Значи французойката беше включила видеото. Кой знае защо, това й се стори несправедливо.

— Близо до политехниката, където работя.

— Тази линия е сигурна, но трябва да внимавате да не ви следят. — Мартин говореше отсечено, не ги укоряваше, а просто констатираше фактите. — Хората четат по устните, а има и много начини да приближиш далечните неща достатъчно, за да ги виждаш.

Рени малко се засрами, че й изтъкват нещо, за което не се беше сетила. Погледна !Ксабу, но той беше затворил очи и слушаше.

— Ще се опитам да не си мърдам устните много.

— Или пък можеш да закриеш устата си с ръка, за да не се вижда. Това може да ти прозвучи крайно, Ирене… Рени, но дори и да не разбирах, че проблемът ти е сериозен, аз си имам свои грижи.

— Забелязах. — Тя не успя да овладее раздразнението си. — Какво правим ние всъщност, Мартин? Би трябвало да си вярваме. Какво да си мисля за някого, който дори не си показва лицето?

— За какво ти е? Имам си причина за това, Рени, и не дължа обяснение нито на тебе, нито на когото и да било.

— Но вече ми имаш доверие?

Смехът на Мартин беше мрачен.

— На никого нямам доверие. Но мисля, че си такава, за каквато се представяш, и нямам причини да се съмнявам в твоята история.

Рени погледна !Ксабу — изражението му беше странно и отнесено. Той сякаш усети втренчения й поглед, отвори очи и леко сви рамене. Рени потисна въздишката си. Мартин беше права — на този етап и двете не можеха да направят кой знае какво, за да докажат благоразположението си. Или трябваше да прекъсне връзката, или да затвори очи, да си запуши носа и да скочи.

— Трябва да се вмъкна в Дървесната къща — обади се тя.

Явно успя да изкара жената отсреща от равновесие.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурна ли си, че тази линия не се подслушва?

— Сигурна съм. Всеки риск за сигурността ни би дошъл от твоя страна.

Рени се огледа. Наоколо не се виждаше жив човек, но въпреки това тя се наведе към екрана.

— Мисля, че трябва да се вмъкна в Дървесната къща. Преди да умре, Сюзън ми даде името на свой стар приятел хакер — изглежда, мислеше, че той има някаква информация, която можем да използваме. Казва се Мурат Сагар Сингх, но го наричат още Синьото куче Пустинник. Мисля, че мога да го намеря чрез Дървесната къща.

— И искаш да ти помогна да се вмъкнеш там?

— А какво друго ми остава? — Внезапният прилив на болка и гняв я принуди да си мери думите. — Просто трябва да направя каквото мога. Не се сещам за друг начин. Мисля, че ако не намеря отговор, брат ми ще е мъртъв. А сега дори не мога да… да… — Тя си пое въздух на пресекулки. — Дори не мога да отида да го видя.

Гласът на тайнствената жена беше изпълнен със съчувствие:

— Entendu, Рени. Мисля, че мога да ти помогна да влезеш там.

— Благодаря. О, Боже, благодаря!

За миг изпита омерзение от унизителната си благодарност. Тя все още нямаше представа коя е тази жена без лице, но й се доверяваше, както се бе доверявала на малцина. Опита се да прехвърли разговора на по-реална основа.

— Откри ли нещо за Атаско?

— Боя се, че не е много. Не можах да намеря никаква връзка между него и собствениците на клуба, за който ми говори — „При господин Дж.“ — нито пък нещо друго в мрежата, което да е от значение. Той сякаш внимава да не се вдига много шум около него.

Рени поклати глава.

— Всъщност излиза, че не знаем дали Атаско или книгата му имат нещо общо с това, което ни интересува.

!Ксабу беше извадил едно въженце от джоба си и сега правеше нещо като пачи крак между изпънатите си пръсти. Беше вперил унесен поглед в него.

— Да. Да се надяваме, че чрез този човек, Сингх, ще се натъкнем на нещо, което да ни върши работа. Ще видя какво мога да направя, за да се вмъкнем в Дървесната къща. Ако мога да го уредя… свободна ли си след работа днес?

Рени си спомни за срещата в кабинета на ректора.

— Имам един ангажимент след часовете, но би трябвало да съм приключила до пет часа тукашно време.

— Ще ти се обадя. А следващия път може би и приятелят ти ще поговори с мене — каза Мартин и прекъсна връзката.

!Ксабу погледна празния екран, после пак се взря във въженцето.

— Е? — попита Рени. — Какво ще кажеш?

— Ти веднъж ми каза, че ще ми обясниш какво е призрак.

Тя затвори комуникатора си и се обърна към него.

— Призрак ли? Искаш да кажеш — във ВР?

— Да. Веднъж ми говори за това, но така и не ми обясни.

— Е, това е слух… дори и слух не е. Мит — усмихна се уморено. — Все още ли ми е позволено да го казвам?

Той кимна.

— Разбира се.

— Някои хора твърдят, че ако останеш достатъчно дълго в мрежата или ако умреш, докато си включен… — Тя се намръщи. — Това звучи много глупаво. Казват, че понякога хората оставали в мрежата. След като умрат.

— Но това е невъзможно.

— Невъзможно е. Защо ме питаш?

Той раздвижи пръсти и промени формата на въженцето.

— Тази жена, Мартин. В нея има нещо необичайно. Мислех си, че ако призрак означава някаква странна личност в мрежата и тя е призрак, то бих го разбрал подобре. Но тя очевидно не е мъртва.

— Необичайно ли? Какво искаш да кажеш? Много хора не искат да показват лицата си дори ако не са толкова луднали на тема сигурност като нея.

— Имаше нещо… в звученето на гласа й.

— На гласа й ли? Но той може да е бил подправен — за нищо не можеш да съдиш по него. Спомняш ли си, когато отидохме в клуба, как направих и твоя, и своя глас по-плътни?

!Ксабу поклати глава леко разстроен.

— Знам, Рени. Но имаше нещо необичайно в начина, по който тя говореше. А и звукът на мястото, където се намираше. Беше в стая с много-много дебели стени.

Рени сви рамене.

— Може и да е в някое правителствено бомбоубежище или в нещо такова — нямам представа с какво друго се занимава — освен, че витае из мрежата. Боже, дано да е нещо законно. Точно сега в нея е най-голямата ми надежда. Вероятно би ни отнело месеци, за да проникнем в Дървесната къща сами. Но как позна за стените?

— Ехо, шумове… трудно е за обяснение. — Той присви очи. Повече отвсякога приличаше на дете. — Когато живеех в пустинята, научиха ме да чувам звуците на летящите птици, на дивеча, който се движи сред пясъците на много километри разстояние. Ние слушаме внимателно.

— Не знам нищо за нея. Може би е… не, дори не мога да си го представя. — Тя се изправи. Долу в ниското видя студенти, които се връщаха на занятия. — Ще дойда в лабораторията след срещата с ректора. Ако си разбрал нещо, обади се.

 

 

Рени едва се сдържа да не избие вратата на кабинета. Затръшна я така, че листовете изпопадаха от бюрото й, а !Ксабу едва не се катурна от стола.

— Не мога да повярвам! Изритаха ме! Изкушаваше се да отвори вратата и да я затръшне пак просто, за да излее върху нещо яростта, която бушуваше в нея.

— Изгубила си работата си?

Тя профуча покрай него и се тръшна в креслото си, после измъкна цигара от кутията.

— Не напълно. На заплата съм, докато ме проверят дисциплинарно. Мамка му, мамка му, мамка му! — Хвърли пречупената цигара и грабна нова. — Направо не мога да повярвам! По дяволите! Нещастието никога не идва само!

!Ксабу протегна ръка, сякаш да я докосне, след това я отдръпна.

„Страх го е да не изгуби някой пръст“ — помисли си тя. Наистина й се искаше да ухапе някого. Ако ректорът Бундази й беше крещяла, щеше да го понесе по-лесно, но нейният разочарован поглед й беше подействал далеч по-лошо.

— Ние винаги сме те ценили, Ирене. — Бавно поклащане на главата, леко дипломатично намръщване. — Знам, че имаш проблеми у дома, но това не е извинение за такава простъпка.

— Мамка му! — Беше пречупила и тази цигара. Със следващата се отнесе малко по-внимателно. — Заради това, че използвах апаратурата без разрешение. Открили са и че съм бърникала из електронната поща на ректора.

— Тя запали цигарата и всмукна дима. Ръцете й още трепереха. — И някои други неща. Май, че не беше много умно от моя страна. — Очите й бяха сухи, но й се плачеше.

— Не мога да повярвам! — Пое си въздух дълбоко и се помъчи да се успокои. — Добре, идвай с мене.

!Ксабу изглеждаше объркан.

— Къде отиваме?

— Като сме се хванали на хорото, ще го играем. Това е последната ми възможност да използвам апаратурата на политехниката. Да видим какво ще каже Мартин.

Йоно Както-там-му-беше-името бе в осигурителната зала и не забелязваше нищо извън шлема си — клатушкаше се насам-натам, размахваше ръце и пронизваше невидими предмети. Рени натисна с всичка сила прекъсвача. Той рязко смъкна шлема, сякаш се беше запалил.

— О, Рени! — Погледът му беше гузен, свидетелство за дочута и преповторена клюка. — Как си?

— Измитай се, ако обичаш! Лабораторията ми трябва, и то спешно.

— Ама… — Той се усмихна криво, сякаш си беше направила лоша шега. — Ама трябва да свърша всичката тая работа с двойното триизмерно…

Тя потисна желанието си да изкрещи, но не успя съвсем.

— Виж какво, току-що ме изхвърлиха. Отсега нататък няма вече да ти се налага да се разправяш с мене. А сега бъди добричък и се измитай по дяволите, ако обичаш!

Йоно засъбира нещата си. Щом вратата зад гърба му хлопна, обади се Мартин.

Пътеката за достъп, дадена им от Мартин, ги отведе в област от мрежата, която Рени никога не беше посещавала — малък търговски комплекс, който по пазарен блясък приличаше на алеята „Ламбда“ толкова, колкото долап за метли прилича на увеселителен парк. Базата данни в края на координатите на французойката беше от най-често срещания тип — от тези, които се даваха под наем на дребни бизнесмени, ВР-еквивалентът на евтините модулни складове в реалния свят в покрайнините на Дърбан. Видимо базата данни беше също толкова непредразполагащо нефункционална, колкото и онова, което представляваше — куб, чиито стени, оцветени в полутонове, бяха покрити с бутони и прозорци, активиращи и указващи различните услуги.

Рени и !Ксабу увиснаха в центъра на куба — в това неприветливо място безличните им симове изглеждаха още по-недодялани.

— Това прилича на ВР-еквивалента на тъмна уличка.

Рени беше в скапано настроение. Денят взе да става отвратително дълъг. Бяха я изхвърлили от работа, а когато се обади на баща си и му каза, че ще се прибере късно и ще трябва сам да си приготви вечерята, той се беше нацупил — това всъщност като че ли го разстрои повече от новините за Стивън и за работата й.

— Надявам се, че Мартин знае какво прави.

— И Мартин се надява на същото.

— А, тук ли си, Мартин? — Рени се обърна, после се огледа.

Една лъскава синя сфера увисна до тях.

— Ето ме. Готови ли сте?

— Да. Но…, но няма ли да ти е трудно да… да управляваш интерфейса?

Синята сфера висеше, без да помръдва.

— Няма нужда да се използва виртуалният интерфейс, за да се влезе в Дървесната къща. Навярно е по-лесно да не се използва — особено от някой като мене, който предпочита други методи за обработка на данни. Но тъй като работите в такива среди, реших, че ще ви е по-удобно да влезете по този начин. Със сигурност това ще ни улесни да се оправим, докато стигнем до самата Дървесна къща, понеже ВР-интерфейсът работи малко по-бавно от другите версии. В Дървесната къща всичко е много бързо и объркващо.

„Което все още не обяснява защо собственият й сим изглежда толкова смахнато — отбеляза Рени. — Но щом не иска да ми каже, предполагам, че това си е лично нейна работа.“

Няколко от бутоните на интерфейса на базата данни засияха, сякаш някой ги беше натиснал, и в прозорците потекоха данни.

„Тя дори не използва ВР-интерфейс — осъзна Рени. — Тази билярдна топка е просто маркер само за да разберем, че е тук, с нас. Сигурно прави всичко това директно от клавиатурата си или с изключен гласов контрол, или дявол знае как…“

— Знаете ли защо това място се нарича Дървесната къща? — попита Мартин.

— Казах на !Ксабу, че трябва да попитаме теб. Не знам, но предположих, че е свързано с Дървото на познанието.

— Не е чак толкова сложно. — Смехът на Мартин прозвуча подигравателно. — Много е просто — те са били момченца.

— Какво? Кой?

— Хората, които са създали Дървесната къща. Не всички са били от мъжки пол, разбира се, но повечето от тях… и са си направили къща, която да е тяхна и само тяхна. Също като малки момченца, които си строят къща на дърво, правят я клуб и не пускат никой друг вътре. Като в старата приказка за Питър Пан. А знаете ли как се влиза в Дървесната къща?

Рени поклати глава.

— Шегата сигурно ще ви хареса. Трябва да намерите стълбата. — Щом го каза, един от прозорците изведнъж се разшири и покри цялата стена на куба. — Стълбата винаги може да бъде спусната — продължи Мартин, — но винаги се появява на различни места. Хората от Дървесната къща не искат да насърчават другите, които се опитват да се промъкнат вътре. Само хората, които са се качвали по стълбата и преди, знаят как да я намерят.

!Ксабу изведнъж наруши мълчанието си:

— Значи сте били в тази Дървесна къща?

— Да, но като гостенка. Ще ви кажа и повече, но засега ви моля да не забравяте, че се намираме на обществено място. Това е истинска база данни, но свързана със стълбата — или поне днес е така. Ако се върнете тук утре, съмнявам се, че връзката ще продължава да съществува. А и всеки момент тук може да се появи някой с официална задача. Влизайте.

— През онзи прозорец ли? — попита Рени.

— S’il vousplait. Моля. От другата страна няма опасност.

Рени провря сима си през прозореца с данни, !Ксабу я последва — във виртуално пространство с още по-оскъдни детайли, отколкото онова, което току-що бяха напуснали — по-голям куб, почти чисто бял. Прозорецът се затвори и ги остави сами в безличния куб: синята сфера не беше влязла с тях.

— Мартин!

— Тук съм — обади се безплътният глас.

— Но къде е симът ти?

— Тук не ми трябва сим. Долното стъпало на стълбата — също както и Дървесната къща — стои над законите на мрежата. Тук не се изисква да имаш въплъщение.

Рени си спомни въпроса на приятеля й за призраците и въпреки че беше съвсем разбираемо Мартин да иска да избегне едно от малките правила на живота в мрежата, тя усети, че пак започва да се нервира.

— Ние с !Ксабу трябва ли да правим нещо?

— Не. Аз… те имат да ми връщат услуга, така ли се казва? Пуснаха ме пак вътре и имам привилегията да си доведа и гости.

Белите стени рязко паднаха или по-скоро от тях израсна нещо друго. Празното пространство доби форма и дълбочина. Дървета, небе и земя изникнаха само за секунди, сякаш образувани от невидими атоми. Рени и !Ксабу стояха пред едно покрито с листа езерце, опасано от дъбове. Мартин, ако все още беше тук, не се виждаше никаква. Безкрайно лятносиньо небе се простираше над клоните и всичко беше обляно от топла мътна светлина. Между два големи корена, опряло гръб о едно дърво, седеше бяло момченце и цамбуркаше във водата. Носеше гащеризон и опърпана сламена шапка с изкривена периферия. Сънената му усмивка разкриваше липсата на едно зъбче.

— Имам разрешение да посетя Дървесната къща — обади се Мартин.

Момчето явно изобщо не се изненада от безплътния глас. Присви очи срещу Рени и !Ксабу за миг, после лениво вдигна едната си ръка, сякаш се протягаше да си откъсне ябълка. От клоните над главата му се спусна въжена стълба. Усмихна се още по-широко.

— Давайте — подкани ги Мартин.

!Ксабу се заизкачва първи. Рени беше сигурна, че и в реалния живот той се катери също толкова сръчно. Тя го последва малко по-бавно, преуморена от днешните премеждия и донякъде уплашена какво ли още я чака. Само след секунди езерото и гората изчезнаха и сенките около нея се сгъстиха. Продължаваше да се катери и макар да нямаше за какво да се залови, не изпитваше чувството, че може да падне. Спря се и зачака.

— Стигнахме до Дървесната къща — обяви Мартин. — Превключвам на личен канал, паралелен на главната звукова линия — иначе ще ни е много трудно да се чуваме.

Преди Рени да успее да я попита какво иска да каже, всеобхватният мрак внезапно се разсея и вселената сякаш пропадна в хаос. В ушите й нахлу вавилонска шумотевица, която цепеше тъпанчетата й — музика, откъслеци от разговори на различни езици, странни шумове, сякаш тя и спътниците й бяха хванати в капан между каналите на късовълново радио. Намали общата сила на звука в системата и го сведе до какофония от мърморене.

По личния канал на французойката гласът на !Ксабу стигна ясно до нея:

— Ама че гледки ми сервира, Рени. Виж!

Имаше много за гледане. Визуалната среда, която беше прогонила мрака, не приличаше на нищо, което беше виждала досега.

Нямаше горе и долу — това беше първото и най-объркващо нещо. Виртуалните структури на Дървесната къща се свързваха една с друга под всякакви невъзможни ъгли. Нямаше и хоризонт. Във всички посоки се простираше нестройна мрежа от форми, наподобяващи сгради. Беше, помисли си Рени, все едно да застанеш във въображаемия център на литография на Ешер. Виждаше празно синьо пространство, може би небе, което надничаше между някои от странните структури, ала цветът се появяваше под равнището на стъпалата й също тъй често, колкото и над главата й. На други места пролуките бяха изпълнени с дъждовни облаци или със снежни виелици. Много от структурите явно бяха виртуални домове, оформени във всякакви мислими размери и форми — пъстроцветни небостъргачи, кръстосани като мечове при дуел, букети от розови мехурчета, дори една светеща оранжева гъба с врати и прозорци, голяма колкото самолетен хангар. Някои мърдаха и се преобразяваха в нещо друго, докато ги наблюдаваше.

Имаше и хора, или неща, които можеше да са хора — трудно беше да се каже, тъй като кодексът за въплъщение в мрежата тук очевидно беше напълно изоставен, — но имаше и други подвижни неща, които трудно се връзваха с определението „предмет“ — цветни вълни, интерферентни ивици, вихрещи се галактики от пулсиращи петна.

— Просто… просто лудост! — възкликна тя. — Какво представлява всичко тук?

— Това, което тукашните хора искат да бъде. Гласът на Мартин, който толкова я дразнеше преди, сега звучеше успокояващо познато сред цялата тази смахната бъркотия. — Те са отхвърлили правилата.

!Ксабу хлъцна стреснато и Рени се обърна. Един плаващ влекач, покрит с леопардова кожа, се беше появил изневиделица точно до него. Нещо като парцалена кукла изскочи за миг от капитанската кабина, поразгледа ги, след това извика нещо на език, който Рени не разбираше. Влекачът изчезна.

— Какво беше това? — попита Рени.

— Не знам. — Равният глас на невидимата им спътница прозвуча така, сякаш й беше забавно. — Някой спря да разгледа новодошлите. Мога да накарам системата си да превежда от езиците, които се говорят тук, но ми е необходима голяма процесорна мощ.

Пронизителен писък отекна над приглушеното бърборене в слушалките, извиси се и затихна. Рени направи гримаса.

— Аз… как изобщо ще намерим нещо? Тук е пълна лудница!

— Има си начини за действие в Дървесната къща, пък и тя не е цялата такава — увери я Мартин. — Ще намерим някое по-тихо кътче — това тук е обществено място, нещо като парк. Вървете, аз ще ви насочвам.

Рени и !Ксабу поеха към едно от празните пространства между сградите, издигнаха се над една трупа танцуващи мишки в кашмирен десен и се отдръпнаха, за да избегнат сблъсъка с нещо, което изглеждаше като огромен език, подаващ се от изпотената стена на една структура. По настояване на Мартин ускориха ход и шантавата плетеница от всевъзможни форми се замъгли. Въпреки че напредваха бързо, някои неща се движеха със същата скорост. „Жители на Дървесната къща, които идват да ни хвърлят по едно око“ — досети се Рени. Тези любопитни хора се появяваха в такъв странен и обезпокоителен набор от форми и ефекти, че след малко Рени вече не можеше да понася гледката. Упътванията на Мартин бяха прекъсвани от бълбукане и гъргорене — сред звуците отчетливо се долавяха и поздрави.

Огромно непознато на Рени червено цвете клюмна пред тях — беше голямо колкото универсален магазин. По указание на Мартин те забавиха ход, после се издигнаха и потънаха сред венчелистчетата. Когато гората от червени знамена ги обгърна, гъргоренето в ушите им стихна.

Докато се носеха нагоре, във въздуха пред тях проблесна надпис с поздрав на няколко езика. На английски пишеше: Това е наша собственост. Всеки посетител се подчинява на нашите правила — те са каквито ни хрумне по всяко време. Повечето са свързани с уважението към другите. Разрешението за влизане може да бъде отменено без предупреждение. От колектива на фермата за мравки.

— Как така някой може да има частна собственост, ако това тук е анархия? — възмути се Рени. — Ама че анархисти!

Мартин се разсмя.

— Тук ти би се вписала много добре, Рени. Хората си седят и спорят за такива неща с часове.

Вътрешността на цветето — или на симулацията във вид на цвете, напомни си Рени — представляваше обширна пещера, прорязана от коридори и малки открити площадки. Цялата, от пода до тавана, беше кадифеночервена, а светлината не идваше от някакъв определен източник. „Все едно, че се намирам в нечии черва“ — помисли си Рени. Конвенционални симове и техни доста по-нечовешки на вид съответствия седяха, стояха или се носеха, без да се съобразяват с понятията „горе“ и „долу“, и бяха повече от симовете в онова място, което Мартин беше нарекла „парк“. Тук шумовете бяха много по-приглушени, но очевидно се водеха много разговори едновременно.

— Мартин? Ти ли си? Бях толкова щастлив, че се обади!

!Ксабу и Рени се обърнаха по посока на непознатия глас с лек акцент, който се чуваше силно и ясно по личния канал. Бушменът избухна в смях, Рени едва се сдържа да не се закикоти. Новодошлият беше закуска — чиния, пълна с яйца и наденици, се носеше из въздуха заедно със сребърни прибори, купа с овесена каша и чаша портокалов сок, които кръжаха около нея като спътници.

— На новия ми сим ли се смеете? — Закуската подскочи леко, имитирайки отчаяние. — Потресен съм.

Безтелесният глас на Мартин прозвуча сърдечно:

— Али, радвам се да те видя отново. Това са мои гости. Не спомена имената им, а Рени нямаше желание да се представя, макар да й беше трудно да се чувства заплашена от плаваща закуска.

Закуската съвсем безцеремонно ги огледа от горе до долу, за да проучи безличните им симове. За първи път във ВР Рени се притесни от сима си.

— Някой трябва да направи нещо за външния ви вид — бе крайната присъда на закуската.

— Не сме дошли за това, Али, но ако някога приятелите ми дойдат тук отново, сигурна съм, че ще се отбият при теб. Принц Али фон Вечно-засмените-кукли беше един от първите истински велики дизайнери на симулирани тела — обясни Мартин.

— Беше? — Дори ужасът му беше дяволит. — Бил съм, значи? Мили Боже, забравиха ли ме вече? Но, миличка, аз пак се казвам само Али. В момента никой не използва тия дълги имена — по моя идея, разбира се. И все пак за мене е чест, че си го спомняш. — Чинията бавно се завъртя, надениците проблеснаха. — Не че и ти си се променила много, Мартин, скъпа моя. Предполагам, решила си за най-уместно изобщо да пренебрегваш модата. Много минималистично. И има какво да се каже за плътността. — Али не успяваше напълно да скрие неодобрението си. — Е, какво те води отново насам? Толкова време мина! Къде да отидем? Тук, във фермата за мравки, тази вечер ще има някаква противна дискусия за етиката и, честно казано, по-скоро бих се предал на РЖ, отколкото да понеса това. Но Синьи Транзиторе ще изнася климатично представление от кабината на центъра за конференции. Той винаги прави страшно интересни неща. Твоите гости биха ли искали да го видят?

— Какво означава климатично представление? — попита !Ксабу. Рени се отпусна, като чу гласа му — стори й се съвсем спокоен. Чудеше се как ли издържа сред цялата тази странна среда.

— О, ами… дъжд, слънце, нали знаете. Вие двамата трябва да сте африканци — толкова определен е този акцент. Познавате ли братята Бингару? Ония умници, дето затвориха мрежата Кампала? Разбира се, те разправят, че било нещастен случай, обаче никой не им вярва. Няма как да не ги познавате.

Рени и !Ксабу трябваше да признаят, че не ги познават.

— Звучи прекрасно, Али — намеси се Мартин, — ала не сме дошли да се забавляваме. Трябва да намерим един човек и ти се обадих, защото познаваш всички.

Рени се радваше, че симът й не показва кой знае какво от израженията на лицето — щеше да й бъде трудно да запази сериозна физиономия. Никога досега не беше виждала закуска да се надува от гордост.

— Така е. Разбира се, че познавам всички. Вие кого търсите?

— Един от по-старите обитатели на Дървесната къща. Прякорът му е Синьото куче Пустинник.

Чинията забави въртенето си. Вилицата и лъжицата се снишиха.

— Кучето ли? Тоя стар сухар? Боже мили, Мартин, че каква работа имаш с него?

Рени не успя да сдържи нетърпението си.

— Знаеш ли къде да го намерим?

— Май знам. В кьошето с паяжините е, заедно с останалите си дружки.

— Кьошето с паяжините ли? — Мартин като че ли се озадачи.

— Така му викаме. Хълмът на основателите. Там е заедно с другите старци. — Тонът на Али подсказваше, че е рисковано дори да се говори за това. — Боже, това пък какво е?

!Ксабу и Рени се обърнаха натам, накъдето май гледаше плаващата закуска. Приближаваха двама яки бели мъже, заобиколени от сонм жълти маймунчета. Единият беше сякаш изваден от някоя изключително тъпа кримка по мрежата — с меч и верига и с дълъг монголски мустак.

— Благодаря ти, Али — обади се Мартин. — Трябва да вървим. Беше чудесно, че се видяхме. Благодаря ти, че се отзова.

Новодошлите очевидно все още приковаваха вниманието на Али:

— О, небеса, не съм виждал подобно нещо от години. Някой трябва бързо да им помогне. — Посудата отново се обърна към тях. — Извинявайте. Такава цена плащаме за свободата — някои хора просто носят, каквото им падне. Значи ще ми се измъкнете просто така? Мартин, миличка, направо съм съкрушен. Е, добре тогава. Целувки!

Лъжицата и вилицата врътнаха сложен пирует, после закуската се понесе нехайно подир двамата здравеняци и сонма маймунки.

— Обаждайте се! — викна им той.

— Защо този човек е решил да изглежда като ядене? — попита !Ксабу малко по-късно.

Рени се разсмя.

— Предполагам, защото може. Мартин?

— Тук съм. Проверявах указателя на Хълма на основателите, за да видя дали е записан, но нямам късмет. Трябва да отидем там.

— Тогава да вървим. — Рени хвърли прощален поглед към интериора, напомнящ дванайсетопръстник. — По-странно не може да бъде.

 

 

Хълмът на основателите, каквото и да е бил едно време, сега представляваше просто врата, макар и подобаващо голяма и внушителна порта, грижливо оформена така, че да наподобява старо, проядено от червеи дърво с огромна ръждясала медна халка, захапана от лъвска глава. На една кука горе висеше маслен фенер и огряваше площадката с жълта светлина. Прагът на Хълма на основателите беше и също тъй подобаващо тих, за да вдъхва запустение, макар че само миг преди това те бяха насред кипящия водовъртеж на живота в Дървесната къща. Рени се зачуди дали това не е една хубава самоиронична шега на тукашните обитатели.

— Защо не влезем? — попита !Ксабу.

— Защото в момента правя, каквото трябва, за да влезем. — Мартин като че ли беше малко напрегната, сякаш се опитваше едновременно да жонглира с топки и да скача на въже. — А сега почукайте.

Пред тях се ширна дълъг коридор, също осветен от висящи фенери. Успоредни врати се простираха от двете страни на коридора, който се губеше в безкрайната далечина. Рени погледна най-близката безлична врата, после опря длан на нея. Появи се надпис, както и очакваше, но тя не можеше да разчете буквите. По плавните си линии наподобяваха арабските.

— Има ли указател? — попита тя. — Или ще чукаме на всички врати?

— В момента търся указател — отговори Мартин.

Рени и !Ксабу трябваше да изчакат. Малкият явно беше по-търпелив от Рени. Тя пак се ядоса — не на последно място и заради това, че се налага да се чуди какво ли прави невидимата им водачка.

Какъв й е проблемът? Защо е толкова загадъчна? Да не би да й има нещо? Но и какво от това? Мозъкът й очевидно си е наред, а нищо друго не би й попречило да използва сим.

Беше все едно да пътуваш с дух или с ангел хранител. Досега Мартин като че ли беше добър дух, но на Рени не й се искаше да се осланя толкова много на същество, за което не знае почти нищо.

— Указател няма — съобщи водачката им. — Не и на индивидуалните кабини. Но има и общи места. Сигурно там можем да намерим някаква помощ.

Без никакво усещане за движение те се преместиха рязко надолу по явно безкрайния коридор — входът вече не се виждаше, но отново се намираха пред една от многобройните еднакви врати. Тя се отвори, сякаш Мартин я беше бутнала с невидима ръка, и Рени и !Ксабу влетяха вътре.

Както можеше да се очаква, стаята беше далеч по-голяма от разстоянието между две врати в коридора. Простираше се сякаш на стотици метри и беше осеяна с малки масички като читалнята на някоя старомодна библиотека. Напомняше смътно на клуб с картини по стените — когато Рени се загледа в тях по-внимателно, откри, че това са плакати на разни древни музикални групи — и навсякъде имаше виртуални растения, някои, от които доста агресивно претендираха за пространство. Прозорците на стената отсреща гледаха към Гранд кениън в Америка, който приличаше на напълнен с вода и заселен от водни форми на живот с напълно извънземен вид. За момент Рени се зачуди дали бяха избрали гледката чрез гласуване.

Навсякъде имаше симове — скупчени на групички около масите, плуващи лениво под тавана или реещи се по-ниско на ръкомахащи и спорещи ята. Като че ли им липсваше претенциозният вид на другите тукашни жители — много от тях бяха съвсем малко по-сложни от симовете на Рени и !Ксабу. Ако това бяха най-старите жители на колонията, както беше казал Али, може би носеха симовете от своята младост, както старите хора в РЖ имаха склонност да се обличат по модата от младините си.

Край тях премина доста схематичен женски сим. Рени махна, за да привлече вниманието му.

— Прощавайте, търсим Синьото куче Пустинник.

Симът я погледна с безизразните си изрисувани очи на манекен, но не каза нищо. Рени се озадачи. Английският обикновено беше общият език в повечето международни ВР — среди.

Тя се придвижи по-нататък и се отправи към една маса, около която очевидно течеше продължителен спор. Щом се приближи, долови откъслеци от разговора.

— … със сигурност не е. Аз си играех с ен-биксовете точно преди да станат пълна досада, така че би трябвало да знам.

Някой отговори май на някой азиатски език — явно се беше разгорещил:

— Ами нали за това говорим. Тогава всичко вече беше мултинационално!

— Ох, Макенъри, ама и ти си един cabron! — обади се друг глас. — Chupa mi pedro.

— Прощавайте — обади се Рени, когато спорът утихна за момент. — Търсим Синьото куче Пустинник. Казаха ми, че живее на Хълма на основателите.

Всички симове се извърнаха да я погледнат. Един от тях — плюшено мече с неуместни мъжки полови белези — изфъфли с продран старчески глас:

— Търсят Кучето. Кучето си има фенове.

Друг сим посочи със закърнял палец към дъното на стаята:

— Ей, там.

Рени погледна, но в далечината не можа да различи никакви хора. Кимна на !Ксабу да я последва. Той се блещеше срещу плюшеното мече.

— Хич не ме и питай — обади се тя.

Наистина в ъгъла седеше сам един доста странен сим — тъмнокож старец със свирепи очи и побеляла набола брада, който в някои отношения изглеждаше странно реален, а в други — странно нереален. Носеше всекидневни дрехи отпреди петдесет години, но беше с тюрбан, а се бе наметнал с нещо, което Рени в първия миг сметна за някаква обредна одежда. Чак след миг осъзна, че е стара хавлия.

— Прощавайте… — започна тя, но старецът я сряза:

— Вие тримата какво искате?

Рени чак сега си спомни за Мартин, която — нещо доста странно — се беше умълчала.

— Вие… вие ли сте Синьото куче Пустинник?

Не само симът му беше озадачаващ, но и във виртуалния му стол имаше нещо странно.

— Кой пита?

Имаше съвършен южноафрикански акцент. Рени усети как в нея се надига надежда.

— Приятели сме на Сюзън ван Блийк. Имаме причини да мислим, че съвсем неотдавна тя е говорила с вас.

Главата с тюрбана се изпружи. Старият хакер приличаше на лешояд в гнездото си, стреснат от нещо.

— Приятели на Сюзън? Откъде накъде, по дяволите, ще ви вярвам? Как ме намерихте?

— Няма защо да се страхувате от нас — обади се Мартин.

Рени се намеси:

— Имаме нужда от помощта ви. Говорила ли ви е Сюзън за един златен град — нещо, което не е успяла да идентифицира?…

— Шшшт! Мили Боже! — Стреснат, старецът за миг се оживи и яростно й замаха да млъкне. — Не вдигайте такава патърдия, дявол да го вземе! Никакви имена, никакви издайнически понятия. И няма да говорим тук. Отиваме у нас.

Той шавна с пръсти и столът се издигна.

— Следвайте ме. Не, карай да върви, ще ви кажа къде е и ще се видим там. Мамка му — рече той с чувство. — Щеше ми се да бяхте дошли по-рано със Сюзън.

— Защо? — попита Рени. — Какво искате да кажете?

— Защото тогава можеше и да имаме време да направим нещо. Но сега вече е много късно, по дяволите!

Той изчезна.