Тад Уилямс
Градът на златната сянка (11)

ДЕВЕТА ГЛАВА
ПОЩУРЕЛИ СЕНКИ

МРЕЖА/ЗАБАВЛЕНИЕ: „Бетонно слънце“ — с най-висок рейтинг за месец май.

(Картина: няколко експлозии, тичащ мъж в бяло сако.)

Диктор: Заключителният епизод на „Бетонно слънце“ е най-гледаното предаване в мрежата за месец май…

(Картина: мъж в бяло сако целува еднокрака жена.)

…проследено от шестнайсет процента от домакинствата в целия свят.

(Картина: мъж в бяло сако носи бинтовано куче през канал.)

Историята за лекаря беглец, който се крие в скватерския град Мост’и’Тунел е серийната драма с най-висок рейтинг за последните четири години…

 

Рени рязко извърна глава и тестовият модел — безкрайна редица от подредени като домина плочки в контрастни цветове — се разлюля. Намръщи се. Докосна една вдлъбнатина отстрани на шлема, за да увеличи налягането. Поклати глава — образът остана стабилен. Вдигна ръце и сгъна десния си показалец. Предната плочка — решетка в яркожълто — си остана на мястото; всички останали се поотдалечиха една от друга и се изтеглиха в безкрайното пространство. Сви още малко пръста и разстоянието между тях се сгъсти. Изви пръста надясно и цялата редица се завъртя — всяка плочка на част от секундата зад тази пред нея, оформяйки неонова спирала, която изчезна, след като плочките отново застинаха неподвижно.

— А сега ти — нареди тя на !Ксабу.

Той внимателно раздвижи ръце в сложна последователност от фигури, всяка, от които маркира различни точки на отдалеченост и положение спрямо сензора, прикрепен към предната част на визьора му като трето око. Безкрайната редица от цветни решетки се завъртя, присви и заусуква като избухваща вселена от квадратни звезди. Рени кимна одобрително, макар че !Ксабу не можеше да я види — единственото, което виждаше, беше тестовият модел и заобикалящият го мрак.

— Добре — каза тя. — Сега да проверим паметта ти. Отдели колкото искаш от тези плочки — но не от предните — и образувай многостен.

!Ксабу внимателно отдели подбраните плочки от редицата. Докато останалите се наместваха, за да запълнят освободените пространства, той подреди избраните от него, прегъна ги наполовина по диагонала и бързо събра съответстващите си триъгълници в кълбо с фасетки.

— Наистина напредваш — остана доволна тя.

Не че заслугата беше изцяло нейна — никога не беше обучавала по-упорит ученик от !Ксабу, а и той действително притежаваше огромни вродени способности. Много малко хора можеха да се адаптират към неестествените правила на мрежовото пространство толкова бързо и пълноценно като него.

— В такъв случай мога ли вече да го махна, Рени? — попита той. — Моля те! Цяла сутрин тренираме.

Тя махна с ръка и тестовият модел изчезна. След миг двамата стояха лице с лице един срещу друг сред 360-градусов сив океан — двама непривлекателни симове. Преглътна острата реплика, която беше на върха на езика й. Беше прав. Тя наистина отлагаше и преповтаряше подготвителните упражнения, сякаш се готвеше за някаква бойна мисия, а не за най-обикновено пътуване във Вътрешния периметър, за да посъбере информация. Не че, казано честно, за аутсайдери като тях едно пътуване във Вътрешния периметър можеше да се нарече „обикновено“. Нищо чудно да срещнат препятствия, които не биха могли да преодолеят, независимо колко добре бяха подготвени, но тя не искаше да бъде разконспирирана и изхвърлена заради някоя тъпа предотвратима грешка. Освен това, ако в Тойтаун наистина ставаше нещо незаконно и опасно и ако я усетеха, че прави издирване, това би накарало виновниците да внимават и може би дори да унищожат доказателствата, които биха могли да спасят Стивън.

— Не исках да бъда груб, Рени — вдигна загатнатите си ръце в помирителен жест симът на !Ксабу и в ъгълчетата на устата му трепна механична усмивка. — Но си мисля, че и ти ще си по-доволна, ако започнем да правим нещо.

— Сигурно си прав. Край на връзката и изход. Всичко изчезна.

Тя вдигна визьора на шлема си и отново се оказа сред строгата, но занемарена обстановка на контактната зала в политехниката. Бушменът бутна нагоре своя визьор, примигна и се усмихна.

Тя изреди наум списъка за последен път. Докато !Ксабу полагаше изпитите си — с които, както бе подочула, се беше справил с очакваната лекота, — тя успя да създаде не само двойници, за да проникнат във Вътрешния периметър, но и няколко резервни симове. Ако станеше гаф, просто щяха да смъкнат първата си самоличност като стара кожа. Но не беше никак лесно. Да създадеш фалшива самоличност в мрежата не беше по-различно от това да си създадеш такава в РЖ и в много отношения процедурата беше същата.

През последните дни Рени беше прекарала по-голяма част от времето си в обикаляне из най-затънтените зони на мрежата. Сред мрачни сокаци се спотайваха съмнителни типове, за които създаването на фалшиви самоличности си беше занаят, но в последна сметка предпочете да се справи сама. Ако разследванията й във Вътрешния периметър се натъкнеха на нещо важно, засегнатите първо щяха да се насочат към търговците на контрабандни самоличности; нито един от тях не би спестил поверителна информация, за да запази прехраната, а може би и здравето си.

И така, натъпкана с кофеин и захар, без да сваля от устата си уж неканцерогенните цигари, тя се зае да направи малко акизу, както го наричаха по-старите. Промъкна се през стотици забутани инфобанки, копирайки най-различни парчета, както намери за добре, и въвеждайки фалшиви „двойно проверени“ данни в системи с износена или достатъчно слаба защита. И успя да създаде сравнително стабилни фалшиви самоличности за двамата и, както се надяваше, достатъчно да ги подсигури, ако се случеше нещо неприятно.

Между другото успя да понаучи това-онова и за „При господин Дж.“, което беше една от причините да упражнява !Ксабу цяла сутрин. Клубът имаше доста съмнителна слава и намесата в неговите работи би могло да доведе до неприятни последици в реалния свят. Въпреки първоначалното й нетърпение, беше доволна, че !Ксабу я убеди да изчака. Всъщност дори още една седмица подготовка не би била излишна…

Пое си дъх. Достатъчно. Ако не престанеше, щеше да се превърне в един от онези маниаци, които се връщат по сто пъти, за да се уверят, че вратата е заключена.

— Добре — каза тя. — Да вървим.

Провериха за последен път съоръженията си, които висяха от тавана на системи от ремъци и макари и им позволяваха да се движат свободно във ВР, предпазваха ги да не се блъснат в истинските стени или да не се наранят при падане. Когато макарите ги издигнаха, те увиснаха един до друг сред тапицираната стая като чифт марионетки през почивния ден на някой кукловод.

— Прави, каквото ти казвам, без да задаваш излишни въпроси. Не можем да си позволим грешки — на карта е животът на моя брат. После ще ти отговоря на всички въпроси.

Рени направи последна проверка, че никоя от жиците не може да се измъкне при движението на ремъците, и пусна визьора си; изображението просветна и сивото сияние на очакващата мрежа я обкръжи.

— И помни: въпреки че личният ни канал е гарантиран от Вътрешния периметър, а не от самия клуб, влезем ли, смятай, че някой подслушва — приключи тя.

— Разбирам, Рени — отвърна бодро той, което бе изумително, тъй като вече два пъти тази сутрин му беше споменавала за подслушване.

Тя размаха ръце и потеглиха.

Тълпата, струпала се пред входа на Вътрешния периметър представляваше пъстроцветно и шумно петно. Когато многоезичната врява гръмна болезнено в ушите й, тя се сети, че в желанието си да не пропусне и най-малката подробност, която би й подсказала нещо, беше засилила входните си сензори прекомерно. Едно трепване на китката и свиване на пръста ги смъкна на поносима степен.

След дълго чакане, което така изнерви Рени, че тя заподскача на едно място от нетърпение, най-накрая се придвижиха до началото на опашката. Чиновничката беше учтива и май нямаше никакво намерение да се заяжда. Прегледа фалшивите им самоличности и попита дали причината за посещението им, посочена в тях, е валидна все още.

— Напълно. Проверявам инсталация, за която имаме оплакване.

Двойникът на Рени беше служител в голяма нигерийска компания за програми, а !Ксабу беше неин стажант — огромна компания, както бе проверила, която поддържаше абсолютно небрежен архив.

— И колко време ще ви е необходимо, господин Отепи?

Рени се смая — такава любезност! Не беше свикнала на подобна отзивчивост от бюрократите в мрежата. Огледа внимателно усмихнатия сим и се зачуди дали си няма работа с някакъв нов тип свръхусъвършенствана кукла от обслужващия персонал.

— Трудно е да се каже. Ако проблемът се окаже елементарен, мога сам да се справя, но преди това трябва да проверя отделните процедури.

— Осем часа?

Осем! Познаваше хора, които биха платили няколко хиляди кредита за такъв дълъг престой във Вътрешния периметър — всъщност, ако й останеше някакво време, след като свършат, изкушаваше се да открие някой от тях. Замисли се дали да не опита да получи още — може би тази кукла беше повредена — игрален автомат, който непрекъснато плюеше монети, — но реши да не насилва късмета си.

— Мисля, че е достатъчно.

След миг вече бяха вътре и се носеха точно над повърхността на монументалния портален площад.

— Не го осъзнаваш — обърна се тя към !Ксабу по личния им канал, — но току-що стана свидетел на чудо.

— Какво чудо?

— Бюрократична система, която върши точно онова, за което е предназначена.

Той се извърна към нея. Лека усмивка озари лицето на сима, който Рени беше избрала за посещението му.

— Т.е. да пусне вътре двама маскирани, които се преструват, че са тръгнали по законна работа?

— Никой не обича клоуните — натърти тя и излезе от канала. — Чисти сме. Можем да отидем, където си поискаме, освен в частните имения.

!Ксабу огледа площада.

— Тълпите тук изглеждат по-различни, отколкото в алеята „Ламбда“. А и постройките са по-екстравагантни.

— Защото си по-близо до центъра на силата. Хората тук правят каквото си искат, защото могат да си го позволят. — Една мисъл се завъртя в главата й като гореща черна сажда. — Хора, които винаги могат да се измъкнат безнаказано. Или поне така си мислят.

Стивън лежеше в кома, а онези, които го бяха наранили, се разхождаха на свобода. Гневът й, който нито за момент не беше стихвал напълно, отново припламна.

— Хайде да поразгледаме Тойтаун.

„Лалабай лейн“ беше далеч по-оживена от последния път, направо задръстена от виртуални тела. Изненадана, Рени дръпна !Ксабу в една странична уличка, за да разбере какво става.

Тълпата се вливаше през входа на алеята, крещеше и пееше. Приличаше на шествие. Симовете изобразяваха всевъзможни причудливи форми — свръхедри, свръхдребни, с допълнителни крайници, дори разчленени на несвързани телесни части, които се движеха като едно цяло. Някои от участниците постоянно се променяха пред очите й: огромните криле на прилеп на мършава фигура с виолетова коса се разтвориха в трепкащ сребърен воал. Мнозина променяха формите си ежесекундно — появяваха се нови крайници, изтягаха се и се свиваха във фантастични форми като кипящ восък, топнат в студена вода. „Добре дошли в Тойтаун“ — помисли си тя.

— Сякаш пристигаме тъкмо за сбирката на обществото „Йеронимус Бош“.

Повдигна бушмена на нивото на покривите, откъдето гледката беше по-добра. Някои носеха светещи знамена с думата „свобода“ или я изписваха с огнени букви над главите си. Някаква групичка дори се беше преобразила в ходещи букви, които изписваха „ден на мутацията“. Макар че повечето от симовете имаха драстичен дизайн, същевременно бяха и доста нестабилни. Някои се разпадаха в безформени плоскости и линии сякаш против волята си. Други неочаквано започваха да трептят, докато изчезнеха окончателно.

„Домашно стъкмено програмиране — реши тя. — Направи си сам.“

— Вероятно е някакъв протест — обърна се тя към !Ксабу.

— Срещу кого или какво?

Висеше във въздуха до нея — карикатура със съсредоточен израз върху схематичното лице.

— Срещу законите за преобразяване, предполагам. Но едва ли страдат кой знае колко, щом могат да си позволят да се мотаят тук — процеди тя презрително. — Богаташки дечица, които се оплакват, че родителите не им позволяват да се обличат изчанчено. Да се махаме.

Те се стрелнаха покрай процесията към отдалечения край на „Лалабай лейн“, където улиците бяха празни. Когато уличният театър изчезна от погледите им, веднага си пролича запуснатостта на квартала. Много от именията изглеждаха още по-порутени от миналия път: от двете страни на улицата се издигаха безцветни постройки, наподобяващи скелети.

Внезапен, далечен, учестен ритъм насочи вниманието им към ослепително сияние в края на улицата. На фона на мрачната околност ужасната пулсираща жизненост на „При господин Дж.“ изглеждаше още по-зловеща.

!Ксабу се вторачи в осеяния с кулички масив и гигантската хищна усмивка.

— Значи това било.

— Личния канал — тросна му се Рени. — И стой на него, освен ако не ти се наложи да отговориш на някого. Веднага щом отговориш, отново превключваш. Не се притеснявай, ако забавиш отговора — сигурна съм, че е пълно с хора, чиито рефлекси не са в ред.

Бавно се понесоха напред, без да отделят очи от проблясващата и гърчеща се фасада.

— Защо няма хора наоколо? — попита !Ксабу.

— Защото в тази част на Вътрешния периметър няма много за разглеждане. Тези, които посещават „При господин Дж.“, вероятно влизат направо. Готов ли си?

— Така мисля. А ти?

Рени се поколеба. Въпросът му й прозвуча иронично, но това не беше в стила на бушмена. Усети, че е напрегната до краен предел, нервите й щяха да се скъсат. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се опита да се успокои. Озъбената уста над входа примлясна с червените си устни, сякаш нашепваше някакво обещание. „Усмивката на господин Джинго“ — така се бе наричало някога това място. Защо бяха сменили името, но бяха оставили тази отвратителна гримаса?

— Лошо място — отсече !Ксабу.

— Знам. Не го забравяй нито за секунда.

Тя разпери пръсти. След малко се озоваха в мрачно преддверие с криви огледала в златни рамки вместо стени. Щом се обърна да огледа залата, Рени усети, че латентността — краткото изоставане на действие от намерение, характерно за сложните ВР-среди, — тук беше много ниска — съвсем задоволителна имитация на реален живот. И най-малката подробност беше впечатляваща. Сами в преддверието, те не бяха само в огледалата: обкръжаваха ги хиляди пируващи призраци — фигури на мъже и жени, а някои по-скоро с животински, отколкото с човешки вид, и всички подскачаха около деформираните отражения на симовете им. Изглежда се забавляваха.

— Добре дошли в „При господин Дж.“ — каза глас на английски със странен акцент.

Нито едно от изображенията в огледалата не му съответстваше.

Рени се обърна и видя точно зад тях висок, усмихнат, елегантно облечен бял мъж. Той вдигна ръка в ръкавица и огледалата изчезнаха, тримата останаха сами и един-единствен стълб светлина, заобиколен от безкраен мрак.

— Толкова се радваме, че сте тук с нас — пропълзя гласът му по-близо, сякаш й шепнеше на ухо. — Откъде сте?

— От Лагос — отговори Рени леко задъхана. Надяваше се гласът й, понижен с една октава, за да съответства на мъжката й самоличност, да не му е прозвучал толкова пискливо, колкото й се стори на самата нея.

— Ние… много сме слушали за това място.

Мъжът се усмихна още по-широко. Направи лек поклон.

— Гордеем се със своята световна известност и се радваме да посрещнем приятели от Африка. Вие, разбира се, сте пълнолетни?

— Разбира се.

Още докато го казваше, знаеше, че дигитални пръсти опипват всяко ъгълче на фалшивата й самоличност, но не особено внимателно: опровержимост — това беше единственото нещо, нужно на подобно място.

— Развеждам приятеля си из Вътрешния периметър — никога досега не е бил тук.

— Великолепно. Довели сте го тъкмо където трябва. Добре облеченият мъж престана да ги фиксира, което означаваше, че индексите им са проверени. Той направи театрален жест с ръка и в мрака се отвори врата — правоъгълен отвор, от който кървеше задимена червена светлина. Бликнаха и звуци — силна музика, смях, втурнали се гласове.

— Приятно прекарване — кимна мъжът. — И да разкажете на приятелите си.

След което изчезна, а те се понесоха към аленото сияние.

Музиката се протегна да ги подхване като пипало на някакво огромно, ала невидимо енергийно същество.

Оглушително силна, тя напомняше подскоците на суинг-джаз от миналия век, но се прокрадваха и странни насечени и легатирани фрази, както и дискретни ритми, които шаваха под повърхността като пулса на дебнещ хищник. Беше омагьосваща: Рени усети, че си тананика още преди да успее да чуе думите, но и те не закъсняха.

Няма ужас в тоя топ — пееше някой настървено, докато оркестърът виеше и бумтеше отзад.

Една усмивка е покана —

без измама!

Хайде тука на купон…

Залата беше зашеметяващо огромна — чудовищен, осветен в червено осмоъгълник. Колоните, разположени по ъглите му, всяка широка колкото небостъргач, се извисяваха и чезнеха високо в надвисналия сумрак; открояваха ги вертикални снопове светлина, които постепенно се събираха, за да се слеят в непрекъснати лъчи, потъващи в далечината. Високо горе те помръкваха, а сред неописуемите висини по тавана лъкатушеха искрящи фойерверки и подскачаха неспирно в мрака.

Прожектори кръстосваха задимения въздух и търкаляха яркочервени елипси по кадифените стени. Стотици сепарета се бяха проснали между колоните и изпълваха кънтящите балкони, които се извисяваха поне двайсет етажа нагоре, преди въртопите от облаци дим да ги скрият от погледа. Почти безкрайна гора от маси покриваше блестящия долен етаж, а между тях препускаха фигури в сребърни дрехи също като топчета във флипер — хиляда сервитьори и сервитьорки, две хиляди, а може и повече — и всички се движеха бързо и ловко като капчици живак.

В центъра на огромната зала оркестърът свиреше върху подвижна сцена, която искреше и се въртеше като хоризонтално виенско колело. Музикантите бяха облечени в черно-бели официални костюми, но не внушаваха никаква официалност. Фигурите им бяха гротескно мършави и двуизмерни. Докато музиката бушуваше, силуетите им се клатушкаха и издуваха като пощурели призраци; някои стигаха чак до най-високите балкони и опулваха втренчено очи. Блестящите им като надгробни плочи зъби изчаткваха срещу клиентите, които пищяха и се смееха, докато се блъскаха, за да се дръпнат на по-безопасно място.

Само певицата, кацнала в най-далечния край на въртящата се сцена в прозрачна бяла рокля, не променяше размерите си. Докато призрачните музиканти се издуваха около нея, тя сияеше като късче радий.

Захвърляй тоя трепет ти — пееше тя с дрезгав, но съблазнителен глас, а тремолото му беше като на дете, принудено да стои будно до късно и да наблюдава възрастните, които се държат все по-странно и се напиват все повече.

Плъзни се във синкоп — направо!

Колата здраво ще ни закара на купона ни…

Певицата беше самотно петно светлина сред циклопската зала и налудничаво разтягащия се оркестър, но в продължение на много време Рени не можа да отдели очи от нея. Огромните черни очи върху бледото лице придаваха на жената вид на скелет. Фонтанът от бяла коса над главата й, висок колкото половината й ръст, подхождаше на бялата рокля, която се диплеше под ръцете й, и я оприличаваше на някаква екзотична птица.

Насам хвани —

не се мръщи!

Смеси се с огъня в Тойтаун!

Парче пусни,

пей си самин —

и кривото ще стане право!

Певицата се полюшваше напред-назад, блъскана от тътнещия ритъм като гълъб сред вихър. Огромните й очи бяха притворени в нещо като екзалтация, но май не беше точно това: Рени никога не беше виждала човешко същество, което да излъчва такава безпомощност — и все пак певицата сияеше, искреше. Сякаш беше електрическа крушка, акумулирала твърде много енергия — жичката й всеки миг щеше да експлодира. Бавно, почти без желание, Рени протегна ръка към !Ксабу. Напипа дланта му и я стисна.

— Добре ли си?

— Тук… тук човек може да се побърка.

— Така е. Хайде… хайде да седнем за малко.

Тя го поведе към едно сепаре до отсрещната стена — за да стигнат дотам, в РЖ биха им трябвали няколко минути, но тук това стана за секунди. Сега всички музиканти в оркестъра пееха, пляскаха с ръце, свиркаха и блъскаха с крака по тресящата се стена. Музиката беше толкова силна, че сякаш цялата гигантска постройка щеше да рухне.

Не се колебай, нация!

Адамовци и Еви откъдето и да е,

пирувайте добре!

Когато те създадат федерация…

Музиката се усили, лъчите зашариха още по-бързо, кръстосвайки се едни други като шпаги при фехтовка. Разнесе се оръдеен тътен на барабани, последен експлозивен рев на духовата секция и оркестърът млъкна. Нестроен хор от дюдюкания и подвиквания огласи огромната зала.

Рени и !Ксабу едва бяха потънали в широкото кадифено канапе и пред тях изникна сервитьор, който се носеше на няколко сантиметра над пода. Беше облечен в прилепнал по тялото му смокинг в хромов цвят. Симът, изглежда, беше моделиран по образа на някое древно божество на плодородието.

— Мараба, плужеци — провлече той. — Какво ще е?

— Ние… ние не можем да ядем и да пием с тези симове — обясни Рени. — Имате ли нещо друго?

Той впери разбиращ и леко развеселен поглед в нея, щракна с пръсти и изчезна. Във въздуха зад него като фосфоресцираща следа увисна изписано със светещи букви меню.

— Има и списък „Емоции“ — учуди се !Ксабу. — „Мъка: от умерена до остра.“ „Щастие: от тихо доволство до бясна радост.“ „Удовлетворение. Нещастие. Оптимизъм, Отчаяние. Приятна изненада. Лудост…“ — той погледна Рени. — Какво е това? Какво означава?

— Можеш да говориш и по обществения канал. Никой няма да се учуди, че това е ново за тебе, а и за мен, ако става дума. Не забравяй, че сме просто двама загубеняци от Нигерия, дошли в големия виртуален град да разглеждат забележителности. — И тя превключи канала. — Предполагам, че това са симулирани усещания. Еди… искам да кажа, онзи наш познат ни каза, че предлагат усещания, за които екипировката ти не е пригодена. Или поне така твърдят.

— И какво ще правим сега? — сред огромната зала дребничкият сим на бушмена изглеждаше дори още по-дребен — направо смазан под тежестта на цялата тази шумотевица и непрестанно движение. — Ти къде искаш да отидем?

— Мисля — взря се тя в огнените букви, увиснали пред тях — завеса от думи, която не предлагаше почти никакво уединение и не гарантираше никаква защита. — Всъщност бих искала да е нещо по-тихо. Ако можем да си го позволим, искам да кажа.

Сепарето беше същото, но сега цветът му беше матовоземлист и се намираше в малка зала до тихата галерия. Сводестата врата извеждаше към голямо синьо езеро, разположено сред каменни арки.

— Красиво е — каза !Ксабу. — И се озовахме тук… просто ей така — щракна той с пръстите на сима, но не се чу никакъв звук.

— И парите също изтичат от сметката ни просто ей така. Това сигурно е единственият клуб в цялата ВР, където да наемеш някоя задна стая е по-евтино, отколкото да ти намалят звука на масата. Предполагам, че така насърчават хората да използват предлаганите услуги.

Рени се изправи. Езерото имаше хипнотизиращо въздействие. От покрития с мъх таван падаха капчици, образуваха по повърхността му кръгли вълнички, които се разширяваха и преливаха, мятайки неясни отражения върху осветените с факли стени.

— Искам да поогледам. Да видя какво има наоколо.

— Можем ли да си го позволим?

Тя превключи на личния канал.

— Сложила съм известно количество кредити в сметката на името на двойника, но не много — на даскалите не им плащат чак толкова добре. Но тук плащаме само за това, което сме поръчали. Ако само обикаляме насам-натам… е, мисля, че е редно да ни предупредят, преди да натоварят сметката ни.

Сим-лицето на !Ксабу се разтегна в усмивка.

— Мислиш, че собствениците на това място са способни на… на много неща, но не ги подозираш, че мамят клиентите си, така ли?

На Рени не й се искаше да обсъждат на какво точно са способни тези хора — дори и на личния канал.

— Започнеш ли да мамиш всеки, изхвърчаш от бизнеса. Това е факт. Дори и в онези клубове по крайбрежието на Виктория, собственост на Братството… може и да ти понадпишат малко сметката и да си имат вземане-даване с углавни престъпници и наркомани, но все пак им се налага да спазват известно приличие. — Тя се изправи и отново превключи. — Хайде, нека да поогледаме.

Щом тя и !Ксабу излязоха през арката и закрачиха по пътеката, която обикаляше езерото, под кротките води засия светлина.

— Насам — тя пристъпи напред.

— Но… — !Ксабу направи крачка след нея и спря.

— Това е илюзия. Не го забравяй. И освен, ако не са зарязали универсалната ВР-интерфейсна символика, тази светлина ни показва откъде да излезем.

Тя направи още една крачка, подвоуми се, после приклекна и се гмурна. Спускането продължи доста време. Там, в политехниката, ремъците поддържаха истинското й тяло в хоризонтално положение, затова не изпитваше физическо усещане за падане, но тук, в тихата галерия, видя как сияйната синя прозрачност се приближава към нея, после и вихрите от мехурчета около себе си, предизвикани от гмуркането. Долу в дълбините сияеше светъл кръг. Насочи се към него.

!Ксабу се озова до нея след миг. За разлика от Рени, която наподобяваше позата на гмурец — с глава напред и изпънати ръце, — той потъваше надолу прав.

— Какво… — започна той и се разсмя. — Можем да си говорим!

— Това не е вода. А онова там не са риби.

!Ксабу отново се изкикоти, когато ги обкръжи огромен облак от блещукащи силуети с трепкащи опашки и вибриращи като миниатюрни витла перки. Един от тях — люспите му бяха оцветени в ярки райета — черно, жълто и червено — заплува назад с лице към бушмена, като почти докосваше с муцуната си носа му.

— Прекрасно! — възкликна той и посегна с ръка. Рибата се врътна и се стрелна надалеч.

Изходът продължаваше да сияе, но водата наоколо изглеждаше по-тъмна. Бяха навлезли в някакъв друг пласт на езерото или по-скоро на симулацията — Рени забеляза под себе си нещо като морско дъно — скали, бял пясък и полюшващи се гори от водорасли. Дори й се стори, че мярна наподобяващ човек силует, който се спотайваше сред забулените в сенки дълбини на гората — нещо с ръце и пръсти и светли очи, но с мускулеста опашка на океански хищник. Зад плискащите звуци, които изпълваха слушалките й, се долавяше по-дълбок звук, наподобяващ пеене. Това я обезпокои и тя ускори с жест придвижването им към проблясващия изход.

Отблизо пръстенът се оказа венец от блестящи кръгове, всеки в различен цвят.

— Избери си един — подкани !Ксабу тя. Той посочи и червеният кръг засия по-силно. Равен, безполов глас измърмори в ушите им:

— Пъкъл и други долни зали.

!Ксабу я погледна. Тя кимна въпреки внезапно бодналото я в тила безпокойство. Тъкмо такова място би примамило момченца като Стивън. !Ксабу докосна отново пръстена и целият венец от кръгове пламна и тлеещо червено, после се разшири, пое ги и потече покрай тях, така че за миг се озоваха в тунел от пурпурна светлина. Когато сиянието избледня, все още са намираха под водата, но сега тя имаше по-мрачен оттенък. В първия момент Рени си помисли, че входът не е проработил.

— Там горе — посочи !Ксабу. Високо над тях беше увиснал друг кръг от светлина — този път плътен червен диск като залязващо слънце. — Така изглежда небето гледано от дълбокото.

Беше леко задъхан.

— Да вървим тогава.

За момент се зачуди какво ли знае роденият сред плитки речни делти и блата !Ксабу за дълбоките води, но отхвърли мисълта. Може пък да беше плувал в обществените басейни на Дърбан.

Заиздигаха се към червената светлина и преминаха през нови гори от водорасли. Бяха черни и трънливи валма от водни къпини, които се носеха из водата понякога напълно закриваха светещия кръг от поглед им, потапяйки ги в странен подводен сумрак. Водата беше мътна пара, раздвижвана от гейзерите, които бълбукаха от невероятното океанско дъно под тях. От входа през който влязоха, нямаше и следа, макар да беше сигурна, че ако двамата с !Ксабу тръгнат назад, неминуемо ще се появи някакъв знак, който да им сочи обратния път към езерото в тихата галерия.

Докосна едно водорасло, което приличаше на бодлива тел, и отново се удиви как тази грапава, жилава материя, създадена с помощта на ефимерни числа успява все пак да възпроизведе чрез осезателите и чрез силовите сензори за обратна връзка в ръкавицата на сим-костюма й абсолютно внушение за осезаемост.

!Ксабу се протегна, сграбчи ръката й и рязко я дръпна.

— Виж!

В гласа му се долавяше истинска паника. Тя погледна надолу и проследи накъде сочи пръстът му.

Нещо огромно и черно се движеше сред забулените в пара дълбини. Рени едва различи гладък гръб и странно издължена глава, сякаш прекалено голяма за това тяло. То се плъзгаше по скалистото дъно близо до мястото, през което бяха влезли. Съществото приличаше на кръстоска между акула и крокодил, но беше значително по-голямо и от двете. Дългото цилиндрично тяло чезнеше в дрезгавината на десетина метра зад душещата муцуна.

— Души следите ни!

Тя хвана ръката на !Ксабу и я стисна.

— То не е истинско! — напомни му тя с твърд глас, въпреки че нейното собствено сърце биеше с все сила.

Нещото беше спряло да души около гейзерите и беше започнало да се издига лениво нагоре; обикаляше по спирала и в момента се бе скрило от погледите им. Тя превключи на личния канал.

— !Ксабу! Усещаш ли ръката ми? Това е истинската ми ръка под ръкавицата. Телата ни се намират в контактната зала в политехниката. Не го забравяй.

Симът на !Ксабу беше стиснал силно очи. Рени беше виждала това и преди — едно ужасяващо изживяване във висококачествена симулация можеше да бъде също толкова потресаващо, колкото и в реалния живот. Продължи да стиска здраво ръката на приятеля си и ускори издигането им.

Нещо огромно като влак на ужасите се стрелна светкавично там, където бяха само преди секунда. Сърцето й спря. За миг мярна зейнала паст, пълна със зъби, и блеснало око колкото главата й, след което тъмното лъскаво тяло се заизнизва безкрайно под тях. Ускори още повече движението им нагоре и се упрекна, че върши точно онова, за което беше предупредила !Ксабу — действаше според логиката на РЖ. „Просто изскочи навън, глупачка такава! Това тук не е вода и няма нужда да плуваш. Симулация или не, наистина ли искаш да разбереш какво става, когато онова нещо хване някого?“ Тя махна със свободната си ръка и червеният диск внезапно порасна — сякаш се стовари отгоре им. Само след миг те се мятаха върху повърхността на просторно развълнувано езеро сред хаос от пара и ален дъжд. Все още под въздействието на току-що преживяното !Ксабу размахваше и блъскаше с ръце, като се опитваше да се задържи на повърхността, макар че в момента го крепеше Рени, а не собствените му движения. Огромна лъскава гърбица разцепи повърхността и бързо се насочи към тях. Рени отново сграбчи ръката на !Ксабу и мигновено ги прехвърли на брега на езерото, отдалечен на двеста метра.

Но бряг нямаше. Осветената от алени отблясъци вода се блъскаше в черни базалтови стени и се стичаше на огромни съскащи и кипящи талази нагоре, към осеяния със сталактити свод, преди отново да се спусне надолу като неспирен, изпускащ пара дъжд. Почти заслепени, Рени и !Ксабу застинаха неподвижни на ръба на езерото, блъскани с все сила в болезнено добре симулираните камъни.

Гърбицата отново изникна над вълните и продължи да се издига, докато най-накрая над кълбящата се пара изскочи главата, започна да се клати насам-натам и да търси плячката си. Рени замря вцепенена. Онова, което бе взела за гигантско тяло, беше само шията на чудовището.

Главата се приближи и изхвърли вода като воден екскаватор. „Левиатан“ — помисли си тя, припомняйки си как майка й й чете Библията и за миг я обзе суеверен страх. После този страх бе последван от вълна на истерична радост при мисълта, че едно просто ВР-забавление би могло да я изненада толкова силно. Смехът й замря, когато дланите на !Ксабу се вкопчиха в раменете и врата й. Приятелят й се бе паникьосал.

— Това не е наистина! — изкрещя тя, за да надвика рева на кипящите води и клокочещото хриптене на приближаващия се звяр, но бушменът беше в лапите на собствения си ужас и не я чу. Огромната паст зина и надвисна сред плискащия дъжд. Рени се замисли дали да не дръпне шалтера на цялата експедиция, но все още не бяха, разбрали нищо. Макар и да изглеждаше толкова страшно, за хлапета като Стивън това беше просто увеселителна разходка — каквото и да го бе поразило, едва ли беше толкова очебийно.

Изтичащите нагоре порои обливаха стените на огромната пещера, но на десетина места през водните талази просветваше алена светлина, като че ли зад тях имаше открити пространства. Рени избра произволно едно от тях и се понесоха натам тъкмо когато звярът стрелна глава надолу и челюстите му изщракаха в опразненото от тях място, където плуваха допреди миг.

Докато се носеха към светлото петно, Рени забеляза, че стените на пещерата бяха облицовани с човешки тела със зинали усти, които бавно се гърчеха под разпенените води, сякаш отчасти погълнати от камъка. През потоците се протягаха пръсти и се опитваха да я сграбчат. Издигащата се към свода вода се пенеше покрай протегнатите ръце и се втурваше нагоре като нанизи от плаващи рубини.

Рени и !Ксабу пресякоха една водна завеса и паднаха върху покрит с каменни плочки път, а разочарованият рев на Левиатан разтресе стените.

— Пъкъл — обади се Рени. — Играят се на игрички, това е. Би трябвало да прилича на ад…

!Ксабу все още трепереше — тя усещаше как рамото му се тресеше под дланта й, — но беше спрял да се мята. Лицето на сима му не можеше да изрази онова, което се досещаше, че става с него.

— Срам ме е — каза той най-после. — Държах се недостойно.

— Глупости! — умишлено го прекъсна веднага тя. — Дори аз се уплаших, а с това си изкарвам хляба!

Което не беше съвсем вярно — почти нито една от ВР-средите, които посещаваше често, не предлагаше точно такива атракции, — но не искаше да скърши самочувствието на малкия мъж.

— Превключи на другия канал. Това нещо ти дава известна представа с каква мощ за програмиране и възпроизвеждане разполагат тук, нали?

Не беше обаче толкова лесно да го успокоиш.

— Не можах да се спра, затова ме е срам. Знаех, че не е истински, Рени — не мога да забравя толкова лесно това, на което си ме научила. Но когато бях малък, ме нападна един крокодил, а друг нападна братовчед ми. Аз се измъкнах, защото не ме беше захапал здраво — още имам белези по рамото и ръката, — но братовчед ми нямаше този късмет. Когато след няколко дена откриха и убиха онзи крокодил, го намерихме в корема му наполовина смлян и бял като мляко.

Рени потрепера.

— Не се обвинявай. Боже мили, да беше ми го казал, преди да те помъкна със себе си към езерото. Точно в такива случаи ВР може да причини пакост, никой не го оспорва — там, където се докосва до фобии и детски страхове. Но тъй като е контролирана среда, използва се и за лечение на такива страхове.

— Не се чувствам излекуван — отвърна отпаднало !Ксабу.

— Не съм изненадана — стисна отново ръката му тя и се изправи на крака. Мускулите я боляха — просто от напрежението, предположи тя. И от ударите, които !Ксабу неволно й бе нанесъл. — Хайде. Изгубихме вече цял час, а още почти нищо не сме видели.

— Къде сме? — той също се надигна и се изправи, но спря, поразен от внезапна мисъл. — По същия път ли трябва да минем на излизане?

Рени се разсмя.

— Най-вероятно, не. Ако става въпрос, можем да се изключим директно, когато си поискаме. Просто трябва да подадеш команда „изход“, нали си спомняш?

— Вече си спомням.

Коридорът беше проектиран така, че да продължи мотива на кипящото езеро. Стените бяха от същата черна вулканична скала, груба на пипане и мрачна на вид. Червена светлина, чийто източник не се виждаше, заливаше всичко.

— Можем, да се мотаем безцелно — предложи тя — или да приложим малко до-научен подход.

За момент спря, но не забеляза нищо, което да й подсказва какво да предприеме.

— Опции — изрече силно и отчетливо тя.

На стената до тях се появи плетеница от огнени линии. Разгледа предложенията — много от които бяха отблъскващи и вулгарни — и избра едно от най-неутралните.

— Стълбище.

Коридорът се залюля и се стече пред тях като вода по канал.

Стояха на площадка насред широко извито стълбище, което се простираше нагоре и надолу. Всяко стъпало беше масивна плоча от лъскав черен камък. Само за миг бяха сами, след което въздухът потрепна и ги обкръжиха бледи силуети.

— Според моите прадеди… — задъха се !Ксабу. Стотици призрачни фигури изпълниха стълбището — някои се влачеха уморено, мнозина мъкнеха тежки чували или никакъв друг товар. Други, по-безплътни, се носеха над стъпалата като парцалива мъгла. Рени забеляза всевъзможни костюми от всякакви култури и долови вавилонски шепот на различни езици, сякаш сенките представяха в напречен разрез човешката история. Направи жест, за да усили звука, но така и не успя да схване нищо.

— Още изгубени души — обади се тя. — Чудя се дали някой не се опитва да ни изпрати съобщение. — „О, вий, кои пристъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“, или нещо подобно.

!Ксабу изпита притеснение, докато наблюдаваше една красива азиатка да прелита, внимателно стиснала разплаканото си лице между чуканчетата на китките си.

— А сега какво ще правим? — попита той.

— Ще слезем надолу — каза тя, сякаш се разбираше от само себе си. — Преди да излезеш, трябва да слезеш надолу — с тези неща винаги е така.

— А! — обърна се към нея !Ксабу и лицето на сима му се разтегли във внезапна усмивка. — Не е лесно да стигнеш до подобна мъдрост, Рени. Впечатлен съм.

Тя се взря в него за миг. Имаше предвид безкрайните игри на затвори, които беше играла като хлапе в мрежата, но не беше сигурна какво искаше да каже той.

— Хайде тогава.

Отначало тя се зачуди дали няма да им окажат някаква съпротива или дали няма да има някакъв сценарий за разиграване, но духовете по стълбата само се отдръпваха от двете им страни, мърморейки като каканижещи гълъби. Един от тях — съсухрен старец само по набедрена препаска — остана неподвижен насред стълбището, като се тресеше безмълвно от смях или плач. Рени се опита да го заобиколи, но той направи конвулсивно движение и се блъсна в лакътя й, при което се разпадна на струйки дим и после отново възвърна формата си малко по-нагоре по стълбите — все така превит и все така разтърсван от спазми.

Вървяха почти половин час, заобиколени единствено от симулациите на мъртвите, ненамерили покой. Стълбището сякаш нямаше край и Рени тъкмо се замисли дали да не изберат някоя от вратите, които извеждаха от всяка площадка, когато през страдалческото дърдорене на призраците дочу глас:

— …като кучка… Диша тежко, ръмжи, по устните й избива пяна — ще видиш!

Забележката беше последвана от дрезгав хоров смях. Рени и !Ксабу се спуснаха по-надолу. На площадката пред тях стояха четирима мъже — съвсем реални или поне такива в сравнение със заобикалящите ги фантоми. Трима от тях бяха тъмнокожи, тъмнокоси полубогове, високи и почти невъобразимо красиви. Четвъртият не беше толкова висок, но бе чудовищно масивен, сякаш някой беше облякъл хипопотам в бял костюм и му бе сложил кръгла, плешива човешка глава.

Макар да беше с гръб към тях и да се приближаваха безшумно, дебелият моментално се обърна. Рени усети почти физически как малките му светли очички се плъзнаха по нея — като няколко бодвания с пръст.

— А, здравейте. Забавлявате ли се, господа? — гласът му беше произведение на гений, плътен маслен тембър като на виола да гамба.

— Да, благодаря — не пускаше рамото на !Ксабу тя.

— За първи път ли сте в световноизвестния клуб „При господин Дж.“? — попита дебелият. — Елате, сигурен съм, че е така — няма от какво да се срамувате. Трябва да дойдете с нас, защото аз познавам всички входове и изходи на това странно и прекрасно място. Аз съм Стримбело.

И той докосна с върха на облата си челюст гръдната си кост в незабележим поклон; провисналите му брадички се сплескаха и се издуха като хриле.

— Радвам се да се запознаем — отговори Рени. — Аз съм господин Отепи, а това е деловият ми партньор господин Уонде.

— От Африка сте, така ли? Великолепно, великолепно! — ухили се Стримбело, като че ли Африка беше някой хитър фокус, който те двамата с !Ксабу току-що бяха изпълнили. — Тези мои приятели тук — ех, това се казва ден за нови запознанства! — са от Индийския субконтинент. Или по-точно — от Мадрас. Моля, нека ви представя на братя Павамана.

Тримата му спътници кимнаха леко. Те всъщност бяха тризнаци, или поне симовете им бяха почти еднакви. За тези красиви ВР-тела бяха похарчени доста пари. Рени реши, че това вероятно е свръхкомпенсация — в РЖ братята Павамана без съмнение бяха целите в белези от дребна шарка и с хлътнали гърди.

— Радвам се да се запознаем — каза тя и !Ксабу го повтори като ехо след нея.

— Тъкмо бях повел тези чудесни приятели към някои избрани атракции на пъкъла. — Понижи глас Стримбело и намигна — държеше се като същински клоун. — Бихте ли желали да ни придружите?

Рени изведнъж си спомни, че Стивън бе споменал за някакъв дебелак. Пулсът й подскочи. Нима бе възможно — толкова бързо, толкова лесно? Но ако й се предоставяше възможност, то ги дебнеше и опасност.

— Много сте любезен.

Двамата с !Ксабу се спогледаха, когато тръгнаха след групата. Рени вдигна пръст към устните си, за да го предупреди да не казва нищо, дори и по личния им канал. Ако този човек беше част от вътрешния кръг на „При господин Дж.“, би било безразсъдство да подценява способностите му дори и за миг.

Докато се носеха над огромното стълбище — Стримбело, изглежда, не проявяваше склонност към аривистични занимания като ходенето, дебелакът ги забавляваше с истории за различни призраци или за хората, които тези призраци представляваха. Един от тях, франкски рицар от Кръстоносните походи, бил произведен в рогоносец по възхитително коварен начин — дори Рени и !Ксабу не се сдържаха и се разсмяха. Без да променя тона си, Стримбело разказа какво се е случило по-нататък и посочи двете безръки и безкраки фигури, които се гърчеха по стъпалата на няколко крачки зад фантома в доспехи.

На Рени й прилоша.

Дебелият вдигна огромните си ръце с дланите нагоре. Цялата компания изведнъж се издигна над стълбището и зави покрай пещерната стена, която внезапно изчезна. Висяха над огромна бездна, над кладенец, дълбок цели километри. Стълбището се виеше покрай стените му и се губеше в мътното червено сияние под тях.

— Много е бавно — обади се Стримбело. — А имам да ви показвам толкова много неща.

Направи жест и полетяха надолу. Рени усети, че стомахът й се свива застрашително — технологията беше добра, но май не чак толкова? Омотана в ремъците и възприемаща всичко през сензорите на своя нискоразреден сим, тя не би трябвало да чувства това шеметно спускане по толкова… физиологичен начин.

До нея !Ксабу беше разперил ръце сякаш за да забави пропадането. Изглеждаше малко напрегнат, но беше стиснал зъби решително и това накара Рени да се почувства малко по-добре. Малкият човек се държеше.

— Естествено, ще се приземим съвършено безопасно. — Кръглата глава на Стримбело мигаше като електрическа крушка, докато прелитаха покрай редуващите се пластове от светлина и мрак. — Надявам се, че не ви звучи покровителствено, господин… Отепи. Може би и преди сте се наслаждавали на подобни виртуални преживявания.

— Нищо подобно не съм преживявал — честно си призна Рени.

Падането приключи, макар че продължаваха да висят във въздуха над бездънната бездна на кладенеца. Стримбело замахна заповеднически, те се плъзнаха през нищото и кацнаха на едно от нивата, обкръжаващи ямата като театрални балкони. Братята Павамана се ухилиха и взеха да сочат минувачите. Устните им мърдаха беззвучно, тъй като разговаряха по собствения си канал.

По цялото протежение на виещото се фоайе имаше отворени врати, от които се изливаха шум, цветове и говор на многобройни гласове на многобройни езици, смях, писъци и неясни ритмични песнопения. Най-разнообразни симове — предимно мъжки, не пропусна да забележи Рени, подозирайки, че малкото женски симове бяха част от предлаганото забавление, — непрекъснато влизаха и излизаха през вратите или се отправяха по пътеките, които се разклоняваха радиално от централния кладенец. Някои се бяха въплътили в красиви тела като на братята Павамана, но повечето носеха само най-основните форми: дребни, сиви и почти без лица, те щъкаха сред великолепните си събратя като жалки низвергнати грешници.

Стримбело внезапно я хвана за ръката. Огромната му длан се отпечата толкова мощно върху осезателите й, че тя трепна.

— Елате, елате — подкани я той. — Време е да видите нещо от онова, заради което сте дошли. Може би жълтата стая?

— О, да — обади се един от братята Павамана. Другите двама закимаха възторжено. — Много са ни разказвали за това място.

— Заслужава известността си — каза дебелакът. Обърна се към Рени и !Ксабу — лицето на сима му великолепно изразяваше насмешка. — А вие няма защо да се притеснявате за разходите, мои нови приятели. Тук ме познават добре — сметката ми е тлъста. Нали? Нали идвате?

Рени се поколеба, после кимна.

— Така да бъде.

Стримбело махна с ръка и алеята сякаш се завъртя около тях. След малко се озоваха в дълга, ниска зала, осветена в различни неприятни нюанси на охра и киселолимонено. Пулсираща музика изпълни ушите на Рени — монотонен тътен на ударни инструменти. Дебелакът все още държеше здраво ръката й: наложи се да употреби усилия, за да се обърне и да погледне към !Ксабу. Приятелят й беше зад братята Павамана и се озърташе из претъпканото помещение.

Същата сбирщина от високо и нискоразредни симове беше насядала около масите в жълтата стая, надаваше възторжени крясъци към сцената, разположена в единия край на залата, и блъскаше с юмруци, от което виртуалната посуда се търкаляше и разбиваше върху пода. Жълтеникавата светлина придаваше на лицата им трескав вид. Жена — или нещо, което приличаше на жена, напомни си Рени — изпълняваше на сцената стриптийз, като се подрусваше в такт с препускащата музика. Рени малко се поуспокои, като видя нещо толкова старомодно в своята мила непристойност, докато не разбра, че онова, което жената съблича, не бяха дрехи, а кожа. Балетна пачка от прозрачна, тънка като хартия и на червени петна плът вече висеше около бедрата й. Най-отвратителен от всичко беше видът на примирено отчаяние върху отпуснатото лице на жената — не, на сима, напомни си Рени.

Неспособна да издържи гледката, Рени пак се озърна за !Ксабу. Успя да види върха на главата му зад братята Павамана, които се клатушкаха и ръгаха един друг в ребрата като недодялани изпълнители на фарсове. Хвърли бегъл поглед към сцената, но потресаващата изпълнителка сега разкриваше първите пластове мускули на стомаха си, така че Рени заразглежда тълпата. Това ни най-малко не облекчи обхваналото я чувство на клаустрофобия и безпокойство: върху всички симулоидни лица се виждаха бездушно опулени очи и широко зейнали усти. Това наистина си беше пъкълът.

Някакво движение встрани от нея привлече вниманието й. Помисли, че Стримбело я наблюдава, но когато се обърна, той изглеждаше погълнат от представлението. Кимаше одобрително с глава, а тънка усмивка опъваше ъгълчетата на много голямата уста. Дали не подозираше, че тя и !Ксабу не са тези, за които се представят? Но как би могъл? Не бяха направили нищо необичайно, а и тя беше положила толкова старания над техните двойници. Но каквото и да си мислеше за тях, той я притесняваше доста силно. Който или каквото и да се криеше зад тези малки, остри очи, то беше много опасен враг.

Пулсиращата музика секна. Рени се обърна към сцената тъкмо когато воят на тромпетите обяви оттеглянето на стриптизьорката. Нестройни ръкопляскания я последваха, докато тя куцукаше към дъното на сцената, влачейки като шлейф след себе си дрипава, блещукаща плът. Буботенето на оркестъра обяви следващия номер.

Стримбело наведе огромната си глава.

— Разбирате ли френски, господин Отепи? Мммм? Това бихте го нарекли „La specialite de la maison“ — най-забележителната атракция на жълтата стая. — Той отново сграбчи с едрата си длан ръката й и леко я разтърси. — Вие сте пълнолетен, нали така? — Изведнъж се разсмя и разкри големи, плоски зъби. — Разбира се, че сте! Малка шегичка!

Леко паникьосана, Рени потърси !Ксабу — трябваше да помислят по-скоро да се измъкнат от този мъж, — но приятелят й беше скрит зад тримата Павамана, които се бяха облегнали по един и същи начин напред и наблюдаваха възхитено сцената с фалшивите си лица.

Оркестърът засвири маршова мелодия и на сцената излезе група хора — всички с изключение на един облечени в тъмни роби със спуснати качулки. Изключението без качулка, с изненада установи Рени, беше бледата певица от салона. Или не беше? Лицето и особено огромните очи на преследвано животно изглеждаха същите, но косата на тази представляваше огромен къдрав кестеняв водопад, а и самата тя изглеждаше по-висока и с по-дълги крака.

Преди да разбере, няколко от закачулените фигури пристъпиха напред и сграбчиха бледата жена, която не се противопостави. Музиката сякаш потръпна и под приглушените акорди започна да нараства усилващ се ритъм. Сцената се издължи като изплезен език. Стените и масите, и дори посетителите промениха положението си и полетяха около жената и придружителите й, докато обгърнаха странната сцена от всички страни като операционна зала. Киселият блясък помръкна и всичко потъна в сумрак, а бледото като кост лице на жената остана единственият източник на светлина. След това робата й беше разкъсана и бялото й тяло бликна като внезапен пламък.

Рени рязко пое въздух. От всички страни я обгръщаше все по-учестено и остро дишане. Младата жена далеч не олицетворяваше идеала за женска красота на мъжете, събрани на това място; дългите й, крехки крака, деликатният й гръден кош и малките гърди с бледоморави зърна й предаваха вид на току-що напуснала юношеството девойка.

Момичето най-после вдигна тъмните си очи и погледна към публиката. Върху лицето й се четяха укор и страх, но зад тях се прокрадваше още нещо, някакво отвращение — почти предизвикателство. Някой й извика на език, който Рени не разбра. Съвсем близо зад нея друг клиент се изкикоти. Без каквото и да е физическо усилие закачулените фигури сграбчиха четирите крайника на момичето и я вдигнаха от пода. Тя се замята между тях, разпъвано бледо сияние — нещо чисто, което трябваше да бъде белязано или прекроено. Музиката стихна до ниско, изчакващо пианисимо.

Една от тъмните фигури изви ръката на момичето. Тя се сгърчи и под прозрачната й кожа внезапно изпъкнаха матовотъмни вени и кичури сухожилия, но не издаде звук. Продължи да извива и дърпа ръката й. Нещо изхрущя, сякаш се скъса, и момичето най-сетне извика — задавено, измъчено хлипане. Рени се извърна, стомахът й се сви.

„Това са само картини — повтаряше си тя. — Нереални. Нереални.“

Всички се бяха изпружили напред, опънали шии да виждат по-добре. Крещяха с пресипнали гласове; Рени почти усети колективното умопомрачение, което се излъчваше от зрителите и изпълваше залата с отровни изпарения. На сцената ставаха още неща, още движения, още задъхани викове. Не искаше да гледа. Братята от Мадрас потриваха нагоре-надолу ръце по внушителните си мускулести бедра. Стримбело, седнал точно до Рени, наблюдаваше това, което става, с тънката си неподвижна усмивка.

Нямаше край. Рени се бе вторачила в пода и едва се въздържаше да не изкрещи и да побегне. Тези хора бяха животни — не, по-лоши от животни — кое диво създание би могло да извърши нещо толкова отвратително? Трябваше да хване !Ксабу и да се махнат. Това не би могло да разкрие измамата им — сигурно не всички посетители на противно място като това искаха да гледат такива неща? Започна да се изправя, но едрата ръка на Стримбело тежко падна върху крака й и я натисна обратно.

— Не бива да си тръгвате. — Ръмженето му като че ли щеше да разкъса тьпанчето й. — Гледайте, ще има много да разказвате, като се върнете вкъщи.

Той протегна другата си ръка и изви брадичката й към сцената.

Белите крайници на момичето бяха извити под няколко невероятни ъгъла. Единият крак беше разтегнат като парче карамел. Тълпата вече ревеше, така че заглушаваше писъците на момичето, чиято глава се мяташе конвулсивно насам-натам, а устата се отваряше и затваряше.

Една от закачулените фигури измъкна нещо дълго, остро и блестящо. Воят на публиката взе друг тон — глутница кучета, сгащили нещо изтощено в ъгъла, лаещи, предвкусвайки убийството.

Рени се опита да се измъкне от неумолимата хватка на Стримбело. Парче от нещо влажно и блестящо прелетя покрай нея и се изви в дъга към потъналите в сянка места. Някой зад нея го хвана и го повдигна към лишеното си от изражение сим-лице. Отърка го в страните си, сякаш украсяваше церемониална маска, и после го пъхна в идиотската си уста.

Стомахът й отново се сви. Рени усети в устата си кисел вкус. Опита се да отвърне поглед, но навсякъде около нея протягаха ръце, за да докопат някое запратено от сцената парче. Ужасена, чуваше писъците на момичето дори над лаещата тълпа.

Повече не можеше да издържи — щеше да полудее, ако остане. Ако виртуален обект можеше да гори, то това място трябва да бъде изгорено до мрачните си основи.

Протегна ръка към !Ксабу и положи неистови усилия да привлече вниманието му.

Малкият мъж беше изчезнал. Мястото, което заемаше зад братята Павамана, беше празно.

— Приятелят ми! — опита се да се отскубне от Стримбело тя, който невъзмутимо гледаше към сцената. — Приятелят ми е изчезнал!

— Няма значение — отвърна Стримбело. — Ще намери нещо, което повече ще му хареса.

— Тогава е глупак — изкикоти се един от братята Павамана като умопомрачен. По страните му симулирана кръв блестеше като ружа по лицето на дърта куртизанка. — Няма да намери нищо като жълтата стая.

— Пуснете ме! Трябва да го открия!

Дебелият се обърна, за да я погледне, усмихнат още по-широко.

— Никъде няма да ходиш, приятелю. Отлично знам кой си. Никъде няма да ходиш.

Залата сякаш се огъна. Тъмните му очи я държаха — малки дупки, зад които можеше да се види нещо ужасно. Сърцето й думкаше така, както не беше думкало дори в езерото на Левиатан. За малко да се изключи, но си спомни за !Ксабу. Може би го бяха хванали по начина, по който бяха хванали и Стивън. Ако се измъкне от системата, може да го открие в същия мъртвешки транс, в който се намира брат й. Той беше невинен — също като Стивън. Не можеше да го изостави.

— Пусни ме, копеле! — извика тя. Хватката на Стримбело не се разхлаби. Дръпна я към себе си и я повлече към широкия си скут.

— Наслаждавайте се на представлението, добри ми господине — каза той. — А после ще видите още — още много неща.

Тълпата нададе оглушителен рев, но Рени изобщо не помисли за командата за намаляване на звука. Нещо в дебелака парализира всичките й мисли, беше в лапите на сляпа паника. Направи серия от жестове, които не доведоха до нищо, после изкопа една команда, която не беше използвала от детските си дни, разпери до болка пръсти и наведе глава.

За миг цялата жълта стая сякаш замръзна около нея. След още един миг, когато залата отново оживя, Рени се беше отдалечила на няколко стъпки от Стримбело и беше сама на пода пред сцената. Той се изправи с израз на лека изненада върху едрите черти и се протегна към нея. Рени светкавично се измъкна от жълтата стая и се озова на алеята.

Дори бездънният кладенец беше нормална гледка в сравнение с онова, което бе оставила зад гърба си, но малкият сим на бушмена не се виждаше никъде. Стримбело щеше да се появи всеки момент.

— !Ксабу! — извика тя по личния канал. След това усили звука и извика пак: — !Ксабу! Къде си?

Отговор не последва. Малкият мъж беше изчезнал.